Уилям Котсуинкъл
Извънземното (8)

8.

— Не, Елиът, да наречеш учителя си ряпа, за мен не е отговор.

— Не знам защо побесня толкова. Аз просто си правех майтап.

— Какво те е прихванало в последно време?

— Нищо, мамо. Добре съм. Това е просто етап. Трябва да мина през него.

— Моля ти се, не говори като психиатър. — Мери си избра една диетична бисквита, схруска я и усети блудкавия й вкус. Беше време за ядене, време на лудост; ако тя се отдадеше на истинските си желания, трябваше да изяде цял хляб, намазан с масло и ягодов конфитюр, та да успокои безименните си тревоги, както и тези, които носеха имена, например — Елиът.

— Ти срещаш ли чудовища, мамо? — попита Гърти.

— Доста често.

Нещо повече, продължи Мери наум, омъжих се за едно от тях.

— Имам един приятел, който е чудовище — обясни Гърти, При което Елиът грабна куклата и й изви врата.

— Елиът! — изпищя тя. — Извинявай, забравих…

— Моля те, Елиът — намеси се майка му, — не ставай садист!

Гърти подсмръкна и погали кукличката си. Елиът я изгледа кръвнишки. Мери взе парче хляб, намаза го дебело с масло и шльопна отгоре няколко лъжички сладко. След като погълна всичко, се почувства толкова подпухнала и дебела, че за да се утеши, веднага си намаза още една филия.

— Мамо — обърна се към нея Майкъл, — както е тръгнало, пак ще изядеш цял хляб.

— Млъкни — каза тихо Мери, решена да продължи, но Майкъл й взе хляба, Гърти вдигна сладкото, а Елиът скри някъде маслото. Тя ги погледна:

— Благодаря ви…

— Майката, Която Изяде Целия Свят! — издекламира Майкъл.

— Прав си, прав си — отвърна Мери и изтръгната от мармаладено-хлебната магия, автоматично се спусна да измие чиниите. — Не ме допускайте близо до тия лакомства! Отнесете ги далече, много далече.

Така и направиха. Скриха ги зад гърбовете си, отнесоха ги горе и нахраниха с тях Ити.

 

Всички части на „Говори и пиши“ бяха изтърбушени, а проводниците презапоени. Тук-там по тях още личаха следи от ягодово сладко. Вместо „монтьор“, „неприятност“ и други земни думи сега машинката произнасяше „дууп-дупъл“, „скигъл-злок“ или нещо подобно и още много звукосъчетания, които никое човешко ухо не би разбрало.

Извънземното натискаше копчетата и показваше на момчетата, седнали от двете му страни, какво е постигнало.

— Това твоят език ли е, Ити?

— Ити… обади… вкъщи — отвърна то и посочи прозорчето на килера.

— И Те ще дойдат тука ли?

Ити кимна.

Това обаче бе само малка част от неговия предавател, само генераторът на сигнала. Този сигнал трябваше да бъде изпращан до звездите периодично, трябваше да се повтаря, отново и отново, ден и нощ, и то без някой да натиска копчетата. Затова извънземното се нуждаеше от движеща сила, от механизъм, който да постигне такова постоянно повторение.

Ити ги изведе от килера и спря пред грамофона в стаята. С ръкомахане, сумтене и откъслечни думи той се опитваше да им обясни какво му трябва.

Но те само се кокореха глупаво насреща му.

Той посочи диска и показа с жест как поставя върху него въображаема плоча.

Те все тъй се кокореха глупаво.

Объркан, Ити закрачи напред-назад из стаята, после се завъртя, отвори уста и се помъчи да запее:

… Тууи… ии

рокинроли…

Гласът му, който някъде другаде из вселената можеше да мине и за мелодичен, накара децата да се запревиват от смях. Той ги погледна със светнали очи:

— Ити… прави… песен!

Те го изгледаха още по-учудени.

— Песен, песен… Ити прави песен. — Той взе една плоча и я завъртя във въздуха.

— Искаш да си направиш собствена плоча ли?

— Да, да!

— От какво?

— От… от… — Той не знаеше от какво. Само описа един кръг във въздуха.

— Искаш нещо кръгло, така ли?

— Да, да!

— За да сложиш върху него песен?

Майкъл обаче възрази:

— Това да не ти е студио за звукозапис. Знаеш ли, че е нужно цяло състояние, за да направиш една плоча.

Ити посочи с пръст главата си и рече:

— Кажи как се пише монтьор.

— М о н… чакай, чакай, какво искаш да кажеш? Елиът, какво казва то?

