Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (40) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

3.

Дорией не се показа от покоите си цели дванадесет дни. През това време нещата в Сегеста се пооправиха. Знатните нападнаха неочаквано бунтовниците от Ерикс и ги обезоръжиха, но не убиха почти никого, тъй като знаеха: без селяни и пастири не биха могли да съществуват. Сегестяните изпратиха дарове на сиканите, предимно сол и глинена посуда, с молба последните да се оттеглят мирно в горите си. След това народът се помири със знатните и им позволи да се върнат в града с колесниците, конете, кучетата и атлетите. Уговорено беше част от властта им да бъде предадена в ръцете на гражданите, които щяха не само да управляват земите на Ерикс, но и да ползват редица привилегии, които по-рано се полагаха единствено на хора с благороден произход.

Жътвата беше на привършване, когато от Картаген пристигнаха двама пратеници, които поеха по суша към нас откъм брега на Ерикс. Те бяха двама, тъй като картагенският съвет поверяваше с неохота важните си дела само на един човек, а да бъдат изпратени трима бе явно прекалено за Картаген. Всеки от тях беше придружен от слуги, писари, земемери и съветници по военните въпроси.

Дорией позволи на Танаквил да направи пиршество в чест на гостите, по време на което тя, разбира се, не пропусна възможността да покаже родовите си таблички и да се застъпи за мъжа си с твърдението, че той скоро ще научи местния език и обичаи. После Дорией ги заведе при свещеното куче, за да им покаже колко е привързано то към него. Спартанецът нямаше с какво друго да се похвали.

Воденето на дългите преговори той повери с удоволствие на съвета на града, който разбираше делата си много по-добре, отколкото новият цар. Накрая посланиците на Картаген обявиха, че признават Дорией за нов цар на Сегеста и на целия Ерикс. Но щетите, които бяха нанесени на Панорм, заявиха те, трябваше да бъдат възмездени. За да не бъдат измамени в това отношение, картагенците си бяха присвоили вече поправената трирема. Ерикс от своя страна беше длъжен да се подчинява на Картаген както и преди. Съветът на Сегеста даде обещание да не се занимава самостоятелно с никакви важни дела, а така също и да не търгува с гръцките колонии на Сицилия. Колкото до Дионисий и оцелелите фокейци, Дорией се задължаваше да ги предаде на съд в Картаген, тъй като бяха обвинени в пиратство из Източно море.

Дорией скърцаше със зъби, но се съгласяваше с изискванията, тъй като го бяха убедили, че нищо ново не се иска, а всичко това е необходимо, за да се запази предишната власт на Картаген. Но когато стана дума да бъдат предадени фокейците, той отказа да се подчини и мъжествено държеше на думата си, макар Танаквил да се опитваше да го убеди, че никога не е видял нищо добро от Дионисий, а напротив, здравата се е напатил по време на морските пътешествия.

— Сега не става дума за морето — отвърна й Дорией. — Ние се бихме с Дионисий и на суша и аз не мога да оскърбя с предателство скрепената ни с кръв дружба.

Когато Дионисий узна, че преговорите може да се провалят заради него и другите фокейци, той самият отиде при Дорией.

— Съвсем не ми се иска да те лишавам от царска корона, Дорией. Та нали аз самият ти помагах да я спечелиш! Ние, фокейците, ще се махнем и ще поемем пак по море. Но се надяваме, че ти ще ни изпратиш както подобава и ще ни дариш със скъпи дарове, достойни за теб самия, а така също и ще се опиташ да загладиш обидите, нанесени ни от този град, който така и не ни обикна, нас, клетите фокейци.

Дорией се зарадва много.

— Ти говориш правилно, Дионисий! Така наистина ще бъде най-добре, макар да се надявах да изпълня обещанието си и да ви даря със земи. Но какво мога да направя, щом Картаген изобщо не би се съгласил с подобно нещо. Ала нямам възможност да ви поднеса прощални дарове, тъй като, да си призная, сега съм по-беден, отколкото някога в Химера, когато все още притежавах част от плячката и зестрата на Танаквил. Ако не беше жена ми, щях да ходя сега в дрипи и да се храня от глинена паничка. Каквото и да поискам от подчинените си, те винаги ми го отказват и бръщолевят нещо за градските закони. Постарай се, Дионисий, да разбереш трудното ми положение и да усмириш алчността си.

На което Дионисий отговори с все още мек глас:

— Ах, Дорией, не бих искал да съм на твое място. Но всеки цар си има царски задължения, а аз трябва да мисля за хората си, за страданията им и за нищетата им.

