Уилям Котсуинкъл
Извънземното (2)

2.

Подвила нозе на леглото в спалнята, Мери четеше вестник и едновременно се вслушваше в гласовете на двамата си сина и приятелите им, които играеха на „Подземия и дракони“ долу в кухнята.

— Най-сетне стигаш до края на гората, но правиш една наистина глупава грешка и аз извиквам Странстващите чудовища.

Странстващи чудовища… помисли си Мери и обърна на другата страница.

А какво да кажат Страдащите майки? Разведени, с ниска издръжка и пълна къща с деца, които говорят сякаш на чужд език.

— Да викаш Странстващите чудовища само защото съм се опитал да помогна на едно таласъмче?

— Това таласъмче е било наемник на крадците, бъди благодарен, че имаш да се оправяш само със Странстващите чудовища.

Мери въздъхна и сгъна вестника. Таласъми, наемници, орки, за някои това са само думи, но за нея — действителност, всяка вечер те шетаха из кухнята й сред отломъци от „град“, съграден от бутилки плодов сок, пакетчета чипс, книги, хартии, калкулатори и потресаващи клетви, забодени с топлийки на дъската за бележки. Ако хората предварително знаеха какво значи да отглеждаш деца, никога нямаше да се решат на това…

В един момент групичката запя:

Тя бе на дванайсет, като я отпуши

за двайсет петака и кана червено…

Каква прелестна песничка, каза си Мери и скръцна със зъби при мисълта, че някой от нейните хубостници би могъл да се върне някоя вечер вкъщи с шепа задигнати петаци или шепа опиат, или пък бог знае още с какво. Може би с някой орк?

— Стив е Господарят на подземието. Той има Абсолютна власт.

Абсолютна власт… Мери протегна изтръпналите си крака и раздвижи пръсти. Като глава на семейството тя трябваше да има. Абсолютна власт. А не можеше да ги накара дори една чиния да избършат.

Чувствам се като… същински орк.

Не си представяше, ясно как би изглеждало такова същество, но във всеки случай се чувстваше наистина… като орк.

Подземните гласове изпод спалнята й продължиха с небивалиците си:

— Какви са тия Странстващи чудовища?

— Човекоподобни обясни Господарят на подземието.

— Ха, най-лошото. Чуйте само качествата им: мегаломания, параноя, клептомания, шизофрения.

Да, точно така, шизофрения, каза Мери на тапета, и аз започвам да се чувствай така… Затова ли съм отгледала децата си, да стават Господари на подземия? Затова ли се трепя по осем часа всеки ден?

Може би нямаше да е толкова зле, ако и аз можех да живея така спонтанно като тях — с изненадващи обаждания от разни обожатели…

Тя прехвърли наум списъка на своите обожатели, но трябваше да признае, че у всекиго от тях имаше по нещо от орките.

— Добре, тогава аз хуквам да бягай от тия човекоподобни и от време на време изстрелвам по тях от моите малки стрелички, колкото да ги карам да ме гонят. От ония, оловните…

Ама това е най-малкият, помисли си Мери, заслушана в тънкото, пискливо гласче на Елиът. На мама момчето! Да стреля с оловни стрели! Имаше чувството, че тя самата е улучена с такава стрела точно в щитовидната жлеза или във всеки случай там, откъдето енергията й изтичаше към кухината, населявана от орките. О, боже, как и се искаше да излезе…

— Бягам по пътя. Те са по петите ми… и аха да ме хванат, обзети от ярост, но аз хвърлям пред тях преносимата си дупка…

Преносима дупка ли?

Мери се наведе над леглото да чуе малко повече за тая щуротия.

Прозвуча й едва ли не неприлично.

— Пъхам се в нея и затварям капака. Готово! Изчезвам във въздуха…

Защо и аз да си нямам такава дупка, помисли си майката. Да се пъхам в нея някъде към четири и половина следобед!

— Може да останеш в нея само десет милирунда, Елиът, не забравяй това!

О, на мен ще ми трябва за не повече от десет минути в службата и може би за още толкова в най-натовареното движение.

Тя рязко скочи от леглото, твърдо решена да посрещне поредната вечер вкъщи хладнокръвно, без да се поддава на никакво напрежение.

