Рей Бредбъри
Марсиански хроники (17)

Април 2005
Ъшър II

„През целия този скучен, тъмен, безшумен есенен ден аз яздех сам на кон през необикновено пуста местност, над която висяха тежки, потискащи облаци, и най-после, когато вечерните сенки паднаха над земята, аз се намерих пред мрачното имение на Ъшър…“^[1].

Мистър Уилям Стендал престана да чете. Пред него върху нисък черен хълм се издигаше Замъкът, на чийто крайъгълен камък бе издълбано: 2005 година.

Мистър Бигелоу, архитектът, каза:

— Всичко е готово. Ето ви ключа, мистър Стендал. Двамата мъже помълчаха, застанали един до друг в тихия есенен следобед. В краката им, върху тъмната като гарванови пера трева, шумоляха чертежите.

— Замъкът на Ъшър — със задоволство произнесе мистър Стендал. — Проектиран, построен, купен, платен. Струва ми се, че мистър По би останал предоволен!

Мистър Бигелоу го погледна изкосо.

— Всичко ли отговаря на вашите желания, сър?

— Да!

— Добри ли са цветовете? Безутешен и ужасен ли е общият изглед?

— Много безутешен, много ужасен!

— Стените — мрачни?

— Поразително мрачни!

— Езерото достатъчно „черно и страшно“?

— Невероятно „черно и страшно“.

— А тръстиката — ние я боядисахме, както знаете — сива и повехнала ли е достатъчно?

— До погнуса!

Мистър Бигелоу погледна архитектурния проект. Той цитира едно от поръченията:

— Целият комплект внушава ли „студенина, тъпа болка в сърцето, мрачна пустота в ума“? Замъкът, езерото, имението?

— Вашият труд си заслужава парите, мистър Бигелоу. Всичко е тъй красиво, бога ми!

— Благодаря. Аз нямах никаква представа какво трябва да постигна. Слава богу, че вие разполагате със свои, частни ракети, иначе на нас никога нямаше да ни позволят да пренесем тук необходимите съоръжения. Вие сте забелязали, че тук цари постоянен здрач, в това кътче земя е винаги октомври, винаги пусто, безжизнено, мъртво. Това ни костваше немалко усилия. Ние убихме всичко. Десет хиляди тона ДДТ. Не остана нито една змия, нито една жаба, нито една марсианска муха! Вечен сумрак, мистър Стендал, и аз се гордея с това. Скрити машини засенчват слънчевата светлина. Тук винаги е „безутешно“.

Стендал се опиваше от тази безутешност, потиснатост, от зловонните изпарения, от цялата „атмосфера“", замислена и създадена тъй изкусно. А самият Замък! Ужасната овехтялост, зловещото езеро, лишеите, всеобщата гнилота! Синтетически материали или не — кой би могъл да познае?

Той погледна към есенното небе. Някъде отгоре, отвъд, в далечината се намираше слънцето. Някъде на планетата Марс беше април — златист месец със синьо небе. Някъде високо ракетите си прогаряха път надолу, за да цивилизоват тази прекрасно-мъртва планета. Ревът и воят на техния стремителен полет заглъхваха в този мрачен, звуконепроницаем свят, свят на древна есен.

— Сега, когато моята задача е завършена — смутено заговори мистър Бигелоу, — мога ли да ви попитам какво мислите да правите с всичко това?

— С имението Ъшър? Не се ли сещате?

— Не.

— Името „Ъшър“ нищо ли не значи за вас?

— Нищо.

— А това име: Едгар Алън По?

Мистър Бигелоу отрицателно поклати глава.

— Разбира се. — Стендал сдържано изсумтя, изразявайки едновременно учудване и презрение. — Откъде бихте могли да знаете вие за гениалния мистър По? Той е починал много отдавна, още преди Линкълн. Всичките негови книги бяха хвърлени във Великия огън. Преди тридесет години — в 1975.

— Аха — досетливо кимна мистър Бигелоу. — Един от ония…

— Да, един от тях, Бигелоу, един от тях. Той и Лъвкрефт, Хоторн и Амброуз Бийрс, всички повести за ужаси и страхотии и разните там фантазии, а също и всички романи за бъдещето били изгорени.. Безмилостно. Прокарали закон. Всичко започнало на дребно, с песъчинки, още през хиляда деветстотин и петдесета — шейсета година. Започнали с ограничаване издаването на книги с карикатури, после на детективски романи и, разбира се, филми. Изпадали ту в една, ту в друга крайност, налагали се различни групи, политически предубеждения, религиозни предразсъдъци. Винаги имало малцинство, което се страхувало от нещо… и превъзхождащо мнозинство, което се страхувало от непонятното, от бъдещето, от миналото, от настоящето, страхувало се само от себе си и от собствената си сянка.

