Лора Джо Роуланд
Кейсей (6)

Глава 5

Стигнаха в Едо точно преди часа на глигана^[1], когато портите към всяка махала се затваряха за цялата нощ и движението по улиците се преустановяваше до зазоряване.

Снегът беше спрял; на виолетовото небе проблясваха звезди, подобни на ледени кристали. Двамата продължиха да яздят нагоре по хълма, през каменните коридори и охраняваните пропускателни пунктове на крепостта Едо, докато стигнаха до двореца на шогуна. Снегът искреше с ослепителна белота върху покривите с островърхи кули и превръщаше храстите и облите камъни в градините в призрачни видения. Сано и Хирата стъпваха безшумно в странната тишина, съвсем сами в безмълвната белота, ако не се смятаха стражите, охраняващи портите на двореца. Вътрешността на двореца обаче беше като разбунен кошер. В личната стая на шогуна върху погребален олтар бяха поставени димящи кандила с тамян, стотици запалени свещи и портрет на владетеля Мицуйоши. Сано и Хирата влязоха и завариха шогун Токугава Цунайоши свит на леглото си върху издигнат подиум. Потънал в завивките, с измъчено лице и гологлав, без черната шапка — белег на ранга му, той изглеждаше по-скоро като възрастен селянин, отколкото като всемогъщия диктатор на Япония. Всеки път, като си поемаше дъх, стенеше. Облечен в тъмносиня престилка, първият лекар на замъка Едо му мереше пулса, а други двама доктори приготвяха лековити билкови отвари. Прислуга и охрана се суетяха наоколо. Близо до подиума с лице към четирима от членовете на съвета на старейшините седеше дворцовият управител Янагисава.

— Каква е диагнозата ви, доктор Китано сан? — попита той.

Висок и слаб, с тънки и елегантни черти, притежаващ изключителна хубост, Янагисава бе облечен в прекрасна копринена роба. Очите му — влажни и настоятелни — не се откъсваха от шогуна.

— Смъртта на владетеля Мицуйоши е причинила на негово превъзходителство тежък шок — поясни докторът мрачно. — Емоциите му са с нарушено равновесие и заплашват физическото му здраве.

Старейшините — всички те достойни самураи на почтена възраст — взеха да се съвещават, в резултат на което се надигна тревожен ропот. Правеше впечатление отсъствието на висшия старейшина Макино, който вероятно все още пътуваше от Йошивара към двореца, предположи Сано.

Доктор Китано опипа гърдите на шогуна.

— Имате ли болки тук, ваше превъзходителство?

— Да, о, да! — изстена Токугава Цунайоши.

— Цял ден нито е ял, нито е поемал течности — уведоми лекарят събралите се, след което се обърна към шогуна: — Трябва да си пазите силите. Не бихте ли опитали да хапнете нещо?

Слуги поднесоха купи с бульон и чай, но шогунът ги отпрати с нервен жест.

— Уви, не мога. О-о, толкова е мъчително!

Сано с тревога установи колко тежко бе повлияло на крехкото здраве на господаря му убийството, и в този момент Токугава Цунайоши забеляза него и Хирата.

— А, сосакан сама, най-накрая! — възкликна той. Стеклите му зачервени очи се проясниха. — Елате при мен.

Всички проследиха с поглед как Сано и Хирата се приближиха до подиума, коленичиха до другите висши служители и се поклониха. Докато сановниците се покланяха на новодошлите, лицето на дворцовия управител Янагисава бе преднамерено благо — изражение, с което той поздравяваше Сано всеки път, откакто двамата бяха сключили примирие. Старейшините изглеждаха обнадеждени, че евентуални добри новини ще облекчат състоянието на шогуна, и Сано усети как нервите му се изопнаха от безпокойство.

— Заловихте ли онзи… ъ-ъ… зъл престъпник, убил моя любим братовчед? — попита шогунът в напрегнато очакване.

— Не още, ваше превъзходителство — бе принуден да отговори Сано.

Разочарование изопна чертите на шогуна и той се навъси:

— И защо?

— Съжалявам за закъснението, ваше превъзходителство, но времето се оказа недостатъчно — Сано прикри страха зад маската на спокойна вежливост. Шогунът нямаше понятие от детективска работа и очакваше всеки убиец да бъде заловен за един ден. — Случаят е сложен, трябва да се разпитат много хора.

