Лора Джо Роуланд
Кейсей (23)

Глава 22

Паланкинът понесе Рейко навън от административния район на замъка Едо. Свита под топлата завивка, тя се возеше покрай оградения с каменни зидове проход към двореца потънала в мрачни размишления.

Поведението на Сано предишната нощ я бе обезпокоило, както и фактът, че тази сутрин бе излязъл от къщи още преди тя да се събуди. Вероятно това последно убийство му бе дошло твърде много. Тя се тревожеше за състоянието на духа му. А и всеки момент шогунът можеше да го накаже заради намесата му в процеса на финансовия министър Нита, както и за безуспешните му опити да разкрие убиеца на владетеля Мицуйоши.

Рейко се притесняваше и за Мидори, която бе дошла в къщата по-рано предишната вечер, за да съобщи, че е получила съобщение от владетеля Ниу, с което той й нареждаше да отиде при него. В момента Мидори бе на път за имението му, а Рейко се бе отправила към женското крило на двореца, където служеше братовчедка й Ери. Ери, основна фигура в информационната мрежа на обитателките в крепостта Едо, вероятно щеше да успее да установи самоличността на самурая, откупил свободата на Глициния. Рейко имаше чувството, че това е по-належащо от всякога. Ако Глициния бе все още жива, може би той знаеше къде е. Ако пък се окажеше, че откритият в лятната вила труп е нейният, възможно бе този човек да разполага с важна информация, която имаше отношение към убийството й.

Мисълта за Глициния я изпълни с още по-голяма тревога за Сано. Беше усетила, че той не желае тя да разследва семейството и миналото на Глициния. Нима имаше нещо, което съпругът й криеше?

Внезапно Рейко долови тропот на копита, който все повече приближаваше. Паланкинът й се разклати и престана да се движи — явно нейните носачи, стражи и прислуга бяха спрели. Рейко подаде глава през прозорчето, за да разбере каква бе причината. Видя колона от войници и слуги, съпровождащи голям черен паланкин, който се движеше към нея. От прозореца му се показаха две глави — на госпожа Янагисава, и на дъщеря й Кикуко.

Момичето се усмихна и помаха. Рейко отвърна на поздрава й, поклони се и в този момент госпожа Янагисава каза нещо към ескорта си. Капитанът на стражите се обърна към Рейко:

— Съпругата на почитаемия дворцов управител желае да посети съпругата на сосакан сама.

Рейко бе изненадана, че госпожа Янагисава държи да я види отново тъй скоро. Макар че никак не й се искаше да отлага разследването си, нямаше друг избор, освен да нареди на антуража си:

— Отведете ме обратно вкъщи.

Върнаха се в имението на Сано и в гостната госпожа Янагисава и Кикуко коленичиха срещу Рейко. Госпожа Янагисава вежливо отказа поканата на Рейко за сладки и чай.

— Няма да стоим дълго — поясни тя. Съзнателно потисканото вълнение бе нарушило хладнокръвието й, а плоските й страни бяха обагрени от руменина. В скута си държеше малък вързоп, увит в тъмносиня коприна на бели листа. — Съжалявам, че ви създадох притеснения точно когато бяхте поели нанякъде.

— О, няма нищо — отвърна учтиво Рейко. — Радвам се да ви видя отново.

Все пак тя се страхуваше, че познанството им може да се превърне в бреме, ако новата й приятелка изискваше повече внимание, отколкото тя желаеше да й окаже. Особеният блясък в тесните очи на госпожа Янагисава притесни Рейко.

— Моля, повярвайте, че не бих прекъснала работата ви… освен по неотложна причина — гласът на госпожа Янагисава се сниши. Тя млъкна за момент, като нервно опипваше с пръсти краищата на вързопа. После довърши рязко: — Миналия път, когато се видяхме… аз ви казах, че ще направя каквото мога, за да помогна в разследването на съпруга ви. Затова дойдох днес.

Кикуко си тананикаше някаква песен без мелодия, като въртеше глава ту наляво, ту надясно. Рейко изгледа госпожа Янагисава изненадано.