— Ясно.

— Страхували се от думата „политика“. Която в края на краищата сред най-изтъкнатите реакционни кръгове станала синоним на „комунизъм“, и както чувам, само за едно произнасяне на тази дума човек можел да заплати с живота си! И притиснати от всички страни — тук затягали гайка, там завинтвали винт, оттук блъскали, оттам дърпали — изкуството и литературата скоро заприличали на огромни жилави бонбони, които разтегляли, усуквали, стискали, връзвали на възел и подхвърляли насам-натам, докато най-сетне те загубили всякаква гъвкавост и всякакъв вкус. После окастрили кинокамерите, театрите потънали в мрак и могъщата Ниагара на печатните произведения се превърнала в безобидна струйка от „чист“ материал. Вярвайте ми, дори и понятието „бягство от действителността“ било смятано за размирно.

— Наистина ли?

— Да-да! Всеки човек, казвали те, трябва да погледне действителността в лицето. Да вижда само Действителното и Настоящето! Всичко, което не попадало в тази категория — вън, да го няма! Всички прекрасни литературни измислици, всички полети на фантазията — да бъдат застреляни на място. И така в една неделна утрин преди тридесет години, в 1975, тях ги изправили до стената на една библиотека: Санта Клаус, Конникът без глава, Снежанка и Пепеляшка, и Майката Гъска — всички ревели в един глас! — и ги разстреляли; след това изгорили книжните замъци и вълшебните жаби, и старите царе, както и хората, които „оттогава заживели щастливо“ (защото, както се знае, никой никога не заживявал щастливо!). „Имало едно време“ се превърнало в Никога! Те пръснали на вятъра праха на Омагьосания Рикши заедно с черепите на Страната Оз; насекли на парчета Добрата Глинда и Озма, разложили Многоцветко в спектроскоп, а Джек Тиквената глава поднесли със сладък сос на трапезата на Бала на Биолозите! Граховата шушулка била задушена от бюрократически бурени! Спящата красавица се събудила от целувката на някакъв научен работник и издъхнала под фаталната игла на неговата спринцовка! Накарали Алиса да пие от една бутилка нещо, от което тя се смалила толкова много, че не можела вече да крещи: „Все по-любопитно и по-любопитно!“ А Вълшебното огледало ударили веднъж с чука и го разбили на парчета заедно с всички Червени крале и раци!

Стендал стисна юмруци. „Господи, като че ли всичко това се бе случило вчера!“ Лицето му стана червено, той се задъхваше.

Мистър Бигелоу стоеше слисан от това бурно изказване. Той премигна един-два пъти и каза:

— Извинете. Не разбирам за какво говорите. Тези имена нищо не значат за мен. Съдейки по това, което чух, огънят е бил повече от полезен.

— Махайте се! — изкрещя Стендал. — Вашата работа е свършена, сега се пръждосвайте, глупак с глупак!

Мистър Бигелоу извика дърводелците и си отиде. Мистър Стендал остана сам пред своя Замък.

— Слушайте вие! — обърна се той към невидимите ракети — Аз дойдох на Марс, за да се избавя от вас, Чисти души, но с всеки изминат ден вие долитате тук все повече и повече като мухи на мърша. Така че аз ще ви покажа някои неща, ще ви дам да се разберете. Ще ви науча аз вас за това, което направихте на Земята с мистър По. От днес нататък внимавайте! Замъкът Ъшър започва своята работа!

И той размаха юмрук към небето.

Ракетата се приземи. От нея излезе жизнерадостен човек. Погледна към Замъка и в сивите му очи проблесна неудоволствие и досада. Прекоси окопа и застана пред дребничкия мъж.

— Вие се казвате Стендал, нали?

— Да.

— Аз съм Гарет, инспектор от Управлението по Нравствения климат.

— Значи най-после пристигнахте и на Марс, вие, пазители на Нравствения климат? Аз тъкмо се чудех кога ли ще се покажете насам.

— Пристигнахме миналата седмица. Скоро ще сложим всичко в ред и тук, както на Земята. — Той нервно размаха служебната си карта по посока на Замъка. — Разкажете ми нещо за това място, Стендал.

— Това е Замък, пълен с призраци, ако щете.

— Не ми се ще това, Стендал, никак не ми се ще. „Призраци“… ужасно!

