Владимир Набоков
Дар (5)

3

Всяка сутрин малко след осем един и същ звук зад тънката стена на сантиметри от слепоочието му го изваждаше от дрямката. Беше чистият, кръглодънен звук на чаша, поставяна обратно върху стъклената поличка; сетне дъщерята на хазаите се окашляше. Следваше прекъслечният пукот на въртяща се ролка, после — пускане на водата, която се давеше, пъшкаше и внезапно се изгубваше, сетне загадъчно се чуваше вътрешният вой на крана, превръщащ се накрая в шепот на душа. Резето тракваше, покрай вратата отминаваха стъпки. Насреща им се задаваха други, тъмно тежки, пришляпващи: Мариана Николаевна бързаше към кухнята да свари кафе за дъщеря си. Чуваше се как отначало газта не се запалва и шумно пука; укротена, лумваше и равномерно засъскваше. Първите стъпки се връщаха вече на токчета; в кухнята се подемаше припрян, сърдито развълнуван разговор. Както някои говорят с южняшки или с московски акцент, така майката и дъщерята неизменно разговаряха помежду си с кавгаджийско произношение. Гласовете си приличаха, и двата мургави и загладени, но единият беше по-груб и сякаш стеснен, другият — по-волен и чист. В ромона на майчиния имаше молба; във все по-скъсяващите се отговори на дъщерята звънтеше яд. Сред тази неясна утринна буря Фьодор Константинович отново кротко заспиваше.

В разреждащата се на места дрямка различаваше звуците от шетане; внезапно стената рухваше върху му: четката за под се бе плъзнала и паднала до вратата му. Веднъж в седмицата дебелата, едва поемаща си дъх портиерка, миришеща на кисела пот, идваше с прахосмукачката и тогава започваше ад, светът се разпадаше на части, адският вой проникваше чак в душата му и вадеше Фьодор Константинович от леглото, от стаята, от къщи. Обикновено към десет Мариана Николаевна на свой ред заемаше банята, а след нея, вече кашляйки с храк в движение, натам се запътваше и Иван Борисович. Той пускаше водата към пет пъти; не използваше ваната, задоволяваше се с бъбренето на умивалника. Към десет и половина апартаментът утихваше: Мариана Николаевна излизаше на пазар, Шчоголев — по своите тъмни дела. Фьодор Константинович се потапяше в блажена бездна, в която топлите остатъци от дрямката се смесваха с чувството за щастие, вчерашно и предстоящо. Доста често сега започваше деня със стихотворение. Легнал по гръб с първата, утоляващо вкусна, едра и продължителна папироса между спечените устни, отново след прекъсване почти от десет години създаваше особения род стихотворения, които през близката вечер се подаряват, за да се отразят във вълната, която ги е вдигнала. Сравняваше тоналността на тези с тоналността на онези. Думите на онези бяха забравени. Само тук-там след изтритите букви още се бяха запазили рими, донейде богати, примесени с бедни: липи-кипи, блян-облян, алея-аленея (листата или залезът?). През онова шестнайсето лято от живота му за пръв път се зае сериозно да пише стихове; преди това освен ентомологичните шеги нямаше нищо. Но атмосферата на съчинителство отдавна му бе позната и обичайна: у тях всички пописваха — пишеше Таня в албумче с ключе; пишеше майка му трогателно непретенциозни стихотворения в проза за красотата на родните места; баща му и чичо Олег сътворяваха стихчета по някакъв повод — и такива поводи имаше често; леля Ксения пък лееше стихотворения само на френски, темпераментни и „звучни“, напълно пренебрегвайки тънкостите на силабичния стих; излиянията й бяха много популярни в петербургското общество, особено поемата „La Femme et la Panthère“^[1], а също и преводът на Апухтин:

Le gros grec d’Odessa, le juif de Varsovie,

Le jeune lieutenant, le général âgé,

Tous ils cherchaient en elle un peu de folle vie,

Et sur son sein rêvait leur amour passager.^[2]

Освен това имаше един „истински“ поет, братовчед на майка му, княз Волховской, който бе издал дебел скъп том на сякаш кадифена хартия, набран с дивен шрифт, целият в италиански лозови винетки, том с морни стихотворения „Зори и Звезди“, с фотографския портрет на автора в началото и с чудовищен списък от печатни грешки в края. Стихотворенията бяха разделени на части: Ноктюрни, Есенни мотиви, Струни на Любовта. Над повечето се мъдреше украсено с герб мото, а под всяко — точната дата и мястото на написване: Соренто, Ай-Тодор или „Във влака“. Не помня нищо от тези творби освен често повтарящата се дума „екстаз“, която още тогава ми звучеше като обозначение на стара посуда: „екс-таз“.

Татко малко се интересуваше от стихове, правеше изключение само за Пушкин: знаеше го, както някои знаят църковната служба, и докато се разхождаше, обичаше да го декламира. Понякога ми се струва, че ехото от „Пророк“ и до днес трепти в някое екливо възприемчиво азиатско дефиле. Освен това цитираше, доколкото си спомням, несравнимата „Пеперуда“ на Фет и „Сиви сенки“ на Тютчев; но това, което нашите роднини толкова харесваха, хилавата, удобна за запомняне лирика от края на миналия век, жадно очакваща да бъде прикачена към музика като спасение от бледата немощ на думите, напълно го подминаваше. Най-новата поезия пък той смяташе за боклук — пред него не разправях много-много за увлеченията си в тази област. Когато веднъж прелисти с вече готов присмех стихосбирките на поетите, пръснати върху масата ми, и попадна на най-слабото от най-добрия^[3] (там, където се появява невъзможният, непоносимият „джентълмен“ и „сатър“ се римува със „сър“), толкова ме хвана яд, че бързо му подадох „Гръмокипящ бокал“^[4], та по-добре върху него да си излее сарказма. А въобще ми се струваше, че ако забрави поне за малко това, което от глупост бях нарекъл „класицизъм“, и без предубеждение вникне в онова, дето толкова го обичах, ще разбере новото очарование, появило се в чертите на руската поезия, очарование, което долавях дори в най-нелепите й изяви. Но когато пресмятам какво е оцеляло сега за мен от тази нова поезия, виждам, че оцелялото е съвсем малко, а именно само това, което естествено продължава Пушкин, докато пъстрата шума, долнопробният фалш, маските на бездарността и кокилите на таланта — всичко, прощавано или освещавано по свой начин от моята любов, а възприемано от баща ми като истинското лице на новото — „мутра на модернизма“, както се изразяваше, сега е толкова остаряло, толкова забравено, както не са забравени дори стихотворенията на Карамзин; и когато на чужд рафт ми попадне стихосбирка, живяла някога у мен като сестра, чувствувам в нея само това, което тогава бе чувствувал баща ми. Грешката му беше не че накуп бе охулил цялата „поезия модерн“, а че не бе пожелал да зърне в нея дългия животворен лъч на своя любим поет.

Запознах се с нея през лятото на 1916 година. Тогава беше на около двайсет и три. Мъжът й, който ни се падаше далечен роднина, беше на фронта. Тя живееше във виличка в пределите на нашето имение и често идваше у нас. Заради нея почти да забравя пеперудите и напълно пропуснах руската революция. През зимата на 1917 година замина за Новоросийск — и едва в Берлин случайно научих за страшната й смърт. Беше слабичка, с високо вдигната кестенява коса, големите й черни очи гледаха весело, имаше трапчинки на бузите и нежна уста, която начервяваше от стъкленичка с румена ароматна течност, като притискаше стъклената запушалка до устните си. В цялото й държане имаше нещо мило до сълзи, тогава неопределимо, но което сега ми се струва някакво патетично безгрижие. Не беше умна, бе слабо образована, банална, тоест твоя пълна противоположност… не, не, изобщо не искам да кажа, че съм я обичал повече от теб или че срещите е нея са били по-щастливи от нашите вечерни срещи… но всичките й недостатъци се стопяваха в такъв наплив от чар, от нежност, от грация, такова обаяние се излъчваше от най-прибързаната й, безотговорна дума, че бях готов да я гледам и да я слушам вечно; а какво би станало, ако сега възкръснеше — не зная, не питай глупости. Вечер я изпращах до дома й. Тези разходки някога ще ми потрябват. В спалнята й имаше малък портрет на царското семейство, миришеше на хелиотроп като у Тургенев. Връщах се след полунощ, слана Богу, гувернантът ми си беше заминал за Англия и никога не ще забравя онова чувство на лекота, на гордост, на възторг и на див нощен глад (особено ми се ядеше кисело мляко с чер хляб), когато вървях по нашата предано и дори лъстиво шумоляща алея към тъмната къща (светеше само при мама) и чувах лая на кучетата пазачи. Тъкмо тогава започна стихотворната ми болест.

Случваше се понякога на закуска да не виждам нищо, устните ми се движат — и на съседа, който ми е поискал захарницата, подавам своята чаша или поставката за салфетки. Въпреки неопитното желание час по-скоро да преведа шума на любовта в стихове, а той ме изпълваше целия (спомням си как чичо Олег направо казваше, че ако издаде стихосбирка, непременно ще я нарече „Сърдечни Шумове“), още тогава си бях скалъпил — груба и бедна — работилница от думи. При избора на прилагателните вече знаех, че такива като „тайнствен“ или „замислен“ лесно и удобно запълват зейналото, жадуващо да запее пространство от цезурата до крайната дума; че освен това като такава крайна дума може да бъде взето допълнително прилагателно, кратко, двусрично, за да стане нещо от рода например на „тайнствена и нежна“ — звукова формула, представляваща между другото истинска напаст в руската (но и във френската) поезия; знаех, че подръчните прилагателни от амфибрахиев образец (тоест каквито зрително можем да си представим като диван с три възглавници — с впадина в средната) са безброй, а колко бях погубил такива „печални“, „любими“, „метежни“; че хорейните също са достатъчно, а виж, дактилните са доста по-малко и всичките някак стоят в профил; че в крайна сметка анапестите и ямбите не са кой знае колко и са все скучни и дървени като „неземен“ и „летен“. Знаех освен това, че в четиристъпния стих идват със свой оркестър толкова дългите, толкова приятните „очарователни“ и „незнайни“, а комбинацията „и тайнствената, и неземна“ придава на четиристъпния стих някакво усещане за моаре: погледнеш отсам — амфибрахий, оттам пък — ямб. Малко по-късно фундаменталното изследване на Андрей Бели за ритмите^[5] ме хипнотизира със системата си за нагледно отбелязване и преброяване на полуударенията, така че веднага преразгледах старите си четиристъпни стихотворения от тази нова гледна точка, останах ужасно огорчен от преобладаването на правата линия с пролуки и с единични точки при пълната липса на всякакви трапеци и триъгълници; оттогава почти цяла година — долнопробна, грешна година — се мъчех да пиша така, че да възникне колкото може по-сложна и богата схема:

Замислено и безнадеждно

разпространява аромат

и неосъществимо нежно

полуувяхва паркът млад —

и тъй нататък, в същия дух: езикът се препъваше, но честта бе спасена. При изобразяването на ритмичната структура на това чудовище се оформяше нещо като несигурната кула от кафеници, кошници, подноси, вази, която клоунът балансира върху пръчка, преди да пристъпи до преградата на арената, тогава всичко бавно се накланя над лудешки пискащата ложа, а при падането се оказва, че предметите са безопасно нанизани на въженце.

Явно поради слабата подвижност на младата ми ролкова лирика глаголите и прочие части на речта ме интересуваха по-малко. Друго нещо бяха въпросите за размера и ритъма. Докато се борех против естествената си склонност към ямба, аз се влачех подир тристъпника; сетне отклоненията от метриката ме увлякоха. Беше времето, когато авторът на „Да бъда дързък“^[6] пусна в обращение онзи изкуствен четиристъпен ямб с израстък от излишна сричка посред стиха (другояче казано, двустъпното осмостишие с женски окончания освен четвъртия и последния стих във вид на четиристишие), на който май така и не бе написано нито едно истинско поетично стихотворение. Предоставях на този танцуващ гърбушко да носи залез или лодка и се чудех, че единият гасне, а другата не плава. По-лесна бе работата с мечтателното запъване на Блоковия ритъм, но щом започнах да го използвам, в стиха ми незабелязано се прокрадваше ту син паж, ту монах или царкиня, както нощем у антикваря Щолц от немската приказка се явява сянката на Бонапарт да дири триъгълната си шапка.

Заради това, че ходех на лов за тях, римите се подредиха в практична система донейде като в картотека. Бяха разпределени по семейства, възникваха гнезда от рими, пейзажи от рими. „Небосклон“ напътваше музата към балкон и й сочеше клон. „Летя“ веднага отричаше, че „не е тя“, и с „цветя“ ме чакаше да „известя“. От своя страна „цветя“ очакваха „мечта“, зависеща от „вестта“ сред градински „листа“. Свещите, плещите и горещите създаваха общата атмосфера на старовремски бал, на Виенски конгрес и на губернаторски имен ден. „Очите“ искряха в компанията на лъчи, където морето бучи, а луната мълчи — всъщност бе по-добре хич да не ги закачам. „Дървета“ скучно образуваха двойка с „павета“ — както в играта на „градове“, където Швеция бе представена само от два града (а Франция — от цели дванайсет!). „Вятърът“ бе самотен, само надалеч се мержелееше неясен театър, а от звателния му падеж се ползваше кримска планина и, кой знае защо, се навърташе някакъв педиатър. Имаше и редки екземпляри — с празни места, оставени за други представители от серията като „аметистов“, към който не веднага прибавих „прелиства“ и напълно невъзможния за употреба неистов пристав. Накратко, това бе чудесно разпределена колекция, която винаги ми беше подръка.

Не се съмнявам, че дори тогава, по времето на онази уродлива и вредоносна школа (която едва ли би ме изкусила, ако бях чиста проба поет, изобщо неповлиян от съблазънта на ритмичната проза), все пак знаех какво е вдъхновение. Вълнението, което ме обземаше, бързо ме обгръщаше в ледено наметало, стягаше ставите ми и ме дърпаше за пръстите, мисълта блуждаеше лунатично, кой знае как намираше сред хилядите врати отвора към шумната нощна градина, душата се издуваше и свиваше, ту достигаше до размерите на звездно небе, ту се умаляваше до капчица живак, разтваряха се някакви вътрешни обятия, класически трепет, бълнуване, сълзи — всичко това бе истинско. Но в тази минута, в припрения неумел опит да дам израз на вълнението, аз се хващах за първите ми попаднали изтъркани думи, за готовото им скачване, така че още щом пристъпех към това, което ми се струваше творчество, към това, което трябваше да стане жива връзка между божественото ми вълнение и моя човешки свят, всичко угасваше на гибелното словесно течение, а аз продължавах да търкалям епитети, да напасвам рими, без да забелязвам разрива, унижението, измяната — също като човек, който разказва съня си (безкрайно свободен и сложен като всеки сън, ала съсирващ се като кръв след пробуждането) и незабелязано за себе си и за околните го закръгля, почиства, облича по модата на баналното битие и ако започне така: „Сънувах, че седя в стаята си“, чудовищно опошлява похватите на съня с подразбирането, че тя е била обзаведена също както стаята му наяве.

Сбогуването завинаги: през зимен ден с едър сняг, завалял от сутринта, всякак — отвесно, косо, дори нагоре. Големите й боти и малкият маншон. Тя вземаше със себе си абсолютно всичко — и между другото парка, в който се срещахме през лятото. Оставаха само римуваното му описание и изтърканата чанта под мишница, вехтата чанта на абитуриент, нетръгнал на училище. Странно стягане, желание да кажа важното, мълчание, разсеяни, незначителни думи. Любовта, да го кажем просто, повтаря при последната раздяла музикалната тема на плахостта, предшествала първото признание. Мрежестото докосване на солените й устни през воалетката. На гарата цареше долна, животинска суетня: беше времето, когато с щедра ръка се сееха семената на цветето щастие, слънце, свобода. Сега то порасна. Русия е заселена със слънчогледи. Това е най-грамадното, най-мутрестото и най-глупавото цвете.

Стихове: за раздялата, за смъртта, за миналото. Не мога да определя (но май вече беше в чужбина) точното време на промяната в отношението ми към стихотворството — когато ми опротивяха работилницата, класификацията на думите, колекцията от рими. Но колко мъчително трудно бе да строша, да пръсна, да забравя това! Погрешните навици се държаха здраво, свикналите заедно думи не искаха да се разкачат. Поотделно те не бяха нито лоши, нито добри, но обединяването им в групи, взаимната гаранция на римите, надебелелите ритми — всичко това ги правеше страшни, гнусни, мъртви. Да се смяташ за бездарник едва ли е по-добро от вярата, че си гениален. Фьодор Константинович се съмняваше в първото и допускаше второто, а най-вече се силеше да не се поддава на бесовското униние на белия лист. Щом имаше неща, които би искал да изрази също тъй естествено и неудържимо, както дробовете искат да се разтворят, значи трябваше да се намерят годни за дишане думи. Често повтаряните от поетите оплаквания, че, ах, няма думи, думите са блед тлен, че думите изобщо не могат да изразят нашите еди-какви си чувства (а в същия миг изригва шестстъпен хорей), му се струваха също толкова безсмислени, както убеждението на най-стария жител в някое планинско селце, че ей на онзи връх там никой никога не се е качвал и няма да се качи; докато в едно прекрасно студено утро не се яви дълъг лек англичанин — и жизнерадостно го изкатерва.