Фокейците наистина се чувстваха много унизени в Сегеста, тъй като бяха изолирани в дома, определен им от Дорией, а градският съвет отказа да поеме разноските по пребиваването им. Наложи им се да плащат сами за всичко. Когато пристигнаха посланиците от Картаген, започнаха да ги пазят денонощно със стража, да не би да изчезнат от града по същия начин, по който някога бяха напуснали Химера. Вярно е, разбира се, че в Химера живеехме недалеч от морето и корабите си…

Наближаваше есен и фокейците разбираха, че съдбата им скоро ще бъде решена. На всичкото отгоре жените на Сегеста не искаха да имат нищо общо с тях. На моряците им се струваше, че сините знаци, оставени на плещите им от лъжепрорицателя, стават все по-видими и личат дори през дрехите им. Ето защо те често мъдруваха как ли се чувства човек, ако го дерат жив. Всеки ден покрай постройката, в която бяха фокейците, минаваха двамата картагенски посланици със свитите си. Лицата им бяха меденочервени, а брадите им бяха украсени със златни нишки. Макар двамата да оставаха безмълвни, някои от придружаващите ги отправяха закани на висок глас към фокейците. Моряците мълчаха и не отвръщаха с долни подигравки, тъй като Дионисий им беше забранил да казват каквото и да е. Утешаваха се с това, че през живота си бяха чували много по-лоши ругателства, и то на много по-добър гръцки. Но въпреки това всекидневните разходки на картагенците покрай дома на хората на Дионисий бяха започнали да досаждат прекалено на фокейците.

Най-много от всичко моряците страдаха от безделието. Бяха готови да вземат участие дори в прибирането на реколтата, ако сегестяните им позволяха. Но в земите на Ерикс хората бяха привикнали да изпълняват някои тайни ритуали по време на жътва, за които не бих искал да говоря сега, ето защо те се страхуваха, че присъствието на чужденци ще отрови зърното им. Впрочем може би е по-добре, че не им дадоха да прибират реколтата, тъй като там фокейците лесно можеше да бъдат обкръжени и убити — та нали от тях бяха останали живи само тридесет и трима души. Мен, Арсиное и Микон никой не докосна дори с пръст — нито картагенците, нито пък местните жители. Обитавахме двореца на Дорией и както някога в Химера, отново се ползвахме с гостоприемството на Танаквил.

За да убият някак времето, фокейците бяха започнали да укрепват сградата, в която живееха, като между другото поставяха на вратите и свои стражи. Чистеха сребърните и златни трофеи, гледаха си на кости и спореха за какво ли не. Изпитваха силен недостиг на вино, но Дионисий им беше забранил да пият от виното на Сегеста, след като забеляза, че тези, които им носеха храна, искаха все по-висока и по-висока цена за нея, докато виното им се поднасяше безплатно.

Колкото повече наближаваше зимата, толкова по-неспокоен ставаше Дорией, на когото фокейците бяха омръзнали прекомерно. Той не знаеше как да постъпи с тях, а картагенците продължаваха да настояват да им бъдат предадени всички фокейци, обвинени в пиратство, и то още преди да е свършил мореплавателният сезон.

Когато разговарях с посланиците, те се усмихваха снизходително и ми обясняваха, че всички слухове за хора, одирани живи, са само празни приказки и че такива обичаи в Картаген съвсем няма. Разбира се, законите на всесилния град бяха строги, но не чак дотам. Пиратите обикновено се изпращаха на работа в рудниците на Иберия, където имаше постоянен недостиг на работна ръка. За да не избягат оттам, понякога ги ослепяваха или пък им чупеха колената, но нищо по-страшно от това не се беше случвало.

Разказах всичко това на Дионисий, но когато ме изслуша, той само поглади брадата си и отвърна, че фокейците нямат никакво намерение да се превърнат в роби на отровните рудници на Иберия и да се оставят да им вадят очите и да им чупят колената, само и само да угодят на Дорией. Той обаче не ми откри какво бе намислил да предприеме, въпреки че ме смяташе все още за приятел. Една чудесна сутрин забелязах, че откъм двора на фокейците се издига висок стълб дим. Побързах натам, за да разбера какво става, и когато влязох в двора, видях, че фокейците бяха изкопали огромна яма, в която бяха хвърлили прекрасните сребърни трофеи и ги топяха, като яростно разпалваха огъня с огромен мех. Вадеха скъпоценните камъни и перли от прекрасните предмети на изкуството, а статуетките от слонова кост разбиваха на парченца. Дионисий каза:

— Ако те питат какво правим, кажи че принасяме жертва на боговете, преди да се предадем в ръцете на картагенското правосъдие. И това, както виждаш, наистина е огромна жертва. Търговците на Сегеста не искат купят от нас тези скъпоценни вещи, тъй като мислят, че скоро ще се сдобият с тях безплатно. Но ние няма да оставим нищо зад себе си.

