Уилям Котсуинкъл
Извънземното (4)

4.

Като се събуди на следващата сутрин, извънземното не можеше да се сети на коя планета се намира.

— Ела тук, трябва да се скриеш.

Някой го побутна към някакъв килер и го затвори вътре зад вратата с отвор-прозорче за вентилация.

Само след минути се събуди и цялата къща. Съществото чу гласа на едно по-голямо момче, а после на майката. Тя влезе и заговори, а то се сви още по-плътно в килера.

— Време е за училище, Елиът.

— Не ми е добре, мамо…

Извънземното надзърна през решетките на прозорчето. Момчето се бе върнало в леглото и оттам умоляваше стройното грациозно създание да го остави вкъщи. Майката пъхна някаква тръбичка в устата му и излезе от стаята. Момчето бързо я извади, повдигна я към лампата над леглото и нагря течността вътре, а малко преди майка му да се върне, отново я пъхна в устата си.

Древният учен кимна — стар номер, известен в цялата галактика.

— Имаш температура.

— И на мен така ми се струва.

Цяла нощ си чакал навън да се появи пак онова нещо, нали?

Момчето кимна.

Жената тръгна към килера. Извънземното се сгуши в ъгъла, но тя само се пресегна за някакъв юрган, подреден на един рафт над главата му. Сетне зави момчето с него и каза:

— Да се надяваме, че няма да умреш, докато се върна от работа.

Мери знаеше, че пак я будалка, но напоследък наистина бе прекарал няколко напрегнати нощи… Дано тия проклети лекарства не го правеха неадекватен! Очите му бяха малко странни, но и погледът на баща му често биваше отнесен, пълен с какви ли не илюзии. Може да бе наследствено.

— Е добре, можеш да си останеш вкъщи. Но никаква телевизия, разбра ли? Иначе някой ден ще се разпаднеш пред тая глупава кутия.

Тя се обърна и излезе, после се спря и огледа рамката на вратата.

— Това проклето куче пак ли е гризало тук? Ще трябва да го заведа да му облекат зъбите с гума.

Сетне продължи към салона, но след няколко крачки залитна, като че ли я заля вълна. Бързо изправи гръб и опипа челото си — по него пробягаха леки вълни, сякаш го докоснаха нежни пръсти на фея. След миг това усещане премина.

Тя отвори вратата към стаята на Гърти:

— Излюпвай се, миличка.

Детето седна в леглото, премигвайки сънливо, после спусна крачета и весело изтърси:

— Мамо, сънувах перверзния тип!

— Наистина ли?

— Имаше дълга смешна шия и огромни, изпъкнали очи…

— Носеше ли дъждобран?

— Не, не носеше нищо.

Изглежда, че наистина е било перверзен тип, помнели си Мери, но нямаше време за повече коментари.

— Време е за закуска, Гърти. Слез и помогни на Майкъл.

Тя продължи нататък и влезе в банята. Миеше се с някакъв невероятно скъп сапун, който се топеше по-бързо и от лед. Само преди два дни беше нов, а сега от него бе останала една тънка люспица, прозрачна и сребриста. Но една приятелка й бе казала, че предпазвал от бръчки, петна по кожата, пъпки и брадавици.

Тя се насапуниса и люспицата се стопи съвсем, на ти сега — още шест долара изтекоха в канала.

Изсуши лицето си… във все още замъгленото й съзнание се избистри някакъв сън от тази нощ — сън за един мъж, много нисък мъж с издуто шкембенце и смешна патешка походка.

Трябва да е бил перверзният тип.

Слезе долу за закуска, обичайният буламач, а после забърза навън — към алеята, където Майкъл правеше всекидневната си тренировка по шофиране, изкарваше колата й на заден ход към улицата.

— Готово, мамо — каза й той и излезе от колата.

— Благодаря ти, скъпи — отговори му тя, настанявайки се зад волана. Хвана го здраво с обичайната си мрачна решителност, натисна съединителя, даде газ и изфуча по улицата, а Майкъл й махна за довиждане.

 

Щом чу, че колата потегли, Елиът скочи от леглото и отвори вратичката на килера. Извънземното уплашено се сви.

— Хей, излизай оттам — подкани го момчето и протегна ръка.