Първото усещане за освобождаване трепна у него при работата му върху книгата „Стихотворения“, издадена още преди две години. Тя остана в съзнанието му като приятно упражнение. Наистина, срамуваше се да си спомня едно-друго от онези петдесет стихотворения — например за велосипеда или за стоматолога, — но нали имаше и нещо живо и вярно: добре бе станала изгубената и намерила се топка, а нарушаването на римата в последната строфа (сякаш стихът бе прелял през ръба) до днес пееше в слуха му все така изразително и вдъхновено. Бе издал книгата за своя сметка (продаде случайно останалата от предишното богатство плоска златна табакера с надраскана дата на далечна лятна нощ — о, как скърцаше нейната мокра от роса градинска портичка!) в петстотин екземпляра, от които четиристотин двайсет и девет си стояха и до днес недокоснати и прашни като равно плато с една тераса в склада на разпространителя. Деветнайсет бе подарил, една бе оставил за себе си. Понякога се замисляше по въпроса, кои ли всъщност са тези петдесет и един души, купили книгата му? Представяше си ги в някакво помещение (на нещо като акционерно събрание — „читатели на Годунов-Чердинцев“), те всички си приличаха, бяха със замислени очи и с бяла книжка в гальовните ръце. Със сигурност узна само за съдбата на един екземпляр: преди две години го бе купила Зина Мерц.

Лежеше и пушеше, кротичко си съчиняваше, наслаждавайки се на утробно топлата постеля, на тишината в апартамента, на мързеливия ход на времето: Мариана Николаевна няма да се върне скоро, а обедът е не по-рано от един и петнайсет. През тези три месеца стаята му стана съвсем по мярка и движението й в пространството сега напълно съвпадаше с движението на неговия живот. Звънтенето на чук, съскането на помпа, пукотевицата на проверяван двигател, германските взривове на германски гласове — делничното съчетание от звуци, винаги заран долитащо отляво, откъм двора, където имаше гаражи и автомобилни работилници, отдавна бе станало за него обичайно и безвредно — едва забележима шарка в тишината, а не нейно нарушаване. Можеше да докосне с крак малката масичка до прозореца, ако го изпружеше изпод войнишкото одеяло, а с протегнатата настрани ръка достигаше гардероба при лявата стена (гардеробът впрочем понякога без всякаква причина се разтваряше с угрижения вид на глупав актьор, излязъл на сцената не навреме). На масата се мъдреха льошинската снимка, мастилница, лампа с матово стъкло, чинийка със следи от сладко; бяха сложени „Красная Новь“, „Современные записки“ и сборничето стихотворения на Кончеев „Съобщение“, излязло току-що. На килимчето до кушетката се търкаляше вчерашен вестник и емигрантско издание на „Мъртви души“. Сега не виждаше това, но то си беше тук: малка компания от предмети, свикнали да стават невидими и в това намиращи предназначението си, което можеше да се изпълни само при наличието на определен техен състав. Преливаше от блажено чувство: от пулсираща мъгла, която внезапно заговаряше с човешки глас. Не можеше да има нищо по-хубаво от тези мигове. Обичай само рядкото и мнимото, което плъзга се по края на съня, ядосва все глупците, от простаци е ранимо, като родината бъди измислица една. Дойде часът. Бедняци и сакати не спят. Тъй лека е нощта. Автомобил премина и отпрати да спи лихваря чак до сутринта. До лампата с премяна маскарадна зелен просветва ласкавият лист. Отсреща дреме сянката Багдадна, а там звезда над Пулково виси. О, закълни се, че…

Откъм антрето екна телефонен звън. По мълчаливо споразумение Фьодор Константинович го обслужваше, когато хазаите бяха излезли. Ами ако не стана? Звъня, звъня с малки пролуки, колкото да си поема дъх. Не искаше да умре; оставаше да го убие. Фьодор Константинович не издържа и изруга, изхвърча като дух в антрето. Руски глас попита раздразнено кой е на телефона. Фьодор Константинович го позна в същия миг: това бе неизвестен телефонен абонат — по игра на случая съотечественик, — който още вчера бе сбъркал номера, а днес поради прилика в цифрите се бе свързал отново неправилно.

— Разкарайте се, за Бога — каза Фьодор Константинович и с гнуслива припряност остави слушалката.

Отби се за минута в банята, изпи чаша студено кафе в кухнята и се втурна обратно под завивките. Как се наричаш? Полу-Мнемозина, полуотблясък и полуекстаз — и странно е в Берлин под вечер синя с полувидение да странствувам аз. Но ето и скамейка осветена… Ти оживяваш в нервните сълзи: със поглед от живота изумен и с блед ореол край светлите коси. За устните, когато ме целуваш, сравнение си имам: цвете в лед разцъфнало се, извор врящ, лудуващ, планински сняг, проблясващ по Тибет. Оскъдните си тукашни владения — фенер, ограда, улица, врата — заложим ли на свойто въображение, света ще припечелим от нощта! И облакът ще бъде хълм тогава, а лампионът — огън сред гора… Че на измислицата ще си вярна, дай клетва, моля те, бъди добра…

По пладне дочу как ключът клъвна, бравата щракна характерно: завърна се от пазар Мариана Николаевна; тежката й стъпка под досадния шум от мушамата пренесе покрай вратата десеткилограмовата мрежа с продукти. Музо на руската ритмизирана проза, сбогувай се навеки със зелевия хекзаметър на автора на „Москва“. Някак ми стана криво. Нищо не оцеля от утринната вместимост на времето. Леглото се обърна в пародия на легло. В звуците на приготвящия се обяд от кухнята се долавяше неприятен упрек, а перспективата на миенето и бръсненето изглеждаше близка и невъзможна както перспективата у майсторите от ранното средновековие. Но и с това ще трябва някога да се сбогува.

Дванайсет и петнайсет, и двайсет, дванайсет и половина… Позволи си една последна папироса сред здравата хватка на постелната топлина, дотегнала му вече. Анахронизмът на възглавницата проличаваше все по-силно. Без да допуши папиросата, се вдигна и веднага премина от света на множеството увлекателни намерения в тесния и взискателен свят с друго налягане, от което тялото веднага се умори и го заболя глава; в света на студената вода: днес бяха спрели топлата.

Стихотворен махмурлук, умърлушване, тъжен звяр… Вчера бе забравил да изплакне бръснарското съоръжение, между зъбците — каменна пяна, ножчето ръждясало, а друго няма. От огледалото надничаше бледият му автопортрет със сериозните очи на всички автопортрети. Отстрани на брадичката в нежно-раздразнително място, сред израсналите през нощта косъмчета (колко ли метра още ще обръсна през живота си?) се бе появила жълтоглава пъпчица, която веднага се превърна в средоточие на целия Фьодор Константинович, сборен пункт, на който се стекоха всички неприятни чувства, стаили се в различните части на съществото му. Изстиска я — макар да знаеше, че сетне ще нарасне тройно. Колко е ужасно всичко. През студената сапунена пяна навън проникваше червено оченце: L’oei regardait Caïn^[7]. Впрочем „жилетът“ не улавяше косъма и усещането за четина при проверката с пръст откликваше с адска безнадеждност. Близо до адамовата ябълка се появиха кървави капки роса, а косъмчетата си оставаха на мястото. Степта на Отчаянието. На всичкото отгоре бе сумрачно, а ако запалеше лампата, иммортелната светлина на жълтеникавото дневно електричество с нищо нямаше да помогне. Криво-ляво се дотътри и с отвращение се намъкна във ваната, като изпъшка под ледения напор на душа, а сетне сбърка пешкира и горестно си помисли, че цял ден ще мирише на Мариана Николаевна. Лицето му пареше отвратително грапаво с едно особено изгарящо въгленче отстрани на брадичката. Внезапно вратата силно бе дръпната (беше се върнал Шчоголев). Фьодор Константинович изчака крачките да се отдалечат и се шмугна в стаята си.

Скоро вече беше в трапезарията. Мариана Николаевна тъкмо разливаше супата. Той целуна изпръхналата й ръка. Дъщеря й, току-що дошла от работа, се яви на трапезата със ситни стъпки, изтощена и сякаш замъглена от канцеларията си; седна изящно отпуснато — папироса в дългите пръсти, пудра по ресниците, топазов копринен джемпър, дръпната назад от слепоочията светла, късо подстригана коса, навъсеност, мълчание, пепел. Шчоголев цапна водчица, мушна салфетка под яката и засърба, като приветливо и с опасение поглеждаше заварената си дъщеря. Тя бавно разбърка в борша белия удивителен знак на сметаната, но сетне сви рамене и отмести чинията. Мариана Николаевна, която я наблюдаваше мрачно, хвърли салфетката на масата и излезе от трапезарията.

— Хапни, Аида — каза Борис Иванович, източил мокри устни.

Без да отговаря, сякаш го нямаше — само трепнаха ноздрите на тесния й нос, — тя се обърна на стола, леко и естествено изви дълга снага, извади от бюфета зад себе си пепелник, сложи го до чинията, тръсна пепелта. Мариана Николаевна с мрачно обиден израз върху пълното си, самодейно гримирано лице се върна от кухнята. Дъщеря й опря ляв лакът о масата и като се облягаше леко на него, бавно се залови със супата.

— Какво ще кажете, Фьодор Константинович — подхвана Шчоголев, щом уталожи първия си глад, — май работата отива към развръзка! Пълно скъсване с Англия, Хинчук изритан… Ако питате мен, работата е дебела. Нали си спомняте, съвсем наскоро отбелязах, че изстрелът на Коверда е първият сигнал! Война! Човек трябва да бъде много, много наивен, за да отрича неизбежността й. Ето, преценете, на изток Япония не може да се примири…!

И Шчоголев се увлече в политически разсъждения.

Както на мнозина безплатни дърдорковци, му се струваше, че прочетените във вестниците съобщения на платените дърдорковци при него добиват строен вид, който, стига да го следва, всеки логичен и трезв ум (в дадения случай неговият) лесно ще обясни и предвиди многобройни световни събития. Названията на страните и имената на основните им представители при него се превръщаха в нещо като етикети на еднакви съдове — кой по-малко, кой повече пълен, чието съдържание прелива както си иска. Франция се страхувала от еди-какво си и затова никога нямало да допусне… Англия се стремяла към еди-какво си. Този политически деец жадувал за сближаване, а онзи увеличил своя престиж. Някой нещо готвел и някой се борел за нещо. Накратко — създаваният от него свят изглеждаше някакво сборище от ограничени, лишени от чувство за хумор, безлични, абстрактни побойници и колкото повече ум, хитрост, предвидливост намираше във взаимните им действия, толкова по-глупав, по-пошъл и по-елементарен изглеждаше този свят. Направо ставаше страшно, когато се натъкнеше на друг такъв любител на политически прогнози. Имаше например един полковник — Касаткин, който понякога идваше на обед, и тогава Англия на Шчоголев се сблъскваше не с друга някоя Шчоголева страна, а с Англия на Касаткин, и тя също толкова несъществуваща, така че в известен смисъл международните войни се превръщаха в междуособни, макар воюващите страни да се намираха в различни измерения, които по никакъв начин не можеха да се докоснат. Сега, докато слушаше, Фьодор Константинович бе изумен от семейната прилика на назоваваните от Шчоголев страни с различните части от тялото на самия Шчоголев: например „Франция“ отговаряше на предупредително вдигнатите му вежди; някакви „лимитропи“ — на космите в ноздрите; някакъв „полски коридор“ преминаваше през хранопровода му; в „Данциг“ зъбите му изщракваха. А седеше Шчоголев върху Русия.

Приказва през целия обед (гулаш, кисел) и както човъркаше с клечка зъбите си, отиде да дремне. Мариана Николаевна, преди да стори същото, се залови да измие съдовете. Дъщеря й, без изобщо да пророни дума, отново тръгна на работа.

Едва Фьодор Константинович успя да вдигне завивките от кушетката, пристигна негов ученик, дебел, блед младеж с рогови очила, със задължителна самописка в джобчето на гърдите. Докато учеше в берлинската гимназия, клетникът дотолкова се бе просмукал от местния бит, че и в английската реч правеше същите непобедими грешки, които би направил някой кеглоглав германец. Например нямаше сила, която да го откаже от употребата на минало несвършено време вместо свършеното, което придаваше на всяко негово случайно вчерашно действие някакво идиотско постоянство. Пак толкова упорито действуваше с английското „също“, както с германското „и така“; преодолявайки трънливото окончание в думата, означаваща „дрехи“, неизменно добавяше съскаща сричка в повече, също както човек се подхлъзва след преодоляване на препятствие. При това говореше доста свободно и бе потърсил частен учител само защото искаше да получи най-високата оценка на матурата. Беше самодоволен, разсъдлив, тъп и невеж по германски, тоест отнасяше се скептично към всичко, каквото не знаеше. Понеже бе твърдо уверен, че смешната страна на нещата открай време е разработена там, където трябва — на последната страница в берлинския илюстриран седмичник, — никога не се смееше, само понякога снизходително хъмкаше. Единственото, което едва-едва все пак можеше да го поразвесели, бе историята за някоя остроумна парична операция. Цялата философия на живота за него се бе скъсила до най-елементарното положение: бедният е нещастен, богатият е щастлив. Това узаконено щастие закачливо се стъкмяваше под съпровода на първокласна танцова музика от различни предмети на техническия лукс. Винаги се мъчеше да довтаса няколко минути по-рано за урока и внимаваше да си тръгва също с толкова по-късно.

Забързан към следващото изтезание, Фьодор Константинович тръгна с него и докато вървяха заедно до ъгъла, младежът се опита да изкрънка безплатно още няколко английски израза, но Фьодор Константинович, студено развеселен, мина на руски. Разделиха се на кръстовището. Беше ветровито и раздърпано кръстовище, недораснало напълно до ранга на площад, макар че и тук имаше кирха, градинка, аптека на ъгъла, тоалетна сред туите, дори триъгълно островче с павилион, пред който трамвайните кондуктори нагъваха мляко. Множеството улици, които се пръскаха на всички страни, изскачаха от ъглите и обикаляха споменатите места за молитва и прохлада, превръщаха кръстовището в една от схематичните картинки, на които за назидание на автомобилистите са изобразени всичките градски стихии, всичките възможности за сблъскване. Отдясно се виждаха портите на трамвайното депо с три прекрасни брези, нежно очертали се върху циментовия фон, и ако някой разсеян ватман не спреше до павилиона на три метра от законната спирка (при което някоя жена с пакети суетливо напираше да слезе, а всички я удържаха), за да премести стрелата с острието на железния лост (уви, такава разсеяност не се срещаше почти никога), трамваят тържествено щеше да завие под стъкления свод, където нощуваше и се ремонтираше. Кирхата, въздигаща се тежко отляво, беше ниско обгърната от бръшлян; над ивицата трева около нея се тъмнееха няколко храста рододендрон в лилави цветчета, а нощем там можеше да се види някакъв тайнствен човек с тайнствено фенерче, който търсеше земни червеи по чимовете — за птиците си? За риболов? През улицата срещу кирхата се зеленееше под блясъка на струя, валсираща на място с призрак на дъга в росните си прегръдки, продълговатата поляна на градинката с млади дръвчета отстрани (сред тях сребристи ели) и с алея като „П“, в чийто най-сенчест ъгъл имаше трап с пясък за децата, а ние докосваме този тлъст пясък само когато погребваме познати. Оттатък градинката се виждаше занемарено футболно игрище, тъкмо покрай него Фьодор Константинович се запъти за Курфюрстендам. Зеленината на липите, чернотата на асфалта, дебелите гуми, подпрени до решетката на градинката пред магазина за автомобилни неща, рекламната млада жена, показваща с грейнала усмивка кубче маргарин, синята табела на гостилницата, сивите фасади на къщите, все по-овехтели е приближаването им към булеварда — всичко това за стотен път се мярна покрай него. Както винаги, на няколко крачки от Курфюрстендам видя как отпред, напреки на неговата улица профуча автобусът, който трябваше да вземе: спирката беше точно на ъгъла, но Фьодор Константинович не успя да дотича и трябваше да чака следващия. Над портала на киното от картон бе изрязано черно чудовище с извъртени навън ходила, с петно от мустачки върху бялата физиономия под бомбето и с бастунче с вита дръжка в протегнатата ръка. По плетените кресла на терасата в съседното кафене, еднакво излегнати и еднакво вдигнали пред себе си пръсти на колибка, бяха насядали компания делови мъже, които много си приличаха в смисъл на мутри и вратовръзки, но вероятно бяха с различна платежоспособност; а в същото време малка кола със силно ударен хълбок, с изпотрошени стъкла и с окървавена кърпичка на стъпалото бе спряла до тротоара и петима зяпачи още й се дивяха. Всичко бе изпъстрено от слънце; на зелената пейка гърбом към улицата се приличаше хилав старец с боядисана брадичка и гети от пике, а насреща му през тротоара възрастна червенобуза просякиня с отрязани до таза крака, подпряна като бюст долу до стената, продаваше парадоксални връзки за обувки. Между къщите се провиждаше незастроено място, там нещо скромно и тайнствено цъфтеше, а задните, непроницаеми, въглищночерни стени на някакви други извърнали се здания в дъното бяха покрити със странни, привлекателни и сякаш независещи от нищо белезникави разлети петна, напомнящи по нещо било каналите на Марс, било нещо далечно и полузабравено като случаен израз от чута някога приказка или като стари декори за незнайни драми.

