Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Martian Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 47 гласа)
Сканиране и разпознаване
Тони
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Източник: http://bezmonitor.com

Издание:

Рей Бредбъри. Марсиански хроники

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1977

Редактор: Дочка Русева

Художник: Анри Кулев

Художествен редактор: Мариана Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Бозева

Превод от английски. Второ издание. Л.Г. V. Тематичен №4001060300/1–1977 г.

Дадена за набор на 27.X.1976 г. Подписана за печат на 13.I.1977 г.

Излязла от печат на 13.II.1977 г. Формат 60X84/16. Поръчка №45.

Печатни коли 14,50. Издателски коли 13,53.

Цена на книжното тяло 0,61 лева. Цена 0,66 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Тодор Димитров“, София, 1977

 

Ray Bradbury. The Martian Chronicles

Bantam Books, New York, 1962


Април 2026
Дългите години

Когато по небето духаше вятър, той и неговото малко семейство седяха в каменната колиба и си топлеха ръцете над горящите дърва. Вятърът вълнуваше водите в канала и едва ли не събаряше звездите от небето, а мистър Хетъуей си седеше, доволен от живота, и говореше на жена си, а жена му му отговаряше; той разказваше на двете си дъщери и на сина си за старите времена на Земята, а те всички му отговаряха учтиво и на място.

Изминаха двадесет години от Голямата война. Марс представляваше огромно гробище. А какво е станало със Земята? По този въпрос размишляваха Хетъуей и неговото семейство през дългите марсиански нощи.

През тази нощ една от страшните марсиански бури се изви над ниските марсиански гробища, виеше над древните градове и събаряше до основи още новите пластмасови стени на построения от американците град, който се превръщаше в пясък, забравен и изоставен.

Но ето че бурята утихна. Времето се проясни и Хетъуей излезе да погледа Земята — зелена светлинка на ветровитото небе. Той вдигна ръка, сякаш искаше да подсили пламъка на някоя лампа под тавана на потънала в мрак стая. Погледна в далечината, над дъното на мъртвото море. „На цялата планета няма нито една друга Жива душа — помисли си той. — Само аз. И те“. Той погледна назад, вътре в каменната колиба.

Какво ли ставаше на Земята сега? С помощта на своя тридесетдюймов телескоп той не бе забелязал никакви изменения в общия вид на Земята. „Е, нищо — помисли си той, — все ще издържа още двадесет години, ако бъда по-внимателен,“ Току-виж, че дошъл някой. Или изотвъд мъртвите морета, или от космоса, с ракета, прикрепена към някоя нишка от червен пламък.

— Ще отида да се поразходя — извика той към каменната къщурка.

— Добре — отвърна жена му.

Той тръгна бавно надолу между купища развалини.

— „Произведено в Ню Йорк“ — прочете той на едно парче метал. — И всичките тези неща от Земята ще се превърнат в прах дълго преди старите марсиански градове.

Той погледна нагоре към петдесетвековното марсианско градче, сгушено сред синкавите планини.

Стигна до едно усамотено марсианско гробище: малки шестоъгълни каменни плочи, изправени в редица по бруления от самотния вятър хълм.

Наведе глава и се вгледа в четири гроба, четири груби дървени кръстове с име на всеки от тях. В очите му се появиха сълзи. Те отдавна бяха пресъхнали.

— Прощавате ли ми за това, което направих? — обърна се той към кръстовете. — Бях много, много самотен. Вие ме разбирате, нали?

Той се върна при каменната колиба и преди да влезе вътре, още веднъж вдигна ръка над челото си и внимателно огледа небето.

— Ти все чакаш и чакаш, и гледаш — промърмори той. — И може би през някоя нощ…

На небето блещукаше малко червено огънче. Той отстъпи настрана от светлината, която излизаше през вратата.

— … и гледаш още веднъж, и пак — прошепна той. Червеното огънче все още стоеше на мястото си.

— Снощи го нямаше там — прошепна той.

Препъна се и падна, после се изправи на крака, изтича зад къщурката, изтегли телескопа и го насочи към небето.

Минута по-късно — след като бе гледал дълго и съсредоточено към небето — той се появи на ниската врата на своя дом. Жената, двете дъщери и синът обърнаха глави към него. Най-после той проговори.