— И много просто. През сегашната, две хиляди и пета година от рождението на нашия господ бог, аз издигнах едно механическо светилище. В него медни прилепи хвърчат по електронни лъчи, месингови плъхове сноват из пластмасови изби, танцуват автоматични скелети; тук са настанени автоматични вампири, шутове, вълци и беля призраци рожби на химия и изобретателност.

— От това се страхувах и аз — каза Гарет, като се усмихна. — Страхувам се, че ще трябва да разрушим този ваш Замък.

— Знаех, че ще дойдете, щом се научите какво става тук.

— Аз щях да дойда по-рано, ала ние, от Управлението, искахме да разберем какви са вашите намерения, преди да се намесим. Демонтьорите и Огнената бригада могат да пристигнат още преди вечеря. До полунощ цялото ваше имение ще бъде сринато до основи, мистър Стендал. Според моите разбирания, сър, вие просто сте сглупили. Хвърлили сте на вятъра пари, спечелени с такъв труд. Та всичко това навярно ви е струвало три милиона долара…

— Четири милиона! Но виждате ли, мистър Гарет, аз наследих двадесет и пет милиона, когато бях още съвсем млад. Мога да си позволя известно прахосничество. Но не е ли жалко това, дето строежът бе извършен само преди час, и ето че вие сте вече тук с вашите Демонтьори. Не бихте ли могли да ми позволите да си поиграя с тази моя Играчка — е, да речем, за около двадесет и четири часа?

— Вие знаете закона. Неумолим. А той гласи: никакви книги, никакви сгради, нищо, което по някакъв начин може да се свърже с призраци, вампири, феи и каквито и да било създания на въображението.

— Вие скоро ще почнете да изгаряте и господата Бабит!^[2]

— А вие вече ни причинихте доста неприятности, мистър Стендал. Разполагаме с вашето досие. Преди двайсет години. На Земята. Вие и вашата библиотека.

— Да, аз и моята библиотека. И още неколцина такива като мен. Разбира се, По беше вече отдавна забравен, забравени бяха Оз и други подобни създания. Но аз си направих малко скривалище. Ние си имахме свои библиотеки — аз и още няколко частни лица, — докато вие изпратихте своите хора с факли, своите опепелители, които накъсаха моите петдесет хиляди книги и ги изгориха. Вие изгорихте на клада и всички чудотворци; казахте на вашите филмопроизводители, че ако въобще искат да вършат нещо, то нека снимат и преснимат Ърнест Хемингуей. Боже мой, колко пъти съм гледал „За кого бие камбаната“! Трийсет различни постановки. И всичките реалистични. О, реализъм! Този реализъм! Дяволите да го вземат…

— По-добре е да се въздържате от всякакъв сарказъм!

— Мистър Гарет, вие трябва да представите пълен доклад, нали?

— Да.

— В такъв случай само от любопитство елате да поразгледате. Няма да ви отнеме повече от една минутка.

— Добре. Вървете напред. И никакви дяволии. Имам пистолет.

Вратата на замъка Ъшър изскърца и се разтвори. Повея влажен въздух. Дочуха се силни въздишки и стонове, сякаш в забравените катакомби дишаха невидими мехове.

По каменния под заподскача на задните си крака някакъв плъх. Гарет извика и го ритна с крак. Плъхът се преметна и от найлоновата му кожа се изсипа цял рояк металически бълхи.

— Поразително! — Гарет се наведе, за да може да го разгледа по-добре.

В една ниша седеше стара вещица; восъчните й ръце трепереха над няколко оранжевосини карти за игра. Тя клатеше глава и съскаше с беззъбата си уста към Гарет, като потупваше с пръсти мазните си карти.

— Смърт! — изкрещя тя.

— Точно такова нещо имах предвид и аз — рече Гарет. — Просто възмутително!

— Ще ви позволя вие лично да я изгорите.

— Наистина ли? — зарадва се Гарет. Сетне изведнъж се намръщи. — Вие говорите за това тъй небрежно.

— За мене беше достатъчно само да построя това място. За да мога да кажа, че съм постигнал целта си. Че съм успял да създам средновековна атмосфера в съвременния скептически свят.

— И аз самият, сър, така да се каже, неволно се възхищавам от вашия гений.

Гарет гледаше: край него шушукащо и шепнещо плуваше във въздуха мъгливо облаче, което скоро се превърна в красива призрачна жена. Далече някъде във влажния коридор бръмчеше някаква машина. Като захарен памук от центрофуга оттам излизаше и се разстилаше из безмълвната зала мърмореща мъгла.

