Уилям Котсуинкъл
Извънземното (9)

9.

Привечер по околните улици, освен колата на пицарията се появи още една закрита кола, но в нея нямаше кутии, издаващи миризма на домати и сирене. Тя беше пълна с подслушвателна апаратура, толкова чувствителна, че можеше да смае дори един междузвезден пътешественик. На колана на оператора, седнал пред светещото контролно табло, подрънкваше тежка връзка ключове. От усилвателите на апаратурата го заливаха звуци и гласове, които вече са ни познати, гласовете от квартала.

„— … Мамо, в рецептата за сладките чаша мляко равна ли е на чаша брашно?“

Или:

„— Просто се махни от моя живот, направи ми тази услуга…“

Или:

„— … Тази вечер ще стоя при детето, Джак, ако си решил да наминеш…“

Колата бавно се придвижи към следващата пресечка, улавяйки всеки глас и всеки разговор, който заемаше своето място в картинната мозайка на нощния живот на квартала.

„— Уенди е заловена от пиратите? — казва Питър…“

И още:

„— Предавателят му е готов, Майкъл. Можем да го отнесем горе…“

Мъжът с ключовете махна с ръка и колата спря.

„— Знаеш ли, Елиът, напоследък той не ми изглежда много добре.“

„— Не говори така, Майкъл. Ние сме добре!“

„— Какво значи това «ние»? Напоследък все говориш за вас двамата заедно…“

„— Ами това е телепатична връзка, Майкъл. Аз съм толкова близък с него сега… Чувствам се част от него.“

Някой обикновен подслушван би взел този разговор за обичайни детски измишльотини, но на този подслушван той се видя толкова особен, като сигнал от Марс. Той моментално извади картата на улицата и обгради, къщата на Мери с голям червен кръг. Камионетката продължи надолу по, улицата, а колата от пицарията в същия момент се показа иззад ъгъла…

Елиът се стараеше да обясни на Ити обичая по празника на Вси светии, изтъквайки, че това ще е неговият единствен шанс да излезе на улицата, без да се маскира.

— … просто защото всеки ще изглежда ненормално. Разбираш ли? О, съжалявам, не исках да кажа, че ти си ненормален. Но ти си просто различен…

— Кажи различен… — произнесе Ити, докато Елиът мяташе на главата му чаршаф и се мъчеше да нахлузи на ципестите му крака големи, пухкави домашни чехли. Допълни костюма му с една каубойска шапка.

— Не е зле — прецени Елиът. — Така можем да те водим навсякъде.

Самият Елиът си бе измайсторил костюм на прегърбено чудовище, за да е в тон с Ити и космическият таласъм да не бие толкова много на очи. Майкъл имаше затруднения заради своя костюм — двамата С Мери разговаряха на долния етаж.

— Не! — отсече Мери — Край! Няма да се облечеш като терорист.

— Но другите момчета така се обличат.

— И какво — всички момчета от този квартал ще бъдат терористи, така ли?

— Моля те, мамо!

— Казах не. А къде е Гърти?

— Горе е, приготвят се с Елиът.

Но Гърти не се приготвяше с Елиът. Тя се измъкваше през един прозорец.

Елиът обясняваше на Ити:

— Ако си мълчиш и ходиш с чаршафа, мама никога няма да разбере. Ти си Гърти, разбираш ли?

— Гърти — повтори древното чудовище и заслиза, увито с чаршафа, до Елиът по стълбата.

Мери ги чакаше долу. В изблик на безумен празничен плам тя също бе облякла странен костюм — беше с рокля с леопардови шарки, с домино на очите и „магически“ жезъл в ръце, с който да удря по-буйните от гостенчетата си по главите.

— О, мамо, направо си страхотна!

— Благодаря ти, Елиът. Много си мил.

Ала не само Елиът й се възхищаваше. Древното чудовище, маскирано като Гърти и скрито на сигурно място под чаршафа, бе втренчило омаян поглед в Мери, защото днес тя изглеждаше, като истинска звездна кралица, неземно красива, по-прелестна от всякога!

— Гърти — обърна се тя към него, — костюмът ти е чудесен. Как успя да си направиш корема толкова голям?

Тя потупа закръгленото, подобно на тиква туловище и прастарият пътешественик едва чуто въздъхна.

— Ами, натрупахме възглавници — неспокойно отвърна Елиът.

— Станало е доста ефектно — забеляза Мери. — Но нека да накривим още малко каубойската шапка.

