Уилям Котсуинкъл
Извънземното (7)

7.

През нощта извънземното се събуди от някакъв шум, повдигна глава от възглавниците и видя как Елиът излиза от прозореца на стаята и се качва по керемидения покрив.

Къде ли отиваше?

Космическият пътешественик се взираше през малкото прозорче на килера, докато Елиът пресичаше наклонения покрив, а после бързо се спускаше по стълбата към градината. В следващия мит се изгуби от погледа му.

Но звездният скитник го откри по телепатия. Елиът се изкачваше по възвишенията оттатък къщата. Дали не отиваше да донесе храна за приятеля си в килера?

Не, момчето се промъкваше към оня ужасен, черен път, откъдето започнаха всички беди.

Чувствителната мозъчна антена на извънземното потрепна конвулсивно, доловила сред мрака подрънкването на онзи зловещ трофеен наниз…

Елиът не беше сам на черния път…

Там беше и някой друг, който търсеше нещо в сенките. Кого търсеше?

Можеше ли изобщо да има съмнение?

Съществото усети тежките стъпки, усети студените зорки очи на землянина — поглед, който пронизваше нощта по свой телепатичен начин…

Старият пришълец от космоса изключи мозъчния си радар и се сгуши още по-дълбоко в килера. Те бяха по дирите му със заслепяващите си светлини. Бяха там горе, претърсваха всеки инч от възвишението, а радарът на техния разум им казваше — извънземното е някъде тук и ние ще го намерим.

И ще го препарираме.

Под стъкло…

То се пресегна за една бисквитка „Орео“ и нервно я схруска. Не биваше да го откриват. Но бяха толкова близко. И Елиът беше горе, за да ги шпионира. Ами ако го хванат? Щеше ли да отстъпи и да им издаде онова, което знае за един странен гост в килера?

То се обърна към мушкатото и го изгледа жално. Растението се завъртя и обърна листа към него. Стегнатите му пъпки се разпукаха и то мигом се покри цялото с ярки червени цветове.

После въздъхна, почти примряло от огромното усилие, но космическият ботаник го погали с дългите си пръсти и му заговори нежно. Неговата неземна реч, квинтесенция на опита, натрупан в безброй светове, освежи растението и му даде сили в разкошния цъфтеж.

Твоят глас е истинска формула на растежа, древни господарю, прошепна му то.

Да, но езикът ми не е английски.

Древното същество изпъна шия и се замисли. Английският беше това, което му трябваше, за да се оправя по-добре в тоя непознат свят и да може да изразява гласно желанията си.

Гърти му бе донесла буквара си. Той го взе в скута си и бавно очерта буквите М… и… М.

 

Елиът се спотайваше в храстите край черния път и крадешком наблюдаваше как правителствените агенти претърсват всяко кътче наоколо с мощните си прожектори. Ако го видеха, щеше да каже, че е излязъл да разходи кучето си.

Харви се криеше зад него и неспокойно потреперваше. Животното едва сдържаше непреодолимия си порив да изскочи и да ухапе мъжа с ключовете. Човек с толкова много ключове, чувстваше Харви, трябва да бъде ухапан.

— Нищо няма насам — обади се един от агентите.

— Знам. И все пак имам чувството, че някой ни гледа — мъжът с ключовете освети с прожектора си края на пътя. — Но кой?

Едно полугладно куче, рече си Харви и се запита дали в колите, спрени на пътя, няма да се намери някоя спасителна дажба кучешка храна. И малко остана да се втурне нататък, ако Елиът не го беше спрял.

— Кротко, Харви — прошепна и заотстъпва назад, по-навътре в храстите. Само след минута той вече се плъзгаше безшумно надолу по пясъчния склон, а Харви подтичваше до него.

Нощта беше пълна с милиарди звезди и Елиът разбра една от най-големите тайни на нощта, скрита в стаята му. Той никога нямаше да продаде тази тайна, нямаше и да я предаде, дори да го хванеха и да го измъчваха до смърт.

Харви, от своя страна, би продал всичко за едно-единствено прясно кокалче, но никой не го питаше за нищо. Той подтичваше до Елиът и се мъчеше да измисли някакъв план.

— Харви — обърна се към него Елиът, — знаеш ли, че ние имаме голямо съкровище?

Харви вървеше и гледаше надолу. Единственото, което знаеше, е, че на света няма достатъчно храна за кучета.