Но къде беше романтиката?

Къде беше вълнуващият мъж в нейния живот?

 

Извънземното се клатушкаше по пътя. Всичко наоколо вече бе утихнало, преследвачите му си бяха заминали, ала то не можеше да издържи дълго в тази атмосфера. Земната, гравитация щеше да го натовари прекомерно, силното притегляне щеше съвсем да изкриви гръбнака му, мускулите щяха да се отпуснат и скоро щяха да го намерят в някоя канавка, заприличало на огромна, разплута тиква. Какъв жалък край за един междузвезден ботаник!

Пътят стана стръмен и то продължи да се спуща бавно към светлините на предградието. Мислено ги прокле, че така фатално го бяха примамили, пък и още го мамеха… Защо се спускаше към тях? Защо изтръпваха от вълнение пръстите му, защо мигаше светлинката от сърцето му? На каква ли помощ можеше да се надява там в този чужд за него свят?

Пътят завършваше с ниски храсти; съществото се шмугна в тях крадешком, навело глава и покрило с ръка светлинката от сърцето си. Кой знае защо тя затрептя, но то я смъмри сърдито на своя си език: „Какво си заблещукала! Тука ставаш само за заден фар на велосипед.“

Чудатите форми на земните къщи изникнаха пред него непоклатими поради гравитацията, съвсем различни от прекрасните плаващи форми на…

Не биваше да мисли за дома, тези спомени бяха мъчение за него.

Светлите прозорци на къщите ставаха все по-големи и подкупващи. Странното същество се спъна в някаква клонка, претърколи се надолу по невисок пясъчен склон, а дългите пръсти на краката му оставиха странни, неземни следи по една лъкатушеща пътека, която водеше към най-близката къща.

Изведнъж се намери пред някаква ограда, която трябваше да прескочи. Дългите пръсти на ръцете и краката му бяха много удобни за преодоляване на… подобни препятствия.

То пропълзя като лоза до върха на оградата, но в следващия миг краката му се залюляха и то тупна от другата страна е тежкото си коремче. Удари се зле, изкълчи всичките си стави, изскимтя от болка и се претърколи като тиква по моравата.

Какво правя тук, трябва да съм полудял!

Огледа се и се вцепени. Къщата на земляните беше застрашително близо, сенките в осветените й прозорци танцуваха пред ужасените му очи. Защо го доведе тук светлинката от сърцето му? Тия земни къщи бяха тъй недодялани, тъй страховити…

Да, но нещо в двора изпращаше едва доловими сигнали.

Извънземното се обърна и видя зеленчукова градина.

Листата и стъбълцата му кимаха приятелски. Охкайки, то допълзя до тях и прегърна един артишок.

Скрито в лехата, се посъветва с растенията какво да прави. Не се зарадва особено на предложението им да отиде и погледне през прозореца на кухнята.

Навлякох си тая беда, отвърна им то, тъкмо защото ми се искаше да надникна в този прозорец. Не мога да повторя същата глупост и сега.

Артишокът обаче тихо и настоятелно изсумтя и извънземното се подчини, бавно запълзя към къщата, а очите му шареха наоколо, описвайки грамадни кръгове.

Светлият квадрат на кухненския прозорец му изглеждаше толкова злокобен, колкото всяка черна дупка в космоса. А в мига, в който попадна в неописуемия вихър на тази светлина, главата му се замая, крайниците му натежаха, сякаш се озова в най-отдалечения край на Вселената. Погледът му се спря върху един пластмасов ветропоказател с фигурки на пате и мишка. Патето се бе подало навън с чадър под крилото.

В средата на стаята имаше маса, а край нея бяха насядали петима земляни, погълнати от някакъв ритуал. Съществата крещяха и местеха някакви малки идоли в кръг по масата. Размахваха и някакви особени картончета, несъмнено с тайни знаци по тях, защото всеки се стремеше да крие рисунката от другите.

После разтърсваха и хвърляха някакво всесилно кубче и, кой знае защо, наблюдаваха втренчено как ще се приземи. Сетне пак се развикваха, поглеждаха картончетата си и местеха идолите, като не преставаха да бърборят на своя странен език.

— Дано се задушиш в преносимата си дупка!