И тя нежно повдигна ръце към костенурчестата глава на извънземното. Щом пръстите и го докоснаха, страните му под чаршафа поруменяха. От Мери струяха благотворни потоци енергия и течаха надолу по щраусовия му врат. Светлинката от сърцето му припламна, но то веднага я закри с ръка.

— Така! — каза Мери. Сега е по-добре. — После се обърна, към Елиът — Пази я, не яжте нищо, което не е увито, и не говорете с непознати.

Майкъл изникна отнякъде — бе преправил костюма си на терорист:

— … и не яжте ябълки, защото в тях може да има бръснарски ножчета, и не пийте пунш, защото в него може да има наркотик…

Мери се наведе, целуна двете момчета, после целуна и космическия таласъм, при което патешките му колене се подкосиха, подкожното пламъче затрептя, а в съзнанието му запреливаха прекрасни багри като от мъглявината Орион.

— Добре, добре… — изпрати ги Мери, — приятно прекарване…

Наложи се Елиът да дръпне чудовището за ръката, защото то се бе заковало пред Мери, като че наблюдаваше раждането на нова звезда. Ити се спъна в пухкавите чехли, но преди да излезе, все пак успя да хвърли един последен поглед към своята кралица.

— Довиждане, миличка! — каза Мери.

Довиждане, миличка, прошепна то и в преизпълнената му от вълнение душа отекна космическо любовно ехо.

Те го помъкнаха към алеята, после към гаража. Там ги чакаше Гърти, и тя загърната в чаршаф; радиобуят със сгънатия чадър също бе увит в чаршаф, а останалите части — пъхнати в една картонена кутия. Ити огледа всичко и за момент се запита дали наистина иска да го използва. Нямаше ли да бъде по-щастлив, ако останеше до края на дните си в килера, близо до Мери?

— Хайде, Ити, скачай!

Те го повдигнаха в коша отпред на велосипеда, прикрепиха предавателя му към багажника над задното колело и потеглиха по алеята, а после по улицата.

Свил крака, Ити се возеше в коша и гледаше изумен парада на земните деца по улицата: принцеси, котки, клоуни, скитници, пирати, дяволи, торили, вампири и франкенщайновци.

Земята наистина беше удивително място!

Дръж се здраво, Ити!

Елиът усещаше тежестта на странното същество в коша — дребничко, но изключително създание, изгубено на тая чужда планета… Тази вечер имаха важна мисия и Елиът изпитваше непознати досега чувства. Докато държеше кормилото и въртеше педалите, носейки тежкото телце на Ити напред, той осъзна, че в крайна сметка вече не е онзи дребен тарикат, за какъвто го мислеха. Дребните му хитрости го напускаха, сякаш се стопяваха в нощта, погълнати от мрака. Елиът разбра, че макар и да е късоглед, немарлив и потиснат, той е призван за тази мисия. С всяко завъртане на колелетата се чувстваше все по-освободен, по-щастлив, докоснат от ръката на открития космос. Погледна към Майкъл, брат му се усмихна и шините в устата му проблеснаха. Погледна към Гърти и тя му махна с ръка, а после се изкикоти, като видя Ити, превит на две в малкия кош, от който стърчаха пухкавите домашни чехли.

Ще го върнем там, откъдето е дошъл, помисли си Елиът и погледна Млечния път. Той сияеше през смога и телефонните жици, сякаш тихо пееше. Изведнъж оттам проблесна загадъчна коса светлина — бледни лъчи хладен пламък достигнаха Земята, докоснаха момчето и мигом отплаваха далече-далече…

 

— Гледай ти, това е най-невероятният костюм, който някога съм виждал — възкликна мъжът в преддверието. Зад него стоеше жена му с облещени от почуда очи, а иззад тях и измежду краката им надзъртаха децата, обзети от страхопочитание при вида на извънземното.

Ити си беше свалил чаршафа. С каубойската шапка, домашните чехли, необикновените очи, ниското си коремче и крака като блатно растение тон нямаше конкуренти сред останалите участници в маскарада. Във всяка къща, в която влизаха, се повтаряше все същото — около Ити се вдигаше голям шум. Това му харесваше. Седмици наред бе седял в килера, а сега разнасяше кошницата си за лакомства от къща на къща и хората я пълнеха с бонбони.

— Наистина изключително… — мърмореше бащата и докато ги изпращаше до вратата, не откъсваше очи от дългите като коренища пръсти, които се влачеха по килима.

