Мика Валтари
Турмс Безсмъртния (39) (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

2.

На следващия ден Дорией строи фокейците за придвижване по суша, което според него трябвало да ги ободри и да им помогне да възстановят силите си след дългото морско плаване. Независимо, че се бяхме появили съвсем неотдавна в Панорм, славата на красавеца воин вече се беше разнесла из града. Преди да тръгне на поход, Дорией извърши жертвоприношение на централния площад пред тълпите местни жители, които го наблюдаваха мълчаливо и с благоговение. „Той е една глава по-висок от всички нас, той е неуязвим и равен на боговете!“, дочуваше се шепот.

Когато жертвата беше извършена, Дорией извика:

— Всички на път!

Без дори да се обръща назад, той напусна града в пълни бойни доспехи, въпреки непоносимия пек. Ние, останалите „триста“, както ни наричаше Дорией, вървяхме в колона след него. В края на дългата върволица от воини крачеше Дионисий с камшика в ръка. Всичко, което беше останало от съкровищата ни, беше натоварено на мулета и магарета. По-голямата част от трофеите обаче беше безвъзвратно загубена заедно с петдесетвеслените кораби. Когато навлязохме във вътрешността на равнината, с учудване осъзнахме, че към нас се бяха присъединили много мъже от Панорм. А привечер, щом достигнахме възвишенията, следваха ни вече и стотици пастири и селяни, които дори бяха успели да се въоръжат с каквото им попадне.

Построихме си лагер и скоро по полегатите склонове на хълмовете заблестяха огньовете ни. Изглеждаше, сякаш повечето жители на Панорм и околностите му се бяха вдигнали срещу Сегеста. Но още на третия ден от мъчителния поход непривикналите да се придвижват пеша фокейци започнаха да се оплакват от умора и да показват един на друг изранените си стъпала. Тогава Дорией се обърна към тях със следните думи:

— Аз самият съм ви повел и се наслаждавам на похода, макар да съм в пълно бойно въоръжение, а вие носите само мечове и щитове. Погледнете ме: дори не съм се изпотил!

Те му отвърнаха:

— Лесно ти е на теб да говориш така, Дорией! Та ти изобщо не приличаш на нас.

Когато стигнахме до първия сладководен извор, фокейците се хвърлиха на земята и започнаха да се обливат целите с вода, весело да се плискат и да повтарят, че нямат намерение да мръднат оттук.

Подканванията на Дорией не помогнаха, но камшикът на Дионисий си свърши работата и скоро хората тръгнаха отново на път, стенейки от болка. Дорией изгледа с уважение Дионисий.

— Не си глупав и явно започваш да схващаш сложната наука на пехотното командване — похвали той морския човек. — Приближаваме се към Сегеста, а пред битка е необходимо хората да бъдат изморени от път, за да нямат сили да побегнат от бойното поле. Пътят между Панорм и Сегеста е като че ли нарочно отмерен с тази цел от боговете. Ще влезем направо в Сегеста и ще се строим в боен ред откъм вътрешността на стените на града.

Дионисий отвърна навъсен:

— Предполагам, че разбираш наистина от бой на сушата, но не забравяй, ние сме моряци, а не хоплити, привикнали към подобни битки. Ето защо, сигурен съм, че няма да успееш да ни строиш в няколко реда, а всички ще застанем рамо до рамо, един до друг. Но разбира се, ще те последваме, ако ни поведеш.

Дорией се разлюти и заяви, че има намерение да поведе решителната битка в съответствие с правилата на сухопътната война, тъй че дори и потомците му да могат някой ден да се учат от примера му. Но в този миг пред нас се изправиха група сикани, които се появиха изневиделица между дърветата. Бяха облечени в животински кожи и въоръжени с лъкове, копия и прашки. Лицата и телата им бяха нашарени с бойни знаци в червено, черно и жълто, а предводителят им беше с дървена маска. Те изпълниха боен танц пред Дорией, след което положиха в нозете му няколко човешки глави, явно първите жертви от Сегеста — някои от знатните жители на града. Главите бяха полуизгнили и воняха отвратително.

Сиканите седнаха в кръг и разказаха, доколкото можаха, че в планините и горите им са се появили предсказатели и са предрекли появата на новия цар. Тези пророци били укрепили духа на сиканите, които започнали да нападат земите на Сегеста. Когато някои от знатните сегестянски граждани се опитали на коне и бойни колесници да ги прогонят, сиканите ги подмамили в своите капани и ги избили.

Но след като извършили тези убийства, осъзнали, че скоро сегестяните ще опитат да си отмъстят и затова решили да дойдат при Дорией. От незапомнени времена сред горите на сиканите се е разказвала легендата за воина чужденец, който ще се появи някой ден от морето, ще победи местния цар и ще върне земите на тези, които първи са се заселили из тях. След всичко това според легендата силният воин ще обещае да защищава сиканите и да се връща винаги при тях, щом има нужда от него. Така че местните жители бяха дали вече и име на Дорией. Наричаха го Еркле и се обръщаха към него с молба да прогони елимите и да върне земята на древните й обитатели — сиканите.

Дорией изобщо не се удиви на оказаните му почести, тъй като никога дори и за миг не забравяше божествения си произход, а се опита да научи диваците да произнасят правилно името Херакъл. Но това не им се удаде и те продължаваха да възклицават: „Еркле, Еркле!“ Дорией цъкаше с език, клатеше глава и повтаряше, че не е съвсем сигурен дали ще има полза от такива варвари.

А те действително бяха варвари и много от тях държаха в ръцете си копия и стрели с каменни накрайници, само предводителят им можеше да се похвали с железен меч, а някои от главатарите им имаха железни ножове и копия. Сегестяните не разрешаваха на никого да продава на горските племена желязно оръжие и наказваха много строго търговците, които дръзваха да нарушат правилата им. Сиканите поваляха дори дърветата по първобитен начин — палеха огън под дънерите, тъй като нямаха брадви.

