Владимир Набоков
Дар (1)

Увод от автора

В по-голямата си част романът „Дар“ бе написан през 1935–1937 година в Берлин, а последната му глава завърших през 1937-а във Франция, на Ривиерата. Водещото емигрантско списание „Современные записки“, издавано в Париж от група бивши членове на Руската социалреволюционна партия, го отпечата в няколко броя, но без четвъртата глава, елиминирана по същите причини, поради които съдържащата се в нея биография бива отхвърлена от Василиев в третата (вж. стр. 243–244): хубав пример за това, как животът се принуждава да имитира тъкмо онова изкуство, което осъжда. Едва през 1952 г., подир близо две десетилетия откак бях започнал работата си над произведението, то излезе без съкращения благодарение на такава самарянска организация, каквато е издателство „Чехов“ в Ню Йорк. А това, при какъв режим в Русия „Дар“ може да бъде четен там, основателно вълнува въображението.

Живеех в Берлин от 1922 година, т.е. съвсем както младият герой в романа, но нито този факт, нито обстоятелството, че имаме с него общи интереси от рода на литературата и лепидоптерите^[1], би трябвало да предизвикат у читателя някакво „аха“ и да го подтикнат към отъждествяване на автора с творбата му. Не съм и никога не съм бил Фьодор Годунов-Чердинцев, баща ми не бе изследовател на Централна Азия, какъвто аз може би ще стана някой ден, не съм ухажвал Зина Мерц, нито пък съм се занимавал с поета Кончеев или с друг писател. Всъщност тъкмо у Кончеев или у романиста Владимиров, друг епизодичен образ, аз намирам нещичко от себе си, от човека, който бях около 1925 г.

По времето, когато работех над тази книга, аз още не знаех към какъв подход да се насоча, за да обрисувам Берлин и руската колония там така из основи и безжалостно, както го сторих при изобразяването на някои среди в по-сетнешната си проза, писана на английски. Тук-там през изкуството се провижда историята. Отношението на Фьодор към Германия е като че прекалено типично за силното и ирационално презрение на руските емигранти към „туземците“ (в Берлин, Париж или Прага). Освен всичко друго моят млад герой изпитва влиянието на една надигаща се гнусна диктатура през периода, в който бе писан романът, а не през онзи, частично пресъздаден в него.

Огромният отлив на интелектуалци, съставляващи такава значителна част от емигрантите от Съветска Русия в първите години след болшевишката революция, изглежда днес като скиталчеството на някакво митично племе, чиито лунни и птичи знаци аз издирвам в пясъка на пустинята и ги показвам. Оставахме непознати за интелигенцията в Америка, която, омагьосана от комунистическата пропаганда, виждаше в нас само генерали злодеи, петролни магнати и ексцентрични дами с лорнети. Този свят вече не съществува. Няма ги Бунин, Алданов, Ремизов. Няма го Владислав Ходасевич, най-големия руски поет през XX век. Старите интелектуалци измират, без да намерят приемници сред лицата, които през последните две десетилетия пристигат в чужбина от Съветския съюз, носейки със себе си провинциализма и филистерството на тамошната си родина.

Тъй като светът на „Дар“ е също тъй фантасмагоричен, както повечето мои светове, мога да говоря за тази своя книга от позициите на известно отдалечаване от нея. Това е впрочем последният роман, който съм написал или ще напиша на руски език. Героинята в него не е Зина, а руската литература. Основното в първата глава са стихотворенията на Фьодор. Втората отразява въздействието на Пушкин върху творческото развитие на младежа и опита му да опише експедициите на своя баща зоолог. Третата глава измества фокуса върху Гогол, но в центъра й е любовното стихотворение, посветено на Зина. Книгата на Фьодор за Чернишевски, една спирала вътре в сонет, е средоточие на четвъртата. Последната глава съчетава всички предходни теми и внушава усещане за книгата, която Фьодор мечтае да напише някой ден: „Дар“. Питам се докъде въображението на читателя ще изпроводи младите влюбени, след като те напуснат сцената.

Съзнавам, че участието на толкова много руски музи в оркестрацията на романа го прави особено труден за превод. Мотото към него не е измислено. Стихотворението, което служи за епилог, пародира строфа от „Евгений Онегин“.