Елиът го погледна втренчено:

— Да не би да искаш да кажеш, че ти си монтьор.

— Да, да… Ити… кажи монтьор. — И той преобърна грамофона и отскубна снопче жици.

— Това е! — обади се Майкъл — Нямала късмет хубавата машинка.

Ити повдигна жиците.

— Още.

— Искаш още кабел?

Той кимна.

— Иска още кабел — двамата се спогледаха озадачени, не знаеха как да угодят на госта си, а той нетърпеливо сновеше с патешките си крака напред-назад из стаята, решен да не отстъпва от исканията си.

Още толкова неща му трябваха, за да си направи собствена плоча — търкалящи се камъни. Мозъчният му екран вече показваше как ще изглежда уредът и е всеки миг тази представа се допълваше с поредния детайл… Трябваше му например…

… палто.

Той отиде до килера, откачи едно палто и го облече.

Кройката беше добра, подходяща за фигура с пилешки раменца като неговите, но, разбира се, едно of копчетата леко стягаше издутото му коремче… Е, да, но…

Той се сгуши в палтото и се запита какво общо има новата му екипировка с радиобуя?

Не, стара мухоловке, не ти трябва палто… трябва ти закачалка!

Той я погледна, очите му светнаха, мозъкът му заработи. Дървената закачалка сякаш блестеше и се въртеше, а формата й направо го хипнотизираше. Ще я прикрепи към грамофона, а после…

Кажи ръчка.

Извънземното сграбчи закачалката, насочи пръст към свързващата летва и проби няколко дупки в нея — по една за всеки кабел от „Говори и пиши“.

— Ей, пръстът ти бил като горелка, Ити!

Все още облечен в новото си палто, гостът припряно се върна в килера при играта. Светещият му пръст безшумно стопи калая от връзките на клавиатурата и запои към тях нови кабели — толкова, колкото имаше.

— Още, още… — Момчетата надникнаха през вратата. Той размаха закачалката. — Още!

 

Донесоха му проводници, една тавичка, огледало и метална джанта.

Той взе само кабела — останалото нямаше да му свърши работа. Плочата трябваше да бъде здрава, плоска и кръгла. Как не можеха да разберат.

Обърна се към мушкатото. Те са землянчета, Ити, не забравяй, прошепна растението, добри са, но схващат бавно.

— Окей, Ити, ще намерим нещо друго.

— Ами да, толкова вехтории има наоколо.

Проследи ги с поглед как се отдалечават. Не бива да бъде нетърпелив с тях. Сега трябва да монтира, да запои всички нови проводници към „Говори и пиши“, да ги прокара до свързващата летва на закачалката и да ги промуши през дупчиците. За тия дупчици му трябваха малки метални щипки, които да стегнат жиците много, много здраво.

Някъде в тая къща той беше виждал такива щипчици, но къде? Внезапно го облъхнаха лъчистите вълни на грациозното създание, майка на цялата тайфа. Ити затвори очи, съсредоточи се и в съзнанието му изплува нейният образ.

Ами да, тя носеше такива метални щипки в косата си. Как ги наричаше? Той се гмурна в паметта й, затърси и… откри.

— Гърти!

Третият му съучастник дотича на часа. Извънземното насочи пръст към момиченцето:

— Кажи… как се пише фиба!

— Фибъ.

— Не е вярно. — Той показа гладката си плешива глава.

— Фиба ли искаш?

Той кимна. Гърти го хвана за ръка. Двамата крадешком пресякоха салона и се шмугнаха в спалнята на Мери. Извънземното погледна през прозореца. Грациозното създание пак беше в градината и се суетеше край най-големите зеленчуци, които се бяха раждали в този щат. Над главата на Мери кръжаха вълни на дълбоко удивление — сега тя се опитваше да вдигне една гигантска тиква, толкова голяма, сякаш бе смукала мляко с тръбичка.

Разцъфнали необичайно пищно за този сезон, цветята на перваза сведоха главици към Ити.

Здравей, Древни повелителю. Търсиш ли нещо? Каква върховна мисия изпълняваш?

— Търся фиби.

— Ето ги! — извика Гърти и отвори бяла порцеланова кутийка във формата на пиле.

Извънземното извади фибите и хвърли поглед на отражението си в огледалото на Мери. Ако, освен сакото носеше и панталон, дали грациозното създание нямаше по-лесно да преодолее стреса, като го види…

Може би щеше да му се наложи също да скъси панталоните и да пъхне краката си в книжни кесии. А после…

— Хайде, Ити. — Гърти го дърпаше за ръката. Изведе го от спалнята и по коридора стигнаха до стаята на Елиът. И то отново се прибра в килерчето си.