— Попаднали сте на информация, която ще подпомогне разследването на убийството? — Рейко беше вперила поглед във вързопа, който държеше гостенката й, а чувствата й се люшкаха между скептицизма и надеждата.

За момент госпожа Янагисава се намръщи и това помрачи изражението й.

— Ще ми се да можех да кажа, че моята находка ще подпомогне съпруга ви… но се опасявам, че е обратното. Мога ли да обясня?

Рейко кимна и госпожа Янагисава продължи:

— Ето какво донесоха вчера на съпруга ми.

Тя развърза вързопа и отвътре се показа четириъгълен пакет, увит в груба кафява хартия и завързан с дебела връв. Рейко зърна думите:

 

За почитаемия дворцов управител Янагисава. Лично и поверително, написани с непохватни черни йероглифи.

 

— Съпругът ми не си беше у дома — продължи госпожа Янагисава. — Чух секретарите му да казват, че не знаят кой изпраща пакета, и да се питат дали да го отворят. Накрая решиха да не го пипат и го оставиха на бюрото на мъжа ми. Това възбуди любопитството ми. Отидох в кабинета, мушнах го в ръкава си и го отнесох в стаята си.

Рейко седеше безмълвна и удивена, че някой може да посмее да открадне от дворцовия управител.

Госпожа Янагисава въздъхна:

— Ако съпругът ми открие какво съм сторила, ще ми се ядоса. Но когато надзърнах в пакета… разбрах, че съм длъжна да поема този риск.

Настоятелният й и изпълнен с копнеж поглед потърси очите на Рейко.

— Вие бяхте тъй мила с мен, ето сега имам възможност да ви се отплатя. Този пакет представлява ужасна заплаха за вашия съпруг. Донесох ви го, за да разберете каква е опасността… и за да може той да защити и себе си, и вас.

— За какво става въпрос? — попита Рейко озадачена и разтревожена.

Кикуко издаде силен тържествуващ звук, след което взе да прави физиономии и да се полюшва напред-назад. Госпожа Янагисава сложи ръка на рамото на момичето, за да го успокои.

— Може би е най-добре да видите сама, вместо аз да ви обяснявам. Моля, приемете това с най-искрените ми пожелания за сполука и ми позволете да се сбогувам с вас до следващата ни среща.

Тя протегна към Рейко пакета и й го поднесе с поклон.

— Искрени благодарности — каза Рейко, приемайки подаръка.

Веднага щом гостите й си отидоха, тя отнесе пакета в стаята си и затвори вратата. Изгаряща от нетърпение и в същото време скована от страх, отвърза връвта и разопакова хартията. Вътре имаше книга, подвързана с бледолилава коприна. През специално направени за целта дупки близо до основата бе промушена зелена панделка. Тази външност й бе позната и я накара да изтръпне. Рейко отвори книгата.

Първата от близо двайсетината страници от тънка оризова хартия носеше надпис Дневникът на Глициния.

* * *

Даймио притежаваха големи и добре укрепени имения в областите на югоизток от замъка Едо. Провинциалните владетели живееха там през четирите месеца, които прекарваха в столицата всяка година. На това място законодателството на Токугава изискваше от тях да оставят семействата си като заложници, когато се връщаха в своите провинции, за да се предотвратят евентуални бунтове. Сега Мидори пътуваше в своя паланкин надолу по широка улица, изпълнена със самураи на коне.

Редове от едноетажни постройки, чиито бели гипсови стени бяха украсени с черни плочки, наредени в различни геометрични фигури, заобикаляха всяко имение и осигуряваха подслон на хиляди васали, които служеха на даймио. В именията се влизаше през тежки порти, увенчани с керемидени покриви и високи стражници с неизменни постове. Когато паланкинът на Мидори спря пред портата, която носеше герба на клана Ниу, изобразяващ морско конче, брадичката й затрепери от тревога.

Преди време това бе нейният дом, но мястото тя свързваше с лоши спомени и се връщаше там само при крайна нужда. Ако не беше нареждането на баща й, както и надеждата да възобнови шанса си да се омъжи за Хирата, тя не би стъпила повече тук.

