Владимир Набоков
Дар (6)

4

Уви! Каквото и да кажат потомци просветени,

все тъй сред вятъра, с одежди разлюлени,

към пръстите си Истината свела е чело:

с усмивка женска и с грижовност нежно веща,

тя в шепата си сякаш все оглежда нещо,

което досега незнайно е било.

Сонетът като че ни прегражда пътя, а може би напротив, служи за тайна връзка, която би обяснила всичко — стига само умът човешки да издържи това обяснение. Душата се потапя в мигновен сън — и ето, особено театрално ярко станали от мъртвите, насреща ни излизат: о. Гавриил с дълъг бастун, в копринено расо с цвят на нар, с извезан пояс върху големия корем, а с него^[1], вече озарено от слънцето, твърде привлекателно момче — розово, недодялано, нежно. Стигнаха до нас. Свали шапка, Никола. Косата проблясва червеникаво, лунички по челцето, в очите онази ангелска яснота, която е присъща на късогледите деца. Кипарисови, Парадизови, Златорунни донейде учудено си спомнят по-късно (сред тишината на своите далечни и бедни енории) свенливата му хубост: херувимът, уви, се оказва залепен върху корава курабия, далеч не за всички зъби.

Щом се здрависва с нас, Никола отново налага шапка — сивкав мек цилиндър — и тихо отминава, много миличък в домашно ушитото си рединготче и памучните панталонки, докато баща му, безкрайно добър протопоп с отношение към градинарството, ни занимава с обсъждане на саратовските вишни, сливи, круши. Летящ зноен прахоляк застила картината.

Както се отбелязва в началото на абсолютно всички писателски биографии, момчето направо гълта книгите. Но се учи отлично. „Бъди послушен към царя твой, почитай го и следвай законите“ — старателно изписва то първото упражнение по краснопис, раздвоената възглавничка на показалеца му така си и остава тъмна от мастило за цял живот. Ето че трийсетте години приключват, започват четирийсетте.

На шестнайсет години знае езици достатъчно, за да чете Байрон, Сю и Гьоте (до края на дните си се притеснява от своето варварско произношение); владее вече семинарския латински покрай образования си баща. Освен това някой си Соколовски му преподава полски, а местният търговец с портокали го учи на персийски език^[2] — и го изкушава да пуши тютюн.

Когато постъпва в саратовската гимназия, се показва скромен и нито веднъж не го бият за назидание. Викат му Дворянчето, макар да не страни от общите забавления. Лете играе на челик, наслаждава се на къпането; така и не се научава обаче нито да плува, нито да прави врабчета от глина, нито да плете мрежи за улов на дребни рибки: отворчетата им излизат неравномерни, конците се заплитат — рибата се лови по-мъчно от човешките души (но и душите се измъкват по-късно през пролуките). През зимата пък, сред снежния здрач, като гръмовно пее хекзаметри, тумба луди глави лети по стръмнината на грамадна селска шейна — и полицмайстерът се усмихва поощрително с нощна шапка на главата, дръпнал перденцето и доволен, че развлеченията на семинаристите стряскат нощните разбойници.

Щеше като баща си да стане свещеник и за едното чудо щеше да достигне висок сан — ако не беше прискърбният случай с майор Протопопов. Той е местен помешчик, човек на живота, женкар, кучкар; тъкмо неговия син о. Гавриил побързва да впише в черковните книги като незаконороден^[3]; не щеш ли, оказало се, че все пак са вдигнали сватба, наистина тихомълком, но честно, четирийсет дни преди раждането на детето. Уволнен от длъжността си член в консисторията, о. Гавриил посърва и дори побелява. „Ето как се възнаграждават усилията на бедните свещеници“ — повтаря ядосана попадията — и решават Никола да получи светско образование. Какво е станало по-нататък с младия Протопопов — дали някога е узнал, че заради него?… Изтръпнал ли е?… Или, рано охладнял към насладите на бурната младост… Оттегляйки се?…

Впрочем: пейзажът, малко преди това дивно и морно разгърнал се пред безсмъртната бричка; всичко руско, крайпътно, волно до сълзи; всичко кротко, което гледа от полето, от хълмчето, между продълговатите облаци; умолителната, изчаквателна красота, готова да се хвърли към теб при най-малък знак и да заридае — пейзажът, казано накратко, възпят от Гогол, отминава незабелязан покрай очите на осемнайсетгодишния Николай Гаврилович, който полека, с бавния превоз, пътува с майка си за Петербург. Из целия път чете. Така излиза — пред сведените в прахоляка класове предпочита словесната война.

Тук авторът забеляза, че вече без него в някои готови редове продължават ферментацията, растежът, набъбването на граховото зърно — или по-точно: в една или в друга точка се очертава по-нататъшният път на дадената тема — например на темата за упражненията по краснопис. Ето вече студент, Николай Гаврилович скришом преписва: „Човек е това, което е“ — на немски излиза по-гладко, а още по-добре — с помощта на правописа, приет днес у нас. Развива се, да отбележим, и темата за „късогледството“, започнала оттам, че като отрок познава само лицата, които е целувал, и вижда само четири от седемте звезди на Голямата мечка. Първите, медните очила, сложени на двайсет години. Сребърните учителски очила, купени за шест рубли, за да вижда по-добре учениците кадети. Златните очила на повелител на мислите — през дните, когато „Современник“ прониква в най-приказните дебри на Русия. Очила, отново медни, купени в отвъдбайкалско дюкянче, в което се продават валенки и водка. Мечта за очила в писмо до синовете от Якутска област — с молба да изпратят стъкла за еди-какво си зрение (с черта отбелязва разстоянието, на което вижда буквите). За известно време темата за очилата се размътва… Да проследим и другата, темата за „ангелската яснота“. По-нататък тя се развива така: Христос е умрял за човечеството, защото е обичал човечеството, което аз също обичам, за което също ще умра. „Бъди втори Спасител“ — съветва го най-добрият му приятел^[4]; и как пламва той, плахият! Слабият! (почти Гоголева удивителна се мярка в „студентския“ му дневник). Но „Светият Дух“ трябва да се замени със „Здрав разум“. Нали бедността ражда порока; нали Христос е трябвало първо да обуе всекиго и да го увенчае с цветя, а чак след това да проповядва нравственост. Вторият Христос преди всичко ще премахне веществената нужда (ще помогне изобретената от нас машина). Не е за вярване, но… нещо се сбъдна — да, май нещо сякаш се сбъдна. Биографите са набелязали с евангелски жалони трънливия му път (нали, колкото е по-ляв коментаторът, толкова по-голяма слабост изпитва към изрази от рода на „Голготата на революцията“). Страстите на Чернишевски започват, когато достига Христова възраст. Ето го в ролята на Юда — Всеволод Костомаров^[5]; ето го в ролята на Петър прославения поет^[6], отказал да се срещне със затворника. Дебелият Херцен, който си седи в Лондон и нарича позорния стълб „другар на Кръста“. И в стихотворението на Некрасов отново се говори за Разпятие, че Чернишевски е бил пратен „на робите (царете) по земята, за да напомни за Христа“. Накрая, когато напълно умира и мият тялото му, на едни от близките тази изтощеност, тези изпъкнали ребра, тъмната бледност на кожата и дългите пръсти на краката смътно напомнят „Сваляне от кръста“ май на Рембранд. Но темата не приключва и с това: има и посмъртно поругаване, без което никой свят живот не е съвършен. Например сребърният венец с надпис на лентата „На апостола на правдата от висшите учебни заведения в град Харков“ пет години по-късно е откраднат от железния параклис, при което безгрижният светотатец, който счупва тъмночервеното стъкло, надрасква с късче от него върху прозоречната рамка името си и датата. И трета тема е готова да се развие — да се развие доста чудновато, ако не я наглеждаме: темата за „пътешествието“, която може да стигне Бог знае докъде — до тежката пътна кола с небесен цвят жандарм, а сетне чак до якутската шейна, запрегната с шест кучета. Господи, но нали вилюйският полицейски началник се е казвал Протопопов! Но засега всичко е кротко и мирно. Громоли удобната пътна кола: майката на Никола, Евгения Егоровна, дреме, затулила лицето си с кърпа, а до нея лежешком синът й чете книга — и трапищата из пътя губят значението си на трапища, стават само печатарска грапавина, скок на реда — ето че думите отново преминават равно, дърветата преминават, сенките им преминават по страниците. Ето го най-сетне Петербург.

Нева му допада със синевата и прозрачността си — каква многоводна столица, колко е чиста водата (тя веднага му разваля стомаха); но особено му харесват стройното разпределение на водата, разумността на каналите: колко чудесно е, когато можеш да свържеш това с онова, онова с това; от връзката да извлечеш благо. Заран, отворил прозореца, с набожност, изострена допълнително от общата културност на зрелището, се кръсти към блещукащия блясък на кубетата: съгражданият Исакий е в скели — тъкмо ще напишем на татко за позлатените чрез огън куполи, а на баба — за локомотива… Да, с очите си вижда влак — за който тъй доскоро мечтае клетникът Белински (предшественик), когато, съсипан от охтика, треперещ, страшен за гледане, часове наред наблюдава през сълзи на гражданско щастие как се въздига гарата — онази гара, на чийто перон след сравнително малко години полупобърканият Писарев (последовател) с черно домино, със зелени ръкавици шибва с камшик^[7] през лицето съперника си хубавец.

У мен продължават да растат (каза авторът) без мое разрешение и знание идеи, теми — някои доста накриво, — но зная какво им пречи: пречи „машината“; тази тромава дрънкулка трябва да се измъкне от една вече съградена фраза. Много ми олекна. Става дума за перпетуум-мобиле.

Суетнята с перпетуум-мобилето^[8] се точи общо към пет години, до 1853-та, когато, вече гимназиален учител и годеник, най-сетне изгаря писмото с чертежите, подготвено веднъж от страх да не умре (от модния аневризъм), преди да е дарил света с тази благодат на вечното и съвсем евтино движение. В описанията на нелепите му опити, в коментарите към тях, в тази смесица от невежество и разсъдливост вече проличава почти неуловимият, но фатален порок, придаващ по-късно на речите му нещо като привкус на шарлатания; оттенъкът е мним, да не забравяме: човекът е прям и твърд като дъбов дънер, „най-честният измежду честните“ (израз на жена му); ала съдбата на Чернишевски е такава, че всичко се обръща против него: който и предмет да докосне — ето, полека-лека, язвително неизбежно той разкрива нещо съвсем обратно на представата му за него. Например е за синтеза, за силата на притеглянето, за живата връзка (когато чете роман, целува просълзен страницата, на която авторът зове читателя), а ето че му се готви отговор: разпадане, самота, отчуждение. Той проповядва сигурност, разумност във всичко — но сякаш по нечий подигравателен призив съдбата му е затлачена с простаци, с шантавели, с безумци. За всичко му се отплаща „с отрицателен стократ“ по сполучливите думи на Страннолюбски, заради всичко му удря къч собствената му диалектика, за всичко му мъстят боговете: заради трезвия възглед върху абстрактните рози, за доброто в белетристиката, за вярата в познанието — а колко изненадващи, колко хитри форми приема това възмездие! Какво ще стане — рее се мечтата му през 48 година, — ако се прикачи молив към живачен термометър, така че моливът да се движи заедно с промените в температурата? Изхождайки от положението, че температурата е нещо вечно… Но чакайте, кой, кой записва прилежно с шифър прилежни съображения? Млад изобретател, нали така, с безпогрешен окомер, с вродена способност да слепва, да свързва, да споява неподвижните части, от които се ражда чудото движение — а сетне ето го, бръмнал е вече тъкачният стан или локомотив с дълъг комин и с машинист с цилиндър изпреварва породист кон бегач! Ето ти я пукнатината с гнездото на възмездието — защото този разсъдлив младеж, който, да не забравяме, се трепе само за благото на цялото човечество, е с очи на къртица, а белите му слепи ръце се движат в друга плоскост, различна от тази на вечно сбърканата, но упорита и мускулеста мисъл. Всичко, до каквото се докосне, се разпада. Тъжно е да четем в дневника му за сечивата, които се мъчи да използва — за кобилиците, лешите, тапите, легените, — и нищо не се завъртва, дори и да се завърти, поради неканени закони взема посока, различна от желаната: обратен ход на вечен двигател — нали това е същински кошемар, абстракция на абстракцията, безкрайност със знак минус и на всичкото отгоре строшена стомна.

Съзнателно отлетяхме напред: връщаме се към ситния тръс, към ритъма на живота на Никола, с който слухът ни вече е свикнал.

Той избира филологическия факултет. Майка му отива на поклонение при професорите, за да ги умилостиви: гласът й добива умилкващи се интонации, постепенно тя започва да се секне. От петербургските стоки най-силно я смайва кристалът. Най-сетне те (Никола винаги говори почтително за майка си, употребявайки това наше удивително множествено число, което, както по-късно неговата естетика, „се мъчи да изрази качество чрез количество“) се стягат отново за Саратов. За из път си купуват огромна ряпа^[9].

Николай Гаврилович отначало се настанява заедно със свой приятел, а по-късно дели жилище с братовчедка си и нейния съпруг. Плановете на тези квартири, както и на всички останали негови жизнени спирки, са начертани от него в писмата му. Винаги изпитвал влечение точно да определя отношенията между предметите, той обича плановете, стълбчетата от цифри, нагледното изобразяване на нещата, още повече, че мъчително подробният му стил няма как да замени недостижимата за него литературна изобразителност. Писмата му до близките са писма на примерен младеж: услужливата доброта вместо въображението му подсказва кое именно ще е приятно на другия. На протопопа допадат разни произшествия, забавни или ужасни случки. Синът грижовно го храни с тях в течение на няколко години. Урежданите от Излер^[10] веселия, неговите изкуствени Карлсбади; „минералните води“, където храбри петербургски дами се издигат на въздушни балони; трагичен случай с лодка, попаднала под невски параход, при което един от загиналите е полковник с голямо семейство; мишеморка, предназначена за мишките, но попаднала в брашно, така че се отравят над сто души; и, разбира се, разбира се — спиритизмът: лековерие и измама според двамината кореспонденти.

