Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Martian Chronicles, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Тони
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Източник: http://bezmonitor.com

Издание:

Рей Бредбъри. Марсиански хроники

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1977

Редактор: Дочка Русева

Художник: Анри Кулев

Художествен редактор: Мариана Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Бозева

Превод от английски. Второ издание. Л.Г. V. Тематичен №4001060300/1–1977 г.

Дадена за набор на 27.X.1976 г. Подписана за печат на 13.I.1977 г.

Излязла от печат на 13.II.1977 г. Формат 60X84/16. Поръчка №45.

Печатни коли 14,50. Издателски коли 13,53.

Цена на книжното тяло 0,61 лева. Цена 0,66 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Тодор Димитров“, София, 1977

 

Ray Bradbury. The Martian Chronicles

Bantam Books, New York, 1962

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Февруари 1999
Ила

Те живееха на планетата Марс в къща с кристални колони, на брега на едно пресъхнало море и всяка сутрин Можеше да се види как мисис К. яде златни плодове, които растяха по кристалните стени, или как чисти къщата с помощта на шепи магнетичен прах, който горещият вятър отнасяше заедно с нечистотиите. Привечер, когато древното море беше жежко и неподвижно и винените дървета в двора стърчаха като вцепенени, а старинното марсианско градче дремеше, затворено в себе си, и никой не се показваше навън от вратата, тогава можеше да се види как мистър К. чете някаква металическа книга в стаята си, като докосва с пръсти изпъкналите йероглифи, сякаш свиреше на арфа. И книгата пееше под неговите ръце с напевен, древен глас и разказваше за онова време, когато морето застилало брега с червена пара и древните мъже отивали на война, въоръжени с металически насекоми и електрически паяци.

Мистър и мисис К. бяха живели на брега на мъртвото море цели двадесет години, техните бащи и деди също бяха живели в тази къща, която се бе обръщала като цвете към слънцето вече десет столетия.

Мистър и мисис К. не бяха стари. Като истински марсианци те имаха гладка, мургава кожа, очи жълти като златни монети и тих, мелодичен глас. По-рано обичаха да рисуват картини с химически пламъци, обичаха да плуват в каналите през сезона, когато винените дървета ги изпълваха със зелени води, и после до зори да бъбрят под сините фосфоресциращи портрети в стаята за разговори. Сега те вече не бяха щастливи.

Сутринта мисис К. стоеше между колоните и слушаше как пустинните, безплодни пясъци се сгорещяват, превръщат се в жълт восък и сякаш се устремяват към хоризонта.

Нещо щеше да се случи.

Тя чакаше.

Наблюдаваше синьото марсианско небе така, като че ли то всеки миг щеше да се наежи, да се свие и да изхвърли на пясъка някакво светло, лъскаво чудо.

Ала нищо не се случи.

Уморена, тя чакаше; започна да се разхожда между изпускащите пара колони. От фреските на капителите почна да вали тих дъждец и охлаждайки нажежения въздух, нежно милваше кожата й. В знойни дни това беше също като ходене из ручей. Подът на къщата заблестя под хладните струи. Чуваше се как нейният мъж свиреше без почивка на своите книги; старинните песни не изморяваха пръстите му. И тя спокойно си мислеше: как би желала един ден той отново да й отдели малко време, да я държи и да я докосва като малка арфа, така както сега докосваше невъзможните си книги.

Уви! Тя поклати глава и едва сви рамене опрощаващо. Миглите й се спуснаха лекичко и закриха златистите й очи. Женитбата караше хората да застаряват, да свикват един с друг, макар и още млади.

Тя се отпусна в едно кресло, което тутакси само прие формата на нейното тяло. Плътно и неспокойно затвори очи.

И сънят дойде.

Мургавите й пръсти затрепериха, протегнаха се нагоре, сякаш ловяха въздуха. Само след миг тя се изправи в креслото слисана, задъхана.

Бързо се огледа, като че ли очакваше да види някого пред себе си. Изглеждаше разочарована: пространството между колоните беше празно.