Ити излезе с пълна кошница в ръце. Беше събрал цяло състояние от първокласни, високохранителни вафли и бонбони, достатъчни да го подкрепят дни наред в космоса. Дражетата с марка „М и М“ бяха цели купища, а един особено калоричен шоколад, наречен „Млечен път“, очевидно бе предназначен за по-дълги междузвездни преходи.

— Ти си сензация, Ити — му каза Елиът, докато буташе колелото си по тротоара. Космическото същество се клатушкаше до момчето и Елиът усещаше щастието, което се излъчваше от него. Елиът знаеше какво значи да си черна овца, на която хората се надсмиват, той самият винаги е бил такова дете, сякаш и неговият нос беше като сплескано брюкселско зеле. Но вече не се чувстваше така. Чувстваше се по-възрастен, по-мъдър, свързан с далечни, недостижими светове! В главата му проблясваха и преминаваха като комети велики мисли, оставяйки загадъчни огнени дири.

Колкото до споменатото преди малко брюкселско зеле, то бе почнало да забелязва, че някои от децата надничат в чуждите прозорци. И подръпна ръкава на Майкъл, за да му покаже какво желае. Те пресякоха най-близката морава и надникнаха в един прозорец. Някакъв мъж по фланелка се разхождаше из стаята с пура в уста и кутия бира в ръка. Опрял брадичка на перваза, старият гост от космоса се усмихна на себе си… Ако всяка вечер можеше да излиза с приятелите си и да наднича в прозорците, на Земята щеше да си заслужава да се живее.

— Ити, Ити — прошепна Гърти, — ела с мен…

Тя тихо го поведе покрай къщата, към портала, а после — до входната врата. Двамата натиснаха звънеца и хукнаха да бягат.

Ити зашляпа тромаво с пухкавите си чехли, единият се изхлузи; изгуби се някъде и каубойската му шапка, но той крещеше от възторг! Сега вече живееше истински, беше като всички други земни хора.

— По-бързо, по-бързо — повтаряше Гърти, те се провираха задъхани между някакви храсталаци, а от пръстите на Ити струеше мъгла. Старият пътешественик беше толкова възбуден, че пръстите му сами започнаха да издават космически сигнали, закодирали най-дълбоките тайни от еволюцията на Вселената. Цялата редица храсти притихна, а после пищно разцъфтя. Но великият древен ботаник вече ги бе отминал, устремен към следващата къща, за да надзърне и в нейните прозорци.

Така обиколиха няколко квартала. Много бонбони бяха изгълтани във възбудата, затова най-старият участник в празника изрази желание да съберат още.

— Добре — съгласи се Елиът, — нека да опитаме в ей тази къща там.

Той ги поведе по тротоара, сигурен, че и там ще помислят абсурдната фигура, която се клатушка до него, за дете в гумено костюмче. Що се отнася до Ити? Той вече не смяташе, че изглежда странно. Сега възприемаше неземните си форми като нещо, облечено специално за вечерта. А под тях си беше човешко същество, което обича бонбони, звъни на чужди звънци, крещи като дете й си пъха носа тук и там.

Ала щом вратата се отвори, за първи път през цялата вечер очите му замигаха уплашено, защото отсреща се появи оня червенокос дребосък и Ити веднага позна в него Ланс, към когото винаги се бе отнасял с подозрение.

От своя страна Ланс също бе изпълнен с подозрение към Ити:

— Кой е този попита той, без да допусне и за миг, че тези дълги ръце, този топчест корем на стълбите пред къщата им могат да бъдат от гума.

— Това е… братовчед ми — запелтечи Елиът, като се проклинаше, задето не е познал къщата на Ланс и го бяха хванали натясно. А самият Ланс се приближаваше към тях.

— Та той е… невероятен — Ланс пристъпи още по-напред, теглен от необяснима за него сила, която тайнствено го свързваше с чудатия пришълец.

Това момче е страшен досадник, помисли си космическият гост и отстъпи назад. Елиът също отстъпи. Те хукнаха обратно по алеята и скочиха на велосипеда, но Ланс ги последва и също скочи на своя.

— Кажи бързо — промълви Ити и Елиът завъртя педалите с все сила, ядосан на себе си, задето, бе така самоуверен и задето показа Ити на хората. Но Как би могла тайна като Ити да бъде скрита от хората? На човек му се иска да се похвали и да види как другите зяпнат от учудване.

