Уилям Котсуинкъл
Извънземното (12)

12.

От потайното кътче близо до мястото на приземяване предавателят неспирно изпращаше своите сигнали далеч, далеч в космоса. Изобретението не беше патентовано, нито регистрирано и наподобяваше нещо, което човек може да намери във вехтошарски магазин. Но докато приближаваше, Елиът усети колосалната енергия, която захранваше това нещо, и тогава разбра, че тази купчина стари чаркове не може да се сравни с нищо на света.

Вече се бе стъмнило и той беше сам с този странен уред. Храповият механизъм потракваше тихо в тревата, като щурец, който зове любимата си.

Елиът легна в тревата и се загледа в обсипаното със звезди небе… Дълго лежа така — малко, неуко хлапе, с глава, пълна с глупости — и полека-лека звездите започнаха да го омайват. От време на време му се струваше, че от луната се излива яркожълта светлина, която се разстила като бляскав воал между звездите. И някакъв тих глас нашепва неразбираеми думи… или може би това беше само вятърът?

Той се вслушваше в предавателя, в звуците, които не можеше да разбере, но които все пак проникваха в него. А преобърнатият чадър, заблестял на лунната светлина, сякаш блестеше и дълбоко в него…

Представи си как Мери се чуди къде е и какво прави навън толкова късно, но бързо прогони тази представа и разпери ръце в тревата… Звездите тъчаха своите лъчисти воали — неръкотворни, прелестни потоци, които го вълнуваха, хипнотизираха. Лежа така с часове, подвластен на сили, на които не можеше да устои, сили, които никога не бе познавал и друг човек на Земята едва ли бе усещал.

Сетне потрепери, но не от студ, а от някакви смътни чувства, които бяха почнали да се надигат у него. Космическата самота го пронизваше до мозъка на костите му.

Той изстена в тревата като под тежко бреме, защото земляните не са подготвени да споделят копнежа на звездите.

Това му нашепваше странният глас, който разкриваше пред младия му взор все нови и нови хоризонти.

… Закрепостени към своята планета, земляните не могат да споделят болката от великата космическа любов, говореше искрящият шепот, проехтял през безкрайните коридори на времето.

Елиът се взираше в нощното небе и му се струваше, че се откъсва от себе си и се слива със звездната светлина, тъй древна и тъй сладко примамна, мъдро забулила своите тайни от хората… Той се сви на тревата, разтреперан от студения звезден огън. През него като светкавица премина звездно послание — предназначено за същество, много по-развито от земното момче Елиът, същество, чиято природа е такава, че то би могло да обикне звезда и в отговор да бъде обичано от всепоглъщащата слънчева сила…

Заля го музиката на вечно движещата се вселена, завладя жалката му земна душица и я преизпълни с онзи космически екстаз, от който земляните са по рождение лишени.

Едва потискайки риданията си, той с мъка се изправи и се довлече до велосипеда. Не можеше да понесе всичко това, не можеше да възприеме образите, които се изсипаха върху му като каскада — образи на времето и пространството, на тази непосилна, немислима крива…

Подкара стремглаво, отражателите проблеснаха като малки луни в краката му, завъртайки се веднъж, два пъти, и още, и още… Колелото заподскача по черния път, Елиът целият се тресеше.

По стените в кабинета на Ключа висяха фотографии, а надписите под тях свидетелстваха, че копието е собственост на Военновъздушните сили. Някои от снимките представляваха само размити ивици красива светлина, пресичащи небето хоризонтално или вертикално, ала други бяха толкова ясни, че видеше ли ги, човек веднага би повярвал в НЛО, особено когато фотографът се числеше към разузнавателния отряд на Военновъздушните сили и почти не притежаваше въображение, а да не говорим за някаква склонност към фокусничество.

На бюрото на Ключа имаше гипсова отливка от стъпалото на Ити, взета от меката почва на мястото на приземяване. До него лежеше папка с анализите на следите от отработеното гориво на кораба.

Не, Ключа не беше някой лунатик, нито неадекватен глупак, нито обигран измамник. Той беше добре платен правителствен служител и в момента говореше по телефона с една личност, заемаща много по-високо място в йерархията от неговото, уверявайки я, не службата, която оглавява, ще си заслужи заплатите.

— Ще са ни нужни още няколко дни… не, невъзможно е да избегнем отлагането… да, следваме първоначалните инструкции да бъде гарантиран напълно животът на екземпляра…

Ключа изслуша отговора, кимна, забарабани с пръсти по бюрото си и още веднъж потвърди:

— Районът е под наблюдение и никой… нищо не може да се промъкне незабелязано… да… разбира се.

