Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (20) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

3.

Събудих се по изгрев-слънце от нестройния хор на стотиците петли на Химера. Беше ми много лошо и не можах да съобразя веднага къде се намирам. Когато мъглата пред очите ми се разсея, видях, че лежа с увехнал венец на главата, на ложето в залата за угощения на Танаквил, покрит само с плаща, който беше целият в петна от вино и миришеше на лошо. Долната ми дреха се валяше омачкана и със следи от червена охра. Не помнех нищо от това, което беше станало през нощта, и чак след като забелязах хъркащия Микон на другото ложе, си спомних, че двамата с него беседвахме надълго и нашироко за земните и неземни чудеса и пихме през цялото време от виното. Може би той ми беше открил някои тайни, но аз ги бях забравил.

Танцьорките и флейтистът бяха изчезнали. Разтърках очи и си припомних как бях галил моминско тяло. Тогава се огледах и се ужасих: подът беше осеян със счупени чаши и купи, финикийският бог беше съборен по време на оргията, а в ъгъла някой беше повърнал. Петлите продължаваха да кукуригат, аз запуших уши и реших никога вече да не пия вино с мента.

— Микон, събуди се! — примолих се аз. — Събуди се и погледни, как сме се отплатили на благородната жена за гостоприемството й. Това е омагьосан дом, вълшебство ни доведе тук и ни откри обкованата порта, с помощта на гълъбовото перо.

Разтърсвах Микон, докато той не се събуди и не се хвана за главата. Намерих някакво бронзово огледало с гравирана сцена от завръщането на Одисей на обратната страна. Хвърлих поглед на отражението си, охнах и подадох огледалото на Микон. Той се взря и попита с хриплив глас:

— Кой е този подпухнал грозник? — изстена и внезапно възкликна: — Турмс, приятелю, ние сме се погубили, навлекли сме си проклятие! Помня, че разговарях с теб до късна нощ и макар че ти не ме питаше, аз ти разкрих тайните на посветените. Помня как ти ми забраняваше да говоря, но аз се вкопчих в ръката ти и те принудих да ме слушаш.

— Не се вълнувай — успокоих го аз. — Не мисля, че си извършил нещо престъпно, тъй като не мога да си спомня нито дума от брътвежите ти, колкото и да се напъвам. Но ако нашето събуждане е тъй отвратително, братко Микон, как ли е сега приятелят ни Дорией? Опасявам се, че е навлякъл непоправим позор не само на домакинята ни Танаквил, но и на себе си, и на нас двамата, а даже и на Дионисий от Фокея, който се закле на владетеля на Химера, че хората му ще се държат достойно.

— А къде е той? — попита Микон и се огледа с кървясали очи.

— Не знам — отвърнах аз — и не искам да знам. Нямам желание да влизам във вътрешността на къщата да го търся. Страхувам се какво ли биха видели очите ми. Най-доброто, което можем да направим, Микон, е да се измъкнем, и то колкото се може по-скоро, оттук. Дорией със сигурност няма да иска да ни вижда днес.

И ние се измъкнахме тихомълком от къщата, като едва не се спънахме в заспалия на входната врата пиян страж. Слънцето беше изгряло и галеше със златни лъчи покривите в Химера, есенният въздух беше свеж и ободрителен. Единственото, което ме дразнеше, беше непрестанното кукуригане на петлите. Измихме се и се изкъпахме в каменния басейн, а във входната зала с оръжията ни намерихме и собствените си дрехи — почистени и сгънати внимателно. След като се облякохме, се отбихме още веднъж в залата за пиршества, за да допием остатъка от виното в голямата купа — чувствахме, че ни е нужна малко смелост. Упътихме се към външната порта и излязохме навън.

По пътя видяхме, че жителите на Химера палеха вече огън в огнищата си. Срещнахме и много от моряците — всички стенеха и се държаха за главите. Още преди да стигнем до градските врати, бяхме се насъбрали около стотина души и никой от нас не можеше да се похвали с бодро настроение.

Дионисий беше зает с разтоварването на корабите. Наоколо имаше дълги кервани от товарни магарета, волове и каруци. Той ругаеше ужасно и гръмко ни проклинаше, тъй като Кринип го нагостил, заедно с кормчиите, единствено със супа от грах и с чиста изворна вода. От време на време се чуваше как куркат червата му и той ругаеше още по-яростно. Нашиба с камшик повечето от залитащите мъже и ги накара да се хванат за работа. Започнахме да пълним кожени торби, сандъци и празни бурета със съкровищата и трофеите от корабите. Ние с Микон нарочно се включихме в работата, макар високото ни положение да ни освобождаваше от този труд, защото искахме да свършим нещо полезно и да облекчим съвестта си.

Най-трудно беше изпразването на големия кораб. Под тежестта на товара си той беше тъй дълбоко затънал в тинята, че изобщо не можахме да го изтеглим на брега, макар да използвахме всички хитроумни приспособления на химерските дърводелци и впрегатния добитък.

Хората на Кринип построиха тежки релси от греди, върху които да изтласкаме кораба, но трофеите ни бяха прекалено тежки. Единственото, което ни оставаше, беше да облекчим кораба, като пратим гмурци, които да извадят част от товара. Гмуркачите на Химера бяха готови да помогнат, но Дионисий не искаше те да видят съкровищата ни и рече, че няма да е лошо, ако собствените му пияници и развратници си охладят главите.

И ето — докато разтоварвахме другите два кораба, към потъналия кораб отплаваха лодки с кошници, към които бяха вързани оловни тежести. Хората ни спуснаха тези кошници във вътрешността на кораба и после се гмурнаха вътре, за да събират съкровищата. Когато въздухът им свършваше, те се показваха посинели на повърхността, треперещи от студ. Дионисий ги стопляше с камшични удари и ги караше да се гмуркат отново и отново. Много от тях проклинаха умението да се гмуркат, което бяха придобили още като малки момчета в родната си Йония.