От извитата стълбичка на наближилия автобус слязоха чифт очарователни копринени крака: знаем, че изразът е изхабен от усилията на хилядите пишещи мъже, но все пак тези крака слязоха — и излъгаха: лицето беше гнусно. Фьодор Константинович се качи, кондукторът, забавил се горе, тупна оттам по ламарината, като даде знак на шофьора да тръгва. По борда, по рекламата на паста за зъби зашумоляха меките краища на кленови клонки — и би било приятно човек да гледа отгоре плъзгащата се, облагородена от перспективата улица, ако не беше всякогашната хладна мисъл: ето го, той, особеният, редкият, още неописан и неназован вариант на човек, се занимава Бог знае с какво, търчи от урок на урок, прахосва младините си за скучна и празна работа, като лошо преподава чужди езици — когато си има свой език, от който може да направи какво ли не, и мушица, и мамут, и хиляди различни облаци. Виж, да беше преподавал най-тайнственото, най-изисканото, което той единствен от десет хиляди, от сто хиляди, вероятно дори от милион души можеше да преподава: например многопланово мислене — гледаш човека и го виждаш толкова кристално ясно, сякаш ти самият току-що си го издухал от стъкло, а в същото време, без да нарушаваш яснотата, забелязваш странична дреболия: колко прилича сянката от телефонната слушалка на огромна, леко смачкана мравка и (всичко това едновременно) ето че се извива и трета мисъл — спомен за някоя слънчева вечер на руска малка гара, тоест за нещо, нямащо никаква разумна връзка с разговора, който водиш, обикаляйки отвън всяка своя дума, а отвътре — всяка дума на събеседника. Или: пронизваща жалост — към консервна кутия на пущинака, към стъпкана в калта цигарена картинка от серията „народни носии“, към случайната окаяна дума, повтаряна от добър, слаб, обичащ човек, нахокан без нужда, към целия житейски боклук, който чрез мигновена алхимична обработка, чрез кралския опит се превръща в нещо скъпоценно и вечно. Или още: постоянното чувство, че тукашните ни дни са само джобни пари, грошове, дрънкащи в тъмнината, а че някъде е капиталът, от който приживе трябва да умеем да получаваме лихви във вид на сънища, на щастливи сълзи, на далечни планини. На всичко това и на още много неща (като се почне от съвсем рядкото и мъчително тъй наречено чувство за звездното небе, споменато май само в един научен труд, „Пътешествията на Духа“ от Паркър, и се свърши с професионалните тънкости в сферата на художествената литература) би могъл да учи, добре да учи желаещите, но желаещи нямаше и не можеше да има, жалко, щеше да взема по сто марки на час, както вземат някои преподаватели по музика. И в същото време намираше за забавно да опровергава себе си: празни работи, сенки от празни работи, високомерни блянове. Просто аз съм беден млад русин, разпродаващ излишъците от господарското си образование, пописващ стиховце през свободното време, това е всичкото ми малко безсмъртие. Но нямаше кого да учи дори на това преливане на многостранната мисъл, на мисловната игра.

Пътува — и допътува — до една млада във всяко отношение жена, много красива въпреки луничките, винаги в черна рокля, с открита шия и с устни като печат от червен восък върху писмо, в което не пише нищо. Тя все гледаше Фьодор Константинович със замислено любопитство и не само не се интересуваше от чудесния роман на Стивънсън, който той четеше с нея вече от три месеца (а преди това със същото темпо четяха Киплинг), но и не разбираше като хората нито едно изречение, а само записваше думи, както записваме адреса на човек, у когото знаем, че никога няма да отидем. Дори сега — по-точно именно сега, и с по-голямо вълнение отпреди Фьодор Константинович, влюбен в друга, несравнима с никоя по чар и ум, си казваше какво ли би се случило, ако сложеше длан върху ей тази леко потреперваща, малка ръка с остри нокти, отпусната тъй канещо близо — и понеже знаеше какво би се случило, сърцето му внезапно започваше ускорено да бие и устните му веднага пресъхваха; но начаса неволно го отрезвяваха някоя нейна интонация, смях, дъхът на този определен парфюм, какъвто, кой знае защо, употребяваха тъкмо жените, които го харесваха, макар че му бе непоносим именно този замайващ, сладникаво тъмен аромат. Тази жена бе нищожество, лукава, с вяла душа; но и днес, когато урокът приключи и той излезе навън, го обзе неясна досада: представи си доста по-ясно, отколкото одеве у нея, колко ли податливо и весело би намерило отговор на всичко малкото й стегнато тяло и болезнено живо видя във въображаемо огледало ръката си върху гърба й и нея, превита назад, гладката й рижава глава, сетне огледалото многозначително опустя и той изпита най-пошлото нещо на света: бодването от пропуснатата възможност.

Не, не беше така — нищо не беше пропуснал. Единственият чар на тези неосъществими прегръдки бе в лесната им представимост. През последните десет години самотна сдържана младост, живеейки на скала, върху която винаги имаше малко сняг и откъдето бе далеч да слиза до биреното градче долу под планината, той свикна с мисълта, че между лъжата на походната любов и сладкия й зов се шири празнота, жизнена пропаст, липса на всякакви реални действия от негова страна, така че понякога, загледаше ли се по минувачка, изживяваше и потресаващата възможност за щастие, и отвращението от неизбежното му несъвършенство — влагаше в единствения миг образа на роман, но съкращаваше триптиха му в средната част. Затова знаеше, че и в дадения случай четенето на Стивънсън никога не ще бъде прекъснато от Дантева пауза, знаеше, че ако се случи такова прекъсване, не би изпитал нищо освен убийствен студ, че изискванията на въображението са неизпълними и че на тъпия поглед, прощаван на очарователните влажни очи, неизбежно отговаря скрит засега недостатък — тъп израз на гърдите, който не може да се прости. А понякога завиждаше на простичкия любовен бит на другите мъже и задето сигурно си подсвиркват, докато се събуват.

След като прекоси площад Витенберг, където като на цветен филм трептяха от вятъра розите около античното стълбище, той се запъти за руската книжарница: имаше процеп от празно време между часовете. Както винаги, щом попаднеше на тази улица (започваща под покровителството на огромния универсален магазин, който продаваше всичките форми на местната безвкусица, и завършваща след няколко пресечки в бюргерска тишина, с тополова сянка на асфалта, изрисуван от детски тебешири), срещна възрастния, болезнено озлобен петербургски литератор, който и лете ходеше с палто, за да скрие сиромашията на облеклото си, ужасно кльощав, с опулени кафяви очи, с бръчки на отвращение около маймунската уста и с един дълъг извит косъм от едра черна пора в широкия нос — подробност, която привличаше вниманието на Фьодор Константинович повече от разговора с този умен интригант, който при среща веднага подхващаше нещо като притча, абстрактен и дълъг анекдот от миналото, оказващ се само предговор към забавна клюка за общ познат. Щом се отърва от него, Фьодор Константинович зърна двамина други литератори: добродушно мрачен московчанин, по осанка и облик наподобяващ донякъде Наполеон от островния период, и поет сатирик от „Газета“, хилав, добродушно остроумен човек с тих дрезгав гласец. Неизменно срещаше двамината, както и предходния, в този квартал, използван от тях за бавни разходки, богати на срещи, така че сякаш тук, на тази германска улица, се рееше призракът на руски булевард, или дори обратното: улица в Русия, неколцина разнообразяващи се жители и бледи сенки на безбройни другородци, мяркащи се между тях като обичайно и почти незабележимо видение. Поговориха за току-що срещнатия писател и Фьодор Константинович отплава нататък. След няколко крачки забеляза Кончеев, който на бавен ход четеше нещо в парижкото издание на „Газета“ с удивителна, ангелоподобна усмивка, изписана върху кръглото лице. От руския гастроном излезе инженер Керн; той с опасение мушна някакъв пакет в чантата, притисната към гърдите, а на пресечката (като сборище от хора насън или както в последната глава на „Дим“) се мярна Мариана Николаевна Шчоголева с друга дама, мустаката и много дебела, май беше Абрамова. Веднага след това и Александър Яковлевич пресече улицата — не, грешка, господинът дори не приличаше особено на него.

Фьодор Константинович стигна до книжарницата. На витрината сред зигзазите, зъбците и цифрите на съветските корици (беше времето, когато там на мода бяха заглавията „Трета любов“, „Шесто чувство“, „Седемнайсета точка“) се виждаха няколко нови емигрантски книги: поредният мастит роман на генерал Качурин „Червената княгиня“, „Съобщение“ на Кончеев, белите чисти томчета на двамина знаменити белетристи, „Четец декламатор“, издаден в Рига, миниатюрната колкото длан книжка със стихотворения на млада поетеса, наръчникът „Какво трябва да знае шофьорът“ и последният труд на доктор Утин „Основи на щастливия брак“. Имаше и няколко стари петербургски гравюри — едната огледално обърната, с рострална колона, изместена спрямо съседните здания.

В книжарницата завари случайна госпожица, която в неудобна поза четеше в ъгъла „Тунел“ на Келерман на руски — собственика го нямаше, бил отишъл на зъболекар. Фьодор Константинович се приближи до масичката, където бяха наредени емигрантските периодични издания. Разгърна литературния брой на парижката „Газета“ и с хладината на внезапното вълнение видя голяма статия на Христофор Мортус, посветена на „Съобщение“. „Ами ако го хули?“ — с безумна надежда успя да помисли той, вече впрочем доловил в ушите си вместо мелодията на хулата препускащия тътен на оглушителни похвали. Зачете жадно.

„Не помня кой — май Розанов, казва някъде“ — започваше крадешком Мортус; и като посочваше в началото този недостоверен цитат, сетне някаква мисъл, изказана от някого в парижко кафене след нечия лекция, се заемаше да стяга тези изкуствени кръгове около „Съобщение“ на Кончеев, при което така и не докосна центъра докрай, а само нарядко насочваше откъм вътрешния кръг месмеричен жест — и отново се завърташе. Получаваше се нещо като черните спирали върху картонени кръгове, които в безумния си стремеж да се превърнат в мишена се въртят безкрайно във витрините на берлинските сладоледаджии.

Това беше отровно пренебрежителен „разгром“ без нито една забележка по същество, без нито един пример — и не толкова думите, колкото целият метод на критика превръщаше книгата в жалък и съмнителен призрак, а нали Мортус всъщност няма как да не я е прочел с наслада, обаче избягваше цитатите, за да не си навреди от несъответствието между това, което пишеше, и това, за което пишеше; целият материал наподобяваше сеанс с викане на дух, който предварително биваше обявяван ако не за шарлатанство, най-малкото за измама на сетивата. „Тези стихотворения — завършваше Мортус — пораждат у читателя някакво неопределено и неопределимо отблъскване. Вероятно те ще се сторят очарователни за приятелите на таланта на Кончеев. Да не спорим — може и да е така. Но в нашето трудно, отговорно по нов начин време, когато самият въздух е изпълнен с тънка морална тревога, чието долавяне е непогрешим признак за «истинността» на съвременния поет, абстрактно-напевните творби за полусънни видения не могат да привлекат никого. И наистина от тях преминаваш с радостно облекчение към който и да било човешки документ, към това, което можеш «да измъкнеш» от някой съветски писател, макар и не даровит, към простичката и горестна изповед, към личното писмо, продиктувано от отчаяние и вълнение.“

Отначало Фьодор Константинович изпита остро, почти физическо удоволствие от тази статия, но то веднага се пръсна, бе заменено от странно усещане, сякаш той участвуваше в нещо лукаво и лошо. Спомни си одевешната усмивка на Кончеев — над тези редове, разбира се — и си помисли, че тази усмивка би могла да се отнася и до него, до Годунов-Чердинцев, сключил завистлив съюз с критика. Веднага си спомни, че и самият Кончеев в критическите си прегледи неведнъж — високомерно и всъщност не по-малко недобросъвестно — се е заяждал с Мортус (който впрочем в личния си живот беше жена на средна възраст, майка на семейство, на младини публикувала в „Аполон“ чудесни стихотворения, а сега живееща скромно на две крачки от гроба на Башкирцева^[8] и страдаща от неизлечима очна болест, а това придаваше някаква трагична ценност на всеки ред от Мортус). И когато Фьодор Константинович усети безкрайно ласкателната враждебност на тази статия, го доядя, че никой не пише така за него.

Прегледа и седмичното илюстровано списанийце, излизащо във Варшава, където намери рецензия на същата тема, но от съвсем друго качество. Това бе критика-буф. Тамошният Валентин Линьов, от книжка в книжка безформено, безгрижно и не твърде грамотно изливащ литературните си впечатления, се бе прочул с това, че не само не можеше да се ориентира в отчитаната книга, но явно и никога не я дочиташе докрай. Бойко твореше покрай автора, увлечен от своя преразказ, измъкваше отделни фрази за потвърждаване на неправилните си заключения, почти неразбрал началните страници, а в следващите енергично запрашил по лъжлива следа и стигаше до предпоследната глава в блаженото състояние на пътник, който още не знае (а в неговия случай никога и няма да узнае), че се е метнал на съвсем друг влак. Неизменно се случваше, след като е прелистил слепешката дълъг роман или късичка повест (размерът нямаше значение), да натрапи свой край на книгата — обикновено точно противоположен на авторовия замисъл. С други думи, ако например Гогол му беше съвременник и Линьов бе писал за него, щеше да си остане завинаги с невинното убеждение, че Хлестаков наистина е ревизор. Когато, както сега, пишеше за стихотворения, простодушно прилагаше похвата на тъй наречените междуцитатни мостчета. Анализът му на книгата на Кончеев се свеждаше до това, че вместо автора отговаряше на някаква подразбирана лексиконна анкета (Вашето любимо цвете? Любимият ви герой? Кое качество цените най-много?). „Поетът — пишеше Линьов за Кончеев — обича (следваше върволица от цитати, изопачени от насилственото им съчетаване и от винителните падежи). Плаши го (отново отломки от стихотворения). Намира утеха във (същата игра); но, от друга страна (три четвърти от стихотворение, превърнати от кавичките в плоска декларация); понякога му се струва, че“ — и тук Линьов, без да иска, бе изчоплил нещо долу-горе цялостно:

Гроздето зрееше, синееха статуи в алеите,

небесата опираха в снежните плещи на родината —

и това прозвучаваше тъй, както гласът на цигулка би заглушил внезапно дрънканиците на патриархален кретен.

На другата масичка наблизо бяха наредени съветските издания и човек можеше да се наведе над въртопа от московски вестници, над адската скука и дори да се опита да разчете съкращенията, мъчителната теснотия от нарицателни инициали, прекарвани през цяла Русия на заколение — страшната им връзка напомняше езика на товарните вагони (тряскането на буферите, звека, гърбатия смазочник с фенера, пронизващата тъга на затънтените гари, треперенето на руските релси, влаковете за безкрайно далечни разстояния). Между „Звезда“ и „Красный огонëк“ (треперещ сред железопътния пушек) бе оставен брой на шахматното списанийце „8 X 8“; Фьодор Константинович го прелисти, зарадван от човешкия език на задачните диаграми, и забеляза кратка статия със снимката на редкобрад старец, надничащ изпод вежди през очилата — статийката бе озаглавена „Чернишевски и шахът“. Помисли си, че това може да позабавлява Александър Яковлевич, и отчасти по тази причина, отчасти понеже обичаше задачите, купи списанийцето; госпожицата се откъсна от Келерман и „не съумя да каже“ колко струва, но тъй като знаеше, че Фьодор Константинович и без това дължи пари на книжарницата, безразлично го пусна. Тръгна си с приятното чувство, че вкъщи ще има забавление. Той не само се ориентираше чудесно в задачите, но бе и в най-висока степен надарен със способността да ги съставя, ето защо намираше в това почивка от литературния труд, а също и тайнствени уроци. Тези упражнения не оставаха без полза за него като литератор.