Отнякъде се появи маймуна.

— Махай се! — извика Гарет.

— Не бойте се — Стендал потупа животното по черните гърди. — Това е робот. Меден скелет и прочие, както и вещицата. Ето!

Той разроши козината на маймуната, отдолу блесна металически корпус.

— Виждам — Гарет боязливо протегна ръка и помилва робота. — Но защо, мистър Стендал, защо е всичко това? Какво ви е прихванало?

— Бюрокрация, мистър Гарет. Ала сега нямам време да ви обясня. Властите скоро ще разберат всичко. — Той кимна на маймуната. — Хайде!

Маймуната уби мистър Гарет.

 

 

— Готови ли сме, Пайкс?

Пайкс вдигна поглед от масата.

— Да, сър.

— Вие свършихте отлична работа.

— Затова ми и плащат, мистър Стендал — тихо отвърна Пайкс. Той повдигна пластичния клепач на робота, постави стъклената очна ябълка и ловко прикрепи към нея каучуковите мускули. — Готово.

— Досущ като мистър Гарет.

— А с него какво ще правим, сър? — Пайкс кимна с глава към каменната плоча, където лежеше мъртъв истинският мистър Гарет.

— Най-добре е да го изгорите, Пайкс. За какво ни са потрябвали двамина мистър Гаретовци?

Пайкс подкара с количка трупа на мистър Гарет към тухления крематориум.

— Всичко хубаво! — каза Пайкс, натика мистър Гарет вътре и тресна вратата.

Стендал се обърна към робота Гарет.

— Ясно ви е какво трябва да правите, нали, Гарет?

— Да, сър. — Роботът се надигна и седна. — Трябва да се върна в управлението по Нравствения климат. Ще представя допълнителен доклад. Ще отложа всяка операция най-малко с четиридесет и осем часа. Ще кажа, че трябва да извърша по-подробно разследване.

— Добре, Гарет. Желая ви успех.

Роботът избърза навън към ракетата на Гарет, влезе в нея и отлетя.

Стендал се обърна.

— А сега, Пайкс, трябва да изпратим и останалите покани за тази вечер. Аз мисля, че ще прекараме доста весело, а вие?

— Дори много весело!… Като се има предвид, че сме чакали цели двайсет години… Те си смигнаха един на друг.

Точно седем. Стендал погледна часовника си. Време е вече. Седнал удобно в креслото, той превърташе в ръка чашата с херес. Горе над него, между дъбовите тавански греди, пискаха и смигаха прилепи с крехки медни скелети под каучукова плът. Той вдигна чашата си към тях. — За нашия успех!

Сетне се отпусна назад, затвори очи и мислено разгледа всичко отначало. Как ще олекне на душата му на стари години… Как ще отмъсти на това антисептическо правителство за ужасните разправии с литературата, за огнените клади. Как се бяха напластявали гневът и омразата у него през всичките тия години! Как във вцепенената му душа бавно, постепенно бавно бе назрявал този план до деня, когато преди три години бе срещнал Пайкс.

Да, именно Пайкс. Пайкс, чиято огорчена душа бе заприличала на дълбок овъглен кладенец, пълен с жлъчна киселина. Кой беше този Пайкс? — Само най-великият от всички тях! Пайкс, човекът с десет хиляди лица: фурия, дим, синя мъгла, прозрачен дъжд, прилеп, горгона, чудовище — това е Пайкс! „По-добър от Лон Чаней1, патриарха?“ — попита се Стендал. Чаней, когото бе гледал в старите неми филми много нощи поред… Да, по-добър от Чаней. По-добър от онзи, другия, едновремешен артист — как се казваше? — Да, Карлоф2! Много по-добър! Ами Лугоси3? (1, 2, и 3 Киноартисти, изпълнители главно на криминални и детективски роли.) Никакво сравнение! Пайкс е единствен, неподражаем! Ето че и него бяха ограбили, отнели му бяха правото да фантазира, за него вече нямаше място на Земята, нямаше пред кого да покаже изкуството си. Забранено му беше дори и да играе пред огледалото за свое лично удоволствие!

Бедният Пайкс — невероятният, обезоръженият Пайкс! Какво ли си чувствувал ти през онази нощ, когато са конфискували твоите филми — издърпани, изскубнати като живи вътрешности от кинокамерите, от твоите черва: сграбчвали ги, навивали ги на кълба, хвърляли ги в пещта и ги изгаряли! Било ли е така тъжно и болно, както да ти унищожат петдесет хиляди книги без никакво обезщетение? Да. Да. Стендал усети как ръцете му изстиват от леден гняв. И ето че един ден — какво би могло да бъде по-естествено от това? — те се срещнаха и заговориха; техните разговори продължиха безброй нощи над безброй чаши кафе; и от всичките тези разговори, от горчивата наслойка в душата им се роди замъкът Ъшър.