Във вътрешността на имението множество самураи патрулираха из просторен двор или седяха в предназначените за стражите помещения. Постройките за офицерите образуваха вътрешна стена около къщата на даймио — просторен комплекс от наполовина дървени сгради, повдигнати на гранитни основи и свързани с покрити коридори и пресичащи се керемидени покриви. При вратата, водеща към личната стая на владетеля Ниу, Мидори срещна Окита — главния васал на баща й.

— Очаква те — рече й той.

Суровото му лице и безстрастният тон по никакъв начин не й подсказваха какво можеше да очаква.

— Как е той? — попита Мидори.

— Малко по-добре — това означаваше, че владетелят Ниу се е успокоил. — Съветвам те да не го разстройваш.

— Защо иска да ме види?

В отговор Окита отвори вратата. Мидори с неохота пристъпи през прага. Окита я последва, затваряйки вратата след себе си.

Ако не бяха особеностите, известни единствено на онези, които добре познаваха владетеля Ниу, помещението можеше да принадлежи на всеки благородник. Шкафове, сандъци и тайници, разположени в стените и под дъските на пода, съдържаха скрито оръжие — Мидори знаеше това. Върху фреската се виждаха белезите от предмети, които баща й бе запокитвал в стената в пореден пристъп на ярост. Двамата стражи от вътрешната страна на вратата пазеха владетеля Ниу, както и всички останали от опасните му изблици. В стаята се усещаше особен сладникав мирис, все едно кръвта, която течеше във вените му, бе примесена с някаква отрова.

Владетелят Ниу бе коленичил на подиума и точеше острието на кинжал. Триенето на метала върху точиларския камък издаваше рязък стържещ звук. Той не показа веднага, че е регистрирал присъствието на Мидори. Докато заставаше на колене пред подиума, тя си мислеше колко обикновен изглежда баща й този ден — като всеки друг благородник, който прекарва свободното си време в грижа за оръжията си. И тогава владетелят Ниу вдигна към нея своето изкривено лице.

Тръпка на ужас прониза Мидори. Тя бързо сведе поглед и се поклони.

— Малка курва! Малка предателка! — владетелят Ниу изричаше обидите с приятен, приветлив тон, което ги правеше още по-смразяващи за Мидори. Ръката му продължаваше да прокарва острието на кинжала по повърхността на точиларския камък. — Как можа да предадеш собствения си баща, да се сближиш със сина на врага?

Твърде изплашена, за да отговори, Мидори стисна й устни, за да не им позволи да треперят. Надеждата й, че той бе променил решението си относно сватбата, сега й изглеждаше нелепа.

— Трябва да те убия заради предателството ти — уведоми я владетелят Ниу.

Стъргането на острието върху точиларския камък се ускори, както се ускориха и ударите на сърцето на Мидори. Тя хвърли поглед към Окита и стражите и ги видя да се приближават по-плътно до подиума. До момента владетелят Ниу не бе убивал член на семейството, което обаче не беше гаранция, че няма да го стори.

— Но ти си ми плът и кръв, каквото и да си направила — добави той. Лявото му око проблесна към Мидори. Дясното дремеше. — Кажи ми всичко, което знаеш, за плановете на клана Хирата да ме унищожат.

Мидори изпита неистово желание да побегне, но волята на баща й я държеше пленница и тя трябваше да защитава Хирата.

— Но аз не… Те не са…

— Не се прави, че не знаеш — стъргането престана, тъй като владетелят Ниу спря да точи кинжала. Ръцете му бяха черни от мръсотия; на лицето му бе изписано презрение към Мидори.

— Ти и онова момче сте любовници. Какви тайни ти шепне, докато се въргаляте заедно?

Мидори се надяваше, че баща й не знаеше какво бяха сторили с Хирата, нито подозираше, че е бременна.

— Говори! — заповяда й владетелят Ниу.

Отчаянието отвърза езика й.

— Нямам какво да ти кажа. Хирата сан и баща му не воюват срещу теб.

Владетелят Ниу изсумтя с отвращение.