Аз обаче се вгледах внимателно в действията на фокейците и разбрах, че всъщност делят среброто помежду си. Възмутих се и казах:

— Не мога да гледам спокойно как гинат толкова изящни предмети. Пък и разбирам, че хвърляте жребий и разпределяте среброто помежду си, както и перлите, и скъпоценните камъни. Но мен и Микон не ни повикахте! Кой ще ни даде полагаемата ни се част от богатството? А и Дорией ще се обиди, ако разбере какво правите. Та нали и той извоюва с меча си своята част от трофеите?

Дионисий се усмихна, показа белите си зъби и отвърна:

— Ах, Турмс, в Химера ти изхарчи повече, отколкото се бяхме договорили. Надявам се, помниш, че ти дадох част от полагаемото ти се злато още преди да заминеш за Ерикс, а когато се върна, ти вече взимаше на заем, за да изпълняваш прищевките на жената, която доведе със себе си. Нищо не дължим и на Дорией. По-скоро той дължи на нас. Виж, на Микон бихме платили част от това сребро, ако дойде с нас и ни придружи до Картаген. Може би ще имаме нужда от лечител, за да закърпи на гърба одраните ни кожи!

Потни и изпоцапани със сажди, фокейците се смееха и викаха:

— Хайде, Турмс, ела да си прибереш частта и доведи и Дорией, и Микон да си вземат своята, но не забравяй да им кажеш да си вземат мечовете, защото може и да се скараме, докато делим всичко по равно.

Погледите им бяха тъй заплашителни, че аз реших да предам на Дорией само това, което Дионисий ми беше наредил да предам. Спартанецът се зарадва, щом чу какво е казал Дионисий, и заяви:

— Колко са благородни! Това е най-голямата радост, която биха могли да ми доставят. Най-сетне ще мога да се успокоя и да се заема с управлението на Сегеста.

Донесената от мен вест бързо се разпространи в града и всички ликуваха, че нещата най-сетне се разрешават. Хората винаги вярват в това, в което им е угодно да вярват, и сегестяните съвсем не се съмняваха в намеренията на фокейците — та нали последните нямаха друг изход.

Привечер представители на сегестяните се приближиха до дома на фокейците и се вслушаха внимателно в шума и разговорите, които се чуваха оттам. Фокейците пируваха и отново пиеха вино, за да си дадат кураж пред утрешния ден. Посланиците от Картаген бяха много доволни от всичко това и говореха:

— Най-сетне идва време да си тръгваме с пленниците. Корабите чакат вече прекалено дълго в пристана на Ерикс. Радваме се, че пиратите треперят пред правосъдието ни. Ние, да си признаем, не се надявахме на това.

Те принесоха жертва на Ваал и заповядаха на прислужниците да купят здрави въжета и ремъци, с които да вържат пиратите веднага щом им паднат в ръцете.

На следващия ден те отидоха с хората си и застанаха отново пред постройката на фокейците в очакване те най-сетне да се предадат. Очакването им се оказа кратко. Дионисий изскочи изведнъж с хората си и изпокла всички от свитата, а самите пратеници бяха пленени и вкарани вътре в къщата. Никой от сегестяните не пострада — фокейците внимаваха да не убият някой от местните и само викнаха на стражата да не им се меси.

Дорией изпадна в ярост, а старейшините на града от уплах ги присви корем. Изведнъж пред нас се появи Дионисий, небрежно преметнал на рамо бойната си секира. Той се усмихна хитро и каза:

— Ние се ползваме с благоволението на двамата великодушни картагенски пратеници. Помолихме ги да ни изпратят до кораба, който ни чака в Ерикс. Събитията, които се случиха днес, са доста скръбни, но нямаме вина за това. Свитата на благородните господа ни нападна, като ни заблъска с оръжията си, макар да искахме само да продължим преговорите по пътуването. Много от тези хора сами се натъкнаха на собственото си оръжие. Възможно е и ние, без да искаме, да сме убили някои от тях в самозащита, тъй като сме уморени от вчерашния пир, а на суша се бием доста лошо и неумело. За щастие картагенските пратеници ни простиха и ни разрешиха да не предаваме оръжието си, докато не стигнем в Ерикс. Двамата имат невероятни способности да водят преговори и ние сме във възхита от тях… Ако не ми вярвате — можете да влезете при тях и да ги разпитате, за да се убедите в правотата на думите ми.

Но никой от сегестяните не изпитваше особено желание да влезе в сградата, обитавана от фокейците, а Дорией заяви, че оттук нататък всичко това не го засяга, щом Дионисий се е предал в ръцете на картагенските пратеници. След като се посъветваха помежду си, старейшините на града решиха, че няма какво да правят. Ако решаха да нападнат Дионисий и хората му, те навярно щяха да убият двамата пратеници, в резултат на което Сегеста би имала неприятности с Картаген. Ето защо казаха на Дионисий:

— Вземете магарета и мулета, колкото ви трябват, и се махайте от очите ни. Колкото се може по-бързо! Но запомни, Дионисий от Фокея, че не те изпращаме с добри пожелания! Напротив, ще се молим да ви сполети смърт и да ви изядат червеи още преди да сте стигнали до Ерикс. Ето какво желаем за теб и за хората ти, Дионисий!

