Рей Бредбъри
Марсиански хроники (22)

Ноември 2005
Наблюдателите

Тази нощ всички излязоха навън и гледаха нагоре към небето. Оставиха вечерята си, миенето на съдове, приготовляването за кино и излязоха на своите «сега вече не тъй нови» тераси и започнаха да наблюдават зелената звезда Земя. Това бе направено без никакво нарочно усилие: те постъпиха така, за да могат по-лесно да проумеят новините, които току-що бяха чули по радиото. Ето ги там, Земята и предстоящата война, и стотиците хиляди майки, баби, бащи, братя, лели, вуйчовци и братовчеди. Хората стояха на терасите и се опитваха да повярват в съществуването на Земята, така както някога се бяха опитвали да повярват в съществуването на Марс — една напълно противоположна задача. Всъщност Земята сега за тях все едно, че беше мъртва: те се бяха разделили с нея преди три или четири години. Разстоянието действуваше като анестезия, седемдесет милиона мили притъпяваха чувствата, приспиваха паметта, правеха Земята безлюдна, изличаваха миналото и позволяваха на тия хора тук да си гледат работата. Но сега, тази нощ, мъртвите бяха възкръснали, Земята отново стана обитавана, паметта се пробуди, изречени бяха милиони имена. Какво ли прави сега еди-кой си на Земята? А как ли е този, ами онзи? Хората на терасите се поглеждаха косо един-друг.

В девет часа Земята като че ли избухна, запали се, изгоря.

Хората по терасите издигнаха ръце, сякаш искаха да изгасят огъня.

Те чакаха.

Към полунощ пожарът беше потушен. Земята си стоеше на мястото. И по терасите като есенен вятър се понесоха въздишки.

— Отдавна не сме чули нищо за Хари.

— Той е добре.

— Трябва да изпратим вест на мама.

— Тя е жива и здрава.

— Сигурен ли си?

— Е, не се тревожи!

— Мислиш ли, че нищо не се е случило с нея?

— Разбира се, ела да си лягаме.

Ала никой не се помръдваше. Хората изнасяха късна вечеря в тъмните градинки пред къщите, слагаха храната върху сгъваеми масички и неохотно посягаха към нея докъм два часа през нощта, когато от Земята пристигна съобщение по светлинното радио. Като далечни светулки проблясваха мощните морзови знаци и те четяха:

Те ставаха от столовете.

Връщайте се, връщайте се, връщайте се!

— Чул ли си нещо от твоя брат тази година?

— Като че ли не знаеш: всяко писмо за Земята струва пет долара. Не мога да пиша често.

Връщайте се!

— А пък аз се тревожа за Джейн. Помниш ли Джейн — моята малка сестричка?

Връщайте се!

В три часа, когато настъпи прохладно утро, собственикът на магазина за пътнически принадлежности вдигна глава. По улиците идеше цяла тълпа хора.

— Нарочно не затворих тая нощ. Какво ще обичате, мистър?

До разсъмване всичката стока беше разграбена.