Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (18) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

1.

Дионисий беше чудесен мореплавател. Изкуството му да води кораба в открито море беше неизмерно по-голямо от скромния успех, постигнат по време на боя в Ладе, и заслужаваше много по-голямо уважение, отколкото разбойничеството във финикийски води. В разгара на есенните бури и ветрища, когато другите морски съдове бързаха да намерят подслон из пристанищата, той успя да се добере само за три седмици до крайбрежието на Сицилия. Докара до целта и трите ни кораба и нито веднъж не се наложи да спираме никъде. За да намери източната посока по време на плаването, той само се взираше в далечните очертания на планините на остров Крит.

Всички на борда бяхме болни, миришехме лошо, солената вода разяждаше раните ни, та едва се влачехме по палубата, а съзнанието ни беше тъй помръкнало, че непрекъснато ни се привиждаха рогати чудовища и ни се счуваха звуци от раковините на тритони^[1]. Когато най-сетне забелязахме на запад синкавата ивица суша и се убедихме, че наистина е земя, мнозина от нас се разплакаха и с дрезгав глас замолиха Дионисий да спре при първа възможност, без да обръща внимание чии са тези владения — на африканци или на италийци, и от кого са заселени — от картагенци или от гърци.

Корабите ни течаха, а зимата приближаваше, така че дори и Дионисий не би успял да се добере до Масилия. Той събра на съвет цялото корабно началство и каза:

— Ето там, в далечината, се забелязва вече огромната планина с кълбящ дим на върха й. Това означава, че наистина сме при бреговете на Сицилия. Ако копнеете за големи градове, можем да отплуваме на север, към Италия, до Кротон, или на юг, към Сиракуза, която е най-великият от сицилийските градове, ако не се лъжа, макар че е възможно Акрагас да е още по-голям град.

Моряците се зарадваха и завикаха:

— Ние сме толкова богати и в някой голям град ще можем да се снабдим с всичко, което пожелаем! На някой пристан ще можем да поправим и корабите си, а дори и да си купим нови, с които да отплаваме напролет към Масилия и да потърсим братята фокейци. Но най-напред имаме нужда от почивка и силна храна, от танци, музика и песни, от вино и венци от цветя, за да могат да си отдъхнат и душите ни!

Дионисий каза:

— Най-лесно ще намерим забавления в големите градове, но те обикновено са силни крепости със здрави стени и воини, които ги пазят. Обикновено големите градове имат и бойни кораби на пристаните си. Тъй като търгуват по морски път, научават много по-бързо новините от далечни земи, отколкото малките градове, които водят по-затворен живот. Ето защо, струва ми се, че след веселбата в някой град ще последва и наказание, щом само разберат кои сме. — Той изгледа всички наоколо със зоркия си поглед и продължи: — Съвестта ни е чиста и знаем, че сме се били честно с персите. Но богатството ни е толкова огромно, та малцина ще ни повярват, че това са само трофеи, които сме успели да съберем от Ладе, след което сме потеглили насам, за да потърсим приют в западните градове на гръцките колонии. Не, през зимата трябва да се установим в някой малък град на по-закътано място и да си купим приятелството на местния владетел. Три бойни кораба и такъв екипаж като нас представляват поддръжка, от която никой военачалник не би се отказал, никой владетел на малък град, който желае да запази независимостта си сред големите градове на Сицилия, не би отхвърлил. Значи ни е необходимо да се доберем до северното сицилийско крайбрежие и аз, приятели мои, искам да съберете всичките си сили, за да можем да минем през пролива, в който са загинали не малко смелчаци. Иначе ще загубим всичко, което сме спечелили с толкова голям труд.

Дори и най-смелите моряци пребледняха при споменаването на прословутия пролив и при мисълта за коварните му течения. Дионисий ги остави да изкажат безпокойството си и да уталожат разногласията си. Привечер видяхме от върха на конусовидната планина да изхвърча огън и дори до кораба ни достигнаха отломки от камъни, пръст и пепел. Никой вече не се стремеше към брега.

Дорией каза:

— Страната, в която баща ми е намерил смъртта си, ме посреща с огън и грохот. Този знак ми е напълно достатъчен. Вече знам защо овчите кости ми показаха запад.

Микон заяви:

— До този миг сполуката съпътстваше Дионисий и той успя да ни докара дотук. Нека той да ни командва и занапред.

Аз също предположих, че боговете не са ни запазили от морските беди само за да ни удавят в пролива.

И така, съветът реши да се подчини на Дионисий. В нощната тишина предводителят ни принесе в жертва на безжалостния финикийски бог пленниците си — финикийските кормчии. Когато на сутринта забелязах, че кормчиите са изчезнали, аз се опечалих, тъй като бях свикнал да беседвам с тях, за да науча езика им, и бях забелязал, че макар и чуждоземци, те по нищо не се отличаваха от нас.