Мощен звън на черковна камбана. Гостите започнаха да пристигат.

Усмихвайки се, Стендал отиде да ги посрещне.

Роботите чакаха — пораснали без никакви спомени. Чакаха роботи в зелена коприна с цвета на горско езеро, в коприна с цвета на жаби и папрат. Чакаха роботи с жълти коси, с цвета на слънце и пясък. Лежаха роботи, гресирани, с тръбести кости, изрязани от бронз и потопени в желатин. В гробовете за не живите и не мъртвите, в сковани от летви сандъци, чакаха метрономи, за да бъдат навити и пуснати в действие. Миришеше на смазочни масла и месингови стърготини. Царуваше гробна тишина. Роботи и от двата пола, но безполови. С имена, ала безименни, с лица, ала безлики, заимствали от човека всичко освен човешкото, роботите се взираха в своите приковани с гвоздеи капачета на кутиите, върху които пишеше: „Франкоборот“; роботи, изпаднали в някакво небитие, което не можеше да се нарече смърт, защото преди него не бе имало живот. Но ето че гръмко зареваха изважданите гвоздеи. Една след друга падаха капачките. По кутиите почнаха да се мяркат сенки, стискани от нечия ръка,. тулумбички да разливат машинно масло. Тихичко зацъка някакъв механизъм, пуснат в движение. После още един и още един, докато наоколо всичко затрака като в огромен часовникарски магазин. Мраморните очи разтвориха широко гумените си клепачи. Ноздрите затрепериха. Роботите, покрити с маймунска козина и с космите на бели зайци, станаха на крака: близнаците Туидълдъм и Туидълди, Лигавата костенурка, Сънчо-Дремчо; залюляха се бледи удавници в морето — със сол и водорасли вместо плът, увиснаха посинели обесници с ококорени, подобни на стриди очи; създания от лед и бляскава сърма; глинени джуджета и картонени феи; Тик-Так, Грубиянинът, Дядо Мраз сред изкуствено създадена снежна виелица, Синята Брада с бакенбарди като ацетиленови пламъци. Изплуваха кълба от серен дим със зелени огнени езици, някакъв огромен люспест змей; дракон с бумтяща огнена пещ в стомаха се промъкна през вратата; и вой, и трясък, и рев, и тишина, и втурване, и вятър… Десет хиляди капачета се разтвориха и отново се затвориха. Часовникарският магазин се премести в замъка Ъшър. Нощта на вълшебствата настъпи.

Над имението полъхна топъл вятър. Ракетите на гостите пристигаха, като изгаряха небето и превръщаха есента в пролет.

От тях излизаха мъже във вечерно облекло, последвани от жени с изящни, причудливи прически.

— Значи това е то Ъшър!

— Но къде е вратата?

В този миг се появи Стендал. Жените бъбреха и се смееха. Мистър Стендал вдигна ръка и помоли за тишина. После се обърна, погледна нагоре към един прозорец високо в стената на Замъка и извика:

— Рапунцела, Рапунцела, спусни си косата!

Една прекрасна девойка погледна от прозореца срещу нощния вятър и спусна надолу златистите си коси. Тия коси се сплетоха, развяха се и се превърнаха в стълба, по която веселите гости можеха да се изкачат в Замъка.

Най-видните социолози! Най-способните психолози! Най-изтъкнатите политици, бактериолози и невролози! Всички са тук, изправени между влажните стени.

— Добре дошли!

Мистър Трайън, мистър Оуън, мистър Дън, мистър Ланг, мистър Стифънз, мистър Флетчър и още двайсетина знаменитости!

— Заповядайте, влезте!

Мис Гибз, мис Поуп, мис Чърчил, мис Блънт, мис Дръмонд и още две дузини блестящи жени.

