Владимир Набоков
Дар (7)

5

Около две седмици след излизането на „Животът на Чернишевски“ дойде първият безхитростен отзив. Валентин Линьов (Варшава) писа следното:

„Новата книга на Борис Чердинцев започва с шест стиха, които авторът, кой знае защо, нарича сонет (?), а подир тях следва натруфено капризно описание на живота на известния Чернишевски.

Чернишевски, разказва авторът, бил син на «безкрайно добър протопоп» (но кога и къде се е родил, не се казва), завършил семинария, а когато баща му, живял свят живот, вдъхновил дори Некрасов, умира, майката изпраща младежа да учи в Петербург, където веднага, едва ли не още от гарата, той се сближава с тогавашните, както ги наричат, «повелители на мисълта» Писарев и Белински. Младежът влиза в университета, занимава се с технически изобретения, работи много и преживява първо романтично приключение с Любов Егоровна Лобачевска, която заразява с любов към изкуството. След един сблъсък на романтична почва с някакъв офицер в Павловск се вижда принуден да се завърне в Саратов, където прави предложение на бъдещата си годеница, за която скоро се оженва.

Връща се в Москва, занимава се с философия, участвува в списанията, много пише (романа «Какво трябва да правим»), сприятелява се с бележитите писатели на своето време. Постепенно революционната работа го поглъща и след едно бурно събрание, на което държи реч заедно с Добролюбов и с известния професор Павлов, тогава още съвсем млад, Чернишевски е принуден да замине за чужбина. Живее известно време в Лондон, като сътрудничи на Херцен, но сетне се връща в Русия и веднага е арестуван. Понеже го обвиняват в покушението против Александър Втори, Чернишевски е осъден на смърт и публично екзекутиран.

Ето накратко живота на Чернишевски; всичко щеше да е наред, ако авторът не беше сметнал за необходимо да прикачи към разказа си многобройни съвсем ненужни подробности, затъмняващи смисъла, и всякакви дълги отстъпления на най-разнообразни теми. Най-лошото обаче е, че след като описва сцената на обесването и приключва с героя си, не спира дотук и на още много мъчни за четене страници разсъждава какво би се случило, ако — например ако Чернишевски не беше екзекутиран, а бе заточен в Сибир като Достоевски.

Авторът пише на език, почти нямащ нищо общо с руския. Обича да измисля думи. Обича дългите заплетени фрази като например: «Сортира ги (?) съдбата, предвиждайки нуждите (!) на биографа», или слага в устата на действуващите лица тържествени, но не съвсем грамотни сентенции от рода на: «Поетът сам избира обектите за своите песни, тълпата няма право да управлява вдъхновението му.»

Почти едновременно с тази увеселителна рецензия се появи отзивът на Христофор Мортус (Париж) — толкова възмутил Зина, че оттогава очите й се ококорваха и ноздрите й се напрягаха всеки път, щом се споменеше това име.

«Когато говориш за нов млад автор (пишеше кротко Мортус), обикновено изпитваш чувство на известно неудобство: дали няма да го отклониш от пътя му, дали няма да му навредиш с твърде повърхностна бележка? Струва ми се, че в дадения случай няма защо да се боим от подобно нещо. Годунов-Чердинцев е новак, но крайно самоуверен новак, и вероятно не ще е лесно да го отместим от пътя му. Не зная дали току-що излязлата книга вещае някакви предстоящи „постижения“, но ако това е начало, не можем да го отбележим като особено радостно.

Ще направя уговорка. Всъщност никак не е важно дали произведението на Годунов-Чердинцев е сполучливо, или не. Един пише по-добре, друг по-слабо и всекиго в края на пътя го очаква Темата, която „никой не ще избегне“. Според мен въпросът е друг. Безвъзвратно отмина златното време, когато критиката и читателят можеха преди всичко да се интересуват от „художественото“ качество или от точната степен на талантливост в книгата. Нашата литература — говоря за истинската, „несъмнена“ литература, хората с безпогрешен вкус ще ме разберат — стана по-проста, по-сериозна, по-суха, за сметка на изкуството може би, но затова пък (в някои стихотворения на Ципович, на Борис Барски, в прозата на Коридонов…) зазвуча така печално, с такава музика, с такъв „безнадежден“ небесен чар, че наистина няма защо да съжаляваме за „скучните земни песни“.

Всъщност хрумването да се напише книга за бележития деец от шейсетте години не съдържа нищо достойно за укор. Добре, написал я е, добре, публикувал я е — излизали са какви ли не книги. Но общото настроение на автора, „атмосферата“ на мисълта му вдъхват странни и неприятни опасения. Няма да говоря доколко е навременна появата на такава книга. Що да правим — никой не може да забрани на автора да пише за каквото пожелае! Струва ми се обаче — и не само аз чувствувам така, — че в основата на произведението на Годунов-Чердинцев е залегнало нещо дълбоко неделикатно, нещо режещо и оскърбително… Разбира се, негово право е (макар че и с това може да се спори) да се отнася по един или друг начин към „шестдесетниците“, но както ги „разобличава“, не може да не породи учудване и отвращение у всеки чувствителен читател. Колко неуместно! Колко ненавременно! Нека уточня. Понеже именно сега, именно днес се провежда тази лишена от вкус операция, се засяга това значително, горчиво, трепетно, което зрее в катакомбите на нашата епоха. О, да — шестдесетниците и сред тях Чернишевски изказват доста погрешни неща, може би дори и смешни, в литературните си съждения. Кой не е грешен в това отношение, пък чак такъв грях ли е… Но в общия „тон“ на критиката им прозира някаква истина — истина, която, колкото и парадоксално да изглежда, ни стана близка и разбираема именно днес, именно сега. Говоря не за нападките против рушветчиите и не за женската еманципация… Разбира се, не е там работата! Струва ми се, ще бъда правилно разбран (доколкото изобщо друг човек може да бъде разбран), ако кажа, че в някакъв последен и непогрешим смисъл нашите и техните искания съвпадат. О, зная — ние сме по-изтънчени, по-духовни, „по-музикални“ и нашата крайна цел — под това грейнало черно небе, под което животът струи — не е просто „общината“ или „повалянето на деспота“. Но и за нас, както и за тях, Некрасов и Лермонтов са по-близки, особено последният, от Пушкин. Вземам именно този най-простичък пример, защото той веднага определя нашето сходство с тях, ако не и сродство. Хладното, контешкото, „безотговорното“, което те са долавяли в известна част от поезията на Пушкин, се долавя и от нас. Могат да ми възразят, че ние сме по-умни, по-възприемчиви… не споря: но нали всъщност работата не е в „рационализма“ на Чернишевски (или на Белински, или на Добролюбов, имената и датите не играят роля), а в това, че и тогава, както и сега духовно напредничавите хора осъзнават: само с „изкуство“, само с „лира“ не се живее. Ние, уморените правнуци с нашия финес, също преди всичко държим на човешкото; ние търсим ценности, необходими за душата. Тази „полза“ може да е по-възвишена, но в известно отношение дори е по-насъщна от онази, която те проповядваха.

Отклоних се от пряката тема на своята статия. Нали понякога човек може доста по-точно и по-истински да се изкаже, като кръжи „около темата“, сред плодотворните й околности… Всъщност анализирането на всяка книга е нелепо й безцелно, освен това ни интересуват не изпълнението на „авторовата задача“ и дори не самата „задача“, а само отношението на автора към нея.

И друго: толкова ли са необходими тези екскурзии в областта на миналото с техните стилизирани дрязги и изкуствено съживен бит? За кого е важно да знае как се е държал Чернишевски с жените? В нашето горчиво, нежно, аскетично време няма място за такъв род пакостливи издирвания, за празна литература, при това нелишена от надменен патос, който само може да отблъсне и най-благосклонния читател.»

А сетне като се почна! Професорът от Пражкия университет Анучин (известен обществен деец, човек със сияйна нравствена чистота и с голяма лична смелост, същият професор Анучин, който през 1922 година — малко преди да бъде изселен, когато наганно-кожените личности отишли да го арестуват, но се заплеснали по колекцията му от стари монети и се забавили с отвеждането му — спокойно изрекъл, сочейки часовника: господа, историята не чака) публикува в дебело литературно списание, излизащо в Париж, подробен анализ на «Животът на Чернишевски».

«Миналата година (пишеше той) излезе от печат забележителната книга на професора от Бонския университет Ото Ледерер (Otto Lederer) „Тримата деспоти (Александър Мъгляви, Николай Хладни, Николай Скучни)“. Воден от страстна любов към свободата на човешкия дух и от гореща омраза към потисниците му, авторът е несправедлив в някои свои оценки — например изобщо не взема предвид патоса на руската държавност, облякъл с могъща плът символа на трона; но излишната разпаленост и дори заслепението в процеса на порицание на злото винаги са и по-разбираеми, и по-извинителни и от най-лекия присмех, колкото и да е остроумен той, спрямо нещо, което обществото усеща като обективно благо. Но тъкмо този втори път, пътят на еклектичната язвителност, е избран от господин Годунов-Чердинцев, когато тълкува живота и творчеството на Н. Г Чернишевски.

Авторът безспорно из основи и по свой начин добросъвестно се е запознал с предмета; безспорно е също, че има талантливо перо; някои от изразяваните от него мисли и съпоставки на мисли безспорно са находчиви; но все пак книгата му е отблъскваща. Нека спокойно да анализираме това впечатление.

Взета е известна епоха, избран е един от нейните представители. Но дали авторът е усвоил самото понятие „епоха“? Не. Преди всичко при него ни най-малко не се долавя съзнание за класификацията на времето, без която историята се превръща в произволно движение на шарени петна, в някаква импресионистична картина с фигура на пешеходец нагоре с краката върху несъществуващо в природата зелено небе. Но не в този похват (впрочем унищожил всяка научна ценност на дадения труд въпреки наперената ерудиция) все пак е най-сериозната грешка на автора. Най-сериозната му грешка е как изобразява Чернишевски.

Никак не е важно, че Чернишевски се е ориентирал по-зле във въпросите на поезията от съвременния млад естет. Никак не е важно, че във философската си концепция е загърбил трансценденталните тънкости, свидни за Годунов-Чердинцев. Важното е, че какъвто и да е възгледът на Чернишевски върху изкуството и науката, това е възгледът на напредничавите хора от неговата епоха, и то неразривно свързан с развитието на обществената мисъл, с нейния плам и благотворна дейна сила. Ето в този аспект, при това единствено вярно осветление течението на мислите у Чернишевски придобива важност, значително надхвърляща смисъла на безпочвените, изобщо несвързани с епохата на шейсетте години аргументи, изложени от господин Годунов-Чердинцев, когато той се подиграва на своя герой.

Но впрочем се подиграва не само на героя — подиграва се и на читателя. Как в противен случай да определим това, че сред известните авторитети посочва и несъществуващ авторитет, на когото авторът уж се позовавал? В известен смисъл би било възможно ако не да простим, то поне научно да разберем гаврата с Чернишевски, стига господин Годунов-Чердинцев да беше горещ привърженик именно на тези, които преследваха Чернишевски. Поне това щеше да е някаква гледна точка и докато чете разглеждания труд, човек постоянно щеше да отчита партийната гледна точка на автора, като по този начин стига до истината. Лошото е обаче, че при господин Годунов-Чердинцев няма гледна точка за отчитане и всъщност тя е — „навсякъде и никъде“; нещо повече — тъкмо на читателя му се стори, че както се е спускал по течението на фразата, най-сетне е достигнал до тих залив, до област на идеи, противоположни на идеите на Чернишевски, но изглеждащи положителни за автора и затова можещи да представляват известна опора за читателските преценки и за ръководство, но ето че авторът неочаквано го блъсва, избива мнимата опора изпод краката му и отново не се знае на чия страна е господин Годунов-Чердинцев в похода си против Чернишевски — дали подкрепя поклонниците на изкуството заради самото изкуство или правителството, или някакви други врагове на Чернишевски, незнайни за читателя. Що се отнася до гаврата със самия герой, в това отношение авторът губи всякаква мярка. Няма отблъскваща подробност, от която да се е погнусил. Вероятно ще отговори, че всичките тези подробности се намират в „Дневникът“ на младия Чернишевски; там обаче те са на мястото си, в своя среда, в необходимия ред и перспектива, сред много други мисли и чувства, доста по-ценни от тях. Авторът обаче е измъкнал и е подредил тъкмо тях, все едно, че някой е пожелал да възстанови образа на човек само чрез педантичното събиране на изрезки от косата, от ноктите и от телесните екскременти.

С други думи, в цялата си книга авторът с наслада издевателствува над личността на един от най-чистите, най-доблестни синове на либерална Русия — да не говорим за ритниците мимоходом, с които удостоява другите руски прогресивни мислители, уважението към които в съзнанието ни представлява иманентна част от тяхната историческа същност. В книгата му, излизаща абсолютно извън хуманитарната традиция на руската литература, а оттам и извън литературата изобщо, няма фактическа неистина (ако не вземем предвид горепосочения „Страннолюбски“, две-три съмнителни дреболии и няколко грешки), но „истината“, залегнала в нея, е по-лоша от най-пристрастната лъжа, защото такава истина се намира в разрез с онази благородна и целомъдрена истина (чиято липса лишава историята от това, което великият грък е наричал „тропотос“), която е едно от неотделимите съкровища на руската обществена мисъл. В наши дни, слава Богу, не горят книгите, но се налага да признаем, че ако съществуваше все още такъв обичай, книгата на господин Годунов-Чердинцев с право би била първата кандидатка за отопляване на площадите.»

Сетне в алманах «Башня» излезе материал на Кончеев. Той започваше с това, че рисуваше картина на бягство от нашествие или при земетресение, когато спасяващите се отнасят всичко, каквото са успели да грабнат, и непременно някой тътри огромен портрет в рамка на отдавна забравен роднина. «Ето такъв портрет (пишеше Кончеев) е за руската интелигенция образът на Чернишевски, който стихийно, но случайно бе отнесен в емиграция заедно с другите, по-необходими неща» — и с това Кончеев обясняваше stupéfaction^[1], предизвикана от появата на книгата, написана от Фьодор Константинович («някой изведнъж посегна и отне портрета»). По-нататък, като приключваше веднъж завинаги с преценките от идейно естество и се захващаше да разглежда книгата като произведение на изкуството, Кончеев я разхвалваше толкова, че докато четеше, Фьодор Константинович почувствува как около лицето му се насъбира някакъв горещ блясък, а по ръцете му плъзва живак. Статията приключваше със следните думи: «Уви! В чужбина едва ли ще се намерят дори десетина души, които ще са в състояние да оценят огъня и чара на това приказно остроумно произведение; и мога да твърдя, че сега в Русия не ще се намери дори един ценител, ако не знаех за съществуването на двамина, единият живеещ на Петербургска Сторона, а другият — някъде в далечно заточение.»

Монархисткият орган «Восшествие» посвети на «Животът на Чернишевски» бележка, в която се посочваше, че целият смисъл и ценност на разобличаването на «един от идеологическите бавачи на болшевизма» напълно се подкопават «от евтиното либералничене на автора, изцяло вземащ страната на плачевния си, но вреден герой, още щом дълготърпеливият Руски Цар най-сетне го изпраща в не особено отдалечени места». «И изобщо — допълваше авторът на бележката, Пьотр Левченко — отдавна, отдавна е време вече да спрем с тези писания за някакви си жестокости на „царския режим“ към безинтересните за всички „светли личности“. Трудът на господин Годунов-Чердинцев само ще зарадва червеното масонство. Тъжно е, че носителят на такова презиме се занимава с възпяване на „обществени идеали“, отдавна превърнали се в евтини идоли.»

В «болшевизантствуващия» вестник «Пора» (същият, който неизменно бе наричан «рептилия» от берлинския «Газета»), в статия по случай стогодишнината от раждането на Чернишевски накрая се казваше: «Богоспасяемата ни емиграция също се размърда: някой си Годунов-Чердинцев със солдафонска разпасаност побърза да стъкми книжле, като наблъска вътре всичкия материал, до който се е докопал, и представи гнусната си клевета за „Животът на Чернишевски“. Някакъв си пражки професор побърза да похвали това произведение като „талантливо и добросъвестно“ и всички подхванаха тези оценки в хор. То е написано със замах и по вътрешния си стил по нищо не се различава от уводните статии на Василиев за „Близкия край на болшевизма“.»

Последното бе особено мило поради това, че в своя вестник Василиев решително спираше всякакво споменаване за книгата на Фьодор Константинович, при което честно му заяви (макар авторът да не го бе питал), че ако не са добрите им отношения, е щял да публикува статия, след която от автора на «Животът на Чернишевски» «не би останало и мокро петно». Накратко, около книгата възникна благоприятната бурна скандална атмосфера, която повиши търсенето, а същевременно въпреки нападките името на Годунов-Чердинцев, както се казва, веднага излезе напред и издигайки се над пъстрата буря от критични мнения, се утвърди ярко и сигурно пред очите на всички. Но имаше един човек, чието мнение Фьодор Константинович не можа да узнае. Александър Яковлевич Чернишевски умря малко преди излизането на книгата.

