Уилям Котсуинкъл
Извънземното (3)

3.

— Тук беше, ето тук…

Извънземното се вслушваше в гласовете на хората, които се бяха върнали на мястото на приземяване и трескаво го обхождаха. Скрито зад дърветата, то долавяше смисъла на думите — тук е имало великолепен летателен апарат, който им се е изплъзнал. Един фантастичен кораб, на какъвто Земята можела само да се чуди, се е спуснал и тайнствено се е издигнал отново.

— … измъкна се под носа ми.

Водачът им с подрънкващия наниз от зъби на пояса се въртеше ядосано, а подчинените му глупаво кимаха. После водачът им влезе във возилото си и потегли, а те го последваха. Вече беше светло и сечището пак опустя.

Извънземното се вгледа тъжно в следите, оставени, от кораба.

… измъкна се под носа ми.

То безсилно повдигна ръка. Беше изтощено, гладът започваше да го мъчи. На Земята нямаше от онези висококалорични таблетки чудодейна концентрирана храна, с която се подкрепяха на кораба. Опита се да сдъвче някакви горски плодове, но те никак не му се понравиха и то изплю твърдите малки семенца. През милионите години, в които бе събирало диви растения, никога не си бе дало труда да научи кои са ядливи и кои не, а сега беше вече твърде късно да поправя грешката си.

Ех, да имаше поне една малка таблетка, заредена с енергия…

То се помъкна обратно в храсталака, омаломощено и отчаяно, а от едно пълзящо растение, което се бе осмелило да опита, го сърбеше цялото тяло. Явно идеше краят му.

 

Елиът бързаше с велосипеда си към хълмовете. Не знаеше защо. Сякаш фарът на колелото беше магнит, притеглен от желязо, заровено някъде в тия възвишения. Да, велосипедът сам го водеше, а той просто му се подчиняваше.

Такива като Елиът обикновено ги наричат тарикати на дребно. От време на време той свиваше по нещо от кварталното магазинче на Парчизи. Имаше писклив пронизителен глас и ту го отприщваше като дух от бутилка, ту го снишаваше. И все му се случваше да изтърси нещо не на място в клас или вкъщи на вечеря.

Паднеше ли му да изклинчи, винаги изклинчваше, разчиташе, че Мери или брат му Майкъл ще свършат работата вместо него. Имаше обаче неща, от които не можеше да избяга, и техният списък беше доста дълъг, тук влизаха и ужасните очила с дебели стъкла, които го караха да се чувства като жаба в буркан. С две думи — един тарикат на дребно с прогресираща невроза. Неговата пътечка в живота не водеше доникъде, предопределението му бе да израсне посредствен, свидлив и меланхоличен — от онзи тип хора, които обикновено се хвърлят под влака. Някой детски психолог би ви казал, че нещо подобно очаква и Елиът, ако този ден житейският му път не бе направил остър завой към хълмовете.

Велосипедът му го отведе до черния път горе на хълма. Той слезе от него и взе да го тика през изпомачкания листак. Колелото му беше очукано и ръждясало, толкова често го бе захвърлял под дъжда, но днес, днес то му се струваше леко като перце. И сякаш блестеше като ново изпод ръждата.

То го поведе по една лъкатушеща пътека през гората. Елиът стигна до сечището и веднага разбра, че на това място се е случило нещо поразително… Всичко наоколо сякаш все още носеше спомена за огромния кораб. Момчето хвърли бегъл поглед през очилата си към изпомачканата трева и почти отгатна каква форма е имал корабът.

Сърцето му биеше лудо и ако в него имаше светлинка, тя сигурно щеше да запламти. Челото му също гореше, поемайки сякаш разсеяното лъчение колосалната енергия на кораба, което още се носеше над сечището.

Скрито в близките храсти, древното космическо същество не се показваше, защото онова противно куче на момчето можеше да души някъде наоколо с надеждата да ухапе един изтъкнат междугалактически учен за глезена.

Но като че ли… младежът бе сам. Все пак най-добре си беше да остане незабелязано. Скоро в тия шубраци щеше да издъхне едно извънземно и нямаше смисъл да привлича ничие внимание.

Момчето обаче предприе ред любопитни действия. То извади от джоба си някаква торбичка, от която взе малък предмет. Наведе се и го сложи на земята, направи няколко крачки и сложи друг, после трети, и още, й още, така, докато се скри от погледа по виещата се пътека.

Древният пътешественик изпълзя бавно от прикритието си. Любопитството беше най-лошата черта в характера му, но вече беше твърде стар, за да се променя. Пълзейки, той навлезе в сечището да види какво е оставило момчето.

Оказа се малко топче, което удивително напомняше хранителните таблетки на кораба. Извънземното го повъртя в дланта си и съзря някакъв неразбираем код, изписан върху него.

„М и М“.