Както през навъсените сибирски години, една от основните му епистоларни струни е обърнатото към жена му и към синовете уверение все на висока, не съвсем вярна нота, че има достатъчно пари, пари не ми пращайте, така и на младини все настоява родителите му да не берат грижа за него и успява кой знае как да живее с двайсет рубли на месец: от тях към две и половина отиват за кифли, за бисквити (не понася гол чай, както не понася голо четене, тоест с книга в ръка непременно дъвче — с курабии чете „Записките на Пикуик“, със сухари — „Журнал дьо деба“), а свещите и перата, ваксата и сапунът му гълтат рубла на месец: впрочем е нечистоплътен, немарлив, при това доста грубо възмъжава, на всичкото отгоре тежка храна, постоянни колики, че и неравна борба с плътта, приключваща с таен компромис — така че изглежда хилав, очите му угасват и не остава нищо от момчешката красота освен може би изразът на някаква дивна безпомощност, навремени озаряваща чертите му, когато почитан от него човек се отнася добре с младежа („той беше мил с мене, младеж плах, безропотен“ — пише по-късно за Иринарх Введенски^[11] с трогателна латинска интонация: анимула, вагула, бландула…); ала самият той не се съмнява в своята непривлекателност, примирява се с мисълта за нея, но избягва огледалата: все пак понякога, докато се стяга за гости, особено у най-добрите си приятели Лободовски или когато иска да узнае причината за неучтив поглед, мрачно се вглежда в отражението си, съзира ръждивия пух, сякаш полепнал по бузите му, брои набъбналите гнойни пъпки — и веднага започва да ги цеди, и то тъй жестоко, че сетне не смее да се покаже.

Лободовски^[12]! Сватбата на приятеля му оказва върху нашия двайсетгодишен герой едно от онези изключителни впечатления, които посред нощ вдигат младежа и го слагат по бельо пред дневника. Тази чужда сватба, която толкова силно го вълнува, е вдигната на 19 май 1848 година; на същия ден шестнайсет години по-късно е извършена гражданската екзекуция на Чернишевски. Съвпадение на часовете, картотека на датите. Така съдбата ги сортира, предвиждайки нуждите на изследователя; похвално пестене на силите.

Радостно му е на тази сватба. Нещо повече: собствената му радост го радва вторично („значи съм способен да изпитвам чиста привързаност към жена“) — да, той винаги се стреми да извърне сърцето си така, че с едната си страна да се отрази в стъклото на разума или, както се изразява най-добрият му биограф Страннолюбски, „прекарва чувствата си през алембиците на логиката“. Но кой би могъл да каже, че мисъл за любов го е обзела в тази минута? Много години по-късно в къдравите си „Битови очерци“ същият този Василий Лободовски греши небрежно с твърдението, че тогавашният му шафер, студентът „Крушедолин“, бил толкова сериозен, та „сигурно е анализирал всестранно наум току-що прочетените съчинения, излезли в Англия“.

Френският романтизъм ни даде поезията на любовта, германският — поезията на дружбата. Чувствителността на младия Чернишевски е отстъпка пред епохата, когато дружбата е великодушна и влажна. Чернишевски плаче на воля и често. „Търкулнаха се три сълзи“ — с характерна точност вписва в дневника: и мимоходом читателят е загризан от мисълта дали броят на сълзите може да бъде нечетен, или четността на източниците им ни кара да търсим кратност на две. „Онези глупави сълзи, които често леех аз в спокойния си късен час“ — говори Николай Гаврилович за сиромашките си младини и сред звука на Некрасовата разночинна римичка наистина проронва сълза. „На това място в оригинала има следа от капнала сълза“^[13] — обяснява бележката под линия на сина му Михаил. Следа от друга сълза, къде-къде по-гореща, горчива и скъпоценна, се е запазила върху прочутото му писмо от крепостта, при което описанието на тази втора сълза при Стеклов бъка от неточности според Страннолюбски — за това ще стане дума по-нататък. По-късно през дните на заточението и особено във Вилюйския затвор… Но стоп: темата за сълзите се разширява неразрешено… да се върнем към изходната й точка. Ето например опяват студент. В синия ковчег лежи восъчен младеж, а студентът Татаринов, който се е грижил за болния, но почти не го е познавал преди, се сбогува с него, дълго го гледа, целува го, отново го гледа безкрай… Студентът Чернишевски, докато записва това, също изнемогва от нежност; а Страннолюбски, коментирайки тези редове, прокарва успоредица между тях и горестния Гоголев откъс от „Нощ на вилата“.

Но да си кажем откровено… бляновете на младия Чернишевски за любовта и дружбата не са твърде изящни — и колкото повече им се отдава, толкова по-ясно се открива порокът им: тяхната разсъдъчност; дори най-глупавия блян той умее да извие в логична дъга. Докато подробно мечтае как у Лободовски, пред когото искрено се прекланя, ще се развие охтика и как Надежда Егоровна ще остане млада вдовица, безпомощна, беззащитна, той преследва особена цел. Подставеният образ му е нужен, за да оправдае влюбеността си, заменяйки я с жал към жертвата, тоест подлагайки утилитарна основа под влюбеността си. Нали в противен случай няма как да обясни сърдечните си вълнения чрез ограничените средства на грубия материализъм, който вече безнадеждно го е прелъстил. Нищо, че едва предния ден, когато Надежда Егоровна „седеше без шал и роклята й, естествено, бе малко разрязана отпред, и се виждаше малка част под шията“ (стил, необикновено сходен с бъбренето на днешния литературен тип на простака еснаф), той се пита с честна тревога дали би гледал „тази част“ през първите дни след сватбата на приятеля си. И ето че след като бавно е уморил приятеля в мечтите си, той с въздишка, сякаш пряко воля, сякаш подчинил се на дълга, решава да се ожени за младата вдовица — тъжен брак, целомъдрен брак (и всичките тези подставени образи се повтарят още по-пълно, когато по-късно той се домогва до ръката на Олга Сократовна). Самата красота на злочестата жена още е под съмнение; методът, който Чернишевски избира, за да провери хубостта й, предопределя цялото му по-нататъшно отношение към понятието „прекрасно“.

Отначало установява най-хубавия образец за грацията на Надежда Егоровна: случайността му предоставя жива картина в идиличен дух, макар и малко тромава. „Василий Петрович застана на колене върху стола с лице към облегалката; тя се приближи и започна да накланя стола, наведе го малко и притисна личице до гърдите му… Свещта бе поставена на масичката за чай… и светлината падаше върху нея достатъчно добре, тоест полусветлината, защото тя беше в сянката от мъжа си, но ясна.“ Николай Гаврилович наблюдава внимателно, мъчи се да открие нещо, което да не е наред; груби черти не намира, но още се колебае от съмнение.

Ами оттук нататък? Постоянно сравнява чертите й с чертите на другите жени, но несъвършеното зрение му пречи да се сдобие с живи екземпляри, с които да сравнява. Ще не ще, трябва да се обърне към хубост, уловена и съхранена върху платното от други, към препарираната красота, тоест към женските портрети. Ето как понятието „изкуство“ още от самото начало за него, късогледия материалист (всъщност абсурдно съчетание), се превръща в нещо приложно и спомагателно и ето че по опитен път вече може да провери всичко, каквото влюбеността му подсказва: превъзходството на красотата на Надежда Егоровна (която мъжът й нарича „мила“ и „кукличка“), тоест на живота, спрямо красотата на всички останали „женски главички“, тоест спрямо изкуството (изкуството!).

На проспект Невски по витрините на Юнкер и Дациаро^[14] са изложени поетични картинки. След като ги изучава хубавичко, той се връща у дома си и записва своите наблюдения. О, чудо! Сравнителният метод винаги дава необходимия резултат. Калабрийската хубавица на гравюрата е с калпав нос: „Особено несполучливи са основата на носа и частите, намиращи се около носа, отстрани, където той се издига.“ Седмица по-късно, все още несигурен дали достатъчно е изпитал истината, а може би — от желание отново да се наслади на вече познатата податливост на опита, пак тръгва за Невски да види дали няма нова хубавица на витрината. На колене в пещерата пред череп и кръст се моли Мария Магдалина, лицето й в лъчите на кандилцето е мило, разбира се, но колко по-хубаво е полуосветеното лице на Надежда Егоровна! На бяла тераса над морето — две девойки: грандиозна блондинка седи на каменна пейка, целува се с младеж, а грациозна брюнетка гледа дали не идва някой, дръпнала малиновата завеска, „отделяща терасата от другите части на къщата“, както отбелязваме в дневника, защото обичаме вечно да установяваме в каква връзка се намира дадената подробност с нейната умозрителна среда. Разбира се, шийката на Надежда Егоровна е още по-мила. Оттук важният извод: животът е по-мил (а значи по-хубав) от живописта, защото какво е живописта, поезията, изобщо изкуството в най-чистия си вид? Това е — пурпурно слънце, залязващо в лазурно море; това са — „красиви“ гънки на рокля; това са — розови сенки, каквито празният писател хаби да илюминира гланцираните си раздели; това са — гирлянди от цветя, феи, фрини, фавни… Колкото по-нататък, толкова по-облачно: буренливата идея расне. Разкошът на женските форми върху картината вече намеква за разкоша в икономически смисъл. Понятието „фантазия“ се привижда на Николай Гаврилович във вид на прозрачна едрогърда Силфида, която без всякакъв корсет и почти гола, като си играе с прозрачното покривало, долита при поетично поетизиращия поет. Две-три колони, две-три дървета — дали кипариси или тополи, — някаква не особено симпатична за нас урна — и поклонникът на чистото изкуство ръкопляска. О, презрян! Кух! Ама наистина, как пред целия този боклук да не предпочетем честното описание на съвременния бит, гражданската горчилка, задушевните стиховце?

Смело можем да кажем, че през минутите, докато той занича във витрината, напълно се е създала неговата простичка магистърска дисертация „Естетическите отношения на изкуството към действителността“ (не е чудно, че по-късно я написва направо на белова, с един замах, за три нощи; по-чудното е, че с нея, макар и с шестгодишно закъснение, все пак става магистър^[15].

Случват се морни, смътни вечери, когато лежи по гръб на страшния си кожен диван — целия на буци, на дупки, с неизчерпаем (колкото и да черпиш) запас от конски косми — и „сърцето някак дивно биеше от първата страница на Мишле^[16], от възгледите на Гизо^[17], от теорията и езика на социалистите, от мисълта за Надежда Егоровна, и всичкото това заедно“, и ето го че подхваща песен с виещ фалшив глас — пее „песента на Маргарита“, при това мисли за отношенията на двамата Лободовски един към друг — и „сълзи се търкаляха по малко от очите“. Внезапно става, решава веднага да я види; нека си представим: октомврийска вечер, летят облаци, кисела воня избликва от сарашките и от каретните дюкянчета в партера на мрачножълтите къщи, търговците с дълги набрани палта и с кожуси, стиснали ключове в ръце, вече затварят. Един го блъсва, но той бързо преминава край него. Громолейки по паважа с ръчната си количка, опърпан фенерджия докарва лампено масло до мътния фенер на дървен стълб, забърсва стъклото с омазнен парцал и скрибуцането се отдалечава нататък — към следващия. Започва да ръми. Николай Гаврилович лети с пъргавия алюр на бедните Гоголеви герои.

Нощем дълго не може да заспи, измъчван от въпросите дали Василий Петрович ще успее достатъчно да образова жена си, за да му стане помощничка, и дали за съживяване на чувствата му да не изпрати например анонимно писмо, което да разпали ревността на съпруга. Така вече са предсказани мерките, които вземат героите от романите на Чернишевски. Същите много точно пресметнати, но детински нелепи планове измъдря заточеникът Чернишевски, старецът Чернишевски, за постигане на най-трогателни цели. Ето как тя, тази тема, използва минутата невнимание и разцъфва. Стой, стегни се. И няма защо да се отплесваме толкова надалеч. В студентския му дневник ще се намери такъв пример за пресметливост: да се отпечата фалшив манифест (за отмяна на набирането на войници), та лъжата да разпали селяците; самият той обаче веднага се опомня — нали знае като диалектик и като християнин, че вътрешната гнила трошица разяжда създадения градеж и че благата цел, оправдавайки долните средства, само издава роднинството си с тях. Така политиката, литературата, живописта, дори вокалното изкуство приятно се преплитат с любовните изживявания на Николай Гаврилович (върнахме се в изходната точка).

Колко е беден, колко е мръсен и безреден, колко е далеч от изкушенията на разкоша… Внимание! Това е не толкова пролетарско целомъдрие, колкото естествено пренебрежение, с което отшелникът се отнася към боцкането на несменяемата власеница и на уседналите бълхи. Обаче и власеницата понякога трябва да се кърпи. Присъствувахме на това как изобретателният Николай Гаврилович замисля кърпене на старите си панталони: не намира чер конец, затова се захваща да топи в мастило каквито намира; до него е сборникът с германски стихотворения, отворен в началото на „Вилхелм Тел“. Понеже размахва конеца (да съхне по-бързо), върху тази страница падат няколко мастилени капки; книгата обаче е чужда. Той намира в амбалажния пакет зад прозореца лимон и се мъчи да извади петната, но само изпоцапва лимона, че и перваза на прозореца, където оставя злополучния конец. Тогава дири помощ от ножа и почва да стърже (тази книга с продънени стихотворения е в Лайпцигската университетска библиотека; по какви пътища е попаднала там — за съжаление не успяхме да установим). Пак с мастило (всъщност мастилото е естествената стихия на Чернишевски, който буквално се къпе в него) замазва пукнатините по обувките, когато няма вакса; или, за да маскира дупка в ботуша, увива ходилото си с черна вратовръзка. Събаря чаши, всичко цапа, всичко разваля: любов към вещественото без взаимност. По-късно, на каторга, се оказва не само неспособен за какъвто и да било специален каторжен труд, но и изобщо се прочува с двете си леви ръце (при това постоянно се тика да помага на ближния: „Хайде, не се бъркайте, дето не ви е работа, стожер на добродетелта“ — възгрубо го спират заточениците). Вече мярнахме как блъскат по улиците безсмислено разхвърчалия се младеж. Рядко се ядосва; все пак веднъж с известна гордост записва как отмъстил на млад колар, който го закачил със стръката: изскубнал му кичур коса, като безмълвно се стоварил върху шейната между нозете на двамина изненадани търговци. Изобщо е кротък, открит за обиди — но тайно се чувствува способен за „най-отчаяни, най-безумни“ постъпки. По малко се занимава и с пропаганда, разговаря ту със селяк, ту с невски лодкар превозвач, ту с наперен сладкар.