Когато попитали веднъж френския мислител Delalande^[2] на нечие погребение защо не си сваля шапката (ne se découvre pas), той отговорил: чакам смъртта да започне първа (qu’elle se découvre la première). В това има метафизична липса на галантност, но смъртта не заслужава повече. Страхът поражда благоговение, благоговението поставя жертвеник, димът му се издига към небето, там взема образа на криле и преклоненият страх насочва молитва към него. Религията има същото отношение към задгробното състояние на човека, каквото математиката — към земното му състояние: и едното, и другото са само условия на играта. Вяра в Бога и вяра в Цифрата: местна истина, истина на мястото. Зная, че смъртта сама по себе си никак не е свързана с извънжизнената сфера, защото вратата е само изход от дома, а не част от околността му, каквито са дървото или хълмът. Трябва някак да се излезе навън, «но отказвам да виждам във вратата нещо повече от дупка и онова, което са направили зидарят и дърводелецът» (Delalande. Discours sur les ombres, p. 45 et ante). И друго: злощастната маршрутна мисъл, с която човешкият разум отдавна е свикнал (животът като някакъв път), представлява глупава илюзия: никъде не отиваме, седим си вкъщи. Задгробното ни заобикаля постоянно, изобщо не се намира в края на някакво пътешествие. В земния дом вместо прозорец има огледало; вратата за известно време е затворена; въздух отвън обаче прониква през пролуките. «За нашите домошарски чувства най-достъпен образ за бъдещото постигане на околността, която трябва да се разкрие пред нас след разпада на тялото, е — освобождаването на духа от очните кухини на плътта и нашето превръщане в едно цялостно свободно око, отведнъж виждащо всичките посоки на света, или другояче казано: свръхчувствено прозрение на света при наше вътрешно участие» (ibid., p. 64). Но всичко това са само символи, символи, които се превръщат в бреме на мисълта още щом тя се вгледа в тях…

Не може ли някак да разберем по-просто, духовно по-удовлетворително, без помощта на този изящен афей, както и без помощта на популярни вярвания? Защото в религията се таи някаква съмнителна общодостъпност, премахваща ценността на откровенията й. Щом в небесното царство влизат нищите духом, представям си колко е весело там. Достатъчно съм им се нагледал на земята. Кои още са сред небесното население? Безброй истерички, мръсни калугери, много розови късогледи души май протестантско производство — да си умреш от скука! Четвърти ден съм с висока температура и вече не мога да чета. Странно, преди имах чувството, че Яша винаги е близо до мен, че съм се научил да общувам с призраците, а сега, когато умирам, тази вяра в призраци ми се струва нещо земно, свързано с най-долнопробните усещания, и в никакъв случай не открива небесната Америка.

Някак по-просто. Някак по-просто. Някак отведнъж! Едно усилие — и ще разбера всичко. Търсенето на Бога: копнежът на всеки пес по господар; дайте ми началник и ще се поклоня пред огромните му крака. Всичко това е земно. Бащата, директорът на училището, ректорът, собственикът на предприятието, царят, Бог. Цифри, цифри — и ужасно ти се иска да намериш най, най-голямото число, та и другите да значат нещо, да се стремят към нещо. Не, по този път достигаш до ватена безизходица — и всичко става безинтересно.

Разбира се, умирам. Тези клещи изотзад, тази стоманена болка са напълно разбираеми. Смъртта те хваща изкъсо, приближавайки се изотзад. А нали цял живот мислех за смъртта и дори да съм живял, е било винаги живот върху полетата на тази книга, която не умея да прочета. Кой беше? Преди много години в Киев… Как се казваше, Боже мой? Вземаше от библиотеката книга на непознат за него език, правеше бележки в полето и я оставяше на масата, за да си мисли гостът: знае португалски, арамейски. Ich habe dasselbe getan^[3]. Щастието, мъката са само удивителни en marge^[4], a контекстът е напълно незнаен. Хубава работа.

Страшно боли да напускаш лоното на живота. Смъртният ужас при раждането. L’enfant qui naît ressent les affres de sa mère^[5]. Горкият ми Яшенка!

Много странно, че докато умирам, се отдалечавам от него, а уж трябва да е обратното — да съм все по-близо, по-близо… Първата му дума беше: муха. И веднага след това от полицията се обаждат: елате да опознаете трупа. Как да го оставя сега? В тези стаи… Няма на кого да се явява — и в двата смисъла. Нали тя все едно няма да го види… Горката Сашенка. Колко? Пет хиляди и осемстотин… А също и онези… значи общо… А после? Боря ще помогне — а може и да не помогне.

Общо взето, нямаше нищо в живота освен подготовка за изпита, за който все едно не можеш да се подготвиш. «На улулицата, на ума — еднакво им е ужасно да умират.» Нима всички мои познати ще сторят това? Невероятно! Eine alte Geschichte^[6]: име на филм, който гледахме със Саша тъкмо преди смъртта му.

О, не. За нищо на света. Тя може да ме убеждава колкото си иска. Дали ме убеждава вчера? Или много отдавна? Не отивам в никакви болници. Стига с тези болници. Отново да се побъркам точно преди края — не, за нищо на света. Оставам тук. Мъчно си търкалям мислите: дънери. Много зле се чувствувам, за да умирам.

«За какво пишеше той книга, Саша? Хайде, кажи, ти помниш! Говорихме за книгата. За някакъв свещеник — не било за свещеник? Е, ти никога нищо… Зле ми е, трудно ми е…»

След това вече почти не говореше, бе изпаднал в здрачно състояние; Фьодор Константинович бе пуснат при него и завинаги запомни бялата четина върху хлътналите страни, помътнялото плешиво теме и ръката със сива екзема, шаваща като рак върху чаршафа. На другия ден той се спомина, но преди това се свестил, оплаквал се от болки и после казал (в стаята било полутъмно от спуснатите щори): «Ама че глупости. Разбира се, после няма нищо.» Въздъхнал, вслушал се в плисъка и ромона вън и повторил необичайно ясно: «Няма нищо. Толкова е сигурно, колкото че навън вали дъжд.»

А всъщност пролетното слънце огряваше керемидените покриви, небето беше замислено и безоблачно, квартирантката от горния етаж си поливала цветята по края на балкона и водата с ромон се стичала надолу.

Във витрината на погребалното бюро до ъгъла на Кайзералее за примамка (също както пулмановия умален модел при Кук) беше изложен макет на крематориум: няколко столчета пред миниатюрна катедра, на тях насядали куклички колкото кутре и отпред малко усамотена се забелязваше вдовицата с квадратно сантиметърче носна кърпичка, вдигната до лицето. Германската съблазнителност на това макетче винаги разсмиваше Фьодор Константинович, затова му беше малко отблъскващо да влезе в истински крематориум, където зад лаврите в качета при звуците на многопудова органна музика ковчегът с тялото наистина се спускаше в образцова преизподня, направо в пещта. Чернишевска не държеше кърпичка, а седеше с необичайно изправен гръб и с блещукащи изпод черната воалетка очи. Приятелите и познатите бяха с обичайния в такива случаи напрегнат израз върху лицата: неподвижни зеници при малко стегнати шийни мускули. Адвокатът Чарски искрено се секнеше; Василиев, с по-голям траурен опит като обществен деец, внимателно следеше паузите на пастора (в последната минута Александър Яковлевич се оказа лютеранин). Стъклата на пенснето на инженер Керн проблясваха безстрастно; Горяинов все се мъчеше да освободи пълната си шия от яката, но все не стигаше до покашляне; дамите, които се мяркаха у Чернишевски, бяха седнали заедно; заедно бяха насядали и писателите — Лишневски, Шахматов, Ширин; имаше много хора, непознати за Фьодор Константинович — например надут господин с руса брадичка и с необичайно червени устни (май братовчед на покойника) и някакви германци с цилиндри на коленете, деликатно насядали на последния ред.

След приключване на церемонията присъствуващите според замисъла на уредника в крематориума трябваше един по един да се приближат до вдовицата със съболезнователни думи, но Фьодор Константинович реши да си спести това и излезе. Всичко беше мокро, слънчево и някак оголено ярко; върху черното футболно игрище с покълнала тук-там млада трева момиченца по шорти се занимаваха с гимнастика. Зад сивия купол на крематориума с гумения му отблясък се забелязваха тюркоазните остриета на джамията, а от другата страна на площада блестяха зелените кубенца на бяла черква с псковски вид, наскоро поникнала от ъгловата къща и изглеждаща почти обособена благодарение на архитектурния камуфлаж. На терасата пред входа за парка двамина недодялани бронзови боксьори, и те поставени наскоро, бяха застинали в пози, напълно неподходящи за взаимната хармония на юмручния бой: вместо неговата стегнато изгърбена, заоблено мускулна грация резултатът бе двама голи войници, сдърпали се в банята. От откритото място зад дърветата пуснато хвърчило бе застинало като румено ромбче в лазура. Учуден, с досада Фьодор Константинович забеляза колко е невъзможно да спре мисълта си върху току-що изпепеления, изпарил се човек; искаше да се съсредоточи, да си представи доскорошната топлота на техните живи отношения, но душата не желаеше да помръдне, беше се изтегнала, сънена и примижала, доволна от своята клетка. Бавен стих от «Крал Лир», състоящ се целият от пет «never»^[7] — само това му идваше наум. «Нали вече никога няма да го видя» — някак вторично мислеше той, но тази пръчка се пречупваше, без да отмести душата му. Мъчеше се да мисли за смъртта, но вместо това мислеше, че мекото небе с бледата и нежна ивица на полегналия отляво облак би приличало на шунка, ако синевата беше розовост. Мъчеше се да си представи някакво продължение на Александър Яковлевич зад ъгъла на живота — и в същото време забеляза как зад стъклото на чистилно-гладилнята под православната черква дяволски енергично, с излишък от пара като че в ада изтезават плосък мъжки панталон. Мъчеше се да се разкае за нещо пред Александър Яковлевич, поне за пакостливата хлапашка мисъл, мяркала му се преди (за неприятната изненада, която му готвеше със своята книга), и внезапно си припомняше пошла дреболия — как Шчоголев е казал по някакъв повод: «Когато умират добри познати, неволно си мисля, че там ще ходатайствуват за тукашната ми съдба — ха-ха-ха!» Беше в неясно, сляпо състояние на душата, неразбираемо за него, както изобщо всичко беше неразбираемо, от небето до жълтия трамвай, громолящ по склона на Хохенцолерндам (по който някога Яша Чернишевски е заминавал към смъртта), но постепенно ядът към себе си отминаваше и някак с облекчение — сякаш отговорността за душата му не беше негова, а на някого, който знаеше каква е работата — чувствуваше, че цялата плетеница от случайни мисли, както и всичко останало, шевовете и пролуките на пролетния ден, въздушните грапавини, грубите, кръстосващи се небрежно нишки от неясни звуци са просто опакото на великолепната тъкан с постепенно нарастване и съживяване на невидими за него образи откъм лицевата страна.

Беше се озовал до бронзовите боксьори, около които в лехата се люшкаха бледи с черно градински теменуги, в личицата приличащи малко на Чарли Чаплин, и седна на пейката, на която през нощите на два пъти бе седял със Зина — защото напоследък някакво безпокойство ги извади далеч извън пределите на тихата тъмна улица, където се криеха в началото. Наблизо седеше жена и плетеше; до нея малко дете, цялото в синя вълна, от шапчицата с помпон до чорапките, тътреше железен танк играчка по пейката, а в храстите крякаха врабци, нарядко всичките заедно връхлитаха тревата, бронза; миришеше лепкаво на тополови пъпки, а далеч оттатък площада крематориумът сега изглеждаше сит, зализан. Отдалеч Фьодор Константинович виждаше дребните фигури на разотиващите се… Дори различи как някой отвежда Александра Яковлевна до макетен автомобил (утре трябва да я навести) и как на трамвайната спирка се насъбира групичка познати, как спрелият за миг трамвай ги скрива и как с лекотата на фокус те са се изгубили след отдръпването на преградата.

Фьодор Константинович се бе наканил да си върви, когато отзад фъфлещо го повика някой: гласът беше на Ширин, автор на романа «Бели коси» (с епиграф от книгата на Йов), посрещнат много съчувствено от емигрантската критика. («Господи, отче?… По Бродуей, сред трескавия шумол на долари, хетери и бизнесмени с гети, сред битки, падения задъхани търчат подир златния телец, който, промъквайки се с шумолящи хълбоци между небостъргачите, обръщаше своя изтерзан лик към електрическото небе и виеше. В Париж, в долнопробен бардак, старецът Лашез, някогашен пионер в авиацията, а сега грохнал скитник, риташе с ботушите си старицата проститутка Бул дьо Суиф. Господи, защо?… От московско подземие излезе палач и приклекнал до кучешката колибка, се заигра с рунтаво кутре: пуфенце, мълвеше той, пуфенце… В Лондон лордове и лейди танцуваха шими и пиеха коктейл, нарядко поглеждайки към сцената, където в края на осемнайсетия ринг огромен негър стовари в нокаут своя русокос противник. Сред арктичните снегове седеше на празен сандък от сапун пътешественикът Ериксен и мрачно мислеше: полюсът ли е, не е ли?… Иван Червяков грижливо подстригваше оръфаното по крачолите на единствения си панталон. Господи, защо вие позволявате всичко това?») Самият Ширин беше набит, нисък мъж с червеникава къса коса, винаги зле избръснат, с големи очила, зад които сякаш в два аквариума плаваха две малки прозрачни очета, напълно безразлични към зрителните впечатления. Той беше сляп като Милтън, глух като Бетховен и глупав като бетон. Светата му ненаблюдателност (а оттук пълната неосведоменост за околния свят — и пълната неспособност да назове нещо) бе качество, кой знае защо твърде често срещано у руския литератор средняк, сякаш в това отношение действува някакъв благотворен фатум, отказващ на лишения от талант благодатта на чувственото познание, за да не съсипе материала. Понякога, разбира се, у такъв тъмен човек блещука някакво вътрешно фенерче — да не говорим, че има случаи, когато по каприз на остроумната природа, обичаща изненадващи приспособявания и подмени, подобна вътрешна светлина да бъде смайващо ярка — напук на всеки червенобузест талант. Но дори Достоевски винаги прилича малко на стая, в която денем е светната лампа.

Сега, както вървеше с Ширин през парка, Фьодор Константинович безкористно се наслаждаваше на смешната мисъл, че спътникът му — глух слепец със затъкнати ноздри, е безразличен към това свое състояние, макар че понякога му се случва да въздъхне заради разединението между интелигент и природа: Лишневски наскоро бе разправял, че Ширин му определил среща в зоологическата градина и когато след едночасов разговор Лишневски случайно насочил вниманието му към клетката с хиена, се оказало, че събеседникът му почти не си е давал сметка — в зоологическата градина има животни; набързо погледнал клетката и машинално отбелязал: «Слабо, слабо познаваме ние света на животните» — и веднага продължил да обсъжда това, което особено го вълнувало във всекидневието му: дейността и състава на управителния съвет на Дружеството на руските литератори в Германия. И сега се намираше в крайната степен на такова вълнение, тъй като «назряваше събитие».

Председател на управителния съвет беше Георгий Иванович Василиев, пък и всичко предопределяше това: предисъветската му известност, дългогодишната му работа като главен редактор и най-вече — онази непреклонна и почти страховита-честност, свързвана с името му; лошият характер обаче, полемичната рязкост и въпреки огромния обществен опит — пълното непознаване на хората, не само не вредяха на тази честност, а напротив — придаваха й някаква приятна тръпчивост. Недоволството на Ширин не беше насочено против него, а против останалите петима членове на ръководството — първо, защото нито един (както впрочем и две трети от състава на Дружеството) професионално нямаше нищо общо с перото, а, второ, защото трима от тях (включително и касиерът, и заместник-председателят) бяха ако не откровени мошеници, както пристрастно твърдеше Ширин, във всеки случай най-малкото филомели в свенливите си, но изобретателни далавери. От известно време насам бе започнала доста забавната (според Фьодор Константинович) и абсолютно неприлична (по терминологията на Ширин) история с касата на Дружеството. Всеки път, когато постъпеше някаква молба за заем или за помощ (разликата между тях беше както между пожизнено владеене и аренда за деветдесет и девет години), се започваше гонитба на тази каса, която при опита да бъде настигната ставаше някак странно изтичаща и безпредметна, сякаш винаги се намираше насред път между трите точки, представяни от касиера и от двамата членове на управителния съвет. Преследването се затрудняваше от това, че Василиев отдавна не си говореше с тези трима членове, отказваше дори писмено да контактува с тях и напоследък изплащаше заеми и помощи от личните си средства, предоставяйки на другите да измъкват пари от Дружеството, за да му ги връщат. В края на краищата наистина изчопляха тези пари на парченца, но тогава пък се оказваше, че касиерът бил взел назаем от някого, така че призрачното състояние на касата не се променяше. Членовете на Дружеството, които особено често диреха помощ, явно започваха да нервничат. След месец се свикваше общо събрание и сега Ширин подготвяше за него план за решително действие.

— Навремето — каза той, както крачеше с Фьодор Константинович по алеята и машинално следваше лукаво ненатрапчивата й плетеница — в ръководството на нашето Дружество влизаха все високонравствени хора като Подтягин, Лужин, Зиланов, но едни умряха, други са в Париж. По някакъв начин проникна Гурман, подир себе си намъкна и своите приятели. За тази троица пълната апатия на прекалено добрите — нямам нищо против тях, — но съвсем инертни Керн и Горяинов (не ти трябва купчини глина!) е само прикритие, блиндаж. За всичко сме виновни ние, членовете на Дружеството. Ако не бяха нашият мързел, безгрижие, неорганизираност, безразлично отношение към Дружеството, крещящата неприспособеност към обществена работа, никога не би се случило както сега: година след година Гурман и компания да избират сами себе си или удобни им хора. Време е да сложим край на тази история. На сегашните избори както винаги ще бъде пуснат техен списък… А ние ще подготвим наш, стопроцентово професионален: председател Василиев, заместник-председател Гец, членове: Лишневски, Шахматов, Владимиров, вие и аз — и ревизионната комисия ще бъде от нови хора, още повече, че Беленки и Чернишевски отпаднаха от нея.

