Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
E.T. the Extra-Terrestrial, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Уилям Котсуинкъл. Извънземното

Редактор: Светлана Иларионова

Илюстрация на корицата: Петьо Маринов

Графично оформление: Димитър Трайчев

Технически редактор: Тодорка Риджова

Коректор: Светла Димитрова

Американска, първо издание

Дадена за набор на 6.VI. 1991 г.

Излязла от печат м. юли 1991 г.

Изд. № 2364. Формат 70×100/32

Печ. коли 14. Изд. коли 9,07

ISBN 954-418-003-6

ИК „Галактика“, Варна

ДФ „Георги Димитров’90“ — София. Пор. №2931

История

  1. — Добавяне

5.

Мери вкара колата пред къщата, но бронята закачи съдовете за смет, преобърна ги и от тях се изсипаха купчини боклуци. Е, какво значение имаше, нали си беше вкъщи. Тя угаси мотора и остана за малко зад кормилото. Усещаше се физически и духовно изцедена. Дали нямаше нужда от стимуланти, или може би просто от чаша джин…

Отвори предната врата и бавно се измъкна навън. Погледът й попадна върху прозорчето на, килера към стаята на Елиът. Там се виждаше едно от неговите препарирани чудовища. О, господи! Нещата, които се произвеждат за децата в наши дни, могат само да ти докарат халюцинации!

Тя продължи по пътечката към входната врата. Харви я посрещна първи, стиснал паничката си в уста.

— Не ме гледай така, Харви. И без това се чувствам виновна.

Тя отмина умоляващото зверче и приближи до пощенската кутия. Дали няма писма от тайни обожатели? От странстващи чудовища?

Нищо. Само глупости. Сметки, просрочени сметки, неспасяемо просрочени сметки, и едно писмо от данъчната служба. Да имат да вземат!

Тя хвърли пощата в едно кошче за хартия, предвидливо поставено съвсем наблизо, събу си обувките и чак тогава извика на племето си:

— Има ли някой вкъщи?

Отговор не последва. Обади се само Харви.

— Извади тая паница от устата си най-сетне!

Седна на един стол в салона на първия етаж и остана там — беше прекалено уморена, за да продължи. Някаква муха забръмча покрай челото й и тя махна с ръка да я пропъди — веднъж, два пъти, докато не видя, че няма никаква муха. Но нещо наистина бръмчеше… изглежда, в главата й. После ще зазвънят камбани, а накрая и гласове ще вземат да й се причуват. Не, днес няма време за нервна криза. Мери стана и се отправи към кухнята.

Елиът очевидно си беше приготвял солидна закуска… на пода. Тя почисти плотовете, шкафовете, а после си направи чаша силно кафе.

Пи го дълго, разглеждайки нозете си. Изтощени нозе, на които им се искаше да вдигнат стачка.

— Хей, има ли някой вкъщи?

Те, разбира се, не й отговориха. Бяха погълнати от тайните си занимания, може би заговорничеха да свалят правителството.

Да правят каквото щат, стига да е тихо.

Но в този миг задната врата изтрещя като оръдеен залп и се появи Майкъл с такъв грохот, като да бе яхнал слон.

— Здрасти, мамо. Как мина денят?

— Добре, ами твоят?

Майкъл вдигна рамене, което сигурно значеше нещо, но тя не разбра какво.

— Сега отивам да поиграя малко футбол — каза той с тон, показващ, че нищо на света не ще може да го спре.

— Ясно. Приятно прекарване. Заминавай. — Тя махна с ръка, като че му даваше разрешение, каквото всъщност той не бе поискал.

Мери отново се взря в чашата с кафе, опитвайки се да възвърне поне част от енергията си. Ако сега горе в леглото я чакаше непознат мъж, щеше да му се наложи да се забавлява сам, докато тя събере сили да се качи по стълбата.

Майкъл си сложи подплънките за раменете и грабна каската: днес се чувстваше кипящ от енергия, не го свърташе на едно място. Два скока и беше вече в салона на втория етаж, но изведнъж Елиът се изпречи на пътя му.

— Майкъл…

— Как си, фантазьоре… — Майкъл го побутна и понечи да отмине.

— Имам да ти казвам нещо много важно.

— Виж ти, че какво?

— Спомняш си за таласъма, нали?

