Лора Джо Роуланд
Кейсей (14)

Глава 13

Имението на дворцовия управител Янагисава бе изолирано в отделен двор на замъка Едо горе на хълма и близо до двореца. Тази крепост в крепостта бе оградена от висок каменен зид, върху който стърчаха шипове, за да се обезсърчават нарушителите. Внушителната постройка представляваше лабиринт от свързани помежду си крила с бараки за войниците около жилищата на главните васали. В средата бяха личните покои на дворцовия управител.

Полицейският началник Хошина стоеше на прага на спалнята. Вратата очертаваше в рамка вътрешността на помещението, както и Янагисава, който се бе излегнал върху възглавници, а светлината на фенерите служеше за фон на елегантния му профил. В коприненото си кимоно, панталони и туника, подредени в неподвижни блестящи дипли, той изглеждаше като съвършена художествена композиция. Потънал в размисъл, Янагисава сякаш не бе усетил пристигането на Хошина. Но Хошина бе сигурен че дворцовият управител бе чул предупредителния сигнал, издаден от пътеката на славея — под със специална настилка, от която се носеше високо цвърчене, предизвикано от тежестта на приближаващи стъпки. Освен това Янагисава знаеше отлично чия поява бе оповестила системата за защита, тъй като Хошина бе единственият човек, който бе приеман с охота в тази спалня.

Но от убийството на владетеля Мицуйоши отношенията им бяха обтегнати и Хошина се поколеба, като се питаше дали бе уместно да прекъсва размишленията на своя господар.

В този миг Янагисава поднесе към устните си сребърна лула, издиша дима и се обърна към Хошина. Щом погледите им се срещнаха, Хошина усети как сърцето му заби учестено, а сетивата му се изостриха както всеки път, когато се намираше в присъствието на Янагисава, дори и след двете години, прекарани заедно. Но покоят, който дворцовият управител излъчваше, бе някак отвлечен; той просто направи знак на Хошина да влезе.

— Търсих ви по-рано — Хошина коленичи до Янагисава.

— Имах работа.

Фактът, че не му каза нищо повече, го обезпокои. Макар и да приемаше, че за разлика от самия него дворцовият управител не му дължеше никакви обяснения, Хошина често чувстваше, че трудно понася това положение на подчиненост. Страстната му любов към Янагисава само уязвяваше още повече гордостта му и усилваше болката, която му причиняваше студеният поздрав на дворцовия управител. Въпреки това, нетърпелив да угоди на своя господар, продължи:

— Прекарах деня в разследване на убийството и попаднах на някои интересни факти. Финансовият министър Нита спомена като евентуален извършител хокана Фуджио. За нещастие Сано се добра до него преди мен. Но онова, което сосакан сама не знае, е, че един от моите шпиони — една прислужничка в „Овария“ — е видяла Фуджио на стълбите точно преди да сигнализират за убийството. Тя е запазила информацията само за мен.

Дворцовият управител кимна, сякаш това не го вълнуваше, а изражението му бе непроницаемо. Във връзката им Янагисава бе щедър и с готовност делеше парите, властта и леглото си с него; но от време на време ставаше мълчалив и затворен. Хошина никога не знаеше кога го обземаше подобно настроение или каква бе причината за него. Подозираше, че любовникът му бе възприел това поведение, за да го държи на разстояние, защото мъж като Янагисава — тъй властен и в същото време тъй несигурен — не допускаше никого твърде близо до себе си.

— Сано не разполага и с фактите за финансовия министър Нита и придружителката на Глициния, които са установили други мои агенти — Хошина усети, че започва да говори по-високо, сякаш за да преодолее разстоянието между себе си и Янагисава. — Когато е напуснал Йошивара в нощта на убийството, Нита не си е отишъл направо вкъщи. Яздил е известно време заедно с антуража си, след което се е върнал сам в квартала на удоволствията и е подкупил стражите, за да го пуснат отново. Хирата ги е разпитвал, но те не са му го казали, защото той ги е питал дали са пуснали Нита да излезе, а и аз им плащам. Напълно възможно е Нита да се е промъкнал незабелязано в „Овария“ и да е намушкал владетеля Мицуйоши.

