Лора Джо Роуланд
Кейсей (27)

Глава 27

— Подреди войниците, Масахиро чан — каза Рейко. Клекнал на пода в детската стая, малкият внимателно редеше своите конници, стрелци и воини с мечове под зоркия поглед на бавачката си Осуги.

— Много добре — Рейко се усмихна на сина си, но мисълта й бе заета със Сано. Откакто бе тръгнал за двореца, тя го чакаше със страх и напрежение да се върне от срещата с шогуна. Изгаряше от нетърпение да разбере как се развиват събитията.

Внезапен трясък отвън ги стресна. Прозвуча така, сякаш някой бе съборил портата към градината. В следващия миг Рейко чу мърморене и тежки стъпки. Озадачена, тя стана, отвори вратата и излезе на верандата. В градината видя Сано — свел глава и стиснал юмруци, той крачеше гневно между дърветата и залитайки, тъпчеше цветните лехи.

— Не мога! — изрече той на себе си. Дъхът му излизаше на бели облачета, които бързо се разпадаха във въздуха на студения, но иначе слънчев ден. — Не мога да издържам повече!

Разтревожена от странното му поведение, Рейко избърза към него през градината.

— Какво се е случило? — извика.

Сано се устреми към нея. Погледът му бе като на обезумял, а лицето му бе изкривено от чувства, които явно вече не бе в състояние да владее.

— Госпожа Янагисава ти е донесла дневника твърде късно — той продължи да крачи трескаво из градината, а Рейко подтичваше след него. — Шогунът вече го е чел. Сега той ме подозира в убийството на владетеля Мицуйоши!

— О, не! — Рейко замръзна намясто и затисна уста с ръка, връхлетяна от ужас. Никога не бе виждала Сано толкова разстроен, тъй като в общия им живот до този момент не се бе случвало нищо чак толкова лошо.

— Този жалък, подъл и коварен Хошина се е добрал до дневника. Постарал се е негово превъзходителство да го види — докато разказваше несвързано за срещата, Сано отмахваше ядно клоните на храстите, които се изпречваха на пътя му. Рейко си даде сметка, че той е не просто разстроен, а бесен. — Хошина ме заклейми като предател! Едва успях да убедя шогуна да ми даде възможност да докажа невинността си! — Рейко успя да го настигне и се опита да хване ръката му.

— Всичко ще бъде наред — опитваше се тя да го успокои въпреки собствения си ужас.

Но Сано се втурна обратно през тревата, като крещеше:

— През тези четири години съм изпълнявал всичко, което шогунът е искал от мен. Проливал съм кръвта си в името на честта — спря и разтвори рязко дрехите си, за да покаже белезите по тялото си. — Зная, че негово превъзходителство не ми дължи нищо в замяна, а и не съм искал нищо, освен да ме възприема като верен негов васал, какъвто винаги съм бил!

Рейко забеляза, че Осуги и Масахиро бяха застанали на верандата и стъписани наблюдаваха гневния изблик на Сано.

— Приберете се вътре — извика им тя и после се обърна към Сано: — Успокой се, моля те! Хайде да влизаме, преди да си замръзнал.

Той сякаш не я чуваше.

— Поне веднъж… един-единствен път негово превъзходителство да бе показал, че вярва в мен, да бе отхвърлил клеветите на враговете ми! — възкликна Сано, обръщайки се към целия свят. — Но не… Той веднага приема онова, което Хошина му говори против мен. Готов е да ме осъди тутакси, без дори да пожелае да изслуша моята версия за случилото се! — Сано се изсмя горчиво. — Единственото, което ме спасява, е, че съм бил в подобно положение достатъчно често, та да знам какво да кажа, за да изляза от него.

Макар че несправедливостта, която шогунът често проявяваше към Сано, я терзаеше, Рейко никога не бе чувала съпруга си да се оплаква. Случаят „Черният лотос“ бе поставил на изпитание търпимостта му, която след днешното оскърбление накрая бе рухнала. Изплашена за него и стресната от поведението му, Рейко предпазливо го приближи.

— Ще се измъкнеш и този път. Шогунът отново ще ти гласува доверие.

— О, не, няма! — с потъмнели от гняв очи Сано се отдръпна. — Аз бях дотук. Стига ми толкова насилствена смърт и политически трикове, достатъчно съм се опитвал да угодя на един господар, който вечно ме заплашва със смърт — той стисна юмруци и отметна назад глава. — До гуша ми дойде от всичко това!