— Имам добра новина — каза той. — Току-що разгледах небето. Насам лети ракета, за да ни откара у дома. Тя ще бъде тук рано сутринта.

Хетъуей сложи ръце на стола, отпусна глава в тях и тихичко заплака.

В три часа сутринта изгори всичко, което бе останало от Ню Ню Йорк.

Взе един факел, влезе в града, построен от пластмасови материали, и започна да подпалва стените ту тук, ту там, на всички страни. Градът разцъфтя в стихийни пламъци и светлини. Превърна се в огън, голям една квадратна миля, достатъчно силен, за да може да бъде забелязан от космоса. Той ще привлече ракетата при мистър Хетъуей и неговото семейство.

С разтуптяно от болка сърце той се завърна в колибата.

— Виждате ли? — Той издигна една прашна бутилка нагоре към светлината. — Аз запазих това вино специално за тази вечер. Знаех, че някой ден нас ще ни намерят! Да пием наздраве и да се повеселим!

Той напълни пет чаши.

— Да, измина много време — заговори той, като гледаше съсредоточено в чашата си. — Помните ли деня, когато избухна войната? Преди двайсет години и седем месеца. Всички ракети от Марс бяха извикани да се приберат на Земята. Тогава ти и аз, и децата — всички бяхме горе в планината, където се занимавахме с археология и изучавахме древните хирургически методи на марсианците. Помниш ли как насмалко щяхме да уморим от препускане нашите коне? И все пак пристигнахме тук с цяла седмица закъснение. Всички бяха заминали. Америка вече не съществуваше; и всички ракети бяха отлетели, без да дочакат закъснелите — помниш ли, помниш ли? После се оказа, че сме останали само ние! Боже мой, колко години минаха оттогава. Без вас не бих издържал тук досега. Без вас отдавна бих свършил със себе си. Но с вас чакането имаше смисъл. Да пием за наше здраве! — Той вдигна чашата си. — И за нашето дълго чакане заедно.

Той пи вино.

Жената, двете дъщери и синът поднесоха чаши към устните си. Виното потече по шиите и на четиримата.

Призори вятърът развяваше над морското дъно останалите от града големи черни меки фандаци. Пожарът беше утихнал, но целта беше постигната: червеното петно на небето ставаше все по-голямо.

От каменната колиба се носеше сочната приятна миризма на препечени джинджифилови питки. Когато Хетъуей влезе вътре, жена му слагаше на масата горещите тави с пресния хляб. Дъщерите прилежно метяха голия каменен под с корави метли, а синът лъскаше сребърните прибори.

— Ще им поднесем богата закуска — засмя се Хетъуей. — Пременете се с най-хубавите си дрехи!

Той бързо се отправи през двора към огромния металически склад. Тук се намираше хладилната инсталация и малката електростанция; през тия години той ги бе поправил и възобновил с изкусните си, тънки и нервни пръсти тъй умело, както бе сторил с часовници, телефони и магнитофони през свободното си време. Складът бе пълен с правени от него неща, между които и някои съвършено непонятни механизми, чието предназначение сега и сам той не можеше да си обясни.

От дълбокия хладилник той извади заскрежени картофени кутии с фасул и ягоди от преди двадесет години. „Ставай, Лазаре!“ — помисли си той и измъкна едно замразено пиле.

Когато ракетата кацна, въздухът беше напоен с всякакви кулинарни миризми.

Хетъуей се спусна като момче надолу по склона. Спря се само веднъж от внезапна остра болка в гърдите. Седна на един камък да си поеме дъх, сетне тичешком измина цялото останало разстояние.

Застана сред нажежената мараня, излъчвана от огнената ракета. Отвори се илюминатор. Оттам погледна някакъв мъж.

Хетъуей дълго гледа изпод засенчените си очи; най-после извика:

— Капитан Уайлдър!

— Кой е там? — попита капитан Уайлдър. Той скочи долу и остана дълго загледан в стария мъж. После протегна ръка.

— Боже мой, та това е Хетъуей!

— Да, аз съм.

Те внимателно се разглеждаха един друг.

— Хетъуей, от моя някогашен екипаж, от Четвъртата експедиция!

— Това беше отдавна, капитане.

— Много отдавна. Радвам се да ви видя.

— Остарях — простичко забеляза Хетъуей.