Явява се темата за сладкарниците. Доста са видели те. Там Пушкин пие на един дъх лимонада преди дуела; пак там Перовска и другарите й си вземат по порция (Какво? Историята не е успяла…), преди да излязат на канала. А младостта на нашия герой е омагьосана от сладкарниците, така че по-късно, когато се мори от глад в крепостта, той — в „Какво да се прави?“ — изпълва някоя реплика с неволния плач на стомашна лирика: „До вас има наблизо и сладкарница? Не зная дали ще се намери готов орехов сладкиш — според моя вкус това е най-хубавият сладкиш, Мария Алексеевна.“ Ала напук на бъдещия спомен в сладкарниците го привлича не хапването — не банички с нагарчащо масло, дори не и поничка с вишнево сладко; списанията, господа, списанията, ето какво! Опитва различни — където има повечко вестници, където е по-простичко, но по-волно! Така у Волф „последните два пъти вместо с кифли негови (чети: от Волф) пих кафе е петкопеечно кравайче (чети: свое), последния път, без да се притеснявам“ — тоест при първия от тези два последни пъти (дребнавата обстоятелственост на неговия дневник предизвиква гъдел в малкия мозък) е отхапвал крадешком, нали не е знаел как ще се отнесат към външното тестено изделие. В сладкарницата е топло, тихо, само понякога югозападният ветрец на вестникарските листове разлюлява пламъка на свещите („вълненията вече достигнаха доверената нам Русия“, както се изразява царят). „Ако може «Ендепанданс Белж». Благодаря.“ Пламъкът на свещите се изправя, тишина (но пукат изстрели на Булвар де Капюсин, революцията наближава Тюйлери — и ето че Луи Филип бяга: по авеню дьо Ньойи, с файтон).

А сетне го мъчат киселини. Изобщо се храни с всевъзможни боклуци — беден е и е схванат. Тук е уместно стихчето на Некрасов: „Нагъвам съща тенекия и ме наляга проклетия, та чак ми иде да умра. А трябва пеш да бия път… До късно зубря на свещта, в стайчето тъмен е денят и пуша, пуша, без да спра…“ Николай Гаврилович впрочем пуши не току-така — именно с „треволяка“ си лекува стомаха (а също и зъбите). Дневникът му особено за лятото и есента на 49 година съдържа многобройни най-точни сведения как и къде е повръщал^[18]. Освен е пушене се лекува с разреден ром, с горещо масло, с английска сол, с червен кантарион с портокалов лист и постоянно, добросъвестно, с някаква странна наслада използва римския похват — и като нищо да е умрял от изтощаване, ако (завършил като кандидат и оставен към университета за занимания) не заминава за Саратов.

И тъкмо тогава, в Саратов… Но колкото и да ни се иска час по-скоро да се измъкнем от черния ъгъл, в който ни отведе разговорът за сладкарниците, и да преминем към слънчевата страна от живота на Николай Гаврилович, все пак (в името на известна скрита връзка) ще се повъртя още там. Веднъж нашият човек се втурва по голяма нужда в една къща на Горохова (следва многословно със сепване тук-там описание на разположението на къщата) и вече си върши работата, когато „някаква девойка в червено“ отваря вратата. Щом вижда ръка, той понечва да удържи вратата, тя извиква „все така се случва“. Тежко изскърцване на врата, ръждивият райбер е изтръгнат, воня, студ — ужасно… ала нашият чудак е напълно готов да поразсъждава със себе си за истинската чистота, отбелязвайки удовлетворено, че „дори не проявих любопитство дали е хубава“. В сънищата си обаче гледа по-зорко и случайността в съня е по-милостива към него от явната съдба — но и тогава колко се радва, когато, три пъти целувайки насън стегнатата в ръкавица ръка на „твърде светлоруса“ дама (майка на подразбиращ се ученик, която насън го е приютила, тоест нещо в духа на Жан-Жак), той не може да се упрекне в никаква плътска мисъл. Зорък се оказва и споменът за младата полусляпа тъга по красотата. На петдесет години в писмо от Сибир си спомня девойката ангел, забелязана веднъж на младини на Изложбата на промишлеността и земеделието: „Движи се някакво аристократично семейство — повествува той в по-късния си вехтозаветно бавен стил. — Хареса ми тази девойка, хареса ми… Тръгнах на три крачки отстрани и се любувах… Те очевидно бяха много знатни хора. Всички виждаха това от изключително милото им държане (сред петмеза на тази патетика има мушичка от Дикенс, би отбелязал Страннолюбски, но все пак да не забравяме, че пише полупремазан от каторгата старец, както с право би се изразил Стеклов). Тълпата се отдръпна… Съвсем свободно ми беше да вървя на три крачки от тях, без да свалям очи от онази девойка (горкичкият сателит!). И това продължи час или повече“ (изобщо изложенията, например Лондонското от 62 година и Парижкото от 89 година, със странна сила се отразяват върху съдбата му; така Бувар и Пекюше^[19], когато се захващат да описват живота на Ангулемския херцог, се чудят колко значителна, роля играят в него… мостовете).

От всичко това следва, че след пристигането си в Саратов няма как да не се влюби в деветнайсетгодишната дъщеря на доктор Василиев, циганолика госпожица с висящи обици от издължените меки части на ушите, полузакрити с тъмни кичури. Закачливка, капризна, „мишена и хубост на провинциалния бал“ според думите на безименен съвременник, тя с шума на своите светлосини шу^[20] и с напевния си говор омайва и оглупява недодялания девственик. „Погледнете каква чаровна ръчица“ — мълви тя, протягайки ръка към запотените му очила — мургава, гола, с лъскав мъх. Той се маже с розово масло, кръвопролитно се бръсне. А какви сериозни комплименти измисля! „Би трябвало да живеете в Париж“ — изрича той възторжено, узнал отнякъде, че тя е „демократка“; Париж обаче в очите й не е средище на науки, а кралство на кокотки, така че тя се обижда.

Пред нас е „Дневник на моите отношения с тази, която сега представлява моето щастие“^[21]. Увличащият се Стеклов нарича „ликуващ химн на любовта“ това единствено по рода си произведение — напомнящо по-скоро крайно добросъвестен доклад. Докладчикът изготвя проект за любовно обяснение (изпълнен най-точно през февруари 53 година и незабавно приет) с точки за женитба и против женитба (опасява се например дали вироглавата съпруга не ще почне да носи мъжки дрехи — по подобие на Жорж Санд) и с бюджета на брачния бит, в който е взето предвид абсолютно всичко, и двете стеаринови свещи за зимните вечери, и млякото за десет копейки, и театърът; при това известява годеницата си, че поради своя начин на мислене („не ще ме уплашат нито кал, нито пияни селяци с колове, нито клане“) той рано или късно „непременно ще бъде заловен“, а за по-голяма честност й разправя за жената на Искандер, която, бидейки бременна („извинете, че ви говоря такива подробности“), като получава известие за залавянето на мъжа си във владенията на Сардиния и за изпращането му в Русия, „пада мъртва“. Олга Сократовна, както би допълнил Алданов, не би паднала мъртва.

„Ако някога — пише той по-нататък — мълвата опетни Вашето име, така че да не се надявате да имате друг мъж… винаги една Ваша дума ще е достатъчна за мен да стана Ваш мъж.“ Рицарска постановка, но базираща се върху далеч не рицарски предпоставки, този присъщ нему обрат ни пренася изведнъж на познатия път от предишните му любовни квазифантазии с подробната им жажда за жертва и състрадание в защитен цвят; което не му пречи да изпита себична досада, щом годеницата му го предупреждава, че не е влюбена в него. Все пак е някак пъстро щастлив. Неговото годеничество носи лека германска отсянка, с Шилерови песни, със счетоводство на милувките: „Разкопчавах отначало две, после три копчета на нейната наметка…“ Непременно иска да постави крачето й (с тъпоноса сива обувчица, избродирана с цветна коприна) върху главата си; сладострастието се храни със символи. Понякога й чете Лермонтов, Колцов; чете стиховете като псалтир.

Но онова, което заема най-почетно място в дневника и е особено важно за разбиране на много неща в съдбата на Николай Гаврилович, е подробното описание на шеговитите церемонии, с каквито нагъсто са украсени саратовските вечеринки. Не го бива в полката и лошо танцува гросфатер, ала пък душа дава за лудории, защото дори на пингвина не е чужда известна игривост, когато, ухажвайки самката, реди около нея пръстен от камъчета. Както се казва, събира се младежта и пуснала в ход модерния в онова време и в онези среди похват за кокетство, Олга Сократовна храни на трапезата с лъжичка един или друг гост, а Николай Гаврилович притиска салфетка до сърцето си и заплашва да се прободе с вилица. На свой ред тя се преструва на сърдита. Той й иска прошка (цялата работа е разтърсващо несметна), целува „оголените части“ на ръцете й, които тя крие. „Как смеете!“ Пингвинът взема „сериозен, унил вид, защото нали наистина може да се случи да съм казал нещо, от което друга на нейно място би се оскърбила“. На празник палува в Божия храм, разсмива годеницата си — но напусто марксисткият коментатор съзира в това „здравословна кощунственост“. Ама че глупости. Син на свещеник, в църквата Николай се чувства както у дома си (царският син, увенчаващ котарака с короната на баща си, ни най-малко не изразява така съчувствие към народовластието). Въпреки това може да бъде упрекнат в неуважение към кръстоносците, понеже незабелязано с тебешир поставя кръст по гърбовете на всички: знак за поклонниците на Олга Сократовна, страдащи по нея. И след още известна суетня се провежда — нека запомним това — палячовски дуел с тояги.

А няколко години по-късно, при ареста, е иззет този дневник, написан с равномерен, леко опашат почерк и шифрован по домашен начин чрез съкращения от рода на „слаб, глуп!“ (слабост, глупост), „сбд-во“ (свобода, равенство) или „чк“ (човек, а не друго). Анализират го хора явно неопитни, защото допускат известни грешки, например думата „подозрения“, написана „дзря“, четат като „друзья“^[22]; излиза „имам твърде силни приятели“ вместо „подозренията против мен са много силни“. Чернишевски се хваща за това и започва да твърди, че целият дневник е белетристична измислица, тъй като нали „нямах тогава влиятелни приятели, а в случая явно действува човек, който има силни приятели в правителството“. Няма значение (макар че сам по себе си въпросът е интересен) дали помни дословно истинските си фрази; важното е, че дава на тях, на тези фрази, своеобразно алиби в „Какво да се прави?“, където е напълно разгърнат вътрешният им, чернови ритъм (например в песничката на една от участничките в пикника: „О, дево, аз съм лош другар, живея в дебри, знай. Животът ми е лют пожар, печален — моят край.“). Докато лежи в крепостта със съзнанието, че дневникът му е разчитан, бърза да изпрати до Сената „образци от своята чернова работа“, тоест неща, които пише изключително за да оправдае дневника, превръщайки го със задна дата също в чернова на роман (Страннолюбски направо смята, че тъкмо това го подтиква да пише в крепостта „Какво да се прави?“, впрочем посветено на жена му и започнато в деня на света Олга). Поради това изразява възмущение, че се придава юридическо значение на измислени сцени: „Поставям себе си и другите в различни положения и фантастично развивам… Някакво «аз» говори за възможност от арест, едно от тези «аз» яде бой с тояга пред годеницата си.“ Надява се, припомняйки си това място, че подробното повествование за разни домашни игри може да бъде възприето като „фантазия“ изобщо: нали сериозен човек не би се захванал… (лошото е, че в официалните среди изобщо не го смятат за сериозен човек, а за буфон, и тъкмо в палячовщината на журналните му похвати съзират бесовско проникване на вредоносни идеи). И за да изчерпим темата за саратовските пти-жьо^[23], хайде да се придвижим още по-далеч, вече в каторгата, където отзвукът им е жив в пиеските, които той пише за другарите си, и особено в романа „Пролог“ (написан в Александровския завод през 66 година); в него има и студент, който несмешно се прави на глупак, и красавица, която храни с лъжичка поклонниците си. Ако към това прибавим, че героят (Волгин), когато говори на жена си за надвисналата над него опасност, се позовава на предбрачното си предупреждение, как да не заключим: ето я късната истина, подложена най-сетне под предишното твърдение на Чернишевски, че дневникът е само чернова на съчинител… защото самата плът на „Пролог“ през целия боклук на безпомощната измислица днес наистина изглежда белетристично продължение на саратовските записки.

Преподавайки словесност в тамошната гимназия, той се показва крайно симпатичен учител: в неписаната класификация, бързо и точно прилагана към преподавателите от страна на учениците, е причислен към типа нервен разсеян добряк, лесно палещ се, лесно разсейван — и веднага попадащ в меките лапи на виртуоза в класа (в случая Фиолетов младши), който в критичен момент, когато гибелта на незнаещите урока изглежда неизбежна, а до звънеца на пазача остава малко, задава спасителния отвличащ въпрос: „Николай Гаврилович, а ние тук по въпроса за Конвента…“ — и Николай Гаврилович веднага се запалва, отива до дъската и като чупи тебешира, чертае плана на залата за заседания на Конвента (както вече знаем, много го бива по плановете), сетне, все по-въодушевен, сочи и местата, заемани от членовете на всяка партия.

През онези години в провинцията явно се е държал доста, непредпазливо, стряскайки уравновесените хора, богобоязливите младежи с резките си възгледи и с разпуснато държане. Запазил се е поразкрасеният разказ как на погребението на майка си, след като ковчегът е спуснат, запалва цигара и се отдалечава под ръка с Олга Сократовна, с която се венчава след десет дни. Но саратовските гимназисти от горните класове се увличат по него; някои по-късно дори се привързват към него с възторжената страст, с каквато през онази дидактическа епоха хората обграждат своя наставник, всеки миг готов да стане вожд; а що се отнася до „словесността“, честно казано, той успява да научи питомците си да се преборват със запетайките. Много ли от тях отиват на погребението му четирийсет години по-късно? Според едни сведения двамина, според други — нито един. Когато пък погребалното шествие спира пред зданието на саратовската гимназия, за да бъде отслужена лития, директорът праща да кажат на свещеника, че това, общо взето, е нежелателно, ето защо, подкарвана от заплитащ полите октомврийски вятър, процесията отминава.