Но въпреки кървавата жертва проливът се оказа достоен за печалната си слава. Много дни, сили и търпение ни бяха необходими, за да преминем през него и да опазим корабите от скалите, подводните камъни и плитчините. От град Занкле към нас се приближи бърз граничен съд и от палубата му ни извикаха, че за да влезем в пристана, трябва да заплатим такса. Дионисий обясни, че корабите ни са бойни и че се връщаме от битка с персите, за да потърсим приют из тези места. Бойните кораби за разлика от търговските не плащаха такса за преминаването на пролива. След това Дионисий замълча скромно и даде възможност на моряците си сами да разказват на стражите от Занкле за многочислените му подвизи по време на битката при Ладе. Моряците не се скъпяха в похвалите си, така че накрая стражите слушаха с отворена уста и съвсем забравиха за задълженията си.

Ние бяхме полуживи от умора, когато накрая пред нас се ширна Тиренското море и попътният вятър погна корабите ни към гористото северно крайбрежие на Сицилия. Дионисий принесе благодарствени жертви, изля вино в морето и отсече краката на финикийския бог на носа на кораба, след което статуята се сгромоляса в морето и всички приехме това като главна жертва.

— Не си ми нужен вече ти, о, боже, който и да си ти! Тукашните води така или иначе не са ти известни — извика Дионисий.

Докато минем през пролива, корабите ни бяха пострадали още повече, течаха прекалено и с труд се придвижвахме напред, закопнели да се доберем най-сетне до суша, да се напием с прясна вода и да се наядем с ябълки и грозде. Но Дионисий отказваше да се приближи до брега, тъй че бяхме принудени да се храним с улов от риба, която купувахме от рибарските лодки. Дионисий често разговаряше с рибарите, които срещахме. Накрая той ни събра и каза:

— Доколкото разбирам, в момента няма съгласие между градовете на Сицилия и от време на време те воюват помежду си. След пътя през проклетия пролив аз съм уморен и не искам да започвам свада с никого. Нека да се обърнем към боговете и да поискаме те да ни дадат знак къде трябва да спрем. Не вярвам в гаданията с овчи кости, тъй че опитайте се да запомните сънищата си тази нощ. Знам, че те ще бъдат пророчески.

Струваше ми се, че Дионисий говореше така, само за да си спечели още една нощ, през която да поразмисли. Предполагах, че той изобщо не вярва в сънища, но искаше да накара хората си да приемат, че боговете са го подтикнали към решението, което отдавна е взел.

На следващата сутрин Дионисий се престори на удивен, когато се събуди и изтича на палубата, откъдето се облекчи в морето. Той внимателно се взря в хоризонта. Корабът ни беше отнесен близо до брега и Дионисий каза:

— Наистина боговете ни помагат. В съня си видях точно този бряг и тази планина, чийто скат напомня на прегърбено старо магаре. Хайде да отплаваме натам. Уверен съм, че има ручеи и извори, поляни и плодови дръвчета.

Хората му се хвърлиха към веслата, забравили за закуската си — тъй горещо желаеха да почувстват под краката си твърда земя. Още предишната вечер се бяхме измили, бяхме се натрили с благовония и се бяхме преоблекли с чисти дрехи. Много от нас бяха сплели косите си на плитки и бяха избръснали брадите си с прекрасните бръсначи, които бяхме намерили на финикийския кораб. Старите си дрехи бяхме хвърлили в морето, а из кораба бяхме запалили тамянови пръчици — да смекчим вонята и да облекчим достъпа до божествени съновидения.

Гребците налегнаха с всички сили веслата, за да се доберем колкото се може по-скоро до носа на брега, показан ни от Дионисий. Дорией обаче се намръщи застрашително и каза:

— Дионисий от Фокея, не знам чии сънища са по-пророчески — твоите или моите. Моят сън обаче беше по-ясен и от бял ден. В него аз видях прародителя си Херакъл, който застана пред мен и по ръст беше по-едър от всеки срещан от мен човек досега. На дясното му рамо лежеше боздуган с големина на дъбово дърво, а на лявото му рамо беше кацнал кукуригащ петел. Смятам да следвам указанията на моя сън, а не на твоя.

Дионисий се засмя и попита:

— А как ще обясниш смисъла на твоя сън?

Дорией се хвана за меча, с който той никога не се разделяше, и каза:

— Не мога до го обясня, но ние, спартанците, рядко сънуваме, а ако ни се яви сън, постъпваме винаги в съответствие с него. Тъй че съм длъжен да защитя съня си против твоя, Дионисий, ако откажеш да повярваш, че в моя сън има някакъв смисъл.

Дионисий разбра, че Дорией говори сериозно, и докато гребците продължаваха да гребат, той реши да попита и нас какви сънища бяхме сънували. Микон разказа следното:

— Видях град с невероятно високи стени, зад които бушуваше страшен пожар, видях бягащи мъже, които носеха сандъчета със съкровища и изваяния на домашни богове. Видях жени, които притискаха до гърдите си плачещи деца и тичаха към корабите на мъжете си, бързайки да напуснат изпепеления град.