После смело го сложи в устата си и го остави да се разтвори.

О, вкусно…

Дори превъзходно! Всъщност то никога не бе опитвало нещо подобно в тази галактика.

Странното същество забърза по следата, като поглъщаше едно подир друго топченцата, оставени от момчето, и постепенно силата му почна да се възвръща, а в сърцето му се зароди надежда. Следата го заведе отново до къщата на непознатия малък землянин…

Мери сервираше вечерята. Беше приготвила едно от по-отбраните си блюда: консервирани макарони със сирене, поръсени с твърдо сварени пшенични зародиши и гарнирани с малко кашу, за да се подсили изтънченият вкус.

Хайде, Елиът, изяж си вечерята.

Той както винаги се бе надвесил над чинията си, сякаш се готвеше да се гмурка с шнорхел.

Това дете страда от депресия, каза си Мери и неволно си представи други, вече отминали вечери, когато Елиът беше още много малък, а тя и съпругът й се замерваха с ножовете за хранене. Веднъж едно цяло пиле се удари в стената, а картофеното пюре се пръсна, в тавана, образувайки нещо като сталактити, от които закапа сос по невръстната главица на Елиът. Всичко това едва ли му се бе отразило добре. Тя се опита да побъбри с децата, за да разведри вечерята.

— Как мислите да се маскирате за празника на Вси светии?

Ужасната вечер бързо наближаваше — неколкостотин деца щяха да се изсипят в къщата й, да я вбесят с фалшивото си пеене, а после да я гледат в ръцете.

— Елиът ще се направи на таласъм — каза Майкъл.

— Я млъквай — изръмжа Елиът.

— Млади човече — Мери почука с вилицата си по чашата на Елиът, — по-добре си изяж макароните.

— Никой не ми вярва — оплака се Елиът и погледна още по-унило пъстрото ястие в чинията си. Мери го погали по ръката.

— Не че не ти вярваме, миличък…

— Истинско беше, кълна се! — Елиът вдигна поглед към майка си; уголемени под дебелите стъкла на очилата, очите му горяха умоляващо.

Мери се обърна към Гърти, най-малката в семейството, само на пет години, а вече с претенции за своя собствена къща.

— Гърти, скъпа, а ти какво ще бъдеш на празника?

— Бо Дерек.

Като си представи невръстната си дъщеря да минава полугола и пийнала по улицата, на Мери свят й се зави! Тя зарови вилица в макароните си и се опита да потърси друга тема за разговор. Майкъл обаче отново подкачи Елиът.

— Може да е било игуана — подхвана той покровителствено като по-голям брат.

— Аз ги излових — обади се Мери безучастно, дъвчейки кашу.

— Не беше игуана — заяви Елиът.

— Ами тогава — продължи Майкъл — чувал ли си, че по каналите се срещали алигатори?

Алигатори ли, помисли си Мери. Мога да почна да броя и алигатори вечер за разнообразие.

Тя притвори очи и пред нея в миг се появи един грамаден зелен екземпляр със святкащи зъби.

Обърна се към Елиът.

— Това, което Майкъл иска да ти каже, скъпи Елиът, е, че просто ти се е привидяло… Случва се. На всички нас постоянно ни се привиждат какви ли не неща… — Аз например често си представям как оглеждам щанд за разпродажба и изведнъж съзирам парфюм на „Диор“ само за два долара, погрешно поставен там. А след това влизам сред зашеметяващ аромат в един ресторант, например „Макдоналдс“.

— Не може да ми се е привидяло! — настояваше Елиът.

— Или пък — не спираше Майкъл — е бил някой перверзен тип.

Мери се намеси:

— Моля те, Майкъл, не втълпявай на Гърти такива работи!

— Какво е перверзен тип, мамо?

— Ами, просто чичко в дъждобран, миличка.

— Или пък някое дете олигофренче — добави Майкъл.

— Майкъл! — Тя му хвърли онзи поглед, който означаваше „Млъкни“. Защо децата толкова много обичат смахнатите неща? Защо всеки разговор на вечеря беше такъв? Къде оставаха изящните и изискани закачки, подобаващи при, второто, в случая — филе от замразена риба.

— Да не би пък — не мирясваше Майкъл, пренебрегнал напълно нареждането й да млъкне, както впрочем и всичките й други нареждания — да е бил някой елф или горско дяволче?

Елиът захвърли вилицата си:

— Да го духаш, мухльо!

Да го духаш! Мери се облегна на стола си, ококорила очи.

Отде се взе тоя израз в тесния й семеен кръг? Тя си представи въпросното действие в подробности и трябваше да признае, че то породи неясен копнеж в самотната й душа, но все пак…

— Елиът, забранявам ти да използваш този израз на масата! И въобще, където й да е в тази къща!

Елиът отново заби нос в чинията.