Доста по-неуспешно, отколкото в Саратов, е учителствуването му след преселването в Петербург, където няколко месеца през 54 година преподава във Втори кадетски корпус. Кадетите се държат разпуснато на лекциите му. Той пискливо крещи на нехранимайковците, с което само задълбочава бъркотията. Къде ти ще приказваш за монтаняри! Веднъж през междучасието някакъв клас вдига врява, дежурният офицер влиза, крясва и оставя относителен ред, но ето че в друг клас се вдига шум, в който (междучасието е свършило) с чанта под мишница влиза Чернишевски. Обръща се към офицера, спира го с допир до китката и с едва овладяно раздразнение му казва, поглеждайки го над очилата: „А сега вече не ви е мястото тук.“ Офицерът се обижда, учителят не пожелава да се извини и напуска. Така започва темата за „офицерите“.

Просветителската му работа обаче продължава цял живот. Дейността му в списанието от 53-та до 62 година е изцяло просмукана от стремежа да храни хилавия руски читател със здравословна домашна кухня от най-разнообразни сведеният порциите са огромни, хлябът е на корем, в неделя се дават орехи; защото, подчертавайки значението на месните ястия на политиката и философията, Николай Гаврилович никога не забравя и за десерта. От рецензията му за „Стайна магия“ от Амарантов става ясно, че вкъщи е проверил тази увеселителна физика и един от най-хубавите фокуси, а именно „пренасянето на вода с решето“, е допълнил със своя поправка: както всички популяризатори, изпитва слабост към такива кунстщюки; да не забравяме при това, че е изминала само година от деня, когато по настояване на баща си окончателно зарязва мисълта за вечния двигател.

Обича да чете календари, отбелязвайки за общо сведение на абонатите на „Современник“ (1855): една гвинея — 6 р. 47 и пол. коп.; северноамерикански долар — 1 р. 31 сребърни коп.; или съобщава, че „между Одеса и Очаков за сметка на волни пожертвувания са построени телеграфни кули“. Истински енциклопедист, своеобразен Волтер, макар и с ударение на първата сричка, той щедро изписва безброй страници (винаги готов да обхване като навит килим и да разгърне пред читателя цялата история на засегнатия въпрос), превежда цяла библиотека, използва всички жанрове, включително и стихотворенията, до края на живота си мечтае да изготви „критичен речник на идеи и факти“ (което напомня за Флоберовата карикатура, онзи „dictionnaire des idées reçues“^[24], ироничния епиграф към който — „мнозинството винаги е право“ — Чернишевски би поставил най-сериозно). Тъкмо за това пише на жена си от крепостта, страстно, горестно, ожесточено разказвайки за титаничните трудове, които тепърва ще извърши^[25]. По-нататък през всичките двайсет години на сибирска самота се лекува с тази мечта; но когато година преди смъртта си се запознава с речника на Брокхаус, я съзира въплътена в него. Тогава се запалва да преведе Брокхаус (инак „ще натикат в него всякаква измет, например второразредните германски художници“), смятайки този труд за венец на целия си живот; оказва се, че и това вече се извършва.

Още в началото на журналистическото си поприще пише за Лесинг, който се е родил точно сто години преди него и приликата с когото осъзнава: „За такива натури съществува служене, по-мило от служенето на любимата наука — службата в името на развитието на своя народ.“ Също като Лесинг по навик започва от отделния случай развитието на общите мисли. Понеже помни, че съпругата на Лесинг е умряла при раждане, страхува се за Олга Сократовна, за чиято първа бременност пише на латински до баща си, също както Лесинг сто години по-рано пише на латински на своя баща.

Да насочим светлината насам: на 1 декември 53 година Николай Гаврилович съобщава, че според знаещите жени съпругата му е заченала. Раждането. Тежко. Момче. „Милушинко мой“ — гугука над първородния си син Олга Сократовна, обаче твърде бързо разлюбва малкия Саша. Лекарите предупреждават, че второ раждане ще я убие. Все пак тя забременява отново — „някак от нашите грехове, пряко волята ми“, пише той на Некрасов, оплаквайки се и тъгувайки…

Не, има нещо друго, по-силно от, страха за жена му, което го мъчи. Според някои сведения през петдесетте години Чернишевски мисли за самоубийство; уж дори пие — какво потресаващо видение: пиян Чернишевски! Защо да крием — бракът се оказва нещастен, трикратно нещастен, и дори по-късно, когато успява с помощта на спомена „да замрази миналото си до състоянието на статично щастие“ (Страннолюбски), въпреки всичко още му влияе онази фатална, смъртна мъка, състояща се от жал, ревност и наранено самолюбие, която познава съпруг от съвсем друг род, разчистил си сметките с нея по съвсем друг начин: Пушкин.

И жена му, и невръстният Виктор оживяват; а през декември 58 година тя отново за малко не умира, раждайки третия син, Миша. Удивително време — героично, заешко, в кринолин — символът на многодетството.

„Те, виждам, са умни, образовани, добри — а аз съм глупачка, необразована, проклета“ — малко истерично говори Олга Сократовна за жените роднини на мъжа си, Пипини, които въпреки цялата си доброта не пощадяват „тази истеричка, тази шантава женичка с непоносим характер“. Как само хвърля чинии!^[26] Кой биограф ще може да слепи късчетата? Ами тази страст да разменя местата… Тези чудати болежки… На стари години тя обича да си спомня^[27] как в Павловск през прашна слънчева вечер с лек файтон, запретнат с бегач, изпреварва вел. кн. Константин, като отмята внезапно синята си воалетка и парва княза с огнен поглед, или как изменя на мъжа си с полския емигрант Савицки, човек, прославил се с дължината на мустаците си: „А пиленцето ми знаеше… Ние е Иван Фьодорович сме в алкова, пък той си пише до прозореца.“ Тъкмо за пиленцето ни е много жал — и сигурно твърде мъчителни за него са били младите мъже, заобикалящи жена му и намиращи се в различни стадии, от „а“ до „я“, на любовна близост с нея. Вечерите у Чернишевски са особено оживени от присъствието на тумба студенти кавказци. Николай Гаврилович почти никога не излиза при тях. Веднъж в навечерието на Нова година грузинците начело с гръмовно смеещия се Гогоберидзе нахлуват в кабинета му, измъкват го, Олга Сократовна го намята с мантиля и го кара да танцува.

Да, жалко за него, но все пак… Добре де, защо не я шибне веднъж с колана, защо не я прати по дяволите; или поне да я изтипоса с всичките грехове: врява, търчане, с безбройните измени в някой от тези романи, с чието писане запълва затворническото си време. Но не би! В „Пролог“ (и отчасти в „Какво да се прави?“) ни умилява напънът на автора да реабилитира жена си. Няма любовници, има само благоговейни поклонници; няма я и онази евтина закачливост, която кара „мъжленцата“ (както тя, уви, се изразява) да я вземат за още по-достъпна, отколкото е в действителност, а има само жизнерадостно остроумна красавица. Лекомислието е превърнато в свободомислие, а уважението към боеца съпруг (което тя наистина изпитва към него, ала мърцина) притежава власт над всички нейни останали чувства. В „Пролог“ студентът Миронов, за да се пошегува с приятеля си, казва, че Волгина е вдовица. Това тъй силно я разстройва, че злочестата жена заплаква — също както в „Какво да се прави?“ тя, все същата „тя“, страда сред примитивните вятърничави мъже по арестувания съпруг. От печатницата Волгин се отбива в операта и внимателно започва да оглежда с бинокъла първо едната страна на залата, после другата: ето че спира — и сълзи на нежност потичат изпод стъклата. Дошъл е да провери дали наистина жена му, която седи в ложата, е най-милата и най-пременената от всички — също както авторът на младини сравнява Лободовска с „женските главици“.

И тук отново се оказваме сред гласовете на неговата естетика — защото мотивите от живота на Чернишевски вече са ми послушни, опитомих темите, те свикнаха с перото ми; с усмивка ги оставям да се отдалечат: развивайки се, те само описват кръг като бумеранг или сокол и ето ги отново в моята ръка; дори и някоя да отлети надалеч, отвъд хоризонта на моята страница, не се безпокоя: ще долети обратно, както се върна ей тази.

И така: на 10 май 55 година Чернишевски защитава в университета вече познатата ни дисертация, „Отношения на изкуството към действителността“, написана за три августовски нощи, през 53 година, тоест тъкмо по времето, когато „неясни лирични чувства, подсказали му на младини възгледа за изкуството като за отпечатък от хубавица, напълно узряват, дават пухкав плод в естествен унисон с апотеоза на съпружеската страст“ (Страннолюбски). На този публичен диспут за пръв път е провъзгласена „умствената насока на 60-те години“, както сетне си спомня старият Шелгунов, отбелязал с обезкуражаваща простота, че Плетньов не е развълнуван от речта на младия учен, но е доловил таланта… За сметка на това слушателите са във възторг. Стичат се толкова много хора, че застават и по прозорците. „Струпаха се като мухи на мърша“ — проронва Тургенев, който сигурно се чувствува засегнат като „поклонник на прекрасното“, макар че и той си позволява да угажда на мухите.

Както често се случва с порочните идеи, неотърсили се от плътта или обраснали с нея, в естетическите възгледи на „младия учен“ могат да се доловят неговият физически стил, самият звук на тънкия му поучителен глас. „Прекрасното — това е животът. Милото за нас е прекрасно; животът ни е мил в своите добри проявления… Затуй говорете за живота и само за живота (така продължава този звук, толкова драговолно възприет от акустиката на века), а ако човеците не живеят човешки — е, тогава ги учете да живеят, живописвайте им портрети от живота на примерните хора и на уредените общества.“ Така изкуството представлява замяна или присъда, но по никакъв начин не е равно на живота, също както „гравюрата в художествено отношение е доста по-слаба от картината“, от която е направена (особено чаровна мисъл). „Впрочем — ясно изрича дисертантът — поезията може да застане по-високо от действителността единствено ако украсява събитията с добавянето на ефектни аксесоари и чрез съгласуването в характера на описваните лица със събитията, в които те участват.“

По този начин, като се борят против чистото изкуство, шестдесетниците, а подир тях и свестните руснаци чак до деветдесетте години се борят от незнание против собствената си измамна представа за него, защото също както двайсет години по-късно Гаршин вижда у Семирадски^[28] (!) „чист художник“ — или както аскетът сънува пир, от който на някой чревоугодник би му призляло, — така и Чернишевски, понеже е лишен дори от най-малкото разбиране за истинската същност на изкуството, вижда неговия връх в условното, зализано изкуство (тоест в антиизкуството) и тъкмо против него се бори — пронизвайки пустотата. При това не бива да забравяме, че и другият лагер, лагерът на „художниците“ — Дружинин с неговия педантизъм и с лошия тон на своята небесност, Тургенев с неговите прекалено стройни видения и злоупотреба с Италия, често предоставя на врага именно тази заговезненска халва, която лесно може да бъде охулена.

Николай Гаврилович екзекутира „чистата поезия“, където и да я изнамери — в най-неочаквани затънтени места. Когато на страниците на „Отечественные записки“ (54 година) критикува някакъв справочен речник, посочва списък от статии, които според него са прекалено раздути: Лабиринт, Лавър, Ланкло, и списък от статии, прекалено кратки: Лаборатория, Лафайет, Лен, Лесинг. Красноречива претенция! Епиграф към целия му мисловен живот! От олеографските вълни на „поезията“ се ражда (както вече видяхме) едрогърдеста „хубост“; „фантастичното“ взема страховит икономически вид. „Илюминации… Бонбони, сипещи се върху улиците от аеростати — изброява той (става дума за празненствата и подаръците по случай кръщенето на сина на Луи — Наполеон), — гигантски бонбониерки, спускащи се с парашути…“ А какви неща имат богатите: „кревати от розово дърво… шкафове с пружини и с подвижни огледала… копринени тапети!… А там е бедният труженик…“ Връзката е намерена, антитезата е извлечена; с голяма разобличителна сила и с изобилни предмети от мебелировката Николай Гаврилович разкрива цялата им безнравственост. „Чудно ли е, че при хубавка външност шивачката, отслабила полека-лека нравствените си правила… Чудно ли е, че заменила душевния си, сто пъти пран търбух срещу алансонски дантели и безсънните нощи пред мъждукаща угарка от свещ и труда срещу безсънните нощи в оперен маскарад или срещу извънградска оргия, тя… политайки“ и т.н. (и като поразмисля, разгромява поета Никитин, но всъщност не защото пише слаби стихотворения, а задето той, жител на Воронеж, няма абсолютно никакво право да пише за мрамори и корабни платна).

Германският педагог Кампе, поставил ръчици върху корема, обяснява: „Да се изпреде пфунт вълна е по-полезно, отколкото да се напише том стихотворения.“ Ето че и ние със същата улегнала сериозност корим поета, здравия човек, който е било по-добре нищо да не върши, вместо да се занимава с изрязване на празни неща „от много мила цветна хартия“. Разбери, изкуснико, разбери, арабеснико, че „силата на изкуството е сила на общите места“ и нищо повече. За критиката „е най-интересно какъв възглед се е изразил в произведението на писателя“. Волински и Страннолюбски, и двамата отбелязват известно странно несъответствие (едно от онези смъртоносни вътрешни противоречия, които се разкриват из целия път на нашия герой): дуализмът в естетиката на мониста Чернишевски — форма и съдържание с примат на съдържанието, при което тъкмо формата играе ролята на душата, а съдържанието — ролята на тялото; бъркотията се задълбочава от факта, че тази „душа“ се състои от механични частици, понеже Чернишевски смята: ценността на произведението не е качествено, а количествено понятие и „ако някой би пожелал в жалък, забравен роман внимателно да улови всичките проблясъци на наблюдателност, би събрал доста редове — по достойнствата си те никак няма да се отличават от редовете, от които се състоят страниците на произведения, извикващи възхищение у нас“. Нещо повече: „Достатъчно е да погледнем дребните произведения на парижката промишленост, изящния бронз, порцелана, дървените изделия, за да разберем колко е невъзможно сега да прокараме граница между художественото и нехудожественото произведение“ (тъкмо този изящен бронз обяснява много неща).