— Опитват се да ме заблудят, че съм в безопасност. И използват собствената ми дъщеря за приносител на лъжите си.

— Казвам ти истината! — извика Мидори. — Те са добри, почтени хора, които дойдоха при теб с мир.

Точиларският камък внезапно изхвръкна от ръката на владетеля Ниу и се блъсна в стената. Мидори изпищя. Окита и стражите се напрегнаха.

— Ти за глупак ли ме вземаш? — изкрещя владетелят Ниу. — Врагът ми иска синът му с измама да проникне в нашия клан, да внесе разкол помежду ни и да отслаби силите ни, за да станем уязвими. Ще ти отсека главата и ще му я пратя като доказателство, че съм разкрил кроежите му.

Той размаха заплашително кинжала и Мидори изхлипа. Допълзя до ръба на подиума, наклони глава и се втренчи в нея. Тя се сви от ужас под свирепия му кос поглед. В следващия миг лявата страна на устата му се изкриви в изпълнена със състрадание усмивка.

— Аха, разбирам — рече той. — Ти наистина не знаеш нищо. Твърде си наивна, за да разпознаеш враговете ми, такива каквито са — чертите му се изкривиха от ярост. — Онзи младок те е залъгал, че те обича, а всъщност през цялото време те е използвал за подлите си цели. Този мръсен, зъл измамник!

Владетелят Ниу скочи на крака и закрачи наперено около подиума, като разсичаше с кинжала пространството около себе си.

— Син на змия! Демон от пъкъла! Много скоро ще го видя унищожен!

Мидори се сви от страх и затисна уши, за да не чува гласа му, но владетелят Ниу продължи да ругае Хирата. Обзета от див, безразсъден ужас, тя изкрещя:

— Престани!

Владетелят Ниу внезапно млъкна и застина неподвижен, с увиснал в ръката си кинжал. Втренчи се в дъщеря си заедно с хората си, всички до един слисани, че тя бе дръзнала да му нарежда. Мидори потръпна от собствената си смелост, но любовта й към Хирата и нуждата да се омъжи за него й вдъхваха кураж. И каза онова, което Рейко бе предположила, че може да склони владетеля Ниу да приеме желанието й.

— Искаш ли да не бъдеш застрашен от враговете си?

Хванат неподготвен и изненадан до степен, в която забрави яростта си, владетелят Ниу отвърна:

— Да?

— Искаш ли да си сигурен, че кланът Хирата никога няма да нападне нашия? — гласът на Мидори трепереше.

Макар и нащрек, владетелят Ниу кимна.

— Тогава най-добрият начин е да обединим двата клана със сватба между мен и Хирата сан — довърши припряно тя. — Женитбата ще означава примирие. Ще станем съюзници, а не врагове.

Лицето на владетеля Ниу придоби замислено изражение. Двете му половини почти се изравниха.

Мидори бе събрала кураж, защото въпреки своите особености владетелят Ниу не бе съвсем неподвластен на логиката. Тя си спомни какво още я бе посъветвала Рейко при срещата им по-рано сутринта.

— Този съюз ще те предпазва и от Токугава. Те няма да нападнат владетел, чиято дъщеря е омъжена за главния васал на сосакан сама на шогуна.

Владетелят Ниу се замисли; нещо се разбуди в дремещото му око. Не беше загубил напълно връзка със света. Мидори знаеше това. Дори и да не си даваше сметка, че Токугава няма да започнат война и да разрушат мира, който поддържаха от близо сто години, той осъзнаваше ползата от това да намериш за дъщеря си съпруг, свързан с клана Токугава. Освен това притежаваше безпогрешен инстинкт да се възползва от предоставения шанс за своя лична облага. Мина една кратка вечност. Мидори чакаше, притаила дъх. В следващия момент владетелят Ниу скочи от подиума и клекна пред нея.

— Толкова ли искаш да се омъжиш?

Изглеждаше тъй загрижен за нея, че сърцето й трепна.

— Да — отвърна едва чуто.