— А, не, извинявайте — каза Фьодор. Константинович (като пътьом се полюбува на определението на Ширин за смъртта), — не разчитайте на мен. Никога, докато съм жив, не влизам в никакви управителни съвети.

— Хубава работа! — възкликна Ширин, сбърчил чело. — Това е недобросъвестно.

— Напротив, много е добросъвестно. И изобщо — ако съм станал член на Дружеството, постъпил съм така от разсеяност. Честно казано, Кончеев е прав, като стои настрана.

— Кончеев — тросна се Ширин, — Кончеев е ненужен на никого дребен занаятчия, абсолютно лишен от всякакви общи интереси. А вие би трябвало да се интересувате от съдбата на Дружеството, извинете за прямотата, защото вземате пари оттам.

— Именно, именно! Сам разбирате, че ако вляза в управителния съвет, няма да мога да си давам сам пари.

— Какви ги измисляте? Защо да не можете? Това е напълно законна процедура. Просто ще ставате и ще се оттегляте в тоалетната, превръщайки се за малко, така да се каже, в редови член, докато колегите обсъждат молбата ви. Това са все оправдания, които сега си измисляте.

— Как е новият ви роман? — попита Фьодор Константинович. — Отива ли към края?

— Сега не става дума за моя роман. Много ви моля да си дадете съгласието. Трябват ни млади сили. Двамата с Лишневски дълго обмисляхме този списък.

— В никакъв случай — каза Фьодор Константинович. — Не искам да се правя на глупак.

— Е, щом според вас общественото задължение е нещо глупаво…

— Дори и да вляза в управителния съвет, наистина непременно ще се правя на глупак, затова отказвам тъкмо от уважение към дълга.

— Безкрайно съжалявам — каза Ширин. — Нима вместо вас ще се наложи да вземем Ростислав Странни?

— Разбира се! Прекрасно! Обожавам Ростислав.

— Всъщност го бях оставил за ревизионната комисия. Разполагаме освен това и с Буш… Но все пак помислете още веднъж. Не е за пренебрегване. Ще пламне истинска битка с тези разбойници. Такова изказване готвя, че… Помислете, помислете, имате цял месец.

През този месец излезе книгата на Фьодор Константинович и успяха да се появят два-три отзива за нея, така че за общото събрание той се запъти с приятното чувство: там ще види не един враг читател. То бе свикано в горния салон на голямо кафене и когато влезе, вече всички се бяха събрали. Феноменално пъргав келнер със стрелящи очи разнасяше бира и кафе. На масичките се бяха разположили членовете на Дружеството. Чистите литератори се бяха струпали в единия край и вече ехтеше енергичното «хей, хей» на Шахматов, на когото му бяха сбъркали поръчката. В дъното на широка маса бе насядал управителният съвет: тежкият, съвсем мрачен Василиев, от дясната му страна бяха Керн и Горяинов, от лявата — тримата останали. Керн, който се занимаваше най-вече с турбини, но навремето бе познавал добре Александър Блок, и някогашният чиновник в някогашното министерство Горяинов, който прекрасно рецитираше «От ума си тегли», а също и диалога на Йоан с литовския пратеник (при което великолепно имитираше полски акцент), се държаха с тихо достойнство, впрочем отдавна предали своите трима неправедни колеги. От другите трима Гурман (ударението на първата сричка) беше дебел плешив мъж с кафеено петно по рождение върху половината череп, с грамадни смъкнати рамене и презрително обиден поглед върху дебелите възлилави устни. Допирът му до литературата се изчерпваше с кратко и изцяло бизнесменско отношение към някакво германско издателство за технически справочници; основна тема на личността му, фабула на съществуването му бе спекулацията — особено се увличаше по съветските полици. До него седеше ниският, но як и набит адвокат с издадена челюст, с вълче пламъче в дясното око (другото му по природа бе присвито) и с цял метален склад в устата — наперен пламенен човек, своеобразен скандалджия, постоянно извикващ хората на приятелски съд, като приказваше навред за това (аз го повиках, той отказа) с отсечената суровост на изпечен дуелист. Вторият приятел на Гурман, дебел, сивкав, отпуснат морно, с рогови очила, който по облик приличаше на“ кротка жаба, искаща само едно — да я оставят на мира в някое влажно място, — някога бе публикувал бележки по икономически въпроси — макар че заядливият Лишневски му отричаше и това, кълнеше се, че единственото му публикувано призведение било негово писмо до редакцията на одески вестник, с което възмутен се разграничавал от долнопробен свой адаш, оказал се по-късно негов роднина, сетне — негов двойник, накрая — той самият, сякаш действувал неумолимият закон за капковото притегляне и сливане.

Фьодор Константинович седна между Шахматов и Владимиров до широкия прозорец, зад който мокро се чернееше лъскавата нощ със светлинните реклами в два цвята (за повече германското въображение не бе достигнало), озоноволазурен и портвайновочервен, с гърмящо многопрозоречен, отчетливо бързо озарен отвътре електрически влак, плъзгащ се по въздуха над площада, в чиито пролуки долу се мушеше и все не можеше да намери път скърцащ бавен трамвай.

Междувременно председателят на управителния съвет стана и предложи да бъде избран председател на събранието, тогава от различните места се чу: „Краевич, моля, да заповяда Краевич“ — и професор Краевич (нямащ нищо общо с автора на учебника по физика — този бе професор по международно право), подвижен кокалест старец с плетена жилетка и развято сако, профуча необичайно бързо, с лява ръка в джоба на панталона, а с дясната подхвърлящ пенснето си с шнурче, към масата на президиума, отпусна се между Василиев и Гурман (който бавно и навъсено натикваше папироса в кехлибарено цигаре), веднага скочи и обяви събранието за открито.

„Как ми се иска да разбера — помисли Фьодор Константинович, като погледна косо Владимиров^[8], — дали вече е прочел?…“ Владимиров си остави чашата и погледна Фьодор Константинович, но не каза нищо. Под сакото бе облякъл спортен пуловер с оранжево-черна ивица по бието, косата, окапала от двете страни на челото, преувеличаваше размерите му, големият нос беше, както се казва, с едра кост, неприятно лъсваха сивкавожълтите зъби под леко повдигнатата устна, очите му гледаха умно и равнодушно — май бе учил в Оксфорд и се гордееше с псевдобританския си стил. Вече бе станал автор на два романа, отлични по сила и скорост на огледалния изказ, който дразнеше Фьодор Константинович може би защото той изпитваше някакво сродство с него. Като събеседник Владимиров бе учудващо непривлекателен. Говореха за него, че бил заядлив, високомерен, студен, неспособен за размразяващи приятелски прения — но приказваха същото и за Кончеев, и за самия Фьодор Константинович, и за всеки, чиято мисъл живее в собствена къща, а не в барака или в кръчма.

Когато бе избран и протоколчик, професор Краевич предложи да бъде почетена със ставане паметта на двамината споминали се членове на Дружеството; по време на петсекундното вцепенение шантавият келнер въртеше очи по масите, понеже беше забравил кой му е поръчал донесения на табла сандвич с шунка. Всеки стоеше както можеше. Гурман например, оборил пъстра глава, бе сложил ръка с дланта нагоре върху масата, сякаш е хвърлил зарове и умърлушено е замрял при загубата.

— Ало! Хир! — извика Шахматов, едва дочакал мига, когато с шумно облекчение животът отново седна — и тогава келнерът, бързо вдигнал показалец (спомни си), се плъзна към него и дръпна чинията върху фалшивия мрамор.

Шахматов веднага се захвана да реже сандвича, кръстом хванал вилицата и ножа; в края на чинията жълтата купчинка горчица, както обикновено се случва, бе вдигнала жълтия си рог. Сговорчиво наполеоновското лице на Шахматов със синкавостоманен кичур, плъзнал се косо към слепоочието, особено се харесваше на Фьодор Константинович през тези гастрономични минути. До него пиеше чай с лимон, самият той много лимонен, с печално повдигнати вежди, сатирикът от „Газета“, чийто псевдоним, Тома Мур, съдържаше според собственото му твърдение „цял френски роман, страничка от английската литература и малко европейски скептицизъм“. Ширин си остреше молива над пепелника — дълбоко обиден на Фьодор Константинович заради отказа му „да фигурира“ в избирателния списък. От литераторите тук беше и Ростислав Странни — малко страшен господин с гривна върху косматата китка, — и пергаментовата поетеса Ана Аптекар с гарванова коса, и един театрален критик — кльощав, своеобразно тих младеж с някакъв неуловимо фотографски оттенък от руските четирийсети години в целия си външен вид, — и, разбира се, предобрият Буш, бащински попоглеждащ Фьодор Константинович, който слушаше с половин ухо председателя на Дружеството и премина с поглед от Буш, Лишневски, Ширин и другите автори към общата навалица от присъствуващи, сред които имаше неколцина журналисти като стария Ступишин, издълбаващ с лъжичка клина на кафеена торта, и много репортери, и самотно седналата, кой знае по какъв признак намираща се тук Любов Марковна с плашливо проблясващо пенсне, и изобщо към голямото количество такива, които Ширин пристрастно наричаше „външни лепки“: представителният адвокат Чарски, хванал с бялата си, винаги потрепваща ръка четвърта за това време папироса; някакъв дебел брадат мъченик, пуснал някога некролог в бундистко списанийце; нежен блед старец, на вкус напомнящ ябълков пестил, с увлечение изпълняващ длъжността регент на черковен хор; грамаден загадъчен дебелак, който живееше отшелнически в гората край Берлин, едва ли не в пещера, и там бе подготвил сборник със съветски вицове; отделна група скандалджии, себични неудачници; приятен младеж с неизвестна осигуреност и предназначение („чекист“, просто и мрачно казваше Ширин); още една дама — нечия някогашна секретарка; нейният мъж — брат на известен издател; и всичките тези хора, като се почне от полуграмотния дрипльо с тежък пиян поглед, пишещ разобличително мистични стихотворения, които досега нито един вестник не се бе съгласил да отпечата, и се свърши с отвратително дребния, почти портативен адвокат Пишкин, който в разговор произнасяше: „Не тбирам“ и „Пибъркация“ — сякаш нагласяваше някакво алиби за презимето си. Те всички според Ширин накърняваха достойнството на Дружеството и веднага трябваше да бъдат пропъдени.

— След което — каза Василиев, приключил отчета си — довеждам до сведение на събранието, че свалям от себе си задълженията на председател на Дружеството и няма да се балотирам за новия управителен съвет.

Той седна. Полъхна студ. Гурман, изнемощял, отпусна тежки клепачи. Електрическият влак премина като лък по басова струна.

— По-нататък следва… — каза професор Краевич, като вдигна пенснето до очите си и погледна дневния ред — отчетът на касиера. Моля.

Гъвкавият съсед на Гурман, започнал веднага с предизвикателен тон, зачете, като бляскаше със здравото си око и мощно кривеше натъпканата си със скъпоценен метал уста… Като искри се посипаха цифри, заскачаха метални думи… „влязохме в отчетната година“… „заприходени“… „ревизирани“ — а Ширин междувременно започна бързо да си отбелязва нещо върху гърба на цигарената кутия, накрая тегли черта и победоносно се спогледа с Лишневски.

Щом дочете, касиерът тракна с уста, а малко встрани вече бе щръкнал членът на ревизионната комисия, грузински социалист с надупчено от сипаница лице, с черна коса като четка за обувки, който накратко изложи благоприятните си впечатления. Сетне Ширин поиска думата и веднага лъхна на нещо приятно, тревожно и неприлично.

Отначало се заяде, че разходите по новогодишния бал били необяснимо големи; Гурман понечи да отговори… председателят, прицелил се с молива в Ширин, го попита дали е свършил…

— Оставете човека да се изкаже, не го прекъсвайте! — извика Шахматов от мястото си и председателският молив, треперейки като жило, се насочи към него, сетне отново се върна към Ширин, който впрочем се поклони и седна.

Гурман се надигна тежко, презрително и покорно превит под горестното бреме, заговори… но Ширин бързо го прекъсна и Краевич грабна звънеца. Гурман приключи, след което веднага думата поиска касиерът, но Ширин вече бе станал и продължи:

— Обяснението на многоуважаемия джентълмен от Фридрихщрасе…

Председателят удари звънеца и настоя за по-умерени изрази, като заплаши да отнеме думата на оратора. Ширин отново се поклони и каза, че имал само един въпрос: по думите на касиера в касата имало три хиляди седемдесет и шест марки и петнайсет пфенига — могат ли да бъдат показани сега?

— Браво — извика Шахматов и най-слабо привлекателният член на Дружеството, мистичният поет, се изсмя с цяло гърло, изръкопляска, за малко да падне от стола.

Касиерът, пребледнял до снежен блясък, забъбри припряно и задъхано… Докато приказваше, прекъсван от невероятни възклицания от място, някой си Муф, слаб избръснат господин, приличащ малко на индианец, незабелязано се измъкна от ъгъла си, нечуто се приближи на гумените си подметки до президиума и внезапно стовари върху масата червения си юмрук така, че чак подскочи звънецът.

— Лъжете! — изрева той и отново си седна.

Скандалът вече се надигаше отвред и за яд на Ширин се оказа, че още една партия иска да вземе властта, а именно групата на вечно пренебрегваните, в която влизаха и мистикът, и господинът с индианска външност, и дребният брадатко, и още неколцина мижави и неуравновесени господа; един от тях внезапно зачете от листче списъка на лицата — напълно неприемливи, — от който предлагаше да се състои новият управителен съвет. Боят взе нова насока, доста заплетена, тъй като враждуващите страни вече се оказаха три. Ехтяха изрази като „спекулант“, „вие нямате право на дуел“, „вече ви шамаросваха“… Изказа се дори Буш, надвиквайки обидните възгласи — поради вродената неяснота на стила му никой не разбираше какво иска да каже, докато той самият не обясни, че изцяло подкрепя предишния оратор. Гурман, усмихнат само с ноздри, се занимаваше с цигарето си. Василиев се махна от президиума и седна в ъгъла, като се престори, че чете вестник. Лишневски държа гръмовна реч, насочена предимно против члена на управителния съвет, който приличаше на миролюбива жаба, а той пък само разперваше ръце и обръщаше безпомощен поглед към Гурман и касиера, който се мъчеше да не го гледа. Най-сетне, когато поетът мистик се изправи несигурно и като се олюляваше, започна да приказва в мерена реч, председателят бавно залашка звънеца и обяви почивка, след която трябваше да се състоят изборите. Ширин се завтече при Василиев и започна да го убеждава нещо в ъгъла, а Фьодор Константинович, усетил внезапна досада, си намери мушамата и се измъкна навън.

Беше го яд на себе си: заради този див дивертимент да пожертвува постоянната си като звезда среща със Зина! Желанието да я види веднага го измъчваше с парадоксалната си неосъществимост: ако тя не спеше на две и половина крачки от възглавницата му, щеше по-лесно да я види. По виадукта се проточи влак: прозявката на дамата, започнала в осветения прозорец на водещия вагон, приключи с друга — в последния. Фьодор Константинович тихо пое към трамвая покрай масленочерната бучаща улица. Светлинната реклама на мюзикхола изтичваше по стъпалата на вертикално подредени букви, те угасваха всички отведнъж и светлината отново се закатерваше нагоре: коя ли вавилонска дума би стигнала до небесата… събирателно название на трилион от тонове: брилянтенолуннолюляковосивкавоаленобурносапфиреносиньолилаво и тъй нататък — колко ли още? Дали пък да не звънне? В джоба си има само десетаче и трябва да реши: ако звънне — лишава се от трамвай, но да звънне безрезултатно, тоест ако не улучи самата Зина (кодексът не допускаше да я вика чрез майка й), при това да се върне пеш — би било твърде обидно. Ще рискувам. Влезе в бирария, обади се и цялата работа приключи много бързо: попадна на грешен номер, тъкмо там, където се мъчеше да се озове анонимният руснак, когото постоянно свързваха с Шчоголеви. Няма накъде — сега пешачката, както би казал Борис Иванович.

На следващия ъгъл при приближаването му автоматично се включи кукленският механизъм на проститутките, винаги там на пост. Едната дори изобрази дама, зазяпала се във витрината, и му стана тъжно от мисълта, че знае тези розови корсети върху златните торсове наизуст, наизуст… „Душко“ — каза другата с въпросително изхихикване. Нощта беше топла с прашец от звезди. Вървеше бързо и на главата му бе някак замайващо леко от нощния въздух — и когато по-нататък минаваше през градини, проплаваха привидения от люляци, тъмна зеленина, чудни голи аромати, стелещи се по тревата.

Беше му горещо, челото му пламтеше, когато най-сетне, тихо щракнал вратата зад себе си, се озова в тъмното антре. Горната матовостъклена част от вратата на Зина приличаше на озарено море: младата жена сигурно четеше в леглото — докато Фьодор Константинович стоеше и гледаше това тайнствено стъкло, тя се окашля, прошумоля с нещо и — светлината угасна. Какво нелепо изтезание. Да влезе, да влезе… Кой ще разбере? Хора като Шчоголеви спят безчувствен, простонароден, стопроцентов сън. Зинината принципност: за нищо на света не ще отключи при лекото почукване. Но знае, че стоя в тъмното антре и се задъхвам. Тази забранена стая през последните месеци се бе превърнала в болест, в бреме, в част от него самия, но раздута и запечатана: пневмоторакс на нощта.