Всички сикани притежаваха тайнствената и безпогрешна способност да намират камъните, обитавани от земните духове, да определят дърветата, в които живееха дриади, и никога да не черпят вода от изворите, чиито нимфи не се отличаваха с благонамерен нрав. Преди срещата с Дорией жрецът им беше изпил пророческа напитка, която сиканите умееха да приготвят от горчиви горски плодове и корени, и бе сънувал приближаването му, тъй че те знаеха кога и къде да се появят от гората, та да не се разминат с него.

Дорией ги попита дали искат да се присъединят към него и да встъпят в открит бой със сегестяните. Но сиканите поклатиха глави и казаха, че са свикнали да се бият само в горите и не смеят да се появят из равнината около Сегеста, тъй като се боят извънредно много от конете и злите кучета, с които беше прочут града. Обещаха обаче да наблюдават хода на битката откъм храсталаците и да поддържат бойния дух на воините на Дорией с думкане на тъпани, изработени от дървесна кора и кожа.

Дорией се вгледа внимателно в лицата им, след което се обърна радостно към мен:

— Ето, сиканите сякаш са създадени за бъдещи илоти на царството ми. По-добри от тях не бих могъл дори да си представя. В моята Сегеста юношите няма да бъдат мамини синчета, а ще имат правото да се наричат мъже чак когато убият първия си сикан. Но нека това да си остане между нас — няма защо тези диваци да научават предварително съдбата си.

Придвижвахме се все по-напред и все по-често от горите се появяваха сикани и викаха, гледайки с възхищение Дорией: „Еркле, Еркле!“ Жителите на Панорм бяха наистина удивени и повтаряха как никога не са и предполагали, че в близост до тях живеят толкова много сикани. Сиканите бяха плахи, когато не се намираха под прикритието на гората, и не се показваха дори за да търгуват, а оставяха стоките си на определени места, които се знаеха от продавачите. Същите им връщаха в замяна друга, предварително уговорена стока.

Най-сетне пред погледа ни се ширнаха плодородните полета на Сегеста с надгробните камъни, олтари и паметници. Дорией ни заповяда да не тъпчем посевите, тъй като ги смяташе вече за своя собственост. Наоколо нямаше жива душа и ние побързахме да се скрием зад градските стени. До паметния камък на някой си съмнителен Филип Дорией се спря и каза:

— Тук ще се бием, за да умилостивим духа на баща ми.

В далечината по самите градски стени подтичваха хора, които изглеждаха развълнувани. Когато ги видя, Дорией заповяда да забием с тъпаните, за да не излезе подло нападението ни. След това изпрати вестител в Сегеста и заяви чрез него наследствените си права, като същевременно призова царя на Сегеста на бой. Направихме си лагер до градските стени в съседство с паметния камък на Филип, за който Дорией беше убеден, че е на баща му, и се заехме да ядем и да пием. За съжаление бяхме изпотъпкали част от посевите, тъй като бяхме около две хиляди души, ако се броят и сиканите, които се криеха зад нас.

Стори ми че, че сегестяните не бяха кой знае колко възмутени от исканията на Дорией, но потъпкването на нивите беше огромна обида за тях. Щом видяха похабените си посеви, те разбраха, че няма да избягнат битката. Царят им заповяда да се съберат всички знатни юноши и атлети и да се впрегнат за бой колесниците, които от десетки години насам се използваха единствено за спортни състезания. Този цар нямаше по-голяма власт, отколкото някой жрец в йонийски град, но короната на бога куче, на когото се кланяха в Сегеста и която той носеше, го задължаваше по свой си особен начин. Беше длъжен например в случай на война да застава начело на войската си. По-късно разбрахме, че царят на Сегеста изобщо не искал да поведе войската си в бой с нас и дори свалил короната си и я предложил на всеки, готов да я поеме, но смелчак така и не се намерил. Вероятно знатните земевладелци в Сегеста разбираха добре, че не са особено обични на простолюдието и в подходящ момент хората могат да ги ударят в гръб, тъй че за тях беше по-безопасно да излязат отвъд стените на града си и да приемат бой на открито.

Те пиха вино и принесоха жертва на подземните богове, за да ги подкрепят с храброст и да ги научат да приемат смъртта от ръката на врага със спокойствие и дори с радост, ако се стигне дотам. След това изведоха от къщичката до храма свещеното куче и го взеха със себе си — както него, така и много други бойни песове. Намериха дори време да се намажат с благовонни масла и да се облекат в най-скъпоценните си дрехи.

Когато най-накрая бяха готови да влязат в бой, градските врати се разтвориха широко и от тях започнаха да излизат една след друга бойни колесници, които се строиха в една линия, защитавайки входа към града. Цялото това зрелище беше наистина изумително. Преброихме двадесет и осем колесници. Три от тях бяха с впряг от четири коня всяка, а останалите — с впряг от два коня. Главите на благородните животни бяха украсени с пера, а юздите и сбруите им бяха посребрени и позлатени и блестяха на слънцето. Сегестяните имаха пълно право да се гордеят с конете си и не напразно се хвалеха, че биха победили с лекота гърците в надбягвания с колесници, ако, разбира се, гърците им позволяха да участват заедно с тях на подобни състезания. Но гърците не изпитваха никакво желание да канят елимите на хиподрумите си.

Зад колесниците се наредиха хоплити в боен порядък. Това бяха знатни мъже, наемни воини и атлети. Дорией ни забрани да броим вражеските щитове, за да не ни обземе уплаха. Зад хоплитите вървяха водачите на кучетата, а зад тях — въоръжените с прашки и копия воини.