— И да се проследят много улики — добави Хирата.

— Но аз съм разпратил екипи да издирват Глициния — изчезналата куртизанка, която е била с уважаемия владетел Мицуйоши предишната вечер — продължи Сано, — и…

Нетърпелив жест от страна на шогуна го прекъсна.

— Поне можете да ми кажете как… ъ-ъ… е бил убит Мицуйоши сан. Изглежда, никой друг не знае.

Токугава Цунайоши хвърли яден поглед към Янагисава и старейшините, които се обърнаха към Сано. Той осъзна, че те знаят, но предпочитат някой друг да съобщи тягостната вест.

— Уважаемият владетел Мицуйоши е починал вследствие на намушкване в окото с женска фиба за коса, вероятно в състояние на полусъзнание — отвърна Сано с неохота.

Шогунът пое рязко въздух, обзет от ужас.

— Милостиви божества! — прошепна той, след което задиша тежко, впивайки сгърчени пръсти в гърдите си. — А-ах-х! Умирам!

Лекарите се втурнаха да му помагат. Сано и Хирата си размениха покрусени погледи. Токугава Цунайоши често си мислеше, че е на смъртно легло, но може би този път не бе далеч от истината.

Доктор Китано поднесе чаша към устните на шогуна и изрече умолително:

— Моля ви, изпийте това, ваше превъзходителство.

Шогунът преглътна мъчително и после с тежка въздишка рухна в постелята си.

— Горкият ми братовчед! — изплака немощно. — Тъй красив и жизнен и само ден по-късно вече мъртъв и обезобразен. Загубата на неговото… ъ-ъ… приятелство ме опечалява — Токугава Цунайоши обичаше красиви млади мъже и владетелят Мицуйоши бе спечелил своето положение на наследник, като ласкаеше, забавляваше и флиртуваше с шогуна. — За такъв жесток убиец няма достатъчно сурово наказание! Сосакан Сано, имаш ли представа, кой може да е извършил това ужасно престъпление?

— Засега разполагаме само с една главна заподозряна — ярите на куртизанката Глициния.

Сано поясни, че фибата е нейна и че именно тя е намерила мъртъв владетеля Мицуйоши. Шогунът се поизправи с мъка.

— А-а, значи тази жена може да е престъпницата?

— Да. И аз съм я задържал — прозвуча мъжествен глас откъм вратата.

В помещението влезе полицейският началник Хошина. Очевидно бе яздил от Йошивара толкова бързо, колкото и Сано; освен това бе успял да се преоблече и сега вместо с дрехите от пътуването бе пременен в червеникавокафяво копринено кимоно и изглеждаше елегантен и изпълнен с енергия. Когато коленичи до дворцовия управител, по никакъв начин не даде израз на съществуващата помежду им интимна близост. Връзката на Янагисава с шогуна не бе единствена и за никого не беше тайна, че и двамата се бяха забавлявали с много други любовници, но Сано знаеше, че Янагисава не парадира с връзките си, да не би техният господар неочаквано да се засегнеше. Вежливите поклони на старейшините към Хошина потвърдиха специалното му положение. Сано се напрегна — за него пристигането на Хошина не вещаеше нищо добро.

Шогунът отвърна на Хошина с немощна усмивка:

— А-а, Хошина сан, добре дошъл. Не знаех, че помагаш на сосакан сама с… ъ-ъ… разследването.

— Винаги съм готов да помогна, когато има нужда от мен — каза Хошина със смирен глас, който обаче не можеше да заблуди Сано относно скритото му високомерие. — И смятам, че съм необходим в това разследване, тъй като при цялото ми уважение към сосакан сама той изглежда твърдо решен да не бърза.

Сано бе очаквал неприятности от Хошина, но сега за пръв път той го нападаше открито в присъствието на шогуна. Сърцето му заби ускорено, тъй като му стана ясно, че противникът му е решил да оповести публично тяхното съперничество — тук и сега.

Преди Сано да успее да парира обвинението, Хошина добави:

— Въпреки всички улики срещу заподозряната сосакан сама нямаше да я арестува. Беше взел решение в полза на нейната невинност до доказване на обратното. Затова нямах друг избор, освен да се намеся.