Съставителят на шахматни задачи не е длъжен непременно да играе добре. Фьодор Константинович играеше доста посредствено и без желание. Изморяваше го и го вбесяваше дисхармонията между неиздръжливостта на шахматната му мисъл в процеса на борбата и онзи възклицателен блясък, към който тя бе устремена. Изготвянето на задачи се различаваше за него от играта приблизително както изисканият сонет се различава от публицистичната полемика. Започваше се с това, че далеч от дъската (както в другата област — далеч от хартията) и при хоризонтално положение на тялото върху дивана (тоест когато тялото се превръща в далечна синя линия, в хоризонт на самото себе си) внезапно от вътрешен подтик, неразличим от поетичното вдъхновение, му се явяваше чудноват начин за осъществяването на една или друга сложна задачна идея (например на съюз между двете теми, индийската и бристолската — или на съвсем нова идея). Известно време със затворени очи се наслаждаваше на абстрактната чистота само в прозрението за осъществения замисъл; сетне устремно разтваряше сахтиянената дъска и сандъчето с възтежки фигури, нареждаше ги в чернова, в движение и веднага ставаше ясно, че идеята, толкова чисто осъществена в мозъка му, тук, на дъската, иска — за очистването си от дебелата резбована черупка — невероятни усилия, крайно напрежение на мисълта, безкрайни опити и труд, и грижи, а най-важното — онази последователна находчивост, от която се състои истината в шахматен смисъл. Преценяваше вариантите, като и така, и иначе изключваше тромавостта в градежа, петната и слепотата на спомагателните пешки, бореше се против страничните решения и постигаше крайна точност в израза, крайна икономия на хармоничните сили. Ако не беше сигурен (както биваше сигурен и при литературното творчество), че въплъщението на замисъла вече съществува в някакъв друг свят, от който го премества в този, сложната и продължителна работа върху дъската щеше да е непоносимо бреме за разума, допускащ освен възможността за въплъщаването и тази да не се въплъти. Полека-лека фигурите и квадратите оживяваха и си разменяха впечатления. Грубото могъщество на топа се превръщаше в изискана сила, възпирана и насочвана от система бляскави лостове; пешките поумняваха; конете напредваха с испанска стъпка. Всичко бе осмислено и същевременно всичко бе скрито. Всеки творец е заговорник; всички фигури на дъската, разигравайки мисълта му, стояха като конспиратори и магьосници. Тайната им ослепително се разкриваше едва в последния миг.

Още два-три очистващи щриха, още една проверка — и задачата бе готова. Ключът й, първият ход на белите, бе замаскиран от мнимата си нелепост — но именно чрез разстоянието между нея и ослепителното избухване на смисъла се измерваше едно от основните художествени качества на задачата, а в това как едната фигура като намазана с масло гладко минаваше зад другата, плъзвайки се през цялото поле и намъквайки се под мишницата й, се съдържаше почти плътско удоволствие, гъделичкащо чувство за стройност. Върху дъската звездно блещукаше възхитително произведение на изкуството: планетариум на мисълта. Всичко веселеше шахматните очи: остроумните заплахи и защити, грацията на взаимното движение, чистотата на матовете (еди-колко си куршума за еди-колко си сърца); всяка фигура изглеждаше специално изработена за своя квадрат; но може би най-очарователна бе тънката тъкан на лъжата, изобилието от измамни ходове (в чието опровергаване се съдържаше и отделна допълнителна красота), от фалшиви пътища, грижливо заложени за читателя.

Третият урок през този петък беше у Василиев. Редакторът на берлинската „Газета“, след като бе уредил връзка с недотам популярно английско списание, всяка седмица публикуваше в него статия за положението в Съветска Русия. Понеже знаеше донякъде езика, той пишеше статията на чернова, оставяше пропуски, включваше в нея руски фрази и от Фьодор Константинович искаше буквално да преведе своите уводностатийни фразички: не съдят победителя, фокус-бокус, как я докара дотам, това е лъв, а не куче (Крилов), нещастието не идва само, и вълците сити, и агнетата цели, лошо става, когато обущарят меси хляб, всяка жаба да си знае гьола, сиромахът е жив дявол, гарван гарвану око не вади, опичаме си акъла, брат брата не храни, но тежко му, който го няма, атовете се ритат — магаретата патят, работата няма да избяга, загубиш ли главата, за какво ти е косата, нужна е реформа, а не реформи. И много често се срещаше изразът „направи впечатление на избухнала бомба“. Задачата на Фьодор Константинович беше по черновата да продиктува на Василиев статията вече поправена и готова за печатане на машина — на Георгий Иванович това изглеждаше твърде практично, а всъщност диктуването чудовищно се проточваше заради мъчителните паузи. Но странно — вероятно методът за употреба на поуката от басните сгъстено предаваше нюанс на „moralités“^[9], присъщ на всичките съзнателни изяви на съветската власт: когато препрочиташе готовата статия, струвала му се дивотия по време на диктуването, Фьодор Константинович долавяше през недодялания превод и през вестникарските авторски ефекти движението на стройна и силна мисъл, неизменно проправяща си път към целта — и спокойно даваща мат в ъгъла.

Когато сетне го изпращаше до вратата, Георгий Иванович внезапно страшно свъси мустакоподобните си вежди и бързо изрече:

— Какво, прочетохте ли как са зашлевили Кончеев, представям си как му е подействало, какъв удар, каква несполука.

— Хич не му пука, зная — отвърна Фьодор Константинович и върху лицето на Василиев се изписа мигновено разочарование.

— Ами, дава си кураж — находчиво възрази той и отново се развесели. — Всъщност сигурно е смазан.

— Едва ли — каза Фьодор Константинович.

— Във всеки случай искрено ми е мъчно заради него — завърши Василиев с такъв израз, като че никога не би желал да се раздели с огорчението си.

Малко уморен, ала зарадван, че трудовият му ден е приключил, Фьодор Константинович взе трамвая и разтвори тънкото списание (отново се мярна сведеното лице на Н. Г. Чернишевски — за него знаеше само, че бил „спринцовка със сярна киселина“, както се изразява някъде май Розанов, и автор на „Какво да се прави?“, произведение, бъркано впрочем с това на друг социален писател — „Кой е виновен?“). Задълбочи се в задачите и скоро се убеди, че ако сред тях не бяха двата гениални етюда на стар майстор и няколко интересни заемки от чуждестранни издания, не би си струвало да купува списанийцето. Добросъвестните ученически упражнения на младите съветски съставители бяха не толкова „задачи“, колкото „занимания“: в тях тромаво се тълкуваше една или друга механична тема (някое „свързване“ или „развързване“) без всякаква поезия; това бяха шахматни занаятчийски майстории и подтикващите се взаимно фигури вършеха недодяланата си работа пролетарски сериозно, примирявайки се със странични решения в недъгави варианти и с грамада от милиционерски пешки.

Пропусна спирката, но все пак успя да изскочи край градинката и веднага се обърна на токове също като човек, рязко скочил от трамвая, сетне пое покрай черквата към Агамемнонщрасе. Клонеше към вечер, небето беше безоблачно, неподвижното и тихо блеснало слънце придаваше някаква кротка, лирична празничност на всеки предмет. Велосипедът, подпрян на жълто осветената стена, бе застанал малко изгърбено като логой^[10] в тройка, но още по-съвършена от него бе призрачната му сянка върху стената. Възрастен шишкав господин бързаше за тенис, като въртеше задник в градския си панталон, облечен в риза с папагалска шарка, с три сиви топки в мрежичка, а до него крачеше пъргаво на гумените си подметки германска девойка спортна кройка с оранжево лице и златиста коса. Зад ярко боядисаните помпи на бензинопоя пееше радио, а над покрива на павилиона му върху небесната синева се открояваха изправени жълти букви — името на автомобилната фирма, — при което върху втората буква, върху „А“-то (жалко, че не на първата, на „Д“ — щеше да изглежда като винетка), беше кацнал жив кос, черен, с жълт (за икономия) клюн, и пееше по-силно от радиото. Къщата, в която живееше Фьодор Константинович, беше на ъгъла и се издаваше напред като огромен червен кораб, понесъл на носа стъклено-сложно кулоподобно съоръжение, сякаш скучният мастит архитект внезапно се е побъркал и е извършил скок в небето. По всичките балкончета, които многоетажно я опасваха, нещо се зеленееше и цъфтеше, само балконът на Шчоголев бе немарливо празен със сиротна саксия в края и с някакъв проветряван обесник в проядени от молци кожи.

Още в самото начало на пребиваването си в тази квартира Фьодор Константинович си бе издействувал правото да получава вечерята в стаята, предполагайки, че тогава ще му е нужно пълно спокойствие. На масата сред книгите сега го очакваха два сиви сандвича с гланцова мозайка от саламчета, чаша изстинал, натежал чай и чиния розов кисел (от обедния). Докато дъвчеше и посръбваше, отново разтвори „8 X 8“ (пак го изгледа изпод вежди бодливият Н. Г Ч.) и тихо се занаслаждава на етюда, в който малобройните фигури на белите сякаш висяха над пропаст, но пък постигаха своето. Сетне се намери очарователен триходов етюд на американски майстор, чиято красота се състоеше не само в остроумно скритата матова комбинация, а и в това, че при съблазнителната, но погрешна атака на белите, черните чрез увличане и затваряне на своите фигури тъкмо успяваха да постигнат херметичен пат. За сметка на това в едно от съветските произведения (П. Митрофанов, Твер) се намери чудесен пример как човек може да изпорти работата: черните имаха девет пешки — явно бяха добавили деветата в последния момент, за да запълнят непредвиден пропуск, също както някой писател би заменил на коректура „непременно ще му кажат“ с по-доброто според него „без съмнение ще му кажат“, без да забележи, че веднага след това идва: „за нейната съмнителна репутация“.

Внезапно му докривя — как така в Русия всичко стана толкова жалко, грапаво, сиво, как е могла толкова да изкука и да затъпее? Да не би в стария стремеж „към светлината“ да се е криел фатален недъг, който при естественото движение към целта беше ставал все по-явен, докато накрая се бе изяснило, че тази „светлина“ идва от прозореца на затворническия надзирател и нищо повече? Кога започна тази странна зависимост между изострената жажда и размътването на извора? През 40-те години? През 60-те? И „какво да се прави“ сега? Дали веднъж завинаги да не се откаже от всякаква мъка по родината, от всякаква родина освен от онази, която е с него, в него, лепнала се е като сребрист пясък върху кожата на подметките, живее в очите, в кръвта, придава дълбочина и далечина на задния план на всяка жизнена надежда? Все някога, щом вдигна глава от писането, ще погледна през прозореца и ще видя руска есен.

Едни познати, заминали да прекарат лятото в Дания, наскоро бяха оставили радиоапарата си на Борис Иванович. Чуваше се как му върти копчето, отстранявайки пискуните, скърцачите, местейки призрачни мебели. И това е развлечение.

Междувременно в стаята притъмня: над почернелите очертания на къщите оттатък двора, чиито прозорци вече светеха, небето се разстилаше с ултрамаринов тон, сред черните телове между черните комини блестеше звезда, която — като всяка звезда — можеше истински да види само ако превключеше зрението си така, че всичко останало да се окаже извън фокуса. Подпря буза с юмрук и остана да седи така до масата, загледан през прозореца. В далечината някакъв голям часовник, чието местоположение все си обещаваше да определи, но винаги забравяше, нали при това под пласта дневни звуци не го и чуваше, бавно удари девет. Беше време да тръгва за среща със Зина.

Обикновено се срещаха оттатък железопътната падинка, на тиха улица близо до Грюнвалд, където масивите от къщи (тъмни кръстословици, в които жълтата светлина още не е решила всичко) се прекъсваха от пущинаци, от огради, от въглищни складове („теми и ноти тъмнотии“ — стих от Кончеев), където между другото имаше чудесен стобор, направен явно от някога разглобена другаде (може би не в този град) ограда, служила преди това на пътуващ цирк, но дъските сега бяха разположени в безсмислен ред, сякаш ги е ковал слепец, така че изрисуваните върху тях циркови животни, разбъркали се при пътуването, се бяха разпаднали на съставните си части — тук крак от зебра, там гръб на тигър, а нечие туловище е сложено до чужда вирната нагоре лапа: обещанието за живот през бъдния век бе изпълнено спрямо стобора, но разединяването на земните образи унищожаваше земната ценност на безсмъртието; нощем впрочем почти нищо не личеше, а преувеличените сенки от листа (наблизо имаше улична лампа) падаха върху стобора напълно осмислено, по ред — това бе известна компенсация, още повече, че те нямаше как да бъдат прехвърлени другаде заедно с дъските, а шарката да бъде разединена и объркана: можеха да бъдат пренесени само заедно със стобора, заедно с цялата нощ.

Очакване на нейното идване. Тя все закъсняваше — и винаги идваше по друг път, различен от неговия. Ето че дори Берлин може да бъде тайнствен. Под липовия цвят примигва лампа. Тъмно, ароматно, тихо. Пробягва сянката на минувача, както самур пробягва над пън. И като праскова небето в здрача се стопява: Венеция е сън, а улицата към Китай се влачи, над Волга пък оназ звезда виси. О, закълни се, че не ще затвориш душата си в тъмнична хладина и че ръце протегнала със порив, не ще извикаш никога: стена.

Тя неизменно, внезапно за очите, се появяваше подобно сянка, от сродната стихия отделена. Най-първо й просветваха нозете, тъй ситно стъпващи, че сякаш ходи по тъничко въже. Бе в къса рокля с нощен цвят — цвета на сънни сенки, фенери улични, блестящи тротоари: ръцете й по-светли от лицето. Посветено на Георгий Чулков^[11]. Фьодор Константинович я целуваше по меките устни, сетне тя за миг отпускаше глава върху ключицата му и след като бързо се освободеше, тръгваше до него отначало е такава тъга върху лицето, сякаш през двайсетте часа на раздяла им се е случило някакво небивало нещастие, но полека-лека се съвземаше и ето че се усмихваше — така, както никога не се усмихваше през деня. Какво го възхищаваше най-много в нея? Пълното й разбиране, абсолютният слух спрямо всичко, каквото обичаше той самият. В разговорите с нея можеше да се минава без всякакви мостчета и преди още той да е забелязал някоя забавна черта на нощта, тя вече му я посочваше. И не само Зина бе остроумно и изящно създадена по мярка за него от много постаралата се съдба, но и двамата, образувайки обща сянка, бяха създадени според мярката на нещо не съвсем ясно, ала дивно и доброжелателно, което винаги ги обгръщаше.

Когато се бе настанил у Шчоголеви и я видя за пръв път, имаше чувството, че отдавна знае много неща за нея, че дори името й му е отдавна известно, както и някои очертания на живота й, но преди разговора с нея не можеше да си изясни откъде и как знае това. Отначало я виждаше само по време на ядене и предпазливо я наблюдаваше, като изучаваше всяко нейно движение. Тя почти не говореше с него, макар че по някои признаци — не толкова по зениците, колкото по оттенъка на очите, сякаш насочен към него — разбираше, че тя забелязва всеки негов поглед, движейки се, сякаш непрестанно ограничавана от най-леките покрови на същото впечатление, което бе направила нему; и понеже му се струваше напълно невъзможно каквото и да било негово участие в душата и живота й, изпитваше страдание, когато издебнеше у нея нещо особено чаровно, и доволно облекчение, когато у нея се мернеше някакъв недостатък в красотата й. Бледата коса, преминаваща светло и незабелязано в слънчев въздух около главата, синята жилка на слепоочието, друга — на дългата и нежна шия, тънката китка, острият лакът, тесните хълбоци, слабите рамене и своеобразният наклон на стройната снага, сякаш подът, по който се устремяваше като на кънки, винаги малко полегато се спуска към пристана на стола или масата, където беше необходимият й предмет — той възприемаше всичко това мъчително ясно и после през целия ден безкрайно го повтаряше в паметта си, откликваше все по-лениво, бледо и отривисто, губеше жизненост и достигаше поради машиналните повторения на разпадащия се образ до някаква начупено топяща се схема, в която вече нямаше почти нищо от началния живот; но щом я зърнеше отново, цялата тази подсъзнателна работа за премахване на образа й, от чиято власт се страхуваше все повече, оставаше напразна и отново пламваше хубостта — нейната близост, страшната достъпност на погледа, възстановената връзка между всичките подробности. Ако през онези дни би се наложило да отговаря пред някакъв отвъдсетивен съд (помните ли как Гьоте казвал, сочейки с бастун звездното небе: „Ето я моята съвест!“), едва ли би се решил да изрече, че я обича — защото отдавна се досещаше, че не е способен на никого и на нищо да отдаде напълно душата си: неговият оборотен капитал беше прекалено потребен за личните му работи; но пък докато я гледаше, веднага се покатерваше (за да се търколи след минута отново долу) до такива висоти от нежност, страст и жалост, които любовта достига рядко. И посред нощ, особено след продължителна работа на мисълта, до половината излязъл от съня като че не откъм страната, където е разсъдъкът, а през задния вход на бълнуването, с безумно, провлечено упоение чувстваше присъствието й в стаята върху припряно и немарливо приготвеното от бутафор походно легло, на две крачки от него, но докато лелееше вълнението си, докато се наслаждаваше на изкушението, на краткото разстояние, на райската възможност, в която впрочем нямаше нищо плътско (а имаше някаква блажена замяна на плътското, изразена в термините на полусъня), обратно го примамваше забравата, в която той отстъпваше безнадеждно с мисълта, че все още държи плячката. Истински обаче тя никога не му се присънваше, задоволяваше се да му праща някакви свои представителки и дружки, които никак не приличаха на нея, а пораждаха у него усещане, което го правеше глупав, и свидетел бе синкавото разсъмване.