На триъгълната врата се показа нейният съпруг.

— Извика ли ме? — попита той раздразнено.

— Не! — почти изкрещя тя.

— Стори ми се, че извика.

— Тъй ли? Аз задрямах и сънувах нещо — Посред бял ден? Това не се случва често с теб.

Тя изглеждаше така, сякаш видяното насън я беше замаяло.

— Странно, много странно — промърмори тя. — Този сън…

— Е?

На него явно му се искаше да се върне към книгите..

— Присъни ми се някакъв мъж.

— Мъж?

— Висок мъж, шест фута и един инч.

— Глупости. Това е великан, изрод.

— Но все пак — тя бавно подбираше думите си — той изглеждаше добре. Въпреки височината. И имаше… о, зная, на теб това ще ти се стори глупаво… но той имаше сини очи!

— Сини очи! Боже мой! — възкликна мистър К. — Какво ли ще ти се присъни следващия път? И предполагам, че е имал черна коса?

— Как позна? — развълнува се тя.

— Просто избрах най-невероятния цвят — студено отвърна той.

— Да, черна коса! — извика тя. — И много бяла кожа. Един съвсем необикновен мъж! Беше облечен в странни дрехи; той се спусна от небето и любезно поговори с мен.

Тя се усмихна.

— От небето? Каква нелепост!

— Той долетя в металическа машина, която блестеше на слънцето — припомни си мисис К. Тя затвори очи, за да си пресъздаде сънуваното. — Видях небето и нещо, което блестеше като подхвърлена във въздуха монета; изведнъж то започна да става все по-голямо и после падна леко на земята; това беше дълъг, сребрист кораб, закръглен, чужд кораб. Отстрани на сребърното нещо се отвори една врата и от нея излезе този висок мъж.

— Ако беше поработила повече, нямаше да имаш такива глупави сънища.

— А на мен това ми харесва — отговори тя, като се излегна в креслото. — Никога и не подозирах, че имам такова въображение. Черна коса, сини очи, бяла кожа! Какъв странен мъж и все пак тъй красив!

— Иска ти се.

— Ти си неучтив. Аз не съм го измислила нарочно; той сам ми се яви в ума, когато бях задрямала. Това дори и не приличаше на сън. Тъй неочаквано, тъй необикновено. Той ме погледна и каза: „Аз прелетях с тоя кораб от Третата планета. Казвам се Натаниел Йорк…“

— Глупаво име! — възрази съпругът. — Такова име въобще не съществува.

— Разбира се, че е глупаво. Та нали това беше насън! — съгласи се тя примирено. — Той каза още: „Това е първият полет в космоса. Ние сме само двама на кораба — аз и моят другар Берт.“

— Още едно глупаво име.

— Той каза: „Ние сме от един град на Земята, така се нарича нашата планета“ — продължи мисис К. — Това са неговите думи. Точно така каза: „Земята“. Той не говореше на нашия език. Но по някакъв начин аз го разбрах. С ума си. Телепатия, както изглежда.

Мистър К. се обърна. Нейният глас го спря.

— Ил! — тихо го извика тя. — Мислиш ли си понякога… хм… дали на Третата планета наистина има хора?

— На Третата планета животът е невъзможен — търпеливо обясни съпругът. — Нашите учени са установили, че в тамошната атмосфера има премного кислород.

— Но колко чудесно би било, ако там живееха хора! И ако те можеха да плуват през космоса с някакви особени кораби!

— Слушай, Ила, ти много добре знаеш, че аз не обичам тези сантиментални бръщолевения. Нека продължим да си гледаме работата.

Денят вече преваляше, когато, присъствувайки между колоните под шумолящия дъжд, тя започна да пее. Една и съща мелодия отново и отново.

— Каква е тази песен? — сърдито извика най-после мъжът, приближавайки се към огнената маса.

— Не знам.