— Ти отказваш да арестуваш убиеца на моя братовчед? — шогунът погледна към Сано слисан, а на лицето му бе изписано възмущение. — След като те издигнах на този пост от ронин и реших, че си достоен да бъдеш на мое пряко подчинение? Възможно ли е това да е истина?

— Безкрайно съм ви признателен за покровителството, но трябва да отбележа, че вината на ярите далеч не е сигурна — защити се Сано. — Уликите не доказват, че тя е извършила убийството.

— Май че си прав — съгласи се шогунът, както обикновено склонен бързо да променя мнението си.

Макар че Сано ненавиждаше тази разправия за надмощие, трябваше да отвърне на удара на Хошина:

— Полицейският началник предпочита да преследва един удобен заподозрян, преди да са налице всички факти, вместо да направи усилие да открие истинския извършител.

Този път шогунът се обърна към Хошина:

— Вярно ли е? — бледите му страни пламнаха от гняв. — Аз ти позволих да оглавиш полицията, а сега ти бягаш от задълженията си?

— Пратих ярите в затвора именно в изпълнение на дълга си — отвърна Хошина почтително, в същото време хвърляйки зъл поглед към Сано. — Ако съществува и най-малката вероятност да е убила владетеля Мицуйоши, тя не бива да е на свобода, тъй като може да застраши живота и на други членове на режима Токугава.

Объркан, шогунът отмести поглед от Хошина към Сано. Старейшините стояха като вкаменели статуи и Сано почувства, че вниманието им е насочено към дворцовия управител Янагисава, макар че никой не го гледаше открито. Янагисава обикновено поемаше ръководството на такива събрания и разрешаваше възникналите спорове, но тази вечер бе необяснимо сдържан и отнесен.

Както пушеше лулата си, той се навъси и само попита:

— Имате ли още нещо да докладвате във връзка с разследването си, сосакан сама?

— Да — отвърна Сано, без да знае дали да е благодарен, че Янагисава бе сменил темата, или да се страхува от онова, което доскорошният му враг му готвеше. — Открих още един възможен заподозрян. Финансовият министър Нита Монзаемон.

Шогунът възкликна изненадан; старейшините се навъсиха, а дворцовият управител Янагисава се отърси от своята отнесеност и очите му заблестяха.

Докато Сано разказваше за отношенията между Нита, Глициния и владетеля Мицуйоши, за пребиваването на министъра в агея по време на престъплението и за подозрителното му напускане, Хошина го слушаше, присвил очи. Очевидно тези факти не му бяха известни и той определено изпитваше неприязън, че с тях Сано печелеше надмощие.

— Нита сан ми е служил добре и аз никога не съм се съмнявал в… ъ-ъ… лоялността му към моя клан. Немислимо е той да е убил братовчед ми! — в следващия миг скептицизмът на шогуна премина в гняв. — Ако го е сторил, заради предателството си ще бъде наказан със смърт!

Напомнянето, че петното на подозрението може да заличи години вярна служба, отрови въздуха. Хошина се обърна към Сано:

— И откъде научихте всичко това?

— От достоверен източник — отвърна Сано, спазвайки обещанието си към висшия старейшина Макино.

Хошина впери поглед в Янагисава. След като дворцовият управител не каза нищо, сянка на смущение помрачи лицето му. Очевидно не бе в състояние да прецени настроението на дворцовия управител по-добре от Сано.

— Нита разпитван ли е? — попита предпазливо, сякаш вече не тъй уверен в победата си над Сано и лишен от подкрепата на своя любовник.

— Изпратих войници в имението му, преди да дойда в двореца. Ако Нита е там, ще остане под домашен арест. Ако ли не, хората ми ще изпратят отряди да го търсят. Ще го разпитам при първа възможност.

Шогунът кимна одобрително, но Хошина стисна устни, явно недоволен от експедитивността на Сано.

— Какви други планове имате, сосакан сама! — благостта на дворцовия управител не издаваше по никакъв начин какво се таеше зад привидната му добронамереност.

Макар че нямаше никакво желание да разкрива стратегията си пред Хошина, Сано не можеше да избегне отговора.