— Аз го обичам, Харви. Той е най-симпатичното същество, което съм виждал някога. — Елиът вдигна очи към звездите и се опита да си представи коя от тях е на новия му приятел.

Всичките ми принадлежат, нашепваше лунната светлина.

Харви наостри уши.

Чух ли нещо? Не прошумя ли торбичка с пшеничени пръчици?

Той се огледа наоколо, но улицата беше пуста.

 

Някакъв шум откъм покрива събуди Мери. Тя свали билковите си тампони и седна в леглото.

Но шумът бе изчезнал и къщата утихна отново. Тя отиде до прозореца и погледна навън. В градината нямаше никого, освен Харви, който яростно дълбаеше някаква дупка.

Тя дръпна щорите да не гледа повече това пощуряло куче и си легна. Усещаше, че в къщата става нещо странно. Но какво? Какво ли крояха децата?

Мери поглади възглавницата си и я прегърна с наслада. Сънят й отпреди малко се върна. Тя танцуваше, колко приятно…

… с някого, който й стигаше едва до пъпа.

Притвори клепачи, странната музика зазвуча отново — чудновата, неземна мелодия, с извивки и пиукане — и тя усети как се завърта още един път с невидимия си партньор, забил нос в корема й.

 

— Трябва да го предадем, Елиът. Работата е прекалено сериозна.

— Не, той иска да остане с нас.

Двамата братя вървяха към спирката на училищния автобус. Майкъл беше разстроен. Неговият свят се бе преобърнал. Вместо да разсъждава за бейзбола и ръгбито, важните неща в живота, в главата му се щураха всякакви налудничави мисли за спътникови орбити и за повърхността на Меркурий.

— Това е същество от открития космос, Елиът — опитваше се да убеди той брат си. — Ние не знаем какво може да направи, нито защо е тук. Един ден може всички да се събудим на Марс, заобиколени от милиони ходещи тикви като него.

Но Елиът не го слушаше. Някакъв непознат човек на тяхната улица бе привлякъл вниманието му.

— Това не е нашият млекар, нали?

— Сигурно нашият е в отпуска. Тоя трябва да го замества.

— Виж какво, Майкъл, наоколо се навъртат странни хора, които никога не са били тук преди. Погледни онази кола ей там и човека в нея, дето чете вестник… Те го търсят, Майкъл…

— Те? Кои те?

— Ами… те са навсякъде. Нагоре по хълма също.

— По-добре побързай да измислиш нещо, Елиът, докато не са ни притиснали.

— Но на него му трябва време, за да планира стратегията си.

— А може да не е чак толкова умен, може да е като пчела работничка и да знае само да натиска копчета.

— Майкъл, той е… той е толкова по-напред от нас, че просто не можеш да си представиш…

— Така ли, ами тогава защо живее в нашия килер?

— Нещо не му е провървяло. Но ние ще му помогнем.

— О, Елиът, какво сме ти и аз, само две глупави деца, не разбираш ли? Ако някой наистина може да му помогне, това са опитните учени или хора като тях. Мъже, дето… дето имат мозък в главата, си. Те могат да го изследват, да го нахранят по-добре.

— Много хубаво си го храним ние.

— С какво? С бисквити „Орео“. Що за диета е това? Ти може би го убиваш, без да знаеш.

Лицето на Елиът се изопна, гласът му стана напрегнат:

— Майкъл, ако го предадем на другите, той никога няма да се върне в своя дом. Сигурен съм в това.

— Откъде си сигурен? Откъде можеш да бъдеш сигурен?

— Чувствам го. Тази мисъл ме гори отвътре. И постоянно се връща в ума ми… Избрал ни е, защото сме единствените, които можем да му помогнем.

— Но защо нас? Кои сме ние? Нямаме нито пари, нито представа как да му помогнем. Дори баща си нямаме.

— Всичко това няма значение. Той по-добре знае. Ние сме тези… тези, дето можем да му помогнем да го сглоби.

— Какво да сглоби?

— Нещо, нещо… — не се доизказа Елиът, сякаш току-що разбуден от сън, който иска да си спомни, но не може; сън, който му бе изпратило космическото същество, картина на това, от което то имаше нужда. Но тази картина моментално избледня, пък и бяха стигнали до автобусната спирка.

