Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (53) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

5.

През следващите няколко седмици не ходих в гробницата от опасение да не наруша работата на Арунс с присъствието си, макар че често минавах оттам, когато се разхождах из града на мъртвите. Но една нощ — това беше по време на гроздобера — двамата се срещнахме на улицата. Той вървеше подкрепян от двама приятели — не можеше да направи и крачка сам. Беше прекалено пиян. Въпреки състоянието си обаче тутакси ме позна, спря се, прегърна ме и залепи мокра целувка на бузата ми. После изфъфли:

— Ето те и теб, чужденецо! Откога чакам да се срещнем! Е, вярно е, че щом изтрезнея, не обичам да се срещам с никого, дори и с такива добри приятели като теб. Но точно сега е най-подходящото време за срещи. Трябва да прочистя мозъка си, преди да се хвана отново за работа. Хайде да отидем, братко, и хубаво да се напием, за да изхвърлим всички глупости от главата си. Време е да се отърсим от земните дребнави неща и да се заемем с божествените…

След като ми изговори всичко това със заплитащ се език, той възкликна:

— Но ти си трезвен, чужденецо! Защо бродиш нощем трезвен по улиците?

— Казвам се Турмс и съм йонийски бежанец — представих се аз на шумните приятели на Арунс, след което се обърнах към самия него: — По време на пълнолуние богинята ме мъчи и ме кара да бродя по улиците.

— Ела с нас — каза той — и аз ще те запозная с жива богиня.

Той ме взе под ръка, след което смъкна висящия от едното му ухо венец от лозови листа и го нахлупи на главата ми. Тръгнахме към дома, който родът Велтури бе дал на художника. Посрещна ни жена му, която не го нахока, а напротив, отвори широко входната врата, запали всички лампи, поднесе ни овощия, ръжен хляб и риба и дори се зае да среши разбърканата коса на мъжа си.

Почувствах се неудобно — като натрапник в къщата на почти непознат на мен човек. Ето защо побързах да се извиня на жената на Арунс и й се представих.

— Никога по-рано не съм срещал жена като теб — прибавих аз. — Всяка друга съпруга ще отправи упреци към мъжа си, който се връща пиян вкъщи, ще изхвърли приятелите му и ще продължи да го хока до зори, въпреки че е времето на гроздобера.

Тя въздъхна и отвърна:

— Ти явно не познаваш добре мъжа ми, а аз живея с него вече цели двадесет години. Уверявам те, че ролята ми на съпруга никак не е лека, но съм се научила да го разбирам, макар някоя друга жена, с по-слаб дух от моя, отдавна да го е напуснала. Знам, че съм му нужна. Напоследък дори се бях притеснила, тъй като от няколко седмици насам той не слагаше и капка вино в устата си, а все ходеше мрачен, размишляваше, въздишаше, пъшкаше, късаше скъпи парчета пергамент, на които бе нарисувал нещо, или трошеше восъчни плочки. Бях започнала да се боя дори за разсъдъка му. Но сега най-сетне съм спокойна. Знам, че той е в началото на някаква нова творба, и си обяснявам мъките му като мъки на твореца. Утре той ще бъде напълно спокоен, ще облече работната си дреха и ще отиде в гробницата още призори, за да не изпусне нито миг от драгоценното време. Арунс е добър мъж, никога не ме е бил. Единствената му слабост е, че пилее пари и никога не дава на приятелите си да плащат за виното, макар да е потънал до уши в дългове. Но и това не е кой знае каква беда, тъй като Велтурите се грижат за него и щом завърши работата, ще му купят нови дрехи и ще го обсипят с дарове.

Докато разговаряхме, Арунс излезе навън и се върна с амфора в ръце. Той счупи восъчния й печат, но не можа да изтегли запушалката. Жена му побърза да се притече на помощ, отпуши амфората и сипа от виното в голяма чаша, според рисунките й коринтска изработка. В стаята имаше и една прекрасна скъпа ваза с изображения в червени краски. Жалко, че една от дръжките й беше счупена.