После, напълно буден, вече сред звуците на утрото, веднага се озоваваше сред най-голямата навалица на щастието, всмукващо сърцето му, и му бе сладко да живее, и сред мъглата мъждукаше възхитително събитие, което всеки миг щеше да се случи. Но щом си представеше Зина, виждаше само бледа скица, в която гласът й оттатък стената не можеше да запали живот. След час-два я срещаше на трапезата и всичко се възстановяваше, той отново разбираше, че ако я нямаше, не би съществувала и онази утринна щастлива мъгла.

Една вечер, десетина дни след запознанството им, тя внезапно почука на вратата му и с надменно решителна крачка, с почти презрителен израз върху лицето влезе, хванала в ръка малка книга, скрита в розова амбалажна хартия.

— Искам да ви помоля — рече припряно и сухо — да ми надпишете книгата.

Фьодор Константинович пое томчето — и позна в него приятно опърпаното, приятно омекналото от двегодишно използване (това бе нещо съвсем ново за него) сборниче със стихотворения. Съвсем бавно заотваря капачката на мастилницата — макар че понякога, когато му се пишеше, капачката изхвърчаше като тапа на шампанско; Зина обаче, като зърна как пръстите му чоплят капачката, припряно добави:

— Само презимето, моля, само презимето.

Той се подписа, понечи да сложи и датата, но кой знае защо, си помисли, че в това тя може да съзре нещо вулгарно многозначително.

— Добре, благодаря — каза тя и като духаше страницата, излезе.

Ден по-късно беше неделя, към четири внезапно стана ясно, че е сама в апартамента: той четеше в стаята си, тя седеше в трапезарията и от време на време извършваше кратки експедиции до стаята си през антрето, при това си подсвиркваше и в лекия й тропот се криеше топографска тайна — нали в нейната стая се влизаше направо от трапезарията. Но ние четем и ще четем. „По-дълго, по-дълго, колкото може по-дълго ще остана в чуждата земя. И макар че мислите ми, името, трудовете ми ще принадлежат на Русия, самият аз, тленното ми същество, ще съм отдалечен от нея“ (а в същото време през разходките си в Швейцария пишещият така трепе по пътеката пробягващите гущерчета — „дяволската нечиста сила“ — с гнусливостта на хохол и със злобата на бесен фанатик). Невъобразимото завръщане! Строят ли? Все едно какъв. При монархията — знамена и барабан, при републиката — знамена и избори… Отново минава. Не, не му се четеше — пречеше вълнението, пречеше чувството, че друг на негово място да е излязъл вече при нея с непринудени, сръчни думи; когато обаче си представеше как самият изплава и се помъква към трапезарията, как няма да знае какво да каже, веднага му се приискваше тя час по-скоро да излезе или Шчоголеви да се върнат. И в същия миг, когато реши вече да не се ослушва и изцяло да се заеме с Гогол, Фьодор Константинович стана и бързо влезе в трапезарията.

Тя седеше до вратата на балкона и полуотворила блестящи устни, се прицелваше в иглата. През отворената врата се виждаше малкият безплоден балкон, чуваше се ламариненото прозвънване и приплясване на подскачащите капки — валеше едър, топъл априлски дъжд.

— Извинете, не знаех, че сте тук — каза криводушно Фьодор Константинович. — Само исках за моята книжка: не е това, стихотворенията са слаби, тоест не е лошо всичкото, но, общо взето. Това, което съм публикувал през тези две години в „Газета“, е значително по-добро.

— Много ми хареса онова, дето го четохте веднъж на една литературна вечер — рече тя. — За лястовичката, която изпискала.

— Как, там ли сте били? Да. Но имам още по-хубави, уверявам ви.

Тя внезапно скочи от стола, хвърли това, което кърпеше, на седалката и размахала отпуснати ръце, ситно местейки сякаш плъзгащи се нозе, бързо мина в стаята си и се върна с вестникарски изрезки — неговите и на Кончеев стихотворения.

— Но май нямам всичко — отбеляза.

— Не съм знаел, че се случва така — каза Фьодор Константинович и добави спънато: — Сега ще ги помоля да правят около тях онези пунктирани дупчици — нали знаете, като на билетите, да се откъсват по-лесно.

Тя продължи да се занимава с чорапа си върху гъбата и без да вдига очи, но като се усмихна бързо и хитро, продума:

— А аз зная, че живеехте на улица Таненберг седем, често ходех там.

— Така ли? — учуди се Фьодор Константинович.

— Познавам се още от Петербург с жената на Лоренц, тя навремето ми даваше уроци по рисуване.

— Колко странно — каза Фьодор Константинович.

— А Романов сега е в Мюнхен — продължи тя. — Дълбоко отвратителен тип, но винаги съм обичала неговите работи.

Поприказваха за Романов. За неговите картини. Достигнал пълен разцвет. Музеите го купували… Преминал през всичко, обременен от богат опит, отново се върнал към изразителната хармония на линиите. Знаете ли неговия „Футболист“? Ето, тъкмо в това списание има репродукция. Потното, бледо, напрегнато изопнато лице на играча в цял ръст, който се кани на пълна скорост и със страшна сила да шутира. Разчорлена рижава коса, петно кал върху слепоочието, изопнати мускули по голата шия. Измачкана, прогизнала виолетова фланелка, на места прилепнала за снагата, се спуска ниско върху изпръсканите гащета, на нея личи насочена по удивителен диагонал мощна гънка. Поел е топката отстрани, вдигнал едната ръка, петте пръста са широко разперени — съучастници в общото напрежение и порив. Но най-важното, естествено, са краката: блестящото бяло бедро, огромното изподрано коляно, дебели, тъмни футболни обувки, набъбнали от кал, безформени, но все пак белязани с някаква необикновено точна и изящна сила; чорапът се е свлякъл върху яростния крив прасец, ходилото на крака е затънало в тлъста кал, другото тъкмо ще удари — и то как! — по черната ужасна топка, и всичко това върху тъмносив фон, наситен с дъжд и сняг. Гледащият тази картина вече е чул изсвистяването на кожения снаряд, вече е видял отчаяния скок на вратаря.

— И зная още нещо — поде Зина. — Трябваше да ми помогнете за един превод, Чарски ви предложи, но кой знае защо, не дойдохте.

— Колко странно — повтори Фьодор Константинович.

Бухна вратата към антрето — беше се върнала Мариана Николаевна — и Зина припряно скочи, събра изрезките и влезе в стаята си; едва по-късно Фьодор Константинович разбра защо е сметнала за необходимо да постъпи така, но тогава това му се стори невъзпитано — и когато Шчоголева влезе в трапезарията, се озова в положението на човек, дошъл да краде захар от бюфета.

След още няколко дни една вечер дочу от стаята си сърдит разговор — че ей сега ще дойдат гостите и е време Зина да слезе долу с ключовете. Когато тя слезе, той след кратка вътрешна борба си измисли разходка — да речем, до автомата пред градинката, да си купи пощенска марка, — надяна шапка за по-пълна илюзия, макар че почти никога не слагаше шапка, и тръгна надолу. Докато слизаше, светлината угасна, но веднага щракна и отново светна: тя бе натиснала долу копчето. Застанала до остъклената врата, премяташе ключа, нанизан на пръста й; ярко осветена, блестеше топазената плетка на джемпъра й, блестяха ноктите, върху ръката й над китката блестяха равни косъмчета.

— Отключено е — рече, но той се спря и двамата се загледаха през стъклото в тъмната подвижна нощ, в газовата лампа, в сянката на решетката. — Нещо ги няма — промърмори тя, ключът тихо звънна.

— Отдавна ли чакате? — попита той. — Искате ли да ви сменя? — И в този миг електричеството угасна. — Искате ли да остана тук през цялата нощ? — добави в тъмнината.

Тя се усмихна и поривисто въздъхна, сякаш чакането й бе дотегнало. През стъклото ги обливаше пепелява светлина откъм улицата, сянката от железния орнамент по вратата се превиваше през нея и продължаваше косо върху него като портупей, а върху тъмната стена се бе проснала призматична дъга. И както му се случваше често — но този път по-дълбоко от всякога, — Фьодор Константинович внезапно почувствува — в тази стъклена тъма — странността на живота, странността на неговата магия, сякаш за миг той се бе подгънал и се бе провидяла необикновената му подплата. До самото му лице бе нежнопепелява буза, прерязана от сянка, и когато Зина внезапно с тайнствено недоумение в живачно блесналите очи се обърна към него, а сянката легна напреки през устните й, променяйки я странно, той се възползва от пълната свобода в този свят на сенки, за да я хване за призрачните лакти; но тя се изплъзна от орнамента и с бърз тласък на показалеца включи светлината.

— Защо? — попита той.

— Ще ви обясня някой друг път — отвърна Зина, като все не сваляше поглед от него.

— Утре — каза Фьодор Константинович.

— Добре, утре. Но само искам да ви предупредя, че между нас не може да има разговори вкъщи. Това е категорично и завинаги.

— Тогава хайде… — подхвана той, но тъкмо тогава зад вратата изникна набитият полковник Касаткин и високата му избледняла жена.

— Здраве желаем, красавице — каза полковникът, разсичайки с един удар нощта.

Фьодор Константинович излезе навън.

На другия ден нареди нещата така, че да я пресрещне на ъгъла при връщането й от работа. Разбраха се да се срещнат след вечеря на пейката, която бе избрал през деня.

— Но защо? — попита той, когато седнаха.

— По пет причини — каза тя. — Първо, защото не съм германка, второ, защото едва миналата сряда се разделих с годеника си, трето, защото това би било… ами просто безсмислено, четвърто, защото изобщо не ме познавате, пето… — Тя млъкна и Фьодор Константинович предпазливо я целуна по горещите, топящи се горестни устни. — Тъкмо заради това — отрони, като опипваше пръстите му и силно ги стискаше.

Оттогава се срещаха всяка вечер. Мариана Николаевна, която не смееше никога за нищо да я пита (дори само намекът за въпрос би предизвикал добре позната й буря), се досещаше, естествено, че дъщеря й се среща с някого, още повече, че знаеше за съществуването на тайнствен годеник. Той бил болнав, странен, неуравновесен господин (поне такъв си го представяше Фьодор Константинович от разказите на Зина — впрочем тези разказани хора обикновено имат един основен признак: липсва им усмивка), с когото се запознала на шестнайсет, преди три години, бил по-голям от нея с дванайсет, в тази разлика се таеше нещо тъмно, неприятно, озлобено. Отново в нейна интерпретация срещите й с него преминавали без всякакво изразяване на влюбеност и от това, че тя не споменаваше за нито една целувка, излизаше, че е било просто безкрайна върволица от тягостни разговори. Категорично отказваше да разкрие името му и дори с какво се занимава (макар че даваше да се разбере: бил в известен смисъл гениален), а Фьодор Константинович дълбоко в себе си й беше признателен за това, разбирайки, че призрак без име и без среда угасва по-лесно — ала все пак изпитваше отвратителна ревност, мъчеше се да не вниква в нея, но тя винаги присъствуваше някъде зад ъгъла и при мисълта, че той все един ден ще срещне тревожните, скръбни очи на този господин, всичко наоколо се свечеряваше като природата по време на затъмнение. Зина се кълнеше, че никога не го е обичала, че е влачила безцветен роман от безволие и че още би го продължавала, ако не бил Фьодор Константинович. Ала у нея той забелязваше не особено безволие, а смесица от женска свенливост и неженска решителност във всичко. Въпреки сложния й ум на нея бе присъща убедителна простота, така че можеше да си позволи много неща, което не би било допустимо за други, и самата бързина на сближаването им се струваше на Фьодор Константинович напълно естествена в рязката светлина на прямотата й.

Вкъщи тя се държеше така, че би било безумие да си представиш вечерна среща с тази чужда навъсена госпожица, но това не беше преструвка, а само своеобразен вид прямота. Когато веднъж закачливо я удържа в коридорчето, тя пребледня от яд и не дойде на срещата, сетне го накара с клетва да обещае, че това никога няма да се повтори. Много скоро разбра защо: домашната обстановка бе от толкова долнопробен сорт, че на нейния фон докосването в движение между ръцете на хазайската дъщеря и квартиранта би се превърнало просто във флирт.

Бащата на Зина, Оскар Григориевич Мерц, умрял от гръдна жаба в Берлин преди четири години и веднага след смъртта му Мариана Николаевна се омъжила за човек, когото Мерц не би пуснал дори на прага си, за един от онези наперени руски простаци, които при удобен случай примляскват при думата „чифут“ както при дебело зърно грозде. Когато обаче този симпатяга отсъствувал, направо у дома им се появявал един от тъмните му делови познайници, кльощав балтийски барон, с когото Мариана Николаевна му изменяла — и Фьодор Константинович, който на два пъти бе виждал барона, с гадлив интерес се помъчи да си представи какво са могли да намерят един у друг и щом са намерили, каква е процедурата между тази възрастна, бухнала жена с жабешко лице и оня поочукан дърт скелет с гнили зъби.

Ако понякога бе мъчително да знае, че Зина е сама в апартамента и че поради споразумението с нея не бива да излиза, беше мъчително по съвсем друг начин, когато вкъщи оставаше само Шчоголев. Понеже не обичаше самотата, Борис Иванович започваше да скучае и Фьодор Константинович дочуваше от стаята си шумолящото разрастване на тази скука, сякаш жилището бавно обрастваше с репеи — ето, наближаваха вече до вратата му. Молеше съдбата с нещо да отвлече Шчоголев, но (преди да се появи радиото) отникъде не идваше спасение. Неминуемо се дочуваше тихо, деликатно почукване и странешком, с ужасна усмивка, в стаята се намъкваше Борис Иванович. „Спяхте ли? Дали не ви попречих? — питаше той, щом видеше, че Фьодор Константинович се е проснал на кушетката, а сетне влизаше целият, затваряше вратата и сядаше в краката му с въздишка. — Пустош, пустош“ — мълвеше и почваше да разправя нещо. В областта на литературата поставяше високо „L’homme qui assassina“^[12] на Клод Фарер, а в областта на философията — „Протоколите на ционските мъдреци“. За тези две книги можеше да приказва с часове, човек би рекъл, че не е прочел нищо друго през живота си. Беше щедър на историйки от съдебната практика в провинцията и на еврейски вицове. Вместо „пийнахме шампанско и потеглихме“ се изразяваше така: „Фраснахме стъклото — и айде.“ Както при повечето дърдорковци, и в неговите спомени вечно се случваше някакъв необикновен събеседник, който безкрайно му разправял интересни неща („Друг толкова умен не съм срещал през живота си“ — отбелязваше той доста неучтиво), а понеже човек не можеше да си представи Борис Иванович като мълчалив слушател, налагаше се предположението за своеобразно раздвояване на личността.

Веднъж, забелязал изписаните листове върху масата на Фьодор Константинович, той изрече с някак нов, затрогващ тон: „Ех, да си имах време, такъв роман щях да насвяткам… От истинския живот. Ето, представете си такава история^[13]: дърт пунгаш — но още сочен, гори, жадува за щастие — се запознава с вдовица, а тя има дъщеря, съвсем момиченце — нали знаете, когато още нищо не се е оформило, ама вече стъпва така, че да се побъркаш. Бледичка, лекичка, под очите синкаво — и, разбира се, не поглежда дъртия пергиш. Какво да прави? И ето че, без много да му мисли, моля ви, той се жени за вдовицата. Добре. Заживяват те тримата. Тук вече може безкрайно да се описва — изкушение, вечно изтезанийце, сърбеж, безумна надежда. И, общо взето, остава с пръст в устата. Времето тича, хвърчи, той остарява, тя разцъфва — ама на. Мине понякога край него, парне го с презрителен поглед. Е? Чувствувате ли трагедия на Достоевски? Тази история, да ви кажа, стана с един мой голям приятел, в някое си царство, в някое си самоварство, при цар Грах, обърнал всичко в прах. Как ви се струва?“ И Борис Иванович, насочил тъмни очи встрани, изду устни и издаде меланхоличен пукащ звук.