— Чуйте, чуйте: невменяемост, халюцинации, пълно безумие.

— Ее, чети нататък!

— Това страдание кара засегнатия да вижда, чува и усеща неща, които не съществуват.

Извънземното се приведе и отново потъна в тъмнината.

Тая планета беше смайващо непонятна!

Би ли могло някога да научи техния ритуал, да хвърля това шестстенно кубче като тях, да стане един от тях?

От вътрешността на къщата до него достигаха удивително сложни вибрации, заплетени кодове, неразбираеми сигнали… То беше на десет милиона години, стъпвало бе на какви ли не планети, но с толкова сложни неща никога не се бе сблъсквало.

Съкрушено, извънземното допълзя до малката зеленчукова градина — трябваше да даде почивка на ума си. Вярно, че и преди бе надничало в земни прозорци, но никога от толкова близо и никога не се бе включвало така пряко в чудноватите мисловни процеси на хората.

Но това са деца, прошепна му една краставичка наблизо.

Древното същество неволно изхлипа. Ако всичко, което току-що чу, бяха мисловните вълни на деца, какви ли тогава щяха да бъдат тия на възрастните? И какви ли още непроницаеми лабиринти го чакаха тук?

То се отпусна тежко до една зелка и сведе глава.

Всичко свърши. Нека дойдат сутринта, да го отнесат и да го препарират.

 

Мери си взе душ с надеждата да се освежи и увила главата си с хавлия, стъпи на килимчето пред банята, раздърпано от кучето Харви.

Разнищените ресни влизаха между пръстите и, докато тя се сушеше и обличаше кимоното си от изкуствена коприна. После се обърна към огледалото.

Каква ли нова бръчка, нова тъмна торбичка или друг ужасяващ белег на застаряване щеше да открие тази вечер, за да се развали съвсем и без това лошото й настроение?

Не откри нищо чак толкова обезпокоително. Но знае ли човек, децата всеки миг можеха да вдигнат цялата къща на главата си, а техните разпри, сбивания, упоявания с лекарства и непоносимо висока музика я състаряваха неимоверно — физически и морално. Тя си сложи малко от безумно скъпия овлажняващ крем и се помоли за тишина и покой тази вечер.

Покоят обаче веднага бе нарушен от бесния лай на кучето Харви откъм задния двор на къщата, където бе пратено за наказание.

— Харви — извика тя от прозореца на банята. — Млъкни!

Животното се отнасяше с необяснимо подозрение към всичко, което минаваше край къщата нощем. Мери имаше чувството, че наоколо е пълно със сексманиаци. Ако лаеше само срещу тях, щеше да е много полезно. Но то лаеше и срещу колата от пицарията, срещу самолети и дори срещу едва забележими спътници, боеше се, че то страда от халюцинации.

Да не говорим, че ядеше килимчета за баня.

Тя отново с яд отвори прозорчето на банята:

— Харви, престани, за бога!

После го затръшна и излезе от банята.

Това, което я очакваше в хола, не я зарадва особено, но все някак трябваше да се оправи.

Отвори вратата към стаята на Елиът.

Тя беше претъпкана с предмети, един от друг по-безполезни, а някои направо пред разпадане. Типична момчешка стая. Как й се искаше да я напъха в една от ония преносими дупки…

Но наместо това започна…

Да разтребва, да чисти, да подрежда… откачи космическите му кораби от тавана, търкулна баскетболната топка в килера. Само с откраднатия пътен знак не знаеше какво да прави… Дали пък не беше нещо сбъркано това момче? Тя се безпокоеше за него — тъй както растеше без баща и без особени радости… И с тая негова склонност всяка свободна минута да се мъкне с разни Странстващи чудовища! Пък и напоследък се държеше с нея по-грубо отпреди.

Може и да беше просто един етап…

— Елиът — извика тя на своето оркче.

Естествено, отговор не последва.

— Елиът! — изкрещя отново и усети как кръвното й се вдига, а бръчките около устата й се врязват по-дълбоко.

Стъпките на Елиът изтрополиха по стълбата и проехтяха в хола. В следващия миг той се появи запъхтян на вратата в целия си внушителен ръст от метър и двайсет. Хубаво момче беше, но като видя какво е направила майка му с колекцията от боклуци, така я изгледа, че всичката му хубост се изпари.