Рейко ахна.

— И какво ще направиш? — попита тя и усети, че гласът й трепери от страх. Ако откажеше да служи на шогуна, Сано щеше да изгуби прехраната си, дома си, както и своята чест. Притисна ледени длани до страните си. — Къде ще отидеш?

— Не знам — Сано отново закрачи гневно из градината. — Не ме интересува, стига да е далеч от замъка Едо и всички тук!

— Но ти не можеш просто ей така да се откажеш от всичко — възрази Рейко, докато го следваше, обзета от паника. — Моля те, помисли за бъдещето на Масахиро! — Сано отлично знаеше какво е да растеш като син на ронин. Със сигурност нямаше да иска същото за Масахиро.

— Точно за това мисля! Няма да допусна синът ми да бъде хванат в капана на същите непоносими обстоятелства като мен!

Клонче от храст азалия се закачи за ръкава му. В изблик на ярост той изкрещя, измъкна меча си и започна бясно да сече храста. При всеки удар на острието му наоколо хвърчаха клонки и листа, а в това време той сипеше проклятия. Рейко се отдръпна, а в широко отворените й очи се четеше нескрит ужас. Това не бе и нейният съпруг, а зъл демон, който го бе обсебил. Внезапно Сано спря. С отчаян стон захвърли оръжието си. Свлече се на колене пред обезобразения храст, изчерпан от изблика си на ярост. Тялото му се разтресе в конвулсии. Ужасът на Рейко отмина. Тя отиде при Сано и го прегърна.

* * *

Седнал в стаята си, увит в топла завивка, Сано пиеше гореща билкова отвара, която Рейко му бе приготвила, за да го успокои и да възвърне силите му, а тя бе коленичила до него и го гледаше с тревога.

— Съжалявам — каза той.

И наистина съжаляваше — че бе изрекъл толкова ужасни неща, че се бе поддал на емоциите си и бе показал слабост, че бе унищожил храста в пристъп на недостоен гняв, че бе изплашил Рейко. Не си бе давал сметка, колко отрицателна енергия се бе натрупала в него. След като я бе изхвърлил от себе си, бе изпълнен с въодушевяващо усещане за свобода. Сега обаче, макар че бе обзет от покой, който не бе изпитвал от много дълго време, се терзаеше от срам. А и нищо не се бе променило. Шогунът все така го подозираше за убийството на владетеля Мицуйоши, а полицейският началник Хошина бе обладан от същата решимост да докаже вината му. Искаше ли да оцелее, Сано не биваше повече да си позволява да губи самообладание.

— Наистина ли възнамеряваш да се откажеш от поста си? — попита Рейко със стаена тревога.

— Не — Сано нямаше друг изход и не можеше да жертва честта си или бъдещето на семейството си. Нито пък можеше да загърби призванието си, което бе да следва Пътя на воина — строгия кодекс на дълга, подчинението и смелостта, според който живееха самураите.

— Тогава какво ще правиш?

— Ще открия истинския убиец, ще докажа невинността си и ще си върна доверието на шогуна — у него отново се бяха разгорели решимостта и волята за справедливост. — Ще бъде трудно, защото уликите до този момент ни отведоха в задънена улица, но все още има надежда.

Двамата с Рейко вдигнаха поглед, тъй като на прага се появи Хирата.

— Сумимасен — извинете, но има лоши новини — той бе видимо разстроен. — Съдията Аоки току-що осъди Фуджио за убийството на Глициния, а Момоко бе призната за виновна като негова съучастничка. Отведоха ги на мястото за екзекуции.

Рейко изрече нещо неясно, обзета от тревога. Откакто бе разбрал, че Аоки свиква процес, Сано очакваше присъда за Фуджио, но присъдата на Момоко го изненада.

— Влизай. Заповядай, седни и обясни — Хирата се подчини. От разказа му Сано с удивление заключи, че съдията Аоки бе основал присъдата си на история, съчинена от самия него, за която липсваха каквито и да било доказателства. След като Хирата приключи, той рече: — Това, изглежда, е денят за лошите вести — и разказа на Хирата какво се бе случило с него.

— И тримата ни заподозрени вече са осъдени — лицето на Хирата изразяваше обзелия го ужас. — Това ви превръща в единствена мишена за гнева на шогуна.