Само че не биваше да го показва на такава лепка като Ланс, защото лепките не можеш ги измами. Те разпознават пришълеца веднага щом го видят.

С клюмнала глава и щръкнали крака Ити пак се бе свил в коша отпред. Какво ли ще направи Ланс? Ще го издаде ли на властите? И дали в края на краищата няма да го препарират?

Елиът се обърна и хвърли поглед през рамо в тъмнината. От Ланс нямаше и следа, изглежда, той не можеше да кара бързо.

— Всичко е наред — съобщи Елиът. — Избягахме му.

Ала не бяха му избягали. Ланс препускаше в нощта по преки, известни само на такива лепки като него, пътища и безпогрешно се насочваше право към преследваната групичка. Откъде знаеше кога да завие и по кой път да ги пресрещне? Имаше нещо, което го водеше по телепатия. Сега възприятията му бяха в постоянна връзка с телепатичната система на Ити, затова Ланс караше като бесен, така бързо, както един обикновен досадник не би могъл и да мечтае. Червената му коса бе прилепнала за главата, стърчаха само ушите — досущ дръжки на тенджера! Той препускаше като луд и прекосяваше квартал подир квартал по следите на Елиът.

Беше изгасил фара на колелото си, само отражателите чертаеха кръгове в мрака, но никой не ги виждаше. Ту студени, ту горещи вълни обливаха Ланс — такова нещо му се случваше за първи път. В неговия кратък живот на момче, което всички отбягват, нещата никога не ставаха, както му се искаше, и той все се мотаеше насам-натам и си играеше сам на електронни игри. Но тази нощ! Тази нощ колелото му бе заредено с такава сила, че той профучаваше по завоите като професионален колоездач. Зъбите му тракаха от възбуда. Вятърът духаше в близнатото му кичурче, нощта беше добра към него.

Внезапно обаче се блъсна в бордюра, колелетата изскърцаха, той се преметна, но не изгуби от очи Елиът отражателят на неговото колело за миг проблесна в светлината на една улична лампа — Елиът беше вече в края на града.

Отправят се към хълмовете, помисли си Ланс, усмихна се на себе си и само след минута под същата улична лампа премина и неговото колело, бързо и безшумно, направлявано от сила, която нямаше да изгуби следата, каквото и да се случеше; Ланс целият изгаряше, а главата му бучеше.

Въртейки все тъй трескаво педалите, той се приведе над кормилото. Проникновени мисли за космоса обсебиха съзнанието му и му се струваше, че още малко и ще литне в небето. Пак се усмихна — всички деца му се подиграваха, задето яде само швейцарско сирене. И какво от това? Какво значение имаше това сега, когато бе понесен от такава невероятна сила!

Последната улична лампа остана зад него и той пое по стръмния път нагоре по хълма.

Елиът погледна още веднъж през рамо, но не видя своя преследвач. Караше велосипеда си по възвишението, сетне пое по черния път и се заизкачва към върха.

Ити подскачаше в теления кош, коремчето му силно се притискаше в мрежата, а пръстите му здраво се бяха вкопчили в нея. Вече наближаваха до мястото на приземяване и умът му работеше трескаво. Трябваше да монтира предавателя и да започне веднага да изпраща сигнали. Космосът беше необятен, а времето безкрайно, затова не биваше да губи, нито миг… Но защо Елиът, взе да се движи толкова бавно, въртейки педалите едва-едва?

— Елиът…

— Да?

— Кажи дръж се… — космическият скиталец раздвижи пръсти, които изпуснаха слабо антигравитационно лъчение, и колелото се вдигна над земята.

Плъзна се по храстите, сетне по горските върхари и се понесе над леса.

Така е по-добре, много по-добре, каза си древният пътешественик и се облегна назад в коша.

С отворени уста и настръхнали коси Елиът бе замръзнал на кормилото. Колелетата на велосипеда се въртяха бавно на вятъра, но щом момчето погледнеше надолу към гората, главата му пък се завърташе лудо. То виждаше черния път и пътечките между дърветата. А над него сред сребристи облаци плуваше луната.

Някъде под тях се събуди бухал и лениво разтвори криле. Зина с клюн и шумно премлясна в очакване на мишка или дори прилеп за излапване. После се издигна във въздуха и безгрижно размаха криле. Изведнъж обаче огромните му очи се облещиха, той се изви надолу ужасен и изчезна между дърветата.