— Какво ще правиш с фибите на мама?

То седна на възглавниците и прикрепи всички фиби към свързващата летва на закачалката. Цял ред метални контакти увиснаха надолу, готови да се плъзнат по плочата „търкалящи се камъни“. После то свърза фибите с жиците, които идваха от „Говори и пиши“.

— Ама че смешно! — каза Гърти. — Винаги ли правиш такива смешни неща.

— Да.

— За какво ти са?

— Ити обади… вкъщи.

— Къде е твоята къща?

Той посочи към небето. Гърти погледна през малкото прозорче.

— Там ли ме отнасяш, когато сънувам? Онова далечно място?

— Далечно…

— Ами ще те чуят ли в твоя дом?

Колко много въпроси задават тия землянчета!

— Ще вдигнат слушалката и ще кажат: „Ало, Ити“, така ли?

— Кажи как се пише досада.

— Д-у-с-а…

— Не е вярно.

— Това е, защото ти ми взе играта и я научи да казва само „глипъл-дипъл“.

— Глипъл-_дупъл_ — поправи я Ити.

— Все едно, вече не казва „досада“.

Гърти обърна гръб на чудовището и започна да си играе с печката, която си бе пренесла в килерчето. Печеше нов вид кифлички, омесени от маминия крем за лице и малко кал.

Старият компютърен техник продължи да се труди усърдно, тананикайки смътно запомнени мелодии от „Най-добрите четирийсет песни“, които наскоро бе чул по радиото. Толкова бе погълнат от заниманието си и Гърти от своето, че и двамата не чуха как Мери се качва по стълбата. Не я чуха да минава през салона. Чуха я едва като отвори вратата към стаята на Елиът.

Чудовището скочи и чевръсто се нареди до препарираните животни, платнените кукли и модели на космически роботи зад вратата на килера. Ръцете му замръзнаха скръстени, а огромните му звездни очи, по-съвършени и от най-съвършените оптически уреди на Земята, придобиха глуповато, невиждащо изражение като на жабока Кърмит. Втренчиха се в една точка, изцъклени, а закръгленото му телце се вцепени безжизнено като на робота от дясната му страна.

Мери влезе. Очите й пробягаха по купищата разхвърляни играчки, срещнаха погледа на извънземното, подминаха и него и се спряха на мушкатото, което беше обсипано с цветове тук, в килерчето.

— Ти ли го донесе, Гърти?

— Човекът от Луната обича цветя. Помага им да растат.

Мери погали разкошните цветове и учудено поклати глава:

— Всичко в тая къща расте като лудо. Нищо не разбирам…

— Искаш ли една кифличка, мамо?

— Наистина изглеждат хубави, Гърти. — Мери погледна тавичката с кифли. Бяха дори прекалено хубави за нещо, направено от кал… А миризмата им отнякъде й бе позната…

— Господи, Гърти! От моя крем ли си сложила вътре?

— Това е бананов крем.

Мери се вгледа в остатъците от чудодейната бяла смес, изпод която се ражда Новото аз!

— О, Гърти, миличка, ще се опитам да не се ядосвам. Знам, че още не разбираш. Но мама плаща по двайсет и пет долара за едно бурканче от този крем, а сега ще трябва да си го маже на лицето, смесен с кал, пясък и дребни камъчета…

— Съжалявам, мамо!

— Знам, че съжаляваш, скъпа. Някой ден може и на мен всичко да ми се вижда смешно, но не и днес.

Погледът й отново попадна върху вцепененото извънземно, подредено до платнените кукли, но разстроена от похабения крем, тя само премигна при вида му. После се извърна и Ити въздъхна с облекчение, в което се прокрадваше и малко тъга. Как би могла да го обикне, когато за нея той не беше нещо повече от жабока Кърмит.

Проследи я как излиза от стаята, после раздвижи — крайниците си, сякаш се освобождаваше от невидими конци на марионетка, а сърцето му се изпълни с печал. За Мери то беше само играчка, едно от многото препарирани чучела на Елиът.

Нещастно космическо същество, кажи самота…

Кажи пренебрежение…

Ити отново седна до предавателя и стопи още няколко калаени спойки със светещия си пръст.

Каква ирония, прекрасната Мери да тъгува по изчезналия си съпруг, когато в килерчето под носа й живее един от най-прекрасните умове на вселената! Ити сведе поглед към кръглото си като тиква, увиснало до пода коремче и за първи път в неговия наистина предълъг живот то му се стори уродливо. Но и да престанеше да яде бисквити „Орео“, коремчето пак нямаше да спадне. Никога нямаше да спадне. Защото такова си беше самото му същество.