Когато тежкото бреме се стовари върху плещите му, Сано долови грандиозно разместване на космични сили и приближаващ съдбовен тътен. Рейко каза:

— Може Фуджио, Момоко или финансовият министър Нита наистина да са убили владетеля Мицуйоши. Те все още представляват важни заподозрени и си струва да бъдат разследвани, дори и да не са между живите.

— Можем да продължим да търсим доказателства за тяхната вина — Хирата се присъедини към опита на Рейко да се погледне на събитията от добрата им страна.

— Надявам се да съществуват такива — каза Сано, — защото се опасявам, че ако не можем да намерим свидетел или някакви категорични улики, сочещи към някой друг, а не към мен, единственото нещо, което ще убеди шогуна, че съм невинен, ще бъдат самопризнанията на убиеца — доста трудна работа, като се има предвид, че трябва да ги получим от един мъртвец.

Останалите кимнаха мрачно в знак на съгласие. Хирата каза колебливо:

— Полицейският началник Хошина е способен да фалшифицира улики срещу вас. Този втори дневник намирисва на негово дело. Нищо чудно да изфабрикува и още „доказателства“, че сте предател.

Сано присви устни. Бе наясно, че Хирата има предвид да последват примера на Хошина и също да подхвърлят доказателства срещу Фуджио, Момоко или финансовия министър, за да го спасят. В очите на Рейко проблесна разбиране.

— Фалшиво обвинение към мъртъв човек е по-малко опасно за мъртвеца, отколкото за някой жив — каза тя с предпазлива надежда.

Фактът, че Хирата и Рейко обсъждаха като ход подобна измама, означаваше, че нямат друг вариант за действие.

— И на мен ми хрумна тази възможност — призна си Сано. — Но не съм чак толкова отчаян, че да набеждавам някого, който би могъл да е невинен, независимо дали е жив или мъртъв. Особено, при положение че има цяла група въпроси, които все още не сме разследвали.

— Какво ни е останало? — попита Рейко.

— Владетелят Мицуйоши — отвърна Сано.

Хирата се навъси.

— Шогунът ви забрани да разследвате роднините му.

— Неприятно ми е да престъпя забраната му — при самата мисъл, че ще предизвика своя господар, Сано почувства противния вкус на позора. — Но Мицуйоши представлява пряка връзка към убиеца. Разследването на личния му живот и на близките му ще ни предостави нови улики. А иначе какъв избор имаме? Можем да продължим да разследваме Фуджио, Момоко и Нита и да открием нови доказателства на територия, която вече сме покрили. Можем също така да се надяваме да изникнат нови заподозрени, да се появи тайнственият любовник на Глициния от Хокайдо или полицейският началник Хошина внезапно да умре — Сано видя как Рейко и Хирата поклатиха глава, поставяйки под съмнение вероятността да се случат тези събития. — Можем да се молим за чудо.

— Разследването на владетеля Мицуйоши наистина изглежда най-обещаващата насока на действие — отбеляза Рейко.

— Шогунът ще ви накаже за неподчинение — напомни Хирата на Сано.

— Ще поема този риск, защото, ако не докажа невинността си, той ще заповяда да ме екзекутират.

— Може и да ви прости, когато разбере, че не сте предател — предположи Хирата с надежда.

Изгледите във вреда на Сано надделяваха над тези в негова полза. Той каза:

— Може и да успеем да разрешим случая, без шогунът да разбере, че съм нарушил забраната му и преди Хошина или някой от останалите ни врагове да ни причини нови неприятности.

* * *

Госпожа Янагисава стоеше сама в стаята си и чакаше да я посети единственият гост, когото някога бе канила.

Тя кършеше студените си, влажни от пот ръце и дишаше дълбоко, полагайки усилие да овладее тревогата, от която стомахът й се бе свил на топка. Ужасяваше се, че трябваше да приеме непознат човек и че някой щеше да оскверни личната й стая, която бе нейното светилище. Но посещението трябваше да се осъществи тук, в уединението, от което се нуждаеше.

На прага се появи главната й прислужника:

— Едно момиче ви е дошло на посещение.

Сърцето на госпожа Янагисава се сви и тя с мъка устоя на порива да побегне и да се скрие.

— Доведи я тук.

Решимостта й вдъхна смелост. Тя вече бе предприела стъпка срещу Рейко, но последствията бяха твърде несигурни. Ако очакваше да наклони везните на съдбата в своя полза, госпожа Янагисава трябваше да прояви твърд характер въпреки съжалението за проявената злост към приятелката си.