— Таласъма ли? Я се разкарай…

— Моля ти се, Майкъл. Не се шегувам. Той се върна.

— Виж какво, Елиът… — Майкъл никак не харесваше или всъщност съвсем малко харесваше брат си. Той много му приличаше на невестулка с тия припрени, виновни движения, с които обикновено си служеше в магазинчето на Парчизи. — Отстрани се от пътя ми.

— Добре, ще ти го покажа, но да знаеш, че е мой.

Майкъл се поколеба за миг.

— Окей, само побързай.

— Първо се закълни! Най-голямото обещание, което можеш да дадеш!

— Добре де, нека да го видя. Да не би да е някой скункс или нещо подобно? В стаята си ли го държиш? О, мама ще те пребие!

Майкъл последва Елиът през салона.

— Свали си подплънките — нареди Елиът, като влязоха в стаята. — Може да го изплашиш.

— Не се натягай, брат ми.

Елиът го заведе до килера.

— Сега си затвори очите.

— Защо?

— Направи го, Майкъл.

Свито в килера, космическото същество си припомняше всичко, което знаеше за съобщителните средства, трябваше да се опита да измайстори едно. Той чу как двете зелеви глави влязоха в стаята, но не обърна внимание, защото умът му бе твърде зает да намери предмет, който можеше да му послужи за предавател. Вратата на килера изведнъж се отвори.

Елиът го прегърна през рамо и му кимна насърчително:

— Ела да те запозная с брат си.

Те тъкмо се бяха показали, когато Гърти, върнала се току-що от детската градина, неочаквано влетя в стаята. Като зърна чудовището, тя изпищя ужасена, в един глас със самото чудовище и с Майкъл, който в същия миг си бе отворил очите. Този троен крясък проеча из цялата къща и, разбира се, стигна до командния и център, където Мери се опитваше да събере силите си.

— Боже господи! — Тя се изправи до кухненската маса. Какъв дивашки ритуал изпълняваше пак нейното племе? Да не би пак да смъкваха панталонките на Гърти? Та след двайсет години Гърти да си го спомня пред психоаналитика.

Мери се изкачи по стълбите с намерението да запомни всичко, за да го разкаже на Гърти един ден, ако й потрябва при психоанализата.

Мрачно пресече хола към стаята на Елиът… Изтощителен ден в службата, последван от психическа травма вкъщи — всъщност още едно от малките предизвикателства на живота.

Пред вратата на стаята тя се спря за момент. Дано поне да я завари разтребена.

Отвори вратата. Всичко в тази стая беше изсипано на пода. Мери премести поглед към Елиът. Как можеше да стои с такова невинно изражение сред всичко това?

— Какво се е случило тук?

— Къде?

— Къде ли? Погледни тоя хаос! Как е възможно?

— За стаята ли говориш?

— Това не е стая, това е бедствие! Да не е минавала оттук някоя бясна хала?

Старият космически пътешественик се размърда в килера, притиснат между Гърти и Майкъл. Момиченцето сякаш се готвеше да го ухапе, момчето пък беше зяпнало от почуда, а неестествено широките му рамене заемаха твърде много място в тясното килерче. Гостът се надяваше, че тази подредба няма да е постоянна, защото ъгълчето му и бездруго беше претъпкано.

През пролуката на вратата той надзърна към майката — тя говореше нещо и сочеше развалините, които бе оставил след себе си, докато търсеше части за предавател.

Опита се да прецени доколко приятелски бе настроена земната жена. Тя не носеше метални верижки, не изглеждаше въоръжена, но във всеки случай не беше по-малко привлекателна от марсианската принцеса на плаката. Е, и на нея й липсваше върховната красота на закръглената крушовидна форма, а що се отнася до дългите пръсти, изобщо няма какво да се говори…

— Елиът, чух, че Гърти изпищя. Да не би ти и Майкъл да сте я насилвали по някакъв начин?

— Какво говориш, мамо!

— Не бива да го правите, Елиът. В крайна сметка се плаща много скъпо за това. Около деветдесет долара на час за психоаналитик, ако трябва да бъдем точни.

— Мамо, аз нищо не съм направил.

— Тогава защо пищеше Гърти?

