Рей Бредбъри
Марсиански хроники (3)

Август 1999
Лятна нощ

В каменните галерии хората стояха на групи, преливащи се в сенки между синкавите хълмове. Мека вечерна светлина падаше над тях от звездите и от двете марсиански луни. Отвъд мраморния амфитеатър, скрити в тъмнината и далечината, се разстилаха малки градове и вили, неподвижни сребристи езерца, а каналите блестяха от единия край на хоризонта до другия. Лятна вечер на спокойната, улегнала планета Марс. По зелената вода на каналите се плъзгаха лодки, изящни като бронзови цветенца. В безкрайните дълги редици от къщички, които се виеха около склоновете като вкаменени змии, влюбените лениво си шепнеха в прохладните нощни легла. По осветените от факли алеи още притичваха закъснели деца, стиснали в ръце златни паяци, които изплитаха тънка паяжина. Тук-там върху някоя маса, в клокочещата сребриста лава, се приготовляваше късна вечеря. В амфитеатрите на стотици градове, разположени откъм нощната страна на Марс, мургави марсианци с очи като златни монети се бяха събрали на забава и внимателно следяха естрадите,, откъдето тихите мелодии на музикантите се лееха като аромата на цветя.

На една естрада пееше жена.

Слушателите леко зашумяха.

Песента секна. Певицата сложи ръка на гърлото си. После кимна на оркестрантите и те започнаха отначало.

Оркестърът засвири и тя отново запя; този път слушателите ахнаха, наведоха се напред, неколцина изненадани мъже станаха на крака — сякаш над амфитеатъра се впусна зимен мраз. Защото сега жената пееше някаква странна, страшна, необикновена песен. Тя се помъчи да спре думите, които излизаха от устата й, ала те продължаваха:

Красива е тя като нощта,

озарена от звездни лъчи,

но най-красиви от всичко в света

са нейните сини очи.

Певицата притисна устата си. Тя се стъписа, онемя.

— Какви бяха тези думи? — недоумяваха оркестрантите.

— Каква беше тази песен? На какъв език?

Когато почнаха пак да надуват златните си инструменти, отново зазвуча тази странна мелодия и бавно се понесе сред слушателите, които сега високо разговаряха и напускаха местата си.

— Какво става с теб? — питаха се музикантите един друг.

— А ти що за мелодия свиреше?

Певицата се разплака и бързо изчезна от сцената.

Публиката се разотиваше. Навсякъде, по всичките смутени марсиански градове, се беше случило същото нещо. Над тях бе полъхнал студ, сякаш от небето се сипеше сняг. В тъмните алеи под факлите, децата пееха:

…тя дойде и намери шкафчето празно,

така че бедното й куче си остана гладно.

Хей, деца! — разнесе се нечий глас. — Каква е тази песничка? Откъде сте я научили?

— Ние просто си я измислихме така, изведнъж. Думи, които не разбираме!

Затръшкаха се врати. Улиците опустяха. Над синкавите хълмове изгря зелена звезда.

По цялата нощна страна на Марс мъжете се събуждаха от това, което лежащите до тях възлюбени си тананикаха в мрака.

— Каква е тази песен?

И ето че в хиляди вили посред нощ жените се събуждаха и надаваха вик. Обливаха се в сълзи и трябваше да бъдат успокоявани.

— Хайде спи! Какво има? Лош сън?

— Утре ще се случи нещо страшно.

— Нищо няма да се случи. При нас всичко е наред. Конвулсивен плач.

— То се приближава все повече и повече, и повече!

— Нищо не може да ни се случи! Абсолютно нищо. А сега спи!

Тихо беше в ранното, марсианско утро, тихо като в тъмен, прохладен кладенец; звездите блестяха във водата на каналите; и във всяка стая, свити на кълбо, дишаха децата, стиснали в ръце златните си паяци; влюбените лежаха прегърнати, луните бяха залезли, факлите изстинали, а мраморните амфитеатри обезлюдели.

И единственият звук преди пукване на зората идеше от далечна, самотна улица, където нощният пазач се разхождаше в сумрака и пееше някаква странна, непозната песен…