Чухме как бе дадена заповед, видяхме как колесниците се строиха в една линия и тръгнаха към нас. Когато фокейците видяха бясно издутите ноздри на конете и святкащите им копита, те се разтрепериха тъй, че щитовете им зазвънтяха, удряйки се един о друг. Дорией, който стоеше отпред, заповяда на хората си да се отбраняват мъжествено и да хвърлят копия в коремите на животните. Но когато колесниците се приближиха, фокейците отстъпиха назад, изпокриха се зад надгробните камъни и се развикаха на Дорией сам да се справя с тази побесняла войска. Останалите ни воини също предпочетоха да отстъпят, някои преминаха над рова, пълен с вода, и издърпаха мостчетата, за да не могат да ги преследват враговете, други преплуваха рова, потънали до шия в калта.

Дорией хвърли две копия, рани кон на една от големите колесници и уби водача й, чието тяло се влачи дълго зад колесницата. Аз също хвърлих копие, но не улучих. Ала когато конете с една от колесниците ме връхлетяха, нямах друг изход, освен да се прицеля и да забия другото си копие в корема на едно от животните. Реших да се държа близо до Дорией и да се опитам да се бия наистина тъй мъжествено, както и той, макар да не можех да въртя толкова изкусно тежкия меч като него. Това решение взех не от дързост, а от тщеславие, не с разсъдъка си, а със суетата си.

Когато Дорией видя, че се справих с един от конете, той се нахвърли с още по-голяма сила към впряговете с меча си, тъй че животните от най-предната колесница скоро бяха повалени в предсмъртен гърч, а един от конете на следващата колесница, ранен със стрела в окото, подивя от болка и се понесе с такава бързина, че колесницата се обърна и в бойния порядък настъпи пълен хаос. Благородните животни бяха приучени да се състезават, а не да влизат в истински бой.

Царят на Сегеста разбра, че може да се лиши от всичките си коне, ако не се предаде. Той загуби самообладание и заповяда на воините си да отстъпят назад. Много от знатните юноши крещяха, че са готови да дадат живота си, само и само да не убиваме любимите им животни. Повредените колесници се върнаха назад и само един воин, който бе напълно забравил за опасността, скочи от колесницата си и се хвърли да прегръща умиращите си любимци. Той ги целуваше по очите и им говореше нежни думи.

Когато впряговете отстъпиха доста назад, копиеносците хвърлиха копията си към нас, а тези, които водеха кучетата, взеха да ни заплашват с юмруци. Фокейците се осмелиха да излязат от прикритието и да се строят в редица зад Дорией, щит до щит. След тях се оформи и втора линия от воини. Дори и въстаниците от Ерикс, които бяха наскачали отвъд рова, се върнаха обратно, целите в кал, и нададоха боен вик.

Сегестянските хоплити също се строиха, пуснаха бойните кучета и ги насъскаха срещу нас. Оголвайки острите си зъби, песовете се спуснаха стремително напред. Аз бях с бойна ризница, Дорией също, а фокейците се бранеха с щитовете си. Дорией крещеше със смразяващ глас към кучетата и ги налагаше по муцуните, тъй че много от песовете се търкаляха с вой по земята около него, но дори и шумът от битката не можа да заглуши уплашените викове на сиканите, които се изпокриха в гората. Всичко това развесели Дорией и той започна да се смее неудържимо и да се удря с длани по бедрата. Смехът му ободри извънредно много фокейците.

Като ни отминаха, кучетата се нахвърлиха към въстаниците от Ерикс. Те забиваха зъби в незащитените им шии, прегризваха вените им и разкъсваха месата им. Но селяните издържаха атаката на ненавистните животни и радостно подвикваха, щом съумееха да убият някой от песовете. Силната омраза, която тези хора изпитваха към подобни животни, бе породена от това, че породистите кучета се смятаха за неприкосновени в Ерикс и убийството на такова куче беше тежко престъпление. Ето защо на селяните и жените им бе дошло до гуша да бъдат хапани и да гледат как псетата унищожават овцете им и плашат до смърт децата им.

Мисля, че Кримис, свещеното куче на Сегеста, не беше доведено да участва в боя, а само да вдъхва смелост на воините на града. Може би то се отвърза случайно или беше пуснато по невнимание. Както и да е, скоро старото огромно куче се озова в разгара на битката, наблюдавайки я в пълно недоумение. Виковете и лаят на кучетата го възбуждаха, а миризмата на кръв дразнеше изнеженото му обоняние. Дорией повика кучето при себе си и ето че огромният тлъст пес изведнъж сякаш се успокои, затича се тромаво към спартанеца и започна да го души дружелюбно. След това Кримис вдигна муцуна към лицето на воина и го загледа в очите.

Спартанецът поглади песа по главата и го заговори, обещавайки му, че веднага щом той, Дорией, получи короната на бога куче, ще дари на Кримис още по-красиви девойки за съпруги, отколкото бе получавал по-рано.

Свещеното куче легна в краката му, дишайки тежко, за да отдъхне от краткия бяг. От това място, проснат в краката на Дорией, Кримис започна да наблюдава със сърдит израз блестящите ризници на сегестяните, да мръщи нос, да ръмжи и да показва жълтите си зъби.

Фокейците не видяха нищо необичайно в цялата тази сцена, но юношите от знатните сегестянски родове се развълнуваха извънредно много. Разнесоха се викове на изумление и самият цар се унижи дотолкова, че да подсвирне на Кримис и да го подкани да се върне при него. Той разбираше добре, че щастието и сполуката му зависят от държанието на свещения пес. Последният обаче се преструваше, че не чува, а продължаваше да гледа нежно към Дорией и да облизва обкованите му сандали.

Аз също се наведох и погалих кучето по гърба, за което бях възнаграден с лизване по бузата в знак на благоразположение, но Дорией ми извика да не докосвам новия му приятел — той си беше негово завоевание и аз нямах право да се меся.

Сегестяните се изплашиха до смърт, щом видяха, че простосмъртни се осмеляват да убиват кучетата им. Започнаха да ги зоват обратно, а пазачите им забравиха всяка предпазливост и се разтичаха из полето, опитвайки се да вържат побеснелите животни. В желанието си да не наскърби Кримис Дорией издаде заповед да не се убиват повече четириногите воини, но разбунтувалите се жители на Ерикс не го послушаха.

