Рей Бредбъри
Марсиански хроники (20)

Ноември 2005
Пътнически принадлежности

Много далечна изглеждаше новината, която собственикът на магазина за пътнически принадлежности чу тази вечер по радиото, новина, която променливите звукови лъчи бяха донесли чак от Земята. Собственикът мислеше, че това е просто невероятно.

На земята щеше да избухне война.

Той излезе навън да погледа небето.

Да, ето я там Земята на вечерния небосклон, догонваща залязващото зад планината слънце. Думите, чути по радиото, и тая зелена звезда бяха едно и също нещо.

— Не мога да повярвам — каза собственикът на магазина.

— Да, защото не сте там — каза отец Перегрин, който се бе отбил на приказки.

— Какво искате да кажете, отче?

— Така беше и през моите момчешки години — каза отец Перегрин. — Ние слушахме, че в Китай имало война, ала не можехме да повярваме. Китай беше толкова далеч! И че премного хора загивали там! Но за нас това беше нещо невъзможно. Дори и след като гледахме филми оттам, не можехме да повярваме. Така и сега. Земята — това е Китай. Толкова е далече, че просто не е за вярване. Нали не е тук… Не можеш да го докоснеш, не можеш дори да го видиш. Гледаш само някаква зелена светлинка. И на тая зелена светлинка да живеят два милиарда хора? Невероятно! Война! Но ние не чуваме експлозиите.

— Ще ги чуем — каза собственикът на магазина. — Аз все си мисля за всичките тия хора, които трябва да пристигнат на Марс през тази седмица. Какво казаха по радиото? В продължение на около месец тук щели да дойдат около сто хиляди души или нещо подобно. Какво ще стане с тях, ако избухне война?

— Навярно ще ги върнат. На Земята ще имат нужда от тях.

— Хм, да — каза собственикът. — Ще трябва още утре да изчистя стоката си от праха. Имам чувството, че всеки миг могат просто да ми разграбят куфарите.

— Мислите ли, че всички от Марс ще поискат да се върнат на Земята, ако това наистина е Голямата война, която всички чакахме толкова години.

— Може и да ви се вижда смешно, отче, но аз мисля, че ние всички ще се върнем на Земята. Разбира се, ние дойдохме тук, за да се избавим от някои неща — от политика, от атомни бомби, от война, от влиятелни групи, от предразсъдъци, закони… Всичко това ми е известно. Но родината ни все пак е там. Скоро ще видите. Щом над Америка падне първата бомба и тукашните хора ще се позамислят. Много малко време са живели тук — някакви си две години. Друго нещо щеше да бъде, ако бяха прекарали тук четиридесет години; но техните роднини, родните им градове са там. Аз лично, така да се каже, вече не вярвам в Земята, за мен тя вече не може да има никаква полза. Аз мога и тук да си остана.

— Съмнявам се.

— Да, може би сте прав.

Те стояха на верандата и дълго наблюдаваха звездите. Най-после отец Перегрин извади от джоба си пари и ги подаде на собственика на магазина.

— Знаете ли, няма да е зле да си взема един нов куфар. Старият е вече доста изтъркан…