Тайлър, Стив и Грег вече бяха там и нещо се закачаха, докато чакаха. Щом Елиът наближи, захванаха се и с него:

— Ей, Елиът, как е днес пекарницата? Правихте ли плодови пити?

— Затваряй си устата, Тайлър.

С изкривена, лъщяща от слюнки уста Грег го засипа със съвети как да се справи с Гърти, съвети, дълбокомислени и логични:

— Напъхай я в коша за дрехи, приятелю.

А Стив отново раздвижи крилцата си и попита:

— Слушай, Елиът, все забравям да те питам какво стана с твоя таласъм? Върна ли се?

Преумората от игрите на кукли с Гърти, от това безкрайно печене на всевъзможни глинени торти беше сломила духа на Елиът. И той изтърси:

— Да, върна се! Само че не е таласъм, а пришълец от космоса.

— Какво, пришълец от космоса ли? — Едно дребно, червенокосо момче, с тънък, носов глас се провря най-отпред. — Ти знаеш ли колко време трябва, за да стигнеш от Земята до Уран, бе?

— Що не си гледаш работата, Ланс! — сряза го Елиът, който вече съжаляваше, че се е изпуснал. Мишите очички на Ланс проблеснаха; той сякаш усещаше, че става нещо важно.

Училищният автобус спря до бордюра и момчетата се качиха. Шофьорът беше нов.

— Какво стана с Джордж?

— Болен е — отвърна новият шофьор, когото никое от децата не бе виждало досега.

Гърти днес не остана в детската градина. Престори се на болна и накара портиера да я заведе с колата вкъщи. Искаше да си поиграе на спокойствие с чудовището.

Защото Елиът го пазеше само за себе си!

Тя измъкна количката си почна да я пълни с играчки, знаеше, че то ще ги хареса. Надяваше се гостът да остане с тях завинаги и да се ожени за мама.

Тя подкара количката си през салона, влезе в стаята на Елиът, отвори вратата на килера и се пъхна вътре. Чудовището вдигна поглед и завъртя очи. Гърти се изкикоти и също завъртя очи, после седна до него, придърпвай количката си по-близко.

— Ти голяма играчка ли си? — Тя го изгледа от главата до петите. — Е, ако не си голяма играчка, тогава какво си?

То се отдръпна в ъгъла на килерчето и сякаш се изплаши. А Гърти изобщо не се плашеше. Откакто миналата нощ сънува, че чудовището я отвежда до едно красиво местенце далеч сред звездите, тя вече не се плашеше от него. То я бе хванало за ръка, показваше й прекрасни цветя, на главата му кацаха чудни малки птички; те му пееха, а наоколо се разливаше приказна светлина.

Сега тя на свой ред го хвана за ръка.

— Не се страхувай. Същото е, както в съня — и погали ръката му, както галеше Харви. — Елиът и аз ще се грижим за теб, ти за нищо няма да се тревожиш. Дори и да си някоя грамадна играчка. Тук в количката са всичките ми кукли, виждаш ли? Нали имат хубави коси? А ти нямаш коса, знаеш ли?

Извънземното се взираше в бърборещото дете — то беше много по-приятна компания от кучето Харви, но нима тези деца наистина можеха да му помогнат да се добере някога до събратята си? Вярно, можеха да го крият известно време; на него обаче му трябваха високи технологии, а не някаква си количка с кукли.

— … ето ми я точилката, ето го и каубойското ми елече, нали е хубаво. А това е играта ми „Говори и пиши“. Играл ли си някога на такава игра?

Древният гост пое в дългите си пръсти ярко оцветената правоъгълна кутия. Очите му бързо пренастроиха фокуса си, а светлинката от сърцето му запремигва.

— Учи те да пишеш — продължи Гърти, — ето виж…

Тя натисна едно копче, на което пишеше „А“. Играта проговори с ясен мъжки глас: „А“.

После Гърти натисна копчето Б и играта каза „Бъ“.

Извънземното натисна копчето М и чу „Мъ“.

— Сега виж това — Гърти натисна друго копче, на което пишеше „Старт“.

— Напиши „монтьор“.

Гърти почна да натиска някакви копчета, но правописът й много куцаше. Кутията отговори:

— Не. Погрешно. Опитай отново.

Тя опита отново. Кутията каза:

— Неправилно. Верният правопис е м-о-н-т-ь-о-р.