— Татко щеше да ми повярва.

— Тогава защо не му се обадиш да му разкажеш?

… Ако телефонът му не е изключен, помисли си Мери, в което се съмнявам.

— Защото не мога. Той е в Мексико със Сали.

При споменаването на бившата й приятелка, а сега омразна съперница, Мери успя да запази самообладание, само дето ръката й безсилно увисна над рибното филе. Колко жестоки могат да бъдат децата, мина й през ума! Особено Елиът.

— Ако пак го видиш… онова нещо, не се приближавай до него. Извикай ме й ще намерим някой да го махне.

— Някой като събирача на улични кучета ли? — попита Гърти.

— Точно като него.

От задния двор се чу доволното ръмжене на Харви, който с наслада ръфаше поредното килимче.

— Да, но те ще му направят лоботомия — възпротиви се Елиът — или някакъв друг експеримент.

— Е и какво — заключи Мери, — да се научи друг път да не пипа чуждите краставици.

 

Докато градът спеше, странното същество се измъкваше от гората. Никога не бе чувало за лоботомия, но имаше сериозни основания да се страхува, че ще бъде препарирано.

Прастарите му нозе го носеха тихо към къщата на малкия землянин. То се спусна по склона, а подире му останаха следи като от две птицечовки, влачили огромен пъпеш. Къщата на момчето беше тъмна, само едно малко прозорче светеше.

Извънземното се надвеси през оградата, изпъкналите му очи огледаха зорко всичко — наляво, надясно, напред. Кучето не се виждаше никъде.

Хайде сега пак да вдигна пръст на резето, както вече си знам… и да се завъртя на вратата…

Тия страхотни „М и М“ му възвърнаха жизнеността. Чудодейна храна! Корабът щеше да долети отново след хиляда години. Ако тия „М и М“ не свършеха, то може би щеше да оцелее.

Какво си въобразяваш, стари глупако… Ти никога няма да се върнеш… горе.

Той погледна небето, но бързо наведе глава, защото тъгата, изписана там, го смаза. Дори да го засипеха с топчета „М и М“, това пак нямаше да му помогне да оцелее, защото липсваше обичта на събратята му.

Защо го бяха изоставили?

Не можеха ли да изчакат още миг?

То затвори с крак пътната врата след себе си, както бе виждало да прави момчето. Трябваше, да усвои земните привички, ако искаше да живее тук.

Мина крадешком през задния двор. За своя голяма изненада намери момчето да спи в спален чувал навън до зеленчуковата градина. То дишаше леко и понеже нощта бе студена. Дъхът излизаше от устните му като бледа мъглица.

Извънземното потрепери, а от пръстите на краката му заструи познатата защитна мъгла. Беше мъгла на безпокойството, на объркването и страха.

Внезапно очите на момчето се отвориха.

То впери поглед в двете огромни, изпъкнали очи над него, подобно тъмносини океански медузи, изпъстрени с тънки жилчици живот — очи, попили древно и непостижимо знание, очи, които сякаш проникваха като рентген в цялото му същество.

Извънземното също се взираше в лицето на момчето, изплашено от изпъкналия нос и големите, щръкнали уши, но най-вече от миниатюрните му очички, кръгли и черни като маслинки.

Тези малки хлътнали очички изведнъж премигнаха и ужасът, изписан в тях, трогна сърцето на древното същество. То протегна един от дългите си пръсти към малкия землянин.

Елиът изпищя, сви се и придърпа спалния чувал над главата си, а извънземното отскочи назад, преплитайки непохватно нозе, и издаде ултразвуков писък, който накара един прилеп да се извие над него в тъмнината. Щом усети неземното чудовище обаче, хвърчащият гризач запърха с криле и изчезна в нощта, тракайки със зъби.

Чуваше се как зъбите на Елиът също чаткат като стъклени топчета в торбичка. Коленете му трепереха, а косата на тила му се бе изправила.

Къде беше Харви, защитникът, пазителят на дома?

На задния вход, разбира се, ала и неговите крака се бяха подкосили от страх, козината му бе настръхнала, зъбите му тракаха. Ужасеното животно се наежи, хвърли се към вратата, сетне отскочи назад и в паника подгони опашката си: миризмата, която стигна до ноздрите му, не приличаше на никоя позната земна миризма, а и никое нормално куче не би тръгнало подир следа, идеща от далечния космос. То се сви още повече, само върхът на муцуната му се подаваше от една пролука във вратата — странната миризма се носеше на талази и все повече дразнеше обонянието му, то се отдръпна зашеметено и загриза края на някаква метла.