„Моята съпруга вързуга — подхвана той друг път — живяла двайсет години с юдеин и обраснала с цяла тумба юдеи. Наложи се да изхабя маса усилия, за да премахна тази воня. При Зинка (наричаше своята заварена дъщеря ту така, ту Аида в зависимост от настроението си) няма, слава Богу, нищо специфично, ама да видите братовчедка й — една такава тлъста брюнетка с мустачки. Понякога дори през тиквата ми минава — ами ако моята Мариана Николаевна, когато е била мадам Мерц… Все пак нали я е влечало при сънародниците, нека ви разправи някога как се е задушавала в онази атмосфера, какви чешити роднини — ой, Бозе мой, — врява на трапезата, а тя налива чая: лесна работа ли е, майка й придворна дама, тя самата е завършила Смолния девически институт, ама на, омъжила се за чифутин, до днес не може да обясни как е станало — вика, богат беше, а аз глупава, запознали се в Ница, избягала с него в Рим, нали знаете, на курорт всичко изглежда другояче, ама кога се накиснала сетне в семейната му среда, разбрала как е загазила.“

Зина разказваше за тези неща другояче. В нейната интерпретация обликът на баща й добиваше нещо от Прустовия Суан. Женитбата му за майка й и последвалият живот се обагряха в димно романтичен цвят. Ако се съдеше по думите й, а също и по неговите снимки, той е бил изящен, благороден, умен и мек човек — дори на тези корави петербургски снимки с щампован златен надпис върху дебелия картон, които тя показваше на Фьодор Константинович нощем под уличната лампа, старомодността на светлия мустак и височината на яките с нищо не разваляха тънкото лице с прям засмян поглед. Тя разказваше за парфюмираната му кърпичка, за страстта му към коне за надбягвания и към музиката; как на младини веднъж разгромил гастролиращ гросмайстор или как рецитирал наизуст Омир: разказваше, избирайки това, което да трогне въображението на Фьодор, понеже й се струваше, че откликва лениво и скучно на спомените за баща й, тоест на най-скъпоценното, което можеше да покаже. Той самият забелязваше у себе си тази странна забавеност на отзивчивостта. У Зина имаше черта, която го притесняваше: нейният домашен бит беше развил у нея болезнено изострена гордост, та дори и когато разговаряше с Фьодор Константинович, споменаваше за произхода си с предизвикателна изразителност, сякаш подчертаваше как не допуска (а по този начин все пак допускаше) той да се отнася към евреите ако не неприязнено, поне с присъщата до една или друга степен на повечето руснаци посърнала усмивка на пресилено доброжелателство. В началото толкова натягаше тези струни, че макар той и пет пари да не даваше за разпределянето на хората по породи и за техните взаимоотношения, ставаше му малко неудобно заради нея, а, от друга страна, под влияние на разпалената й, винаги бдителна горделивост започваше да изпитва някакъв личен срам, задето мълчаливо изслушва долните дрънканици на Шчоголев, при това с нарочното изкълчване на руската реч, което той вършеше с наслада — например, когато казваше на мокър гост, оставил следи върху килима: „Леле, какъв сте следовник!“

Известно време подир смъртта на баща й у тях по навик продължили да идват предишните познати и роднини откъм неговата страна; полека-лека обаче те оредявали, изгубвали се… само едно старо семейство още дълго се вясвало — от съжаление към Мариана Николаевна, жалели за миналото и се мъчели да не забелязват как Шчоголев се прибира в спалнята си с чая и с вестник. Зина обаче запазила досега връзката с този свят, който майка й предала, на гости у предишните приятели на нейното семейство необикновено се променяла, смекчавала се, ставала по-добра (тя самата отбелязваше това), докато седяла край масата за чай сред кротките разговори на старците за болести, за сватби и за руската литература.

В своето семейство беше нещастна и презираше нещастието си. Презираше и своята работа, нищо, че шефът й беше евреин, впрочем германски евреин, тоест преди всичко — германец, така че тя не се притесняваше да го кори пред Фьодор. Зина толкова живо, толкова горчиво, с толкова образно отвращение му разказваше за адвокатската кантора, в която работеше вече две години, че той виждаше всичко и обоняваше всичко, сякаш всеки ден ходеше там. Аерът^[14] на службата й по нещо му напомняше Дикенс (макар и в германски превод) — полусмахнат свят на мрачни дългучи и отблъскващи дребни дебеланковци, долни интриги, черни сенки, страшни носове, прахоляк, воня и женски сълзи. Започвало се от тъмно, стръмно, невероятно занемарено стълбище, напълно в негов дух била зловещо вехтата кантора, което не се отнасяло само за кабинета на главния адвокат, където тлъстите кресла и стъклената маса гигант рязко се различавали от мебелировката на останалите стаи. Канцеларията, голяма, недодялана, с голи, треперещи прозорци, се задъхвала от сбирщината прашни, мръсни мебели; особено страшен бил диванът, мътнопурпурен, с изскочили пружини — ужасен и неприличен предмет, изхвърлен като на бунище след постепенното преминаване през кабинетите на всичките трима директори, Траум, Баум и Кезебир. Стените чак до тавана били закрити от исполински кантонерки с камари грубосини папки във всяко гнездо, изплезили дълги фишове, по които понякога пропълзявала гладна интригантска дървеница. До прозорците седели четирите машинописки: едната гърбуша, която си харчела заплатата за рокли, втората — тъничка, с лекомислен нрав, „на едно токче“ (баща й месар бил убит от сприхавия си син с месарска кука), третата — беззащитна девойка, която бавно трупала чеиз, четвъртата — омъжена козуначена блондинка, с отражение от собственото си жилище вместо душа, трогателно разказвала как след духовния труд изпитва толкова силна необходимост да си отпочине чрез физически, та щом се върне вечер вкъщи, разтваря всички прозорци и възторжено започва да пере. Завеждащият кантората Хамеке (дебело, грубо животно с вонящи крака и с вечно мокър цирей на врата, припомнящо си с удоволствие как като фелдфебел е карало пипкавите новобранци да чистят казармения под е четка за зъби) тормозел с особено удоволствие двете последни — едната, защото изгубването на работата за нея би означавало да се откаже от брака, втората, защото веднага започвала да ридае — тези изобилни сълзи, които можел да предизвика толкова лесно, му доставяли здравословна наслада. Почти неграмотен, но надарен с желязна хватка, веднага схващащ най-непривлекателната страна на всяко нещо, бил високо ценен от собствениците, от Траум, Баум и Кезебир (цяла германска идилия с масички сред зеленината и с дивен пейзаж). Баум рядко се вясвал; канцеларските госпожици смятали, че се облича чудно, тоест сакото му стои като на мраморна статуя, всяка гънка е за вечни времена и с бяла яка към цветната риза. Кезебир угодливо благоговеел пред заможните клиенти (впрочем пред тях благоговеели и тримата), а когато се карал на Зина, й казвал, че много важничи. Главният собственик, Траум, бил нисичък човек с коса на крив път, с профил като външната страна на полумесец, с малки ръчици и с безформено тяло, повече широко, отколкото дебело. Обичал себе си със страстна и напълно споделена любов, бил женен за доста богата възрастна вдовица и понеже в характера му имало нещо актьорско, напирал всичко да прави „красиво“, харчел за фасона си хиляди, а се мъчел да ореже някой пфениг от секретарката; карал служителите си да наричат жена му „ди гнедиге фрау“^[15] („уважаемата госпожа се обади“, „уважаемата госпожа помоли“); изобщо се перчел с величавата си незаинтересованост какво става в кантората, макар че от Хамеке знаел всичко до последното мастилено петно. Понеже бил един от юрисконсултите на френското посолство, често пътувал до Париж и тъй като негова отличителна черта било възможно най-гладко нахалство при преследване на изгодни цели, там енергично завързвал полезни запознанства, без изобщо да се свени да поиска препоръка, лепял се, натрапвал се и не чувствувал убожданията — кожата му била като бронята на някои насекомоядни. За да си спечели известност във Франция, пишел германски книжлета на френски теми („Три портрета“ например — за императрица Евгения^[16], за Бриан^[17] и за Сара Бернар), при което събирането на материали се превръщало за него и в създаване на връзки. Тези претупано-компилативни трудове в страшния стил модерн от германската република (и всъщност почти неотстъпващи на трудовете на Лудвиг и двамата Цвайг^[18]) диктувал на секретарката си между делата, внезапно изобразявайки вдъхновение, което впрочем при него винаги съвпадало със свободното време. Един френски професор, комуто се пробутвал за приятел, веднъж отговорил на нежните му излияния с крайно неучтива за французина критика: „Вие пишете презимето Клемансо ту с accent aigu^[19], ту без него. Тъй като е необходима известна последователност, няма да е зле твърдо да решите към коя система ще се придържате, за да не се отклонявате сетне от нея. Ако поради някаква причина пожелаете да пишете правилно това презиме, пишете го без accent.“ Траум веднага му отговорил с възторжено благодарствено писмо, като с това продължил да нахалства. Ах, колко го бивало да заобля и да подслажда своите писма, какви тевтонски ромони и свистения имало в безкрайната модулация от обръщения и окончания, какви учтивости:

„Vous avez bien voulu bien vouloir…“^[20]

Секретарката му Дора Витгенщайн, която работела от четиринайсет години при него, деляла малка мухлясала стая със Зина. Тази застаряваща жена с торбички под очите, миришеща на мърша през евтиния одеколон, работеща всякакъв брой часове, съсухрила се на служба при Траум, приличала на клета, претрепана кранта, чиито мускули са се стопили и са й останали само няколко железни жили. Била слабо образована, градяла живота си върху две-три общоприети представи, но се водела от някакви свои лични правила спрямо френския език. Когато Траум пишел поредната си „книга“, той я викал у дома си в неделя, пазарял се колко да й плати, задържал я повече от уговореното; случвало се да се похвали на Зина, че неговият шофьор я докарал (макар само до трамвайната спирка).

Налагало се Зина да се занимава не само с преводи, но и, както всички останали машинописки, да преписва дългите приложения, представяни пред съда. Често се случвало и да стенографира в присъствието на клиента излаганите от него обстоятелства по делото, нерядко бракоразводно. Всичките тези дела били доста отвратителни, буци от всякакви слепнали се гадории и глупости. Някой си от Котбус, който се развеждал с ненормална според него жена, я обвинявал в съжителство с дог, а главна свидетелка била портиерката, която уж чула през вратата как жена му на висок глас се възхищавала от някои части на кучешкия организъм.

— На теб все ти е смешно — сърдито казваше Зина, — но, честна дума, не мога повече, не мога, отдавна да съм зарязала тези нищожества, ако не бях сигурна, че навсякъде другаде ще намеря същите нищожества, че и по-лоши. Тази умора вечер — това е нещо феноменално, не се поддава на никакво описване. Закъде съм сега? Така ме кърши гръбнакът от пишещата машина, че ми иде да завия. И най-важното, това никога няма да свърши, защото, ако свърши, не ще има какво да ядем — нали мама нищо не може, дори не може да стане готвачка, защото ще ридае в чуждата кухня и ще изпуска чиниите, а онзи тип умее само да фалира — според мен вече е бил фалирал, когато се е родил. Не знаеш колко го мразя този дебелак, дебелак, дебелак…

— Поне за сланина става — отбеляза Фьодор Константинович. — И моят ден не беше особено симпатичен. Исках да ти покажа едно стихотворение за теб, но някак още не се е очистило.

— Мили мой, радост моя — възкликна тя. — Нима това всичкото е истина — този стобор и мътничката звезда? Когато бях малка, не обичах да рисувам нищо несвършващо — затова не рисувах стобори, нали не мога да го завърша на хартията, не можем да си представим свършващ се стобор, — а винаги нещо завършено: пирамида, къща на хълма.

— Аз пък обичах най-много хоризонта и ей такива щрихи — все по-ситни и по-ситни: ставаше слънце зад море. А най-голямата детска мъка: неподострен или счупен цветен молив.

— Но за сметка на това подострените… Помниш ли — белия? Винаги бе най-дългият — не като червения или синия, — защото работеше малко, нали помниш?

— Ала колко искаше да се хареса! Драмата на албиноса. L’inutile beauté.^[21] Например при мен той се развихри с все сила. Именно защото рисуваше невидими неща. Човек може да си представи какво ли не. Изобщо — неограничени възможности. Само без ангелите — а ако е ангел, да е с огромен гръден кош и с крила, като мелез между райска птица и кондор, а душата си да носи млада не в прегръдка, а в нокти.

— Да, и аз мисля, че не може да свършва с това. Не си представям как така няма да ни има. Във всеки случай не ми се иска да се превръщам в каквото и да било.

— А в разсеяна светлина? Какво ще кажеш? Май не е кой знае каква възможност? Аз обаче съм сигурен, че ни очакват необикновени сюрпризи. Жалко, не можем да си представим това, което няма с какво да сравним. Геният е негър, който сънува сняг. Знаеш ли кое най-силно е смайвало първите руски пътешественици на минаване през Европа?

— Музиката ли?

— Не, градските шадравани, мокрите статуи.

— Понякога ме хваща яд, че не чувствуваш музиката. Моят баща имаше такъв слух, че понякога, както си лежеше на дивана, изпяваше цяла опера от началото до края. Веднъж си лежеше така, а в съседната стая влезе някой и заговори с мама — и той ми каза: този глас е на еди-кой си, преди двайсет години го срещнах в Карлсбад и ми обеща някой ден да ме навести. Ето какъв слух имаше.

— Днес срещнах Лишневски, той ми разправи за някакъв свой познат, който се оплакал, че в Карлсбад изобщо не било същото, а преди какво било! Пиеш вода, до тебе крал Едуард, прекрасен, снажен мъж… костюмът му от истинско английско сукно… Да не се обиди? От какво?

— Ах, няма значение. Никога няма да разбереш някои неща.

— Хайде стига. Защо кожата ти тук е гореща, а тук — студена? Зъзнеш ли? Я по-добре виж каква пеперуда се вие около лампата.

— Отдавна вече съм я видяла.

— Искаш ли да ти кажа защо светлината привлича пеперудите? Никой не знае.

— А ти знаеш ли го?

— Винаги ми се струва, че ей сега ще се досетя, само трябва добре да помисля. Моят баща казваше, че това прилича най-много на загуба на равновесие, както например канавката привлича неопитния велосипедист. Как само кръжи! Но има и още нещо — всеки миг ще го разбера.

— Мъчно ми е, че не си написа книгата. Ах, имам хиляди планове за теб. Толкова ясно чувствувам, че един ден ще се развихриш. Напиши нещо огромно, та всички да ахнат.

— Ще напиша — заяви на шега Фьодор Константинович — биографията на Чернишевски.

— Всичко, каквото пожелаеш. Но да бъде съвсем, съвсем истинско. Няма защо да ти казвам колко обичам твоите стихотворения, но нито едно от тях не ти е съвсем по ръста, всички думи са с един номер по-малки от твоите истински думи.

— Или пък роман. Странно е, но сякаш помня бъдещите си неща, макар дори да не зная за какво ще са. Ще си спомня напълно и ще напиша. Я кажи между другото как, общо взето, си представяш: цял живот ли ще се срещаме така на пейката?

— О, не — отвърна тя с напевно мечтателен глас. — През зимата ще отидем на бал, а още това лято, когато взема отпуск, ще замина за две седмици на море и ще ти пратя картичка с изглед от прибоя.

— И аз ще отида на море за две седмици.

— Едва ли. И освен това не забравяй, някога трябва да се срещнем в Тиргартен, в розариума, където има статуя на принцеса с каменно ветрило.

— Приятни перспективи — каза Фьодор Константинович.

А след няколко дни отново се натъкна на все същото шахматно списанийце, прелисти го, търсеше недовършени места и когато се оказа, че всичко по него е приключено, прегледа откъса от две колонки из юношеския дневник на Чернишевски; прегледа го, усмихна се и отново зачете с интерес. Забавно подробен стил, прилежно вместени наречия, страст към точка и запетая, засядане на мисълта в изречението и несръчни напъни да бъде измъкната оттам (при което тя веднага засядаше другаде и авторът отново трябваше да изчопля тръна), втълпяващ, мърморещ звук на думите, смисъл, придвижващ се с ход на коня в дребнавото тълкуване на своите най-нищожни действия, прилепчива нелепост на тези действия (сякаш ръцете му са били целите в туткал, и двете леви), сериозност, вялост, честност, бедност — всичко това толкова допадна на Фьодор Константинович, толкова го смая и развесели предположението, че автор с такъв мисловен и словесен стил е могъл някак да повлияе върху литературната съдба на Русия, та още на другата сутрин си взе от държавната библиотека пълните събрани съчинения на Чернишевски. Колкото повече четеше, толкова повече се учудваше и в това чувство се съдържаше своеобразно блаженство.

Когато седмица по-късно прие телефонната покана на Александра Яковлевна („Защо така не се показвате никакъв? Кажете, свободен ли сте тази вечер?“), не взе със себе си „8 X 8“: списанийцето вече представляваше сантиментална ценност за него, спомен за среща. На гости у своите приятели завари инженер Керн и едрия като канара, с тлъсто старомодно лице, много гладкобузест и мълчалив господин с презиме Горяинов, който се бе прочул, че както чудесно пародира (разтяга уста, примлясква и говори с женски глас) един стар, нещастен журналист, доста чудат и с не особено добро име, дотолкова се е вживял във въпросния образ (отмъстил му по този начин), че вече не само по същия начин извиваше надолу крайчетата на устата си, имитирайки другите си познати, но дори и в нормален разговор заприличваше на стареца. Александър Яковлевич, посърнал и укротен след заболяването — купил си временно здраве с цената на това свое обезцветяване, — тази вечер беше като че по-оживен и дори се бе появил познатият тик; но призракът на Яша вече не седеше в ъгъла, не се облакътяваше през безредната купчина книги.