Без да каже каквото и да било, Янагисава гледаше втренчено в празното пространство и пушеше лулата си. Хошина се запита дали това настроение означаваше, че връзката им вече изпълва дворцовия управител с досада. Нима му предстоеше да се превърне в един от многобройните отхвърлени любовници на Янагисава? Усети, че го връхлита отчаяние, тъй като кариерата му, както и щастието му изцяло зависеха от Янагисава.

— Освен това владетелят Мицуйоши е флиртувал и с ярите — давайки си сметка, че започва нервно да стяга и да отпуска мускули, Хошина положи усилие да се успокои. — Изглежда, е предложил да вземе Момоко за своя наложница. Обичал е да си играе с хората, но старата глупачка го е взела на сериозно и когато е разбрала, че само се е шегувал, направо е побесняла. Така че тя го е познавала и е имала достатъчно основание да желае смъртта му, което противоречи на онова, което каза по-рано.

— Значи разполагаш с уличаващи доказателства и за тримата заподозрени — обобщи Янагисава. — Това превръща всеки от тях еднакво възможен извършител. Следователно не си по-близо до разрешаването на случая от вчера.

Похвалата от неговия любим неизменно въодушевяваше Хошина; подобна критика бе истинско мъчение. Той впери поглед в Янагисава и желанието му бе обагрено от неприязън, тъй като сексуалната им връзка предоставяше на Янагисава още по-голяма власт над него.

— Рано или късно намерените от мен улики ще станат достатъчно, за да посочат кой е убиецът — защити се Хошина. — Не проявявате ли интерес?

— Проявявам точно толкова интерес, колкото случаят заслужава.

— Какво трябва да означава това? — Хошина бе жегнат от безразличието на своя любовник. Времето, в което двамата често споделяха личните си вълнения, изглеждаше безвъзвратно отминало. Янагисава съвсем преднамерено отблъскваше Хошина. — Искате да ми кажете, че убийството на наследника на шогуна не ви интересува ли? Че ви е все едно дали убиецът ще бъде заловен? След като цели два дни непрестанно диря улики и очевидци?

Янагисава наклони глава и погледна Хошина с безразличие.

— Защо си ми толкова ядосан?

— Не съм ядосан — Хошина се извърна и пое дълбоко въздух, потискайки емоциите си. — Само озадачен. Очаквах да ме подкрепите по време на срещата със Сано и шогуна. А вие ме оставихте да се вея, както флагът на гърба на воин се вее на вятъра; като воин, който, препускайки, влиза в битка с мисълта, че е начело на атака, а в това време армията му си седи встрани. Защо не ме подкрепихте, когато атакувах Сано?

Ако хленчеше като капризна жена, едва ли щеше да задържи интереса или уважението на Янагисава; но Хошина просто не можеше да се овладее. Той долови шумолене на коприна; Янагисава отиде до него и застана зад гърба му. От близостта вълнението му се усили.

— Съжалявам, ако се чувстваш засегнат, защото смяташ, че съм те изоставил — каза Янагисава, — но си припомни, че аз съм този, който предвожда атаките. Ако се втурнеш напред по собствено желание, не очаквай да те последвам. Това не беше подходящият момент да излагаш на показ съперничеството си със Сано. Мълчанието ми трябваше да ти го подскаже недвусмислено. Ако си разочарован от последствията, вината си е твоя.

Порицанието стресна Хошина, тъй като привързаността на Янагисава далеч не беше единственото, което можеше да загуби. Дворцовият управител бе унищожил множество мъже, достатъчно неразумни да предизвикат гнева му, като между прокудените, екзекутираните и убитите имаше и негови бивши любовници. Макар че връзката им бе започнала с взаимни очаквания за истинска и вечна любов и първоначално Янагисава изглеждаше по-щастлив и по-толерантен от преди, Хошина отлично знаеше, че старите навици се превъзмогват трудно.