— Елиът, виждаш как изглежда тази стая, нали?

— Ммда. Само дето нищо няма да мога да си намеря.

— Да няма мръсни чинии, дрехите да са прибрани, леглото оправено, бюрото подредено!

— Добре де, добре.

— Така трябва да изглежда стаята на един възрастен човек.

— Че защо?

— Ами за да нямаме чувството, че живеем в боклукчийница. Разбираш ли?

— Да, ясно.

— Това писмо от баща ти ли е? — Мери посочи към бюрото. Отлично познаваше този почерк от разписките за плащане с кредитна карта. — Какво пише?

— Нищо.

— Разбирам — опита се тя небрежно да смени темата. — Не ти ли се струва, че вече трябва да пребоядисаш тук? Взело е да се замърсява.

— Дадено.

— И в какъв цвят?

— Черен.

— Умничкият ми! Но дали ще е на добро.

— Защо, черното ми харесва. Дори е любимият ми цвят.

— Пак присвиваш очи. Да не би да си свалял очилата?

— Не.

— Мери! — извика Господарят на подземието отдолу. — Пуснаха твоята песен.

— Сигурен ли си? — подаде тя глава през вратата.

— Твоята песен е, мамо — каза Елиът. — Ела.

Тя наистина дочу музиката на любимата, си група да звучи откъм кухнята. И последва Елиът надолу по стълбите.

Момчета, баща ви не е ли споменавал кога се кани да ни посети?

— В Деня на благодарността.

— В Деня на благодарността ли? Той не знае ли, че този ден е мой!

Кога ли е проявявал постоянство, освен като подписваше онези разписки, където бе изхабил безброй химикалки. И за какво — да си купува части за мотоциклета!

Тя си го представи как бръмчи с тоя омразен мотоциклет нанякъде, нахлузил на главата си тежък шлем, в който се отразява луната, и въздъхна. О, боже…

За Деня на благодарността ще взема вечеря от някой ресторант-автомат. Или от китайски ресторант, пълнена пуйка например…

Елиът изчезна някъде, а Харви залая отново, този път към някаква кола.

 

Извънземното се хвърли уплашено в зеленчуковите лехи и се прилепи плътно към земята, прикривайки изпъкналите си форми под няколко по-големи листа.

Няма нищо страшно, му каза един домат. Това е колата на пицарията.

Но тъй като нямаше представа какво е пицария, то си остана под листата.

Колата спря пред къщата. Входната врата се отвори, на прага се появи един землянин.

Това е Елиът, му каза зеленият фасул. Тука живее.

Извънземното надзърна между листата. Землянинът беше малко по-висок от него. Но краката му, разбира се, бяха неестествено дълги, а коремът му не висеше тъй ниско до земята, както при някои по-висши форми на живот. Е, нямаше тяхната елегантност, но пък не беше и чак толкова страшен.

Момчето тръгна по алеята и се скри от погледа му.

Иди зад къщата, посъветва го доматът, оттам ще го видиш по-добре, като се връща.

— Ами кучето…

То е вързано, обясни доматът, защото изяде галошите на Мери.

Извънземното изскочи от зеленчуковата градина и заобиколи къщата. Но докато колата обръщаше, фаровете й отведнъж осветиха целия двор и то изпадна в паника, хвърли се към оградата и отново се закатери по нея. Един от дългите му пръсти обаче случайно натисна резето на някаква врата в оградата, която се завъртя, и то отново се озова в двора.

Землянинът беше съвсем близо и гледаше към него.

Съществото бързо прикри светлинката от сърцето си, отскочи от вратата и се шмугна в някакъв навес за инструменти. Притаи се в ъгъла и потъна в гъста защитна мъгла.

Само падна в капана… Ала тук, в навеса, имаше инструменти, лопата, с която можеше да се защитава. Тя доста приличаше на инструментите в кораба — работата на градинарите навсякъде си е една и съща. То хвана дръжката на лопатата с дългите си пръсти и се приготви да посрещне нападателя. Един междугалактически ботаник нямаше да се даде току-така!

Внимавай да не си удариш крака, прошепна му един бръшлян в саксия.