Дорией заговори на свещеното куче и му нареди да охранява надгробния камък на баща му. Всъщност, както споменах по-рано, това бяха останките на някой си Филип от Кротон, а не на родителя на спартанеца, но Дорией явно не желаеше да проумее истината. Кучето положи муцуна на предните си лапи и затвори очи. Тогава Дорией изгледа фокейците и даде знак на Дионисий да удари по щита си в знак на настъпление. Поехме наново към воините на Сегеста и гледах да не оставам дори на крачка по-назад от Дорией. Когато Дионисий от Фокея разбра, че е настъпил решителният миг, той запаса камшика на кръста си, хвана здраво щита и меча си и побърза да заеме мястото си от дясната страна на Дорией.

Дорией и Дионисий не се огледаха встрани. Погледите им бяха устремени единствено напред. Тримата вървяхме рамо до рамо и бързахме все повече и повече, тъй като всеки от нас се страхуваше да не остане по-назад от другите двама. Дорией бе гонен от чувството за собственото си достойнство, от стремежа да докаже, че не напразно е смятан за славен воин. Аз пък бях подтикнат от самолюбие. Спартанецът се страхуваше, че може двамата с Дионисий да го надминем по бързина, ето защо той се втурна напред. Скоро и тримата напредвахме с невероятна бързина. Зад гърбовете ни се чуваха бойните викове на фокейците и тропотът на стотици нозе. Съдейки по грохота на тъпаните, сиканите също не изоставаха, а и въстаниците от Ерикс явно ни следваха.

Оставаха ни около двеста крачки до сблъсъка с хоплитите сегестяни, но тези крачки ми се сториха безкрайно дълги. Трябва да си призная, че се страхувах ужасно, не смеех да вдигна поглед, а гледах върха на сандалите си. От вцепенението ме извади предупредителният вик на Дорией, който ме спаси от летящото към мен копие, тъй че успях да вдигна навреме щита си. Копието се заби в него и аз самият бях леко ранен, но забелязах това чак по-късно. Опитвах се да извадя копието от щита си, когато видях как блесна във въздуха мечът на Дорией също както някога отдавна, когато се биехме рамо до рамо. Той отсече с един замах копието, тъй че успях да вдигна щита си отново и тъкмо навреме, няколко мига преди сблъсъка ни със сегестяните.

Уверен съм, че по време на битка не е възможно да се предвещае изходът й, нито пък начинът, по който ще протече самата тя, тъй като хората, които участват в нея, са прекалено заети със спасението на собствения си живот в много решаващи моменти. Нападнахме тъй стремително, че някои хоплити от първите редове отстъпиха назад, като повлякоха със себе си цели редици — щитовете им бяха плътно препокрити един с друг. Скоро разбихме и втората редица, а фокейците не изоставаха дори и крачка от нас. Започна истинската схватка с мечове — всеки срещу всеки.

Сегестяните никога не са се отличавали с особена смелост, но бяха побеснели от загубата на толкова много любимци — коне и кучета, тъй че бяха споходени от страшната сила на гнева. Биеха се за имуществото си и за земите си, готови дори да загинат, но да не отстъпят на пришълците. Още по-опасни врагове от хоплитите бяха многочислените здравеняци атлети, привикнали да развличат господарите си с чудеса на сила и ловкост.

Дионисий крещеше на хората си:

— Фокейци, нашите предци са се били по тези полета и тук са гробовете им! Знайте, че сте у дома си! Бийте се на живот и смърт за това, което ви се пада по право! — И пак: — Фокейци, може би да не се стремите към слава, но помислете — биете се за богатствата си! Виждате ли тази паплач от Ерикс? Само чакат да ни избият и да натоварят на магаретата трофеите ни! Тъй че, дръжте се!

Измъчените фокейци нададоха толкова ужасяващ боен вик, че сегестяните отпуснаха мечовете си за няколко мига в пълно недоумение. Дорией погледна към небето и извика:

— Чуйте, чуйте! Над нас се чува шум от крила. Това е богинята на победата, която ни дарява с благоволението си!

Той произнесе тези думи в краткия миг тишина, който е познат на всеки, участвал някога в подобна битка. Може би всъщност само кръвта шумеше в ушите ми, но на мен ми се стори, че някъде високо над нас наистина се чува плясък на огромни крила. Фокейците също чуха този шум и плясък на крила — така поне разказваха по-късно.

Изведнъж Дорией бе обхванат от небивал възторг, силите му се умножиха многократно и вече никой не можеше да му устои. Рамо до рамо със спартанеца се придвижваше напред и Дионисий. Той приличаше на як бик и си пробиваше път напред с бойна секира, а фокейците го следваха по петите, обхванати от ярост към сегестяните — тези, които им се струваха последна пречка за окончателното разпределяне на съкровището. Накратко казано, скоро успяхме да разбием вражеските редици, а лековъоръжените воини удариха на бяг, изплашените коне увеличиха хаоса на бойното поле, а изпуснатите кучета започнаха да хапят, който им падне — независимо дали беше знатен сегестянин или от простолюдието на Ерикс.

Поривът изненада и царя на Сегеста, който не успя да намери прикритие. Дорией го повали с един светкавичен удар на меча си и сегестянският цар се просна мъртъв на земята. Спартанецът грабна короната на бога куче и я вдигна високо над главата си, за да я видят всички…

Всъщност сегестяните нямаха особена слабост към царя си и кучешката му корона. Повече от гибелта на владетеля на Сегеста ги бе изплашило поведението на свещеното куче Кримис и явното му благоразположение към Дорией. Но фокейците не знаеха това и нададоха отново боен вик, въпреки че хоплитите бяха почнали да се строяват заплашително, а отзад пътят ни беше затворен от бойни колесници и лековъоръжени воини.