Както думите, и вещите имат своите падежи. Чернишевски вижда всичко в именителен падеж. Всъщност всеки истински нов повей е ход с коня, промяна на сенки, отместване, при което огледалото има ново положение. Сериозният, улегнал, уважаващ просветата, изкуствата, занаятите човек, натрупал много ценности в областта на мисленето — може би проявил съвсем напредничава избирателност по време на натрупването им, но сега изобщо нежелаещ те изведнъж да бъдат преразглеждани, — такъв човек се ядосва от ирационалната новост повече, отколкото от мрака на вехтото невежество. Така розовият плащ на тореадорката от картината на Моне повече дразни буржоазния бик, отколкото ако е бил червен. Така Чернишевски, който също като повечето революционери е съвършен еснаф в творческите и в научните си вкусове, изпада в бяс от „повдигането на ботушите на квадрат“, от „извличането на кубични корени от кончовите“. „Цял Казан познаваше Лобачевски — пише той от Сибир на синовете си, — цял Казан единодушно казваше, че е абсолютен глупак… Какво е това «кривота на лъча» или «криво пространство»? Какво значи «геометрия без аксиомата за успоредните линии»? Може ли да се пише на руски без глаголи? Може — на шега. Шумол, говор плах, славееви трели. Авторът им е някой си Фет^[29], навремето известен поет. Идиот, каквито рядко се срещат. Най-сериозно пише тези неща, смеят му се до прималяване“ (не понася Фет, както и Толстой; през 56 година, когато се умилква на Тургенев — заради „Современник“, — му пише, че „никакви «Младости», нито дори стихотворения на Фет… не са в състояние до такава степен да опошлят читателите, че те да не могат…“ — следва груб комплимент).

Когато веднъж през 55 година, развихрил се да пише за Пушкин, иска да даде пример за „безсмислено съчетание от думи“, мимоходом посочва веднага измислен от него „син звук“ — за свое злощастие пророкувайки настъпилия след половин век „звънко син час“ на Блок. „Научният анализ показва празнотата на такива съчетания“ — пише той, без да подозира за физиологическия факт на „оцветения слух“. „Не е ли все едно — пита той (радостно съгласяващия се с него бахмучански или новомиргородски читател) — дали е синьопера щука или щука със синя перка (разбира се, второто, бихме извикали ние — така изпъква по-добре, в профил!), защото истинският мислител няма кога да се занимава с това особено когато прекарва на народния площад повече време, отколкото в своята работна стая.“ Друго нещо е „общият план“. Любовта към общото (към енциклопедията), презрителната омраза към особеното (към монографията) го карат да упреква Дарвин в липса на разумност, Уолъс в нелепост („всички тези научни специалности от изучаването на крилцата на пеперудите до изучаването на наречията на кафърския език“). Самият Чернишевски в този смисъл притежава някакъв опасен размах, някакво юначно и самоуверено „всичко ще хване дикиш“, хвърлящо съмнителна сянка върху качествата тъкмо на специализираните му трудове. Той обаче разбира „общия интерес“ по свой начин: тръгва от мисълта, че читателят се интересува най-вече от „производителността“. Когато анализира през 55 година някакво списание, хвали в него статиите „Термометричното състояние на земята“ и „Руските каменовъглени басейни“, решително бракувайки като прекалено специална единствената, която ти се иска да прочетеш: „Географското разпространение на камилата“.

Изключително показателен за всичко това е опитът на Чернишевски да докаже („Современник“, 56 година), че тристъпният размер на стиха е по-присъщ на нашия език от двустъпния. Първият (освен в случая, когато от него се създава благородният, „свещеният“ и затова омразен хекзаметър) изглежда за Чернишевски по-естествен, „по-здрав“ от двустъпния, както за лошия ездач галопът изглежда „по-лесен“ от препускането в тръс. Същината впрочем е другаде, тъкмо в общото правило, под което той подвежда всичко и всички. Объркан от ритмичната еманципация на широко ромонещия стих на Некрасов и от елементарния анапест на Колцов („селяндур“), Чернишевски надушва в тристъпния размер нещо демократично, мило за сърцето му, „свободно“, но и дидактично, за разлика от аристократизма и антологичността на ямба: той смята, че трябва да убеждаваме именно в анапест. Ала и това не е достатъчно: в Некрасовия тристъпник особено често думите, попаднали в празния ход на стъпката, губят индивидуалност, за сметка на това се засилва сборният им ритъм: отделното се принася в жертва на цялото. В едно кратко стихотворение например („Ще се пръсне сърцето от мъка…“) ето колко много са неударените думи: „лошо“, „слуша“, „чувство“, „в стадо“, „птици“, „грохот“ — при това все важни думи, а не простолюдие от предлози или съюзи, безмълвно понякога дори в двустъпника. Всичко казано, естествено, никъде не е изразено от самия Чернишевски, но забавното е, че в своите стихове, произвеждани от него в сибирските нощи, при онзи страшен тристъпник, който в самата си заплесканост излъхва безумие, Чернишевски, сякаш пародирайки и довеждайки до абсурд похвата на Некрасов, бие рекорда по неударяемост: „В хълмистата страна, страна на рози, на равнините полунощна дъщеря“ (стихове до жена му, 75 година). Повтаряме: цялото влечение към стиха, създаден по образ и подобие на определени социално-икономически богове, у Чернишевски е несъзнателно, но само когато си изясним това влечение, можем да разберем истинската движеща причина на странната му теория. И още нещо — той не разбира същинската цигулкова същност на анапеста; не разбира и ямба, най-гъвкавия от всички размери тъкмо поради превръщането на ударенията в отдалечения, в тези ритмични отдалечавания от мерността, които по семинарски спомен изглеждат беззаконни; не разбира накрая и ритъма на руската проза; естествено защото самият метод, който прилага, веднага му отмъщава; в посочените от него откъси от проза той разделя броя на сричките на броя на ударенията и получава тройка, а не двойка, която уж щял да получи, ако двустъпният размер повече подхождал на руския език; не взема предвид обаче най-важното: пеоните! Защото именно в посочените откъси цели късове от фрази звучат като бял стих, като бяла птица сред размерите, тоест точно като ямб!

Опасявам се, че обущарят, надникнал в ателието на Апелес, е бил калпав обущар.

Толкова ли всичко е наред от математическа гледна точка в онези негови специализирани икономически трудове, чийто анализ изисква от изследователя почти свръхестествена любознателност? Толкова ли са дълбоки коментарите му към Мил (в които се стреми да преработи някои теории „в съответствие с нуждите на новия простонароден елемент в мисленето и в живота“)? Всички ли ботуши са ушити по мярка? Или единствено старческото кокетство го кара да си припомня грешките в логаритмичните изчисления за въздействието на земеделските усъвършенствания върху зърнената реколта? Тъжно, тъжно е всичко това. Изобщо ни се струва, че материалистите от негов тип изпадат във фатална грешка: пренебрегвайки качествата на самия предмет, те все прилагат своя тясно веществен метод само спрямо отношенията между предметите, а не към самия предмет, тоест всъщност са най-наивни метафизици тъкмо когато най-силно искат да са стъпили на земята.

Някога на младини има една злощастна сутрин: при него се отбива познат амбулантен антиквар с книги, старият едронос Василий Трофимович, прегърбен като Баба Яга под товара на огромния си платнен чувал, пълен със забранени и с полузабранени книги. Без да знае чужди езици, с мъка свързва латинските букви и дивашки, селяшки тлъсто произнася заглавията, но по нюх усеща степента на бунтовност на един или друг германец. През онази сутрин продава на Николай Гаврилович (двамата приклякат край камарите книги) още неразрязан Фойербах.

През онези години предпочитат Андрей Иванович Фойербах пред Егор Фьодорович Хегел. Homo feuerbachi представлява мислещ мускул. Андрей Иванович смята, че човекът се различава от маймуната само по гледната си точка; той обаче едва ли е изучавал маймуните. Половин век по-късно Ленин подир него опровергава теорията, че „земята представлява съчетание от човешки усещания“ чрез това, че „земята е съществувала преди човека“, а към търговската обява: „Ние сега превръщаме Кантовата непознаваема вещ в себе си във вещ за себе си чрез органичната химия“ — сериозно допълва, че „щом в каменните въглища ализаринът е съществувал без наше знание, съществуват вещи независимо от нашето познание“. Точно по същия начин Чернишевски обяснява: „Ние виждаме дърво; друг човек гледа същия предмет. В очите му виждаме, че дървото се изобразява съвсем същото. Следователно всички виждаме предметите, както те действително съществуват.“ Във всичките тези безумни глупости има и своя отделна смешна лимба: постоянното при „материалистите“ апелиране към дървото е особено забавно с това, че те всички слабо познават природата, по-точно дърветата. Този осезаем предмет, който „въздействува много по-силно от отвлеченото понятие за него“ („Антропологичен принцип във философията“), е просто непознат за тях. Ето каква страшна отвлеченост излиза в крайна сметка от „материализма“! Чернишевски не различава плуг от рало; бърка бира с мадейра; не може да назове нито едно горско цвете освен дивата роза; характерно е обаче, че веднага компенсира с „обща мисъл“ това непознаване на ботаниката, добавяйки с убедеността на невежа^[30], че „те (цветята в сибирската тайга) са същите, каквито цъфтят из цяла Русия“. Има някакво скрито възмездие в това, че той, който гради философията си върху познанието за света, непознат за самия него, сега се е озовал гол и самотен сред дебрите на недокоснатата, своеобразно разкошна, докрай още неописана природа на Североизточен Сибир: стихийно, митологично наказание, невлизащо в сметките на човешките му съдии.

Съвсем доскоро обясняваха миризмата на Гоголевия Петрушка с това, че всичко съществуващо е разумно. Отмина обаче времето на задушевното руско хегелианство. Властителите на мислите не можаха да разберат животворната истина на Хегел: истината, която не е застояла като плитка вода, а струи като кръв в самия процес на познанието. Наивникът Фойербах повече е по вкуса на Чернишевски. Винаги обаче съществува опасността, че ще изпадне една буква от космическото или умозрителното; Чернишевски не избягва тази опасност, когато в статията си „Общинно владение“ започва да оперира със съблазнителната Хегелова триада, давайки примери като: газообразността на света е теза, а мекотата на мозъка — синтез, или още по-глупаво: сопа, превръщаща се в пръчка. „В триадата — казва Страннолюбски — се крие неясният образ на окръжността, управляваща цялото мислимо битие, което е затворено безизходно в нея. Това е виенското колело на истината, защото истината винаги е кръгла; следователно в развитието на формите на живот е възможна известна извинителна кривост; гърбица на истината; но толкоз.“

От Фойербах „философията“ на Чернишевски се издига до енциклопедистите. От друга страна, приложното хегелианство, олевявайки постепенно, минава през същия Фойербах към Маркс, който в своето „Светото семейство“ се изразява така:

… много ум

не трябва, за да видиш връзка

между учението на материализма

за естествената склонност към добро,

за равенство на човешките способности,

способности, обикновено наричани умствени,

за влиянието върху човека

на условията външни, за опита

всемогъщ, за властта на навика,

на възпитанието, за значението

възвишено на цялата промишленост,

за нравственото право на наслада —

и комунизма.

Превеждам в стихове, за да не бъде толкова скучно. Стеклов смята, че при цялата си гениалност Чернишевски не е могъл да бъде равен на Маркс, спрямо когото бил в положението на барнаулския занаятчия Ползунов спрямо Уот. Самият Маркс („този дребен еснаф до мозъка на костите“ според мнението на Бакунин, който не понася немците) на два пъти се позовава на „бележитите трудове на Чернишевски“, но оставя не една презрителна бележка по полетата на основния икономически труд на „дес гросен русишен гелертен“^[31]. (Той поначало не симпатизира особено на руснаците.) Чернишевски му се отплаща със същото. Още през седемдесетте години се отнася небрежно, недоброжелателно към всичко „ново“. По-точно икономиката му е дошла до гуша, престанала е да бъде оръжие за борба и по този начин в съзнанието му е добила вид на празно забавление, на „чиста наука“. Съвсем погрешно Ляцки — с присъщата на мнозина страст към навигационни аналогии — сравнява заточеника Чернишевски с човек, „който гледа от пустинен бряг^[32] минаващия покрай него гигантски кораб (кораба на Маркс), запътил се да открива нови земи“; особено несполучлив израз, като се има предвид, че самият Чернишевски, сякаш предусетил аналогията и опровергавайки я предварително, казва за „Капитал“ (изпратен му през 1872 година): „Прегледах го, но не го четох, а откъсвах листче след листче, правех от тях к о р а б ч е т а (разредката е моя) и ги пусках по Вилюй.“

Ленин смята, че Чернишевски е „единственият действително руски писател, който от петдесетте години чак до 1888-а (спестява му една) успява да остане на равнището на цялостния философски материализъм“. Веднъж Крупска, обръщайки се при силен вятър към Луначарски, му заявява с мека тъга: „Едва ли Владимир Илич е обичал толкова някого… Според мен между него и Чернишевски имаше много общо.“ „Да, безспорно имаше общо — допълва Луначарски, в началото май отнесъл се скептично към тази забележка. — Има общо и в ясността на стила, и в подвижността на словото… в широтата и дълбочината на съжденията, в революционния плам… В това съединяване на огромно съдържание с висша скромност, и най-сетне, в моралния облик на тези двама души.“ Стеклов нарича статията на Чернишевски „Антропологичен принцип във философията“ „първи философски манифест на руския комунизъм“; показателно е, че този пръв манифест представлява школски преразказ, детинско съждение за най-мъчните морални въпроси. „Европейската теория за утилитаризма — казва Страннолюбски, като леко перифразира Волински — у Чернишевски се появява в опростен, сбъркан, карикатурен вид. Съдейки пренебрежително и разпуснато за Шопенхауер, под чийто критичен нокът философията му не би устискала дори секунда, той от всички предишни мислители по странна асоциация на идеите и по погрешни спомени признава само Спиноза и Аристотел, когото смята, че продължава.“

Чернишевски скалъпва несигурни силогизми; щом се отдръпне, силогизмът вече е рухнал, стърчат гвоздеи. Отстранил метафизичния дуализъм, той попада в клопката на гносеологичния дуализъм, а като взема безгрижно материята за първопричина, се заплита в понятия, предполагащи нещо, създало представата ни за външния свят като цяло. За професионалния философ Юркевич е лесно да го разгроми. Юркевич все пита как така пространственото движение на нерва се превръща в непространствено усещане. Вместо отговор на обширната статия на клетия философ Чернишевски препечатва в „Современник“ само една трета от нея (тоест колкото позволява законът), прекъсвайки я насред думата без всякакви коментари. Пет пари не дава за мнението на специалистите, не вижда нищо лошо в непознаването на подробностите от анализирания обект: за него подробностите са всичко на всичко аристократичен елемент в държавата на нашите общи понятия.