— Ами не знам. Влезе, изпищя и избяга…

Мери се замисли. Дали и тя като момиченце не е правила същото — да се втурне в някоя стая, да изпищи без причина и да избяга? Разбира се, че го е правила, и то често. В момента също й се искаше да крещи. Впрочем тя като че ли току-що бе изкрещяла. Какво пък, може би трябва да покрещи още малко на Елиът, преди да излезе от стаята.

— Съжалявам, мамо.

— О, Елиът, не исках да ти крещя. Аз също съжалявам. Но, моля те, почисти тази стая или не отговарям за себе си.

— Дадено, мамо, веднага.

Мери се обърна и излезе. Когато стъпките й заглъхнаха надолу по стълбите, вратата на килера се отвори, а отвътре се измъкнаха Майкъл, Гърти и чудовището.

Само за няколко минути с Майкъл се бе извършила коренна промяна, сякаш парен валяк го бе влачил: целият беше вцепенен, струваше му се, че сънува — уж е отишъл да играе футбол, ударил си е главата в нечия друга и е изпаднал в безсъзнание. Но пък добре виждаше Гърти в обичайното предизвикателно настроение, тук беше и шантавият Елиът в истинския си ръст. И чудовището беше тук!

— Елиът, трябва да кажем на мама.

— Не бива, Майкъл. Тя ще постъпи както трябва. Нали знаеш какво значи това? — Елиът посочи пришълеца от космоса. — Той ще свърши като храна за кучетата.

Харви затупа с опашка.

— Говори ли?

— Не.

— А какво изобщо търси тук?

— Не знам.

Двете момчета погледнаха петгодишната си сестра, която се бе ококорила срещу странното чудовище.

— Няма да ти направи нищо, Гърти. Пипни го.

Изоставеното самотно същество позволи да го опипват и проучват още малко. Чувствителните му рецептори усещаха дълбоко излъчването на детските пръстчета. То бе объркано и хаотично, но тия малки като кокосови орехи главички не бяха глупави. Дали ще могат да му помогнат да се добере до Голямата мъглявина?

— Няма да казваш на никого, нали, Гърти? Дори на мама?

— Защо да не казвам?

— Защото… защото възрастните не мотат да го видят. Само децата могат.

— Не ти вярвам, Елиът.

Елиът сграбчи куклата от ръцете й.

— Нали знаеш какво ще я сполети, ако кажеш. — И той изви ръката на куклата зад гърба й.

— Стига, стига! Престани!

— Обещай, че няма да казваш.

— То от Луната ли е?

— Да, от Луната.

 

Мери лежеше на пода в спалнята си и правеше „телевизионна“ гимнастика. Гости на предаването бяха една шведка на петдесет години без никаква бръчица по лицето и приятелят й — недоучил дебил, който движеше мускулите на стомаха си по един смътно еротичен начин.

„… едно иии… две… три…“

Мери се мъчеше да ги следва, но се обърка, изключи звука и се излегна на килимчето в любимата си поза — като че я бяха проболи със стрела в корема.

От стаята на Елиът слабо се чуваха гласовете и на трите деца. Знаеше си, че крояха нещо, във въздуха витаеше особено напрежение. Дали затова главата й забръмча отново? Или може би заради шантавото упражнение за възстановяване на сексуалността, което се опита да направи, та вдигна глезен чак зад ухото си? Господи, никога нямаше да го повтори, мускулът на бедрото й още трепереше, но далеч не от страст.

Тя отново погледна онзи дебил от телевизията, който й даваше някакви указания, безмълвно движейки устни. Въпреки явно ниския му коефициент на интелигентност нещо у него силно я привличаше и тя си представи как двамата скачат ръка за ръка в голям плувен басейн пред телевизионните камери, докато старата шведка се мъчи да раздвижен палеца на крака си с ръка.

Стига толкова…

Тя изключи глупавата кутия. Време беше да нахрани трите гладни гърла. Докато минаваше през коридора, извика:

— Хайде всички! Слезте да ми помогнете за вечерята.

Отговор, естествено, не последва и тя продължи надолу по стълбите сама.

Тази вечер ще има задушени картофи с пуйчи хрущяли и — я да видя, — да, останало е малко картофено пюре; с по една-две солени бисквити то може да бъде добра гарнитура.