Какво, за бога, беше това…

Елиът, велосипедът и таласъмът в коша прелетяха досами стреснатия бухал, който отпусна криле, тупна на земята и се сви втрещен. В този момент Ланс заплашително приближаваше към него, в последния миг бухалът се отмести, а забързаният досадник едва не го прегази.

Какво става в тая гора, се питаше зашеметената птица, но Ланс нямаше време да й обяснява. Той се бе устремил напред, а колелото му подскачаше по корени, клони и камънаци. В главата му отекваха електронни сигнали и го насочваха право към техния тайнствен източник. Гората го приемаше, пътеките й любезно се отваряха пред него и досадникът минаваше леко през места, в които биха се объркали и най-опитните туристи. Но къде се изгуби тоя Елиът?

Лунните лъчи се процеждаха като през паяжина иззад балдахина от листа, над който се носеше Елиът, скрит от погледа на Ланс и от целия свят. Усещаха го само ужасените прилепи, които с писък се стрелваха надолу и се спотайваха, докато колелото прелиташе над техните владения. Елиът въртеше педалите бавно, неспокойно, а веригата подрънкваше в пространството. Дълбоко в душата си той никога не се бе съмнявал, че колелото му може да лети, неведнъж бе усещал това, докато преваляше хълма, ала магическият тласък не се бе появявал до тази нощ. Той дойде от Ити, неговата магия всъщност беше наука за пространството, толкова развита, че можеше да бъде известна само на Древните. Тя движеше огромните им кораби в космоса и несъмнено с лекота можеше да пренесе едно най-обикновено колело на около миля — до мястото на приземяване.

Когато велосипедът взе да се снишава над сечището, пришълецът надзърна през теления си кош. Той направляваше спускането с лъчението на чувствителните си пръсти — колелото се плъзна по тревата и меко докосна земята, подрусвайки само в последния момент, когато един от дългите пръсти на Ити се заклещи в спиците.

— О…

Колелото се наклони и затисна Ити, преди окончателно да спре. Извънземното изпълзя от коша — пръстът го болеше, но то беше толкова развълнувано, че не му обърна внимание. Елиът също се измъкна и на часа се зае да разопакова предавателя.

Извънземното се огледа бързо и претърси сечището с детектора си. Трябваше да се увери, че никой от преследвачите му през оная нощ не се навърта наоколо. Чувствителният му вътрешен радар се прехвърли над гората — засече Ланс, но го отмина. Защо ли? Защото излъчването на тая лепка не беше по-различно от неговото собствено на един прокуденик, самотник, неудачник — и радарът на Ити просто го отмина, без да долови никаква опасност.

После се обърна към Елиът и му даде знак да започват инсталирането на предавателя.

 

Циркулярът се въртеше като омагьосан поднос, около който танцуваха ножът и вилицата, току зацепвайки се в зъбите по периферията. Какво предизвикваше това омагьосано въртене? За едно крехко дръвче, бе вързан кабел с прикрепена към него пружина. Когато вятърът поклащаше дървото, въжето се изпъваше, повдигаше храповото зъбно колело, направено от нож и вилица, зъбците му се зацепваха в зъбите на циркуляра, той се завърташе, а фибите се плъзгаха по перфорациите и задействаха програмата на „Говори и пиши“. Кое даваше енергия на „Говори и пиши“? Древният ботаник бе опънал стотици жици към гората — съединени с жилчиците на листата, на клоните и корените, те всмукваха електричеството на живота, а как точно ставаше това, знаеше само Ити. Но Елиът ясно усещаше, че живителните сили от гората преминават по жиците, сливат се и заедно захранват предавателя.

Подплатеният с фолио чадър блестеше преобърнат на лунната светлина. Ала неговото предназначение далеч не беше да отразява лунните лъчи. От тази параболична антена нагоре в космоса се излъчваше свръхвисокочестотният сигнал от детектора на Мери, преобразуван от дециметровия тунер.

…_глипъл-дупъл, зуак, зуак, снафн, олг, ммнниип_… или нещо подобно. Истинският звук, който възпроизвеждаше уредът, беше далеч по-изискан, но нашата азбука е безсилна да предаде онези изящни звуци, които Ити бе изтръгнал от „Говори и пиши“.

Елиът стоеше срещу предавателя, надявайки се сигналът да достигне до предназначението си, ала той му се струваше толкова слаб, толкова немощен, залутан в безкрайността…

Отгатвайки съмненията му, извънземното го докосна по рамото:

— Намерихме прозорец.

— Прозорец ли?