„Главата му мисли върху общочовешки въпроси… докато ръката върши черна работа“ — пише той за своя „съзнателен работник“ (и, кой знае защо, тук си припомняме гравюрите в старинните анатомични атласи, където младеж с приятно лице, подпрял се леко в непринудена поза на колона, показва всичките си вътрешности на образования свят). Но държавният строй, който трябва да се яви като синтез в силогизма с главна теза комуната, прилича не толкова на Съветска Русия, колкото на страната на утопистите. Светът на Фурие, хармонията на дванайсетте страсти, блаженството на общото съществуване, работниците с венци от рози — всичко това няма как да не допадне на вкуса на Чернишевски, който винаги дири „връзка“. Да помечтаем за фалангата, живееща в дворец: 1800 души — и всичките весели! Музика, знамена, бухнали баници. Светът се управлява от математиката, и то разумно; съответствието, установено от Фурие между нашите влечения и Нютоновото притегляне, е особено пленително и за цял живот определя отношението на Чернишевски към Нютон — с чиято ябълка ни е приятно да сравним ябълката на Фурие, струваща на търговския пътник цели четиринайсет су в парижкия ресторант, което кара Фурие да размишлява върху основното безредие на индустриалния механизъм, също както Маркс стига до мисълта за необходимостта от запознаване с икономическите проблеми покрай въпроса за джуджетата винопроизводители („дребните селяни“) в долината на Мозел: грациозно зараждане на грандиозни идеи.

За да защити общинното земевладение от гледна точка за по-лесно създаване на асоциации в Русия, Чернишевски е готов да се съгласи с освобождаването на селяните без земя, чието притежаване в края на краищата би довело до нови тегоби. Искри летят изпод нашето перо на този ред. Освобождаване на селяните! Епоха на велики реформи! В порив на ярко предчувствие неслучайно младият Чернишевски записва в дневника си през 48 година (годината, наречена от някого „отдушник на века“): „Ами какво ще стане, ако наистина живеем във времената на Цицерон и Цезар, когато seculorum novus nascitur ordo^[33], и се появяват Нов Месия и нова религия, и нов свят?…“

Позволено е да се пуши на улицата. Брадите може да не се бръснат. При всеки музикален случай праскат увертюрата от „Вилхелм Тел“. Ширят се слухове, че столицата се пренася в Москва; че старият стил на календара се заменя с новия. Сред това шумолене Русия дейно готви материал за простичката, но сочна сатира на Салтиков. „Какъв е този нов дух, който бил полъхнал, бих искал да зная — казва генерал Зубатов, — само дето лакеите взеха да нагрубяват, инак всичко си е както преди.“ Помешчиците и особено помешчичките сънуват страшни сънища, липсващи в съновниците. Появява се и нова ерес: нихилизмът. „Безобразно и безнравствено учение, отхвърлящо всичко, което не може да се опипа“ — потръпващ, обяснява Дал тази странна дума (в която „нищо“ сякаш съответствува на „материя“). Лица с духовно звание имат видение: по проспект Невски крачи грамаден Чернишевски с широкопола шапка и сопа в ръката.

А първият рескрипт до виленския губернатор Назимов! А подписът на царя, красив, як, с две пълнокръвно мощни драсвания горе и долу, по-късно откъснати от бомбата! А възторгът на самия Николай Гаврилович: „Благословията, обещана на миротворците и на кротките, увенчава Александър Втори с щастие, с каквото не е бил увенчаван още никой от владетелите на Европа…“

Но скоро след образуването на губернските комитети неговият плам вече загасва: възмущава го дворянският егоизъм на повечето от тях. Окончателното разочарование настъпва през втората половина на 58 година. Цената е твърде висока! Земята за парцелиране не достига! Тонът на „Современник“ става остър, откровен: думичките „гнусно“, „гнусотия“ започват приятно да разнообразяват страниците на това доста скучно списание.

Животът на ръководителя му е беден откъм събития. Публиката дълго не познава лицето му. Той не се мярка никъде. Вече знаменит, сякаш остава зад кулисите на дейната си бъбрива мисъл.

Винаги по халат според тогавашния обичай (накапан дори отзад със стеарин), седи по цял ден в малкия си кабинет със сини тапети, здравословни за очите, с прозорец към двора (изглед към камарите дърва, покрити със сняг), пред голямо писалище, отрупано с книги, с коректури, с изрезки. Работи толкова трескаво, толкова много пуши, толкова малко спи, че прави доста страшно впечатление: кльощав, нервен, погледът му едновременно не вижда и пронизва, отривист, разсеян говор, ръцете му треперят (за сметка на това никога не страда от главоболие и наивно се гордее като с белег за здрав разум). Способността му да работи е чудовищна, както впрочем у повечето руски критици от миналия век. На секретаря си Студентски^[34], някогашен саратовски семинарист, диктува превод на историята от Шлосер, а през паузите, докато младежът записва фразата, самият той пише статия за „Современник“ или чете нещо, като прави бележки в полето. Посетителите му пречат. Понеже не умее да се отървава от досадния гост, за свой яд все повече затъва в разговор. Подпрял се на камината и чоплейки нещо с пръсти, говори със звънък, писклив глас, а ако мисли за друго, разтяга нещо еднообразно с преживяне, с изобилни: е, да. Има особено тих смях (който хвърля в пот Лев Толстой), но когато се смее с пълно гърло, той се превива и оглушително реве (щом дочуе отдалеч тези рулади, Тургенев бяга презглава).

Такива средства за познание като диалектическия материализъм необичайно напомнят недобросъвестните реклами за патентовани церове, лекуващи отведнъж всички болести. И все пак се случва някое такова средство да помогне срещу хрема. Има, има класова миризмица в отношението на руските писатели от неговото време към Чернишевски. Тургенев, Григорович, Толстой го наричат „дървеницовонящ господин“^[35] и в своя среда му се подиграват как ли не. Веднъж в Спаское първите двама заедно с Боткин и Дружинин написват и разиграват домашен фарс. В сцената, където пламват завивките, се втурва Тургенев с вик… с общи задружни усилия го убеждават да произнесе приписвани на него думи, които на младини уж се бил изпуснал да изрече по време на корабен пожар: „Спасете ме, спасете ме, едничък съм на мама.“ От този фарс доста бездарният Григорович по-късно създава своето (доста плоско) „Училище по гостоприемство“, като награждава едно от лицата, жлъчния литератор Чернушин, с черти на Николай Гаврилович: къртичи очи, гледащи някак настрани, тесни устни, сплескано, смачкано лице, рижава коса, бухнала отляво, и евфемичен запас от грят ром. Интересното е, че прословутото изпискване („Спасете ме“ и т.н.) е предоставено тъкмо на Чернушин, чрез което се поощрява мисълта на Страннолюбски за някаква мистична връзка между Чернишевски и Тургенев. „Прочетох отвратителната му книга (дисертацията) — пише последният в писмо до другарите си по присмех. — Рака! Рака! Рака! Знаете, че няма нищо по-ужасно на света от това еврейско проклятие.“ „От това «рака» — суеверно отбелязва биографът — седем години по-късно възниква Ракеев (полковникът от жандармерията, арестувал прокълнатия), а самото писмо на Тургенев е написано тъкмо на 12 юли, на рождения ден на Чернишевски“…

(струва ни се, че Страннолюбски прекалява).

През същата година се появява „Рудин“, ала Чернишевски го напада (заради карикатурното изобразяване на Бакунин) чак през 60 година, когато Тургенев вече не е нужен^[36] на „Современник“, който той напуска заради Добролюбов, змийски клъцнал „В навечерието“. Толстой не понася нашия герой. „Сякаш все го чуваш — пише той за него, — тъничко неприятно гласче, говорещо тъпи неприятности… и се възмущава в ъгълчето си, докато някой не му изшътка и не го погледне в очите.“ „Аристократите се превръщаха в груби простаци — отбелязва Стеклов по този повод, — когато заговаряха с нисши или за нисши по обществено положение.“ „Нисшият“ впрочем не остава длъжен и понеже знае колко Тургенев скъпи всяка думица против Толстой, щедро говори за „пошлостта и самохвалството“ на последния, „самохвалство на празноглав паун с опашка, неприкриваща пошлия му задник“, и т.н. „Вие не сте някой си Островски или Толстой — допълва Николай Гаврилович, — вие сте нашата чест“ (а „Рудин“ вече е излязъл — преди две години е излязъл).

Списанията според силите си го ръфат. Дудишкин^[37] („Отечественные записки“) обидено насочва тръстиковата си свирчица против него: „Поезията за вас е глави от политическата икономия, изразени в стихове.“ Недоброжелателите от мистическото течение говорят за „съблазънта“ Чернишевски, за физическата му прилика с бяс (например професор Костомаров^[38]). Другите, по-простичките като Благосветлов^[39] (смятащ се за конте и въпреки радикализма си държащ истински, небоядисан, арап за прислужник), говорят за калните му галоши и за клисарско германския му стил. Некрасов с вяла усмивка се застъпва за „разумния младеж“^[40] (привлечен от него в списанието), но признавайки, че той е успял да наложи на „Современник“ паяжината на еднообразието, тъпчейки го с бездарни повести за рушвети и с доноси против кварталните полицаи; ала хвали помощника си заради плодотворния труд: благодарение на него през 58 година списанието има 4700 абонати, а три години по-късно — 7000. С Некрасов Николай Гаврилович се държи дружески, но толкоз; има намек за някакви парични отношения, от които остава недоволен. През 83 година, за да поразсее стареца, Пипин му предлага да напише „портрети от миналото“. Първата си среща с Некрасов Чернишевски изобразява с познатата ни многословност и педантичност (като дава сложна схема на всичките взаимни придвижвания по стаята едва ли не с броя на крачките), звучаща донякъде като оскърбление, нанасяно на честно поработилото време, щом си представим, че от деня на тези маневри са изминали трийсет години. Като поет той поставя Некрасов най-високо от всички (и от Пушкин, и от Лермонтов, и от Колцов). „Травиата“ изтръгва ридания от Ленин, по същия начин и Чернишевски признава, че поезията на сърцето все пак му е по-мила от поезията на мисълта, и се облива в сълзи над някои стихотворения на Некрасов (дори в ямб!), изказващи всичко, каквото той самият е изпитал, всичките терзания на младините му, всичките фази на любовта към жена му. И как не: петстъпният ямб на Некрасов особено ни очарова с увещаващата си, умолителна, пророкуваща сила и със своеобразната цезура на втората стъпка — цезурата, която у Пушкин например се появява в смисъл на пеене на стиха от рудиментарен орган, но която при Некрасов наистина се превръща в орган на дишането, сякаш от преградка се е обърнала в пропаст или двете части на реда са се разтеглили, така че след втората стъпка се е образувал промеждутък, изпълнен с музика. Заслушан в тези хлътнали стихове, в този гърлен, ридаещ бъбреж: „Не казвай, че тъгуваш в късна доба; пазач тъмничен болният не е: пред мен е мракът тягостен на гроба, а теб отново любовта зове! Аз знам, за друг сърцето ти копнее, да ме щадиш и чакаш (чувате ли грака!) ти не щеш… Постой! Виж, гробът вече зее…“, заслушан в това, Чернишевски няма как да не мисли, че жена му бърза да му изменя, а близък гроб е сянката на крепостта, плъзнала вече към него. Нещо повече: явно чувствува това — не в разумния, а в орфеичния смисъл — и поетът, написал тези стихове, защото тъкмо техният ритъм („Не казвай…“) странно натрапчиво отеква в ритъма на стиховете, по-късно посветени на Чернишевски: „Не казвай, че той вече не се пази, самин съдбата си бе призовал“ и т.н.

По такъв начин звуците на Некрасов са мили за Чернишевски, тоест задоволяват простичката му естетика, за каквато той цял живот взема собствената си подробна сантименталност. След като описахме голяма окръжност и захванахме много неща, засягащи отношението на Чернишевски към различните отрасли на познанието, но все пак без нито за минута да разваляме плавната крива, сега с нови сили се върнахме към неговата естетика. Време е да й теглим чертата.

Също като всички други наши критици радикали, които си падат по лесната плячка, той не си поплюва с пишещите дами, енергично се справя с Евдокия Растопчина или с Авдотия Глинка. Неправилното, небрежно бъбрене не го вълнува. Двамата, и Чернишевски, и Добролюбов, с апетит разкъсват литературните кокетки — ала в живота… направо казано, виж какво правят с тях дъщерите на доктор Василиев, как ги оплитат и ги мъчат, заливайки се в смях (така се кискат русалки в реките, течащи край манастири и други места за спасение).

Вкусовете му са съвсем стабилни. Шокира го Юго. Импонира му Суинбърн^[41] (което никак не е чудно, като се замислим). В списъка на книгите, които е прочел в крепостта, презимето на Флобер е написано на френски с „о“ — и наистина той го поставя по-ниско от Захер-Мазох и Шпилхаген^[42]. Обича Беранже, както го обичат средните французи. „Но, моля ви — възкликва Стеклов, — вие казвате, че този човек не бил поетичен? А знаете ли, че с възторжени сълзи декламира Беранже и Рилеев!“ Вкусовете му само се вкаменяват в Сибир — и по странна деликатност на историческата съдба през двайсетте години на изгнанието му Русия не произвежда (до Чехов) нито един истински писател, чието начало той да не е видял с очите си през дейния период от своя живот. От разговорите с него в Астрахан се изяснява, че: „Ами да, тъкмо графската титла направи от Толстой велик писател на руската земя“; когато настояват да назове най-добрия според него съвременен белетрист, той посочва Максим Белински.