— Защо си толкова тъжен, Ити? — попита Гърти. Тя се вгледа в очите му, но вместо лъчистия водопад видя пустиня, набраздена от огромни пукнатини, които се губеха в безкрая — най-самотното място, което бе виждала някога.

Ити премига и пустинята изчезна. Той взе „Говори и пиши“ и отново започна да натиска клавишите.

глипъл дупъл, зуак, зуак, снафн, олг, ммннип…

Успокоителните звукове на една по-висша сигнална система го утешиха. Ето това бе език! На него можеш да си излееш душата! Ити искаше да говори, да говори още и още с нощта, докато момчетата се върнат от железарския магазин с това, което са успели да свият.

Когато напусне Земята, ще му остане поне удовлетворението, че е обучил и повел тия млади земляни към по-висши територии на разума.

Ако напусне Земята…

Защото погледнеше ли самоделния си предавател, направен от няколко фиби и закачалка за дрехи, веднага го обземаха съмнения. Собствените му мозъчни вълни обаче го уверяваха, че е на прав път. Той трябваше само да следва техните насоки и да се надява.

Ами ако момчетата не са успели да му откраднат дисков трион?

По стълбите се чу трополене и след миг в стаята влязоха Елиът и Майкъл. Те разкопчаха якетата си и извадиха тъй желания циркуляр, шепа болтове и разни други закрепващи приспособления.

— Ето, Ити! Това ли искаше?

— Кажи рок-енд-рол… — Ити прокара развълнувано пръсти по повърхността на циркуляра. Постави го върху диска на грамофона и го развъртя с пръст. Назъбеното острие се въртеше ли, въртеше, проблясвайки в снопа слънчеви лъчи, които се процеждаха през прозорчето на стаята.

— Но как ще направиш плоча от един циркуляр?

— Кажи боя — и то показа, че повърхността на металния диск трябва да се боядиса.

— Какъв цвят по-точно?

Ити посочи небето.

— Син ли?

То кимна.

— Преди малко влезе мама — обади се Гърти. — И дори не забеляза Ити.

— Наистина ли? Значи прикритието действа? — И Елиът посочи редицата от глупави препарирани твари.

— Вън! — разсърди се Ити. — Вън! — и ги изпъди всички. Един изтъкнат космолог не можеше да преглътне толкова унижения в един ден.

 

Мери се взря в огледалото над тоалетната масичка и бръкна в порцелановото пиле за фиби.

Пръстите й опипаха цялата кутийка — беше празна.

— Къде ли…?

Сети се къде. Разбира се, това беше работа на Гърти. Та тя вече се гримираше. Сигурно й трябваха и фиби.

— Гърти!

Детето тутакси дотича:

— Да, мамо?

— Върни ми фибите.

— Не мога. Чудовището ги използва.

— Че за какво ги използва?

— За машината си.

За машината си ли… Мери се замисли. Струваше ли си усилието да се лута из безконечните лабиринти на детската фантазия, за да си върне няколко фиби? Определено не. По-добре да си остави косата да пада в очите и да си придаде оня модерен напоследък вид — „на-ръба-на-нервната-криза“.

— Благодаря, Гърти, това беше.

— Ще кажа на чудовището, че го поздравяваш.

— Да, предай му моите най-добри пожелания.

Чудовището седеше в килера и работеше усилено. Циркулярът беше боядисан, оставен да изсъхне и сега великият монтьор се зае да издълбае със светещия си пръст мрежа от дупчици върху боядисаната повърхност.

— Сетих се — извика Елиът, — ще бъде нещо като мюзикбокс.

Майкъл надничаше иззад рамото на Елиът, докато извънземното пробиваше дупчиците.

— Прилича на латерна — каза той, а светещият пръст на Ити продължаваше да оформя повърхността на циркуляра като перфокарта. После постави програмирания диск върху грамофона, задвижи го с пръсти, спусна ръчката, направена от закачалката за дрехи, а редицата фиби се плъзна по въртящото се острие, следвайки перфорациите на програмата.

— Ей, Ити, ти си страхотен!

Въртенето на диска и плъзгането на фибите по него задействаха клавиатурата на „Говори и пиши“ и звездният език ясно прозвуча, а после поде отново и отново.

… глипъл, дупъл, зуак, зуак, снафн, олг, ммннип…

— Ти го направи, Ити! Направи си собствена плоча.