— Ще посетя семейството и другарите на владетеля Мицуйоши. Ще ги разпитам дали е имал някакви врагове и какво може да е сторил, та някой да желае смъртта му.

Токугава Цунайоши се надигна рязко в постелята си.

— Владетелят Мицуйоши бе почтен, достоен млад човек, обичан от всички. През живота си не е сторил… ъ-ъ… зло никому! — шогунът така се възмути, че от устата му се разхвърча слюнка. — Нима искаш да кажеш, че е виновен за собствената си смърт?

— В никакъв случай, ваше превъзходителство — отвърна Сано, ужасен, че онова, което смяташе за основна процедура при всяко разследване, бе изтълкувано така погрешно. — Просто смятам, че семейството и близките на владетеля Мицуйоши могат да ни предоставят полезни насоки за разследване, които не можем да си позволим да пренебрегнем.

— Е, ще се наложи да ги пренебрегнем, защото аз няма да ти позволя да петниш честта на владетеля Мицуйоши — шогунът впери в Сано зачервените очи, в които тлееше едва сдържан гняв. — И ти забранявам да… ъ-ъ… безпокоиш семейството му с въпроси по време на траура.

Старейшините изглеждаха смутени, Хошина също. Той си даваше сметка, че обявеното решение на шогуна се отнасяше и за него. Самият Янагисава остана равнодушен. Сърцето на Сано се сви, като си помисли как цяла една посока на разследването трябваше да се изключи от бъдещите им действия.

— Но, ваше превъзходителство, ако не съберем всички възможни улики, може никога да не открием убиеца — възрази той.

При тази смъртоносна комбинация от гняв и каприз лицето на Токугава Цунайоши помръкна.

— Нима смееш да допускаш, че… ъ-ъ… убиецът трябва да се търси сред членовете на моя клан?

— Не, ваше превъзходителство — отвърна припряно Сано, макар и опитът да го бе научил, че убиецът често се оказва близък на жертвата. — Хиляди извинения. Не исках да ви засегна.

— Добре, само… ъ-ъ… помни, че ти е забранено да разследваш владетеля Мицуйоши, както и да се натрапваш на човек или на собственост на който и да е член от клана Токугава. Ще ограничиш детективската си работа до останалите хора и места.

— Да, ваше превъзходителство — отстъпи Сано със съжаление.

— Освен това ще престанеш да се мотаеш и ще откриеш убиеца на братовчед ми незабавно. В противен случай ще си понесеш последствията!

Сано изпита към шогуна неприязън, граничеща с омраза. Всичките му усилия не струваха пукната пара в очите на неговия господар. Нямаше значение, колко случая бе разкрил, всеки евентуален провал го обричаше на гибел. Той не очакваше благодарност или с насърчение, но случаят „Черният лотос“ бе изчерпал търпимостта му към постоянните критики и заплахи на шогуна. Трябваше да си тръгне, преди да кажеше нещо, за което после щеше да съжалява или което щеше да предизвика някаква беда.

— Ваше превъзходителство, мога ли да кажа нещо? — попита Хошина.

Шогунът кимна с безразличие, докато лекарите масажираха точките за натиск върху краката му.

— Може би сосакан сама има особена причина, за да води разследването по такъв спорен начин — очите на Хошина се взряха в Сано като дула на пушка. Може би той иска да хвърли подозрение върху клана Токугава, за да защити себе си.

— Това е лъжа! — избухна Сано, слисан и вбесен, че Хошина фактически го обвиняваше, че е замесен в убийството. В помещението всички застинаха неподвижни, а на извърнатите към него лица бе изписана изненада. Предизвикан да заговори гневно, той добави: — Може би вие искате да саботирате разследването ми, за да не установя, че самият вие сте замесен в престъплението!

Устата на Хошина се изкриви в доволна усмивка, макар че той вероятно си даваше сметка, колко опасна бе играта, която бе подхванал. Обръщайки се към Янагисава, той каза:

— Какво мислите за това, почитаеми дворцов управителю?

Сано се ужаси, когато си даде сметка, че Хошина възнамерява да сложи край на примирието между него и Янагисава, като ловко подведе дворцовия управител и го предизвика да вземе страна в стълкновението му със Сано. Помещението се изпълни с напрегнато мълчание. Замислен, дворцовият управител наблюдаваше Сано и Хошина с непроницаемо изражение.