— И аз не съм вече млад. Двайсет години обикалях Юпитер, Сатурн, Нептун.

— Чух, че ви „повишили“, така да се каже, за да не се месите в колониалната политика по отношение на Марс. Старецът се огледа. — Вие сте пътували толкова дълго време, че навярно не знаете какво се е случило…

— Досещам се — отвърна Уайлдър. — Ние обиколихме Марс два пъти. И намерихме само още един друг човек На десет хиляди мили оттук. Казва се Уолтър Грип. Предложихме му да дойде с нас, но той отказа. Когато го видяхме за последен път, той седеше на люлеещия се стол посред пътя, пушеше лула и ни махаше с ръка. Марс е просто мъртъв, не е останал дори един марсианец. А как е на Земята?

— Аз не зная повече от вас. Много нарядко ми се удава да хвана нещо по радиото от Земята, и то едва се чува. И всеки път на някакъв чужд език. А аз за съжаление съм учил само латински. Разбирам само някои отделни думи. Съдейки по всичко, по-голямата част от Земята е превърната в развалини. Но войната все още продължава. Ще се връщате ли там, капитане?

— Да. Разбира се, от любопитство. Там, в космоса, не можахме да установим никаква радиовръзка. Каквото и да се е случило, ние искаме да видим Земята.

— Ще ни вземете ли със себе си?

За миг капитанът се стъписа.

— Ах, да, разбира се, вие имате жена, спомням си. Това беше, кажи речи, преди двадесет и пет години, нали? Когато построиха първия град, вие напуснахте службата и я доведохте от Земята. Имахте и деца…

— Син и две дъщери.

— Да, спомням си. Тук ли са?

— Там горе, в нашата къщурка. Там ви чака всички вас хубава закуска. Ще заповядате ли?

— Това ще бъде чест за нас, мистър Хетъуей. — Капитан Уайлдър извика към ракетата: — Напуснете кораба!

Те тръгнаха нагоре по хълма — Хетъуей и капитан Уайлдър, а зад тях още двадесет мъже, екипажът на кораба; всички вдишваха дълбоко прохладния разреден утринен въздух.

— Помните ли Спендър, капитане?

— Никога не съм го забравял…

— Веднъж-дваж в годината на мене ми се случва да мина край неговия гроб. Изглежда че в края на краищата стана така, както той искаше. Той беше против нашето нахлуване тук и сега навярно е щастлив — всички си заминаха.

— А с онзи… как се казваше? Паркхил. Сем Паркхил. Какво стана с него?

— Отвори лавка за топли кренвирши.

— Тъкмо работа за него.

— А седмица по-късно избухна войната и той се върна на Земята. — Хетъуей изведнъж се хвана за сърцето и седна на един камък. — Прощавайте. Поразвълнувах се. Виждам ви пак… след толкова години. Ще почина малко.

Той почувствува колко бързо биеше сърцето му. Провери пулса. Лошо…

— С нас има лекар — рече Уайлдър. — Не се сърдете, Хетъуей, аз знам, че вие сам сте доктор, но все пак нека се посъветваме с нашия.

Извикаха лекаря.

— Сега ще мине — настояваше Хетъуей. — Това е от чакането, от вълнението. — Той се задъхваше. Устните му посиняха. — Знаете ли — каза той, когато лекарят допря стетоскопа до гърдите му, — като че ли всичките тия години съм живял само заради днешния ден. А днес, когато сте вече тук, дошли да ме отведете на Земята, аз съм напълно доволен, мога да си легна и да чакам края.

— Вземете това. — Лекарят му подаде една жълта таблетка. — По-добре да ви оставим да си починете.

— Празни работи. Ще поседя още малко и готово. Колко се радвам да ви видя всичките. Радвам се да чуя нови гласове.

— Действува ли вече таблетката?

— Отлично. Да вървим!

Те продължиха нагоре по хълма.

— Алис, я виж кой е тук! — Хетъуей се намръщи и сведе глава към вратата. — Алис, не чуваш ли?

Жена му се появи. След нея излязоха двете дъщери — високи, стройни, а зад тях застана още по-високият му син.

— Алис, помниш ли капитан Уайлдър?

Тя се подвоуми, погледна към Хетъуей, сякаш очакваше от него указания, после се усмихна.

— Но, разбира се, капитан Уайлдър.