Всички до един — видни, най-видни личности, членове на Дружеството за борба срещу фантазията, защитници на забраната на стария празник „Вси светии“ и Гай Фокс; убийци на прилепи, унищожители на книги, факлоносци; всички до един порядъчни, неопетнени граждани, които бяха предоставили на простите хора първи да дойдат на Марс и да извършат грубата работа — да погребат марсианците, да дезинфекцират селищата, да построят новите градове, да поправят пътищата и въобще да отстранят всяка възможна опасност. А после, когато атмосферата бе станала почти Безопасна, тези Рушители на Радости, тия субекти с формалин вместо кръв и очи с цвета на йодова тинктура пристигнаха да установяват своя Нравствен климат и да разпределят своите Добродетели. И всички те бяха негови приятели! Да, през миналата година долу на Земята той внимателно, предпазливо се бе запознал с всеки един от тях, бе ги направил свои приятели!

— Добре дошли в просторните покои на Смъртта! — извика той.

— Слушайте, Стендал, какво значи всичко това?

— Скоро ще видите. Всички да се съблекат! Ей там, в онези кабини. Облечете дрехите, които ще намерите там. Мъжете на тази страна, жените — от другата.

Гостите стояха смутени и объркани.

— Не зная дали би трябвало да останем тук — каза мис Поуп. — Не ми харесва всичко това. Прилича на… богохулство.

— Глупости! Това е Костюмиран бал!

— Изглежда ми твърде противозаконно… — подсмърчаше наоколо мистър Стифънз.

— Оставете! — изсмя се Стендал. — Повеселете се поне веднъж. Утре всичко това ще бъде развалини. Влизайте в кабините!

Замъкът блестеше от живот и цветове: шутове звъняха със звънчета, бели мишки танцуваха миниатюрен кадрил под музиката на джуджета, които гъделичкаха малки цигулчици с малки лъкчета, знаменца трептяха по опърлените греди, цели орляци прилепи кръжеха около зиналите уста на горгони, които бълваха прохладно, опияняващо пенливо вино. През седемте зали на костюмирания бал течеше ручей. Гостите се навеждаха и откриваха, че това бе херес. Гостите излизаха от кабините, минали от един век в друг, покрили лицата си с маскарадни домина, и ето че самото надяване на тези маски анулираше правото им да преследват и осъждат фантазиите и ужасите. Жените се развяваха наоколо в червени дълги рокли и се смееха. Мъжете ги окръжаваха с внимание. По стените пълзяха сенки, хвърляни неизвестно от кого, тук-там висяха огледала, в които нищо не се отразяваше.

— Всички сме станали вампири! — смееше се мистър Флетчър. — Мъртъвци!

Седем зали, всяка в различен цвят: една сива, една пурпурна, една зелена, една оранжева, друга бяла, шеста виолетова и седмата облицована в черно кадифе. В черната зала един абаносов часовник гръмко отмерваше часовете. И от зала в зала между фантастичните роботи, сред Сънчо-Дремчовците и Лудите зайци, сред Джуджетата и Великаните, Черните котки и Белите кралици се носеха опиянените най-сетне гости; а под техните танцуващи нозе подът пулсираше тежко и глухо, сякаш скритото под него сърце не можеше повече да задържа своето вълнение.

— Мистър Стендал!

Шепот.

— Мистър Стендал!

До него застана чудовище с лице на самата Смърт. Това беше Пайкс.

— Трябва да поговорим насаме.

— Какво има?

— Ето! — Пайкс протегна костеливата си ръка. В нея имаше полустопени, обгорели колела, гайки, винтове, болтове.

Стендал дълго ги разглежда. Сетне отведе Пайкс в един коридор.

— Гарет? — попита той шепнешком. Пайкс кимна.

— Той ни бе изпратил робот на свое място. Току-що намерих тези неща, когато чистех крематориума.

Известно време и двамата разглеждаха зловещите винтове.

— Това значи, че всеки момент може да пристигне полицията — каза Пайкс. — Нашият план пропада.

— Не се знае — Стендал погледна към танцуващите жълти, сини и оранжеви хора. Музиката се носеше на вълни през замъглените просторни зали. — Би трябвало да се сетя, че Гарет не е толкова глупав да се яви лично. Но почакайте!

— Какво има?

— Нищо. Нищо сериозно. Гарет ни изпратил робот. Но ние му изпратихме обратно друг робот. И ако не го прегледа по-внимателно, той няма да забележи подмяната.

— Разбира се!

— Този път той ще се яви сам, лично. Сега е сигурен, че нищо не го застрашава. Трябва да го очакваме всяка минута, собственолично! Още вино, Пайкс!

Големият звънец иззвъня.

— Ето го, пристига, бас държа, че е той. Иди посрещни мистър Гарет.

Рапунцела спусна надолу златистите си коси.

— Мистър Стендал?

— Мистър Гарет. Истинският мистър Гарет?