Древното същество неохотно се заклатушка, измъкна се от килера и се огледа. Заобиколяха го най-разнообразни предмети, всичките чудновати, повечето направени от пластмаса. Единственото познато нещо беше едно писалище, но то изглеждаше твърде високо за толкова късокрако създание като него.

Дали му мина през ум, че там може да напише писмо и да го изпрати на Луната?

— Как да те наричам? — попита Елиът и се взря в огромните светещи очи на чудовището. Малки фонтани енергия непрестанно избликваха и се стапяха в тях. Съществото напрягаше сетивата си да се ориентира наоколо и Елиът отстъпи, за да му направи място.

— Ти си извънземно, нали?

Извънземното премигна и Елиът почувства, че огромните сфери му отговарят по някакъв начин, но от това съобщение главата му само забръмча, като че вътре бе влязла муха.

Момчето отвори вратата на спалнята. Чудовището мигом отскочи назад, защото от другата страна се появи онова гадно земно зверче с влажна муцуна и очи, пълни с глупаво любопитство, което не преставаше да издава най-недружелюбни звуци към извънземния гост.

— Харви! Стой мирно! Не лай, не хапи! О, доброто ми куче. Умният ми Харви…

— Рррргг… ррррггг…

Речта на кучето беше на много по-ниско стъпало в комуникационната верига от тази на момчето и звуковете й наподобяваха вой на космически кръстосвач, включен на заден ход.

— Видя ли, Харви? Той е кротък. Няма да те закачи. Видя ли?

Тънка ивица мъгла заизвира от пръстите на единия крак на пришълеца. Харви пъхна нос в мъглата и тозчас видя неща, които поразиха кучешкия му ум: огромен бял кокал от светлина се стрелна в мрака — той летеше, летеше с праисторически вой, който заглъхваше в ехтящите дълбини на космоса…

Кучето се сви уплашено, главата му се замая. Боязлив стон се изтръгна от гърлото му. То се отдръпна, навело муцуна.

А чудовището пристъпи напред.

— Ти говориш ли? — Елиът имитира с пръстите на ръката си патешка човка.

Древното същество отново премигна, после на свой ред раздвижи пръсти и започна да чертае сложните структури на галактическия разум, космическите супер-кодове на оцеляването, творени вече десет милиона години.

Елиът запремигва глупаво, докато пръстите стремително описваха леки кръгове, спирали и ъгли на непонятни физически закони.

Като видя, че усилията му отиват напразно, гостът отпусна ръце отчаян, но си спомни, че пред него стоеше само едно десетгодишно дете.

Ами сега какво да правя? Престарялото чудовище започна да анализира ситуацията. Неговият ум бе изпреварил толкова много човешките възможности за възприятие, че то просто не знаеше откъде да започне.

Май навлязох в големи подробности… Чакай да помисля, чакай да помисля…

Опита се да се настрои на първичните вълни на земното мислене, но така и не успя, само нервно завъртя палци. Как можеха да се изразят по този начин онези велики уравнения, онези върховни прозрения, родени от блуждаещите супер сегменти на времето?… Можеше само да си поиска още едно „М и М“.

Елиът отиде до радиото и го включи.

— Харесва ли ти тази мелодия? Обичаш ли рокендрол?

От радиото се изляха звуци, каквито космическият пътешественик никога не бе чувал, но в съзнанието му по телепатия се яви представата за камъни, търкалящи се по склон. Той закри с длан своите чувствителни ухоподобни шушулчици и приклекна.

Елиът се огледа, напрягайки се да се сети за други важни неща, който един извънземен пришълец трябва да знае. Бръкна в касичката си и извади монета от 25 цента:

— Това са нашите пари.

Пришълецът се взираше в момчето и се опитваше да проумее какво му говори, но защо земният език беше такава мъгла от монотонни звуци?

— Ето, виждаш ли, това са 25 цента.

Предметът в ръката на Елиът беше малък, плосък и кръгъл, с бляскаво покритие и по-различен на цвят от вкусните „М и М“, но кой знае дали не беше някоя още по-силна живителна храна?

Той го захапа…

Боклук!