— Спомням си, че вечеряхме заедно в деня преди моето отлитане за Юпитер, мисис Хетъуей.

Тя енергично му стисна ръката.

— Моите дъщери: Маргарит и Сюзън. Моят син Джон. Вие помните капитана, нали, деца?

Ръкуваха се сред смях и оживен разговор. Капитан Уайлдър подсмръкна във въздуха,

— Това да не са джинджифилови питки?

— Искате ли?

Всички се раздвижиха. Бързо-бързо бяха наредени сгъваеми градински маси, изнесоха се димящи ястия, появиха се чинии, сребърни прибори, ленени салфетки. Капитан Уайлдър стоеше и дълго гледаше мисис Хетъуей, нейния син и двете й безшумно движещи се високи дъщери. Той се взираше в лицата им, мяркащи се пред него, улавяше всяко движение на младежките им ръце, всяко изражение на гладките им, ненабръчкани лица. После седна на един стол, донесен от сина на мисис Хетъуей.

— На колко сте години, Джон?

— Двадесет и три — отговори синът.

Уайлдър разсеяно си играеше с приборите. Лицето му изведнъж пребледня. Седящият до него космонавт му прошепна:

— Капитан Уайлдър, това не може да бъде… — Синът отиде за още столове.

— Какво казахте, Уилямсън?

— Аз съм на четиридесет и три години, капитане. Преди двадесет години ходех на училище заедно с младия Джон Хетъуей. А той казва, че сега е на двадесет и три, но той само изглежда на толкова години. Това е нередно. Той би трябвало да бъде на четиридесет и две най-малко. Какво значи всичко това, сър?

— Не знам.

— Вие не изглеждате добре, сър.

— Не се чувствувам добре. Ами дъщерите: аз ги видях преди двадесет години, а те никак не са се променили, нито една бръчица. Ще ми направите ли една услуга, Уилямсън? Искам да свършите една работа. Ще ви кажа къде да отидете и какво да проверите. Към края на закуската се измъкнете незабелязано. Ще ви трябват само десетина минути. Мястото не е далеч. Видях го от ракетата, когато се приземявахме.

— Моля, моля! — За какво разговаряте толкова сериозно? — Мисис Хетъуей бързо наливаше супа в техните чинии. — Усмихнете се де! Тук сме всички заедно, експедицията завърши и вие сте си почти у дома!

— Ах, разбира се — засмя се капитан Уайлдър. — А вие изглеждате тъй добре и тъй млада, мисис Хетъуей.

— Ах, тия мъже!

Той я наблюдаваше как се отдалечаваше с плавна походка; внимателно се взираше в поруменялото й лице, гладко и свежо като зряла ябълка. Тя звънко се смееше на всяка шега, чевръсто подаваше салата в малки чинийки, без да се спира дори да си поеме дъх. А кокалестият син и стройните дъщери бяха блестящо остроумни като баща си, разказваха за дългите години на своя усамотен живот, докато гордият Хетъуей одобрително кимаше с глава. Уилямсън се промъкна надолу по склона.

— Къде отива той? — попита Хетъуей.

— Да провери ракетата — отвърна Уайлдър. — И така, Хетъуей, на Юпитер няма нищо, нищо интересно за човека. Нито на Сатурн и Плутон.

Уайлдър говореше машинално, без да чува собствения си глас; той мислеше само за Уилямсън: как сега тича надолу, как скоро ще се върне и ще му каже какво е открил ..

— Благодаря.

Маргарит Хетъуей наливаше вода в чашата му. Подтикнат от внезапно желание, капитанът докосна ръката й; Девойката посрещна това съвсем спокойно. Тялото й беше топло, нежно.

Седнал срещу капитана, Хетъуей няколко пъти оставаше мълчалив и с болка на лице слагаше пръсти на гърдите си; после отново продължаваше да слуша умерения разговор и случайните гръмки възгласи, хвърляйки чести, загрижени погледи към Уайлдър, който дъвчеше питката си без особена охота.

Уилямсън се върна. Седна и мълчаливо почна да накусва яденето си, докато капитанът тихичко му прошепна настрана:

— Е?

— Намерих мястото, сър.

— И?

Уилямсън беше пребледнял. Той не сваляше очи от веселата компания. Дъщерите сдържано се усмихваха, докато синът разказваше някакъв анекдот.