Жената на Арунс ни наля от виното, без да го смесва с вода. Явно не искаше да подчертава факта, че някои от нас бяха вече съвсем пияни, а напротив, подаде ни с усмивка скъпи чаши и ги напълни, като не забрави да налее и на себе си.

— Тъй е най-добре — каза умната жена и отпи наздравица в моя чест. — Годините са ме научили, че ако и аз си пийна, понасям по-лесно пиенето на мъжа си. Тогава не ми е мъчно за изпочупените съдове, нито за изпотрошените скринове и столчета, нито пък за гредите на вратата, които често се разкъртват от гостите на Арунс, когато решат да си тръгнат.

Тя ми подаде керамична чаша, на дъното на която беше нарисуван сатир с кози крака, прегърнал през шията гола нимфа. Не бях допил още първата си чаша, когато изведнъж към нас се присъединиха отнякъде две танцьорки. Тъй като стаята беше малка, излязохме на двора.

Още в Рим бях чул да се разказва, че етруските танци, дори и най-неистовите от тях, са винаги свещени, тъй като от памтивека се изпълняват единствено с една и съща цел — за утеха на боговете. Като начало бях свидетел на два съвсем различни танца, тъй като танцьорките съблякоха част от дрехите си и затанцуваха полуголи, единствено за да ни доставят удоволствие. Поне на мен ми се стори така. Те изобщо не се нуждаеха от вино, още повече че един от приятелите на Арунс се оказа виртуозен свирач на флейта. Той засвири отначало бавно, но постепенно ускори темпото, докато накрая жените се виеха пред нас в истински вихър.

Най-накрая танцьорките захвърлиха и последните си дрехи и продължиха да танцуват голи под светлината на луната, а на гърдите им блестяха скъпоценни огърлици, подарък от другия приятел на Арунс, който приличаше на благородник въпреки скромните си дрехи. После разбрах, че всъщност беше един от младите представители на Велтурите. Трябваше да се сетя и по-рано, че е знатен, само като гледах фините му ръце, продълговатото му красиво лице и бадемовидните му очи.

Той пи за мое здраве и каза:

— Не мисли лошо за тези пияници, Турн. Всеки от тях е добър в работата си и аз, който съм най-младият тук, не мога да се сравнявам с тях, макар да умея да въртя меча и да яздя добре. — Той кимна към танцьорките: — Ето и тези девойки владеят добре занаята си. Не напразно са се учили на изкуството на ритмични телесни движения — от десет години насам, и то всекидневно.

Аз отвърнах:

— Съвсем ясно ми е, че съм попаднал в благородно общество.

Той разбра, че скромното му облекло не може да ме измами, но не се разсърди, въпреки че беше млад и изпълнен с тщеславие, а и принадлежеше към етруската аристокрация. Родът му беше тъй стар, че той сякаш ме разпозна инстинктивно и се почуди на обществото, в което бях попаднал. Чак по-късно осъзнах всичко това.

Нашият домакин бе в добро настроение и аз се възползвах от това, за да попитам:

— Майсторе, защо боядиса коня в гробницата в синьо?

Арунс ме погледна изумено с мътни очи и отвърна:

— Понеже той беше светлосин, когато се яви пред очите ми.

Аз настоявах:

— Никога не съм виждал син кон.

Арунс не се разсърди въпреки очакванията ми, а само поклати снизходително глава:

— В такъв случай жал ми е за теб, приятелю.

Повече не разговаряхме за това, но думите му ме засегнаха. По-късно и сам се убедих, че понякога конете наистина са сини.

На сутринта се чувствах отвратително и си почивах цял ден. Разбрах, че след пира Арунс отишъл да се изкъпе в реката, сложил на главата си пресен венец от дъбови листа и се заклел никога вече да не вкусва вино. Той повторил клетвата си и казал, че се надява думите му да са силни, както е силен стволът на дървото, чиито листа украсяват главата му. Според жена му Арунс винаги давал подобна клетва след пиянство и всичко това траело до мига, в който отново се срещал с приятели и започвал пак да пие.