В стаята влезе Охана — една от бавачките на Рейко. Беше облечена в модерно червено кимоно с десен на изсъхнали клони, отрупани със сняг. Жадното любопитство, прозиращо през смиреното й поведение, не съответстваше на колебливите й стъпки.

— Добре дошла — измърмори госпожа Янагисава и стисна треперещите си ръце, скрити под широките й ръкави, уплашена от дръзкото красиво лице на Охана. Охана коленичи и се поклони.

— За моята незначителна личност е привилегия да се намирам във ваше присъствие, уважаема госпожо Янагисава — гласът й преливаше от нетърпение да спечели благоволението на домакинята. — Хиляди благодарности, че ме поканихте.

В лицето на Охана госпожа Янагисава бе разпознала подходящ бъдещ съучастник веднага щом бе зърнала момичето в къщата на Рейко, но имаше нужда от още една възможност да прецени характера й. Тя коленичи срещу гостенката си и се насили да я погледне в лицето. Очите на момичето искряха с ентусиазъм и лукавство, които я отвратиха и в същото време й доставиха удоволствие.

— Мога ли да ти предложа нещо да се подкрепиш?

Докато чакаха някой от прислугата да поднесе чай и сладки, Охана каза:

— Вашата стая е по-хубава, отколкото на госпожа Рейко.

Острият й поглед веднага забеляза позлатените стенописи, рафта с антични порцеланови съдове, масите от черно лакирано дърво и шкафовете и сандъците, инкрустирани със злато и седеф. — А и имението ви е много по-голямо от имението на сосакан сама.

Госпожа Янагисава със задоволство отбеляза, че момичето явно харесва скъпи неща и има амбицията да постигне нещо повече, а не да остане бавачка. Каквато и лоялност да изпитваше към настоящата си господарка, тя вероятно щеше да бъде по-малко важна за Охана от възможността да се свърже с човек, способен да й даде онова, което й липсваше при Рейко.

— Моля те, чувствай се удобно, докато се намираш в моя дом — самоувереността на госпожа Янагисава нарасна.

— Толкова сте мила. Благодаря ви най-сърдечно — и като се усмихваше широко, Охана добави: — Когато получих съобщението ви, не можех да си представя какво бихте могли да искате от мен.

Не беше нейна работа да насочва разговора към причината за поканата. Охана бе твърде пряма и това невинаги бе за нейно добро, но пък идеално устройваше госпожа Янагисава. Нейните цели щяха да спечелят от дръзката инициативност на момичето.

— Ще го обсъдим след малко — увери я тя.

Почерпката бе сервирана. Твърде напрегната, за да си вземе каквото и да било, госпожа Янагисава наблюдаваше как Охана яде сервиран в портокалова кора хайвер от пъстърва, сашими — сушена риба, скариди, а пълнени с яйца от пъдпъдъци, както и различни сладки. Бавачката ядеше много бързо, сякаш някой щеше да й отнеме храната, преди да си вземе достатъчно. Госпожа Янагисава хареса липсата на чувство за сигурност у нея, както и алчността й.

— Много беше вкусно — каза момичето, облизвайки устни. — Колко съжалявам, че аз, бедната бавачка, не мога да ви предложа нещо в замяна.

Госпожа Янагисава се усмихна. Свенливостта й се стопи, когато усети, че печели надмощие над момичето.

— Можеш да ми разкажеш за себе си.

Охана повдигна вежди изненадана, че дама от висшето общество може да проявява интерес към една обикновена слугиня, но се подчини с радост.

— Баща ми е чиновник в галантериен магазин „Хинокия“. Един от войниците на сосакан сама е негов клиент. Той се сприятели с баща ми и ми уреди да стана бавачка на Масахиро чан. Аз всъщност не исках да ставам прислужничка, а предпочитах да се оженя. Но работата не е много тежка, а и замъкът Едо ми харесва. Тук мога да срещна по-добри мъже, отколкото вкъщи. Надявам се да си намеря съпруг, който да може ми осигури хубава къща и красиви дрехи, та да не ми се налага повече да се грижа за прехраната си сама.

Госпожа Янагисава бе доволна да установи, че Охана иска нещо толкова обикновено и лесно за постигане.

— Аз мога да го уредя.

— Какво? — попита Охана слисана.

— Добра партия за теб, брак със самурай на Токугава.