Жената погледна нагоре, изненадана от себе си. В почуда сложи ръка върху устата си. Слънцето залязваше. С угасването на дневната светлина къщата се затваряше като някакво огромно цвете. Между колоните задуха вятър; на огнената маса ожесточено клокочеше локвичка от сребриста лава. Вятърът леко развя червеникавите коси на мисис К. и тихичко затананика на ухото й. Тя стоеше мълчалива, загледана в далечината към просторното бледожълтеникаво морско дъно, и сякаш си спомняше нещо; очите й бяха тъжни и влажни.

С очите си само ти пий за мен

и с моите аз ще отвърна…

Тя пееше тихо, бавно, нежно.

Ръба на чашата ти целуни

и чашата аз ще целуна…

Мисис К. повтори мелодията, сега вече без думи, затвори очи и ръцете й сякаш подхвръкнаха с вятъра. Най-после млъкна.

Песента беше прекрасна.

— За пръв път чувам тази песен. Ти сама ли я измисли? — попита той, като я погледна строго.

— Не. Да. Не. Наистина не зная! — Тя беше смутена. — Аз дори не разбирам думите; те са на друг език!

— На какъв език?

Тя машинално хвърляше късчета месо в кипящата лава.

— Не знам. — След миг месото беше готово, тя го извади от огъня и го поднесе на мъжа си в една чиния. — О, навярно аз просто съм си измислила цялата тази щуротия. Сама не знам защо.

Той не каза нищо. гледаше как тя потапя месо в свистящата огнена локвичка. Слънцето бе залязло. Бавно, бавно нощта пропълзя в стаята, сякаш тъмно вино я изпълни до тавана, поглъщайки колоните и тях двамата. Само блясъкът на сребристата лава осветяваше лицата им.

Тя отново затананика странната песен.

Изведнъж той скочи от стола и сърдито напусна стаята.

По-късно мъжът довърши вечерята си сам.

Ставайки от масата, той се протегна, погледна към нея и прозявайки се, предложи:

— Хайде да отидем с огнените птици в града тази вечер и да се позабавляваме.

— Сериозно ли говориш? — попита тя. — Да не си нещо болен?

— Какво има тук толкова странно?

— Но ние вече половин година никъде не сме излизали!

— Струва ми се, че това е добра идея.

— Как така си станал изведнъж толкова внимателен?

— Остави това — намръщи се той. — Искаш ли да отидем или не?

Тя погледна към бледната пустиня. Двете бели луни близначки изгряваха на хоризонта. Прохладна вода милваше пръстите на краката й. Тялото й леко потрепера. Много й се искаше да си остане тук, да седи тихо, безмълвно, неподвижно, докато не се случи това, което бе очаквала всеки ден, това, което не можеше, но би могло да се случи. Душата потръпна, докосната от някаква песен.

— Аз…

— Ще се почувствуваш по-добре — настоя той. — Хайде ела!

— Уморена съм — каза тя. — Някоя друга вечер.

— Ето ти шалчето. — Той й подаде едно шишенце. — Месеци вече, откакто никъде не сме ходили.

— Ако не се смятат твоите пътувания до Кси Сити два пъти седмично. — Тя избягваше да го гледа.

— По работа — каза той.

— Работа? — прошепна си тя.

От флакона протече някаква течност, превърна се в синкава мъгла и тръпнеща се обви около шията на жената.

 

 

На гладкия прохладен пясък, светещи като разпалени въглени, чакаха огнените птици. Надуван от нощния вятър, във въздуха припляскваше белият балдахин, привързан с хиляди зелени ленти към птиците.

Ила легна под балдахина и по заповед на нейния мъж пламтящите птици се понесоха нагоре към тъмното небе. Лентите се изопнаха, балдахинът се издигна във въздуха. Пясъците изчезнаха отдолу с вой; синкавите хълмове прелитаха и прелитаха, оставяйки назад техния дом, колоните, от които капеше дъжд, затворените в клетки цветя, пеещите книги, шепнещите ручейчета на пода. Тя не гледаше към мъжа си. Чуваше го как подвиква на птиците, а те се издигаха все по-високо, като десет хиляди нажежени искри, като множество червеножълти ракети в небесата, теглейки след себе си балдахина като цветно листенце, припламнало сред вятъра.