Токугава Цунайоши отново заби сгърчени пръсти в гърдите си и изстена:

— Мисля, че ще умра, ако смъртта на братовчед ми не бъде отмъстена в най-скоро време.

Не особено схватлив и погълнат от себе си, той не бе разбрал смисъла на репликите, разменени между Сано и Хошина. Лекарите го положиха на леглото и тялото му бе разтърсено от спазми. Хошина се навъси, тъй като замисълът му бе осуетен; но Сано въздъхна с благодарност заради отвличането на вниманието. Старейшините взеха припряно да си разменят приглушени реплики:

— Ами ако негово превъзходителство умре? След като и избраният наследник е мъртъв, можем да очакваме конфликти. Ако бакуфу и даймио образуват фракция, ще има битка — всички заедно се обърнаха към Сано с неизказано, но недвусмислено желание: или колкото се може по-скоро да отмъсти за смъртта на владетеля Мицуйоши, или да си поеме отговорността за смъртта на шогуна и за евентуалната гражданска война.

Дворцовият управител Янагисава стана и обяви спокойно:

— Смятам, че това заседание приключи.

Но Сано знаеше, че истинските неприятности едва сега започваха.

* * *

Рейко седеше в гостната сгушена в завивката, разпъната над квадратната рамка на мангала с дървени въглища. Обгърнатата от студ къща проскърцваше, някъде в далечината храмови камбани оповестяваха полунощ. Слугите се бяха прибрали за вечерта, а тя самата отдавна бе приспала Масахиро. Сега чакаше, самичка и изпълнена с тревога, на светлината на фенера, който държеше запален заради Сано. Може би времето, изминало от случая „Черният лотос“, бе твърде кратко и все още бе твърде рано да го моли за участие в разследването. Най-вероятно той щеше да оправдае отказа си с предишните й грешки. А разразеше ли се нова свада, този път одобряването можеше да се окаже невъзможно.

Външната врата се отвори и Рейко долови тракане в антрето — Сано си окачваше меча на закачалката. Тя бързо отметна завивката и се изправи с разтуптяно сърце. Стъпките му по коридора все повече приближаваха и в следващия миг той вече беше в стаята.

— Здравей — рече й. Лицето му бе посивяло от изтощение; гордата му осанка сякаш бе сломена от бремето на тревогата. — Нямаше защо да ме чакаш.

— Да, знам. Просто исках — Рейко отиде до него и му помогна да си съблече наметалото. Усмихна се сковано. — Радвам се, че си си вкъщи.

— Благодаря ти. Аз също.

Двамата се прегърнаха предпазливо, както правеха напоследък — сякаш смятаха, че са твърде крехки, за да издържат повече обич.

— Премръзнал си — Рейко усети зимата върху него. — Седни. Ще те сгрея.

Той седна, а тя го обгърна със завивката и после я разпъна над мангала.

— Така е по-добре — рече Сано. — Благодаря ти.

Рейко би желала със същата лекота да можеше да затопли духовната студенина, която ги обграждаше.

— Гладен ли си? Би ли искал да вечеряш?

— Да, ако обичаш, стига да не те затруднявам.

Това бе типично за общуването им през последните три месеца. Бяха изключително любезни един към друг и особено предпазливи, да не би да се натрапят или да засегнат другия. Дори и любенето им бе предпазливо, безрадостно. Вълна от печал се надигна в гърдите на Рейко, когато си спомни предишните им интимни отношения. Отиде в кухнята да стопли супата от пресовани соеви зърна и ориз, която беше приготвила за Сано. Сложи купичката заедно със съд с чай върху поднос и ги отнесе в гостната, където на мангала сгря саке и приготви риба.

Сано вежливо й благодари за приготвените ястия. Започна да се храни, а Рейко коленичи срещу него. Никой не отбеляза факта, че тя не му беше готвила до случая „Черният лотос“. Рейко не понасяше домакинските задължения, но пък те бяха начин да умилостиви Сано.

— Как е Масахиро?

— Добре. Вече спи.

