Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Martian Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 39 гласа)

Август 2026
Ще паднат тихи дъждове

Във всекидневната говорещият часовник настойчиво запя: тик-так, седем часа, ставайте бързо, ставайте бързо, седем часа! — сякаш се страхуваше, че никой няма да го чуе. В утринната тишина къщата беше пуста. Часовникът продължаваше да пее, повтаряйки непрекъснато: седем и девет, време за закуска, седем и девет!

Кухненската печка дрезгаво въздъхна и изхвърли от нажежения си стомах осем идеално препечени филийки хляб, четири яйца на очи, шестнадесет парченца бекон, две чашки кафе и две чаши студено мляко.

— Днес в град Алендейл, щат Калифорния, е четвърти август, две хиляди двадесет и шеста година — произнесе друг глас от тавана на кухнята. Той повтори датата три пъти, за да се запомни по-добре. — Днес е рожденият ден на мистър Федърстоун. Годишнината от сватбата на Тилита. Трябва да се плати застраховката, а също и водата, газът, осветлението…

Някъде в стените щракаха релета, пред електрически очи се плъзгаха паметни ленти със записи.

Осем и една, тик-так, тик-так, осем и една минута, хайде на училище, хайде на работа, бързо, осем и една! Ала никакви врати не се блъскаха, по килимите не отекваха меките стъпки на гумени обуща. Вън валеше дъжд. Метеорологическата кутия в предния двор тихичко напяваше: „Дъжд,. дъжд, отминавай! Дъждобрана не забравяй…“ Дъждът глухо барабанеше по покрива на запустялата къща.

Вън на двора гаражът иззвъня, отвори вратата си, зад която чакаше, готов за път, автомобилът. След няколко дълги минути вратата отново се затвори.

В осем и половина яйцата се набръчкаха, а препеченият хляб стана твърд като камък. Една алуминиева лопатка ги замете в умивалника; оттук силна струя гореща вода ги отвлече надолу в едно металическо отверстие, което ги смля напълно и ги отправи по канала към далечното море. Мръсните чинии бяха спуснати в горещ умивалник, откъдето се показаха лъскави и сухи.

— Девет и петнадесет — пропя часовникът, — време за чистене.

От една дупка на стената наизскочиха дребни мишки роботи. Из всички стаи запълзяха малки, чевръсти животинчета чистачи, направени от гума и метал. Те се трупаха по креслата, въртяха наоколо косматите си валячета, разрошваха мъхестите влакна на килимите и тихичко изсмукваха скритите прашинки. След това като някакви тайнствени нашественици се втурнаха и изчезнаха в своите скривалища. Розовите им електрически очи потъмняха. Къщата беше изчистена.

Десет часа. Иззад завесата на дъжда се показа слънцето. Къщата се възправяше сама сред развалини и пепел. Това бе единствената оцеляла къща. Нощем разрушеният град излъчваше радиоактивно сияние, което можеше да се види от много мили наоколо.

Десет и петнадесет. Градинската пръскачка се завъртя, изхвърляйки нагоре златисти фонтани, които пълнеха свежия утринен въздух с бисерна роса. Водата се удряше в прозоречните стъкла, стичаше се по овъглената западна стена, чиято бяла боя беше съвсем изгоряла. Цялата западна фасада на къщата беше почерняла освен пет малки островчета. Тук — върху боята, се очертаваше фигура на мъж, който тика автоматична тревна косачка. Там — като на снимка, жена се е навела да бере цветя. Малко по-далеч — силуети, пирографирани сякаш на дърво в едно титаническо мигновение: малко момче с ръце издигнати нагоре, над него виси очертанието на подхвърлена топка; срещу момчето — едно момиченце, протегнало нагоре ръце да хване топката, която никога няма да падне.

Останали са само пет петна от боя — мъжът, жената, децата и топката. Всичко друго — тънък слой овъглен прах.

Тихият дъждец от пръскачката изпълваше градината с падащи светли искрици.

Колко добре тази къща бе опазила своя покой до този ден! Как предпазливо бе питала: „Кой е там? Парола!“ И не получила нужния отговор от самотните лисици и мяукащите котки, тя затваряше прозорците и спускаше щорите с ревността на стара мома, подтиквана от чувството за самосъхранение, граничещо с механическа психоза.

Тя, тоест къщата, изтръпваше при всеки шум. Докоснеше ли се някое врабче до прозореца, щорите силно изщракваха и уплашената птичка отлиташе надалеч! Никой, нито дори някоя птица не можеше да се приближи до къщата!

Къщата беше олтар с десет хиляди свещенослужители и прислужници — големи и малки; те служеха и прислужваха и в хор, и поотделно… Но боговете бяха изчезнали и религиозният обряд продължаваше безсмислено и безполезно.

Дванадесет по обяд.

Пред входната врата заквича разтреперано куче.

Вратата тутакси позна гласа на кучето и се отвори. Кучето, някога едро и сито, но сега кожа и кокали, цялото покрито със струпеи, се втурна вътре, оставяйки след себе си кални следи. Подир него заприпкаха сърдити мишки — сърдити, защото ги бяха обезпокоили, защото отново трябваше да чистят!