Космическото същество предпазливо пристъпи до Елиът, ала очите на момчето се разшириха в ужас и то отново се отдръпна. Не беше смелчага, имаше да изпълнява толкова поръчки, да пише домашни, да подрежда къщата, да свърши хиляди неща, но такова нещо…

Чудовищните очи пак го пронизаха като рентген, той усещаше как проникват дълбоко в тялото му, излъчват особена енергия, питат, пресмятат, анализират. Устните на уродливото същество се бяха изкривили в страхотна гримаса, а малките му остри зъбки поскръцваха. Какво искаше то? Елиът чувстваше, че се опитва да му каже нещо.

Древният пътешественик протегна ръка и я разтвори. В грамадната му люспеста длан се топеше последното бонбонче „М и М“.

Елиът сведе поглед към бонбончето, после вдигна очи към чудовището. То посочи с дълъг пръст дланта си, после — устата.

— А, така ли! — тихо възкликна Елиът, извади пакетчето с бонбони от якето си и бавно тръгна назад, като нареждаше през двора пътечка от бонбони. Коленете му още трепереха, а зъбите му не преставаха да тракат, проваляйки скъпоструващия труд на зъболекаря.

Старият космически пришълец го следваше неотстъпно, вземаше всяко поредно бонбонче и лакомо го поглъщаше. О, това беше храна на кралете, на боговете, на победителите! Ако му бе съдено да издържи самотното си изпитание на тази планета, то щеше да занесе проба от тази храна на капитана си, защото с нейна помощ необятните пространства можеха да бъдат пресичани с лекота.

От ъгълчетата на устата му се стичаше шоколад. Пръстите му също бяха целите в шоколад. Извънземното го облиза с върховна наслада. Силата му се възвръщаше. То чувстваше как чудодейното вещество преминава в кръвта му и насища мозъка му с тайнствените си съставки, раждайки прекрасни пориви на радост и светлина. То проумя смисъла на земния живот — десет милиона години еволюция, за да се сътвори чудото „М и М“!

Какво повече можеше да иска човек от една планета?

Събирайки жадно малките дражета, то бързо прекоси моравата и докато усети, се намери в къщата на земляните.

Очите му ужасено се завъртяха. Непознатият свят го обграждаше от всички страни — всяко кътче от него, всеки предмет, всяка сянка бяха съкрушителен шок за сетивата му! Но то трябваше да го понесе, за да получи повече от фантастичните „М и М“.

По пътечката от бонбони то изкачи една вътрешна стълба, после пресече голям салон и влезе в стаята на момчето.

Там за награда Елиът му подаде цяла шепа „М и М“. То ги изгълта на един дъх. Може би постъпи доста необмислено, но кой знае какво щеше да му донесе утрешният ден.

От гласовата кухина на момчето се чуха звуци:

— Аз съм Елиът.

О, каква бъркотия от неразбираеми думи! Но щом някой е разделил с теб своите „М и М“, можеш да му имаш доверие… Изтощено, извънземното се отпусна на пода. Докато заспиваше, усети как го, обгръща меко одеяло.

 

Дълго време Елиът лежа буден, не смееше да заспи. Чудовището лежеше на пода до леглото му, а под одеялото се очертаваха гротескните му форми. Откъде бе дошло? Той знаеше само, че не е от този свят.

Мъчеше се да разбули тая загадка, но то беше като да се опитваш да хванеш в шепите си мъгла.

Вълни от особена енергия изпълниха стаята — видими като нажежения въздух в пустинята, те се издигаха нагоре, блещукайки. В техния танц Елиът усещаше някакъв неземен разум, който бе нащрек, дори когато съществото спеше, някакво непонятно сетиво изучаваше стаята, прозорците, взираше се в нощта навън.

Елиът долови едва чуто скимтене в салона и се досети, че Харви пак е напуснал поста си на задния вход и се е свил пред вратата му. Чу го как глозга рамката на вратата и как опашката му тупа по пода.

Какво има вътре, питаше се озадаченото животно и нервно гризеше дървото. Блещукащите вълни, които виждаше Елиът, достигаха и до него и тревожеха обърканите му кучешки мисли. То проскимтяваше и тупаше с лапи по вратата, после се отдръпваше, защото всъщност не му се искаше да влиза вътре, не му се искаше да се доближава до тази пулсираща вълна, трептяща като мозък в стар кокал — едър и отбран, но коварен, с тътнеща сърцевина…

Елиът се обърна на другата страна й пъхна едната си ръка под възглавницата. Колкото и да му се искаше да не заспива, да бди, сънят надделяваше. Клепачите му все повече натежаваха и той се плъзгаше, плъзгаше към началната база в бейзболното поле все по-нататък и по-нататък.

„Приземи“ се в магазинчето на Парчизи, където послъгваше от време на време, и за своя изненада видя, че краката му са потънали в кал. Тогава забеляза пътека от малки бонбончета „М и М“ — всяко блестеше като златно, това беше пътеката, която прокара за новия си приятел, чудовището, тя се превърна в красив път през света и той пое по него…