В този момент откъм Сегеста се разнесоха уплашени викове. Оказа се, че коларите, които искаха да отведат на безопасно място впряговете с коне, бяха прегазили много от отстъпващите бойци. Те крещяха, че всичко е загубено и че градът е паднал. Събралият се народ по градските стени се увери, че битката е проиграна, тъй като виждаха колко много са загиналите, а така също колесниците, които се връщаха назад. Ето защо тези хора решиха да нападнат стражите на портата, да ги обезоръжат и да обявят бунт в града.

След като изгубиха царя си и разбраха, че Сегеста е въстанала, знатните воини дадоха знак да се прекъсне битката и се събраха на съвет. През това време ние се добрахме до градските стени и никой не се и опита да ни попречи. Всеки от бившите защитници на града мислеше единствено за собственото си спасение. Мнозина бяха вдигнали ръце, че се предават, и викаха, че са били заставени да се бият насила, а не по собствена воля. Водачите на народа на Сегеста помагаха на някои от тях да изкачат стената на града и ги взимаха при себе си. Самата стена не беше много висока — изградена от кал и камъни, тя беше подсилена на някои места и с дървени греди.

Като говоря за народа на града, имам предвид заможните търговци и занаятчии, които притежаваха роби и слуги. До този момент те нямаха особено голяма власт в Сегеста, която беше в ръцете на земевладелците и представителите на знатните семейства и се наследяваше. Тези властелини бяха привикнали да предават короната на бога куче на някого от собствения си род. Но търговското и занаятчийското съсловие нямаше нищо общо с тежненията на знатните, както нямаше нищо общо и с овчарите, и с лишените от земя селяни, които ни следваха по петите.

Спряхме се пред градската порта, за да се почистим от прахта и кръвта, а и да си поемем дъх. Дорией удари вратата с щита си и поиска да бъде пуснат в града. На главата си беше надянал кучешката корона на убития цар. Тя му беше малка, тъй че му се налагаше от време на време да я прикрепя с ръце, ругаейки местните жители за малките им глави. Сегестяните, както и повечето от кучетата им, наистина имаха малки глави и дребни лица.

За удивление на всички присъстващи вратите изведнъж се разтвориха широко и двамата синове на Танаквил пристигнаха, за да ни посрещнат като победители. Те приветстваха Дорией и го нарекоха „цар на Сегеста“, макар лицата им да си оставаха мрачни. След това ни пуснаха в града и бързо затвориха портата след нас. От фокейците бяха останали живи всичко на всичко четиридесет души. Повечето едва се държаха на крака от умора, носейки на раменете си или подкрепяйки под мишница ранените си другари. Народът посрещна Дорией с радостни викове и всички възхваляваха бойното му изкуство. Скоро пред нас се появи и Танаквил с величествени финикийски одежди. Една робиня носеше над главата й златотъкан слънчобран — като доказателство за родството на Танаквил с картагенските божества.

Танаквил приветства Дорией с величави думи и го хвана за ръце, желаейки очевидно да го накара и той да произнесе няколко слова. Дорией й предаде веднага шлема с кучешката корона, който му пречеше, след което застина на място. Той сякаш изгуби изведнъж ума и дума, започна да пристъпва от крак на крак и да се оглежда смутено наоколо, сякаш не знаеше какво да прави оттук нататък.

Според мен спартанецът би могъл да приветства по-сърдечно земната си съпруга, макар и да се беше свързал по мистичен начин с белоногата богиня Тетида. Ето защо аз побързах да се намеся и казах:

— Танаквил, приветстваме те от сърце! Повярвай, за нас сега си по-прекрасна и от слънцето, но Арсиное се намира все още в лагера ни и ние сме длъжни да я спасим, за да не попадне в ръцете на сегестяните.

А Дионисий добави:

— Явно Дорией трябва да каже какво ще правим оттук нататък, но според мен е редно най-първо да се погрижим за съкровищата си, които оставихме до гроба и които овчарите от Ерикс може да разграбят начаса.

Дорией въздъхна и отвърна:

— Да, да, съвсем щях да забравя за всичко това. Надявам се, че баща ми е доволен и душата му е спокойна. Сега обаче е нужно съмнителното име на Филип да бъде изтрито от камъка и на негово място да бъде написано: „В памет на Дорией, бащата на Дорией, цар на Сегеста, лакедемонец, някога най-красив от гърците и трикратен победител на Олимпийските игри, а така също в чест на всички от коляното на Херакъл.“ Попитайте хората от Сегеста, биха ли имали нещо против грешката да бъде поправена, и то възможно най-скоро!

Ние с Дионисий обяснихме на синовете на Танаквил за какво става дума, след което те въздъхнаха с истинско облекчение, че от тях не се иска нищо друго.

Дорией продължи:

— Не са ми нужни съкровища, а пък Арсиное сама ще се справи. Та нали сега се намира сред мъже, а когато е сред мъже, тя е във вихъра си. Но се безпокоя за Кримис, който очаква завръщането ми, легнал до паметния камък на баща ми. Той трябва да бъде доведен обратно в града. Може би някой от вас ще ми направи тази услуга. Ужасно се уморих от битката и не ми се ще да ходя пак толкова далече.

Ала никой от жителите на Сегеста не изрази желание да направи подобна услуга на Дорией, а фокейците заклатиха глави, взеха да се жалват, че раните им са тежки, и да уверяват, че едва-едва се държат на крака.

Тогава Дорией въздъхна и рече:

— Бремето на царската власт е наистина тежко. Чувствам, че съм осъден да живея самотно посред простосмъртни и да не мога да разчитам на никого. Но истинският цар е слуга на народа си, следователно той е слуга и на самия себе си. И така, не виждам друг изход, освен сам да отида за кучето. Не бих могъл да го измамя — то самото дойде при мен с пълно доверие в силата ми и изблиза с езика си нозете ми.

При тези думи Танаквил се разплака и забрани на Дорией да се връща обратно, а фокейците го гледаха учудени. Дионисий промърмори, че друго не може и да се очаква от безумец като Дорией. Но Дорией заповяда да отворят вратата и излезе сам извън градските стени. Плещите му бяха отпуснати и прегърбени от умора, тъй че щитът му се удряше о ризницата, а мечът му се влачеше по земята. Собствения си шлем той бе загубил в битката, а всичките му доспехи и оръжия бяха червени от кръв.