Като младеж записва в дневника си: „Политическата литература е най-висшата литература.“ По-късно, когато пространно разсъждава за Белински (за Висарион, разбира се), за когото всъщност не било прието да се пише, той му подражава с думите, че „литературата не може да не бъде служителка на една или друга идейна насока“ и че писателите, „неспособни искрено да се въодушевяват от съучастие в това, което се извършва чрез силата на историческото движение около нас… в никакъв случай не ще създадат нещо велико“, защото „историята не познава произведения на изкуството, които да са създадени изключително от идеята за прекрасното“. На същия този Белински, който смята, че „Жорж Санд безусловно може да влезе в регистъра от имена на европейски поети, докато включването до нея на имената на Гогол, Омир и Шекспир оскърбява приличието и здравия разум“ и че „не само Сервантес, Уолтър Скот, Купър като предимно художествени творци, но и Суифт, Стърн, Волтер, Русо имат несравнимо, неизмеримо по-високо значение в цялата историческа литература от Гогол“, Чернишевски припява трийсет години по-късно (когато, вярно, Жорж Санд вече е качена на тавана, а Купър е свален в детската стая) с думите, че „Гогол е твърде дребна фигура в сравнение например с Дикенс или с Фийлд^[43], или Стърн“.

Горкият Гогол! Неговият възглас (както и Пушкиновият) „Рус!“ на драго сърце е повтарян от шестдесетниците, но вече за тройката са необходими шосета, защото дори руската тъга е станала утилитарна. Горкият Гогол! Почитайки семинариста у Надеждин (който пише литература с три „т“), Чернишевски намира, че влиянието му върху Гогол е щяло да бъде по-благотворно от влиянието на Пушкин, и съжалява, че Гогол не познава такива неща като принципа. Горкият Гогол! Ето и отец Матвей, този мрачен шегобиец, също го заклева да се откаже от Пушкин…

По-щастлив се оказва Лермонтов. Прозата му изтръгва от Белински (който има слабост към завоеванията на техниката) неочакваното и премило сравняване на Печорин с локомотив^[44], който премазва попадналите от непредпазливост под колелата му. В неговите стихотворения разночинците долавят това, което по-късно започва да се нарича „надсоновщина“. В този смисъл Лермонтов е първият надсон в руската литература. Ритъмът, тонът, бледият, разреден със сълзи стих на гражданските мотиви до „Вий жертва паднахте“ включително, всичко това тръгва от стихове на Лермонтов като: „Прости, наш другарю, ти кратко живя, певецо с очи светлосини, смъртта те едничка от нас призова и памет навеки озари ни.“ Обаянието на Лермонтов, далнината на неговата поезия, райската й живописност и прозрачният привкус на небе във влажния стих — разбира се, са напълно неразбираеми за хора от типа на Чернишевски.

Сега вече наближаваме най-уязвимото му място: защото вече за мярка на усета, ума и дарбата на руския критик се смята отношението му към Пушкин. Така ще е, докато литературната критика не се откаже напълно от всичките си социологични, религиозни, философски и прочие пособия, само спомагащи бездарността да се самоуважава. Тогава, моля, свободни сте: можете да разкритикувате Пушкин заради всяка измяна на взискателната му муза и при това да запазите и своя талант, и своята чест. Хайде, корете го заради шестстъпния стих, промъкнал се в петстъпието на „Борис Годунов“, заради метричната погрешност в началото на „Пир по време на чума“, заради петкратното повтаряне на думата „поминутно“ в няколко стиха на „Виелица“, но, за Бога, оставете страничните разговори.

Страннолюбски проницателно сравнява критичните изказвания от шейсетте години за Пушкин с отношението на Бенкендорф, шеф на жандармите, към него или на директора на Трети отдел Фон Фок. Наистина Чернишевски, както Николай I или Белински, има най-висока похвала за литератора: смислено. Когато Чернишевски или Писарев наричат стихотворенията на Пушкин „дивотия и разкош“, те само повтарят Толмачов^[45], автора на „Военно красноречие“, казал през трийсетте години за същия обект: „Празни работи и дрънкулки.“ Когато твърди, че Пушкин е „само слаб подражател на Байрон“, Чернишевски чудовищно точно възпроизвежда фразата на граф Воронцов! „Слаб подражател на лорд Байрон.“ Любимата мисъл на Добролюбов, че „у Пушкин личи недостигът на солидно, дълбоко образование“, е приятелски отклик от забележката на същия този Воронцов: „Не можеш да бъдеш истински поет, без постоянно да работиш за разширяването на своите знания, а те при него са недостатъчни.“ „За гения не е достатъчно да измайстори «Евгений Онегин»“ — пише Надеждин, сравнявайки Пушкин с шивач, с изобретател на кройка за жилетка, и сключвайки мисловен съюз с Уваров, министъра на народното просвещение, казал по случай смъртта на Пушкин: „Да пописваш стиховца все още не означава да преминаваш велико поприще.“

За Чернишевски геният е здравият разум. Ако Пушкин е гений, разсъждава той в почуда, как да си обясним количеството задрасквания в неговите чернови?^[46] Нали това вече не е „шлифовка“, а черна работа. Нали здравият разум се изказва отведнъж, защото знае какво иска да каже. При това като човек, направо смешно чужд на творчеството, той смята, че „шлифоването“ става „върху хартия“, а „истинската работа“, тоест изготвянето на общия план — „наум“, белег на онзи опасен дуализъм, на онази пукнатина в неговия „материализъм“, от която изпълзява не една змия, ужилила го в живота. Своеобразието на Пушкин изобщо му вдъхва сериозни опасения. „Поетичните произведения са хубави тогава, когато, след като ги прочете, в с е к и (разредката е моя) казва: да, това не само е правдоподобно, но другояче не може да бъде, защото винаги става тъкмо така.“

Пушкин липсва в списъка от книги, изпратени на Чернишевски в крепостта, и това не е чудно: въпреки заслугите на Пушкин („изобрети руската поезия и свикна обществото да я чете“) той е все пак преди всичко съчинител на пикантни стиховца за крачета (при което „крачета“ в интонацията на шейсетте години — когато цялата природа е оеснафена, превърнала се е в „тревица“ и „птиченца“, вече означават не това, което има предвид Пушкин, а по-скоро германското „фюсхен“^[47]). Особено възмутително му се струва (както и на Белински), че Пушкин е станал толкова „безстрастен“ към края на живота си. „Прекратени са онези приятелски отношения, паметник на които остана стихотворението «Арион»“, мимоходом обяснява Чернишевски, но с какво свещено значение е изпълнено това мимоходом за читателя на „Современник“ (ако внезапно си представим как разсеяно и настървено отхапва от ябълка — прехвърля върху ябълката настървеността си за четене и отново разкъсва редовете с очи). Затова Николай Гаврилович сигурно доста се е дразнил като от лукав намек, като от посегателство върху гражданските лаври, за които не е достоен производителят на „пошло бъбрене“ (негов отзив за „Стамбул гяурите прославят“), от авторската ремарка в предпоследната сцена на „Борис Годунов“: „Задава се Пушкин, заобиколен от народа.“

„Когато препрочитам най-кавгаджийските критики — пише веднъж Пушкин през есента в Болдино, — аз ги намирам толкова забавни, че не разбирам как съм могъл да им се ядосвам; струва ми се, че ако съм искал да им се присмея, е нямало да измисля нищо по-добро от това само да ги препечатам без никаква забележка.“ Нали тъкмо това прави Чернишевски със статията на Юркевич: карикатурно повторение! И ето, „кръжащата прашинка попада в Пушкиновия лъч, проникнал между щорите на руската критическа мисъл“ според образния и злобен израз на биографа. Имаме предвид следната магична гама на съдбата: в саратовския дневник Чернишевски употребява спрямо своето годеничество цитат от „Египетски нощи“ с характерно за него, лишения от слух, изопачаване и невъзможна заключителна сричка! „Я принял вызов наслаждения, как вызов битвы принял бы“^[48]. Заради това „бих“ съдбата, съюзничка на музите (самата тя боравеща чудесно с този глагол), си му връща — и то с каква изтънчена незабелязаност в нарастването на наказанието! Наглед какво отношение към този злополучен цитат има забележката на Чернишевски (от 62-ра година), че: „Ако човек можеше всичките си мисли, отнасящи се до обществените работи, да заявява на… събрания, щеше да е излишно да ги превръща в статии за списанията.“ Но Немезида тук вече се пробужда. „Вместо да пише, щеше да говори — продължава Чернишевски, — а ако тези мисли е трябвало да станат известни за всички, които не са взели участие в събранието, щеше да ги запише стенограф.“ И възмездието се развива: в Сибир, където го слушат само листвениците и якутите, не му дава мира образът на „естрадата“, на „залата“, в която публиката е толкова удобно събрана, толкова отзивчиво се вълнува, защото в края на краищата като Пушкинов импровизатор (с поправка на „би“) Чернишевски е избрал за своя професия — а сетне и за неосъществим идеал — разсъжденията на дадена тема; в самия залез на живота си написва произведение, в което въплъщава мечтата си: малко преди смъртта си от Астрахан изпраща на Лавров^[49] своята повест „Вечери у княгиня Старобелска“ за „Русская миел“ (която не намира възможност да ги публикува), а след това изпраща „Допълнение“ — направо в печатницата! „Към това място, където става дума, че обществото е преминало от трапезния салон в салона, подготвен за изслушване на сказката на Вязовски, и се описва уредбата на тази аудитория… разпределението на стенографите и на стенографките в два отдела на две маси там или не е означено, или е означено неудовлетворително. В моя чернови ръкопис това място се чете така: «От двете страни на подиума бяха поставени две маси за стенографите… Вязовски се приближи до стенографите, стисна им ръка и поговори с тях, докато присъствуващите си избираха места.»“ Тези редове от беловия ръкопис, които по смисъл отговарят на цитираното от мен място от черновата, трябва да бъдат заменени със следните редове: „Мъжете застанаха в тясна рамка около подиума, покрай стените зад последните столове; музикантите със своите пюпитри се настаниха от двете страни на подиума… Импровизаторът, посрещнат с оглушително пляскане, надигнало се от всички страни…“ Сбърках, сбърках, объркахме всичко — това се оказа извадка от „Египетски нощи“. Да възстановим! „Между естрадата и предния полукръг на аудиторията (пише Чернишевски до несъществуващата печатница), малко по-вдясно и по-вляво от естрадата, бяха поставени две маси; на онази, която беше отляво пред естрадата, гледано откъм средата на полукръговете пред естрадата…“, и т.н., и т.н. — още много думи от този род, все едно неизразяващи нищо.

„Ето ви темата — му каза Чарски. — Поетът сам избира обектите за своите песни; тълпата няма право да управлява вдъхновението му.“

Авторът е отнесен надалеч от тътена и от обращението на Пушкиновата тема в живота на Чернишевски; междувременно нов герой, чието име на два-три пъти нетърпеливо избликна в нашето слово, очаква да се появи. Именно сега е моментът — ето го че се задава в закопчан догоре униформен редингот със синя яка, излъчващ честност, недодялан, с малки късогледи очи и с редички бакенбарди (barbe en colier, която се струва толкова симпатична на Флобер): подава ръка като карета, тоест странно тикайки я напред с вирнат палец, и се представя свойски с простудено басче: Добролюбов.

Първата им среща (през лятото на 56 година) Чернишевски след почти трийсет години (когато пише и за Некрасов) си припомня^[50] с познатата ни вече любов към подробностите — всъщност болезнена и безсилна, но предназначена да подчертае безупречността на мисълта в сделката с времето. Дружба свързва тези двама души със сложна плетеница, която сто века не са в състояние да разплетат (напротив: тя само укрепва в съзнанието на потомците). Не е тук мястото да се разпростираме за литературната дейност на по-младия. Само ще кажем, Че той е тромаво груб и тромаво наивен; че в „Свисток“ се шегува с Пирогов, пародирайки Лермонтов (изобщо използването на канавата на Лермонтови стихотворения за шеги е толкова често, че в крайна сметка се превръща в карикатура на самото пародийно изкуство); ще кажем още, че според израза на Страннолюбски „от тласъка, даден от Добролюбов, литературата се търкулва по наклонената плоскост с този неизбежен завършек, когато, дотъркаляла се до нулата, тя се взема в кавички: студентът е докарал «литература»“. Какво друго да кажем? За хумора на Добролюбов ли? О, благословени времена, когато „комарът“ е смешен сам по себе си, комарът, кацнал върху нос, е двойно по-смешен, а комарът, влетял в служебна стая и ухапал началник-канцеларията, кара слушателите да пъшкат и да се превиват от смях!

Доста по-забавна от тъпата и тежкоподвижна критика на Добролюбов (цялата плеяда от радикални литератори всъщност пише с краката си) е онази лекомислена страна от живота му, трескавата романтична закачливост, която по-късно послужва за материал на Чернишевски да изобрази „любовните интриги“ на Левицки (в „Пролог“). Добролюбов е изключително влюбчив (нека тук се мерне: шляпа детска игра на карти с генерала, не с обикновен, а със звезда! Влюбен е в дъщеря му). Той си има германка в Старая Руса, здрава, тягостна връзка.^[51] Чернишевски го възпира да замине при нея в пълния смисъл на думата: дълго се боричкат, и двамата отпуснати, кльощави, потни — тръшват се на пода, блъскат се в мебелите, все мълчешком, чува се само сумтене^[52]; сетне, както се блъскат, двамата си търсят очилата под преобърнатите столове. В началото на 59 година до Николай Гаврилович достига клюката, че Добролюбов (съвсем като Дантес), за да прикрие своята „интрига“ с Олга Сократовна, иска да се ожени за сестра й (която впрочем има годеник). Двете безбожно разиграват Добролюбов^[53], водят го на маскенбал, преоблечен като капуцин или като сладоледаджия, поверяват му своите тайни. Разходките с Олга Сократовна „съвсем го шашват“. „Зная, че тук нищо не може да се постигне — пише той на свой приятел, — защото нито един разговор не минава, без да ми се намекне, че макар и да съм добър човек, аз съм прекалено недодялан и почти отблъскващ. Разбирам, че и не бива да се стремя към нищо, защото Николай Гаврилович все пак ми е по-скъп от нея. Но в същото време нямах сили да се отделя от нея.“^[54] Когато клюката стига до него, Николай Гаврилович, без да се заблуждава за скромността на жена си, все пак чувствува обида: измяната е двойна; между него и Добролюбов става откровено обяснение, а наскоро след това той заминава за Лондон „да прекършва Херцен“ (както се изразява по-късно), тоест да го нахока заради нападките в „Колокол“ против същия този Добролюбов.