Тогава някакъв повехнал лист проникна в пролуката под вратата; изведнъж стенните панели се разтвориха и оттам наизскачаха металически плъхове. Нахалните прашинки, косми и хартийки бяха грабнати от миниатюрни стоманени челюсти и отнесени в скривалищата. Оттам по специална тръба се спуснаха в избата, в пламтящия стомах за смет, който се бе притаил в тъмния ъгъл като някакъв зловещ Ваал.

Кучето тичаше нагоре-надолу, лаеше истерически пред всяка врата, докато най-после разбра — както отдавна бе разбрала и къщата, — че тук освен мъртвата тишина нямаше никой.

То подуши нещо и почна да драска по кухненската врата. Вътре, зад вратата, фурната печеше палачинки, които изпълваха цялата къща с апетитния мирис на загоряло и с аромата на кленов сироп.

Устата на кучето се напълни с лиги; то се сви пред вратата и продължаваше да души; в очите му засвяткаха пламъчета. После скочи, почна да тича в кръг, да си хапе опашката, завъртя се бясно и издъхна. То остана да лежи в гостната цял час.

Два часа — пропя гласът.

Усетили най-после едва доловимия дъх на разложено, цели пълчища мишки забръмчаха наоколо — леко и устремено, като сухи листа, подгонени от електрически вятър.

Два и петнадесет. Кучето беше изчезнало.

Долу в избата пещта за смет изведнъж пламна и горе през комина вихрено се понесоха рой искри.

Два и тридесет и пет.

От стените на вътрешния двор отскочиха маси за игра на карти. А картите като светкавичен душ се понесоха по местата си. Върху дъбови подставки се появиха коктейли „Мартини“ и сандвичи с яйца. Засвири музика.

Но масите останаха празни и картите — недокоснати.

В четири часа масите се свиха като огромни пеперуди и се прибраха в панелните стени.

Четири и половина.

Стените на детската стая светнаха.

По тях се появиха животни: жълти жирафи, сини лъвове, розови антилопи, лилави пантери, подскачащи в някаква кристална маса. Стените бяха стъклени, възприемчиви към цветове и игра на въображението. Скрити филмови ленти запълзяха по добре смазаните с масло зъбчати колелца и стените оживяха. Подът на детската стая бе изтъкан тъй, че да напомня развълнувана от вятъра ливада; по него препускаха алуминиеви бръмбари и железни щурци, а в жежкия неподвижен въздух, сред острата миризма на животински следи, пърхаха пеперуди от тънки розови тъкани. Чуваше се звук — като от огромен, развълнуван рояк жълти пчели сред тъмната празнота на ковашки мех и лениво ръмжене на сит лъв. Чуваше се и тропотът на копита, и шумоленето на освежаващ тропически дъжд, падащ по изгорялата през лятото трева. Изведнъж стените се разтвориха, превърнаха се в просторни, опърлени от слънцето поляни И в бездънни нажежени небеса. Животните се пръснаха из трънливите храсталаци и водопойни места. Беше часът на децата.

Пет часа. Ваната се напълни с бистра топла вода. Шест, седем, осем часа. Съдовете за вечеря извършваха удивителни фокуси; в кабинета нещо щракна и върху металическата поставка срещу камината, където сега гореше приятен огън, изведнъж изникна запалена пура с шапчица от мека сива пепел. Тя пушеше и чакаше.

Девет часа. Скрити топлопроводи стопляха леглата — нощем тук ставаше хладно.

Девет и пет минути. От тавана на кабинета се обади глас:

— Мисис Маклилан, кое стихотворение искате да чуете тази вечер?

Къщата мълчеше. Най-после гласът каза:

— Тъй като вие не изказвате никакво желание, аз ще избера нещо наслуки.

Прозвуча тих музикален акомпанимент.

— Сара Тисдейл. Ако не се лъжа, вашето любимо…

Ще паднат тихи дъждове и мирис на земя,

и лястовици ще кръжат със трепкащи крила.

Ще пеят жаби цяла нощ из топлите блата,

и храстите ще зашумят, потънали в цветя.

И птички с огнени пера ще литнат на възбог —

ще чуруликат весело на някой стълб висок.

И никой нищичко не ще спомене за война —

забравена ще бъде тя, ненужна вещина…

И нито птица, ни дърво не ще пролей сълза,

ако човешкият род изчезне навсегда.

И пролетта… когато пак пристигне пролетта,

не ще познае, че от нас веч няма ни следа.

Огънят догаряше в каменната камина, пурата се превърна в купчина пепел и падна в пепелника. Празните кресла стояха едно срещу друго между безмълвните стени и музиката продължаваше да свири.

В десет часа къщата започна да умира.

Задуха силен вятър. Клонът на едно падащо дърво се блъсна в кухненския прозорец. Шише с течност за чистене на петна се разби върху горящата печка. В миг цялата стая бе обхваната от пламъци!