Постоя — и мина на пръсти в стаята си. Общо взето — френски чувства. Тома Мур. Да спи, да спи — тежестта на пролетта е съвсем бездарна. Да се вземе в ръце: калугерска шега. Какво по-нататък? Какво чакаме всъщност? Все едно няма да намеря по-добра съпруга. Но трябва ли ми изобщо съпруга? „Махни лирата, няма къде да се обърна“… Не, никога няма да каже такова нещо — там е работата.

А няколко дни по-късно просто и дори малко глупаво се набеляза решението на задачата, изглеждаща толкова сложна, че неволно изникваше въпросът: дали няма някаква грешка в постановката й. Борис Иванович, чиито работи през последните години отиваха все по на зле, съвсем неочаквано получи от берлинска фирма твърде солидното й представителство в Копенхаген. След два месеца, за 1 юли, вече трябваше да са там и да останат поне година, а може би и завинаги, ако работата потръгне. На Мариана Николаевна, която, кой знае защо, обичаше Берлин (бе свикнала, прекрасни санитарни условия — макар тя самата да бе голяма мърла), й беше мъчно да се преселва, но щом помислеше за усъвършенствуванията на бита, които я очакваха там, тъгата й се изпаряваше. Затова решиха, че от юли Зина остава сама в Берлин, продължава да работи при Траум, докато Шчоголев „не й намери място“ в Копенхаген, където тя ще пристигне „при първи знак“ (тоест Шчоголеви си мислеха така — Зина бе решила съвсем, съвсем друго). Оставаше да решат въпроса с апартамента. Шчоголеви не искаха да го продават, затова почнаха да търсят наемател. Намериха. Някакъв млад германец с голямо търговско бъдеще, придружен от годеницата си — простовата, без грим, домошарски набита мома със зелено палто, — огледа апартамента — трапезарията, спалнята, кухнята, Фьодор Константинович в леглото — и остана доволен. Но наемаше жилището чак от 1 август, така че цял месец след заминаването на Шчоголеви Зина и квартирантът можеха да си останат тук. Те брояха дните: петдесет, четирийсет и девет, трийсет, двайсет и пет — и всяка от тези цифри имаше свое лице: кошер, сврака на дърво, силует на рицар, младеж. Вечерните им срещи излязоха от бреговете на първоначалната улица (фенер, липа, ограда) още през пролетта, а сега неспокойното им скитане на разширяващи се кръгове ги отвеждаше в далечни и никога неповтарящи се краища на града. Виждаха ту мост над канал, ту трикрилен жив плет в парка, зад който проблясваха светлини, ту непавирана улица покрай смътни пущинаци, където се мержелееха тъмни фургони, ту някакви странни аркади, които денем никой не би намерил. Промяна на навиците преди миграция, вълнение, морна болка в раменете.

Вестниците определиха още младото лято като изключително горещо и наистина — това бе дълго многоточие от прекрасни дни, прекъсвано нарядко от междуметие на буря. Докато Зина едва изтрайваше в зловонната жега на канцеларията (само като си помисли човек за изпотеното под мишниците сако на Хамеке… ами за топящите се шии на машинописките… ами за лепкавата чернота на индигата!), Фьодор Константинович отрано сутринта отиваше за целия ден в Грюнвалд, бе занемарил уроците и се мъчеше да не мисли за отдавна просрочения наем. Никога дотогава не беше ставал в седем сутринта, това му бе изглеждало чудовищно — ала сега, при новото осветление на живота му (в което някак се бяха смесили възмъжаването на дарбата му, предчувствието за нови трудове и близостта на пълното щастие със Зина), изпитваше пряка наслада от бързината и лекотата на тези ранни ставания, от припламналото движение, от идеалната простота на трисекундното обличане: риза, панталон и гуменки на бос крак — след което грабваше под мишница одеяло, сгънал в него плувките, мушваше в движение в джоба си портокал, сандвич и ето вече тичаше надолу по стълбището.

Прегънатото килимче удържаше вратата широко отворена, докато портиерът енергично изтупваше прашната бърсалка за крака в дънера на невинната липа: защо ме бият? Асфалтът още бе в сини сенки от къщите. Върху тротоара лъщеше първата прясна купчинка кучешки изпражнения. Ето от съседните порти полека се измъкна и свърна по празната улица черен погребален автомобил, който вчера бе спрял до автосервиза, и в него вътре зад стъклото сред белите изкуствени рози вместо ковчег се мъдреше велосипед: чий? Защо? Млекарницата вече беше отворена, обаче мързеливият тютюнджия още спеше. Слънцето блещукаше върху разнообразни предмети от дясната страна на улицата, избирайки като сврака дребните лъскави неща; в края, където напреки минаваше широката падина на железопътната линия, внезапно отдясно на моста се появи разкъсал се в железните му ребра облак локомотивен пушек, веднага се бялна от другата страна и на пресекулки се затича в пролуките между дърветата. Докато минаваше по този мост, Фьодор Константинович както винаги се зарадва на удивителната поезия на железопътните насипи, на волната им разнообразна природа: гъсталаци от акации и ракитак, дива трева, пчели, пеперуди — всичко това живееше усамотено и безгрижно в рязко съседство с въглищна сгур, лъснала долу, между петте потока релси, и в блажено отчуждение от градските кулиси горе, от олющените стени на старите къщи, които приличаха татуирани гърбове на утринното слънце. Оттатък моста до градинката двама възрастни пощенски чиновници приключиха с проверката на автомата за марки и внезапно обзети от палавост, се промъкнаха иззад жасмина на пръсти един след друг, като вторият подражаваше на първия, до трети пощаджия, който със затворени очи кротко и кратко бе придрямал на пейката, за да му погъделичкат носа с цветче. Къде да дяна всички тези подаръци, с които летният ден ме награждава — само мен? Да ги сложа настрани за бъдещите книги? Да ги употребя веднага за изготвянето на практическо ръководство: „Как да бъда щастлив“? Или по-дълбоко, по-настойчиво: да разбера какво се крие зад всичко това, зад играта, зад блясъка, зад тлъстия зелен грим на листака? А нали има нещо, има нещо! И ти се иска да благодариш, а няма на кого. Списък на вече получените дарения: 10 000 дни от Неизвестен дарител.

Продължи нататък покрай чугунените огради, покрай дълбоките градини около банкерските вили със сенки от изкуствени пещери, с жив плет, с бръшлян, с моравите в бисер от поливането — и още там сред планинските брястове и липите се мяркаха първите борове, изпратени далеч напред от грюнвалдската гора (или напротив, изостанали от полка?). Като звънко си свирукаше и натискаше педалите на триколния си велосипед (нагоре по хълма), профуча фурнаджийският разносвач; полека, с влажен шумол мина поливалната цистерна — кит на колела, която нашироко мокреше асфалта. Неизвестен с чанта затръшна зад себе си боядисана в цинобър градинска врата и се запъти за незнайна служба. По петите му Фьодор Константинович излезе на булеварда (на все същия Хохенцолерндам, в чието начало бяха изгорили клетия Александър Яковлевич) и там, блеснала със закопчалката си, чантата запрепуска към трамвая. Сега гората вече беше близо и той ускори крачка, почувствувал горещата слънчева маска върху лицето си. Пред очите му трепкаха слънчеви зайчета от дъските на оградата, покрай която вървеше. На вчерашното празно място между къщите се строеше малка вила и тъй като небето прозираше през отворите на бъдещите прозорци, а поради бавността на строежа репеите и слънцето се бяха настанили вътре край белите незавършени стени, те изглеждаха умислени развалини също като израза „някога“, който служи и на бъдеще, и на минало. Покрай Фьодор Константинович мина с бутилка мляко в ръка млада девойка, приличаща по нещо на Зина или по-точно притежаваща частичка от онзи чар — очевиден и в същото време неизразим, — който той намираше у много жени, но особено пълно у Зина, така че те всички имаха някаква тайнствена роднинска връзка със Зина, известна единствено нему, макар че изобщо не можеше да изрази белезите на това роднинство (намиращите се извън него жени болезнено го отвращаваха) — и сега, щом се озърна и долови някаква отдавна позната, златна летлива линия, веднага изпарила се завинаги, мимоходом го обзе безнадеждно желание, чиято прелест и богатство се състоеше в неговата неутолимост. Банални дяволе на булевардните наслади, не ме изкушавай със страшната думичка „мой тип“. Не е това, не е, а нещо зад него. Определението винаги е граница, а аз се домогвам до далнини, диря зад преградите (на думите, чувствата, света) безкрайността, в която се слива всичко, всичко.

В дъното на булеварда се зазеленя краят на гората с шарения портик на наскоро съградения павилион (където в атриума имаше асортимент от тоалетни — мъжки, женски, детски), през който — по замисъла на местните льонотри^[9] — трябваше да минеш, за да попаднеш първо в наскоро засадената градина с алпийска флора покрай геометричните алейки, служеща — пак според същия замисъл — за приятно преддверие към гората. Но Фьодор Константинович хвана наляво, като избегна преддверието: така бе по-близо. Боровият, още див край на гората се точеше безкрайно покрай автомобилната алея, но от страна на бащите на града бе неизбежна следващата стъпка: да оградят този свободен достъп с безкрайна желязна решетка, така че портикът да стане вход от необходимост (в най-буквалния, най-първоначалния смисъл). Толкова хубаво ти подредих, но ти не се изкуши; затова ето ти сега: редовно, подред, нареждам ти. Но (по обратния скок на мисълта: ф3-г1) едва ли е било по-хубаво, когато тази гора — сега отдръпнала се, сгушена около езерото, както у нас, дето сме се отдалечили от мъхестите си предци, растителността постепенно остава само по бреговете — е стигнала чак до самото сърце на днешния град и из дебрите й са препускали кресливите князе простаци с рогове, кучета, хайкаджии.

Гората, каквато я заварих, беше още жива, богата, изпълнена с птици. Мяркаха се авлиги, гълъби, сойки; прелиташе врана, пъхтеше с крила: пуф, пуф, пуф; червеноглав кълвач удряше по боровия дънер — а понякога май само подражаваше на своето почукване, тогава излизаше особено звънко и убедително (за самката); защото няма нищо по-омайно божествено в природата от припламващата в най-неочаквани места остроумна измама: например горското щурче (което пали малкия си мотор и все не може да го запали: цък, цък — прекъсне), щом скокне и падне, веднага променя положението на тялото си, така го извръща, че посоката на тъмните ивички по него да съвпадне с посоката на нападалите иглици (и на сенките от иглици!). Но да внимаваме: обичам да си припомням какво е писал моят баща: „При наблюдаването на произшествия в природата трябва да се предпазваме в процеса на наблюдаването, дори най-внимателното, разсъдъкът ни, този бъбрив, избързващ напред драгоман, да не ни подсказва обяснение, незабелязано започващо да влияе върху самия ход на наблюдаването и да го изопачава: така сянката на инструмента пада върху истината.“

Дай ръка, скъпи читателю, и да влезем заедно в гората. Гледай: в началото са прозирните места с островчета магарешки тръни, коприва или епилобий, сред тях се мяркат боклуци: понякога дори раздран матрак с потрошени ръждиви пружини — не се гнуси от тях! Ето — тъмния гъст елак, там веднъж се натъкнах на трапче (грижовно изровено преди смъртта), в което лежеше, удивително изящно свит, с прибрани лапи, трупът на младо тънкомуцунесто куче вълча порода. А ето — голи без подлес, само застлани с кафяви иглици бабуни под възпростите борове с провиснал хамак, изпълнен от нечие непретенциозно тяло — и телен скелет на абажур се търкаля пак тук на земята. По-нататък — пясъчна плешивина, заобиколена от акации, и там на горещия, сив прилепчив пясък седи с протегнати страшни боси крака жена само по бельо и кърпи чорап, а до нея шава бебе с почернели от прахоляка гънки. От всичките тези места все още се виждат алеята за коли, пробягващият блясък на автомобилните радиатори — но още щом проникнем малко по-навътре, гората се отърсва и боровете се облагородяват, мъх пука под краката и някой безработен скитник непременно спи тук, сложил вестник върху лицето си: философът предпочита мъха пред розите. Ето го точното място, където тези дни падна малък аероплан: някой си, както возел своята дама по утринния лазур, се разлудувал прекомерно, изгубил властта си над руля и с фучене, с трясък се гмурнал право в боровете. Дойдох за съжаление късно: бяха успели да откарат парчетиите, двамина полицаи яздеха ходом по алеята — но още личеше белегът от юначната смърт под боровете, единият от които от горе до долу бе обръснат от крилото, а архитектът Щокшмайзер с кучето си обясняваше на бавачка с дете какво се е случило — след още няколко дни се изгубиха всички следи (само се жълтееше раната върху боровия дънер) и вече в пълно незнание на същото това място двамина, старец и неговата старица, тя — по сутиен, той — по наполеонки, правеха простичка гимнастика един срещу друг.

По-нататък ставаше съвсем хубаво: боровете влизаха в пълната си сила и между възрозовите люспести стволове перестият листак на офиките и коравата зеленина на дъбовете оживено раздробяваха ивиците на боровото слънце. Из дъбовия гъсталак, ако се гледа отдолу, взаимното припокриване на сенчести и осветени, тъмнозелени и яркоизумрудени листа изглеждаше като особено зацепване на назъбените им крайчета и върху тях кацваше резбована ванеса, като ту припичаше рижавата си коприна, ту плътно прибираше крила с бяла скобка върху дивата си подплата, и след като литваше внезапно, кацваше върху голите ми гърди, привлечена от човешката пот. А още по-нагоре, над лицето ми, върхарите и дънерите на боровете сложно разменяха сенки и иглиците им приличаха на водорасли, шаващи в прозрачна вода. Ако още по-силно отметнех глава така, че тревата отзад (неописуемо, първично свежо позеленяла наново — от тази точка на отметнатото зрение) сякаш расте някъде надолу, в празната прозрачна светлина, и е връх на света, улавях чувството, което сигурно би поразило прелетелия на друга планета (с друго притегляне, с друга плътност, с друг образ на чувствата) — особено когато минаваше разхождащо се семейство нагоре с краката, при което крачката им добиваше стегнат и странен тласък, а подхвърлената топка все едно падаше — все по-бавно — в главозамайваща бездна.

Продължех ли навътре — не наляво, където боровете се точеха безкрай, и не надясно, където отстъпваха място на млад брезак, ухаещ свежо и по детски на Русия, — гората отново се прореждаше, губеше подрасъла и изчезваше по пясъчните хълми, а долу стълбовете светлина запалваха широко езеро. Слънцето озаряваше разнообразно отсрещните стръмнини и когато въздухът се притваряше от наплива на облаци като голям син клепач и бавно проглеждаше отново, единият бряг винаги изоставаше от другия по реда на постепенното угасване и просветване. Отсреща почти нямаше пясъчна рамка, дърветата всички заедно се спускаха към гъстите тръстики, а малко по-горе човек можеше да намери горещи сухи склонове, обрасли с детелина, киселец и млечка, обрамчени от живия мрак на дъбове и буки, юрнали се на тумба по склона към влажните падинки, в една от които се бе застрелял Яша Чернишевски.

Дойдех ли заран в този горски свят, чийто образ със свои средства сякаш бях извисил над равнището на оскъдните неделни впечатления (хартиени боклуци, тълпа екскурзианти), до които за берлинчани се свеждаше понятието „Грюнвалд“; запътех ли се през тези горещи летни делници към южната му страна, към затънтените дебри, към дивите скришни места, изпитвах не по-малка наслада, отколкото ако на тези три версти от моята Агамемнонщрасе се намираше първобитен рай. Щом стигнех до едно обикнато кътче, приказно съчетаващо свободния поток от слънце със защитата на храсталака, се събличах гол и лягах по гръб на одеялото, като слагах ненужните плувки под главата си. Благодарение на цялостния загар, облял с бронз тялото ми, така че само петите, дланите и приличните на лъчи черти около очите оставаха с естествен цвят, се чувствувах атлет, тарзан, адам, кой ли не, но никога гол гражданин. Неудобството, обикновено свързвано с голотата, зависи от съзнанието за беззащитната ни белота, отдавна изгубила връзка с окраската на околния свят, затова намираща се в изкуствена дисхармония с него. Но влиянието на слънцето запълва пропуска, изравнява ни в нашите голи права с природата и загорялото тяло вече не изпитва срам. Всичко това звучи като брошура за нудисти — но нашата правда няма вина, ако съвпада с правдата, взета под наем от бедняка.

Слънцето натежа. Слънцето ме ближеше целия с голям гладък език. Чувствувах как постепенно ставам нажежено прозрачен, как се изпълвам с пламък и съществувам само доколкото съществува то. Както едно произведение бива превеждано на екзотично наречие, и аз бях преведен на слънце. Мършавият, зъзнещ зимен Фьодор Годунов-Чердинцев сега бе толкова далеч от мен, сякаш го бях заточил в Якутска област. Онзи беше блед мой отпечатък, а този, летният, беше негово бронзово преувеличено подобие. А истинското ми „Аз“, което пишеше книги, обичаше думите, багрите, играта на мисълта, Русия, шоколад, Зина — някак се бе разотишло и разтворило, отначало станало прозрачно от силата на светлината, сетне приобщено към цялата морност на лятната гора с атлазените й иглици и райски зелени листа, с мравките, пълзящи по преобразеното, ярко разноцветно сукно на одеялото, с нейните птици, миризми, с горещия дъх на коприва, с плътския полъх на напечена трева, с небесната й синева, където високо, високо тътнеше самолет, сякаш обсипан със синкав прашец, със синята същина на твърдта: беше синкав, както рибата във водата е влажна.