— Не разбирам възраженията ви — той се обърна с лице към Янагисава. — Дойдох в Едо, за да се издигна в бакуфу и да покажа, че съм способен да управлявам силите на реда — макар че се радваше на привилегированото си положение на любовник на Янагисава, той имаше потребност да покаже, че е достоен за поста си, а не се е издигнал чрез сласт. — Но Сано постоянно се пречка. Как да покажа какво мога, когато той и личният му отряд детективи винаги получават важните случаи, печелят големите победи и обират цялата почит на шогуна? Не искате ли да успея в работата, заради която ме доведохте в Едо?

— Смятах, че си дошъл, за да ми служиш в качеството си на мой главен васал — каза Янагисава и на лицето му се изписа неодобрение.

Хошина неволно отстъпи назад, когато си даде сметка, колко егоистично бяха прозвучали целите му.

— Разбира се, първото ми желание е да ви служа вярно — той побърза да се позове на интересите на Янагисава. — Не желаете ли Сано да бъде отстранен? Простете, ако според вас съм действал против желанията ви, но аз само продължавам онова, което вие започнахте преди години. Това може да се окаже най-добрата възможност да се отървем от Сано завинаги.

— Сега не му е времето — повтори Янагисава. — Убийството на владетеля Мицуйоши създаде и ред други възможности, освен онази, от която си тъй нетърпелив да се възползваш. Разглеждаш положението в твърде ограничени рамки. Не си живял в Едо достатъчно дълго, за да прозреш по-важното или да оцениш по-сериозните интереси, надхвърлящи настоящия момент — нетърпение обагри гласа му. — Не се опитвам да те измамя, далеч съм от подобна мисъл. Тъй че вярвай ми, когато ти казвам, че ако плановете ми се осъществят така, както очаквам, Сано ще престане да представлява интерес и за двама ни.

— Какви планове? — Хошина бе напълно объркан и въпреки това беше в състояние да оцени иронията на собственото си положение. Нощ след нощ те лежаха един до друг, голи и уязвими. Янагисава се доверяваше на Хошина, предоставяйки му тялото си, но не и тайните си. За него знанието бе върховна власт, която никога не би отстъпил. Хошина бе наясно с това, но недоверието на Янагисава го засегна дълбоко.

— Днес ходих да видя сина си — каза Янагисава.

Рязката смяна на темата обърка и смути Хошина. В опит да следва обратите в коварната мисъл на своя любовник попита мрачно:

— Кой от тях?

Знаеше, че дворцовият управител има най-малко четирима синове, всички от различни жени, без да се смята съпругата му. Момчетата живееха с майките си в имения извън Едо. Хошина бе научил за тях от клюки в бакуфу, а не от Янагисава. Бе разбрал, освен това, че дворцовият управител периодично посещава децата си, макар че и затова никога не бе отварял дума пред Хошина.

— Йоримото. Най-големият. Вече е шестнайсетгодишен.

Момчето бе детето на някогашна придворна дама, спомни си Хошина. Тя бе роднина на Токугава — красавица, с която Янагисава бе имал кратка авантюра.

— Нещо обезпокоително ли има? Синът ви да не е болен? — Хошина се надяваше, че не неудовлетворението от техния съвместен живот, а просто някакъв семеен проблем бе причина за хладното отношение на Янагисава към него.

— Напротив — устните на Янагисава трепнаха в мимолетна горделива усмивка. — Йоримото е същинско мое копие от младите ми години. Естествено, не толкова умен и волеви. Ще се справи много добре, убеден съм.

Ревност прониза сърцето на Хошина като нажежено острие. Никога не се бе интересувал особено от отношенията на Янагисава със синовете му, но му беше безкрайно неприятно Янагисава да хвали когото и да било, след като бе критикувал него.

— Радвам се, че сте доволен от сина си — промълви сковано, — но какво общо има това с убийството и разследването? Защо да е по-важен от възможността да унищожим един човек, който ви е побеждавал и унижавал толкова пъти?

Янагисава вдигна вежди изненадан.

— Току-що ти казах.