Тя се зае с приготовленията, а очите й от време на време се стрелваха към прозореца на кухнята и съседния двор, където съседът й бе яхнал косачката си като побъркан великан — детско велосипедче. Нейният двор, разбира се, нямаше трева, защото Харви не преставаше да го рови, търсейки несъществуващи кокали. И сега той я гледаше най-умоляващо — едното ухо щръкнало, а другото — клепнало.

— Слушай, Харви, кой изяде дръжката на метлата? Дали не е някой, когото познавам?

Харви лакомо се облиза, а езикът му стигна чак до носа.

— Какво има, Харви? Какво те кара да се чувстваш така превъзбуден? Да не би оттук пак да е минала онази френска болонка с панделка в къдравата си козина? Затова ли си толкова оживен?

Харви кимна, изръмжа леко и заскимтя. Цял ден не му бяха дали нищо за ядене. Всички в тази къща бяха забравили главното си задължение — да нахранят кучето! Какво ставаше? Дали не беше виновно онова чудовище горе?

Май ще трябва да го изям, кротко си помисли той.

Мери отиде до стълбата и любезно покани за вечеря:

— Слизайте да ядем, иначе…

Най-сетне се чу тропот на бягащи носорози надолу по стълбата и нейното домочадие се появи. Изглеждаха потайни.

— Какво сте намислили? Хайде, кажете, чета го в очите ви.

— Нищо, мамо. — Майкъл седна, Гърти се настани до него.

Тя погледна картофеното ядене:

— Уф!

— Стига, скъпа. Елиът, моля те, подай ми солта.

— Днес направих къща в големия килер. — Елиът я погледна крадешком.

— Каква къща?

— Нещо като скривалище.

— Наистина ли? Как успя? Онзи хаос горе трябва да ти е отнел много време.

— Нали може да не я развалям.

— Но няма да я използваш, за да се криеш от задълженията си, нали? На младите мъже не им прилича да прекарват всичкото си време в килери.

— Е, не всичкото време, само част от времето.

— Ще си помисля — Заключи Мери, от което всички разбраха, че майка им няма друг избор — Елиът щеше да я тормози, докато тя най-сетне капитулира. Мери се опита благосклонно да смени темата:

— Не са ли чудесни тези картофи?

— Уф!

— Вземи си още, Гърти, щом толкова ти харесват.

— В детската градина ни хранят по-добре. Дават ни големи шоколадови понички.

— Така ли? Трябва да попитам директора.

— Ах, тоя перверзен тип!

— Гърти, не използвай думи, които не разбираш.

— Перверзен тип, перверзен тип… — тя си затананика тихичко над чинията с картофи, а майка й подпря глава на ръцете си.

 

Беглецът горе бавно изпълзя от килера. Пред него се разкри невероятната бъркотия, която бе сътворил, докато търсеше части за предавател. Щеше да търси още.

Погледът му пробяга из стаята, докато очите му пренастроят фокуса си. След миг той вече виждаше електроните из цялото помещение, танцуващи лудешкия си танц, ала въртенето в микрокосмоса нямаше да му помогне. Трябваха му по-големи предмети, като например… грамофонната плоча.

Отново пренастрои фокуса на зрението си на нормален мащаб и се насочи към уреда. Дискът беше празен. Той го завъртя с пръст.

Как можеше вилицата да се съчетае с това?

Отговорът беше близо, съвсем близо…

Извънземното поклати глава. Спасението трябваше да бъде в центробежните сигнали, разпръснати в нощта, стотици милиони нишки на надеждата, искрящи като копринената коса на онова грациозно създание…

От долния етаж на къщата се чу потракване на вилици — той вече добре го различаваше, — на чинии и чаши, примесено с неясен брътвеж на човешки гласове, който само дразнеше слуха му.

Мамо, защо децата виждат неща, които ти не можеш да видиш?

Какво си видяла, Гърти? Да не е таласъма на Елиът?

Мамо, какво са хората, които не са хора?

Човекът, който не беше човек, усещаше, че децата няма да го предадат умишлено, но малкото момиченце можеше да му създаде грижи. То не разбираше защо трябва да се пази тайна.

Засега обаче всичко изглеждаше спокойно. Вечерята привършваше. Явно — били са унищожени огромни количества „М и М“. Извънземното се надяваше да не забравят и него.

— Така, кой ще измие чиниите?