Тя не виждаше плъзгащите се отдолу мъртви, древни градове, с къщи, като изрязани от кост шахматни фигури; не виждаше старите канали, пълни с пустота и сънища. Над сухи реки и сухи езера летяха те като лунна сянка, като пламтящ факел.

Тя виждаше само небето.

Съпругът проговори.

Тя гледаше към небето.

— Чу ли какво ти казах?

— Какво?

— Можеше да бъдеш по-внимателна — шумно въздъхна той.

— Бях се замислила.

— Не знаех, че си такава любителка на природата; но тази вечер ти просто не откъсваш очи от небето — каза той.

— Много е красиво.

— Аз току-що си мислех — бавно продължи съпругът — дали да се обадя на Хале тази вечер. Бих искал да го попитам дали можем да прекараме известно време около една седмица, не повече — при тях, в Сините планини: Просто ми хрумна…

— Сините планини! — Тя се хвана с една ръка за края на балдахина и рязко се обърна към него.

— О, това е само една идея.

— И кога искаш да тръгнем? — неспокойно попита тя.

— Бихме могли да тръгнем утре сутринта. Нали знаеш: ранно пиле и прочие… — подхвърли небрежно той.

— Но ние никога не сме тръгвали толкова рано през годината!

— Е, сега ще направим изключение. Мислех си… — Той се усмихна. — Ще бъде добре да променим обстановката. Тишина и спокойствие. Ти знаеш. Или имаш някакви други планове? Ще отидем, нали?

Тя въздъхна, почака, сетне отговори:

— Не!

— Какво? — Неговият вик изплаши птиците. Балдахинът се разтърси.

— Не. — твърдо каза тя. — Аз няма да дойда.

Той я погледна. Те вече не проговориха. Тя се обърна настрана.

Птиците продължаваха да летят, десет хиляди искри, подгонени от вятъра.

 

 

В зори слънцето прониза с лъчите си кристалните колони, разтопи мъглата, върху която лежеше спящата Ила. Цяла нощ Ила бе висяла над пода, носена от меките килими на омарата, която се заизлива от стените, щом тя си легна. Цяла нощ бе спала върху тая тиха, неподвижна река като лодка сред безмълвен поток. Сега мъглата се изгряваше, нивото на омарата бе почнало да спада, докато най-после Ила остана на брега на пробуждането.

Тя отвори очи.

Мъжът й стоеше над нея. Той сякаш бе стоял тук и бе наблюдавал с часове. Без да знае защо, Ила просто не можеше да го погледне в очите.

— Ти пак си сънувала! — каза той. — Говореше непрекъснато и не ме остави да спя. Аз наистина мисля, че трябва да отидеш на лекар.

— Нищо ми няма.

— Ти говори много насън.

— Тъй ли? — Тя бързо се надигна.

В стаята беше студено. Сива утринна светлина обля Ила, докато лежеше.

— Какво сънува?

Тя помълча, докато си припомни.

— Корабът. Той пак се спусна от небето, кацна, от него излезе високият мъж и ми заговори. Той се шегуваше, смееше се и на мен ми беше приятно.

Мистър К. докосна с ръка колоната. Бликнаха струйки топла вода; парата прогони студа от стаята. Лицето на мистър К. беше безстрастно.

— А после — продължи тя — същият този мъж, със странното име Натаниел Йорк, каза, че аз съм красива… и ме целуна…

. — Ха! — извика мъжът и рязко се обърна; долната му челюст играеше.

— Но това е само насън — весело каза тя.

— Пази глупавите си женски сънища за себе си!

— Държиш се като дете! — Тя се отпусна върху последните снопчета от химическа мъгла. И след миг тихо се засмя: — Аз си спомних още нещо — призна си тя.

— Какво е то, говори! Какво? — изкрещя мъжът.

— Ил, ти си станал тъй нервен!

— Кажи ми! — настоя той. — Ти не трябва да имаш тайни от мен!

Над нея се бе навело мрачно, сурово лице.