Дорией се усмихна тържествуващо и каза:

— Твоят сън обяснява моя сън. Ти си видял пожара на Троя. Тези, които са се спасили, са успели да се доберат до Сицилия, основали са Ерикс и Сегеста и са подчинили местните сикански племена. Но впоследствие тук е дошъл и прародителят ми Херакъл и победил троянците. Оттогава насам западна Сицилия е наследствено владение на хераклидите. Баща ми Дорией е искал да си върне тези земи, но явно е загинал в бой, тъй като не се прибра от похода. И ето, въпреки волята ми боговете ме теглят на запад, за да мога да продължа делото на баща си. Петелът на победата пееше на лявото рамо на Херакъл в съня ми. Да плаваме към Ерикс и да го завоюваме!

Дионисий взе да си скубе косите и закрещя:

— Махнете от очите ми този спартански безумец! Дори ако корабите ни издържат плаване до Ерикс, навярно там ни чака мъчителна смърт, тъй като тези области се пазят от картагенците, а африканският Картаген е най-жестокият град, който някога е властвал над моретата.

Тук се намеси Микон и каза с мек глас:

— Сънищата може да се тълкуват по най-различни начини, Дорией. Може би дългите лишения са те накарали да си спомниш в съня си пеещите петли на Афродита от Акрея и ти си почувствал, че като мъж не отстъпваш пред праотеца си Херакъл, ето защо ти се е присънил и боздуган. Но както и да е — няма да загубим нищо, ако отначало следваме указанията на Дионисий и се опитаме да намерим подслон на този мамещ ни бряг.

Тук кормчиите и гребците изреваха дружно и радостно в един глас. От другата страна на заобления нос пред нас се откри чудесно защитено място, подходящо за пристан, с плавни брегови очертания, със зелени ливади и с натежали от плод дръвчета, зад които се тъмнееха горички. Бреговият хълм бе укрепен със стена, издигната от трупи и пръст, във вътрешната част, на която видяхме храм и други дървени постройки. Дочухме веселите звуци на овчарски свирки, блеенето на овце и мученето на крави.

Но Дорией беше изпаднал в бяс. Той скърцаше със зъби и размахваше заплашително меча си. С дръжката му удари Микон по главата, а след това насочи острието му към Дионисий.

— Плавай напред! — заповяда той. — Гласът на Херакъл ми говори, че е рано да слизаме на този бряг. Ще дойде време да търсим пристан, чак когато корабът започне да тъне под краката ни! Не смей да ми се противопоставяш, Дионисий от Фокея!

Уплаших се от гнева на Дорией, но тъй като бяхме приятели, трябваше да го подкрепя. Дионисий се опита да успокои спартанеца, но в края на краищата сам изпадна в ярост. По устните му изби пяна и той хвърли бойната си брадва, която разсече щита на Дорией и рани ръката му.

— Ето ти петел на лявото рамо! — ревна Дионисий и хвана едно от копията на палубата, за да прониже гръдта на Дорией. Но в същия миг внезапен силен тласък на вятъра наклони тъй силно кораба ни, че той загреба вода през отверстията за веслата и гребците се развикаха, че потъваме.

Дионисий заповяда бързо да насочат кораба по посока на вятъра и да вдигнат платна, за да не станем жертва на внезапните огромни вълни. Течението ни влачеше встрани от прекрасния бряг и ние се отдалечавахме все повече и повече от гостоприемния пристан. Хладен есенен дъжд се изля над главите ни и Дорией облиза раната на ръката си, след което каза:

— Длъжен си да повярваш в съня ми, Дионисий, и да не влизаш в спор с мен. Ако можеш да си отвориш очите, ще видиш, че самият Херакъл стъпи на кораба ни и наду платната, за да докаже правотата ми.

Фокейците плачеха и ругаеха, уверени в скорошната си гибел. Микон и аз съблякохме част от дрехите си и се приготвихме да се спасяваме с плуване, но Микон ми каза:

— Не бой се, няма да потънем — не и ние с теб! Скоро ще видим какъв е смисълът на случилото се.

Ураганът продължаваше със същата сила и не ни даваше възможност да се доближим до брега. Но когато престана да вали, вятърът изведнъж се стопли и отслабна. Стори ни се отново, че някаква невидима сила леко и изкусно ни носи все по-напред. Дори Дионисий го усети и каза:

— Да забравим за сънищата, те предизвикват само кавги. Да се оставим на мъдростта на морето и вятъра. Отдавна съм се научил да им вярвам и да им се подчинявам.

Привечер вятърът ни погна към брега. Видяхме устието на река, пристан, а даже и град, заобиколен от висока стена. Навсякъде във въздуха се виждаха стълбове пара от горещи извори, зад които се издигаше синееща се планина. Престанахме да изгребваме вода и гребците отново се хванаха за веслата. Водата обаче се покачи до седалките на гребците. Волю-неволю трябваше да бързаме към брега, преди да е потънал корабът ни. Скоро той докосна дъното и бавно се наклони на една страна. Но бяхме вече вън от опасност и не се страхувахме от вълните, които заливаха палубата, тъй като брегът изглеждаше съвсем наблизо. Двата други кораба с по петдесет весла достигнаха до пристана благополучно и всички ние скочихме от борда и се хванахме за оръжието си, готови да се браним, макар едва да ни държаха краката и макар да се клатехме като пияни от умора.