— Той същият — Гарет огледа влажните стени и танцуващите гости. — Реших, че е по-добре да видя с очите си. Човек не може да разчита на роботи. Още повече на чужди роботи. Като предпазна мярка аз извиках също и Демонтьорите. Подир час те ще бъдат тук и ще сринат до основи това отвратително гнездо.

Стендал се поклони.

— Благодаря за предизвестието. — Той махна с ръка. — А дотогава, моля, позабавлявайте се. Чашка вино?

— Не, благодаря. Какво става тук? Колко ниско може да падне човек!

— Разберете това сам, мистър Гарет.

— Безобразие! — каза Гарет.

— Страшно безобразие — потвърди Стендал.

Някъде изпищя жена. Отнякъде дотича мис Поуп, лицето й побеляло като сирене.

— Току-що се случи нещо ужасно! Една маймуна удуши мис Блънт пред очите ми и я натика в комина!

Те се загледаха в отвора на комина и видяха, увиснали надолу, дългите жълтеникави коси. Гарет извика.

— Ужасно! — изхлипа мис Поуп и само след миг утихна. Запремига с очи и се обърна. — Мис Блънт!

— Да — каза мис Блънт, заставайки до нея.

— Но аз току-що ви видях натъпкана в комина!

— Не — засмя се мис Блънт. — Това беше робот, създаден по мой образ. Изкусна репродукция!

— Но, но…

— Не плачи, миличка. Аз съм жива и здрава. Позволете ми да погледна себе си. Да, ето къде съм била! Горе в комина, както ти каза. Смешно, нали?

Мис Блънт се отдалечи, смеейки се.

— Ще пийнете ли нещо, Гарет?

— Да, моля. Малко се поразстроих. Боже мой, какво място! Напълно си заслужава да бъде разрушено. За един миг аз…

Гарет пи.

Нов писък. Четири бели зайци носеха на гърба си мистър Стифънз надолу по едно стълбище, което се бе появило в пода по някакъв магически начин. Със завързани ръце и крака мистър Стифънз бе отнесен в някаква яма, където бе оставен да гледа как отгоре, над проснатото му, изстинало от ужас тяло се клатеше и спускаше все по-ниско и по-ниско остро като бръснач, огромно стоманено махало.

— Аз ли съм това там, долу? — попита мистър Стифънз, заставайки редом до Гарет. Той се наведе над ямата. — Колко странно наистина, да наблюдаваш собствената си гибел!

Махалото се залюля за последен път.

— Наистина реалистично — каза мистър Стифънз, като се обърна и отдалечи.

— Още малко вино, мистър Гарет?

— Да. Ако обичате.

— Това няма да трае дълго. Демонтьорите скоро ще дойдат.

— Слава богу!

И за трети път — друг писък.

— Сега пък какво има? — неспокойно попита Гарет.

— Сега е мой ред — каза мис Дръмонд. — Погледнете!

Втора мис Дръмонд, която крещеше с пълен глас, бе закована в един ковчег и спусната във влажната, студена земя под пода.

— Та аз си спомням това нещо! — възкликна инспекторът от Управлението по Нравствения климат. — От старите забранени книги. „Преждевременно погребение“. Да, също другите неща: Ямата, Махалото, Маймуната, Комина. „Убийствата на улица «Морг». Аз сам изгорих тази книга. Точно така!

— Още малко вино, Гарет? Само че дръжте по-здраво чашата си!

— Боже мой, вие наистина имате въображение, и то какво въображение!

Те стояха и гледаха как загинаха още петима: един в устата на дракон, другите бяха хвърлени в някакво черно блато, където потънаха и изчезнаха.

— Искате ли да видите какво сме приготвили за вас? — попита Стендал.

— Разбира се — каза Гарет. — Защо не? Ние и без това ще вдигнем цялото това гнездо във въздуха. Вие сте отвратителен!

— Тогава да вървим. Оттука.

И той поведе Гарет надолу, под пода, през множество проходи и още по-надолу, по спираловидни стълби, под земята, в катакомбите.

— Какво искате да ми покажете тук? — попита Гарет.

— Самия вас убит.

— Моя двойник?

— Да. И нещо друго.

— Какво?

— Амонтилядо — каза Стендал, крачейки напред с издигнат в ръка фенер. Скелети се показваха наполовина от ковчезите си. Гарет стисна носа си, лицето му изразяваше отвращение.

— Какво казахте?

— Никога ли не сте слушали за Амонтилядо?

— Не!

— Не познавате ли това? — Стендал посочи към една килия.