— Все така ли сте доволен от новата квартира? — попита Александра Яковлевна. — Е, много се радвам. Не ухажвате ли дъщерята? Не? Впрочем веднъж си припомних, че навремето имах общи познати с Мерц — чудесен човек беше, джентълмен във всяко отношение, но мисля, че тя едва ли си признава с желание своя произход. Признава го? Е, не зная. Мисля, че просто не се ориентирате в тези неща.

— Във всеки случай госпожицата е с характер — намеси се инженер Керн. — Веднъж я видях на заседанието на балния комитет. Все си виреше носа.

— А носа й бива ли си го? — попита Александра Яковлевна.

— Знаете ли, честно казано, не съм оглеждал много, нали в крайна сметка всички госпожици минават за хубавици. Да не ставаме злобни.

Горяинов си мълчеше, сключил ръце върху корема, и само сегиз-тогиз странно повдигаше месестата си брадичка и тънко покашляше, сякаш викаше някого. „Сърдечно благодаря“ — казваше с поклон, когато му предлагаха сладко или още една чаша чай, а ако пожелаеше да сподели нещо със съседа си, придвижваше глава към него някак странешком, без да обръща лице, и след като споделеше или попиташе, отново бавно се отместваше. В разговор с него възникваха странни пропасти, тъй като с нищо не подкрепяше фразата ви и не ви гледаше, а кафявият поглед на малките му слонски очички блуждаеше из стаята и той внезапно си прочистваше конвулсивно гърлото. Случеше ли се да говори за себе си, това бе все в мрачно хумористичен тон. Целият му облик, кой знае защо, предизвикваше асоциации като например: министерство, селска чорба, галоши, сняг от „Мир искусства“ вали навън, постамент, Столипин, началник-канцелария.

— Как е, братко — неопределено избъбри Чернишевски, като приседна до Фьодор Константинович, — какво хубаво ще кажете? Не изглеждате добре.

— Спомняте ли си — каза Фьодор Константинович, — веднъж преди три години ми дадохте добрия съвет да опиша живота на вашия прочут еднофамилец.

— Абсолютно не помня — каза Александър Яковлевич.

— Жалко, защото сега се каня да се заловя с това.

— Ами? Сериозно ли говорите?

— Напълно сериозно — каза Фьодор Константинович.

— А откъде ви хрумна такава щура мисъл? — намеси се Александра Яковлевна. — Защо не вземете да опишете, знам ли, живота на Батюшков например или на Делвиг, изобщо нещо около Пушкин, но какво общо има Чернишевски?

— Упражнение по стрелба — каза Фьодор Константинович.

— Отговор най-малкото загадъчен — отбеляза инженер Керн и като блесна с голите стъкла на пенснето си, понечи да строши орех с длани.

Горяинов му даде орехотрошачката, влачейки я за едното краче.

— Защо не — каза Александър Яковлевич, излязъл от минутната си замисленост, — това започва да ми харесва. В нашето страшно време, когато личността е потъпкана и мисълта е удушена, за писателя сигурно е голяма радост да се потопи в светлата епоха на шейсетте години. Поздравявам ви.

— Да, но това е толкова далеч от него! — каза Чернишевска. — Липсва приемственост, липсва традиция. Откровено казано, за мен самата никак няма да е интересно да възстановявам всичко, каквото съм чувствувала по този повод, когато бях студентка.

— Моят чичо — каза Керн и щракна — беше изключен от гимназията, задето чел „Какво да се прави?“.

— А вие как гледате на това? — обърна се Александра Яковлевна към Горяинов.

Горяинов разпери ръце.

— Нямам определено мнение — каза той с тънък глас, като че подражаваше на някого. — Не съм чел Чернишевски, но иначе, ако помисли човек… Прескучна фигура, прости ми, Господи!

Александър Яковлевич леко се облегна в креслото и после, със затрепкало лице, като ту мигаше, ту се усмихваше, ту отново угасваше, заяви следното:

— А аз все пак приветствувам идеята на Фьодор Константинович. Разбира се, много неща сега ни изглеждат смешни и скучни. В онази епоха обаче има нещо свято, нещо вечно. Утилитаризмът, отрицанието на изкуството и прочие — това е само случайна обвивка, под която не можеш да пропуснеш най-важните черти: уважение към целия човешки род, култ към свободата, към идеята за равенство, за равноправие. Това беше епоха на великото освобождение на селяните от помешчиците, на гражданина — от държавата, на жената — от семейното иго. И не забравяйте, тогава са родени не само най-добрите завети на руското освободително движение — жаждата за знания, непреклонността на духа, жертвеният героизъм, — но и тъкмо през онази епоха, подхранвайки се, така или иначе, от нея, се развиха такива великани като Тургенев, Некрасов, Достоевски, Толстой. Няма защо да казвам, че самият Николай Гаврилович е бил човек с грамаден, всестранен ум, с грамадна творческа воля и че ужасните мъки, които е понасял в името на идеята, в името на човечеството, в името на Русия, с лихвата изкупват донейде сухостта и праволинейността на критичните му възгледи. Нещо повече, твърдя, че е бил прекрасен критик — задълбочен, честен, смел… Не, не, прекрасно — непременно пишете!

Инженер Керн от известно време се беше изправил и се разхождаше из стаята, клатеше глава и напираше да каже нещо.

— За какво става дума? — внезапно възкликна той, хванал се за облегалката на стола. — Кого го интересува какво е мислел Чернишевски за Пушкин? Русо е бил слаб ботаник и за нищо на света не бих се лекувал при Чехов. Чернишевски е бил преди всичко учен икономист и трябва да го разглеждаме като такъв, а при моето уважение към поетичната дарба на Фьодор Константинович малко се съмнявам дали би могъл да оцени качествата и недостатъците на „Коментари към Мил“.

— Вашето сравнение е абсолютно неправилно — каза Александра Яковлевна. — Направо смешно! Чехов не е оставил никаква следа в медицината, музикалните композиции на Русо са само куриози, докато никоя история на руската литература не може да заобиколи Чернишевски. Не разбирам обаче друго — бързо продължи тя, — какъв интерес има Фьодор Константинович да пише за хора и за времена, безкрайно чужди на неговата същност? Разбира се, нямам представа какъв ще бъде неговият подход. Но ако, да си го кажем, му се е приискало да извади наяве истинската стойност на прогресивните критици, няма защо да си прави труда: Волински^[22] и Айхенвалд^[23] отдавна сториха това.

— Е, недей, недей така — каза Александър Яковлевич, — das kommt nicht im Frage^[24]. Младият писател се е, заинтересувал от една от най-важните епохи в руската история и се готви да напише художествената биография на един от най-значителните й дейци. Не виждам нищо странно. Никак не е трудно да се запознае с обекта, ще намери повече от достатъчно книги, а всичко останало зависи от таланта. Казваш — подходът, подходът. Но при талантлив подход към дадената тема сарказмът се изключва априори, няма нищо общо с нея. Поне на мен така ми се струва.

— Ами как нарязаха Кончеев миналата седмица, четохте ли? — попита инженер Керн и разговорът пое в друга посока.

Вън, когато Фьодор Константинович се сбогуваше с Горяинов, той задържа ръката му в голямата си мека длан и примижал, му рече:

— Ей че шегаджия сте, драги. Наскоро се спомина социалдемократът Беленки, вечен емигрант, общо взето: натириха го и царят, и пролетариатът, та когато се отдаваше на реминисценции, започваше тъй: „У нас в Женева…“ И за него ли ще пишете?

— Не ви разбрах — полувъпросително произнесе Фьодор Константинович.

— Може, но аз разбрах прекрасно. Вие имате намерение да пишете за Чернишевски точно толкова, колкото аз — за Беленки, но за сметка на това заблудихте слушателите и забъркахте забавен спор. Всичко хубаво, лека нощ!

И отмина с тиха тежка походка, подпирайки се с бастуна и леко привдигнал едното си рамо.

За Фьодор Константинович се възобнови начинът на живот, към който се беше пристрастил, докато бе изучавал дейността на баща си. Беше едно от тези повторения, един от тези гласове, които по всички правила на хармонията обогатяват живота на наблюдателния човек. Сега обаче, научен от опита, при използването на източниците не допускаше предишната немарливост и снабдяваше дори най-малката бележка с точна справка за нейния произход. Пред държавната библиотека около каменния басейн гълъби се разхождаха с гугукане сред маргаритките и тревата. Изписваните книги пристигаха във вагонетка по наклонени релси в дъното на привидно малко помещение, където очакваха да бъдат получени, при което изглеждаше, че по лавиците има само няколко тома, докато всъщност бяха хиляди. Фьодор Константинович прегръщаше порцията си и като се бореше с плъзгащата се на всички страни тежест, поемаше към спирката на автобуса. Още от самото начало образът на замисляната книга му изглеждаше необичайно ясен по тон и контури, имаше чувството, че вече е приготвено мястото за всяка издирвана дреболия и че самата работа по излавянето на материалите сега носи баграта на бъдещата книга, както морето хвърля син отблясък върху рибарската лодка, а тя самата се отразява във водата заедно с отблясъка.

— Разбираш ли — обясняваше той на Зина, — искам да удържа всичко това някак на ръба на пародията. Нали знаеш тези идиотски „биографии романсе“, където на Байрон е пробутван преспокойно сън, извлечен от негова поема? А от другия край трябва да зее пропастта на сериозното, та да се промъкваш по тесния хребет между своята истина и нейната карикатура. И най-важното, всичко да бъде едно неспирно движение на мисълта. Да обеля ябълката наведнъж, без да вдигам ножа.

Колкото повече изучаваше обекта, толкова повече се убеждаваше, че за пълното му насищане е необходимо да разшири полето на дейността с двайсет години във всяка посока. По такъв начин пред него се разкри забавна черта — всъщност нищожна, но оказала се ценно насочваща: през петдесетте години прогресивна критика, от Белински до Михайловски, нямаше нито един повелител на мислите, който да не се е погаврил с поезията на Фет. А в какви метафизични чудовища се превръщаха понякога най-трезвите разсъждения на тези материалисти по една или друга тема, сякаш словото им мъстеше заради пренебрежението към себе си! Белински, този симпатичен неук човек, който обича лилии и олеандри, който украсява прозореца си с кактуси (като Ема Бовари), който в кутията, захвърлена от Хегел, държи петак, тапа и копче и издъхва с реч към руския народ върху окървавените от охтиката устни, смайваше въображението на Фьодор Константинович с такива перли на уместната си мисъл като например: „В природата всичко е прекрасно с изключение само на тези уродливи явления, които самата природа е оставила недовършени и ги е скрила в мрака на земята и водата (мекотели, червеи, инфузории и т.н.)“, също както у Михайловски лесно се откриваше някоя плаваща нагоре с корема метафора като следните думи (за Достоевски): „Блъскаше се като риба на лед, попадайки понякога в най-унизителни положения“; заслужаваше си заради тази унизена риба да си проправя път през писанията на „докладчика по въпросите на днешния ден“. Оттук имаше пряк преход към съвременния боен лексикон, към стила на Стеклов^[25] („разночинец, приютил се в порите на руския живот… с тарана на мисълта си заклеймява рутинните възгледи“), към стила на Ленин, употребяващ думите „този субект“ съвсем не в юридически смисъл, а „този джентълмен“ съвсем не спрямо англичанин и в полемичния си плам достигнал горната граница на смешното: „Тук няма смокиново листенце… и идеалистът направо подава ръка на агностика.“ Руска прозо, какви престъпления се вършат в твое име! „Лицата — уродливи гротески, характерите — китайски сенки, произшествията — неосъществими и нелепи“ — са писали за Гогол и с това мнение напълно са били съгласни Скабичевски, Михайловски, както и за „г-н Чехов“^[26]; едното и другото като запален тогава фитил днес разкъсваше тези критици на дребни парченца.

Четеше Помяловски (честността в ролята на трагична страст) и намираше там такъв компот от думи: „малинови устнички като вишни“. Четеше Некрасов и доловил някакъв вестникарско-градски порок в неговата (често възхитителна) поезия, откриваше нещо като обяснение на куплетните му прозаизми („как весело е да споделяш мисълта си с любимо същество“ — „Руски жени“) и установи, че въпреки селските си разходки той нарича стършела земна пчела (над стадото „жужат пчелите земни“), а десет стиха по-долу — оси (конете „се спасяват от осите сред дима“). Четеше Херцен и отново по-добре разбра порока (измамния блясък, повърхностността) на обобщенията му, когато забеляза, че Александър Иванович, който слабо е знаел английски (за това говори биографичната му справка, започваща със смешен галицизъм „I am born“^[27]) и е объркал на слух думите „просяк“ (beggar) и „педераст“ (bugger — твърде разпространена английска ругатня), оттук е направил блестящия извод за английското уважение към богатството.

Такъв метод за оценка, доведен до крайност, щеше да е още по-глупав, отколкото подходът към писателите и към критиците като към изразители на общи мисли. Какво от това, че според Сухошчоков Пушкин не бил харесал Бодлер, и правилно ли ще е да осъдим прозата на Лермонтов, понеже той на два пъти се позовава на някакъв невъзможен „крокодил“ (веднъж при сериозно и веднъж при шеговито сравнение)? Фьодор Константинович спря навреме и приятното чувство, че е открил лесно приложим критерий, не бе развалено от прекалеността на злоупотребите.

Четеше твърде много — повече, отколкото бе чел някога. Когато изучаваше повестите и романите на шестдесетниците, обземаше го почудата колко много се говори в тях за това кой как се е поклонил. Докато размишляваше върху плена на руската мисъл, вечно плащаща данък на една или друга орда, той се увличаше от странни съпоставки. В параграф 146 от цензурния устав от 1826 година, в който се препоръчва „чистата нравственост да бъде опазена и да не бъде подменяна само с красотите на въображението“, вместо „чиста“ можеше да се сложи „гражданска“ или нещо от този род, за да се получи негласният цензурен устав на радикалните критици, по същия начин писменото предложение на Булгарин да придаде на лицата от романа, който пише, угоден за цензора цвят, напомняше с нещо умилкването дори на автори като Тургенев пред съда на общественото мнение; и Шчедрин, който се биел с ок от талига в ръка и се гаврел с болестта на Достоевски, или Антонович, нарекъл го „премазана и издъхваща твар“, и това, че те малко се различават от Буренин, тормозил клетника Надсон^[28]; разсмиваше го предвкусването на модната теория в мислите на Зайцев, писал доста преди Фройд, че „всички тези чувства за прекрасното и тям подобни възвисяващи ни лъжи представляват само видоизменение на половия нагон…“ — това бе същият Зайцев^[29], който нарича Лермонтов „разочарован идиот“, през свободното си емигрантско време отглежда копринени буби в Локарно, впрочем умиращи бързо, и понеже е късоглед, често пада по стълбища.

Мъчеше се да се ориентира в мътната мешавица на тогавашните философски идеи и му се струваше, че в самото изброяване на имената, в карикатурната им съзвучност се изразяват някакъв грях спрямо мисълта, някаква подигравка с нея, някаква грешка на онази епоха, когато бълнуват — един с Кант, друг с Конт, трети с Хегел, четвърти с Шлегел. А, от друга страна, полека-лека започваше да разбира, че хора като Чернишевски при всичките им смешни и страшни грешки, така или иначе, са истинските герои в борбата против държавния ред, още по-разлагащ и пошъл от техните литературно-критични фантасмагории, и че либералите или славянофилите, рискувайки по-малко, по този начин са стрували по-малко от тези железни побойници.

Искрено му харесваше как Чернишевски, противник на смъртното наказание, съсипва с подигравки гнусно достолепното и подло величественото предложение на поета Жуковски смъртното наказание да бъде обгърнато в мистична тайнственост^[30], та присъствуващите да не виждат (понеже пред хора наказваният нахално се перчел, осквернявайки по този начин закона), а само през ограда да чуват тържествено църковно песнопение, защото екзекуцията трябвало да умилява. Тук Фьодор Константинович си припомняше как баща му е казвал, че в смъртното наказание се съдържа някаква непреодолима неестественост, дълбоко усещана от човека, странна и старинна обратност на действието, превръщаща всекиго в левак, както в огледално отражение: неслучайно за палача всичко се прави обратно — навличат хамута обратно, когато карат Разин за екзекуцията, налива се вино за палача не от, а през ръка; и ако според швабския кодекс при оскърбление на шпилман^[31] му се позволява да си отмъсти, като удари сянката на обидилия го, в Китай именно актьор, сянка, изпълнява задълженията на палача, тоест сякаш се сваля отговорността от човека и всичко се пренася в преобърнат, огледален свят.