Най-трудни бяха нощите, тъй като през деня Масахиро запълваше празнотата, която преди време заемаше съвместната им работа. Сякаш единственото общо помежду им бе детето, поради което, щом то отсъстваше, вече нямаше какво да споделят един с друг.

— Какво прави днес? — попита Сано.

Рейко почувства, че мисълта му бе обсебена от делата, с които бе изпълнен собственият му ден, и искаше да попита за разследването, но страхът я възпря.

— Госпожа Кейшо беше организирала увеселение. Там срещнах съпругата и дъщерята на дворцовия управител Янагисава.

— Тъй ли? — Сано я погледна със сдържано, но искрено любопитство. — И какво представляват?

Докато разказваше за госпожа Янагисава и Кикуко, както и за времето, прекарано с тях, опасенията й относно новото й познанство се засилиха още повече.

— Смяташ ли, че трябваше да се опитам да отклоня предложението на госпожа Янагисава?

Доскоро Рейко винаги постъпваше, както смяташе за уместно, и се радваше на независимостта си, но сега постоянно търсеше одобрението на Сано. Той се навъси и тя се ужаси, че ще я порицае. В следващия миг обаче лицето му придоби уморено, измъчено изражение, сякаш самият той нямаше повече сили да се товари с нови проблеми — и наличните му бяха предостатъчни.

— Ако го беше отклонила, щеше да стане по-зле — отвърна той, — а и едва ли е било възможно да й откажеш гостоприемство, без да я обидиш. Точно в този момент никак не е подходящо да засягаме когото и да е от семейството на дворцовия управител.

— Така ли? А какво му е на момента?

Сано й разказа за мястото на престъплението, за разпитите, които бе провел в Йошивара, и за двамата заподозрени. Рейко слушаше жадно, приемайки с охота възобновяването на общуването помежду им. Толкова й се искаше да играе някаква роля в този тъй предизвикателен случай! Но все още нямаше смелостта да помоли за това. После Сано й разказа как полицейският началник Хошина се бе намесил в разследването и бе застрашил примирието му с дворцовия управител Янагисава.

— Шогунът ме заплаши с наказание и заяви, че ще причиня смъртта му, ако не разкрия случая достатъчно бързо — завърши Сано.

— Колко жалко!

Макар че беше искрено отвратена, сякаш надеждата й се възроди. Щом нещата бяха толкова зле, Сано се нуждаеше от помощ и не можеше да се лишава от съюзници. Откриваше й се нова възможност. Тя пое дълбоко въздух за кураж, но Сано я изпревари и заговори първи:

— Дали би приела да проведеш няколко разговора, за да ми съдействаш? — попита той с мрачна предпазливост.

Последното, което Рейко бе очаквала, бе Сано да я моли за помощ. Почувства се зашеметена от изненада и радост. Но противоречиви емоции изпревариха утвърдителния отговор, който тъй копнееше да му даде. Тя искаше да възстанови сътрудничеството, което беше крайъгълен камък в брака им, но се ужасяваше, че можеше да допусне грешка и да му навлече още по-големи неприятности. В следващия миг забеляза в погледа на съпруга си разочарование и вина. Сано отвърна очи и струпа празните чинии върху подноса.

— Съжалявам, не трябва да те замесвам в тази опасна работа. След онова, което ти се случи в „Черния лотос“, не бих те винил, ако решиш завинаги да се откажеш от детективската работа.

Значи той смяташе, че преживяното я бе стреснало и отблъснало от следователската работа, осъзна Рейко. Смяташе я за страхливка! За да поправи недоразумението, Рейко възкликна:

— Не ме е страх какво ще ми се случи. Страхувам се от онова, което бих могла да сторя аз!

* * *

Когато Рейко изля пред него страховете и опасенията си, Сано си даде сметка, колко много ги бе ограбило мълчанието помежду им. Двамата си бяха дали дума да оставят случая „Черният лотос“ зад гърба си, но Рейко не бе успяла да го стори, нито пък той. Самообвиненията бяха разяли духа й и колкото и да твърдеше, че опасността не я плаши, Сано смяташе, че сблъсъкът със смъртта в храма бе повлиял на смелостта на съпругата му.

Тя млъкна внезапно и сведе глава потънала в срам и терзание. Сано изпита към нея искрено съчувствие.