Парите на госпожа Янагисава и положението на съпруга й щяха да бъдат достатъчни, за да примамят някого да се ожени за хубаво момиче от простолюдието. Охана изглеждаше смаяна от късмета си и дори озадачена.

— И вие ще направите това за мен? — тя докосна гърдите си. После в погледа й се мярна подозрение — не беше глупава — знаеше, че благоразположението си има цена. — Защо?

— Защото има нещо, което искам ти да направиш за мен — каза госпожа Янагисава. Сърцето й заблъска в гърдите от желание да спечели съдействието на Охана и от страх, че няма да успее да го стори.

— Какво? — макар че в гласа й звучеше предпазливост, Охана се наклони напред, сякаш готова да скочи, за да сграбчи тъй желаната от нея възможност.

— Първо, искам да ми казваш всичко, което прави госпожа Рейко. И, второ… засега не мога да ти го кажа.

— Искате да сторя нещо на господарката Рейко? — Охана повехна; лицето й придоби придирчиво изражение. — Не бих искала да й причинявам болка — „Момичето е амбициозно, но не и зло“, даде си сметка госпожа Янагисава. — И освен това не искам да си създавам неприятности.

Тя имаше инстинкт за самосъхранение, който бе по-силен от всякаква нейна привързаност към Рейко. Това откритие насърчи госпожа Янагисава. Бе разбрала, че Охана може да бъде убедена, ако е сигурна, че няма да бъде уличена.

— Обещавам ти, че няма да ти се наложи да докоснеш с пръст госпожа Рейко и че няма да се замесваш в никакви неприятности — увери я тя. — Нека се уговорим така. В най-скоро време ще ти дам инструкции, какво да правиш. Ти ще ги следваш. След това ще ти уредя брак с богат и красив самурай на Токугава и няма да си лишена от нищо.

Охана се поколеба, очевидно съпоставяйки стойността на възнаграждението с неясните опасности. Накрая поклати глава със съжаление:

— Не мога да реша, без да знам какво искате от мен.

Отчаянието плъзна студени пипала по тялото на госпожа Янагисава, но тя имаше план за действие, при положение че Охана откажеше предложението й. Тя каза:

— Виждаш ли онази зелена кутийка на рафта с порцелановите съдове? — Охана погледна натам и кимна. — Иди и погледни какво има вътре. Охана стана, отиде до рафта и отвори кутийката.

Извади малко квадратно пакетче от червена хартия и зяпна, когато почувства тежките златни монети, увити в него.

— Поднасям ти този подарък в знак на добрите си чувства. Приеми предложението ми и пакетът ще е твой.

Охана застина неподвижна, с пакетчето в отворената си длан. Втренчи се в него, сякаш се опитваше да разбере дали държеше в ръце своята най-прекрасна мечта или отровна змия, която щеше да я ухапе.

Госпожа Янагисава я наблюдаваше, притаила дъх от тревога. Ами ако Охана откажеше? Дали щеше да каже на Рейко за предложението? И ако да, какво щеше да се случи и как би могла госпожа Янагисава да постигне целта си без Охана?

Върху лицето на момичето — все едно върху брулена от вятъра пясъчна повърхност, се изписаха коварство, алчност, недоверие и страх.

— Аз… трябва да помисля.

— Тогава мисли и за това, че съпругът ми е най-влиятелният човек в Япония — тихият равен глас на госпожа Янагисава по никакъв начин не издаде емоциите й. — Хората, които вредят на него или на роднините му, плащат скъпо. Много са убитите или екзекутираните. Други изчезват и повече не се появяват. Никой не знае какво става с тях. Но аз мога да направя така, че ти да разбереш.

Бавачката вдигна поглед към госпожа Янагисава. Очите й блестяха от ужас и желание. Накрая въздъхна тежко, оповестявайки поражението си. Кимна и бавно сключи пръсти около пакетчето с монетите.

Госпожа Янагисава усети, че я залива мощна вълна от триумф. В същото време потръпна, обзета от внезапна тревога, тъй като току-що бе предприела втората си стъпка в действията си срещу Рейко и успехът щеше да й коства приятелството на съпругата на сосакан сама. Предчувствието за загуба обви съзнанието й като облак, носещ мрак и безутешност. Въпреки това се обърна към новата си съучастничка спокойно и властно:

— Сега тръгвай. Ще пратя някого да му предадеш информацията за делата на Рейко. Скоро ще получиш и следващите ми указания.