Така можеше да се разтвори напълно. Фьодор Константинович се надигна и седна. По гладко избръснатите му гърди се стичаше ручейче пот, което се вливаше в трапчето на пъпа. Хлътналият корем проблясваше кафяво и седефено. По лъскавите черни пръстенчета на косата нервно пълзеше заблудена мравка. Пищялите му лъщяха. Между пръстите на краката стърчаха борови иглици. Обърса с плувките късо подстриганата си глава, лепкавия тил, шията. Катеричка със заоблено гръбче притича по тревата от дърво до дърво вълнисто и някак спънато. Дъбовите храсти, бъзът, боровите дънери — всичко бе ослепително петнисто, а малкото облаче, изобщо неразвалящо лицето на летния ден, пипнешком се промъкваше покрай слънцето.

Стана, прекрачи — и веднага леката лапа на сянката от листата легна върху лявото му рамо, но се изхлузи при следващата крачка. Фьодор Константинович погледна какво е положението на слънцето и дръпна одеялото на аршин, така че сянката от листака да не посяга към него. Дивно блаженство бе да се движи гол — особено го веселеше свободата на бедрата му. Тръгна сред храстите, заслушан в звънтежа на насекомите, в шумола на птиците. Едно орехче се шмугна като мишле в листата на младия дъб; ниско прелетя земна оса, стиснала в крачета труп на гъсеница; одевешната катеричка с прекъслечен, стържещ звук се изкатери по кората. Някъде наблизо прозвучаха момински гласове и той се спря сред петната сянка, неподвижно застинали покрай ръката му, но равномерно трепкащи по левия хълбок между ребрата. Златиста къса пеперудка, снабдена с две запетайки, кацна на дъбов лист, разтвори крила на лодчица и внезапно се стрелна напред като златна муха. И както често пъти през тези горски дни, особено когато се мяркаха познати пеперуди, Фьодор Константинович си представи усамотението на баща си в други гори, исполински, безкрайно далечни, в сравнение с които тази бе клечорляк, пън, дреболия. Но все пак изпитваше нещо сродно с тази зейнала върху картите азиатска свобода, с духа на бащините скиталчества — и най-мъчното тук бе да повярва, че въпреки свободата, зеленината, въпреки щастливия слънчев мрак баща му все пак е умрял.

Гласовете прозвучаха по-близо и отминаха встрани. Щръклицата, незабелязано кацнала на бедрото му, успя да го парне с тъпото си хоботче. Мъхът, моравата, пясъкът — всеки по свой начин общуваше с босото ходило, слънцето и сянката различно полягаха върху горещата коприна на тялото. Чувствата, изострени от волната жега, се блазнеха от възможността за силвийски срещи, за митични отвличания. Le sanglot dont j’étais encore ivre.^[10] Би дал година от живота си, дори високосна, за да се окаже тук Зина — или всяка друга от кордебалета й.

Отново се просваше, отново скачаше; с разтуптяно сърце се вслушваше в някакви лукави, смътни, обещаващи нещо звуци; сетне навлече само плувките, скри одеялото с дрехите под храста и тръгна да броди из гората, около езерото.

Тук и там, в делник рядко, се натъкваше на повече или по-малко оранжеви тела. Избягваше да се вглежда, страхуваше се да премине от Пан към Симплицисимус. Но понякога до ученическа чанта и лъскав велосипед, подпрян на дънер, лежеше самотна нимфа, проснала разголени до слабините велурено нежни нозе, отметнала ръце, показала лъскави подмишници на слънцето; стрелата на съблазънта едва успяваше да изсвисти и да се забие, когато той вече забелязваше, че на известно разстояние от три еднакво отдалечени точки, образуващи магичен триъгълник около (чия?) плячката, между дънерите се мяркат трима неподвижни ловци, които не се познават помежду си: двамина млади (единият по корем, другият на хълбок) и стар господин по жилетка, с гумени пръстени върху ръкавите на ризата, тежко отпуснал се на тревата, неподвижен, вечен, с тъжни, но търпеливи очи; сякаш тези три биещи в една точка погледа в края на краищата с помощта на слънцето ще прогорят дупка в черния бански на клетото германско девойче, което не повдигаше намазани с масло клепачи.

Спускаше се по пясъчния бряг на езерото и тук сред тътена на гласовете напълно се разкъсваше тъканта на омаята, толкова грижовно сгъната от него, и той с отвращение съзираше омачкани, разкривени, съсипани от норд-оста същества, голи и полусъблечени — вторите бяха по-страшни — тела на къпещи се (дребни занаятчии, безделни работници), шаващи сетне из мръсносивия пясък. Там, където крайбрежният път минаваше покрай тази тясна, тъмна издатина на езерото, тя бе отделена от пътя с окачена на колове изподърпана, провиснала тел; постоянните посетители на брега особено ценяха мястото край тези колове — дали защото на тях удобно окачваха панталоните си за тирантите (а бельото биваше оставяно върху прашната коприва), дали поради неясно охраняващото усещане за ограда зад гърба. Пак там, където пътят се отдръпваше нагоре, към езерото се спускаха груби пясъчни урви с кръпки стъпкана трева и с различни според положението на слънцето напливи шарена сянка от буки и борове, невъздържано слезли надолу.

Сиви старчески крака с подутини и набъбнали вени, някакво плоско стъпало и кехлибарен туземен мазол, шкембе, розово като свиня, мокри, посинели от водата дрезгавогласи хлапетии, глобуси от гърди и тежки задници, бухнали кълки на сини петна, гъша кожа, пъпчиви плешки на кривокраки моми, яки вратове и издути тазове на мускулести хулигани, безнадеждна, безбожна тъпотия от доволни лица, суетня, кикот, плисък — всичко се сливаше в апотеоз на чудесното германско добродушие, което тъй естествено и леко всеки миг можеше да се обърне в бясно дюдюкане. И над всичко това, особено в неделя, когато теснотията бе най-гадна, тегнеше незабравима миризма, миризма на прахоляк, на пот, на тиня, на мръсно бельо, на проветрявана и съхнеща бедност, миризмата на сушени, пушени души, дето не струват и пукнат грош. Ала самото езеро с яркозелените китки дървета отсреща и със слънчевите браздулици по средата се държеше достойно.

Щом избра скришно заливче сред камъша, Фьодор Константинович се впусна да плува. Топла водна мътилка, в очите искри от слънцето. Плува дълго, половин час, пет часа, денонощие, седмица, втора. Най-сетне на 28 юни към три следобед излезе на отсрещния бряг.

Измъкна се от крайбрежния спанак и веднага попадна в дъбрава, оттам се закатери по горещия склон, където слънцето бързо го изсуши. Отдясно имаше дере, обрасло с дъбов гъсталак и къпини. И днес, като всеки път, щом попаднеше тук, Фьодор Константинович се спусна в тези дълбини, които винаги го привличаха, сякаш по някакъв начин беше виновен за смъртта на непознатия младеж, застрелял се тук — ето тук. Помисли си, че и Александра Яковлевна е идвала тук, с малките си ръце в черни ръкавици е тършувала делово из храстите… Тогава не я бе познавал, не е могъл да види това — но от разказа за многобройните й поклонничества тук усещаше, че е било тъкмо така: търсене на нещо, шумол, боцкащ чадър, блеснали очи, треперещи от ридания устни. Спомни си как се е видял с нея тази пролет — за последен път — след смъртта на мъжа й, странното чувство, което е изпитал, докато е гледал смъкнатото й, някак нежитейски навъсено лице, сякаш никога дотогава не я е виждал истински, а сега е различил върху това лице прилика с покойния й мъж, чиято смърт се е изразила в нея чрез някакво скрито дотогава траурно кръвно родство с него. След един ден бе заминала при свои роднини в Рига — и вече образът й, разказите й за сина, литературните вечери в дома й, душевното заболяване на Александър Яковлевич, всичко отслужило вече се сгъна от само себе си, приключи също като завързан на кръст житейски пакет, който ще бъде пазен дълго, но никога няма да бъде развързан отново от мързеливите, отлагащи все за утре неблагодарни ръце. Обхвана го паническото желание да не позволи всичко това да се затвори в себе си току-така и да се изгуби в дъното на душевния килер, желание да го приложи към себе си, към своята вечност, към своята истина, да му помогне да порасне отново. Има начин — единствен начин.

Изкачи се по другия склон и там, горе, при пътеката, която пак се спускаше, на пейка под дъба бе седнал приведен млад мъж в чер костюм, стиснал бавно чертаещ бастун в замислените си ръце. Колко ли му е горещо, помисли си голият Фьодор Константинович. Седящият погледна… Слънцето като деликатен фотограф извърна и леко вдигна лицето му, безкръвно лице с широко поставени късогледо сиви очи. Между крайчетата на колосаната яка тип „кучешка радост“ блесна копчето над кривналия се възел на вратовръзката.

— Само колко сте почернели — каза Кончеев, — едва ли е безвредно. А всъщност къде са ви дрехите?

— Там — отвърна Фьодор Константинович, — отсреща в гората.

— Могат да ги задигнат — отбеляза Кончеев. — Неслучайно има поговорка: руснакът дава, германецът крадва.

Фьодор Константинович седна и рече:

— А знаете ли къде се намираме? Ей там под къпинака долу навремето се застреля синът на Чернишевски, беше поет.

— А, тук ли било — без особено любопитство избъбри Кончеев. — Неговата Олга наскоро се омъжи за един кожар и замина за Съединените щати. Не е съвсем орел, но все е птица…

— Нима не ви е горещо? — попита Фьодор Константинович.

— Никак. Гърдите ми са слаби, вечно зъзна. Но, разбира се, когато седиш до гол човек, физически усещаш съществуването на магазините за конфекция. И на тялото му е тъмно. Но пък ми се струва, че за вас в това голо състояние е напълно невъзможна каквато и да било работа на мисълта.

— Може би — позасмя се Фьодор Константинович. — Все повече живееш върху повърхността на кожата си…

— Тъкмо там е работата. Занимаваш се само с обиколки на самия себе си и със следене на слънцето. А мисълта обича завеса, камера обскура. Слънцето е нещо добро, тъй като с него се повишава ценността на сянката. Затвор без надзирател и градина без градинар — такъв е идеалът според мен. Кажете, прочетохте ли какво написах за вашата книга?

— Прочетох — отвърна Фьодор Константинович, както следеше малката гъсеничка земемерка, проверяваща колко дюйма има между него и съседа му по пейка. — Дори много добре го прочетох. Отначало чак ми идеше да ви напиша благодарствено писмо — нали знаете, с трогателни обосновки, че не съм заслужил, и тъй нататък, — но сетне си рекох, че това би привнесло непоносима човешка миризма в сферата на свободното мнение. Освен това, ако съм написал нещо добро, трябва да съм благодарен не на вас, а на себе си, също както вие трябва да сте благодарен не на мен, а на себе си, за разбирането на това добро — нали? Вземем ли взаимно да се кланяме, щом единият престане, другият ще се засегне и ще си иде наежен.

— Не съм очаквал баналности от вас — рече усмихнат Кончеев. — Да, наистина е така. Веднъж през живота си, само веднъж, благодарих на критик, а той ми отвърна: „Какво да ви кажа, наистина ми хареса“ — ето това „наистина“ ме отрезви завинаги. Впрочем не казах там всичко за вас, каквото бих могъл… Толкова много ви хулиха заради несъществуващи недостатъци, че вече не ми се искаше да се заяждам с действително съществуващите според мен. При това още в следващото си произведение или ще се отърсите от тях, или те ще се развият като своеобразни качества, както петънцето върху зародиша се превръща в око. Май бяхте зоолог?

— Да, просто любител. Но какви недостатъци имате предвид? Бих искал да проверя дали съвпадат с тези, които аз си зная.

— Първо, излишно доверие към думата. Случва се думите контрабандно да прокарват необходимата мисъл. Фразата ви може да е чудесна, но все пак това си е контрабанда — и най-вече без нужда, тъй като законният път е отворен. А вашите контрабандисти, прикрити в мрака на неясния израз, с разни сложни хитрувания прекарват стока, която и без това не се обмитява. Второ — известно неумение в преработването на източниците: сякаш все не можете да решите дали да натрапите на миналите събития и изявления вашия стил, или още да изострите техния. Не ме домързя да сравня някои места от вашата книга с контекста в пълното издание на Чернишевски по екземпляра, който явно и вие сте ползвали: намерих ваша пепел между страниците. Трето — понякога докарвате пародията до такава естественост, че тя всъщност става истински сериозна мисъл, и в тази плоскост внезапно се получава засечка, която вече си е нейна гримаса, а не пародия на гримаса, макар че дебнете именно в чертици от този род, тоест става също както ако някой пародира небрежно рецитиране на Шекспир, увлича се, гласът му еква истински, но после неволно бърка стиха. Четвърто — тук-там при вас се забелязва механичност, да не кажа машиналност при преходите, при което си личи, че гоните своя изгода, облекчавате си пътя. На едно място например за такъв преход служи обикновен каламбур. И накрая, пето — понякога говорите неща, предназначени най-вече да боднат съвременниците ви, а нали всяка жена ще ви каже, че нищо не се губи толкова лесно като фуркетите — да не говорим и че модата при най-лекия си завой може да ги извади от употреба: помислете си само колко остри предметчета са изкопани, чието точно предназначение не знае нито един археолог! Истинският писател пет пари не дава за всички читатели освен за един: за бъдещия — който на свой ред е само отражение на автора във времето. Ето според мен това са всичките ми претенции към вас и те, общо взето, са дребни. Напълно помръкват в блясъка на вашите качества — за които също още бих могъл да говоря.

— Е, това не е толкова интересно — каза Фьодор Константинович, който по време на тази тирада (както пишеха Тургенев, Гончаров, граф Салиас^[11], Григорович, Боборикин) — кимаше с одобрителен израз. — Много добре сте определили недостатъците ми — продължи той — и те отговарят на моите претенции към самия мен, макар че, разбира се, ги подреждам другояче — някои точки се сливат, а други са още по-раздробени. Ала освен дефектите, които сте забелязали, зная поне още три — а може тъкмо те да са най-важните. Но никога няма да ви ги кажа — и в следващата ми книга не ще ги има. Искате ли сега да поговорим за вашите стихотворения?

— Не, моля ви, недейте — уплашено каза Кончеев. — Имам причини да смятам, че ви допадат, но органично не понасям обсъждането им. Когато бях малък, преди заспиване произнасях дълга и слабо разбираема молитва, на която ме бе научила покойната ми майка — набожна и много нещастна жена, — тя, разбира се, би казала, че тези две неща са несъвместими, но нали е истина и че щастието не е богомолно. Дълго помних и повтарях тази молитва, почти до младините си, но веднъж вникнах в нейния смисъл, разбрах всичките й думи — и щом ги разбрах, веднага я забравих, сякаш развалих някаква невъзстановима магия. Струва ми се, че същото ще се случи с моите стихотворения — ако започна осмислено да разсъждавам за тях, веднага ще изгубя способността да ги пиша. А вие, зная, отдавна сте развратили своята поезия с думи и разсъдък — и едва ли ще продължите да се занимавате с нея. Прекалено сте богат, прекалено сте алчен. Музата е чаровна с бедността си.

— Знаете ли колко е странно — каза Фьодор Константинович, — веднъж, отдавна, страшно живо си представих разговор с вас на такива теми — и беше почти като сега! Макар че вие, естествено, безсрамно ми помагахте и така нататък. Това, че ви познавам толкова добре, всъщност без изобщо да ви познавам, ме радва невероятно, значи има връзки, които не зависят от никакви дървени приятелства, магарешки симпатии, от „насоките на века“, нито от каквито и да било духовни организации и поетични сдружения, където десетина здраво сплотени бездарности с общи усилия „горят“.

— За всеки случай искам да ви предупредя — каза честно Кончеев, — че не бива да се заблуждавате за нашата прилика: в много отношения сме различни, имам други вкусове, други навици, например не понасям вашия Фет, за сметка на това обичам горещо автора на „Двойник“ и „Бесове“, когото вие сте склонен да третирате… Не ми харесват много неща у вас — петербургският стил, галската закваска, вашето неоволтерианство и слабостта ви към Флобер — и направо ме оскърбява вашата, с извинение, цинично спортна голотия. Ала въпреки това може би ще е вярно да се каже, че някъде — не тук, а в друга плоскост, чийто ъгъл впрочем вие осъзнавате още по-зле и от мен, — някъде в задния двор на нашето съществуване, много далеч, много тайнствено и неизразимо укрепва твърде божествената връзка между нас. А може и да не чувствувате така тези неща, да говорите само защото печатно съм похвалил книгата ви — да ви призная, и това се случва.

— Да, зная. И аз съм мислил за тези неща. Особено понеже преди завиждах на вашата слава. Но, откровено казано…

— Слава ли? — прекъсна го Кончеев. — Не ме разсмивайте. Кой познава моите стихотворения? Сто, сто и петдесет, най-много, най-много — двеста интелигентни изгнаници, от които, да си признаем, деветдесет процента не ги разбират. Това е провинциален успех, а не слава. Може би в бъдеще ще наваксам, но май ще измине прекалено много време, докато тунгусът и калмикът започнат да си дърпат от ръцете моето „Съобщение“ под завистливия поглед на финландеца.