Космическото същество бе втренчило поглед в чудесния апарат, а очите му святкаха. Да, той можеше да го научи да говори земния език. Но по-важно, много по-важно и всъщност най-важното нещо в света в момента бе, че това е компютър!

Мозъчният анализатор на извънземния пришълец вече бе проникнал в играчката и разглеждаше нейния микропроцесор, синтезатора на речта, чиповете на паметта.

— Ей, ти, добре ли си? — Гърти докосна древното създание, чиито ръце се бяха разтреперили.

Извънземното кимна, но погледът му остана втренчен в драгоценния апарат, а мозъкът му работеше трескаво, предлагаше нови и нови решения, търсеше пътища, преки и странични, към свободата — и всички те тръгваха от тази малка кутия.

Гърти пак занатиска копчетата.

— Напиши неприятност — каза кутията.

Тя се оплете в правописа, а космическият учен следеше играта й търпеливо и чакаше детето да се умори.

— Е, господин чудовище, това беше урокът ви по писане за днес. Ще се върна след малко.

Гърти излезе. Извънземното грабна кутията в скута си и отвори задния капак.

Чудо на чудесата…

То погали платката.

Ето го сърцето на неговия предавател!

Извънземното схруска една бисквитка „Орео“ и започна. Само като погледна искрящата схема на играта, моментално разгада устройството й и нейните тайни бяха разкрити. Складирането на информация и методите на складирането й бяха детска игра за един толкова стар космически пътешественик като него. Компютрите му бяха добри приятели. Още не можеше да повярва, че е намерил такъв, който говори!

— Напиши монтьор.

Ушната му шушулчица се отвори и то напрегнато се вслушваше, а съзнанието му вече различаваше основните звукове, изграждащи земната реч.

— Напиши неприятност…

Схемите в главата му забучаха, трябваше да анализира и бързо да синтезира всичко. В очите му просветна пламъче, мозъкът му се настройваше към новата сигнална система. На други планети — мъртви или погубени — той бе проучвал старинни плочки, съхранили древните езици, и полека-лека ги бе разгадавал. Сега в скута му лежеше една такава „плочка“ — Говорът и Правописът на Земята, електронен камък, с който щеше да овладее всички звукове и символи на тази планета.

— Напиши хладилник.

Неуловимото сияние на думата се появи пред вътрешния му взор и то видя предмета, който тя означавайте, видя хладилника, където държаха млякото и бисквитите.

— Х-х-л-л-а-д-д-и-л-д-н-и-к. — Устните му обвиха в звуци и думата, и понятието едновременно. Коремчето му сякаш и то говореше и разбираше, цялото му същество бе обсебено от тези скъпоценни сигнали.

Вдъхновен от това, центърът на речта в необикновения му мозък заработи усилено. Там отново изплуваха хилядите запаметени езици — то ги сравняваше, съпоставяше, докато накрая земният език зае мястото си сред тях… Пришълецът усвои основите му, а после и многообразните му форми.

— Бон-бон. Тор-та.

Скоро щеше да разполага с пълен работен речник, с който ще може да се оправя в това общество и да назовава важните неща.

— Сладо-лед.

Той натискаше копчетата на машинката отново и отново. Наистина беше чудесна играчка — едновременно учител и приятел! Но за него беше и нещо повече…

Та нали щом говореше земния език, тази машинка с компютърно сърце можеше да се научи да говори и всеки друг език. Например неговия! Така той щеше да изпрати посланието си до звездите.

 

Единствената грешка, която извънземното допусна този ден, беше, че остана в действаща телепатична връзка с Елиът. Вниманието му бе така погълнато от „Говори и пиши“, че то забрави за момчето, ала невидимите телепатични потоци не прекъсваха и причиниха на Елиът големи неприятности. По това време той трябваше да прави дисекция на жаба в часа по биология.

Учителят тъкмо бе почнал да обяснява, когато един от учениците му получи интензивно телепатично съобщение, отнасящо се до устройството на играта „Говори и пиши“.

— Първо ще махнем кожата — учителят посочи ведрото с живи жаби до себе си, — за да видим какво има под нея. — Той взе една жаба и прокара лека червена ивица по коремчето й. — Сега да направим среза. Елиът, с какво се занимаваш?