— Е, предполагам, че това може да се уреди — той стана и махна на своя главен васал, който се приближи. Владетелят Ниу зашепна нещо в ухото на Окита, който го изслуша безмълвно, кимна и излезе от стаята. Мидори се почуди какво става. Мислено се молеше баща й да си промени решението за Хирата.

— Влюбена ли си в този младеж?

Мидори си помисли, че не е изключено баща да й е омекнал. Можеше ли това да означава, че бе пратил Окита да се извини на бащата на Хирата и да помоли за нова миай, в която да възобновят разговорите за сватба?

— Да — Мидори бе изпълнена колкото с радост, толкова и със страх.

Постепенно лицето на владетеля Ниу помръкна. Дясното му око леко се отклони встрани.

— Ще ти позволя да се омъжиш, аз самият желая да сключиш изгоден брак. Но ти забранявам да сключиш брак с Хирата.

Мидори зяпна недоумяваща и разочарована.

— Каквито и да са връзките му, нямам доверие нито на него, нито на баща му. Един брак не е достатъчна гаранция за доброто им поведение към мен. Ще ми прережат гърлото веднага щом сватбата приключи, и ще ми заграбят провинцията. Ще се омъжиш за съюзник, на когото вярвам. Почвам да ти търся подходящ съпруг, и то незабавно!

Мидори не желаеше да роди извънбрачно дете, но, от друга страна, никога нямаше да допусне детето на Хирата да се роди, след като стане съпруга на някакъв непознат.

— Моля те, почитаеми татко, не искам да се омъжвам за никого другиго, освен за Хирата сан — отчаяна, тя се просна в краката на баща си. — Той ме обича също тъй силно, както и аз него! Ние трябва да бъдем заедно!

— Млъкни! — изкрещя яростно владетелят Ниу. — Ще правиш каквото ти казвам!

— Ако не мога да се омъжа за Хирата сан, ще умра! — изплака отчаяно Мидори.

— Заповядвам ти да му откажеш!

— Не, моля те!

— Ще му откажеш или ще те убия!

Владетелят Ниу я сграбчи за косите, натисна главата й назад и опря кинжала в гърлото й. Мидори изхлипа в ужас и паника. Не искаше да отстъпва, но чувстваше студената стомана върху кожата си и знаеше, че баща й не се шегува. По-скоро би го оставила да я убие, отколкото да се откаже от Хирата, но трябваше да защитава нероденото им дете.

— Добре — изкрещя тя. — Отказвам се от Хирата сан. Само не ми причинявай болка!

— Така те искам — владетелят Ниу се усмихна, пусна я и стана.

Мидори рухна в сълзи.

— Сега или ще ми обещаеш да приемеш съпруга, когото ти избера, или ще се омъжиш за първия мъж, когото Окита види да минава покрай портата ни.

— Не! — нов пристъп на ужас възроди непокорството на Мидори.

Владетелят Ниу вдигна рязко глава и се заслуша. Откъм коридора се чуваха нечии стъпки, които все повече приближаваха.

— А, ето го и него.

Окита влезе в стаята. Водеше със себе си един мъж, който беше със сплъстени коси и липсващи зъби, облечен в мръсни дрипи. Носеше в ръка купичка за подаяния, в която имаше няколко монети. Окита го блъсна в краката на владетеля Ниу с лице към пода.

— Заповядайте — покани го владетелят Ниу, все едно бе дошъл на посещение висш сановник. — Хиляди благодарности, че приехте поканата ми.

— За мен е привилегия — заекна просякът, явно обзет от благоговение и слисан, че го е повикал даймио.

Владетелят Ниу блъсна Мидори до просяка. Тя се сви и потръпна от вонята му.

— Това е дъщеря ми — рече владетелят Ниу. — Как ти се струва да се ожениш за нея?

Просякът беше онемял, изумен от онова, което за него бе невероятен късмет.

— С удоволствие, господарю, ако това е желанието ви.

Владетелят Ниу изгледа свирепо Мидори.

— Обещаваш ли?

Надеждата угасна в душата й, както и волята й да се съпротивява.

— Обещавам — прошепна тя.