— Ей, какво правиш? Това не се яде — викна Елиът. — Пак ли си гладен? И аз съм гладен. Хайде да слезем долу и да си вземем нещо за хапване. Харви! Марш оттук! — смъмри го Елиът.

Харви изскимтя и се отдръпна, а сетне ги последва надолу по стълбата към кухнята. Там клекна до паничката си, за да покаже на Елиът, че иска от любимата си храна „Арпо“ за успокоение на нервите; и то цяла кутия, която щеше да излапа наведнъж. Но Елиът не обърна внимание на молбата му и Харви се залови да гризе ръба на паничката.

Елиът пък се зае да отваря разни чекмеджета и да вади оттам продуктите за любимата си закуска.

— Вафли! — обяви той и се захвана да бърка някакво рядко тесто. — Това е моят специалитет! Ял ли си?

Старият ботаник наблюдаваше чудноватите продукти, които момчето вадеше и които нямаха нищо общо с неговия свят. Той въртеше огромните си очи и попиваше всяка подробност от неразбираемите действия на Елиът, пропуснат бе само моментът, когато едно лепкаво пипало се проточи от масата към пода.

Като голям влажен парцал Харви тутакси се появи и изблиза потеклото тесто. През това време Елиът успя как да е да излее останалото във формичката за вафли.

— Ето, виждаш ли? Вече се пече.

Извънземното размърда нос и се приближи до формичката за вафли. Миришеше вкусно, като голямо „М и М“.

Елиът извади готовата вафла и заотваря други шкафове и чекмеджета.

— Сироп, масло, конфитюр, а какво ще кажеш, ако го полеем и с малко разбита сметана?

Чудовището подскочи, когато от ръката на момчето се изля бял поток, та чак раздвижи въздуха.

— Не се страхувай! Това е чудесно ядене!

На върха на разбитата сметана Елиът постави едно кафяво бонбонче „М и М“ и подаде вафличката на почетния си гост.

— Ето ти и вилица. Знаеш ли как да си служиш с нея?

Старият учен погледна искрящите остриета. Това беше най-свестният инструмент, който бе виждал в тази къща. В мозъка му припламнаха леки светлинки. Да, предмет с четири зъбеца… Но към какво бе прикрепен? За миг той усети как дълбоко в съзнанието му бавно се очертава образът на устройството, което щеше да го спаси…

— Слушай, с нея човек яде. Ето така. Както правя аз.

Гостът я пое непохватно, но успя все пак да загребе бонбончето от върха. Изяде го и продължи надолу, дълбаейки белия крем. Невъобразимите съчетания от химически елементи, които умът му ясно разграничаваше, го смайваха, докато той напредваше с блюдото, сякаш дълбаеше облак. Превъзходно, превъзходно вещество!

— Какво ще кажеш за малко мляко? Ето, изпий една чаша.

Но формата на чашата се оказа твърде неудобна за пръстите му, както и за подобния на уста отвор; течността се разплиска от съда и се разля по прозрачната кожа над светлинката от сърцето.

— О, драги, ти май нищо не умееш, а?

Докато набождаше парченца от хрупкавата вафла, древният пътешественик пак се вторачи във вилицата. Четирите остриета потракваха звънко: трак, трак, трак…

— Какво става? Защо изведнъж ми стана толкова тъжно? Ти ли го направи?

Елиът се залюля на стола, целият залян от внезапна и мощна вълна. У него напираха неразбираеми чувства, сякаш бе загубил нещо невероятно скъпо, което би трябвало да бъде негово винаги…

Трак, трак, трак…

Извънземното бе затворило очи, а мисълта му се рееше високо, високо. Дали няма да се намери ухо на десетки светлинни години оттук, което да чуе песента на остриетата? Но как, как можеше да се пресече Вселената с инструмент като този? Старият ботаник съжали, че не се бе вслушвал в разговорите на навигаторите и свързочниците, защото те знаеха по този въпрос много повече от него…

— Хайде да се позабавляваме — обади се Елиът. Отърсил се от тъгата, той хвана древното чудовище за ръка. — Ела…

Дългите като корени пръсти се обвиха около ръката на момчето и на Елиът му се стори, че води дете, много по-малко от него. Но в този миг го облъхна за втори път онази трепкаща вълна, която носеше звездни тайни и космически закони, и той разбра, че съществото е по-старо от него, много, много по-старо… Нещо в Елиът се преобърна, завъртя се леко като жироскоп, който тайнствено се настройва сам; момчето преметна, изненадано от новото чувство, чувството, че и го е дете на звездите и че никога, никога не е сторило никому зло.