Той се сепна. Някъде от градината до него достигна конвулсивна вълна от болка. Земното дете бе откъснало един плод от малко портокалово дръвче…

Само миг след това портокалът полетя към навеса и го удари в гърдите.

Малкото прастаро същество отстъпи тромаво назад и тупна с тежкото си тумбесто телце на земята. А портокалът се изтърколи наблизо.

Какво унижение! Ботаник от неговия ранг да бъде замерван със зрели плодове.

Ядосан, той сграбчи портокала, протегна дългата си ръка й го захвърли обратно в мрака.

Землянинът извика и изчезна.

— Помощ, мамо! Помощ!

Мери цялата изтръпна. Колко ли щеше да я състари това пък сега…

— Там има нещо…! — изкрещя Елиът, втурвайки се в кухнята, сетне припряно се обърна, затръшна вратата след себе си и я заключи.

Мери почувства как краката й се подкосяват, погледна играта „Подземия и дракони“ и страшно й се дощя да има една преносима дупка, достатъчно широка, та да ги побере всички. Какво трябваше да направи сега? В съда при развода не бяха споменали за такива ситуации.

— В навеса за инструменти — пелтечеше Елиът. — Хвърли по мене един портокал!

— Ооо! — присмя се Тайлър. — Господарят на подземието — звучи страшничко.

Момчетата зарязаха играта и скочиха към вратата, но Мери се изпречи на пътя им.

— Спрете! Вие ще останете тук!

— Защо?

— Защото така казах! — Тя се изправи, отметна смело глава назад и стисна прожектора. Ако беше някой сексманиак, тя също като патица щеше да предложи себе си за примамка.

Надяваше се поне тоя тип да не е чак толкова противен.

— Не, ти ще останеш тук, мамо — каза Майкъл, по-големият й син. — Ние ще проверим.

— Моля, не се отнасяйте толкова снизходително към мен, млади господине. — Но докато го изрече, друг дракон от подземната свита, малкият Грег, грабна един голям касапски нож.

— Веднага го остави — нареди Мери и ги смрази с поглед на Абсолютен властелин. Те обаче я избутаха, отвориха вратата и хукнаха навън.

Тя ги последва, подтичвайки подир Елиът.

— Какво точно видя?

— Там беше — той посочи към навеса за инструменти.

Мери насочи фенерчето си вътре, освети глинени съдове, торби с тор, мотики, лопати.

— Там няма нищо.

Гласът на Майкъл се чу откъм моравата:

— Пътната врата е отворена.

— Гледайте, гледайте тия следи! — извика Господарят на подземието, хукнал към вратата.

 

Пришълецът не разбираше нищо от техния рязък, объркан език, но ясно виждаше силуетите им от своето скривалище на пясъчния склон. Бяха пет деца и…

Кое беше това екзотично същество с тях?

Светлинката от сърцето му грейна отново и той бързо я покри.

Ловко се спусна по-ниско, за да види по-отблизо това стройно, грациозно създание, което придружаваше децата.

Тя нямаше нос като сплескано брюкселско зеле, нито тяло, подобно на торба с картофи, и все пак…

Той допълзя още по-близо…

— Хайде, забавлението свърши. Всички обратно вкъщи! Грег, дай ми тоя нож!

Звънките, отривисти срички на нейния език му бяха непонятни, но той усети, че тя е майка на тази свита.

А къде беше бащата, най-високият и най-силният?

Тя го изгони преди няколко години, съобщи му зеленият фасул.

— А, ето я и пицата — Грег се наведе и я вдигна от земята. — О, Елиът е стъпил отгоре й.

— Пица ли? Момчета, кой ви е разрешил да поръчвате пица?

Мери мина под лампата на входната врата и извънземното я разгледа от скривалището си, изоставило временно мисълта за бягство.

„Глупава светлина“, обърна се то към необикновения орган, който пак заблещука. „Тук те бива само… само за мигач на колата на пицарията.“

 

Мери ги прибра обратно вкъщи, доволна, че най-лошото се е разминало. Елиът пак си е фантазирал, това е всичко, само дето по челото на майка му се появиха още няколко бръчици на безпокойство. Явно нямаше смисъл да разтрошава малки дози валиум всяка вечер в яденето му. Момчето просто трябваше да премине този етап.