Учителят приближи и се вгледа в лабораторната тетрадка на ученика си, която той трескаво изпълваше с диаграми на извънредно сложни електронни вериги — ръката му ги изписваше автоматично, сякаш движена от някакъв дух.

Този дух, разбира се, беше извънземното в килера на Елиът. Неговото съзнание интензивно зареждаше съзнанието на момчето с тайните на компютърния език и програмираната памет.

Учителят обаче нямаше как да знае това. Неговият ученик, който винаги му бе създавал грижи, днес напълно бе пренебрегнал урока и драскаше нещо така усърдно, та чак по веждите му бяха избили капчици пот. Изведнъж всички деца в стаята се обърнаха към него.

— Елиът!

Момчето продължаваше да пише — на тетрадката, после на чина, сетне ръката му заизписва символите във въздуха. Той се приближи до черната дъска, свали с един замах таблото на жабешката анатомия и почна да пише с тебешир по дъската.

Тайлър, Грег и Стив зяпнаха от удивление. Тайлър протегна дългите си крака под чина и бутна Грег по глезена. Сетне посочи Елиът, допря показалец до главата си и недвусмислено го завъртя.

Грег кимна; той гледаше как Елиът драска по дъската като луд, как от тебешира струят диаграми, може би радио схеми или нещо подобно, а от вълнение в крайчеца на устните му се бе насъбрало огромно количество слюнка. И там неспокойно затрепка едно балонче; досега Грег не бе успявал да пусне някое от тия балончета във въздуха — опиташе ли се да ги духне, те винаги се пукаха; този път обаче един чудесен екземпляр полетя към учителя, стигна до него и се пукна на тила му.

Учителят не забеляза нищо, той крещеше на Елиът:

— Млади човече! Веднага седнете!

Сграбчи Елиът за ръката, но тя бе придобила невероятна сила, далеч по-голяма от силата на едно момче — като железен прът, зареден с енергия. Загадъчните драскулици продължиха да покриват цялата дъска и в класната стая настъпи истинска суматоха.

— Свободни сте. Ще продължим следващата седмица. Елиът!

Тебеширът се изплъзна от пръстите на момчето; с помътнял поглед то се обърна към учителя, съзнанието му беше пренатоварено, току-що приело сложна комбинирана експертиза на пълната конфигурация на един компютър — и всичко се бе стоварило върху Елиът отведнъж, сякаш от нищото…

— … аналог на клавишните… — мърмореше той, докато учителят го извеждаше във фоайето. На една от ноздрите му червенееше капчица кръв.

Стив измъкна от джоба си шапката с крилца, сложи я, а като видя как повлякоха Елиът към кабинета на директора, размърда крилцата и поклати глава:

— Има да трие с гъбата един месец…

— Нещо е откачил — каза Тайлър.

— Да не е намерил хапчетата на Мери — додаде Грег, — тя май вземаше някакви страхотни стимулатори?

— Вижте какво — авторитетно заключи Стив, — това е заради всички ония пастички от кал, дето ги правеше напоследък. Знам какво може да ти стори една по-малка сестра — той поглади крилцата си. — Може да ти съсипе живота.

 

Както си оцветяваше албумчето, Гърти изведнъж се стресна и се изправи. Защо изобщо седеше тук, когато можеше да си играе с чудовището! Преди малко обаче нещо я бе накарало да излезе от килерчето, да прекоси салона и да се върне в стаята си. Сега странната сила я бе освободила и на Гърти отново й се искаше да си поиграе с чудовището.

Мина през хола и пак се вмъкна в стаята на Елиът. Щом влезе, си припомни още нещо от чудния сън — как двамата с чудовището се разхождаха на онази далечна планета и как после, хванати за ръце, се спуснаха по един прекрасен водопад…

Момиченцето отвори вратата на килера. Чудовището си играеше с „Говори и пиши“. Тя се, вгледа в огромните му смешни очи и видя в тях да искри приказният водопад, а в танца на водите му да преливат всички цветове на дъгата.

Старият космически пътешественик сложи играта настрана. Мозъкът му бе усвоил цялата й сложна електронна схема и сега вече беше удовлетворен. Откакто стъпи на тази планета, той не бе получавал по-добра храна за ума си.

Ала междувременно бе забравил за децата, а това не биваше да става, защото щеше да има нужда от тях. Без тях проектите му нямаше да успеят. От крехките ръчички на това дете той бе получил спасителния компютър. Дали то не му бе приготвило и друг подарък?