Не мина и седмица, когато ученикът му запъхтян дотича при мен в двора на странноприемницата и радостно ми съобщи:

— Турн, Турн, стенописът е готов и Арунс иска да дойдеш да видиш пръв готовата работа в знак на благодарност за това, че му донесе щастие.

Яхнах кон и първо се спуснах в долчинката, после заизкачвах хълма. Ученикът на Арунс беше седнал зад мен и се държеше здраво за пояса ми. Отначало бързах да се озова при Арунс, но пътят беше толкова красив, че аз несъзнателно възпирах коня и се любувах на гледката. Есенните облаци се разсеяха и слънцето засия ласкаво над главите ни. Стана съвсем топло. Бях обзет от чувството на упоително спокойствие.

— Боговете ни гледат — прошепна ясноокият младеж зад гърба ми. Изведнъж ми се стори, че самият той е пратеник на боговете.

Когато се спуснах в гробницата, видях, че задната стена е изрисувана в светли тонове и цялата сияеше и излъчваше спокойствие и хармония, умиротворение и красота. Арунс не се обърна и не ме поздрави. Той стоеше неподвижно и съзерцаваше произведението си. Не исках да му преча, затова не пророних нито дума.

От сводовете на тавана висяха краищата на надиплената тъкан на разтворена шатра. В нея високо-високо над тленната земя гуляеха боговете и се подпираха на меки възглавнички, разпилени из божествената зала за пиршества. От двете им страни се издигаха два обелиска, украсени с венци от цветя. Много по-ниско от безсмъртните на просто ложе лежеше празнично облечената двойка смъртни — мъж и жена. Около тях стояха юноши и девойки с вдигнати за приветствие ръце. Отляво бе поставен съдът за размесване на виното, прикрепян от прислужница, която също бе вдигнала почтително ръка. Като се вгледах внимателно, забелязах, че подът на шатрата се сливаше със сводовете и краищата й се спускаха сякаш надолу, тъй че се създаваше впечатлението, че тъкмо в центъра на огромната фреска седяха и пируваха безгрижно безсмъртните.

— Пирът на боговете — прошепнах аз и въздъхнах. Тъй ми подсказа сърцето, но земният ми разум не бе достатъчен, за да може да обясни смисъла на нарисуваното.

— Или смъртта на лукумона — уточни Арунс.

Изведнъж разбрах какво искаше да каже той и защо именно на мен искаше да покаже първо произведението си. Но мигът на прозрението само проблесна и аз отново се върнах в земното си тяло.

— Прав си, Арунс! — възкликнах. — Никой друг не би се осмелил да нарисува нещо подобно. Самите богове са държали четката ти и са подбирали цветовете чрез ръката и очите ти.

Докоснах плахо ръката му. Той се обърна и аз го прегърнах. Арунс положи доверчиво главата си на рамото ми и заплака. Но това бяха радостни сълзи и той скоро ги избърса с изпоцапаната си с боя ръка, тъй че краските се размазаха по лицето му.

— Прости ми, Турмс, че проливам сълзи, но работих ден и нощ, спах ето на тази каменна лавица и почти нищо не ядох и не пих. Сам не зная дали е сполучлив стенописът и как тъй успях да го завърша. Нещо в мен ми нашепва, че днес е краят на цяла една епоха, макар и още малко да се забавят новите събития. Може би и животът ми ще свърши, макар да остана жив още десет или двадесет години. Ето защо плача.

В този миг аз гледах с очите му и сърцето ми биеше с неговото, заедно с него аз преживях смъртта на лукумона и знаех, че още малко, и ще настъпят новите времена, които ще бъдат по-лоши и много по-тежки, и че тези времена няма да бъдат тъй възвишени, както озарилите лицата на светлите богове. Мястото на свещените духове и на безсмъртните божества ще бъде заето от чудовища, които ще изпълзят от дебрите на земята, от тъмни демони, които ще навяват на хората кошмарни страхове.