Остави слушалката. Беше нощ, последното затишие пред бурята. Той отпи от кафето си. Ако се окажеше, че греши, ако кръгът се затвореше, а вътре нямаше нищо, освен въздух, той със сигурност щеше да бъде уволнен. Но така или иначе, предстояха му фантастични часове!

Вратата се отвори и влезе неговият помощник:

— Изолиращото покривало е грамадно. Цялата къща трябва да се постави под карантина.

— Е и?

— Виждал ли си някога палатка с размери на къща? От която стърчат всевъзможни тръби? Ние ще представляваме най-невероятната гледка в целия свят и ти обещавам, че не по-малко от милион души ще дойдат да я видят!

— Няма да успеят да се промъкнат.

Помощникът на Ключа сведе поглед към гипсовата отливка от стъпалото на Ити.

— Ами защо просто не се вмъкнем вътре да грабнем тоя извънземен и да изчезнем? Съвсем безболезнена операция.

— Може и на мен да ми се иска така — отговори Ключа, — но те не желаят да се действа по този начин — и той посочи телефона.

— Естествено. Защото искат да направят сензация, ако намерим извънземния. Но ако не го намерим, ако само щурмуваме квартала с тези невиждани машинарии, дето си ги довлякъл — и той потупа с пръсти друга купчина листи, — само ще подплашим хората. И те ще дадат под съд това правителство. Имай го предвид. — И помощникът му се обърна и излезе.

Ключа го имаше предвид. Тоест — някъде в периферията на съзнанието си. Защото беше убеден, че пришълецът е там. Той запали цигара, издуха дима към тавана и хвърли изгорялата клечка в гипсовата отливка от стъпалото на Ити.

Много правителствени коли пристигнаха тази нощ. Един грамаден склад отвори врата и униформени разсилни се заеха да разтоварват екипировката в бездънната паст на сградата.

Ключа провери всичко. Провери и как работят онези, чиято задача бе да сглобят отделните елементи и да приведат уредите в действие. Вътрешността на склада заприлича на военна болница.

Ити отвори вратата на килера и Елиът се строполи върху възглавниците. Очите му бяха подути, на треперещите му устни напираха някакви звездни думи, които не можеше да произнесе. След малко седна, хлипайки тихичко, а древният тост се вторачи в него.

Извънземното докосна детското челце… Влиянието на галактиките се оттегли, отлетя като вихър към обитателите на космическите дълбини, за които бе предназначено. Елиът се отпусна и въздъхна с огромно облекчение. След миг той вече спеше — като в пашкул, през който звездното проклятие не можеше да го достигне…

Старият пътешественик погледна спящото дете и усети как в неговата собствена душа се прокрадва горчиво-сладко чувство, болка и радост едновременно, които не можеше да си обясни. Ала скоро осъзна, че е обикнал това дете.

Аз съм негов водач и пазител, но докъде го доведох всъщност? До мрачното безумие на нощта.

И на какво го научих?

Да краде от железарския магазин.

Елиът — и той отново докосна детското челце, — ти накара светлинката от сърцето ми да запламти по-ярко…

Ти си моят учител, моят водач и защитник, Елиът! Имало ли е някога такова дете на света?

Толкова всеотдайно и жертвоготовно?

Нека всяка звезда те благослови с нежно просветление, такова, че да го почувстваш, разбереш и използваш.

Той привлече с пръстите си ефирния поток светлина, струяла от луната и звездите, и нежно обви с нея спящото момче.

Кучето Харви душеше в пролуката на вратата — значи беше готово за нощната им обиколка.

Чудовището отвори и Харви се вмъкна вътре странишком, защото все още не му се доверяваше напълно. Подуши спящия Елиът, после обиколи възглавницата няколко пъти и накрая клекна пред Ити.

Ити се вгледа в него, кучето също го попоглеждаше, но крадешком и погледите им все повече се срещаха. Постепенно езикът на Харви увисна, едното, му ухо клепна и в кучешкия си мозък той видя един огромен космически кокал, който се носеше в супата на пространството. Харви лакомо облиза муцуната си и изскимтя.

По-нататък, по същите телепатични лъчи, плътно проникнал в кучешкия мозък, Ити му обясни онези неща, които всяко куче трябва да знае, когато вие към луната.