— Хайде, чудовище, ела с мен! Вкъщи няма никого.

Гърти го поведе за ръка, пръстчетата й потънаха в огромната му длан, където беше изписана съдбата на едно звездно същество — как три деца от Земята щяха да му помогнат да се върне сред звездите. Линията на съдбата се разгадава най-трудно, той добре знаеше това, а гънките, които пресичаха неговата, бяха безчет, с разклонения във всички посоки…

Гърти щапукаше пред него и го водеше към салона.

— Ела, това ще ти хареса!

След като бе прекарал почти целия следобед да анализира вълните, възпроизвеждащи тази реч, пришълецът почти разбираше думите на детето. Време беше да опита сам да каже нещо на новия език:

— Кажи как се пише монтьор.

Гърти го изгледа.

— М-у-н-д-й-о-р.

— Не е вярно.

— Ама ти можеш да говориш! — Тя го повлече към спалнята на майка ся. Там извънземното ясно долови излъчването на грациозното създание. Вълни — прекрасни в центъра си, но трептящи от самота по краищата.

О, младо грациозно създание! Мексико е само пиукаща точица сред огромния космически екран… а тук, съвсем близо до теб, живее един тъй красив обожател…

Пиу, пиу…

Гостът погледна през прозореца и видя как Мери завива по алеята и паркира колата си до зеленчуковата градина. Не бяха ли двамата сродни души? Нали и тя като него обичаше зеленчуците. И не беше ли това достатъчно за една по-трайна, по-съкровена връзка? Само да имаше кураж да й покаже патладжанената си глава и крушовидната си осанка!

Не, това беше лудост. Тя не би могла да проумее какво прави той в килерчето на сина й. А за него щеше да е непосилно да й обясни, въпреки че току-що бе научил езика й.

Така си беше. А сега кажи неприятност.

— Мама е в градината — каза Гърти. — Тук не може да ни чуе.

Тя отиде на пръсти до телевизора и го пусна. На екрана се появи един герой от кукленото шоу — той подскачаше и също като извънземното въртеше смешно очи. Чудовището любопитно пристъпи към телевизора.

— Можеш ли да броиш до десет! — попита платнената кукла с изпъкналите очи.

— Да! — извика Гърти.

— Едно — каза куклата.

— Едно — повтори чудовището.

— Две! — изчурулика Гърти, изпреварвайки героя от екрана. — Двайсет, трийсет, четирийсет, педесе!

— Педесе — повтори чудовището.

Платнената кукла танцуваше с дебелите си крачета. Гърти погледна ципестите стъпала на звездното същество.

— Да не би и ти да си такава кукла?

— Не.

— Ябълка — произнесе героят от екрана.

— Ябълка — повтори Гърти.

А през това време чудовището се бе мушнало зад телевизора, да разгледа по-отблизо съставните му части. Мозъчният му анализатор усилено търсеше — то имаше нужда от тунер в дециметровия обхват, за да преобразува сигнала от „Говори и пиши“ в свръхвисока честота…

Точно така. Сега кажи радиобуй.

Ето го! Само трябваше да го вземе. Да, но той принадлежеше на грациозното създание. Чужденецът усети, че тя е привързана към него, и то към някаква програма, в която един мъж с идиотска усмивка движа мускулите си и се премята като луд по екрана.

Въпреки всичко трябва да го взема назаем. Само временно.

Гениалният древен ботаник обаче не бе успял и да помръдне, когато Гърти с весели крясъци нахлупи на главата му каубойска шапка — нали трябваше да е в тон с нея, с любимото й сомбреро.

— Сега и двамата сме каубои!

— „Бъ“ — каза куклата от телевизора.

— „Бъ“ — повтори чудовището.

— От твоята екипировка разбирам — пропя фалшиво Гърти, — че си каубой.

— Бъди добра — отговори чудовището.

С виковете си възбуденото дете сигурно щеше да привлече вниманието на майката. Пришълецът се заклатушка към прозореца и погледна навън. В градината нямаше никого.

Той бутна каубойската шапка назад, за да открие очите си, и посочи коридора, който водеше към стаята на Елиът.

— Вкъщи!

— Кажи го пак — възкликна Гърти.

— Вкъщи!

Гърти изпищя и се заля в смях.