Той заведе тромавото чудовище до вътрешната стълба. Харви ги сподиряше, стиснал паничката със зъби за всеки случай, ако се намереше нещо по пътя.

Елиът водеше парада към банята, навътре до огледалото — искаше да разбере дали странното същество някога се бе виждало в огледало.

— Виждаш ли? Това си ти.

Достопочтеният звезден скиталец се погледна в този примитивен земен отражател. Не, той не показваше фибрите на неговата висша чувствителност, които трептяха като дъга над главата му със сияйни, ефирни лъчи. Най-красивата част от лика му я нямаше.

— Така, това е ръка… — Елиът повдигна един от придатъците на тялото си. Космическата антика направи същото, повдигна ръка с леко движение, което обаче носеше много повече информация — пръстите му предаваха формули на високоскоростното ракетостроене, междузвездните полети и космическите предвиждания…

— Ей, драги, как можеш да имаш такива чудати пръсти… — Детето премигваше бавно като всеки землянин и изучаваше самите пръсти, а не неуловимите им сигнали. Звездният вълшебник въздъхна, та то било по-глупаво и от краставичка!

— Оттука идва водата ни — заговори пак Елиът и пусна крана. — Ето: топла, студена. Какво ще кажеш за това, а? Вие имате ли си течаща вода на вашата планета?

Странното същество напълни шепата си с вода и я вдигна към лицето си. Очите му смениха фокуса си към микро мащаб и той за момент излезе от този свят и се пренесе в света на миниатюрните водни организми.

— Обичаш водата, така ли? Тогава виж това. Върховно е!

Елиът пусна крановете над ваната и побутна извънземното да влезе вътре.

— Не се бой! Нищо няма да ти стане.

Древният пътешественик се наведе над ваната, която много приличаше на изследователските резервоари в неговия кораб. В тях учените наблюдаваха подводната вселена. Обзет от меланхолия, той бавно влезе във ваната.

В този момент се чу звън. Извънземното скочи и разплиска водата с големите си нозе. Да не би някой да го проучва тайно чрез водата? Да не би това да е лаборатория за изследване на сложното му лъчение?

— Успокой се, това е телефонът.

Елиът излезе и извънземното се потопи отново във водата, успокоено от бликащата струя, ободрено от танца на многобройните й микроорганизми. Затвори приспособлението си за дишане, настрои го към безвъздушна среда и се протегна с удоволствие под водата. Фокусира погледа си на равнище атом и почна да проучва водната молекула, като бързо установи скритата й топлинна енергия. Можеше ли да му послужи по някакъв начин?

Кучето Харви предпазливо пристъпи към ваната. С нея бяха свързани едни от най-неприятните му спомени, годишното къпане против бълхи. Харви се надигна и погледна към сегашния обитател на ваната — на него, изглежда, тя много повече му харесваше. Той напомни на Харви за една хищна водна костенурка, която веднъж се бе опитал да нападне откъм гърба. Инцидентът завърши доста зле за него, защото в отговор получи ужасно ухапване по носа. По тази причина Харви нямаше желание да предприема нищо друго, освен да наблюдава крадешком странния гост под водата. Дали, Елиът ще го къпе с шампоан?

Елиът се върна, огледа се и уплашен бързо измъкна съществото от водата:

— Ей, ще се удавиш!

Харви се убеди, че няма да има къпане с шампоан. Явно гостът нямаше бълхи.

— Ти да не си елф-амфибия? — попита озадачен Елиът.

Стига само да не е елф-водна костенурка, помисли си Харви и предпазливо сложи лапа на носа си, ей така, за всеки случай.

— Ето тук има кърпи. Знаеш ли как се използват? Кърпите?

Ветеранът от свръхнова се вторачи глуповато в странния предмет, тъй като неговата кожа имаше водонепроницаем слой. Той взе кърпата, погледна я, после погледна момчето.