Уилямсън каза:

— Отидох в гробищата.

— Там ли са четирите кръста?

— Четирите кръста са там, сър. Имената все още личат. Аз ги записах за по-сигурно. — Той започна да чете от едно бяло листче: — Алис, Маргарит, Сюзън и Джон Хетъуей. Починали от неизвестен вирус. Юли, 2007 година.

— Благодаря, Уилямсън! — Уайлдър затвори очи.

— Преди деветнадесет години, сър. — Ръцете на Уилямсън трепереха.

— Да.

— Но тогава кои са тези?

— Не знам.

— Какво ще правите сега?

— И това не знам.

— Ще кажем ли на другите?

— После. Продължавай да се храниш, сякаш нищо не се е случило.

— Вече не ми се яде, сър.

Закуската завърши с вино, донесено от ракетата. Хетъуей стана.

— За здравето на всички вас! Радвам се, че съм отново сред приятели. За здравето и на моята жена и деца… без които аз сам не бих издържал до днес. Благодарение само на тяхната доброта, на техните грижи аз можах да дочакам жив вашето пристигане.

Той поднесе чашата си към своето домочадие; те му отвърнаха със смутени погледи; а когато всички започнаха да пият, те сведоха съвсем очи.

Хетъуей изпи чашата си до дъно. Без да може дори да извика, той политна напред върху масата и се свлече на пода. Неколцина мъже му помогнаха да седне по-удобно. Лекарят се наведе над него и прислуша сърцето му. Уайлдър докосна доктора по рамото. Той погледна нагоре и поклати глава. Уайлдър коленичи и взе ръката на стареца.

— Уайлдър? — Гласът на Хетъуей едва се чуваше. — Развалих ви закуската.

— Глупости.

— Кажете сбогом на Алис и децата от мое име.

— Ей сега ще ги извикам.

— Не, не, недейте! — задъхано прошепна Хетъуей. — Те няма да разберат. И аз не бих искал те да разберат! По никакъв начин!

Уайлдър не се помръдна.

Хетъуей издъхна.

Уайлдър постоя дълго време при него. Най-сетне стана и се отдалечи от потресената група, която окръжаваше Хетъуей. Отиде при Алис Хетъуей, погледна я в лицето и каза:

— Вие знаете ли какво се случи?

— Нещо с моя мъж?

— Току-що почина от сърце. — Уайлдър я наблюдаваше внимателно.

— Много съжалявам — каза тя.

— А вие какво чувствувате? — попита той.

— Той не искаше ние да се чувствуваме огорчени. Казваше ни, че това все ще се случи някой ден и ни молеше да не плачем. Знаете ли, той дори не ни научи как да плачем. Не искаше да знаем как да вършим това. Казваше, че най- лошото нещо за човека, който знае как да бъде самотен и знае как да бъде тъжен, е да плаче. Ето защо ние не трябва да узнаем какво значи да плачем или да бъдем тъжни.

Уайлдър погледна ръцете й, меки, топли ръце, красивите маникюрени нокти, тънките китки. Погледна нейната дълга, нежна, бяла шия и умните й очи. Най-после каза:

— Мистър Хетъуей е извършил чудеса с вас и вашите деца,

— Вашите думи биха го зарадвали. Той много се гордееше с нас. След време дори забрави, че ни беше създал. Обикна ни и ни смяташе за същинска негова жена и негови деца. В известен смисъл ние наистина сме това.

— С вас на него му е било по-леко.

— Да, година след година ние все седяхме и разговаряхме. Той тъй много обичаше да разговаря. Обичаше нашата каменна къщичка и откритото огнище. Нищо не ни пречеше да се настаним в някоя модерна къща в града, ала на него повече му харесваше тук, където можеше по свое желание да води ту примитивен, ту съвременен живот. Той ми разказваше всичко за своята лаборатория и за нещата, които създаваше там. Той инсталира високоговорители из онзи запустял американски град — там, долу. И щом натиснеше някакво копче — целият град се обливаше в светлина и започваше да шуми, сякаш в него живееха десет хиляди жители. Чуваше се бръмченето на самолети, на автомобили и човешки говор. Тогава той сядаше, запалваше пура и разговаряше с нас, а отдолу долиташе шумът на града. Понякога телефонът звънеше и записаният на лента глас искаше от мистър Хетъуей съвети по разни научни и хирургически въпроси и той отговаряше. С телефонния звън, с нас тук, с градския шум и пурата — мистър Хетъуей се чувствуваше напълно щастлив. Само едно нещо той не успя да направи — да ни накара да остареем. Той остаряваше с всеки изминат ден, ала ние оставахме все същите. На мен ми се струва, че това не го безпокоеше. Предполагам дори, че той сам искаше да бъде така.