В този момент от долния етаж долетя гласът на майката.

— Гърти, искаш ли да видиш най-голямата тиква в живота си?

— Мамо, аз тъкмо си играя със… играя си със…

— Бъди добра. Бъди добра — повтаряше чудовището.

То грабна една кукла и изви ръката й. Това щеше да подейства на Гърти — все едно че натискаше нещо като бутон за изключване.

И наистина тя тозчас млъкна.

Тогава то тихо я поведе по коридора, спря до стълбата и погледна през перилата. Грациозното създание седеше до масата в хола и преглеждаше пощата. Нежно лъчение от дъгоцветна светлина изпълваше къщата и гостът за миг се отдаде на вълните му.

— Хайде, чудовище — прошепна Гърти.

И тя го повлече през хола към бърлогата на Елиът. Вратата на килера беше отворена и Гърти побутна извънземното вътре точно когато отдолу се чу гласът на Елиът.

— Здрасти, ето ме и мен!

Гърти се пъхна в килера ведно с извънземното. Сграбчи играта „Говори и пищи“ и натисна буквата „Б“. На екрана се появи някаква буквичка, невиждана дотогава на Земята. А гласът, с който машинката говореше, не произнесе очакваното „Бъ“, а каза „Пиу“. Или нещо подобно, във всеки случай нещо много странно, а старият компютърен вълшебник се усмихна с широката си костенурчеста усмивка.

— Какво ли е станало с моята игра? — чудеше се Гърти.

— Нищо — каза гостът. Пренастройката на сигнала, която бе направил, му хареса: прекъснал бе някои връзки в чиповете и ги бе програмирал с нов речник.

Вратата на килера се отвори и влезе Елиът.

— Елиът — чудовището надигна глава от възглавницата.

Елиът зяпна.

— Аз го научих да говори! — похвали се Гърти.

— Ти каза името ми! — възкликна момчето. — Кажи го пак!

— Е-л-и-ъ-т…

— Ити. Можеш ли да го кажеш? Ти си Ити.

— Ити — повтори извънземното.

Някой почука три пъти на вратата.

— Това е Майкъл — обясни Елиът и отвори килера. Докато Майкъл влезе, те тримата се бяха измъкнали вече от килера. Чудовището погледна новодошлия:

— Кажи как се пише монтьор.

— М О Н… Какво!

Елиът се усмихна.

— Научихме го да говори.

— Аз го научих — обади се Гърти.

Майкъл пристъпи по-близо до чудноватия гост.

— Какво друго можеш да кажеш?

— Кажи как се пише неприятност.

— Това ли е всичко, което може? Да ти казва как се пишат разни думи?

Старият пътешественик повдигна скромно рамене. Той все още не разбираше напълно децата, но знаеше, че вече е способен да им съобщи най-важното. А то бе — да му донесат поредната дажба бисквити и докато той вечеря, да откраднат тунера от телевизора на майка си.

В този момент обаче телефонът иззвъня и прекъсна разговора им, а гласът на Мери прокънтя от първия етаж.

— Елиът, за тебе е.

Елиът влезе в хола, взе телефона от горния етаж и издърпа кабела му в своята стая.

— Ало, Елиът — от слушалката се разнесе пронизителен носов глас, — Ланс се обажда. — В тона му прозвучаха опасни изпитателни нотки. Ланс, който преди се бе обаждал единствено да се похвали колко много точки бил спечелил в играта „Астероиди“, сега най-неочаквано му заговори за Сатурн, за планината Олимп на Марс и за други странни космически неща… — Да, Елиът, космос, космос, космос. Напоследък само това е в главата ми. Не е ли странно? Нямаш ли чувството, че около нас става нещо странно? Аз имам…

— Слушай, Ланс, имам си работа… — Елиът затвори телефона и изтри челото си. Ланс бе надушил нещо, той чувстваше това.

Чувстваше го и древният пътешественик телепат, който бе уловил разговора им. Пулсациите от полето на това прекалено любопитно дете още бяха в него — то можеше да донесе неприятности.

И така, нямаше време за губене. Той посочи телефона, после прозореца.

— А? Какво искаш да кажеш, Ити?

Той отново посочи телефона, прозореца и необятния небосвод.

— Обади… вкъщи.

— Искаш… да се обадиш вкъщи?

То кимна.

— Ити… обади… вкъщи.