— Има обаче и утешително усещане — замислено продума Фьодор Константинович. — Нали могат да се вземат заеми срещу наследство? Не е ли забавно да си представим, че някога ей тук, на този бряг, под този дъб ще дойде и ще седне далечен мечтател и на свой ред ще си представи, че някога двамата сме седели тук.

— Но историкът сухо ще му заяви, че никога не сме се разхождали заедно, почти не сме се познавали, а дори и да сме се срещали, сме разговаряли за злободневни дреболии.

— И все пак опитайте! Опитайте да усетите този чужд бъдещ ретроспективен трепет… Всички космици на душата настръхват! Изобщо не е зле да приключим с нашето варварско възприемане на времето, според мен е особено мило, когато стане дума как след трилион години земята щяла да изстине, как всичко щяло да изчезне, ако своевременно не сме преместели печатниците си на съседна звезда. Или дивотията с вечността: на Вселената било отпуснато толкова много време, че цифрата на гибелта й вече би трябвало да излезе, както в нито един отрязък от време не е възможно да си представим разумно непокътнато яйцето, търкулнало се на пътя, по който се точи безкрайна армия. Колко е глупаво! Превратното ни чувство за време, което си представяме като растеж, е последица от нашата ограниченост, която винаги се намира на равнището на настоящето и смята, че то постоянно се извисява между водната бездна на миналото и въздушната бездна на бъдещето. По такъв начин битието се определя за нас като вечна преработка на бъдещето в минало — всъщност призрачен процес — само отражение на веществените метаморфози, които се извършват в нас. При тези условия напънът да осъзнаем света се свежда до опит да постигнем нещо, което ние самите сме създали като непостижимо. Абсурдът, до който стига търсещата мисъл, е само естествен видов признак за принадлежността й на човека, а стремежът непременно да стигнем до отговор е същото, като да искаме от кокоши бульон да кудкудяка. Най-примамливото за мен мнение е, че времето не съществува, че всичко в известен смисъл е настояще, което като сияние се намира извън нашата слепота — и то е същата безнадеждно ограничена хипотеза като всички останали. „Ще разбереш, когато пораснеш“ — ето все пак най-мъдрите думи, които зная. Ако към това добавим, че природата е виждала двойно, когато ни е създавала (о, това проклето чифтно разположение, от което не можем да се отървем: кон — крава, котка — куче, плъх — мишка, бълха — дървеница), че симетричността при изграждането на живите тела представлява последица от световното въртене (пумпалът, пуснат да се върти достатъчно дълго, може би ще почне да живее, да расте, да се размножава), а в порива към асиметрия, към неравенство ми се счува плач по истинската свобода, желание да се изтръгнеш от обръча…

— Herrliches Wetter — in der Zeitung steht es aber, dass es morgen bestimmt regen wird^[12] — изрече най-сетне седящият до Фьодор Константинович млад германец, който му бе заприличал на Кончеев.

Значи отново въображение — колко жалко! Дори му бе измислил покойна майка за примамване на действителността… Защо разговорът с него все не може да разцъфне с реалност, да се добере до осъществяването си? Да не би пък тъкмо това да е осъществяването и да няма нужда от по-добро… — понеже истинският разговор би бил само разочарование — пънове от запъвания, трънки от мънкания, свлачища от ситни думи?

— Da kommen die Wolken schon^[13] — продължи кончеевовидният германец, като посочи с пръст едрогърдест облак, напиращ от запад.

(Сигурно е студент. Може да е с философска или с музикална жилка. Къде ли е сега приятелят на Яша? Едва ли идва тук.)

— Halb fünf ungefähr^[14] — допълни той след въпроса на Фьодор Константинович и като си взе бастуна, стана от пейката.

Тъмната му прегърбена фигура се отдалечи по сенчестата пътека. (Дали не е поет? Нали в Германия има поети. Слабички, местни — но все пак не са месари. А може би само гарнитура към месото?)

Мързеше го да плува до отсрещния бряг; пое по пътеката, заобикаляща езерото откъм север. Там, където към водата се спускаше широк пясъчен език с оголените корени на застанали нащрек борове, удържащи свличащия се бряг, отново бе претъпкано с хора и долу, върху ивицата трева, се бяха проснали три голи трупа, бял, розов и кафяв, като троен образец за въздействието на слънцето. По-нататък край извивката на езерото се точеше малко блато и тъмната, почти черна пръст на пътеката хладно лепнеше по петите. Отново се изкачи горе по обсипания със знойни иглици склон и тръгна през шарената гора към леговището си. Беше весело, тъжно, слънчево, сенчесто — не му се връщаше вкъщи, а беше време. Прилегна за минута до старото дърво, което сякаш го повика — ще ти покажа нещо интересно. Сред дърветата зазвуча песен и ето — показаха се забързани петте сестри евангелистки, кръглолики, с черни рокли и бели бонета, а песента — смесица от гимназиално и ангелско — през цялото време висеше между тях, докато ту едната, ту другата се накланяше в движение, за да откъсне скромно цветче (невидимо за Фьодор Константинович, макар да лежеше наблизо), и се изправяше особено чевръсто, догонваше другите, подемайки такта и приобщавайки призрачното цвете към призрачната китка с идиличен жест (палецът и показалецът за миг се допират, другите са разперени) — и стана ясно: но това е сценично действие; а какво умение във всичко, каква бездна от грация и майсторство, какъв режисьор зад боровете, как всичко е пресметнато — и че вървят малко разпиляно, а ето сега се изравняват, отпред три, отзад две, и че отзад едната мимолетно прихва (съвсем килиен хумор), понеже вървящата пред нея внезапно с оттенък на експанзивност полуплясва с ръце на особено небесна нота, и как песента издребнява, отдалечавайки се, докато рамото все се накланя и пръстите улавят стъбълце трева (но то само се поклаща и остава да блести на слънцето… къде ли вече е било това веднъж — какво се люшна?…), и ето — всички отминават зад дърветата с пъргавата си походка в обувки с копченца, а някакво полуголо момче, което уж си търси топката в тревата, възгрубо и машинално повтаря откъслек от песента им (познатото на музикантите смешно повторение). Каква постановка! Колко труд е бил хвърлен за тази лека бърза сцена, за това чевръсто преминаване, какви мускули под това черно и тежко наглед сукно, което след антракта ще бъде заменено с пачки от газ!

Облакът отне слънцето, гората заплава и постепенно угасна. Фьодор Константинович се запъти към гъсталака, където си беше оставил дрехите. В трапчето под храста, скриващо ги винаги толкова услужливо, намери само едната си обувка: всичко останало — одеялото, ризата, панталонът — бе изчезнало. Има една история как пътник, случайно изпуснал ръкавицата си от прозореца на вагона, веднага изхвърлил и другата, та поне, който ги намери, да си има две. В дадения случай крадецът бе постъпил по обратния начин: обувките явно не му бяха станали, пък и гумените подметки се бяха продупчили, но за да се пошегува с жертвата си, бе разединил чифта. Освен това в обувката бе оставено късче от вестник с надпис с молив: „Vielen Dank“^[15].

Фьодор Константинович се полута, без да намери никого и нищо. Ризата беше износена, много й здраве, но му домъчня за карираното одеяло, донесено от Русия, и за хубавия панталон от каша, купен наскоро. С панталона си бяха отишли и двайсетте марки, осигурени преди три дни за поне частично заплащане на стаята. Освен това си бяха отишли и моливчето, и кърпата, и връзката ключове от апартамента и стаята. Последното, кой знае защо, му бе най-неприятно. Ако сега вкъщи няма никого, най-вероятно няма да може да си влезе.

Краят на облака пламна ослепително, слънцето се изплъзна. То изливаше толкова парлива, блажена сила, че Фьодор Константинович забрави яда си, прилегна на мъха и се загледа натам, където, заръфала синевата, се приближаваше следващата снежна грамада: слънцето се гмурна в нея гладко, с някак траурен трепет на раздвояващия се обръч от огън, в тръпки и летеж през бухналата белота — а сетне, щом намери изход, отпърво хвърли три лъча, сетне разцъфна на петнист огън в очите и ги понесе на черни коне (та накъдето и да погледнеш, се плъзгат призраци от камбанарийни балове) — и с усилването или замирането на светлината всички сенки в гората дишаха, ту притискаха гърди до земята, ту се надигаха на ръце.

За малка странична утеха служеше фактът, че след утрешното заминаване на Шчоголеви за Дания ще се появи една връзка ключове в повече — значи ще премълчи за загубата. Заминават, заминават, заминават! Представи си това, което постоянно си бе представял през последните два месеца, утрешното начало на пълен живот със Зина — освобождаването, утоляването, — а през това време зареденият със слънце облак, набъбвайки, разраствайки се, с напращели тюркоазни жили, с огнен сърбеж в буреносния корен, с цялото си тежко, тромаво великолепие зае небето, гората, него самия и избликът на това напрежение изглеждаше чудовищно, човешки непоносимо щастие. По гърдите му пробягна ветрец, вълнението полека отслабна, навред бе тъмно и задушно, трябваше да бърза за вкъщи. Отново потършува под храстите; вдигна рамене, стегна по-здраво ластика на плувките и пое по обратния път.

Когато излезе от гората и тръгна да пресича улицата, катраненият допир на асфалта до босото ходило се оказа приятна новост. По-нататък по тротоара също бе интересно да върви. Лекотата на сън. Възрастен минувач с черно бомбе се спря, загледан подире му, и грубо изтърси нещо — но веднага като милостива компенсация за загубата слепецът, седнал с хармоника гърбом до каменната ограда, промърмори, сякаш нищо не се е случило, молбата си за милостиня, като извлече многоъгълен звук (все пак странно — би трябвало да чуе, че съм бос). Две ученичета от кърмата на трамвая огледаха на минаване голия човек, сетне врабците се върнаха на тревата между релсите, откъдето ги бе вдигнал жълтият вагон. Започна да прикапва дъжд и той го почувствува така, сякаш някой долепваше сребърна монета до различни части на тялото му. От вестникарската будка бавно се отдели млад полицай и тръгна към него.

— Забранено е да се разхождате така из града — каза той, загледан в пъпа на Фьодор Константинович.

— Откраднаха ми всичко — обясни кратко Фьодор Константинович.

— Това не бива да се случва — каза полицаят.

— Да, но все пак се случи — рече, кимайки, Фьодор Константинович (наблизо вече се бяха събрали неколцина души и любопитно следяха диалога).

— Дори да са ви обрали, не може да ходите гол по улиците — настоя полицаят, вече ядосан.

— Но нали трябва все някак да стигна до пиацата за таксита — как мислите?

— В такъв вид — не можете.

— За съжаление няма как да се превърна в дим или да обрасна с костюм.

— Казвам ви, че така не можете да се движите — заяви полицаят („Нечувано безсрамие“ — изкоментира нечий плътен глас отзад).

— В такъв случай — каза Фьодор Константинович — ви остава само да ми повикате такси, а аз ще ви изчакам тук.

— Не можете да стоите гол — рече полицаят.

— Ще си сваля плувките и ще се преструвам на статуя — предложи Фьодор Константинович.

Полицаят си извади кочана с глобите и изтръгна молива от него така, че го изтърва на тротоара. Някакъв работник угоднически го вдигна.

— Презимето и адресът — каза полицаят, вбесен.

— Фьодор Годунов-Чердинцев — отвърна Фьодор Константинович.

— Стига с тези шеги и си кажете името — изрева полицаят.

Приближи се друг, с по-висок чин, и попита за какво става дума.

— Откраднаха ми дрехите в гората — търпеливо изрече Фьодор Константинович и внезапно усети, че е целият мокър от дъжда.

Някои от зяпачите се бяха скрили под навеса, а бабичката, застанала до лакътя му, си отвори чадъра, като едва не му избоде очите.

— Кой ги открадна? — попита вахмистърът.

— Не зная и най-вече ми е все едно — каза Фьодор Константинович. — Сега искам да се прибера вкъщи, а вие ме бавите.

Дъждът внезапно се усили и забърза през асфалта, по чиято плоскост заскачаха свещи, свещи, свещи. На полицаите (вече съвсем степани и почернели от мокротията) поройният дъжд явно им се стори стихия, в която плувките са ако не уместни, във всеки случай поносими. Младшият понечи още веднъж да измъкне адреса на Фьодор Константинович, но старшият махна с ръка и двамата, като ускориха малко достолепната си крачка, отстъпиха под навеса на колониала. Мокро лъскавият Фьодор Константинович се затича сред шумния плисък, свърна зад ъгъла и се гмурна в таксито.

Щом стигна, рече на шофьора да изчака, натисна звънеца, който до осем вечерта автоматично отключваше вратата, и се втурна по стълбището нагоре. Отвори му Мариана Николаевна; антрето бе претъпкано от хора и багаж: Шчоголев без сако, двамина хамали, които се въртяха край сандък (май в него беше радиото), миловидна шапкарка с кутия за шапки, някаква тел, камара дрехи от пералнята…

— Вие сте луд! — възкликна Мариана Николаевна.

— За Бога, платете на таксито — каза Фьодор Константинович, докато извиваше хладно тяло между хората и багажите, и най-сетне през барикадата от куфари се добра до стаята си.

Същата вечер трапезата бе обща, а по-късно трябваше да дойдат Касаткини, един балтийски барон, още някой… По време на вечерята Фьодор Константинович разказа малко поукрасено какво се е случило с него, Шчоголев се заливаше в здрав смях, а Мариана Николаевна се поинтересува (неслучайно) колко пари е имал в панталона. Зина на свой ред само вдигаше рамене и с необичайна настойчивост тикаше Фьодор Константинович към водката с явното опасение, че се е простудил.

— Това е то — последна вечер! — каза Борис Иванович, след като се насмя. — За вашето преуспяване, сеньор. Тези дни някой спомена, че сте насвяткали доста злобен реферат против Петрашевски. Похвално. Слушай, драга, има още една бутилка, за какво да я мъкнем, дай я на Касаткин. Значи оставате сираче — продължи той, като се захвана с италианската салата и я залапа доста мърляво. — Не ми се вярва нашата Зинаида Оскаровна особено да ви глези. Е, принцесо?… Такива ми ти работи, скъпи, тъй се променя съдбата човешка, мечтата глупешка. Минавало ли ми е през ум, че изведнъж ще ми се усмихне щастието — пу, пу, пу, да не го урочасам. Нали едва тази зима се чудех: ще мрем ли, или да продам Мариана Николаевна на вторични суровини… Тъй или иначе, изкарахме година и половина заедно с вас, задушевно, извинете за израза, живяхме, а утре се разделяме — вероятно завинаги. Съдбата си играе с човека. Днес — юнак, а утре — с мерак.

Когато вечерята приключи, Зина слезе да отключва на гостите. Фьодор Константинович беззвучно се оттегли в стаята си, където от вятъра и дъжда всичко бе тревожно оживено. Притвори прозореца, но след миг нощта каза: „Не“ — и някак широкооко и натрапчиво, пренебрегвайки ударите, се приближи отново. Толкова ми беше забавно, когато узнах, че на Таня й се е родила дъщеричка, много се радвам и за нея, и за теб. Тези дни написах на Таня дълго лирично писмо, но ми е останало неприятното чувство, че май съм сбъркал адреса ви: вместо „сто двайсет и две“ — някакъв друг номер, напосоки, както вече се случи веднъж, не мога да разбера как става така — пиша, пиша адреса много пъти машинално и вярно, а сетне изведнъж се сепна, погледна го съзнателно и виждам, че не съм сигурен в него, че е непознат — много чудно. Нали знаеш: потолок^[16], па-та-лок, pas ta logue, патолог — и тъй нататък, — докато „потолок“ не стане напълно чужд и подивял като „локотоп“ или „покотол“. Мисля, че някога същото ще се случи с целия живот. Във всеки случай предай на Таничка от мен всичко весело, зелено, льошински лятно. Утре заминават моите хазаи и от радост съм вън от себе си: вън от себе си — много приятно положение, както нощем на покрив. Още месец ще остана на улица Агамемнон, а сетне ще се преместя… Не зная как ще тръгне по-нататък. Между другото моят Чернишевски се харчи нелошо. Кой именно ти каза, че Бунин го е похвалил? Вече ми се струва отдавнашна работа цялата ми залисия с тази книга и всичките дребни бури на мисълта, грижи на перото — и сега съм напълно празен, чист и съм готов да пусна нови наематели. Набелязва се нещо в най-общи линии — ще взема да напиша класически роман с типаж, с любов, със съдба, с разговори…

Внезапно вратата се разтвори, Зина влезе до половината и без да изпуска ръчката на бравата, хвърли нещо на масата.

— Платете това на мама — каза тя, примижа и изчезна.

Той разтвори хартията. Двеста. Сумата му се стори огромна, ала минутното пресмятане показа, че тъкмо ще му стигне за двата изминали месеца, осемдесет плюс осемдесет, и за следващия трийсет и пет, вече без храна. Изведнъж обаче всичко се обърка, щом си спомни, че през последния месец не е обядвал, но пък е получавал по-стабилна вечеря; освен това през изминалото време бе внесъл десет (или петнайсет) марки, а, от друга страна, не бе платил за телефона и за някои дреболии като например за днешното такси. Решаването на задачата не му беше по силите, доскуча му; той мушна парите под речника.