Повече няма какво да разказвам за Арунс и неговата творба. Преди да си тръгна от Тарквиния, аз изпратих скъп подарък на жена му, но на него не изпратих нищо, тъй като това, което ми разкри живописецът, беше безценно.

А сега ще разкажа, как тъй аз, бедният странник, се сдобих с възможността да купувам ценни вещи и да дарявам скъпи дарове на приятелите си. В един от последните дни от пребиваването ми в Тарквиния минах покрай пъстра шатра, издигната в близост до градската стена. В сянката на тази шатра няколко младежи играеха на кости. Те бяха знатни юноши и сред тях беше и Ларс Арнт Велтури. Той ми махна за поздрав с бледата си ръка и предложи:

— Искаш ли да поиграеш с нас, Турмс? Сядай, напълни си чашата и вземи костите!

Приятелите му започнаха да ме разглеждат с нескрито любопитство. Бях облечен със скромни пътнически дрехи, а нозете ми бяха обути в сандали без украшения. Младите хора се усмихваха пренебрежително, но никой не посмя да възрази на Ларс Велтури. Недалече бяха вързани породистите им коне. Разбрах, че си имам работа с прославените водачи на тарквинската конница, към която принадлежеше и Ларс Арнт. Ала изобщо не усетих смущение, а седнах срещу Ларс и покрих коленете си с плаща си.

— Рядко играя на кости, но с теб съм готов да опитам — казах.

Юношите възкликнаха изумени, но Ларс им даде знак да замълчат, сложи костите в купичката и ми я подаде с думите:

— Ще играем ли на цял залог?

— С удоволствие — отговорих аз безгрижно, макар да разбирах, че може би става дума за цяла златна монета или за мина сребро, тъй като тези богаташи сигурно не играеха за по-малко.

— Ха! — продължаваха да възклицават младите мъже и дори запляскаха с ръце. — А имаш ли пари, страннико?

— Млъкнете! — заповяда им Ларс Велтури. — Разбира се, той отговаря за залога си. Ако ли не — аз отговарям за него.

Хвърлих костите. После той хвърли — и аз изгубих. По този начин изгубих три пъти още преди да съм отпил от виното си.

— Три пълни залога — каза небрежно Ларс Велтури и сложи настрани три прекрасни пластинки от слонова кост. — Искаш ли да продължим, Турмс, приятелю, или първо да си починем?

Погледнах към небето и помислих, че три мини сребро са огромна сума. Помолих се безгласно, призовавайки Хеката, която някога ми беше обещала да ме покровителства. Когато наведох глава, видях на камъка до себе си гущер. Богинята ми бе дала знак, че присъства.

— Да продължим — казах, пресуших до дъно чашата и отново хвърлих костите.

Знаех предварително, че победата ще бъде моя. Наведох се, за да видя знаците на костите. Етруските не рисуваха точки по костите за игра, а букви. Ходът се оказа възможно най-удачният. Ларс Велтури също хвърли костите и изгуби. По този начин спечелих три пъти поред. Младежите забравиха за пренебрежението си към мен и се струпаха около нас, затаили дъх. Един от тях каза:

— Никога по-рано не съм виждал нищо подобно. Ръката му съвсем не трепери и той дори не се вълнува.

Това наистина беше така. Гледах към прелитащите врани, радвах се на синьото есенно небе и спокойно хвърлях костите. По нежните страни на Велтури избиха червени петна и очите му заблестяха, макар за него да нямаше голямо значение дали ще загуби или ще спечели. Увличаше го просто самата игра.

— Няма ли да отпочинем? — попита той, когато отново се бяхме изравнили и той бе получил обратно три от своите пластинки от слонова кост.

Аз напълних чашите, пих с него и предложих:

— Хайде да хвърлим още веднъж, само веднъж, за да видим кой е победителят. Време ми е да тръгвам.