— Пожар! — извика някакъв глас. Лампите запремигаха, от скритите в тавана помпи бликнаха струи вода.

Но запалителната течност се разля по линолеума, запълзя, промуши се под кухненската врата и ето че множество гласове подхванаха в хор:

— Пожар! Пожар! Пожар!

Къщата правеше опит да се спаси. Вратите плътно се затваряха, но прозорците се изпонапукаха от горещината и вятърът раздуха огъня.

Огънят със своите десетки милиарди сърдити искри се втурна с яростна безцеремонност от стая в стая и най-сетне се понесе нагоре по стълбището — къщата започна да отстъпва. От стените с писък наизлязоха суетливи водни плъхове, пръскаха наоколо вода и се връщаха тичешком за нови запаси. И стенните пръскачки заизливаха пороища изкуствен дъжд.

Ала късно. Някъде някаква помпа въздъхна тежко, сви рамене и замря. Престана дъждът, който се бореше с огъня. Изтече резервната вода, която през много-много дни бе пълнила ваните и мила съдовете.

Огънят пращеше нагоре по стълбите. В приемната зала той лакомо поглъщаше като деликатеси картините на Пикасо и Матис, облизваше маслените фигури и нежно схрускваше платната в черни стърготини.

Огънят вече се разполагаше в креватите, изправяше се по прозорците, пребоядисваше завесите.

Но ето че изведнъж се появи неочаквана помощ.

От капандурите на покрива надничаха невзрачните лица на роботи, чиито уста-маркучи бълваха зелени химикали.

Огънят се постъписа, така както и един слон се стъписва при вида на мъртва змия. А тук, по пода, се мятаха двадесет змии, умъртвяващи огъня с хладна, отровна, зелена пяна.

Но огънят беше хитър. Той изпрати огнени езици нагоре, по външната стена, към покрива, където се намираха помпите. Последва експлозия! Електронният мозък, който управляваше, се пръсна в бронзови шрапнели по гредите.

Огънят се втурна назад, влезе във всеки килер и докосна окачените там дрехи.

Къщата изтръпна от ужас, потраквайки дъбовите си кости; оголеният й скелет се гърчеше сред горещината; инсталационните жици — нейните нерви — се оголиха, сякаш някой хирург бе одрал кожата й, за да накара червените вени и капиляри да потреперят в нажежения въздух. Помощ, помощ! Пожар! Бягайте, спасявайте се! Горещината чупеше огледалата като хрупкав зимен лед. А гласовете стенеха: „Пожар, пожар! Бягайте, спасявайте се!“ — като тъжна детска песничка, която в дванадесет гласа, ту силно, ту тихо пееха умиращи деца, оставени в някоя гора сами, сами! Но гласовете почнаха да утихват един след друг, когато изолацията на електрическите жици се напукваше като нагорещени кестени. Един, два, три, четири, пет гласа замряха.

Подпали се и джунглата в детската стая. Зареваха сини лъвове, заподскачаха пурпурни жирафи. Пантерите се мятаха в кръг, непрекъснато променяйки цвета си, и десет милиона животни, спасявайки се от огъня, се втурваха към далечната клокочеща река.

Още десет гласа замряха. В последния миг, сред бученето на огнената лавина, все още можеше да се чуе хор от сподавени гласове, които продължаваха да съобщават колко е часът, да изпълняват музикални парчета, да помитат тревата в градинката с помощта на телеуправлявани косачки или в безумието си да поставят някой чадър пред и зад входната врата, която ту се отваряше, ту се затваряше — хиляди неща се случваха едновременно, като в някоя часовникарска работилница, където множество часовници един след друг трескаво отбелязват времето: миг на безумен хаос и все пак на някакво единство; песни, викове и последните мишки чистачки излитаха храбро от скривалището си, за да оберат и отнесат надалеч тази отвратителна пепел! А един глас с благородно пренебрежение към настъпилата суматоха високо рецитираше стихове в припламналия кабинет, докато не се превърнаха в пепел всички филмови ролки, разтопиха всички електропроводи и разпаднаха всички схеми.

Най-после огънят подкопа къщата, тя рухна на земята, изхвърляйки нагоре фонтани от искри и дим.

В кухнята миг преди да се посипе огненият дъжд от главни и горящи греди, печката с главозамайваща скорост приготвяше закуска: десет дузини яйца, шест самуна препечен хляб, двадесет дузини беконови резенки — и всичко това погълна огънят, заставяйки свистящата печка да работи още по-трескаво, истерически!

Грохот. Покривът се строполи върху кухнята и гостната, гостната върху сутерена, сутеренът — върху избата. Хладилници, кресла, филмови ролки, кревати, електрически съоръжения — всичко рухна и се превърна в куп овъглени скелети.

Дим и тишина. Огромно количество дим.

На изток бавно се показа зората. Само една стена остана да стърчи сред развалините. И от тази стена говореше последният самотен глас; слънцето вече осветяваше димящите развалини, а гласът все повтаряше:

— Днес е пети август 2026 година, днес е пети август 2026 година, днес е…