— Никога не съм те виждала такъв! — отговори Ила; на нея й беше и страшно, и забавно. — Нищо особено не се случи, само дето този Натаниел Йорк ми каза… хм, Каза ми, че ще ме вземе на кораба си горе на небето и ще ме заведе със себе си на своята планета. Разбира се, това са глупости.

— Значи глупости! — едва ли не изрева той. — Ти трябва да се чуеш отнякъде как любезничеше с него разговаряше с него, пееше с него през цялата нощ, господи! Ти трябваше да се чуеш!

— Ил!

— Кога ще дойде? Къде ще се спусне с проклетия си кораб?

— Ил, по-тихо! Не повишавай глас!

— По дяволите с моя глас! — В гнева си той се наведе над нея. — В този твой сън… — Той я стисна за китката на ръката. — Корабът се приземи в Зелената долина, нали? Отговаряй!

— Да, там…

— И това стана днес следобед, нали? — не стихваше той.

— Да, струва ми се, така беше. Но само насън!

— Добре — и той сърдито отхвърли ръката й. — Добре че поне си казваш истината! Аз чух всичко, що говореше насън, всяка думичка. Ти сама спомена за долината и часа.

Дишайки тежко, той се разхождаше между колоните като заслепен от мълния. Постепенно дишането му се успокои. Тя не сваляше очи от мъжа си — дали не е полудял? Най-после стана и тръгна към него.

— Ил… — прошепна тя.

— Остави ме.

— Ти си болен.

— Не. — И той уморено се усмихна насила. — Детинщини и нищо повече. Прости ми, скъпа. — Той грубо я потупа. — Много работих напоследък. Извинявай. Ще отида да полегна малко…

— Беше тъй кипнал.

— Сега съм добре. Отлично. — Той въздъхна. — Да забравим това. Знаеш ли, вчера чух един виц за Уел, исках да ти го разкажа. Ти ще приготвиш закуската, а пък аз ще разкажа вица, съгласна ли си? А за това повече няма да говорим. Какво ще речеш?

— То беше само сън.

— Разбира се. — Той машинално я целуна по бузата. — Само сън.

По пладне слънцето печеше високо и планините трептяха на светлината.

— Няма ли да ходиш в града? — попита Ила.

— В града? — Той леко повдигна вежди.

— Ти винаги ходиш там на този ден. — Тя намести една цветна клетка на подставката. Цветята се размърдаха и разтвориха гладките си жълти устенца.

Той затвори книгата.

— Не. Много е горещо. И късно.

— Да. — Тя привърши работата си и тръгна към вратата. — Скоро ще се върна.

— Почакай! Къде отиваш?

Тя беше вече на вратата.

— При Пао. Тя ме покани!

— За днеска ли?

— Не съм я виждала толкова време! Не е далече.

— В Зелената долина, ако не се лъжа.

— Да, малка разходка; не е далече. И аз реших, че… — Тя забърза навън.

— Съжалявам, много съжалявам — каза той и изтича да я настигне; видът му беше много загрижен. — Съвсем забравих: аз поканих доктор Нлле на гости!

— Доктор Нлле! — Тя се наклони към вратата.

Той я хвана за лакътя и решително я задърпа навътре в стаята.

— Да.

— Но Пао…

— Пао ще почака, Ила. Ние трябва да посрещнем Нлле.

— Само за няколко минути…

— Не, Ила.

— Не?

Той поклати глава.

— Не. Освен това до Паови има доста път. Все през Зелената долина, покрай големия канал, после надолу… нали? А днес ще бъде много, много горещо и на доктор Нлле ще му бъде много приятно да те види… Какво ще кажеш?

Тя не отговори. Искаше й се да се отскубне, да избяга. Искаше й се да крещи, да вика. Но продължаваше да седи в креслото, сякаш бе попаднала в клопка и с безизразен поглед разглеждаше пръстите си, като ги въртеше бавно..

— Ила? — промърмори той. — Ти ще останеш в къщи, нали?

— Да — каза тя след дълго мълчание, — ще остана.