— Откъде бих могъл да го познавам?

— А това? — Усмихвайки се, Стендал извади от гънките на мантията си една мистрия.

— Какво представлява това?

— Елате — каза Стендал.

Те влязоха в килията. В тъмнината Стендал окова полупияния инспектор във вериги.

— Боже мой, какво правите? — извика Гарет, като трополеше наоколо с веригите.

— Мъча се да бъда ироничен… или, ако щете: кова желязото, докато е горещо. Не пречете на човек, който се мъчи да бъде ироничен. Това не е учтиво. Ето, готово!

— Но вие ме оковахте във вериги!

— Точно така.

— Какво ще правите сега?

— Ще ви оставя тук.

— Вие се шегувате.

— Хубаво шегуване.

— Къде е моят двойник? Няма ли да видим как го убиват?

— Няма никакъв двойник.

— Но другите?!. ..

— Другите са мъртви. Тези, които видяхте да убиват, бяха живите, истинските хора. А двойниците, роботите, стояха отстрани и гледаха.

Гарет мълчеше.

— Сега вие трябва да кажете: «В името на бога, Монтрезор!» — рече Стендал. — А пък аз ще отговоря: «Да,. в името на бога!» Няма ли да кажете това? Хайде, кажете го!

— Глупак!

— Какво, трябва ли да ви придумвам? Говорете. Кажете: В името на бога, Монтрезор!“

— Няма да кажа, идиот! Пуснете ме оттук! — Той беше отрезнял.

— Хайде, сложете това! — Стендал му подхвърли нещо, което звънтеше.

— Какво е това?

— Шапчица със звънчета. Сложете я и тогава аз може би ще ви пусна.

— Стендал!

— Сложете я, казвам ви!

Гарет се подчини. Звънчетата иззвъняха.

— Нямате ли чувството, че всичко това се е случило вече някъде? — попита Стендал, като започна да работи с мистрията, хоросана и тухлите.

— Но какво правите?

— Зазиждам ви. Единият ред е готов. А ето и втория.

— Вие сте полудял!

— Няма да споря по този въпрос.

— Ще отговаряте пред закона за това!

Тананикайки си, Стендал потупа една тухла и я постави върху влажния хоросан.

От потъващата в мрак килия се разнесоха крясъци, удари и викове. Стената растеше.

— Кряскайте, колкото си щете — каза Стендал. — Така ще бъде по-весело!

— Пуснете ме, пуснете ме!

Оставаше да се сложи още една, последна тухла. Крясъците не спираха.

— Гарет? — тихо извика Стендал.

Гарет мълчеше.

— Гарет — продължи Стендал, — знаете ли защо постъпих така с вас? Защото вие изгорихте книгите на мистър По, без дори да ги прочетете. Вие послушахте съвета на други хора, че те трябва да бъдат изгорени. Иначе бихте отгатнали какво мисля да правя с вас. Невежеството е фатално, мистър Гарет.

Гарет мълчеше.

— Всичко трябва да бъде извършено прецизно — каза Стендал, като издигна фенера така, че светлината му да проникне в килията върху приведената фигура. — Позвънете лекичко със звънчетата!

Звънчетата иззвъняха.

— А сега, ако кажете „В името на бога, Монтрезор!“, аз може би ще ви пусна на свобода.

Лицето на инспектора се появи в светлината на фенера. Кратко колебание и ето че прозвучаха гротескните думи:

— В името на бога, Монтрезор!

— Ах! — въздъхна доволно Стендал. Той сложи последната тухла на мястото й и плътно я зазида с хоросан.

— Requiescat in pace^[3], скъпи приятелю!

Той бързо излезе от катакомбата.

В полунощ още с първите удари на часовника в Замъка всичко утихна.

Появи се Червената смърт.

Стендал се облегна за миг на вратата и погледна още веднъж. Сетне изтича навън от голямата къща през окопа към мястото, където го чакаше вертолет.

— Готово, Пайкс?

— Готово.

— Това е краят.

Усмихвайки се, те гледаха към величествената сграда. Тя започна да се разпада по средата като от земетресение;. и докато се любуваше на изумителната картина, Стендал слушаше как зад него Пайкс тихо и напевно рецитира:

„… пред очите ми всичко се завъртя, когато видях как огромните стени се разпадат и рухват. Разнесе се продължителен бумтеж като от хиляди водопади; дълбокото, тъмно езеро пред краката ми тъжно и безшумно се затвори над развалините на замъка Ъшър.“

Вертолетът се издигна над кипящото езеро и отлетя на запад.