В този момент влезе Гърти с новата си придобивка в ръце — радиотелефона. Тя си говореше с куклите, оставени в нейната стая. „Ало, Доли, тук е Гърти.“

Но Ити протегна дългата си ръка, грабна телефонния апарат, за миг го разглоби и свърза микрофона му с високоговорителя на „Говори и пиши“.

— Ити, ти развали всичките ми играчки! — изпищя Гърти и тънкото й гласче отекна из цялата къща.

Братята й търпеливо се опитаха да й обяснят, че трябва да се научи да бъде щедра, но за всеки случай извиха ръцете на куклата й така, че я докараха до ужасяваща поза.

— Добре де — подсмръкна Гърти, — ама той да престане да ми разваля играчките!

Древният учен я увери, че повече няма да развали нито една играчка. Единственото, което му трябваше още, бе коаксиалният кабел от телевизора на Мери. И тунерът в дециметровия обхват, разбира се. Дойде моментът да постави и него.

Всички заедно се промъкнаха през салона.

 

Малко по-късно същата вечер Мери влезе в спалнята си, щракна телевизора, изрита обувките си и се качи на леглото. Уморено разгъна някакъв вестник и се зачете. След малко обаче забеляза, че телевизорът не работи.

— Майкъл!

Къщата остана безмълвна.

— Елиът!

Тя се замисли — майчината интуиция недвусмислено й подсказваше, че двете момчета имат пръст в това… Но при едно по-висше прозрение в съзнанието й се появи образът на Гърти…

— Гърти? — попита тя тихо нощта. Нима Гърти беше виновна?

Тя затвори очи и бръчка на недоумение проряза челото й: най-неочаквано си представи как в спалнята й на пръсти влиза Гърти, ръка за ръка с огромна платнена кукла…

Сигурно съм се преуморила, въздъхна Мери и се протегна, а вестникът закри лицето й.

След кратка, неспокойна дрямка тя се събуди гладна. Дали не бе време да изяде едно хлебче, намазано с ягодово сладко? Дали не беше ударил Часът на греха?

Тя тихо се измъкна от леглото и влезе на пръсти в хола. Децата не биваше да я видят, би било много лош пример за тях — майка, която не може да обуздае апетита си и на която буквално всеки миг се привиждат всевъзможни желета и конфитюри…

В салона Мери спря за момент, защото чу гласовете на Елиът и Майкъл в детската стая. Добре, значи нямаше да видят как заприличва на отвратително прасе и, което е още по-важно, нямаше да я спрат!

Умните ми синчета, дето не искат да ми се наложи да се промушвам напреко през вратата на живота… Ами като не мога да се сдържам. Просто умирам от глад!

Искам кифлички със сладко. Купи с крем. Оризов пудинг. А защо не и малко бананови сладки?

Тя се спусна на пръсти надолу по стълбата и спря за момент в коридора на първия етаж, за да се убеди, че всичко е тихо.

В дневната нямаше никого, ъгълът за хранене беше тъмен.

Мери продължи на пръсти към кухнята. Но щом зави по коридора, видя, че лампата в кухнята свети, а като влезе, завари Гърти на масата, където бяха сложени мляко и бисквити. Не видя обаче Ити, който в последния момент се бе сврял зад хладилника. Клетото чудовище се бе пъхнало там, без да успее да се скрие напълно, и сега очакваше най-лошото.

Мери посочи двете чинии на масата и попита Гърти:

— За кого е тази чиния? — гладният й поглед не можеше да се откъсне от подредените там бисквити. — За куклата ти ли?

— За извънземния гост — обясни Гърти. — Той обича бисквити.

— Дали ще има нещо против, ако си взема една?

— О, не! — отговори Гърти. — Той те обича.

— Какъв симпатичен гост — забеляза Мери и грабна бисквитите.

Господи, захар!

Чудовищна наслада се разля в устата й и тя разбра, че е загубена.

— А сега искам и конфитюр!

Завъртя се припряно към хладилника и го отвори със замах.

Вратата зейна, събори Ити от табуретката и той падна в кошчето за боклук. Гмурна се към дъното, но краката му щръкнаха навън, добре че Мери не ги виждаше.

— … масло с ябълков аромат, мармалад… а защо не и от тези желирани къпинови пастички, мога да изям най-малко четири…

— Какво става, мамо — обади се Гърти, — пак ли имаш пристъп?

— Да, да, скъпа… фондан, едно еклерче…

Но изведнъж две силни ръце я хванаха откъм гърба.

— Овладей се, мамо!

— Елиът… Майкъл… оставете ме на мира.