Ние всички се изкачихме по стената, за да не изпуснем гледката, и видяхме, че знатните сегестяни се скупчиха около бойните колесници и се прикриха с щитовете си, а пелтастите^[1] образуваха отделна група и започнаха да спорят помежду си. Бунтовниците от Ерикс се отдръпнаха на безопасно място зад рова, а иззад храсталаците проблясваха едва забележимо очите на облечените в кожи на диви животни сикани, които току удряха бойните си барабани.

Дорией крачеше по огромното бойно поле сред окървавените тела на загиналите в боя. Тук-там имаше някои все още живи, но тежко ранени, които се молеха за вода или зовяха майките си. Дорией се обръщаше по име към всеки паднал фокеец и хвалеше мъжеството му по време на боя.

— Ти не си убит! — възкликваше той над всеки умиращ. — Ти си един от неуязвимите! Ние все още сме триста на брой и тъй ще бъдем завинаги!

И ето — той вървеше по полето и всичко около него замлъкна. Знатните сегестяни го гледаха, без да вярват на очите си, и никому не хрумна да нападне Дорией. Както често се случва, когато е имало голямо кръвопролитие, облаците изведнъж се сгъстиха и потъмняха, но при появата на спартанеца те сякаш отстъпваха, тъй че той се озова под лъч слънчева светлина. Спартанецът заблестя с всички цветове на дъгата.

Фокейците си зашепнаха суеверно и заявиха:

— Та той действително е бог, а не смъртен човек! О, какви глупаци бяхме, щом не му повярвахме.

Дори и Дионисий потвърди:

— Не, той наистина не е човек, във всеки случай не обикновен смъртен…

Скоро Дорией, който не обръщаше никакво внимание на неприятеля, успя да се добере до паметния камък и подсвирна на свещеното куче. То скочи веднага и тръгна към него, размахало опашка. Спартанецът призова на висок глас духовете на праотците си и най-накрая се обърна към духа на баща си:

— Е, доволен ли си сега, татко мой Дорией? Намери ли най-сетне покой и ще спреш ли да се тревожиш за мен?

По-късно много от очевидците разказваха, че чули как изпод надгробния камък отекнал приглушен глас: „Да, сине мой, доволен съм и най-сетне добих покой.“

Самият аз не чух никакъв глас и не вярвам на тази история, тъй като знам много добре, че това бе всъщност паметния камък на Филип от Кротон, а бащата на Дорией явно е бил погребан заедно с други, незнайни воини, и без особени почести.

Впрочем не отричам, на Дорией може и да му се е сторило, че дочува гласа на баща си, та нали и без това често разговаряше с него ту наяве, ту насън. Той никога не потвърди да е чул глас точно тогава, но и не отричаше разказите на другите, които бяха присъствали на случилото се.

Всички собственици на товарни животни, надявайки се на богата плячка и на добра плата за услугата, побързаха да потеглят към града и погнаха мулетата и конете си. Но над рова нямаше мост, а само няколко греди, които Дорией бе хвърлил напряко, така че им се наложи да се спрат. Не желаеха да нагазят в рова, страхуваха се от коварната му дълбочина.

Дорией се обърна дружелюбно към тях и им каза, че е дошло време да оставят товарите и да се върнат обратно всеки по пътя си. Арсиное, яхнала магаре, се развика с чистия си силен глас, че тези безсрамни мъже не се подчинявали на заповедите й, а се канели да избягат със съкровището и да отвлекат и нея самата. Микон, който при вида на битка не би могъл да постъпи другояче, освен да се напие, изглеждаше в несвяст. Арсиное беше заповядала да го напъхат в един от огромните кошове, които висяха от двете страни на всяко от товарните животни.

Дорией изгледа заплашително мъжете, заобиколили Арсиное, и само погледът му беше достатъчен, за да ги накара да се развикат, че не са разбрани правилно, и че с нищо не са се провинили. От своя страна бунтовниците от Ерикс се изпълниха отново със смелост при вида на безстрашния Дорией и се осмелиха да нагазят в рова, за да последват новия цар в града. След тях пое и керванът от животни — явно никой не искаше да тръгва обратно, но всички бяха на почтително разстояние от спартанеца.

Когато Арсиное пое на магарето си, държейки в ръце клетката с котката, свещеното куче на Сегеста заръмжа заплашително и настръхна при вида й. Щом забеляза това, Дорией реши да побърза и да влезе в града, за да не оскърбява свещеното животно с близостта на твар, която явно не можеше да търпи. Той се запъти с бързи крачки към Сегеста и велможите на града в същия миг се развикаха, че сега е моментът да го нападнат и да го убият. Но тъй като Кримис вървеше неотстъпно до него с високо вдигната глава и ръмжеше заплашително към всеки, който се опитваше да се доближи до тях, сегестяните млъкнаха и се върнаха обратно при бойните си колесници.

Излязохме навън и набързо подредихме по-широк мост над рова, за да може целият керван да влезе в града. Последно беше магарето, в чийто кош спеше пияният Микон. Той обаче изтрезня щом влезе в града, и дори си стъпи на краката, макар да не разбираше къде всъщност се намира и какво става около него. За щастие беше дотолкова добър лечител, че можеше да се справи със задълженията си независимо от състоянието, в което се намираше. Някои дори твърдяха, че когато е пиян, Микон ставал още по-добър лечител. Без дори да докосва ранените, той почистваше раните с помощта на стъклена тръбичка, лекуваше умело изкълчванията и гореше с нажежено желязо ухапванията от кучетата.