— Трябва да започнеш отначало. Настоящото разследване представлява добра възможност за това.

Рейко вдигна очи към него и той видя в тях трепета и надеждата.

— Но аз се намесих непозволено в разследването ти на убийствата в „Черния лотос“. Проявих непокорство. Противопоставих ти се публично. Можеш ли истински да ми простиш, за да работим отново заедно?

— Казах, че мога, и наистина го мисля — Сано разчиташе на това, че грешките на Рейко й бяха дали добър урок. Сега й бе необходимо да продължи напред. — Освен това, ако се беше случило обратното и бях сгрешил аз, щях да поискам още една възможност.

От гърдите на Рейко се изтръгна въздишка. Тя се изправи и Сано видя, че на лицето й бе изписан копнеж, но опасенията й бяха като тежки вериги, оковаващи тялото й.

— Често жените знаят повече от мъжете за онова, което става в Едо — каза Сано, — и с тяхна помощ ти можеш да събереш повече факти от мен. Сега, след като шогунът ми забрани да разпитвам семейството и другарите на владетеля Мицуйоши, имам нужда от дискретен начин да науча кои са били враговете му и какво може да е провокирало убийството му — зае се грижовно да я убеждава Сано. — Ако искаш да бъдеш детектив, все някога трябва да започнеш отново. Моля те, възползвай се от тази възможност сега, когато и аз имам такава нужда от теб.

— Мисля, че бих могла да опитам — зад привидно спокойните й думи прозираше едва сдържано нетърпение. — Утре ще започна с въпросите. Може би ще успея да разбера какво се е случило с Глициния. Познавам жени, които следят клюките в Йошивара, и може да имат някаква представа, къде би могла да бъде.

Този разговор внезапно откри бездна, която застрашаваше да погълне Сано. Той не бе казал на Рейко за връзката си с Глициния. Бе предпочел да смята, че Рейко е приела любовните му връзки преди нея, тъй като мъжете се радваха на свободата да задоволяват желанията си. Но двамата бяха сключили негласен договор никога да не обсъждат жените в миналото му, тъй като им харесваше да вярват, че са сродни души, постигнали изключително единение. Макар и да не смяташе, че една връзка, предхождаща техния брак, можеше да бъде от значение, Сано се безпокоеше как би се почувствала Рейко, ако научеше за него и Глициния в момент, когато собствената им близост бе затормозена. Ако й бе казал, че е върнал свободата на Глициния, тя можеше да си помисли, че тази връзка е представлявала за него нещо повече от няколко нощи секс. Освен това честността бе нещо основно във взаимоотношенията им и наличието на тайна, която трябваше да пази от Рейко, не му даваше покой.

Рейко засия от възторг, който не можеше да потисне.

— Какво е известно за Глициния? Разполагаш ли с някаква информация за нея или за нещо от миналото й, което би могло да ни помогне да я открием?

Сано не можеше да каже на Рейко, че познава Глициния лично, тъй като тя щеше да се запита защо досега не бе споменал този факт, и би могла да се досети за причината. Усъмни се дали идеята да включи Рейко в разследването бе наистина добра. Стана и закрачи из стаята, докато обмисляше думите си.

— Глициния е от провинция Дева — започна, припомняйки си какво му бе разказала самата тя по време на първата им нощ заедно. — Баща й бил фермер. Продал я на някакъв сводник от публичен дом, защото имал лош урожай и не можел да изхрани децата си.

Това бяха факти, които можеше да е научил днес в Йошивара, а и Рейко изглеждаше тъй обсебена от случая, че не забеляза безпокойството му.

— В такъв случай едва ли има роднини в Едо — заключи тя, — но тъй като е известна таю, сигурно много хора я обсъждат. Убедена съм, че ще намеря човек, който може да ми разкаже за нея.

Тя прегърна Сано с пламенност, присъща за щастливите дни в съвместния им живот.

— Ще ти помогна да разрешим този случай и нещата ще бъдат както едно време.

Сано я притисна в обятията си с надеждата, че горчивият им опит от случая „Черният лотос“ нямаше да се повтори и че Рейко нямаше да научи за Глициния повече, отколкото щеше да бъде от полза за успешния ход на разследването.