Живо долавяше някаква държавна измама в действията на „Царя Освободител“, на когото бързо му втръсва цялата тази история да дарява свободи; тъкмо царската скука е основен оттенък на реакцията. След манифеста стреляли по хората на гара Бездна — и безвкусно изкушение гъделичкаше епиграмната жилка на Фьодор Константинович: да разглежда по-нататъшната съдба на правителствена Русия като преход от гара Бездна към гара Дъно.

Постепенно от всичките набези в миналото на руската мисъл у него се развиваше нова, не толкова пейзажна, както преди, мъка по Русия, опасно желание (с което успешно се бореше) нещо да й признае и в нещо да я убеди. Докато трупаше знания, докато извличаше готовото си произведение от тази планина, още си спомняше по нещо: купчината камъни на азиатския превал — на тръгване срещу врага оставят по камък, на връщане вземат по един, а останалото е броят на падналите в бой. Така в купчината камъни Тамерлан е виждал отнапред паметник.

С наближаването на зимата вече пишеше по-леко, почти незабележимо премина от натрупване към градеж. Зимата, както повечето паметни зими и както всички зими, въвеждани в речта заради фразата, се случи (те винаги „се случват“) студена. Вечер се срещаше със Зина в малко пусто кафене, където шуберът беше боядисан в индигов цвят и мъчително преструвайки се на уютни, сините джуджета на лампите светеха върху шест-седем масички, четеше й написаното през деня, а тя слушаше, свела боядисани ресници, облакътена, като си играеше с ръкавицата или с табакерата. Понякога се приближаваше кучето на собственика, дебела кучка без всякаква порода, с ниско провиснали бозки, полагаше глава на коленете й и под гладещата я усмихната ръка, която изместваше назад кожата върху коприненото кръгло челце, очите на кучката добиваха китайска форма, а когато й дадяха бучка захар, щом я поемеше, тя полека, клатушкайки се, отиваше в ъгъла, там се свиваше на кълбо и я сгризваше със страшно хрупане.

— Много дивно, само че според мен на руски не се казва така — мълвеше Зина и след като поспореше с нея, той поправяше израза, който бе преследвала.

Тя наричаше Чернишевски съкратено Черниш и толкова свикна, че той принадлежи на Фьодор и отчасти на нея, та разглеждаше истинския му живот в миналото донейде като плагиатство. Идеята на Фьодор Константинович да изгради жизнеописанието му във вид на пръстен, затварящ се от апокрифичен сонет така, че да възникне не толкова форма на книга, която поради крайността си е противопоказна на кръгообразната природа на всичко съществуващо, колкото една фраза, движеща се по объл перваз, тоест по безкрайна линия, в началото й се струваше неосъществима върху плоската и права хартия — толкова повече се зарадва, когато забеляза, че кръгът все пак се очертава. Изобщо не я интересуваше дали авторът се придържа прилежно към историческата истина — приемаше това на вяра, — понеже, ако не е така, защо ще пише книга. За сметка на това другата истина, истината, за която отговаряше единствено той и която само той можеше да намери, беше толкова важна за нея, че най-малката тромавост или мъгливост на думата й се струваше зародиш на лъжа, който веднага трябва да бъде премахнат. Надарена с крайно гъвкава памет, която се увиваше около чутото като бръшлян, тя чрез повтарянето на особено харесалите й съчетания от думи ги облагородяваше чрез своя тайна извитост и когато се случеше по някаква причина Фьодор Константинович да промени допадналия й израз, развалините на портика още дълго се мержелееха на златния хоризонт и не желаеха да изчезнат. В отзивчивостта й имаше необичайна грация, която незабелязано му служеше за регулатор, ако не и за наръчник. А понякога, когато се съберяха поне трима посетители, на пианото в ъгъла сядаше възрастна жена с пенсне и свиреше маршово Офенбаховата баркарола.

Вече привършваше труда (бе стигнал до раждането на героя), когато Зина му каза, че това не му пречи да се позабавлява, та затуй в събота ще идат заедно на маскенбал в дома на неин познат художник. Фьодор Константинович бе лош танцьор, не понасяше германската бохема, а освен това категорично не желаеше да превръща фантазията в мундир, до което всъщност се свеждат маскенбаловете. Споразумяха се, че той ще иде с домино и в смокинг, шит преди четири години и обличан не повече от четири пъти.

— А аз ще облека… — подхвана тя мечтателно, но млъкна.

— Само, моля те, не като болярска дъщеря и не като коломбина — каза Фьодор.

— Има си хас — презрително възрази тя. — Ах, уверявам те, ще бъде страшно весело — добави меко, щом забеляза, че той се е умърлушен. — Нали в края на краищата ще бъдем само двамата сред всички. Толкова ми се иска! Цяла нощ ще бъдем заедно и никой няма да знае кой си, ще си измисля костюм специално за теб.

Той добросъвестно си я представи с гол нежен гръб и със синкави ръце — веднага контрабандно проникнаха чужди възбудени мутри, просташката врява на шумната германска веселба, парнаха хранопровода му долнопробни спиртни питиенца, оригна се на дробено яйце върху сандвичите: но отново съсредоточи завъртялата се по музиката мисъл върху нейното прозрачно слепоочие.

— Разбира се, ще бъде весело, разбира се — каза убедено той.

Решиха, че тя ще тръгне за там в девет, а той ще я последва час по-късно. Притеснен от ограниченото време, не се захвана за работа след вечеря, а се излегна с новото списание, в което на два пъти мимоходом споменаваха Кончеев, и тези случайни позовавания, подразбиращи общопризнатостта на поета, бяха по-скъпоценни от най-доброжелателния отчет: само преди половин година това би пробудило у него Салиерова мъка, а сега се учуди колко му е безразлична чуждата слава. Погледна си часовника, бавно се засъблича, сетне измъкна сънения смокинг, замисли се, разсеяно извади колосаната риза, сложи шавливите копчета за ръкавели, нахлузи я, потръпвайки от бодливия й хлад, замря към минута, несъзнателно навлече черния панталон с лампазите и като си спомни, че още сутринта се е канел да зачеркне последната фраза от написаните вчера, наведе се над и без това изподраскания лист. Препречете я, рече си — дали пък да не я оставя? Сложи знак, нанесе допълнителен епитет, застина над него… и бързо изхвърли цялата фраза. Но да остави пасажа в такъв вид, тоест увиснал над бездна, със заковани прозорци и рухнало стълбище, беше физически невъзможно. Прегледа бележките, подготвени за даденото място, и внезапно перото му пое и хукна. Когато отново си погледна часовника, беше три сутринта, той зъзнеше, в стаята всичко се бе размътило от цигарения дим. В същото време дочу щракването на секретната ключалка. На минаване през антрето Зина го видя през полуотворената врата блед, зяпнал, с разкопчана колосана риза, по тиранти, провиснали до пода, в ръката му писалка, върху бялата хартия се чернееше доминото. Тя с трясък се заключи в стаята си и отново стана тихо. „Бива си ме — полугласно избъбри Фьодор Константинович. — Каква я свърших?“ Така и не узна как е била облечена Зина, но книгата беше завършена.

Месец по-късно в понеделник понесе преписания на чисто ръкопис на Василиев, който още есента, узнал за неговите издирвания, почти му бе предложил да публикува „Животът на Чернишевски“ в издателството, свързано с „Газета“. По-късно, в сряда, Фьодор Константинович се озова в редакцията, кротко си поговори със старчето Ступишин, седнало в редакцията по домашни пантофи, полюбува се на горестно и скучно кривящата се уста на секретаря, който отрязваше някого по телефона… Внезапно се разтвори вратата на кабинета, изпълнил се докрай от грамадния Георгий Иванович, който гледа невиждащо към минута Фьодор Константинович, а сетне безстрастно каза:

— Заповядайте при мен. — И се дръпна да му стори път.

— Как е, прочетохте ли го? — попита Фьодор Константинович, като седна срещу него от другата страна на писалището.

— Прочетох го — отвърна с мрачен бас Василиев.

— Всъщност бих желал да излезе още пролетта — бодро заяви Фьодор Константинович.

— Ето ви ръкописа — внезапно изрече Василиев и свъсил вежди, му подаде папката. — Вземете го. И дума не може да става да имам нещо общо с публикуването му. Смятах, че ще е сериозен труд, а се оказа, че е безцеремонна, антиобществена, безочлива измишльотина. Чудя ви се.

— Е, това е може би нелепо — каза Фьодор Константинович.

— Не, уважаеми господине, не е нелепо — изрева Василиев, вбесен заразбутва предметите върху писалището, търкулна печата, промени взаимното положение на беззащитни, случайно и без всякаква надежда за постоянно щастие съчетали се книги „за отзив“. — Не, уважаеми господине! Руската общественост има традиции, на които честният писател не може да се подиграва. Абсолютно ми е безразлично дали сте талантлив, или не, само зная, че да се пише пасквил против човек, чиито страдания и трудове са отгледали милиони руски интелигенти, е недостойно за който и да било талант. Убеден съм, че няма да ме послушате, но все пак (и Василиев, намръщен от болка, се хвана за сърцето) като приятел ви моля: не се опитвайте да издавате това нещо, ще погубите литературната си кариера, помнете ми думата, всички ще ви обърнат гръб.

— Предпочитам да им гледам вратовете — рече Фьодор Константинович.

Вечерта го бяха поканили у семейство Чернишевски, но Александра Яковлевна в последната минута отложи събирането: мъжът й „лежал грипав“ с много висока температура. Зина отиде на кино е някого, така че се срещна с нея чак следващата вечер.

— Крах при първия опит, както остроумно би се пошегувал твоят пастрок — отвърна той на въпроса й за ръкописа и (както пишеха в старо време) предаде вкратце разговора в редакцията.

Възмущение, нежност към него, желание с нещо веднага да помогне се изразиха в порива й от възбудена и предприемчива енергия.

— А, така ли! — възкликна тя. — Добре тогава. Ще намеря пари за изданието, ето какво ще направя.

— Храна за детето и ковчег за бащата — каза й той, друг път би се обидила от волната шега.

Тя взе отнякъде назаем сто и петдесет марки, добави седемдесет свои, с усилие спестени през зимата — но тази сума беше недостатъчна, затова Фьодор Константинович реши да пише до Америка на чичо си Олег, който постоянно помагаше на майка му, пращаше и на него по някой долар. От ден на ден отлагаше написването на писмото, както въпреки убеждаванията на Зина отлагаше опита да издаде книгата в дебелото списание, излизащо в Париж, или да заинтересува с нея тамошното издателство, публикувало стихотворенията на Кончеев. През свободното си време тя се захвана да преписва ръкописа на машина в канцеларията на свой роднина, от когото измъкна още петдесет марки. Ядосваше я апатията на Фьодор — последица от омразата му към всякаква практична суетня. Между другото той се зае да съставя шахматни задачи, разсеяно ходеше да дава уроци и всеки ден звънеше на Чернишевска: грипът на Александър Яковлевич се бе усложнил в остро възпаление на бъбреците. След няколко дни в книжарницата забеляза снажен, възпълен господин с едри черти на лицето, с черна мека шапка (изпод нея се подаваше кестеняв кичур), който го погледна приветливо и някак дори поощрително. „Къде съм го виждал?“ — бързо си помисли Фьодор Константинович, като се помъчи да не го гледа. Снажният човек се приближи, подаде му ръка, разтвори я щедро, наивно, безоръжно, заговори… и Фьодор Константинович си спомни: беше Буш, който преди две и половина години бе чел пиесата си пред техния кръжец. Наскоро я беше издал — и сега, като блъскаше Фьодор Константинович с хълбок, с лакът, детински наивно, с трепереща усмивка върху благородното си, винаги малко потно лице, извади портфейла си, от портфейла плик, от плика изрезка: оскъдна рецензия, появила се в рижко вестниче.

— Сега — каза той със страховита многозначителност — това Нещо ще излезе и на немски. А пък в момента работя и върху Роман.

Фьодор Константинович опита да се измъкне, но той излезе от книжарницата с него и предложи да вървят заедно, а Фьодор Константинович отиваше на урок и значи бе скован от маршрут, ето защо единственият начин да се избави от Буш бе да ускори крачка, но говорът на спътника му така се учести, че от ужас той отново забави ход.

— Моят Роман — говореше Буш, загледан в далечината, и се замъчи да удържи Фьодор Константинович с леко отдалечена встрани ръка с громолящ маншет, изскочил от ръкава на черното му палто (това палто, черната шапка и кичурът го уподобяваха на хипнотизатор, на шахматен маестро или на музикант), — моят Роман е трагедията на философа, постигнал абсолют-формулата. Той се отпуска и казва — (Буш като фокусник извлече от въздуха тетрадка и започна да чете в движение): — „Трябва да си пълно магаре, за да не дедуцираш от факта на атома факта, че самата вселена е само атом, или ще е по-вярно да кажем, някаква трилионна част от атом. Още гениалният Блез Паскал е доловил интуитивно това. Но по-нататък, Луиза! — (При това име Фьодор Константинович трепна и ясно чу звуците на гренадирския марш: «Сбоогом, Луиза, ти не плачи, войнишка песен над нас звучи» — и продължи да го чува сякаш зад прозорците на по-нататъшните думи на Буш). — Напрегнете вниманието си, скъпа. Отначало ще ви поясня с въображаем пример. Допускаме, че някой си физик е успял да издири сред абсолют-немислимата сума атоми, от които е компонирано всичко, фаталния атом, към който е приложимо нашето разсъждение. Предполагаме, че той се е додробил до най-малката есенция тъкмо на този атом, в който момент Сянката на Ръката (ръката на физика!) пада върху нашата вселена с катастрофални резултати, защото тъкмо вселената е последната частичка на един според мен централен атом, от които и тя самата се състои. Не е лесно да разберете, но ако разберете това, ще разберете всичко. Да излезем от затвора на математиката! Цялото е равно на най-дребната частичка от цялото, сумата на частите се равнява на частта от сумата. Тъкмо това е тайната на света, формулата на абсолют-безкрайността, но щом направи това откритие, човешката личност не може повече да се разхожда и да разговаря. Затворете си устата, Луиза! Той се обръща към едно момиче, своя приятелка“ — снизходително добродушно добави Буш и вдигна могъщи рамене. — Ако ви е интересно, някой път ще ви почета отначало — продължи той. — Гигантска тема. А вие какво правите, ако позволите да попитам?

— Аз ли? — смотолеви Фьодор Константинович, усмихнат криво. — Аз също написах книга, книга за критика Чернишевски, а не мога да й намеря издател.

— А! За популяризатора на германския материализъм — на предателите на Хегел, на философите грубияни! Твърде почтено. Все повече се убеждавам, че моят издател на драго сърце ще вземе вашия труд. Той е комичен персонаж и за него литературата е затворена книга. Но аз съм му нещо като съветник, слуша ме. Дайте ми своя телефон-номер, утре ще му се обадя — и ако по принцип е съгласен, ще прегледам вашия ръкопис и, смея да се надявам, ще го препоръчам най-ласкаво.

„Ей че дивотии“ — помисли си Фьодор Константинович, затова остана крайно учуден, когато още на другия ден добрякът наистина му звънна. Издателят се оказа малко шишкав, с мазен нос, по нещо приличаше на Александър Яковлевич, имаше същите червени уши и черни косъмчета отстрани на излъсканата плешивина. Списъкът на книгите, които вече беше издал, бе кратък, но изключително разнообразен: преводи на някакви германски психоаналитични романи, направени от чичото на Буш, „Отровителка“ от Аделаида Светозарова, сборник вицове, анонимната поема „Аз“ — но сред тези боклуци имаше две-три истински книги като например прекрасната „Стълба в облаците“ на Херман Ланде и пак неговата „Метаморфози на мисълта“. Буш представи „Животът на Чернишевски“^[32] като плесница по марксизма (за чието зашлевяване Фьодор Константинович при писането на книгата не бе дори помислял) и при втората среща издателят, явно крайно мил човек, обеща да отпечата книгата за Великден, тоест след месец. Не предлагаше никакъв аванс, върху първите хиляда бройки даваше пет процента, но от следващите качваше авторския хонорар до трийсет, което се стори справедливо и щедро на Фьодор Константинович. Впрочем чувстваше пълно безразличие към тази страна на нещата. Друго го изпълваше. Щом стисна влажната ръка на грейналия Буш, излезе навън, както балерина излита върху люляково осветената сцена. Ръмящият дъжд му се стори ослепителна роса, щастието бе заседнало на гърлото му, около лампите трептяха ореоли като дъга, а написаната от него книга му говореше с пълен глас, през цялото време го придружаваше като порой през стена. Запъти се към кантората, в която работеше Зина; срещу тази черна къща, приведена към него с добър израз на прозорците, намери кръчмата, която му беше посочила.

— Какво стана? — попита тя, след като влезе забързано.

— Не, не я иска — каза Фьодор Константинович и внимателно, с наслада проследи как угасва лицето й, поблазнен от властта си спрямо него, предвкусвайки възхитителната светлина, която ей сега щеше да предизвика.