Мислех, че не би било подходящо да се задържам дълго при Арнт и изисканите му приятели. Всъщност единствено него познавах и само с него бих могъл изобщо да разговарям.

— Както искаш — каза той и без да чака повече, хвърли първи костите. Веднага след това обаче ми се извини: — Лошо хвърляне, но явно си го заслужавам.

Аз го победих само с малко преимущество и по-добре, защото по този начин Арнт нямаше да изживява прекалено болезнено загубата си. Станах с намерението да тръгвам. Младите воини ми отстъпиха път с уважение.

— Не забравяй да си вземеш пластинките от слонова кост! — извика след мен Ларс Велтури и ми ги подхвърли.

Аз ги прибрах със смях и казах, че това няма особено значение, тъй като за мен беше удоволствие да се срещна с него самия и да поиграем като приятели. Като чуха това юношите зяпнаха от изумление, а Ларс се усмихна лъчезарно и каза:

— Още днес или най-късно утре сутринта ще изпратя роба си да ти донесе печалбата. Ако забравя, много те моля, не се срамувай, а непременно ми напомни!

Но той не забрави за дължимото. Още същата вечер в странноприемницата, в която бях отседнал, се появи слуга на Велтури, облечен в твърде красиви дрехи, който носеше в кожена торба цял талант сребро. Подаде ми я без много предисловия и поиска да му върна пластинките от слонова кост, които принадлежаха на господаря му. Чак тогава разбрах какво имаше предвид Ларс Арнт, когато говореше за цял залог. Един талант сребро беше огромно богатство, с което бих могъл да си построя къща и да си купя земи, както и да си наема прислуга. Реших никога вече да не докосвам кости за игра, докато бях все още в Тарквиния, въпреки многобройните изкушения, на които бях подлаган.

Когато се върнах в Рим, бях истински богаташ. Пътят към града беше открит, тъй като волските се бяха отказали да го обсаждат през зимата. Не показвах на никого, че съм се замогнал, а живеех скромно като хората около мен. Всичко, което Хеката ми дари в Тарквиния, бях взел със себе си, но на връщане към Рим се хванах като прост моряк на кораб, който пренасяше зърно. Етруските бяха започнали отново да продават жито на Рим, тъй като градът бе изпаднал в затруднение заради войската на Кориолан. Те разбираха, че римският сенат може да реши да купува житото за града от Сицилия и побързаха да предложат услугите си, преди търговците от Панорм да ги преварят.

И така, беше късна есен, когато отново се озовах на брега, точно пред пазара за добитък, и тръгнах пешком покрай Тибър. По раменете си имах следи от въжетата, с които бяхме теглили кораба със зърното до самото пристанище. В обикновена торба от козя кожа аз носех своя талант сребро. Като прост моряк можех лесно да го сваля на брега, без да бъда проверен от квесторите. Но аз сметнах за необходимо да настоя среброто ми да бъде записано в градските книги. За мен това имаше значение, тъй като не исках за в бъдеще да ме смятат за просяк в дома на Терций Валерий.

Когато видяха колко съм богат, другите моряци избухнаха в смях и се развикаха, че ако са знаели за среброто ми по-рано, отдавна да са ме убили, да са хвърлили тялото ми в морето и да са прибрали богатството ми. Но собственикът на кораба ми плати полагаемото се в медни монети и аз прибрах заплатата в кесията си. В Рим се ценяха преди всичко пестеливите хора.

С торба сребро на гърба си, облечен в дрипи и обут в прости сандали, с доста дълга брада и сплъстена от пътя коса, аз крачех из тесните улички на Рим и дишах въздуха, пропит от блатните изпарения. При храма на Меркурий срещнах полуслепия авгур, бе все тъй мръсен, с невчесана коса и с крива пастирска тояга в ръка. Той явно чакаше да се появи някой доверчив чужденец, на когото би могъл да гадае и да разкрие благоразположението на боговете, както и да му покаже забележителностите на града. Поздравих го и му се усмихнах като на стар приятел, но той не ме позна, а се намръщи и ми обърна гръб. Ускорих стъпките си и се насочих право към дома на Терций Валерий. Ревът на добитъка затихваше, както се отдалечавах от пазара. Бързах да се прибера у дома. Тялото ми жадуваше за Арсиное.