Гласът на грациозното създание достигна до него и той по телепатия си представи и образа й: глава, увенчана с вълнисти сияйни нишки, по-меки от коприна. Ех, само ако носът й…

… ако носът й приличаше повече на сплескано брюкселско зеле.

То отново завъртя диска с пръст.

Стъпките на Елиът се чуха по стълбата и след малко момчето влезе в стаята с поднос в ръка.

— Ето вечерята ти — прошепна му то, подавайки подноса.

В чинията имаше няколко листа от маруля, една ябълка и един портокал. Древният ботаник взе портокала и го изяде заедно с кората.

— Ей! Винаги ли правиш така?

Старият пътешественик се намръщи, вътрешните му анализатори бяха напомнили, че би трябвало първо да го измие. Е, следващия път.

— Как се чувстваш? Добре ли си? — Елиът забеляза, че дискът на грамофона се върти. — Искаш да чуеш нещо, така ли?

Чудовището даде знак, че няма нищо против. Елиът сложи една плоча и постави игличката.

Случат ли се злополуки,

то е само рокендрол…

Древният звезден гост слушаше странните звуци, гледаше как се върти черната плоча и мислеше напрегнато за своя предавател… Не, корабът от чудната нощ нямаше да отговори на камъни, търкалящи се по склон. Той трябваше да изпрати сигнал на езика на своите събратя. Как можеше да преобразува този звук? Как можеше да увеличи честотата му до обхвата на микровълните?

До ухото му пак достигна гласът на нежното създание от салона.

Гърти, какво ще правиш сега, миличка?

Ще си играя в стаята на Елиът.

Не му позволявай да те тормози, чуваш ли!

Детето влезе, влачейки след себе си цяла количка с играчки. Между тях се мъдреше и една саксия с мушкато — Гърти я положи в краката, на чудовището.

То сведе поглед към подаръка, а светлинката от сърцето му потрепна.

Благодаря ти, малко момиченце, много си мила с мен.

В това време влезе кучето Харви. То подуши пришълеца, после и мушкатото. Дали не трябваше да се полее?

— Харви! Дръж се прилично!

Появи се Майкъл. Той се бе надявал чудовището някак си да е изчезнало, но то си беше там и той трябваше да се оправя с него. Изгледа го изпитателно, а после се обърна към Елиът.

— А може пък да е някакво животно, което никой не е виждал досега?

— Не се излагай, Майкъл.

— Ти не разбираш ли, че аз не вярвам в такива работи…

— А пък аз вярвам. Винаги съм вярвал…

Гърти вадеше една по една всичките си играчки пред госта.

— Ето и малко пластилин. Играл ли си някога с него?

Извънземното взе пластилина в ръка и го повдигна към устата си с намерението да отхапе солидно парче.

— Не, глупчо, то се прави на топчета. — Гърти му показа и съществото се зае да прави едно топче в ръката си.

— Сетих се нещо — възкликна Елиът. — Къде е глобусът?

Майкъл му го подаде. Елиът го завъртя пред очите на звездния пътешественик и го спря на Северна Америка.

— Погледни. Ние сме ето тук.

Пътешественикът позна гледката, която често бе виждал от кораба на Древността, докато той приближаваше към планетата под същия ъгъл, и кимна. Да, той познаваше тази планета, познаваше я много добре…

— Така… — продължи Елиът. — Значи ние сме от тук. А ти откъде си?

Извънземното обърна глава към прозореца и се взря навън, в небето, обсипано със звезди.

Елиът разтвори един атлас и посочи рисунка на Слънчевата система.

— Ти от нашата част на Вселената ли си?

Съществото направи от пластилина пет топчета и ги положи върху планетите от картата на Слънчевата система около едно голямо топче — слънце.

— Пет ли? Ти да не би да си от Юпитер?

То не разбираше какво го питат. Само посочи към топчетата и пръстите му изпуснаха електронни потоци. Топчетата се вдигнаха във въздуха и се понесоха над главите на децата.

Те заохкаха, а краката им съвсем се подкосиха, докато топчетата кръжаха ли, кръжаха из стаята.

— О, не!

Дали не ги беше обидило по някакъв начин?

Изключи електронния поток и топчетата паднаха на пода.

После взе мушкатото и се прибра в килера.