— Ето така, изсуши се с нея, глупчо…

Ръцете на детето го докоснаха. Целебното поле на нежните земни пръсти успокои болките в гърба му. Благодаря ти, млади човече, много мило от твоя страна.

— Всеки от нас си има отделна кърпа. Това е моята — посочи Елиът, — тази е на Майкъл, тази на Гърти, а тази е на мама. Онази някога беше на татко. Той сега е в Мексико. Летял ли си някога там?

Чудовището премигна, защото от биотоковото поле на момчето до него достигна вълна от тъжно чувство. Елиът пристъпи по-близо, разпери ръце като криле и каза:

— С твоя кораб ти си летял къде ли не, нали? Впрочем имаш ли кораб?

Мекият блясък на огромната играчка просветна в съзнанието на космическото същество, то си припомни лавандуловосиньото сияние, което излъчваше корпусът, гравиран с древни надписи. Светлинката от сърцето му проблесна леко в отговор и тъгата на момчето стана и негова.

— Задръж тази хавлия. Нека бъде твоя. Ще я надпишем така: Ити^[1], извънземно.

Той още веднъж докосна чудовището, удивен от структурата на неговата кожа. Пак го облъхна позната — трептяща вълна и той се увери, че съществото е много, много старо, по-старо и от най-стария човек на Земята, невъобразимо старо.

— Приличаш ми на змия. Знаеш ли, драги, ти наистина си голяма антика!

Ученият чувстваше как енергията на момчето пулсира — туп, туп, туп, и изпълва вътрешните му проходи. Колко любопитна беше тая земна енергия, примитивна, но мека и добра, ако малко я предразположиш.

Чудовището отново запредава сигнали с пръстите си: обясни структурата на атома, любовта на звездите и произхода на Вселената…

— Пак ли си гладен? Какво ще кажеш за малко бисквити „Орео“?

Харви кимна и замаха с опашка. „Орео“. Нямаше нищо против да хапне малко „Орео“, е, не бяха чак любимата му храна, но куче, което яде и дръжки на метли, няма какво да придиря. Той отново захапа паничката със зъби и я понесе към Елиът, който обаче го подмина, повел чудовището нанякъде.

Добре тогава, помисли си Харви, аз пак ще тръгна след вас.

Той ги последва през салона към стаята на Елиът, където почерпиха щедро таласъма с бисквити. Харви изръмжа и почна да чука с паничката по пода.

— Много си дебел, Харви — дойде отговорът.

Дебел? Кучето тозчас се обърна в профил, за да покаже как се четат ребрата му. Но всичките му усилия да привлече вниманието на Елиът останаха напразни. Сега чудовището беше неговият любимец. На Харви не му оставаше нищо друго, освен да провери останало ли е нещо хранително в туристическите обувки на Елиът.

Момчето прекоси стаята и отвори вратата на килера:

— Трябва да ти приготвя едно ъгълче тук. Ще го направим като в космическата совалка. Ще сложим вътре всичко, което ти трябва.

Междузвездният пътешественик вдигна поглед към прозореца на тавана на стаята. Под него бе разперил криле оцветен хартиен дракон, иззад който проникваха снопове мека слънчева светлина.

— Харесва ли ти? Ела, тук има още.

Елиът разтвори на пода една книга и двамата с чудовището почнаха да я разглеждат.

— Това са таласъми… а това — гномове.

Очите на пришълеца на два пъти пренастроиха фокуса си, веднъж, за да открият произхода на влакната, които изграждаха хартията, и втори път, за да се върнат на малкото същество с издуто коремче, което, го гледаше от страницата.

Да не би и други космически пътешественици да са били изоставяни тук и преди него…?

Елиът остави госта да разглежда картинките и започна да подрежда възглавници и одеяла в килера. През цялото време се питаше защо подслонява чудовището й какво може да означава това, но правеше всичко, сякаш летеше на автопилот — без да се съмнява в себе си, без да опитва да се измъкне. Знаеше, те тази среща е предопределена за него от звездите и той трябва или да я приеме, или… да умре.