— Пролука в йоносферата. Сигналът ще стигне до тях…

Те дълго останаха до предавателя смълчани. Слушаха, звездите сякаш също слушаха и, разбира се, слушаше и досадникът, спотаен в храсталаците наблизо.

През това време Мери се опитваше да запази самообладание пред ордите таласъмчета, които прииждаха в къщата й.

— Да, да, влезте… О, каква страхотна чета сте…

Те й пееха песни, танцуваха. Докато пееха обаче, лепкави топчета дъвка падаха от устите им и биваха стъпквани на килима, а докато ръкомахаха в такт с песните, влажни бонбончета на клечка се лепваха по мъхестите тапети и ги раздираха, щом децата опитаха да си ги издърпат отново. Харви пък взе, че ухапа едно от таласъмчетата.

Докато безстрашното куче пазач досаждаше на невинното гостенче, прозорецът на Мерината стая горе се отвори и вътре се вмъкна един от правителствените агенти с електронен уред в ръка. Неговата мигаща светлинка и трепкащата му стрелка отведоха неканения гост в салона. Щом влязоха в стаята на Елиът, уредът засвятка още по-неспокойно, а когато мъжът го внесе в килера на Ити, направо полудя. Агентът се повъртя малко вътре и удовлетворен, тихо се върна, през салона, а после излезе пак през прозореца на Мери. Измъкна се благополучно, докато в същото време долу завързаха муцуната на кучето с носна кърпа и се опитваха да утешат пищящото дете с купища шоколадови бонбони.

 

…_глипъл, дупъл, зуак, зуак_…

Елиът и Ити седяха до предавателя, вслушваха се в него и наблюдаваха нощното небе, докато досадникът Ланс пък наблюдаваше тях. Небето мълчеше, не отговаряше.

След дълги часове на бдение Елиът заспа, Ланс трябваше да се прибере вкъщи най-късно до девет и древният гост остана сам с уреда си.

Той проследи сигнала, който неспирно се излъчваше в тъмнината.

Не се чувстваше добре. Дали не яде прекалено много бонбони?

Разходи се из гората да навести растенията. Струваше му се, че върви доста тромаво, по-тромаво от обикновено. Сигурно се дължеше на цялото това бясно щуране край чуждите прозорци. Не беше свикнал с подобни неща.

Вървя, докато стигна малко поточе, и приседна край него. Ромонът на водата го омайваше и той потопи глава в нея. Остана така часове, вслушвайки се в бликането на земната кръв. И накрая заспа с глава във водата.

 

— Мисля, че е към метър и трийсет — обясняваше Мери на полицая, — дребно момче, облечено като гърбушко.

И заплака:

— Сигурно е глътнал ножче за бръснене. Знаех си аз…

— Хайде, хайде…, успокояваше я полицаят. — На Вси светии се губят доста деца. Сигурен съм, че Елиът е добре.

Над квартала настъпваше сиво утро. От десет вечерта Гърти и Майкъл си бяха вкъщи. А леглото на Елиът беше празно. За кой ли път вече на Мери й се късаше сърцето. Тя погледна полицая през сълзи:

— Напоследък се държах ужасно с него. Карах го да си чисти стаята…

— Че това си е в реда на нещата — отговори полицаят.

Харви опита да им даде някакъв знак, но муцуната му все още си беше завързана. Той вдигна лапи на вратата и заскимтя приглушено.

— Елиът! — скочи Мери. Момчето се връщаше по моравата зад къщата. За благодарност тя отвърза намордника на Харви и кучето заскимтя с облекчение и блажено се прозина.

— Това ли е липсващият герой? — усмихна се полицаят. Той сгъна бележника си, прибра го и остави семейството да се радва на срещата.

 

— Трябва да го намериш, Майк. В гората е… Някъде край сечището.

Мери бе сложила Елиът да си легне. А липсващият герой сега беше Ити. Майкъл отиде до гаража и изкара колелото си. След няколко минути той вече летеше по улицата и някаква кола го следеше.

Той хвърли бърз поглед през рамо и забеляза, че в нея седяха трима души, които съсредоточено го наблюдаваха. Свърна по една тясна уличка между две къщи, отърва се от колата и се отправи нагоре към хълма.

Намери Ити — той си седеше все така — с глава потопена в потока. Древният пришълец не изглеждаше добре, но твърдеше, че нищо му няма — просто слушал…

Сочеше с ръка потока, небето, околността, но Майкъл забеляза, че е пребледнял, а стъпките му са бавни и тежки.