„И с природни картини. Много се радвам, че препрочиташ моята книга, но вече е време да я забравиш — тя е само упражнение, проба, домашно преди ваканцията. Домъчня ми за теб и може би (повтарям, не зная как ще потръгне…) ще те навестя в Париж. Изобщо дори утре бих напуснал тази тежка като главоболие страна, в която всичко ми е чуждо и противно, в която роман за кръвосмешение или бездарно ударна, примиращо риторична, фалшиво въшлива повест за войната минава за литературен връх; където всъщност няма литература, при това отдавна; където от мъглата на крайно скучна демократична киша — и тя фалшива — стърчат все същите ботуши и каската; където нашата родна социална поръчка е заменена със социална сгода — и тъй нататък, и тъй нататък… бих могъл още дълго — забавното е, че преди половин век всеки руски мислител с куфар дращеше абсолютно същото — обвинение, дотолкова очевидно, че става безинтересно. Но преди, в златната среда на века, Боже мой, какви възторзи! «Малката гемютна^[17] Германия» — ах, тухлените къщички, ах, дечицата ходят на училище, ах, селянчето не бие кончето с кол!… Какво от това — ще го довърши по свой начин, по германски, на скришно място, с нажежено желязо. Да, отдавна да съм се махнал, но има някои лични неща (да не говорим за дивната ми самота тук, за дивния благотворен контраст между вътрешната ми обичайна атмосфера и страшно студения свят наоколо; нали знаеш, в студените страни е по-топло в стаите; по-добре изолират и отопляват), но и тези лични неща може така да се обърнат, че в най-близко време, като ги взема със себе си, да напусна Хермания. А кога ще се върнем в Русия? Колко идиотски сантиментално, като какъв хищен стон сигурно прозвучава тази невинна надежда за уседнали руснаци. А нали тя не е историческа — а само човешка, — но как да им обясним? За мен, разбира се, е по-лесно да живея вън от Русия, отколкото за друг, защото със сигурност зная: ще се завърна — първо, защото взех ключовете от нея, второ, защото все едно кога, след сто, след двеста години — ще живея там в своите книги или поне в бележката под линия на изследователя. Ето това вече е май историческа надежда, историко-литературна. «Копнея за безсмъртие — поне за земната му сянка!» Днес ти пиша прозирни глупости (както прозират влаковете), защото съм здрав, щастлив — а освен това цялата работа по някакъв начин има отношение към детенцето на Таня.

Алманахът се нарича «Башня». Нямам го, но ще го намериш във всяка руска библиотека. От чичо Олег не съм получил нищо. Кога ги е пратил? Според мен нещо грешиш. Това е. Бъди здрава, целувам те. Нощ е, тихо вали — дъждът е намерил нощното си темпо и сега може да вали безкрай.“

Чу се как антрето се изпълни със сбогуващи се гласове, как падна нечий чадър, как изпухтя и спря асансьорът, повикан отдолу от Зина. Отново всичко утихна. Фьодор Константинович влезе в трапезарията, където Шчоголев довършваше орехите, като дъвчеше на едната си страна, а Мариана Николаевна раздигаше масата. Пълното й тъмнорозово лице с лъскави извивки на ноздрите, лилавите вежди, кайсиената коса, преминаваща в бодливосиньо върху голия тлъст тил, метличиновото око със замърсено от реснична боя бяло, мимоходом топнало поглед в чаената тиня по дъното на чайника, пръстените, гранатовата брошка, пъстрото шалче на раменете — всичко това образуваше заедно грубо, но сочно изрисувана картина от малко втръснал жанр. Тя сложи очилата, и извади от чантичката си листче с цифри, когато Фьодор Константинович попита колко дължи. При това Шчоголев учудено вдигна вежди: беше сигурен, че вече няма да види нито пфениг от квартиранта, и понеже всъщност беше добър човек, вчера бе посъветвал жена си да не му вади душата, а след около две седмици да пише от Копенхаген на Фьодор Константинович със заплахата да се обърнат към неговите близки. След като Фьодор Константинович се разплати, от двестате марки му останаха три и половина и той отиде да си ляга. В антрето се срещна със Зина, върнала се от долу.

— Е? — каза тя с пръст върху ключа на лампата — полувъпросително, полуподканващо междуметие, означаващо приблизително: „Минавате ли? Угасям; прибирайте се.“

Трапчинката върху голата й ръка, светлокопринените й крака в кадифени пантофки, сведено лице. Угасна.

Легна си сред шепота на дъжда и започна да се унася. Както винаги на границата на съзнанието и съня всякакъв словесен брак изплава нагоре с блясък и звън: кристален звук в онази нощ, тъй християнска под хризолитова звезда… — и в стремежа си да разчисти и да използва вслушалата се за миг мисъл започна да добавя от себе си: умрял е исполинът яснополянски, умрял е Пушкин, младият поет… — и понеже това беше ужасно, нататък се плъзнаха браздулици от римата: умря и лекарят Шполянски, астрахански, хански, извика Ханс тъй кански… Вятърът промени посоката и се заредиха на „з“: изобразиха и бриз от Бразилия, изобразиха и риза, лоза… тук отново се подаде крайче, понадено от мисълта, която слизаше все по-надолу в ада на алигаторски алитерации, в адски кооперации от думи, не „благо“, а „blague“^[18]. През този безсмислен брътвеж на бузата му заоблено се намести копчето на възглавницата, той се обърна на другата страна и по тъмния фон се затичаха голи хора към грюнвалдската вода, петно светлина в монограмния образ на инфузория заплава косо към горния ъгъл на подклепачното зрение. Зад някаква затворена вратичка в мозъка му, хванала се за ръчката и извърнала лице, мисълта се зае да обсъжда с някого сложна, важна тайна, но когато вратичката за миг се открехна, се оказа, че просто става дума за някакви столове, маси, атоли. Внезапно сред сгъстяващата се мъгла пред последния пост на разума удари сребърно телефонен звънец и Фьодор Константинович се обърна по очи, падайки… Звънът остана в пръстите му, сякаш се бе отрекъл. В антрето, вече оставила слушалката на място върху черния апарат, бе застанала Зина — изглеждаше уплашена.

— Тебе търсеха — каза тя полугласно. — Твоята предишна хазайка Frau Stoboy. Веднага да си идел. Чакал те някой. Побързай.

Той намъкна панталона от каша и тръгна задъхан по улицата. В това време на годината в Берлин има нещо като бели нощи: въздухът беше прозрачносив, мъглявите къщи плаваха като сапунени привидения. Някакви нощни работници бяха разкопали улицата на ъгъла и той трябваше да се промъква през тесни коридори от греди — до входа на всеки даваха фенерче, което трябваше да остави на изхода, на куки, забити в стълбовете, или просто на тротоара до празните бутилки от мляко. Щом остави и своята бутилка, той хукна нататък по матовите улици и предчувствието за нещо невероятно, невъзможно, нечовешки изумително облъхваше сърцето му с някаква свежа смесица от щастие и ужас. Сред сивата мъгла от зданието на гимназията излязоха по две слепи деца с черни очила, които минаха край него; те учат нощем (в икономично тъмни училища, денем пълни със зрящи) и пасторът, който ги придружаваше, приличаше на льошинския селски учител Бичков. Подпрял се на уличната лампа, стоеше кльощав пияница, оборил чорлава глава, разтворил нозе като ножица и мушнал ръце в джобовете, сякаш слязъл от страница на старинна „Стрекоза“^[19]. Руската книжарница още светеше — там продаваха книжлета на нощните шофьори, и през жълтеникавата мътилка на стъклото той забеляза силуета на Миша Березовски, който подаваше някому черния атлас на Петри^[20]. Сигурно е тежко така да се работи нощем! Вълнението отново го заля, щом попадна в района, в който бе живял преди. Задъхваше се от тичането, сгънатото одеяло тегнеше на свитата му ръка — трябваше да бърза, а бе забравил разположението на улиците, пепелната нощ бе разбъркала всичко, беше разменила като на негатив взаимната връзка между тъмни и бледи места, нямаше кого да попита, всички спяха. Внезапно изникна тополата, зад нея високата кирха с виолетово-червения прозорец в арлекинови ромбове светлина: вътре се извършваше нощна служба, траурна старица с памуче под седълцето на очилата бързаше да се качи по стъпалата. Намери своята улица, но в началото й стълб с нарисувана ръка в ръкавица и с фуниевиден ръкав сочеше, че в нея трябвало да се влиза откъм другата страна, където е пощата, понеже откъм тази били струпани знамената за утрешните тържества. Страхуваше се обаче да не я изгуби, докато заобикаля, при това пощата — тя е за по-късно, стига вече да не са пратили телеграма на майка му. Прекатери се през дъски, сандъци, през кукла на гренадир с букли и видя познатата къща; там работниците вече бяха проснали червената ивица на килима от вратата през тротоара, както правеха на Крайбрежната улица през бална нощ. Изтича по стълбището, фрау Стобой му отвори веднага. Лицето й гореше, беше по бяла болнична престилка — преди се бе занимавала с медицина.

— Само без вълнения — каза тя. — Влезте в стаята си и стойте там. Трябва да сте готов за всичко — допълни с прозвъннал глас и го блъсна в стаята, в която бе смятал, че вече никога не ще стъпи.

Хвана я за лакътя, вече не се владееше, но тя отърси ръката му.

— Един човек е дошъл при вас — каза Стобой, — но сега почива… Почакайте минута-две.

Вратата се затръшна. Стаята беше съвсем същата, сякаш той продължаваше да живее в нея: същите лебеди и лилии по тапетите, същият таван, дивно изрисуван с тибетски пеперуди (ето я например Thecla bieti). Очакване, страх, студ от щастието, напиращи ридания — всичко се смеси в общо ослепително вълнение и той остана насред стаята, нямаше сили да помръдне. Ослуша се, загледан във вратата. Знаеше кой ще влезе ей сега и мисълта как по-рано се е съмнявал в това завръщане го учудваше: това съмнение сега му изглеждаше тъп инат на смахнат, недоверие на варварин, самодоволство на невеж. Сърцето му се пръскаше като на човек преди екзекуция, но в същото време тази екзекуция бе такава радост, пред която животът помръква, и не разбираше отвращението, което изпитваше понякога, щом в набързо стъкмените сънища му се мяркаше събитието, осъществяващо се сега наяве. Внезапно зад трепналата врата (някъде далеч се отвори друга) се чуха познати стъпки, домашната сахтиянена походка, вратата безшумно, но със страшна сила се разтвори, на прага застана баща му. Беше със златна тюбетейка, в шевиотена куртка с джобове на гърдите за табакерата и за лупата; кафявите бузи в рязкото раздвояване на симетричните бразди бяха избръснати особено грижливо; в тъмната брада блестяха като сол бели косми; очите топло и мъхесто се смееха сред мрежата от бръчки — а Фьодор стоеше и не можеше да направи крачка. Баща му произнесе нещо, но толкова тихо, че той не различи какво, макар и смътно да съзнаваше: отнася се за това, че се е върнал цял и невредим, човечно истински. И все пак беше страшно да го приближи — толкова страшно, че на Фьодор му се струваше — ще умре, ако влезлият пристъпи към него. Някъде в далечните стаи прозвуча предпазващо щастливият смях на майка му, а баща му тихо примлясна, без почти да отваря уста, както някога, когато се решаваше на нещо или диреше нещо по страницата… сетне пак заговори — и това отново означаваше, че всичко е добре и просто, че тъкмо това е възкресение и другояче не може да бъде, и още: че е доволен, доволен — от лова, от завръщането, от книгата на сина си за него, — и тогава най-сетне му олекна, избликна светлина, баща му уверено и радостно разтвори прегръдки. Фьодор изстена, изхлипа и в общото усещане за вълнената куртка, за едрите длани, за нежното боцкане от подстриганите мустаци нарасна блажено щастливата, жива, непреставаща да расте, огромна като рай топлина, в която се стопи и се разтвори неговото ледено сърце.

Отначало накамарването на нещо върху нещо и бледата дишаща ивица, отиваща нагоре, бяха съвсем неразбираеми като думи от забравен език или части от разглобена машина — и тази безсмислена бъркотия прати панически трепет в душата му: събуди се в ковчег, на лунна светлина, в тъмницата на вяло небитие. Но нещо в мозъка му се обърна, мисълта се утаи, побърза да замаже истината — и той разбра, че гледа пердето на полузатворения прозорец, масата пред прозореца: такъв е договорът е разума — театърът на земния навик, мундирът на временното естество. Отпусна глава върху възглавницата и се помъчи да се изпълни с топлото, дивното, обясняващото всичко — но вече му се присъни нещо бездарно компилативно, набърже скърпено от изрезки на дневния живот и стъкмено по негова мярка.

Утрото бе навъсено, хладно, със сиво-черни локви по дворния асфалт, ехтеше противно плоският звук от изтупвани килими. Шчоголеви приключваха подреждането на куфарите. Зина отиде на работа, а в един трябваше да се срещне с майка си, за да обядват двете във „Фатерланд“. За щастие не предложиха на Фьодор Константинович да се присъедини към тях — напротив, докато му притопляше кафето в кухнята, Мариана Николаевна му каза, както той седеше до нея по хавлия, шашнат от бивачното настроение в апартамента, че в килера му е оставила за обед малко италианска салата и шунка. Между другото се разбра, че през нощта звънил все същият злополучен телефонен абонат: този път бил ужасно развълнуван, било се случило нещо — но какво, така и не се разбрало.

Борис Иванович за десети път преместваше от един куфар в друг обувките си с калъпите: до една чистички, лъснати — към тях бе необикновено грижовен.

После се облякоха и излязоха, а Фьодор Константинович дълго с наслада се къпа, бръсна се, изряза си ноктите на краката, беше особено приятно да промуши ножицата под коравото крайче, да щракне — и се разхвърчаваха из цялата баня. Почука портиерът, но не можа да влезе, защото Шчоголеви на излизане бяха пуснали ключалката, а ключовете на Фьодор Константинович се разхождаха кой знае къде. В процепа на вратата, като изтрака с металното капаче, пощальонът пусна белградското вестниче „За Цар и Церков“, Борис Иванович бе абониран за него, а малко по-късно някой мушна рекламна листовка (останала да стърчи като лодка) на отворена наскоро бръснарница. Точно в единайсет и половина откъм стълбището гръмна еклив лай — развълнувано слизаше кучето елзаска вълча порода, извеждано по това време на разходка. С гребен в ръката той излезе на балкона да погледне дали не се е разведрило, но макар да не валеше, небето се белееше мътно и безнадеждно — немислимо беше да си представи, че вчера е могъл да се излежава в гората. В спалнята на Шчоголеви се търкаляха хартийки, един от куфарите бе още отворен и отгоре върху пешкира бе оставена гумена помпичка. В двора се бе появил скитащ мустакат човек с цимбал, барабан, саксофон, целият бе окичен с музика, с лъскава музика на главата, носеше и маймунка с червено палтенце; дълго пя, като потропваше и зънкаше — но впрочем не заглушаваше тътена от килимите по лостовете. Като бутна предпазливо вратата, Фьодор Константинович се озова в стаята на Зина, в която никога не беше влизал, и със странното усещане на весел новодомец дълго гледа бодро тиктакащия будилник, розата в чаша — със стъбълце, обраснало в мехурчета, диванчето, превръщащо се нощем в легло, и чорапите, съхнещи на радиатора. Закуси, седна до масата си, топна перодръжката и замря над бялата страница. Върнаха се Шчоголеви, идва портиерът, Мариана Николаевна строши флаконче парфюм — а той все седеше над гледащия го изпод вежди лист и се пробуди чак когато Шчоголеви се застягаха за гарата. До влака имаше още два часа, но гарата наистина бе доста далеч.

— Грях не грях — обичам да пристигам по-отрано — бодро изрече Борис Иванович, хванал ръкава и маншета си, за да намъкне палтото.

Фьодор Константинович му държеше (Шчоголев с учтиво възклицание, още половинчат, се дръпна и внезапно в ъгъла се превърна в страшен гърбушко), а сетне отиде да се сбогува с Мариана Николаевна, която пред огледалото на гардероба, странно променила израза на лицето си (залъгвайки и умилквайки се на своето отражение!), си слагаше синята шапка със синя воалетка. На Фьодор Константинович внезапно странно му домъчня за нея и като помисли, предложи да отскочи до ъгъла да им вземе такси.

— Да, моля ви — каза Мариана Николаевна, тежко юрнала се към ръкавиците на дивана.

На пиацата нямаше коли, бяха ги взели, наложи се той да прекоси площада и да потърси отсреща. Шчоголеви вече бяха слезли, сами си бяха свалили куфарите („тежкият багаж“ беше изпратен вчера).

— Е, Бог да ви закриля — каза Мариана Николаевна и го целуна с гумени устни по челото.

— Ако не се видим, ще си идем! — подвикна Борис Иванович, шеговито размаха ръка; таксито изви и замина.

„Завинаги“ — с облекчение си помисли Фьодор Константинович и като си заподсвирква, тръгна нагоре.

Едва пред вратата осъзна, че не може да влезе. Особено ядосващо беше да гледа, като вдигнеше капака на пощенския отвор, връзката ключове на пода в антрето: Мариана Николаевна ги бе пуснала вътре, след като беше заключила. По стълбището слезе доста по-бавно, отколкото се беше изкачил. Знаеше, Зина се канеше да иде направо на гарата: като се вземеше предвид, че влакът тръгва след час и половина и че пътят оттам с автобус беше цял час, тя (и ключовете) щеше да се върне най-рано след три часа. Вън беше мрачно и ветровито; нямаше при кого да иде, а в кръчми, в кафенета не стъпваше никога, мразеше ги люто. В джоба си имаше три марки и половина, купи си цигари и тъй като разяждащата го като глад потребност час по-скоро да види Зина (тъкмо сега, когато всичко е разрешено) всъщност изсмукваше цялата светлина и смисъл от улицата, от небето, от въздуха, той забърза към ъгъла, където спираше нужният му автобус. Това, че беше по домашни пантофи, в съвсем овехтял и измачкан костюм, лекьосан отпред, с липсващо копче на дюкяна, с провиснал на коленете плат и с майчината кръпка на задника, никак не го безпокоеше. Загарът и разкопчаната яка на чистата риза му даваха нещо като приятен имунитет.