— Навън имаше нещо, мамо, кълна се!

— Някой обожател, а, Елиът? — подметна Тайлър.

— Няма такива, драги — отряза го Мери. Те обаче знаеха твърде много, защото я проследяваха при всяко излизане. Би могла само да се надява да не й се месят много-много, но си знаеше, че надеждата й ще е напразна. — А сега, време е всеки да си върви вкъщи!

— Ама още не сме изяли лицата!

— Как ще я ядете, когато Елиът е стъпил отгоре й! — възпротиви се Мери с отчаяния копнеж спокойствието в къщата й да се възстанови час по-скоро. Те, разбира се, не й обърнаха внимание и се нахвърлиха върху стъпканата пица, а тя се помъкна обратно към стълбата за втория етаж с чувството, че и нея са я стъпкали. Искаше й се да си легне, да си сложи билковите тампони на клепачите и да почне да брои игуани…

От горния край на стълбата тя се обърна и извика:

— Щом приключите с пицата, марш вкъщи, ясно ли е?

От Подземието се чу приглушен ропот.

Колко хубаво трябва да е било, когато децата от деветгодишни са тръгвали да работят във въглищните мини. Ала тия времена за жалост бяха отминали завинаги.

Залитайки, Мери влезе в стаята си и се строполи на леглото.

Типична вечер от веселия живот на една разведена жена…

Студени тръпки, стрес и… странстващи чудовища.

Тя си сложи тампоните за клепачи и обърна лице към тавана.

Стори й се, че нещо я наблюдава.

Сигурно беше от превъзбуденото й въображение.

Ако това проклето куче не спре да лае, ще го оставя до магистралата с бележка в устата.

Тя си пое дълбоко дъх и взе отново да брои своите гущери, а всеки от тях най-приятелски пълзеше към нея.

 

Играта „Подземия и дракони“ беше преместена крадешком в детската стая и всички, освен Елиът отново се заловиха за нея. Обиден, той се прибра в стаята си. Скоро потъна в сън, смущаван от странни видения — огромни ъгловати форми се разтваряха спираловидно пред него и образуваха тунели, водещи към…

… космоса. Той тичаше през тях, спиралата нямаше край, а пред него се разкриваха все нови и нови отвори.

Ала не само Елиът беше в особено, напрегнато състояние. Кучето Харви прегриза каишката си и заряза поста на задната врата. То изтича горе, промъкна се в стаята на Елиът и го заразглежда, както спеше, после огледа и обувките му, но знаеше, че ако ги изяде, щеше само да си докара белята. Да, но беше нервно и напрегнато, имаше нужда от някакво развлечение. Вечерният лай към луната не му достави особено удоволствие. Нещо необикновено се вмъкна в двора тази вечер и козината на Харви настръхна, на няколко пъти той неволно проскимтя, но после набра кураж и заджавка така, както впрочем се очакваше от него. Какво беше това нещо? Кучето не знаеше.

То се зае без особено желание да се измие около опашката, мекият му език влажно заблиза, зъбите му хванаха няколко бълхи. Изведнъж чу отново странния шум.

Елиът също го бе чул и мигом се надигна в леглото си.

Харви изръмжа, козината му се изправи, очите му уплашено засвяткаха. Искаше му се да ухапе някого, но само скочи с готовност подир Елиът, последва го дебнешком вън от стаята, сетне надолу по стълбата и по коридора към задния двор.

 

Старото същество от космоса поспа малко на пясъчния склон, после стана и тръгна обратно към къщата.

Всички прозорци бяха тъмни. То намери резето на пътната врата, натисна го с пръста на крака си, точно както трябваше, и влезе в двора досущ като истински землянин. Като видя обаче валчестия си силует на осветената от луната морава, си каза, че съвсем не е един от тях. Неизвестно защо коремите на земните хора не бяха придобили тази приятно закръглена крушовидна форма, която имаше неговото коремче — стабилно и в пряк контакт с терена. Тия земляни приличаха на нещастни бобови филизи, увили се около решетка от кости и мускули до най-горната точка, където телата им отведнъж свършваха като отрязани.

Колко по-удобно беше неговото тяло — улегнало и надеждно.