Самият аз бях с изподрани колене, болеше ме раната на ръката от нанесения удар с копие, а под шията ми стърчеше остатък от стрела, забита над ключицата ми. Разбира се, бях се опитал да я изтръгна, но наконечникът на стрелата бе проникнал тъй дълбоко в плътта ми, че на Микон му се наложи да отвори по-дълбоко раната, за да може да извади цялата стрела. Той ме успокои все пак, че раните ми не са особено опасни и само ще ми напомнят известно време, че и аз съм смъртен.

Съвсем не се оплаквам, като разказвам всичко това, а само го споменавам единствено защото точно когато Микон лекуваше раните ми, Дорией събра и преброи останалите живи фокейци и предложи на всички, които все още можеха да държат оръжие да тръгнат на нова битка. Той каза:

— Не искам да ви тормозя, но сегестяните все още са на бойното поле, строени в боен порядък и скрити зад щитовете си. Явно трябва да излезем отново извън градската стена и да ги довършим окончателно.

Но фокейците се възмутиха ужасно и завикаха, че Дорией трябва да се задоволи с короната на бога куче. Аз реших също да се намеся:

— Дорией, прояви търпение! Вървях с теб, не изоставах, но нямам сили да продължа.

А Дионисий преброи отново хората си и каза:

— Бяхме триста, а сега фокейците не достигат дори за гребци на петдесетвеслен кораб. Духовете на умрелите не могат да гребат с веслата и да вдигат платната. Никога не съм си представял, че нещата ще свършат така, и не искам повече да се занимавам с битки на суша.

Дорией смъкна от главата си шлема, въздъхна дълбоко и каза:

— Може би сте прави и всичко, което бе по силите ни, е направено, ала преди малко ми се струваше, че дори само видът ми докарва вражеските войски до паника.

Но синовете на Танаквил потвърдиха, че достатъчно кръв бе пролята за един ден и че Сегеста има нужда от хоплитите си, за да не загуби властта си над Ерикс. Беше настъпило време за преговори, които по тяхно мнение трябвало да бъдат проведени по правилата на Картаген. Братята обещаха да се заемат с тези досадни дела и да не занимават Дорией прекалено много с тях.

— Синовете ми са прави — обади се Танаквил. — Сега е време за почивка след тежкия ден. Не би ли искал, Дорией, да отведеш свещеното куче в дома му? След това трябва да останем насаме, за да обсъдим всичко.

Дорией я погледна с разсеян поглед и отвърна едва чуто:

— Колко си ми далечна, Танаквил! Струва ми се, че са изминали години, откакто те срещнах в Химера. Много си остаряла и бузите ти са хлътнали. Но разбира се, ще изпроводя свещеното куче, а след това ще заповядам да бъде издигнат храм на Херакъл в този град. За съжаление нямам време за теб, докато не бъде започнато това дело.

Танаквил се почувства засегната, ала скри това с усмивка, която показа зъбите й от слонова кост, изработени от майстора в Ерикс.

— Действително, отслабнала съм, но това е в резултат на безпокойството ми за теб — та аз нямах никаква вест от вас — каза тя. — Не се тревожи, уверявам те, че скоро ще ме виждаш с други очи, стига да намериш време да отпочинеш.

Синовете на Танаквил взеха да мърморят, че сега не е време за строеж на храмове, тъй като посевите са изпотъпкани. За постройка на нов храм би трябвало първо да бъдат проучени всички тайни знаци и знамения и да бъде изчислена подходящата година, а в Сегеста с тази работа се занимаваха жреците.

В края на краищата Дорией отстъпи и позволи да бъдат съблечени от гърба му бойните доспехи. Той се заметна с финикийски плащ, на който бяха извезани луната, звездите, нимфата на Сегеста и свещеното куче, след което тръгна към храма, следван от неголяма тълпа хора. В нея забелязах няколко фокейци, както и местни старшини, жени и деца, но не мъже — сегестяните от мъжки пол, които все още нямаха бели коси, бяха заети с по-важни дела. Свещеното куче не пожела да влезе в къщичката си, а ръмжеше и гледаше умолително към Дорией. Наложи се той да върже кучето, в резултат на което то започна да вие жално. Отказа да пие, отказа и вечерята си и хората взеха да се гледат разтревожени.

Дорией смъкна от главата си кучешката корона, която и без това му беше тъй неудобна, пък и нямаше други достойнства освен почтената си старост. Изгубил търпение, спартанецът извика:

— Воят на песа дразни слуха ми и ми навява печални мисли. Не го ли накарате да замълчи, ще отида и ще го пусна на свобода.

За щастие сегестяните не разбираха какво говори Дорией, иначе не се знае какво би последвало от думите му. Аз също бях разстроен от зловещия вой и се обърнах към Танаквил с думите:

— Ако разбирам правилно, тук има обичай всяка година да се дава нова невеста на кучето. Не е ли това обикновено най-красивата местна девойка? Защо я няма сега, когато тя би трябвало да успокои кучето?

— Това е само стар обичай и вече от момичетата не се иска да изпълняват подобни задължения — отвърна Танаквил. — В днешно време те само изяждат заедно с кучето сватбения сладкиш, след което се връщат незабавно у дома си и съвсем не са длъжни да живеят заедно с него. Но защо пък да не опитаме и да не извикаме някое ново момиче, което би приласкало песа и би го накарало да замлъкне?

При вида на Дорией разбрахме, че няма време за губене.

Танаквил извика нещо на местните хора и тутакси дотича едно момиче, което клекна до кучето и обви ръце около шията му. Малката взе да му шепне нещо в ухото и кучето я загледа учудено, макар че се дърпаше и искаше да се освободи от прегръдката. Но девойчето беше упорито и не пусна кучето, докато то не се успокои и не замлъкна. Веднага се намериха завистници, които се развикаха, че момичето е недостойно за свещеното куче, тъй като е от нисш произход, но Танаквил им отвърна с резки думи, че това не е единственото нарушение на законите през този ден. Щом свещеното куче прие момичето, значи така е било писано, прибави хитрата жена.