— Мамо, моля те — Майкъл я обърна с гръб към изкупителната гледка. — Нали ни каза никога да не те оставяме да правиш това.

— Забравете какво съм ви казала! — Тя се протягаше към бисквитите от чинията на Гърти.

— Хайде, мамо, ела — настояваше и Елиът, опитвайки се да прикрие Ити, чиито нозе все тъй стърчаха от кошчето за боклук. — Ще поиграем на „Монопол“, ако искаш.

Мери се вгледа в очите на Елиът — беше нещо напрегнат и нервен, току подскачаше пред нея, явно за да отвлече вниманието й от хладилника.

— Мило момче си ти, Елиът…

— Каза ни и да ти напомняме — продължи Елиът, — че ако продължиш да ядеш сладко, ще изглеждаш като тлъста наденичка в банския си.

Двете момчета я избутаха от кухнята, по-далече от чудовището, и тръгнаха с нея през салона. Мери се тътреше неохотно между тях.

— Добри момчета сте вие… строги, но добри.

Стигнаха до стълбата и синовете й я побутнаха нагоре.

— Не поглеждай назад, мамо. Знаеш какво ще стане, ако погледнеш…

— Ще стана клиентка на магазин „Гигант“, ето това ще стане — отвърна Мери и покорно тръгна нагоре по стълбата.

 

На другия ден заваля дъжд. Мери потърси чадъра си на поставката. Но там то нямаше, никъде не го намери, защото той беше горе, в килерчето, и служеше за параболичен рефлектор.

— Ууу! Страхотно е! — възкликна Елиът.

Чадърът беше подплатен с отразяващо фолио. Към дръжката му бяха прикрепили буркан от кафе, в който поставиха тунера в дециметровия обхват, свързан чрез коаксиален кабел с микрофона от радиотелефона на Гърти. Този микрофон от своя страна се свързваше с играта „Говори и пиши“ и така чудноватите звуци глипъл-дупъл-зуак-зуак се преобразуваха в свръхвисока честота. Космическият радист обясни, че има нужда от още едно нещо, което бе забелязал под бронята на колата на Мери.

— Детектора за ченгета! Искаш маминия детектор за ченгета, така ли? — Майкъл поклати отрицателно глава, Елиът се присъедини към него.

— Това е единственото нещо, което тя задържа от татко. И не може без него.

Чужденецът им нарисува диаграми, за да покаже как детекторът трябва да се монтира над тунера, така че свръхвисоката честота да се предава в пространството.

Същата вечер Мери натискаше здраво педала за газта и бързаше към къщи. Предупредителната система на колата й обаче не сигнализира за полицейския радар наблизо и така цялата работа й струваше двайсет и пет долара глоба.

Затова пък предавателят беше почти готов!

— Добре, ами какво ще го задвижва? — питаше Майкъл. — Какво ще върти това? — и той побутна с пръст циркуляра върху диска. — Ако го качим горе на хълма — Майкъл посочи през прозореца, — там няма електричество…

Космическият гост тъкмо бе привършил вечерята си. Със светещия си пръст той нагря ножчето, изви го и го закрепи за закачалката. Направи същото и с вилицата, така че да образуват храпово зъбно колело, което се зацепваше в зъбите на циркуляра и ги завърташе един по един.

— Е да, но ние не можем да стоим там по цяла нощ и да въртим тая магия.

Извънземното продължи да се усмихва. Сега то разбра всичко: разбра онези смътни представи, които го бяха споходили преди няколко дни, как една малка вилица танцува около плоча. И го направи, и то щеше да проработи, горе на хълма, не бяха нужни нито човешки ръце, нито неземни, за да го задвижат.

— Какво е това?

— Новият ми герой.

— Кой е той?

— Властелин на магиите — най-висша категория. Ето и характерните му черти.

— Да ги чуем.

— Мъдрост — 20 точки, магическа сила — 20 точки, интелигентност — 18 точки, физическа сила — 14 точки.

— Име?

— ИТИ.

Ити чуваше как момчетата играят на „Подземия и дракони“ долу в кухнята, но му беше много по-интересно да слуша нещо друго, нещо, което се разказваше всяка вечер в къщата. Трябваше само да прилепи ухо до вратата на стаята на Гърти. И така, той се сви ниско, наклони глава напред и… продължи да слуша историята на Земята… Гласът на Мери тихо нареждаше:

— „… Уенди, вързана и отнесена на пиратския кораб! Тя, която обичаше всичко да бъде чисто и изрядно! «Аз ще я спася!» — извика Питър и скочи да грабне оръжията си. Но както скачаше, той се сети да направи нещо, което ще я зарадва — да изпие лекарството си. Ръкавът му сграбчи смъртоносната кратунка. «Не!» — изпищя Менче-Звънче. «Защо не?!» «Защото вътре има отрова.» «Отрова? Че кой ще я сложи в кратунката?» «Хук.» «Не ставай глупава. Как може Хук да слезе тук.»… Питър вдигна кратунката. Сега не беше време за думи, а за дела. Със светкавична бързина Менче-Звънче литна между кратунката и устните му и изпи отровата до дъно.“^[1]

— О, не! — възкликна Гърти.