Дионисий разпери лицемерно ръце и проговори:

— Ах, сегестяни, успях да събудя съчувствие у картагенците, но с вашата враждебност не мога да се преборя. Дано боговете да са ми на помощ, за да не се изпълнят пожеланията ви, тъй като високопоставените пратеници на Картаген ми обещаха под клетва, че кожата ми ще бъде закована с гвоздеи на портите на славния им град. Нито един фокеец не би могъл и да мечтае за подобна чест!

Сегестяните се престориха, че вярват на думите му. Те направиха тържествена прощална церемония и въздадоха почести на картагенските пратеници, които по време на дългия път до западните порти на града бяха през цялото време обкръжени от фокейци. Всички виждаха, разбира се, че ръцете на пратениците са вързани, а през устата им са пристегнати кърпи, за да не могат да издадат дори и звук, но хората се преструваха, че не се случило нищо особено.

Микон и аз изпратихме фокейците до градските врати, като през цялото време се удивлявахме на хитростта на Дионисий. Щом разбра, че никой не смее да му направи нищо, той дръзна да възхвали на висок глас боговете за избавлението си. Като стигна до портата, Дионисий се спря:

— В бързината забравих, че сандъците с пари и свидетелства, засягащи Сегеста, както и табличките за писма на пратениците останаха у дома им. Донесете всичко това колкото се може по-скоро, старейшини на Сегеста! Донесете ни и мях със свежа вода, месо и вино. Освен това двамата пратеници ще се нуждаят от по две девойки за всяка страна — та нали ще преспиваме под открито небе и те ще имат нужда някой да ги топли.

Когато сегестяните чуха всичко това, те едва не побесняха от ярост и взеха да си говорят:

— Хайде да ги убием, макар това да струва и собствения ни живот, но поне честта на града ни ще бъде спасена!

Но Дионисий и кормчията му Ликимний извадиха острите си ножове и ги подпряха на гърлата на картагенските пратеници.

— Правете каквото искате, но помнете, че ще ви се наложи да отговаряте пред Картаген за неразумната си постъпка, ако ни нападнете, защото и двамата пратеници ще се самоубият. Те самите ни помолиха да им помогнем, стигне ли се дотам, защото не биха искали да разказват за случилото се пред съвета на града си.

Тогава сегестяните разбраха, че най-разумно би било да изпълнят поръчката на Дионисий и да донесат веднага всичко, каквото той поиска. Щом Дионисий се сдоби с картагенските сандъци, той се заметна с един разкошен пурпурен плащ, който намери в един от тях, и започна да разглежда с презрение писмата и табличките, тъй като не умееше да чете. Неговите хора грабнаха свитъците и табличките от ръцете му и след като ги изпонадраскаха с мръсни рисунки, най-накрая се изпикаха върху всичките тези договори и документи. Като видяха всичко това, старейшините сметнаха за нужно да отпратят народа и с ужас в очите обявиха, че прощалната церемония е завършила.

Дионисий и хората му потеглиха на път. Те бързаха и затова, доколкото разбрах после, бяха се спирали само два-три пъти за кратък отдих. На следващата вечер успели да се доберат до Ерикс и светкавично завзели един от корабите на пратениците, изхвърлили през борда хората му и запалили другия кораб. В Ерикс настъпила паника, но пиратите се измъкнали и поели към открито море със завладяния от тях кораб. Пленници на борда били и двамата картагенски пратеници. Единия от тях те вързали на носа на кораба, за да им носи късмет в първия морски бой, а другия принесли в жертва на Ваал, повече за развлечение според мен. Всичко това те извършили, след като успели да ограбят кораб със събрани налози от близките земи.

Дионисий не се опитваше вече да се добере до Масилия, а продължи да безчинства по море, тъй като явно се беше убедил, че боговете са го създали именно за това поприще. Но той никога не нападаше гръцки кораби, защото гръцките колонии на Сицилия бяха започнали тайно да го охраняват и скоро под негова команда имаше цяла морска флота. Дионисий се занимава толкова дълго с пиратство, че и без това обтегнатите отношения между сицилийските градове и Картаген, се влошиха още повече.

Това е всичко, което знам за Дионисий от Фокея и хората му. Той действително беше човек, достоен да бъде запомнен. Бих изредил и имената на тридесет и тримата негови другари, но те просто са излезли от главата ми и не си ги спомням вече.