Беше някакъв официален празник. От прозорците на къщите висяха три сорта знамена: черно-жълточервени, черно-бяло-червени и просто червени; всеки сорт означаваше нещо, а най-смешното бе: това нещо можеше да вълнува някого с гордост или със злоба. Имаше големи и малки знамена — с къси и с дълги дръжки, но градът не беше станал по-привлекателен от този ексхибиционизъм на гражданската възбуда. Мрачна процесия забави автобуса на Тауентциенщрасе; най-отзад в бавен камион се возеха полицаи с черни груби ръкавици, а сред знамената имаше едно с руски надпис „За Сърб и Чок!“, та известно време Фьодор се измъчваше от мисълта къде ли живеят тези „чоки“ — дали не са чукчи? Внезапно си представи служебните фестивали в Русия, войниците с дълги шинели, култа към скулите, грамадния плакат с крещяща баналност в ленинско сако и каскетче, и сред гърма на глупостта, сред литаврите на скуката, сред робските великолепия — нищожния панаирджийски писък на евтината истина. Ето го вечното, все по-чудовищно в радушието си повторение на Ходинка с гощавките — ала какви (много по-големи от първите предлагани), и с прекрасно организирано извозване на труповете… Но, общо взето — нека! Всичко ще мине и ще се забрави — и отново след двеста години някой самолюбив некадърник ще си отмъсти чрез мечтаещите за доволство наивници (стига да не настъпи моят свят, където всеки сам си е господар и няма равенство, няма власти — впрочем, щом не искате, недейте, все ми е едно).

Площад Потсдам, вечно осакатен от ремонти (о, старите картички с него, където е толкова просторно, радостта от файтонджиите, дългополи дами с копринени препаски, замитащи прахоляка — но все същите тлъсти цветарки). Псевдопарижкият стил на Унтер ден Линден. Тесните търговски улици зад него. Мостът, борсата и чайките. Мъртвите очи на старите хотели втора, трета, стотна категория. Още няколко минути пътуване — и ето я гарата.

Видя Зина в бежова рокля от жоржет и бяла шапчица да изхвърчава нагоре по стъпалата. Тя тичаше с прибрани до тялото розови лакти, притиснала чантичката — и когато той я настигна и я прегърна леко, тя се обърна с нежна и матова усмивка, с щастливата тъга в очите, с които го посрещаше насаме.

— Слушай — избъбри припряно, — закъснявам, да тичаме.

Но той отговори, че вече се е сбогувал с тях и ще я почака долу.

Ниското, залязващо зад покривите слънце сякаш се беше изръсило от облаците, закрили небосвода (но вече съвсем меки и небъдни също като вълнистото им стопяване върху зеленикав абажур), и там, в тясната пролука, небето беше нажежено, а отсреща прозорецът и металните букви горяха като медни. Дългата сянка на хамалина, тикащата сянка на количка, погълнала тази сянка, но тя отново подаде остър ъгъл на завоя.

— Ще ни е мъчно без тебе, Зиночка — рече Мариана Николаевна вече от вагона. — Но във всеки случай вземи отпуск през август и ела — ще видим, може пък да останеш при нас.

— Едва ли — каза Зина. — Ах, да. Днес ти бях дала моите ключове. Да не ги отнесеш със себе си, дай ги, моля те.

— Да ти кажа, оставих ги в антрето… и на Боря са в чекмеджето на масата… Нищо: Годунов ще ти отвори — допълни успокоително Мариана Николаевна.

— Е, това е. Остани със здраве — като въртеше очи, се обади Борис Иванович иззад пълното рамо на жена си. — Ах, Зинка, Зинка, ела при нас, ще караш велосипед, ще пиеш мляко до насита — кеф!

Влакът трепна и ето, запълзя. Мариана Николаевна дълго маха. Шчоголев прибра глава като костенурка (а докато е сядал, сигурно е изпъшкал).

Тя на подскоци изтича по стъпалата — чантата този път висеше от пръстите й, бронзов блясък от последния слънчев лъч пробяга в зениците й, когато долетя при Фьодор Константинович. Целунаха се така, сякаш току-що беше пристигнала отдалеч, след дълга раздяла.

— Хайде, отиваме да вечеряме — каза тя, като го хвана под ръка. — Сигурно си безумно гладен.

Той кимна. С какво се обяснява? Откъде се взе това странно притеснение — вместо ликуваща, бъбрива свобода, каквато толкова, толкова предвкусвах? Сякаш съм отвикнал от нея или не мога с нея, предишната, да се приспособя към тази свобода.

— Какво ти е? Защо се вкисна? — наблюдателно попита тя след мълчанието (вървяха към спирката на автобуса).

— Мъчно ми е да се разделя с Борис Бодри — отвърна той, като се мъчеше поне с шега да се отърси от странното притеснение.

— А на мен ми се струва, че е от вчерашните премеждия — усмихна се леко Зина и той внезапно долови в тона й някак пресилен звън, който отговаряше по свой начин на неговото смущение и така го подчертаваше и усилваше.

— Глупости. Дъждът беше топъл. Чувствувам се чудесно.

Пристигна, качиха се. Фьодор Константинович плати от дланта си за двата билета. Зина каза:

— Чак утре ще взема заплата, така че имам само две марки. А ти?

— И аз не съм по цвете. От твоите двеста ми останаха три и половина, но повечето изфирясаха.

— Ще стигнат колкото за вечеря — каза Зина.

— Напълно ли си сигурна, че идеята за ресторанта ти харесва? Защото на мен не особено.

— Нищо, примири се. Изобщо вече свърши със здравословната домашна кухня. Не ме бива дори за пържени яйца. Трябва да помислим как да се уредим. А сега зная едно чудесно място.

Няколко минути мълчание. Вече светеха уличните лампи, витрините: от незрялата светлина улиците посърнаха и побеляха, а небето беше светло, широко, с облачета, обточени с фламингов пух.

— Виж, снимките са готови.

Взе ги от студените й пръсти. Зина на улицата, пред кантората, стройна и светла, с тясно стъпили нозе, сянката на липовия дънер напреки на тротоара като бариера, спусната пред нея, Зина, седнала на една страна на прозоречния перваз със слънчев венец около главата. Зина на бюрото си, излязла е лошо, с тъмно лице — но на преден план е царствената пишеща машина с блясък върху ръчката на валяка.

Тя ги мушна отново в чантата, извади и отново прибра месечната трамвайна карта в целофан, извади огледалце, погледна озъбено пломбата на предния си зъб, върна го обратно, щракна чантата, остави я на коленете си, погледна си рамото, махна прашинка, сложи си ръкавиците, извърна глава към прозореца — всичко необичайно бързо, с раздвижено лице, с премигване, някак вътрешно прехапала устни и всмукала бузи. Но вече седеше неподвижно, сухожилието върху бледата й шия бе изопнато, ръцете с бели ръкавици бяха отпуснати върху огледалната кожа на чантата.

Клисурата на Бранденбургската врата.

Оттатък площад Потсдам близо до канала възрастна скулеста германка (къде ли съм я виждал?) с облещено, треперещо кученце под мишница се юрна да слиза, като се олюля и се забори с призраци, и Зина я погледна нагоре с бърз небесен поглед.

— Позна ли я? — попита тя. — Лоренц. Май ужасно ми се сърди, че не й се обаждам. Общо взето, съвсем излишна дама.

— На бузата ти има сажда — каза Фьодор Константинович. — Внимавай да не я размажеш.

Отново чантата, кърпичката, огледалцето.

— Скоро слизаме — избъбри тя след малко. — Какво?

— Нищо. Съгласен съм. Слизаме където кажеш.

— Тук — каза тя след още две спирки, хвана го за лакътя, привдигна го, отново седна от тласъка, стана вече окончателно и заизважда чантата си като от вода.

Светлината вече се беше стабилизирала; небето бе напълно замряло. Премина камион с връщащи се от някакви граждански оргии младежи, които размахваха нещо, крещяха нещо. Сред градинка без дървета, само от голяма продълговата леха, заобиколена от алея, цъфтяха армия рози. Откритата кошара на ресторанта (шест маси) срещу тази градинка бе отделена от тротоара чрез белосана бариера с петунии отгоре.

До тях лапаха глиган с глиганка, черният нокът на келнера се потопи в соса, а до златната ивичка на моята бирена халба вчера се е притискала устна с раничка… Мъглата на някаква тъга обгърна Зина — бузите й, присвитите очи, трапчинката върху шията, ключицата — и за това някак спомагаше бледият дим от цигарата й. Тътренето на подметки наоколо сякаш омесваше сгъстяващата се тъмнина.

Внезапно в откровено нощното небе, много високо…

— Гледай — каза той. — Колко чудесно!

По тъмното кадифе бавно се плъзгаше брошка с три рубина — толкова високо, че не се чуваше дори тътенът на мотора.

Тя се усмихна, леко разтворила устни, загледана нагоре.

Едва сега той навлезе в реда от чувства, които си бе обещал, докато преди беше мислил как с нея ще се изплъзне от плена, укрепнал постепенно по времето на техните срещи, постепенно станал обичаен, макар да се основаваше върху нещо изкуствено и всъщност недостойно за значението, което бе добило: сега изглеждаше необяснимо защо във всеки от тези четиристотин петдесет и пет дни просто не са се изнесли от дома на Шчоголеви, за да заживеят двамата; но в същото време той подсъзнателно знаеше, че тази външна пречка е само претекст, само показно оправдание със съдбата, набързо поставила първата попаднала й подръка преграда, та през това време да се заеме с важна, сложна работа, вътрешна необходимост за която бе тъкмо забавянето на развитието, уж зависещо от житейската преграда.

Сега (в тази бяла, осветена кошара при златистата близост на Зина и при участието на топлата вдлъбната тъмнина точно зад релефно озарените петунии) той окончателно откри в мисълта за методите на съдбата това, което бе служило за нишка, за скрита душа, за шахматна идея на едва замисления „роман“, за който предишния ден бе намекнал мимоходом на майка си. Тъкмо за това заговори сега, заговори така, сякаш това бе само най-хубавият, най-естественият израз на щастието — което пак тук странично, в по-общодостъпно издание се изразяваше с неща като кадифеността на въздуха, като трите липови изумрудени листа, попаднали в светлината на лампата, като студа на бирата, лунните вулкани на картофеното пюре, неясния говор, стъпките, звездата сред развалините от облаци…

— Ето какво бих искал да сторя — каза той. — Нещо, наподобяващо работата на съдбата спрямо нас. Спомни си само как се бе заела с това преди три и нещо години… Първият опит да ни срещне: тромав, усложнен! Да вземем само превозването на мебелите… Имаше нещо с такъв размах от рода на „не жаля материала“ — само като си помислиш, да настани в къщата, в която току-що се бях пренесъл, семейство Лоренц с цялата им покъщнина! Груба идея: чрез жената на Лоренц да ме запознае с теб, а за ускоряване бе използуван Романов, който ме покани у тях на вечеринка. Но тъкмо тук съдбата сглупи: посредникът бе несполучлив, неприятен за мен — и бе постигнат точно обратният ефект: заради него започнах да избягвам запознанството с Лоренц — затова целият този претрупан градеж отиде на вятъра, съдбата си остана с мебелния фургон в ръце, разходите не се оправдаха.

— Внимавай — каза Зина, — може да ти се разсърди заради тази критика и да ти отмъсти.

— Слушай нататък. Тя направи втория си опит, вече по-евтин, но обещаващ успех, защото нали все ми трябват пари, затова би трябвало да се вкопча в предлаганата ми работа — да помогна на непозната госпожица при превода на някакви си документи, но и това не сполучи. Първо, защото адвокатът Чарски също се оказа неподходящ посредник, а, второ, защото мразя да се занимавам с преводи на немски — затова отново се провали. Тогава вече най-сетне след тази несполука съдбата се реши да действува със сигурност, тоест направо да ме настани в апартамента, в който живееш, и за тази цел избра не първия срещнат, а човек, който не само ми е симпатичен, но и енергично се зае с нещата и не ме остави да кръшкам. Р1аистина в последната минута стана задръстване, което за малко да провали работата: в бързината — или от скъперничество — съдбата не си мръдна пръста да осигури присъствието ти по време на първото ми посещение; а аз, нали разбираш, поприказвах пет минути с пастрока ти, всъщност от небрежност изтърван от клетката, през рамото му зърнах съвсем непривлекателна стая и реших да не я наемам; тогава вече от немай-къде, като последна отчаяна маневра, съдбата, която нямаше как веднага да те покаже, ми показа твоята бална синкава рокля на стола — колко странно, и аз не зная защо, но маневрата сполучи, представям си как съдбата си е отдъхнала.

— Само че роклята не беше моята, а на братовчедка ми Раиса — тя е много мила, но е ужасна мутра, — май ми я беше оставила да махна или да пришия нещо.

— Тогава излиза съвсем остроумно. Каква находчивост! Най-очарователното в природата и в изкуството се гради върху лъжа. Нали виждаш — започна с лудешки търговски размах, а приключи с най-изискан щрих. Не е ли това линия за чудесен роман? Каква тема! Ала трябва да я застроя, да й сложа завеси, да я обкръжа с гъсталака на живота — на своя живот, на своите писателски страсти, грижи.

— Да, но ще излезе автобиография с масови екзекуции на добрите познати.

— И така да е — ще разбъркам тестето, ще променя, ще смеся, ще сдъвча, ще избълвам… ще добавя свои подправки, така ще го просмуча със себе си, че от автобиографията ще остане само прах — но, разбира се, прах, от който се прави най-оранжевото небе. И няма да го напиша сега, а още дълго ще се готвя, може би години… Във всеки случай първо ще се захвана с друго — иска ми се нещо да преведа по свой начин от един старинен френски умен човек — ей така, за окончателно поробване на думите, защото в моя „Чернишевски“ те още се мъчат да надават глас.

— Всичко това е чудесно — каза Зина. — Ужасно ми харесва. Според мен ще станеш писател, какъвто още не е имало, и Русия направо ще вехне по тебе — когато прекалено късно се осъзнае… Но дали ме обичаш?

— Това, което казвам, е в известен смисъл обяснение в любов — отвърна Фьодор Константинович.

— Малко ми е „в известен смисъл“. Знаеш ли, понякога вероятно ще съм жестоко нещастна с теб. Но, общо взето, ми е все едно, готова съм.

Тя се усмихна, широко разтворила очи и вдигнала вежди, а сетне леко се облегна на стола и се зае да пудри брадичката и носа си.

— Ах, трябва да ти кажа — това е великолепно, у него има едно забележително място, което май мога да кажа наизуст, стига да не се объркам, не ме прекъсвай, преводът е още приблизителен: имало някога един човек… живял като истински християнин; правел много добрини кога със слово, кога с дело, а кога с мълчание; спазвал пост; пиел вода от планински долини (хубаво — нали?); хранел духа си чрез съзерцание и бдение; изживял чист, мъчен, мъдър живот; когато обаче усетил наближаването на смъртта, тогава вместо мисли за нея, вместо разкаяни сълзи, сбогувания и скръб, вместо монаси и черен нотариус събрал гости на гуляй, акробати, актьори, поети, куп танцьорки, трима вълшебници, толенбургски студенти гуляйджии, един пътешественик от Тапробана, гаврътнал чаша вино и се споминал с безгрижна усмивка сред сладки стихове, маски и музика… Нали е великолепно? Ако някога ми се наложи да умирам, бих искал да е именно така.

— Само без танцьорките — отбеляза Зина.

— Е, те са просто символ на веселба. Да тръгваме ли вече?

— Трябва да платим — каза Зина. — Повикай го.

Сетне им останаха единайсет пфенига, като се брои и почернялата монетка, която тя тези дни бе намерила на тротоара: за късмет. Когато тръгнаха по улицата, той усети бързи тръпки покрай гръбнака и — отново същото притеснение, но вече в друг, морен ракурс. До къщи имаше двайсет минути бавно ходене и го пареше под лъжичката от въздуха, от мрака, от медената миризма на цъфналите липи. Тази миризма се стапяше, заменяше се от черна свежест из пътя от липа до липа и отново под очакващата шатра нарастваше задушният, опияняващ облак, а Зина, издала напред ноздри, мълвеше: „Ах… помириши“ — и отново мракът се обезвкусяваше, и отново се изпълваше с мед. Нима днес, нима сега? Бреме и заплаха за щастие. Когато вървя така с теб, бавно, бавно, и съм те хванал през рамо, всичко леко се олюлява, главата ми шуми, иска ми се да тътря нозе, лявата обувка се смъква от крака ми, влачим се, влачим се, замъгляваме се — всеки миг напълно ще се стопим… И някога ще си припомним всичко това — липите, сянката върху стената, нечий пудел, който почуква с неотрязани нокти по плочите на нощта. И звездата, звездата. А ето го и площада и тъмната кирха с жълтия часовник. А ето на ъгъла — къщата.

И сбогом, книга! И видения! Тук краят се налага сам. Когато вдигне се Евгений, поетът няма да е там. Все пак ухото не желае със музикалната омая да се разделя. И сама съдбата звънва — за ума предел не съществува: ето, там, гдето сложих точка аз, зад страницата в син захлас бди призракът на битието като прииждащ облак тих — и не завършва този стих.