— О, не! — прошепна старият пришълец от Космоса.

— „Хей, Менче, как посмя да ми пиеш лекарството?“ Но тя не отговори, вече се олюляваше във въздуха. „Какво става с тебе — извика Питър, внезапно изплашен. — Да не би да умираш? О, Менче, за да ме спасиш ли го изпи? Но защо, Менче?…“ С всеки изминал миг светлината на Менче-Звънче ставаше все по-слаба и той знаеше, че щом тя изгасне, феята ще бъде мъртва… Гласът й бе толкова слаб, че той не можеше да разбере думите й…

Пришълецът тъжно наведе глава. Това наистина беше ужасно.

— „… Тя казваше, че може да се спаси, ако децата вярват във феи. Вярвате ли във феи? — извика той бързо.“

— Аз вярвам — отвърна Гърти.

— И аз вярвам — каза Ити, а очите му се наляха със сълзи.

Точно в този момент горе се появи Елиът. Той търсеше аптечката, защото си бе порязал пръста на рендето за сирене. Древният лечител на растенията се обърна, забеляза раната и насочи към нея дългия си показалец. Връхчето на пръста му проблесна в яркорозово. Елиът отстъпи уплашен — знаеше, че ако пожелае, с този пръст Ити може да пробива дупки в стомана. Но Ити спокойно прокара светещия си пръст над раната на Елиът и кръвта спря, а раната заздравя на часа, сякаш никога не е била.

Елиът се вторачи в пръста си изумен. После заговори, искаше да благодари на Ити, но почитаемият космически лечител му направи знак да мълчи и отново прилепи ухо до вратата на Гърти.

— „Ако вярвате във феи, пляскайте с ръце. Не оставяйте Менче-Звънче да умре.“

Космическият пътешественик тихо плесна с грамадните си, неземни длани.

 

Късно тази нощ той застана до малкото прозорче на килера и се вгледа навън. Луната го изпълваше с неописуем копнеж, нежното сияние на Млечния път като шепот проникваше в, сърцето му. Всички лъчения, видими и неуловими, достигаха до свръхчувствителното му същество; от движението на величественото звездно колело струеше тайнствената музика на летящите планети и звезди, той чуваше техния говор в мрака, тържествените гласове на гигантите стигаха до него, прекосили огромни разстояния…

С натежало от мъка сърце Ити опря чело на перваза. Някога той беше част от това Велико колело, виждал бе с очите си чудесата на Вселената, виждал бе дори как се ражда звезда. А сега, сега седеше затворен в този килер, широк метър на метър и половина, заедно с един откраднат чадър и едно препарирано чучело.

Обърна се към него, но чучелото се взираше със стъклен поглед в мрака, явно потънало в собствените си мисли.

Непреодолима космическа самота обхвана Ити. Всяка фибра от тялото му жадуваше за звездната светлина — високо, високо в родните пространства, където от красотата на Орион секва дъхът, а мъглявината му се къпе в разкошни цветове. Ами Плеядите, където синият ореол на Младата звезда прониква направо в сърцето! Или пък Мъглявината на Вейл, която неспирно се носи из Космоса, и нашепва царствената си тайна на онези, които плуват заедно с нея из океана на Вселената.

Изгарян от безброй такива спомени, той се отдръпна от прозореца и бавно отвори вратата на килера.

Мина на пръсти покрай спящия Елиът и излезе в салона. Тихо го прекоси, а по стената затанцува безформената му сянка, досущ ходеща тиква или търкаляща се диня — чудата фигура в един чужд свят… Сега вече Ити гледаше на всичко с очите на земляните — бе възприел техните представи за красиво и грозно и сам виждаше, че е наистина уродлив, обида за ума и очите, с две думи — безобразен кретен.

Надникна в стаята на Гърти и се вгледа за миг в спящото дете. Тя го намираше привлекателен, но за нея и жабокът Кърмит беше елегантен.

Той продължи нататък до стаята на грациозното създание и надникна вътре.