Дионисий реши да състави опис на съдържанието на чувалите и сандъците, кутиите и буретата, но сред вещите имаше много неща, чието предназначение ни беше неизвестно. Лесно беше да се напише например: финикийска маска от сребро с черни камъни за очите, тежи дванадесет мини^[1], или: бронзова статуетка на бог, куха отвътре, с позлатени ръце и лице, тежи един талант^[2] и пет мини, или: огледало от злато и сребро с петнадесет разноцветни камъни, тежи пет мини. Но трудно беше, особено понеже бяхме изморени, да измислим правилно название за окованата в злато слонова кост или за златните халки, които може би бяха използвани за украшения на женски гърди или носове, както и за различните тъкани, ширити и украшенията към тях.

Тъй като Микон и аз можехме да пишем, тази тежка работа се падна на нас, а Дионисий номерираше сам сандъците и буретата, докато не капна от умора и не свършиха познанията му по смятане. Накрая той се задоволи само да запечатва сандъците със златен финикийски печат, без да се интересува какво точно има в тях.

— Кълна се в Хермес! — каза той. — Никак не искам да ме ограбят, но яснотата на мислите също ми е важна, а струва ми се, цифрите ме объркаха напълно!

И наистина — преглеждането, разпределянето и опаковането на огромната плячка беше страшно изкушение за всички хора на Дионисий с изключение на гребците, които бяха голи и нямаха къде да скрият по нещичко.

Привечер бяхме разтоварили напълно двата петдесетвеслени кораба, така че оставаше само да доразтоварим потъналия кораб. Дионисий заповяда на всички да прекратят работата и да се върнат в гостоприемните химерски домове.

Но всеобщата радост се смени бързо с разочарование, когато Дионисий започна да претърсва всеки от хората, да ги кара да разплитат косите си и да събличат дрехите си. Така той успя да намери много златни монети и други дребни вещи от злато и сребро, а също и скъпоценни камъни, скрити в дрехите и косите на моряците. Един от тях, загубил дар слово, трябваше да изплюе скритата в устата си фигурка на златна рибка. Дионисий дори пъхна показалец в ануса на друг от моряците и извади оттам сребърна свирчица.

От мен Дионисий прибра златна огърлица, тежка десет мини, с която се разделих доброволно, а Микон върна изящна златна фигурка на крилат лъв. Всички бяхме много разочаровани от алчността на военачалника си и поискахме и той да бъде претърсен, тъй като забелязахме, че се движи по-бавно и не е толкова повратлив, а освен това нещо подрънкваше от диплите на дрехата му.

Дионисий се изчерви и попита със съскащ от гняв глас:

— Кой командва тук и кой ви помогна да постигнете вечна слава с победата при Ладе? Кой ви направи богати и ви спаси от гибел, за да ви доведе в тази гостоприемна земя? На кого другиго бихте се уповавали, ако не на мен? — Той изгледа всички ни и беше толкова развълнуван, че брадата му трепереше, а очите му се насълзиха. — О, каква злоба и каква черна неблагодарност се крие у хората! — жалваше се той. — Всеки от вас съди за другите и даже за мен според собствената си порочност!

Ала ние му изръмжахме:

— Млъкни, Дионисий! Ти си най-лошият от нас и точно защото ни превъзхождаш, те избрахме за предводител. Ще престанем да те уважаваме, ако и ти не си скрил нещичко, и ще те сметнем за глупак.

След което се нахвърлихме върху му със смях и го повалихме на земята. Съблякохме го гол и раздърпахме дебелите плитки и гъстата брада, с които природата го беше надарила. Тогава видяхме, че навсякъде е скрил златни монети, халки и скъпоценни камъни, толкова много, че се равняваха на откраднатото от всички нас, взети заедно.

Щом изръсихме всичко на земята, се развеселихме до такава степен, че повечето започнаха да се търкалят по пясъка и да се превиват от смях. Вдигнаха Дионисий, потупаха го по рамото и го похвалиха:

— Да, ти наистина оправда надеждите ни и ставаш за водач. Ти си пръв сред нас — никога няма да те изоставим.

След дълги разправии стигнахме до извода, че всеки може да си вземе обратно онова, което си беше присвоил, защото явно му е харесало най-много. Само изнурените гмуркачи се жалваха и крещяха с вдигнати към небето ръце:

— Нима ние, които се трудихме най-много днес, ще останем без награда?

Но Дионисий изруга и каза:

— Всички сте от един дол дренки — алчни мошеници. Не вдигайте много шум, а скочете обратно в морето да си приберете торбичките и сандъчетата, дето сте ги скрили в подводните скали. Ако ли някой от вас не си е скрил нищо, нека се сърди на себе си. Не искам сред хората ми да има глупци и наивници!

Гмурците се спогледаха отпърво, пък се затекоха да вадят от морето скритите съкровища. Оказа се, че именно те бяха успели да скътат най-много богатства. Решихме обаче, че имат право на плячката си като възнаграждение за опасната работа, която бяха свършили из трюма, пълен с раци, октоподи и парещи медузи.

Дионисий каза:

— Нека принесем част от плячката в жертва на боговете на Химера и да им благодарим за това, че успяхме да се разберем с добро.

Съгласихме се и избрахме за тази цел няколко бронзови триножника, медни котли и бронзови подноси, които бяхме отмъкнали от финикийския военен кораб и бяхме взели със себе си, тъй като там нямаше нищо по-ценно. Всичко това подарихме на химерския храм, а за храма на картагенските търговци пожертвахме един персийски щит.