— Ще го погребем долу, в гробището, където се намират другите четири кръста. Мисля, че това би отговаряло на неговото желание.

Тя леко сложи ръка на китката му.

— Уверена съм в това.

Капитанът се разпореди. Семейството тръгна след малката процесия надолу по хълма. Двама мъже носеха Хетъуей върху закрита носилка. Те минаха покрай каменната колиба и покрай навеса, където Хетъуей преди много години бе започнал своята работа. Уайлдър се спря пред вратата на лабораторията.

Какво ли би било, питаше се той, да живееш на някоя планета с жена и три деца и един ден те да умрат и да те оставят сам, с вятъра, и тишината? Как би постъпил човек изпаднал в такова положение? Ще погребе мъртвите в гробището, ще постави кръстове; след това ще се върне в лабораторията и извиквайки на помощ силата на ума, паметта, сръчността на ръцете и изобретателността, ще почне да събира в едно, частица по частица, всичко, което е било негова жена, син, дъщери. Когато там долу лежи цял американски град, където могат да се намерят всички необходими материали, един извънредно умен човек може да създаде всичко, каквото пожелае.

Шумът от техните стъпки заглъхваше в пясъка. Когато стигнаха на гробището, двама мъже вече копаеха земята.

Те се върнаха при ракетата късно следобед.

Уилямсън кимна с глава към каменната колиба.

— А какво ще правим с тях?

— Не знам — рече капитанът.

— Няма ли да ги „изключите“?

— Да ги изключа? — Капитанът се поизненада. — Това не ми е минавало през ума.

— Но няма да ги вземете с нас, нали?

— Това би било безполезно.

— Значи искате да ги оставите тук такива, каквито са?

Капитанът подаде пистолета си на Уилямсън.

— Ако вие можете да сторите нещо, значи, че сте по-силен от мен!

След пет минути Уилямсън се върна в колибата целият потънал в пот.

— Ето, вземете си пистолета. Сега разбирам какво искате да кажете. Влязох вътре с пистолет в ръка. Една от дъщерите ми се усмихна. Усмихнаха ми се и другите. Жената ми предложи чаша чай. Боже мой, та това би било чисто и просто убийство!

Уайлдър кимна с глава.

— Такива съвършени създания няма да има вече никога. Те са направени да траят дълго време: десет, петдесет, двеста години. Да, те имат не по-малко право на… живот, отколкото вие и аз или който и да било от нас! — Той изтръска пепелта от лулата си. — А сега заемете местата си! Тръгваме на път. Този град все едно, че не съществува. Ние не ще имаме нужда от него.

Денят преваляше. Задуха студен вятър. Целият екипаж беше на борда. Капитанът все още се колебаеше. Уилямсън попита:

— Да не би да искате да се върнете и хм… да се сбогувате с тях?

Капитанът строго изгледа Уилямсън.

— Това не е ваша работа.

Уайлдър закрачи нагоре срещу вятъра. Мъжете в ракетата видяха как неговият силует се появи пред вратата на каменната колиба. Видяха и сянката на жена. Видяха как капитанът й стисна ръката.

След минута-две той тичешком се върна при ракетата.

Нощем, когато вятърът засвири над дъното на мъртвото море, над шестоъгълните плочи на гробището, над четирите стари кръста и един нов, тогава в ниската каменна колиба светва огън; реве вятърът, издига се прахът, блестят студените звезди, а в тая къщичка четири фигури — една жена, две дъщери и син, поддържат огъня в огнището, без сами да знаят защо, разговарят и се смеят.

Нощ след нощ, година след година жената излиза от колибата, вдига ръце и дълго, дълго гледа нагоре към небето, към зелената светлина на Земята, без сама да знае защо върши това; после се връща в колибата и хвърля някое дръвче в огъня; а вятърът се усилва и мъртвото море продължава да бъде мъртво.