— Целия ден?

Гласът й прозвуча глухо:

— Целия ден.

 

 

Денят преваляше, а доктор Нлле го нямаше никакъв. Изглежда че това много не учудваше съпруга на Ила. Когато стана вече доста късно, той промърмори нещо, отиде при един долап и извади някакво зловещо оръжие — малка жълтеникава тръба, която завършваше с няколко малки меха и автоматичен спусък. Той се обърна. На лицето му стоеше безизразна маска, изкована от сребърен метал — маската, която си слагаше всякога, когато искаше да скрие чувствата си; маската, чиито изпъкналости и вдлъбнатини прилягаха тъй съвършено към слабите му бузи, брадичка и чело. Той държеше в ръцете си своето зловещо оръжие и го разглеждаше под блясъка на маската. То непрекъснато бръмчеше като кошер. Оръжието можеше със силен трясък да изстрелва рояци златисти пчели. Страшни златисти пчели, които жилят, отравят и падат мъртви като семена на пясъка.

— Къде си тръгнал? — попита тя.

— Какво? — той се бе заслушал в зловещото бръмчене на меховете. — Щом като доктор Нлле е закъснял, да не съм луд да го чакам. Отивам на лов. За малко. Скоро ще се върна. А ти оставаш тук и никакво излизане, ясно? — Сребърната маска заблестя.

— Да.

— И кажи на доктор Нлле, че ще се върна. Само да половувам малко.

Триъгълната врата се затвори. Стъпките му заглъхваха надолу по хълма.

Тя го проследи с поглед, докато той изчезна в слънчевата светлина. След това отново се залови да чисти с магнетическия прах и да обира свежите плодове от кристалните стени. Работеше усърдно и сръчно, ала от време на време я обхващаше някаква приятна отпадналост и тя се чуваше да пее онази странна и неизлизаща от ума й песен, загледана към небето, отвъд кристалните колони.

Тя притаи дъх и замря в очакване. Приближава се… Ей сега ще се случи.

Има дни, когато слушаш как се приближава страхотна буря, а наоколо ти цари напрегната тишина; после — едва доловимо налягане във въздуха и над земята се понася диханието на промяната с нейните напъни, сенки и изпарения. Въздухът напира в ушите ти и ти се опъваш като струна в очакване на надигащата се буря. Започваш да трепериш. Небето се покрива с петна, с цветове; облаците се сгъстяват, планините придобиват металически оттенък. Цветята в клетката тихичко въздишат, предупреждават. Чувствуваш как косата ти лекичко се раздвижва. Някъде в къщата часовникът напява: „Време, време, време, време…“ Тихо, нежно, като капеща върху кадифе вода.

И изведнъж — бурята! Електрически пламък и от непрогледния небосвод се изсипват всепоглъщащите вълни на черен прибой, на вечен унищожителен мрак.

Така бе и сега. Наближаваше буря, макар че небето беше ясно. Назряваше мълния, макар че не се виждаше никакъв облак.

Ила се разхождаше из притихналата лятна къща. Всеки миг на небето може да пламне мълния, ще последва силен гръм, кълбо дим, тишина, стъпки по пътеката, почукване на кристалната врата, тя ще изтича да му отвори…

„Глупавичка Ила! — мислено се усмихна тя. — С какви дивотии се занимава празният ти ум!“

И тогава — то се случи.

Нахлу гореща вълна, сякаш голям огън летеше във въздуха. Разнесе се вихрен, стремителен звук. В небето блесна метал.

Ила извика.

Изтича между колоните, силно разтвори вратата. Погледна към хълма. Но там нямаше нищо.

Искаше й се да изтича надолу по склона, но се спря. Трябваше да стои тук, да не ходи никъде. Докторът щеше да дойде на гости, а съпругът й щеше да се разсърди, ако тя избягаше.

Остана да чака на вратата, дишаше тежко и често, с протегната напред ръка.

Взря се, търсеше да види нещо там, където се намираше Зелената долина, ала не забеляза нищо.