Мери спеше и той дълго я съзерцава. Беше истинска богиня — най-красивото творение, което бе виждал някога. Сияйните й коси, разпилени по възглавницата, бяха същински лунни лъчи, нежните й черти, тъй прелестни и тъй недооценени, олицетворяваха най-голямото съвършенство в природата. Затворените й очи приличаха на пеперуди, заспали върху разцъфнал нощем нарцис, а устните й — на листица от горска кошничка.

Мери… прошепна прастарото му сърце…

Сетне той пристъпи тихо с грамадните си ципести нозе до леглото и се вгледа в нея по-отблизо.

Тя наистина беше най-прекрасното създание в цялата Вселена, а какво й бе дал той?

Нищо.

Открадна детектора й.

Гледаше я мълчаливо, докато тя се обръщаше в съня си; той не знаеше какви са сънищата й, но беше сигурен, че в тях едва ли се явява прастар космически ботаник със закръглено шкембенце.

Внимателно постави едно бонбонче „М и М“ на възглавницата й и тихо се измъкна в хола.

В дъното чакаше кучето Харви.

При вида на странното същество, клатушкащо се като торба кокали към него, Харви изплези език.

Ити го потупа по главата. Поток електромагнитни вълни премина по гръбнака на животното и опашката му тутакси се изви нагоре като кука. То се завъртя, погледна я, после погледна Ити. Хей, ще ми оправиш ли опашката! Космическото същество докосна носа на Харви и опашката му се оправи.

И те продължиха да бродят заедно из притихналата къща, нещо, което напоследък правеха всяка нощ, щом другите заспяха. Харви запристъпва лекичко до странния гост надолу по стълбата и те слязоха на първия етаж. Ити спря в ъгълчето, където беше телефонът, и вдигна слушалката. Заслуша се в сигнала, после приближи слушалката до ухото на Харви. Кучето се вслуша внимателно. То бе виждало как Елиът завърта шайбата с пръст, после казва нещо и само след минути се появяваше пица.

Така че Харви си пъхна носа в шайбата, завъртя я веднъж и зачака с надеждата да се появи сандвич с печено месо. Ити завъртя още няколко цифри и отсреща се чу сънен глас:

— Ало?… Ало?

Един сандвич с печено месо, каза Харви, и малко сочни кокали за добавка.

Ити сложи слушалката обратно на вилката и те продължиха към дневната.

На телевизора беше поставена цветна снимка на Мери в рамка. Ити я взе и нежно целуна устните на Мери. Сетне показа снимката на Харви.

Кучето равнодушно се вгледа в портрета. Стъклото беше зацапано и нали за всяка поразия в къщата винаги обвиняваха него, то си знаеше, че пак няма да му се размине. Вдигна лапата си и побутна Ити да остави снимката на мястото й. Но Ити си я сложи под мишница и я взе със себе си.

Значи, каза си Харви, ще си помислят, че съм я изял…

Съжали, че беше изял килимчето пред банята, метлата, една от шапките на Мери и чифт вкусни кожени ръкавици. Защото така хората започват да си правят прибързани заключения.

Ити се мотаеше из дневната. На масата бе сложена ваза с цветя. Той ласкаво ги погали и им промърмори нещо на своя език.

Харви размърда носа си обнадежден. В един от кучешките си сънища той бе видял храст, отрупан с хамбургери, и оттогава все го търсеше из квартала.

Ити приближи до него една роза; Харви нетърпеливо зарови муцуна в нея, но това не беше плод от храста с хамбургерите, а някакво глупаво цвете.

Ити нежно положи цветето върху снимката на Мери и обви стъблото около филигранната рамка. Така двете най-красиви неща на Земята, розата и Мери, бяха свързани.

Сетне продължи по-нататък, към кухнята.

Щом усети това, Харви замаха с опашка и лакомо си заоблизва носа. В тази стая бяха съсредоточени всичките му кучешки надежди.

— Хлаа-диил-ник — каза Ити и го посочи с пръст.

Харви кимна възторжено и тихичко заскимтя. Години наред той се бе опитвал да хване с лапа дръжката на тази кутия, но за нещастие еволюцията го бе лишила от палец.

Ити отвори кутията и извади мляко и шоколадова торта. Харви скимтеше сърцераздирателно, лигите му течаха, опашката му се въртеше като вентилатор и Ити го възнагради с една останала неизядена свинска пържола.

Харви се нахвърли отгоре й с ликуващо ръмжене и се зае да разкъсва крехкото месо. В един момент спря й погледна нагоре към Ити.

Аз съм твоето куче.

Ако ти се случи нещо, само ми свирни!