— Но аз не разбирам.

— Ще разбереш.

Изражението на Янагисава се смекчи, но Хошина възприе това по-скоро като снизхождение, отколкото като любов. Изпитваше ужас да не обиди Янагисава, но в същото време не можеше да се откаже от кампанията срещу своя съперник.

— Влиянието на Сано в бакуфу нараства с всеки изминал ден — отбеляза той. — Съюзниците му включват редица висши служители. И ако разреши този случай, ще се сдобие с още по-голям авторитет пред шогуна, докато останалите, в това число ние, непрестанно губим позиции. Накрая може да ви измести от поста ви. Вашето отношение към него му дава достатъчно основание да ви мрази. Смятам, че изчаква благоприятния момент, докато набере достатъчно сила, за да нанесе своя удар.

— Няма да се получи — каза Янагисава с изключваща всякакво съмнение категоричност.

— Заради примирието помежду ви ли? — в гласа на Хошина прозвуча презрение, което не успя да скрие. — То не е нищо повече от негласно споразумение, което ще трае, докато двамата решите да го спазвате. Искам да кажа, че ние трябва да поемем инициативата в свои ръце, да прекратим примирието, преди да го е сторил Сано, и да му нанесем удар сега, докато все още е уязвим.

— Наясно съм с рисковете на едно примирие — каза Янагисава с укор в гласа. — На този етап те не ме вълнуват, тъй като разполагам с преимущество над Сано.

— Какво преимущество? — избухна Хошина, толкова объркан и разстроен, че не бе в състояние да се владее. — Неприятно ми е, когато говорите с недомлъвки! Защо не ми обясните какво става?

Гневният му изблик сякаш остана незабелязан.

— Има някои неща, за които е по-добре да не се говори направо — отбеляза дворцовият управител. — Дори и в моята къща има шпиони. Казах ти плановете си, а ти ги разбирай, както искаш. Но искам едно да стане ясно — не бива да нарушаваш примирието.

Хошина понечи да се възпротиви, но непреклонното изражение на Янагисава го накара да запази мълчание. В този момент дворцовият управител се изсмя:

— Недей да се сърдиш толкова. Просто имай търпение и ти обещавам, че ще бъдеш доволен от развоя на събитията.

Колкото и да му се искаше да повярва на Янагисава, Хошина не можеше да се довери сляпо на планове, които не познаваше, нито да се осланя на думите на човек, тъй непредсказуем, като своя любовник. Той продължаваше да смята, че Сано представлява заплаха за властта на Янагисава и за собственото му издигане в бакуфу. Трябваше да намери начин да напредне в кариерата си за сметка на Сано, и то без да предизвиква своя господар. Амбициите не му даваха мира, макар че той полагаше усилия да не изразява неудовлетвореността си.

Янагисава се усмихна. Тъмните му очи искряха като възпламенен петрол.

— Край на разговорите за политика тази вечер — каза.

Дори и някои намеци на любовника му да му бяха убягнали, Хошина отлично разбираше скритата подкана в гласа на Янагисава, извивката на устните му и ръката, която бе протегнал към него. Желанието пламна в гърдите му, но той отказа да приеме поражението дори когато падна в плен на възбудата. Как само мразеше дворцовият управител да го кори, обърква, дразни и разстройва, а после да очаква удоволствие от него! Гордостта му възнегодува.

Но нуждата бе по-силна от негодуванието. Хошина копнееше за секс, който за него бе доказателство, че Янагисава все още го обича. И той се остави дворцовият управител да го притегли долу на постелята — единственото място на света, където двамата бяха равни.

Отвън госпожа Янагисава надничаше в стаята през една незабележима пукнатина в стената. Наблюдаваше как голите тела на двамата любовници се вплитат и вкопчват едно в друго, как се извиват и мятат. Лицето й остана безстрастно, докато слушаше сладостните им стенания. Когато се разтърсиха във върховна наслада, от гърдите й се изтръгна беззвучна въздишка. Тя се обърна и се отдалечи по тъмния и безлюден коридор.