„Глупава жена! — върна се в стаята. — Ти с твоята фантазия… Това беше само някаква птица, лист, вятър или риба в канала. Седни. И почини!“

Тя седна.

Чу се изстрел.

Ясен, пронизителен; звукът на зловещото оръжие, пълно с насекоми.

Тя изтръпна.

Изстрелът дойде някъде отдалеч. Един единствен. Далечно бръмчене на бързокрили пчели. Един изстрел. После още един — остър, студен и далечен.

Тя отново изтръпна и, без да знае защо, скочи на крака, започна да крещи и пищи и не искаше да млъкне.

Втурна се вихрено през стаята и още веднъж широко отвори вратата.

Ехото замираше някъде далеч, далеч…

Изчезна.

Няколко минути Ила почака на двора; лицето й беше бледо.

После с бавни стъпки, отпуснала глава, започна да се разхожда из окръжените с колони стаи, докосвайки с ръка разните предмети, устните й трепереха; накрая седна в сгъстяващия се мрак на винената стая и зачака. След време взе да бърше една янтарна чаша с ръба на шарфа си.

И ето че някъде далеч се дочуха стъпки, които хрускаха по малките дребни камъчета.

Тя се изправи и застана сред стихналата стая. Чашата падна от ръката й и се разби на парчета.

Вън пред вратата стъпките колебливо се забавиха.

Да заговори ли? Да извика ли: „Ела, о, ела!“

Тя пристъпи напред.

Стъпките вече се изкачваха по стъпалата. Нечия ръка изви дръжката.

Тя се усмихна към вратата.

Вратата се отвори. Усмивката изчезна.

Беше съпругът й. Сребристата му маска смътно проблясваше.

Той влезе в стаята и само за миг погледна жена си. Сетне с рязко движение отвори меховете на оръжието си, изтърси две мъртви пчели, чу как те шляпнаха на пода, стъпи върху тях и остави празната мехова пушка в ъгъла на стаята; а в това време Ила се наведе и напразно се опитваше да събере парчетата от разбитата чаша.

— Какво правиш? — попита тя.

— Нищо — отвърна мъжът, обърнат с гръб към нея. Той си свали маската.

— Пушката… чух те да стреляш. Два пъти.

— Половувах малко. Понякога на човек му се ще да поизлезе на лов. Пристигна ли доктор Нлле?

— Не.

— Чакай малко — и мъжът досадно щракна с пръсти. — Да, сега си спомням. Той трябва да ни посети утре следобед. Ама че съм глупав!

Седнаха да се хранят. Тя погледна храната и не мръдна ръце.

— Какво ти е? — попита той, без да вдига очи от месото, което потапяше в клокочещата лава.

— Не знам. Не съм гладна — каза тя.

— Защо не?

— Не знам. Просто не съм.

В небето вятърът се усилваше; слънцето залязваше. Стаята изведнъж стана малка и студена.

— Мъчех се да си спомня — каза тя в тихата стая, седнала срещу своя безстрастен, изправен златоок съпруг.

— Да си спомниш какво? — той отпи от виното си.

— Песента. Онази хубава, прекрасна песен. — Тя затвори очи и затананика, но това не беше същата песен. — Забравила съм я. А на мен някак си не ми се ще да я забравя. Ще ми се винаги да я помня. — Тя почна да маха с ръка, сякаш ритмичното движение можеше да й помогне. След това се отпусна в креслото. — Не мога да си я спомня.

И заплака.

— Защо плачеш? — попита той.

— Не знам, не знам, но нищо не мога да сторя. Тъжно ми е и не знам защо. Плача, не знам защо, но плача.

Тя отпусна глава в ръцете си; раменете й се разтърсиха пак и пак.

— До утре всичко ще мине — каза той.

Тя не го погледна; гледаше само към голата пустиня и към тъй светлите звезди, които се появяваха на черното небе, а някъде отдалеч се носеше усилващият се вой на вятъра и хладният плясък на водата в дългите канали. Ила затвори очи, цялото й тяло трепереше.

— Да — каза тя, — до утре всичко ще мине.