— Тук ще ти хареса, сигурен съм — чу се гласът му от килерчето. Той вършеше всичко и съобразяваше за всичко почти без усилия, тласкан от необясними импулси. Нямаше как да знае, че го е осенил космическият разум и го е насочил в съвсем ново направление, знаеше само, че се чувства по-добре от всякога.

Кучето Харви нямаше чувството, че и с него е станала подобна метаморфоза: гризането на подметките не правеше нищо за душата му, а още по-малко — за стомаха му. Утешаваше го само мисълта, че ще ухапе пощальона за глезена, и плануваше събитието за към обяд.

Елиът отиде в салона и след малко донесе купа, пълна с вода, която вдъхна на Харви мимолетна надежда. Но купата тутакси бе отнесена в килера и на чудовището бяха дадени следните указания:

— Това е за теб, а тук ще бъде твоят команден модул.

Елиът нареди няколко препарирани животни на входа на килера.

— Това е защитно прикритие. Ако стоиш редом с тях, никой няма да забележи разликата.

Смаяно, древното суперсъщество безмълвно наблюдаваше тези приготовления.

Харви също ги следеше и у него се прокрадна желанието да откъсне главата на плюшеното мече.

Елиът понесе към килера и настолната лампа.

— Ето ти и светлина, виждаш ли?

Той я включи и дразнещият блясък на примитивната й жичка заслепи свръхчувствителните очи на пришълеца. Той се облегна назад, ръката му бутна някакъв грамофон, игличката се плъзна по плочата. Но вместо да се намръщи от неприятния стържещ звук, у него отново припламнаха меките светлинки и той отново се изпълни с планове за спасението си, този път по-ясни… С една вилица и… нещо, което се върти, също като това, дето току-що докосна… той може би ще успее да изпрати послание…

Пришълецът втренчи поглед в грамофона; търсеше разрешението там, а в това време мозъкът му работеше трескаво и му припомняше всичко, което знаеше, за съобщителните средства.

После той се раздвижи тромаво наоколо, за да потърси и други инструменти, които можеха да му помогнат. Издърпа чекмеджето на писалището и изсипа цялото му съдържание на краката си.

— Ей — обади се Елиът. — По-полека. Казано ми е да не разхвърлям тук.

Извънземното вече проучваше други кътчета на стаята — преравяше всичко, разхвърляше, търсеше. Трябваше да изследва всеки предмет, а всички те бяха толкова странни, създадени слепешката от немощното въображение на тази изостанала планета. Къде можеше да намери вдъхновение?

Вгледа се в един плакат, закрепен на стената. Там бе изобразена полугола марсианска принцеса, която носеше нанизи от бляскав метал.

Хммм…

Разгледа я отвсякъде — лъчевия и пистолет, шлема й, електрическите обувки.

— Харесва ли ти? — попита Елиът.

Древният пришълец бавно раздвижи ръце, очертавайки класическата според него линия на красотата — закръглена крушообразна форма.

— Е, тук няма много от тоя тип — каза Елиът, хвана извънземното за лакътя и го поведе внимателно към килера.

— Ще стоиш вътре, разбра ли? Стой там…

Отколешният пътешественик тромаво се вмъкна в ограденото място. Той, който някога бе наблюдавал растителния свят в най-просторните космически оранжерии, да бъде затворен сега в един килер до някакъв скейтборд!

Строполи, се отчаян. Къде беше корабът му, това чудо на Вселената, о, колко му трябваше той сега!

Внезапна светлина на далечен маяк достигна до сетивата му. Тя идеше някъде дълбоко от космоса и бе насочена към него, търсеше Земята от неизмерими глъбини…

— Виждаш ли — чу се гласът на Елиът, — тук има дори прозорче. — И той показа малкото квадратно стъкълце над главата на извънземното. — Ето я и лампата ти за четене. — Той я включи. — Така. А сега довиждане. Трябва да купя бисквити и още някои неща.

Вратата на килера се затвори. Пришълецът присви очи от дразнещата светлина, взе една червена носна кърпа от полицата и покри с нея абажура. Светлината стана пастелнорозова, също като сиянието на кораба-майка.

Той трябваше да даде сигнал, трябваше да съобщи на събратята си, че е жив!

В съзнанието му отново изплува вилицата — четири остриета, завъртени в кръг… трак, трак, трак…