Размишлявайки така, той пресече с патешката си походка двора, за да се срещне още веднъж със зеленчуците и да се посъветва с тях. Грамадният му крак настъпи случайно металното острие на някакъв градински инструмент, заровен в земята, и дървената му дръжка светкавично се насочи към него.

Удари го силно по главата и той падна назад с неземен, междугалактически вик, сетне бързо се шмугна в малкия царевичен парцел наблизо. Миг по-късно задната врата се отвори и оттам изскочи един землянин с настръхналото си куче.

С включено фенерче в ръка Елиът изтича насред двора и се насочи към навеса за инструменти.

Студеният лъч освети всичко отново, а Харви се хвърли към торбата с торф и яростно я захапа; това го поуспокои, но пък устата му се напълни с мъх. Той заподскача наоколо, скимтейки глухо, и се нахвърли на сенките:

Извънземното се бе свило в царевицата, сграбчило една краставица, готово за бой. Зъбите му уплашено тракаха, цялото трепереше.

Изведнъж царевичните стъбла пред него се разтвориха, иззад тях надникна момчето, изпищя и се хвърли на земята.

Космическото същество отстъпи назад и размахвайки широките си нозе, забърза към вратата в оградата.

— Не си отивай!

В гласа на момчето се прокрадна нотка нежност, каквато притежават младите растения, и древният ботаник се обърна, за да го погледне.

Очите им се срещнаха.

Кучето бягаше в кръг и лаеше, а от устата му хвърчеше мъх. Странна диета, помисли си специалистът от космоса, но не си направи труда да проучи по-подробно въпроса. Зъбите на Харви проблеснаха на лунната светлина, но момчето бързо му надяна нашийник и извика отново към пришълеца:

— Не си отивай!

Ала древното същество вече се отдалечаваше, то излезе от пътната врата и изчезна в нощта…

 

Мери се събуди изпод билковите си тампони и й се стори, че къщата се е наклонила на една страна. Тя стана, сложи си халата и пристъпи в тъмния салон.

От детската стая се чуваха гласове. Тя често се питаше какъв ли е залогът в играта на тези деца — като че без плакатите с полуголи космически принцеси удоволствието им нямаше да бъде пълно.

Малки сте ми още, въздъхна тя. Но когато приближи детската стая, чу ясно гласовете на Тайлър, на Стив и на Грег — „тъмничарите“, на които изрично бе казала да си тръгват. Те, разбира се, бяха пропуснали думите й покрай ушите си. И бяха решили да прекарат нощта тук, а на сутринта да се появят с подути очи пред собствените си майки, сякаш преспали в някой бордей.

Не, не мога да понасям повече това!

Тя пристегна халата си и се приготви за атака, но от полуотворената врата зърна мигаща червена светлина — момчетата рисуваха на компютъра, звучеше тиха музика.

Доста спокойна картина, трябваше да признае тя. Интересно какво творяха?

— Вижте, вижте, не ви ли прилича на маце, ето я и цицката…

Тя се облегна уморено на стената. Не, не можеше да се оправи с тях… Ако сега се втурнеше вътре яростна и запечаташе в съзнанието им образа си на „зряла жена в домашен халат, надаваща истерични крясъци в нощта“, нямаше ли да повлияе пагубно върху сексуалното им развитие? И да им създаде комплекси?

Едно беше сигурно — че непременно ще я заболи глава.

И като ранено животно тя се повлече обратно към сенките на къщата. Тъкмо в този момент Елиът шумно превзе стъпалата на вътрешната стълба и се втурна в детската стая.

— Ей, момчета!

— Гледайте, станаха две мацки…

— В задния двор видях чудовище!

— Чудовище ли? Я виж, ето ти един истински марсианец на екрана!

— Приличаше на таласъм! Високо към един метър, с дълги ръце! Беше в царевицата…

— Затвори вратата да не събудиш мама.

Вратата се затвори. Мери бавно се отправи към стаята си. Тя грешеше, не къщата се бе килнала на една страна, ами Елиът нещо се бе чалнал. И то доста…

Или може би някой боязлив сексманиак наистина бе избрал нейната градина, за да задоволява перверзните си наклонности?

Но защо, питаше се тя?

Защо все на мен?