Къщичката на кучето се намираше в двора на царския дворец и предвидливата Танаквил бе успяла вече да се погрижи за топла вода и за вечеря. В този дворец отдавна не живееше никой и вътре вонеше отвратително, тъй като залите служеха за хранилище на всякакви свещени вещи, много от които бяха животински телесни части. Сградата се различаваше доста от домовете, към които бяха привикнали знатните гърци, и бившият цар бе идвал тук само в редките моменти, когато трябваше да изпълни някой обичай. Но Дорией хареса двореца и заповяда съседната сграда да бъде също освободена, за да се настанят там фокейците. Що се отнася до многото ранени, той нареди сегестяните да се погрижат за тях, след като повечето бяха получили вече помощ от Микон.

Танаквил имаше много грижи, тъй като искаше да направи всичко колкото се може по-приятно и по-удобно за Дорией. Като начало тя го изкъпа собственоръчно и намаза тялото му с благовонни масла — доколкото беше възможно, като се имат предвид многобройните му рани, подутини и охлузвания. След всичко това беше устроен пир в чест на спартанеца, но той беше толкова уморен, че не можеше да помръдне. Отнесоха го направо в готварницата, където той хапна една-две хапки от готовите гозби и изведнъж почувства, че му прилошава.

— Извинете ме — рече, — не знам какво ми става винаги след тежка битка, но просто нямам желание да се храня… Чуй, Танаквил, махни тази кучешка корона от очите ми. Тя вони тъй ужасно, че бих повърнал. И изобщо тук всичко вони! — Изгледа ни, след което се хвана за корема и продължи: — Имам чувството, че отново съм на кораба и че той е разлюлян от буря. Точно така се люлеех и в обятията на богинята, когато тя дойде да ме посети в сандъка за въжета. Тя ме посвети в много божествени тайни и ме храни с амброзия от седефено блюдо. О, Тетида, Тетида, свещена моя съпруго, тук на сушата аз вечно ще тъгувам за теб! Надявам се, че ти, земна моя съпруго Танаквил, ще ми простиш…

Танаквил ни изгледа злобно, погледът й попадна на Арсиное и се спря продължително на лицето й, сякаш да я прониже. Арсиное не издържа и сведе очи. Побързах да обясня на Танаквил какво точно се беше случило по време на морския ни път, а Микон, който си спомни, че всъщност е лечител, реши да успокои разгневената жена и дълго й шепна нещо в ухото. В края на краищата Танаквил хвърли още един мнителен поглед към Арсиное, погали Дорией по бузата и каза:

— Разбирам те отлично, съпруже. Във всеки случай по-добре от който и да било друг. Съвсем не съм обидена от това, че си сключил съюз с Тетида, тъй като не съм ревнива по душа. Но според мен най-добре би било, ако се оттеглиш за няколко дена в покоите си и не се показваш навън. Един цар е толкова по-уважаван, колкото по-рядко се явява пред хората. Той не би трябвало да се меси във всекидневните проблеми. Аз съм ти приготвила девичи дрехи от тънко, алено платно, а в алкова ще намериш вретено. За да заслужиш милостта на боговете, ще изпълняваш известно време женска работа, подобно на божествения си прародител Херакъл, който също е бил принуден да облече женски дрехи.

Фокейците я слушаха със зяпнали уста, но никой не се изсмя на думите й. Дионисий също призна, че тъй като Дорией бе проявил несравнима мъжественост, той наистина има нужда от женски одежди, за да не наруши хармонията на душата си. Иначе боговете също биха се разгневили, допълни той.

Думите на Танаквил и добродушното бъбрене на Дионисий успокоиха Дорией, след което той затвори очи и зарови глава в ложето, където бе прилегнал.

Когато го пренесохме в алкова, забелязахме, че не беше съвсем заспал, а като че ли търсеше нещо. Танаквил седна до него, повдигна нежно главата му и му даде да суче от гръдта си. Дорией засука, след което изпадна в полудрямка като младенец, докато най-накрая заспа дълбок сън. Никога не бяхме виждали нищо по-удивително от това и фокейците се увериха вече окончателно, че Дорией имаше божествен произход и съвсем не беше обикновен смъртен.

След всичко случило се насядахме най-сетне около трапезата с храна в залата за гости на двореца, където ни чакаха виното и гозбите, които Танаквил бе заповядала да бъдат приготвени в чест на Дорией. Пихме за победата, но фокейците не изглеждаха щастливи и често се питаха един друг:

— А сега какво? Какво всъщност постигнахме? Съкровищата ни намаляха след военните разходи на Дорией. Не можем да разграбим този град, тъй като това е вече неговият град. Наистина, той ни обеща плодородните земи на Ерикс, но ние вече знаем от опит колко много селяните мразят наложените им господари и колко трудно е да се обработва земята. В края на краищата, трябва да признаем, че по-доходно дело от мореплаването не съществува.

Дионисий им възрази:

— Фокейци, радвайте се, че успяхте да съхраните живота си и съкровищата ни. Вярно е, че са по-малко, отколкото бяха, но ние сме разумни хора и можем да се утешим с мисълта, че за всички ни ще има предостатъчно за сметка на загиналите в боя. Ала вие сте прави отчасти — тук винаги ще бъдем чужденци и никога няма да се почувстваме уютно в Сегеста. А и Картаген току-виж се намесил в делата на Ерикс. Тъй че пред нас стои въпросът — какво да правим оттук нататък?

Те продължиха да разсъждават и да си спомнят за другарите си, назовавайки ги по име. Всеки от тях изливаше по малко вино от чашата си на пода, произнасяйки името на някой от загиналите. В това отношение най-много се проявяваше Ликимний, който твърдеше, че никога никакъв пир не му се е услаждал тъй много. След като се посъветваха, фокейците решиха да не мислят повече за утрешния ден, а да се донапият на спокойствие, тъй като и без това уморените им глави не биха могли да измислят нищо мъдро. Престанаха да смесват виното с вода и аз сметнах за благоразумно да изведа Арсиное от залата.