Вратите на дома на Терций Валерий бяха широко разтворени, но когато се опитах да вляза, робът вратар взе тоягата си и за малко да ме удари. Той изобщо не можа да ме познае и чак когато споменах името му, ръката му се отпусна. Терций Валерий е в сената, каза ми той, а господарката си е вкъщи.

Когато влязох в двора, към мен се втурна Мисме и прегърна коленете ми. Тя беше пораснала, бузките й бяха още по-кръгли, а косите й бяха започнали да се къдрят. Вдигна поглед към мен, и видях в усмихнатите й очи очите на Микон. Изведнъж момиченцето се намръщи, помириса дрехите ми и каза с упрек:

— Миришеш лошо! — откъсна се от мен и изтича обратно в къщата.

Чак тогава осъзнах в какъв вид се връщам. Без да вдигам много шум, аз пристъпих в залата с надеждата да успея да се добера до покоите си, без да бъда видян, и да се изкъпя и да избръсна брадата си. Но изведнъж Арсиное се появи пред мен и щом ме видя, пребледня и се развика гневно:

— Ах, ето те и теб, Турмс! Как само изглеждаш! Всъщност не очаквах нищо по-добро от теб!

Радостта ми от срещата ни се изпари при тези думи. Хвърлих торбата със сребро на пода и разпилях богатството в краката й. Сребърните кюлчета зазвънтяха по каменните плочи. Арсиное се наведе, взе едно от тях в ръце, загледа го с невярващи очи, а после вдигна изумен поглед към мен. Извадих от пазвата си златни изящни обици, които й бях купил от Вейи, както и златна игла, която бях купил от най-известния златар на Тарквиния, и ги хвърлих в краката й.

Тогава Арсиное хвана ръката ми с топлите си нежни длани и на лицето й се изписа усмивка. Без да обръща внимание на мръсните ми дрехи, тя се хвърли да ме прегръща и да целува брадясалото ми лице.

— О, Турмс, Турмс, колко ми беше мъчно за теб! Ако знаеш само колко беше страшно, когато волските бяха обградили града! А ти през цялото време само пътешестваш! Как тъй не се позаинтересува как я карам аз тук? — тя погледна към среброто и златото в нозете си.

Аз отвърнах хладно, че през цялото време, докато пътешествах, винаги се осведомявах за дома на Терций Валерий и бях получавал сведения, че Арсиное е добре и нищо лошо не се е случило. Ето защо нямах причини да се безпокоя. Говорейки, усещах топлината на тялото й, усещах докосването на гладката й кожа. Та това беше моята Арсиное! Отново бях готов да й простя всичко — тъй страстно я желаех в този миг. Как бях успял да прекарам толкова много дълги месеци без нея?! Тя прочете в очите ми всичко това, въздъхна дълбоко и прошепна:

— Не, не, Турмс, първо трябва да се изкъпеш и да се облечеш в чисти дрехи, да хапнеш нещо…

Но аз забравих, че съм грък и че чистоплътността е в кръвта ми. Хвърлих яростно плаща си на пода, хитона си метнах на прага на стаята на Арсиное, а мръсните си сандали — пред ложето й. Най-накрая тя беше отново с мен, моята Арсиное! Горещите ни тела се преплитаха в страстна прегръдка, жаркият й дъх ме изгаряше. На лицето й засия усмивката на богинята, устните й се изкривиха загадъчно, а очите й потъмняха. Тази страшна усмивка ме очарова, доведе ме до изстъпление, застави ме да извърша безумства.

Тъй искам да запомня своята Арсиное…