Впрочем цел на тази среща може би не е само защитата на приятеля: с името на Добролюбов особено по-късно, във връзка със смъртта му, Чернишевски си служи твърде сръчно „за целите на революционната тактика“. Според други донесения от миналото посещава Херцен най-вече за да преговаря за издаването на „Современник“ в чужбина: всички предчувствуват, че скоро ще бъде забранен. Но изобщо този воаяж е обгърнат от такава мъгла и е оставил толкова слаба следа в писанията на Чернишевски^[55], че ни се иска въпреки факта да го сметнем за апокриф. Той се е занимавал цял живот с Англия, хранил е душата си с Дикенс и разума си с „Таймс“ и би трябвало да се задави от възторг, да натрупа много впечатления, упорито да свръща в спомените си все натам! Чернишевски обаче никога по-късно не говори за пътуването си, а когато вече му досаждат много, отвръща кратко: „Какво има за разправяне — беше мъгливо, клатеше, какво друго?“ По такъв начин самият живот (за кой ли път) опровергава пак неговата аксиома: „Осезаемият предмет действува много по-силно от отвлеченото понятие за него.“

Както и да е, на 26 юни 1859 година Чернишевски пристига в Лондон (всички си мислят, че е в Саратов) и остава там до 30-и. Сред мъглата на тези дни прониква страничен лъч: Тучкова-Огарьова минава през салона за слънчевата градина, понесла на ръце едногодишната си дъщеричка в дантелена пелеринка. Из салона (действието става в Пътни, у Херцен) назад-напред се движи заедно с Александър Иванович (тогава тези стайни разходки са много на мода) среден на ръст господин^[56] с некрасиво лице, „но озарено от удивителен израз на самоотверженост и примирение със съдбата“ (което по-вероятно е всичко на всичко прищявка на паметта на мемоаристката, припомнила си това лице през призмата на съдбата, вече осъществила се). Херцен я запознава със събеседника, Чернишевски погалва детето по косата и изрича с тихия си глас: „И аз имам такива, но почти не ги виждам“ (той бърка имената на децата си: в Саратов е неговият малък Виктор, който скоро умира там, защото съдбата на децата не прощава такива писмовни грешки — а той изпраща целувка на „Сашурка“, който вече се е върнал при него). „Кажи «здравейте», дай ръчичка“ — избъбря набързо Херцен и веднага започва да отговаря на нещо, казано преди това от Чернишевски: „Е… да — затова ги пращаха в рудниците“, а Тучкова отплава към градината и страничният лъч загасва навеки.

Диабетът и нефритът в комплект с туберкулозата скоро доубиват Добролюбов. Той умира в късната есен на 61 година: Чернишевски го навестява всеки ден, а от дома му се запътва по своите учудващо недостъпни за следенето съзаклятнически работи. Прието е да се смята, че прокламацията „Към господарските селяни“ е написана от нашия герой. „Почти не се заговори за нея“ — си спомня Шелгунов (написал „Към войниците“); явно дори Владислав Костомаров, отпечатал тези възвания, не знае съвсем сигурно дали Чернишевски е техният автор. По стил те много приличат на лигавите афишчета на Растопчин: „Гледай я ти каква била тая истинска свобода («селски развълнуван глас»!)… Ама да е съдът справедлив и равен, да е за всинца съд… Каква файда саде в едно село да се дигне булга.“ Дори и това да е писано от Чернишевски — впрочем „булга“ е тъкмо волжка дума, — във всеки случай някой друг го е подсладил.

По сведения от народоволците през юли 61 година Чернишевски предлага на Слепцов и на другарите му да организират основната петорка — ядрото на „подземното“ общество. Системата на тези петорки, по-късно влезли в „Земя и воля“, се състои в това, че членът на всяка вербува освен това и своя петорка, като по такъв начин познава само осем лица. Единствен центърът познава всички лица. Чернишевски пък познава всички членове. Струва ни се, че тук има известна стилизация.

Но повтаряме: той е безупречно предпазлив. След студентските вълнения през октомври 61 година е под постоянно наблюдение, но работата на агентите не е особено изтънчена: готвачката на Николай Гаврилович е жена на портиера, снажна румена бабичка^[57] с малко изненадващо име: Муза. Лесно я подкупват — с пет рубли за кафе, а тя много си пада по кафето. В отплата Муза предава съдържанието на кошчето за боклук. Напразно.

Междувременно на 17 ноември 1861 година Добролюбов умира на двайсет и пет години. Погребват го на Волковото гробище, „в обикновен дъбов ковчег“ (в такива случаи ковчегът винаги е обикновен), до Белински. „Изведнъж излезе енергичен избръснат господин“ — спомня си очевидец (външността на Чернишевски все още е слабо позната) и тъй като са се събрали малко хора и това го ядосва, той го обсъжда с подробна ирония. Докато говори, Олга Сократовна е разтърсвана от плач, опряна на ръката на един от грижовните студенти, които винаги я съпровождат; друг държи освен своята фуражка и енотовия калпак, неговия, а той с разкопчано кожено палто — въпреки студа — изважда тетрадка и със сърдит нравоучителен глас чете от нея глинестите стихотворения на Добролюбов за честността и за смъртта; скрежът по брезите блещука; малко встрани, до грохналата майка на един от гробарите, е застанал смирено в новите си валенки агент на Трети отдел^[58]. „Да — завършва Чернишевски, — не е там работата, господа, че цензурата, която кълцаше неговите статии, докара Добролюбов до болни бъбреци. За своята слава той направи достатъчно. За себе си нямаше защо повече да живее. На хора с такава закалка и с такива стремежи животът не дава нищо освен парлива скръб. Честността — това бе смъртоносната му болест.“ И с навита на руло тетрадка посочва трето, свободно място и възкликва: „Няма за него човек в Русия!“ (имало е, това място скоро е заето от Писарев).

Трудно е да се отърсим от впечатлението, че Чернишевски, на младини мечтал да предвожда народно въстание, сега се наслаждава на разредения въздух на опасността, който го заобикаля. Това значение за тайния живот на страната той придобива неизбежно, със съгласието на своя век, семейно сходство с който чувствува в себе си. Сега, за да излитне, сякаш му е необходим само ден, само час исторически късмет, моментален страстен съюз между случайност и съдба. Революцията се очаква през 63 година и в списъка на бъдещия конституционен министерски съвет той е определен за министър-председател. Как пази в себе си този скъпоценен плам! Тайнственото „нещо“, за което въпреки марксизма си говори Стеклов и което угасва в Сибир (макар че и „учеността“, и „логиката“, и дори непримиримостта остават), безспорно съществува у Чернишевски и се проявява с необикновена сила преди самата каторга. Привлекателно и опасно, тъкмо то плаши властта повече от всички прокламации. „Тази бясна шайка жадува за кръв, за ужаси — развълнувано говорят доносите, — избавете ни от Чернишевски…“

„Безлюдие… Грамадите на планините… Безброй езера и блата… Липсват най-необходимите неща… Нередовност на пощосъдържателите… (Всичко това) изморява дори гениалното търпение“ (така в „Современник“ той изважда от книгата на географа Селски сведения за Якутска област — мислейки за някои неща, предполагайки някои неща, може би предчувствувайки).

В Русия цензурната служба възниква преди литературата: винаги се чувствува фаталното й предимство: все ти иде отвътре да я чукнеш с пръст. Дейността на Чернишевски в „Современник“ се превръща в сладострастно издевателство над цензурата, представляваща наистина едно от най-забележителните ни родни учреждения. И ето, по времето, когато властите се опасяват например, че „чрез музикалните знаци могат да се скрият злонамерени съчинения“, и поради това възлагат на специални лица срещу добра заплата да разшифроват ноти, Чернишевски в своето списание под прикритието на педантична палячовщина прави бясна реклама на Фойербах. Когато в статиите си за Гарибалди или за Кавур^[59] (тръпки ни побиват, щом си представим колко сажена най-дребен шрифт от „Таймс“ е превел този неуморен човек), в коментарите за италианските събития с дълбаещо упорство слага в скоби едва ли не всяка втора фраза: Италия, в Италия, говоря за Италия — развратеният вече читател знае, че става дума за Русия и за селския въпрос. Или друго: преструва се, че дрънка каквото му падне само в името на мъглявите празни приказки — но в ивиците и в петната от думи, в словесния камуфлаж внезапно се мярва нужната мисъл. По-късно за сведение на Трети отдел Владислав Костомаров грижливо събира цялата гама от това „буфонство“; подла работа, но всъщност вярно предаваща „специалните похвати на Чернишевски“.

Другият Костомаров, професорът, казва някъде, че Чернишевски играел майсторски шах. Всъщност нито Костомаров, нито Чернишевски разбират нещо от шах. На младини Николай Гаврилович наистина си купува веднъж шах, мъчи се дори да се пребори с ръководството, криво-ляво научава ходовете, доста време се пипка с шаха (подробно записвайки това пипкане) и накрая, като му идва до гуша от това празно развлечение, дава шаха на приятел. Петнайсет години по-късно (понеже помни, че Лесинг се сближава с Менделсон^[60] зад шахматната дъска) основава шах клуб, открит през януари 62 година, просъществувал през пролетта — постепенно крее и сигурно е щял да угасне от само себе си, ако не се оказва закрит във връзка с „петербургските пожари“. Това е просто литературно-политически кръжец, намиращ се в къщата на Руадзе. Чернишевски ходи там, сяда на масичка и почуквайки с топа, който нарича „оръдие“, разправя невинни вицове. Идва и Серно-Соловьович — (тургеневско тире) и усамотил се в ъгъла, подхваща разговор с някого. Доста е празно. Пиещата компания — Помяловски, Курочкин, Крол^[61] — си дере гърлата в бюфетната. Първият впрочем проповядва и някои свои неща: идеята за общинен литературен труд — да се организира значи дружество от писатели труженици за изследване на различните страни от нашия обществен бит, а именно: просяците, дюкянчетата, фенерджиите, пожарникарите — и всички получени сведения да се публикуват в специално списание. Чернишевски го осмива и се пръска глупавият слух, че Помяловски „му размазал мутрата“. „Каква лъжа, прекалено ви уважавам за такова нещо“ — му пише Помяловски.

В салона на същия този Руадзе на 2 март 62 година е изслушано първото (ако не смятаме защитата на дисертацията и надгробното слово в студа) публично изказване на Чернишевски. Официално парите от вечерта отиват за бедни студенти; всъщност тя е организирана за събиране на средства за политическите затворници Михайлов^[62] и Обручев^[63], наскоро арестувани. Рубинщайн бляскаво изпълнява твърде възбудителен марш, професор Павлов говори за хилядолетието на Русия — при което двусмислено отбелязва, че ако правителството се спре на първата крачка (освобождаването на селячеството), „то ще се спре на ръба на пропаст — който има уши, да слуша“ (чуват го и веднага е изселен). Некрасов прочита калпаво, но „силно“ стихотворение, посветено на паметта на Добролюбов, а Курочкин — превод на „Птичка“ от Беранже (тъгата на затворничката и възторгът от внезапната свобода); за Добролюбов говори и Чернишевски.

Посрещнат с гръмки ръкопляскания (младежта по онова време държи дланите си извити при пляскането, така че възниква бумтене като от оръдейни изстрели), той известно време остава прав, като премигва и се усмихва. Уви, външността му не допада на дамите, жадно очакващи този трибун — чиито портрети не могат да се намерят. Безинтересно лице, мълвят, прическа а ла мужик и, кой знае защо, не е с фрак, а по сако с ширит и с ужасна вратовръзка^[64] — „катастрофа от багри“ (Рижкова, „Записки на шестдесетничката“). Освен това не се е подготвил, ново е за него да ораторствува и като се мъчи да прикрие притеснението, взема разговорен тон, който се струва прекалено скромен на приятелите му, а на недоброжелателите — твърде разпуснат. Отначало приказва за чантата си, от която изважда тетрадката, обяснявайки, че най-интересната й част е ключалката със зъбно колелце: „Ето на, благоволете да погледнете, то се завърта и чантата е заключена, а ако поискате да я заключите още по-безусловно, то се завърта по друг начин, тогава се сваля и се слага в джоба, а на мястото, където е било, на пластинката, са изрязани арабески: много, много мило.“ Сетне с тънък назидателен глас се захваща да чете позната на всички статия на Добролюбов, ала внезапно прекъсва и (както в авторските отклонения в „Какво да се прави?“) обръщайки се свойски към публиката, започва крайно подробно да обяснява, че уж не бил напътствувал Добролюбов; не спира да подмята ланеца на часовника си — това се врязва в паметта на всички мемоаристи и пак тогава служи за тема на шегобийците от списанията; но като си помисли човек, може да си е играл с часовника тъкмо защото наистина му остава малко свободно време (само четири месеца!). Тонът му, „неглиже с юначност“, както казват в семинарията, и пълната липса на революционни намеци правят неприятно впечатление на публиката; той няма никакъв успех, за разлика от Павлов, когото едва не вдигат на ръце. Николадзе^[65] отбелязва, че веднага след изселването на Павлов^[66] приятелите разбират и оценяват предпазливостта на Чернишевски; самият той — по-късно, в сибирското си отшелничество, където само в бълнуване понякога му се мярва жива и жадна аудитория — пронизващо съжалява за вялостта, за фиаското, кори се, че не е използувал единствения случай (тъй и тъй го чака гибел!) и от катедрата в залата на Руадзе не е дръпнал желязна пламенна реч, онази реч, която героят на романа му очевидно се кани да държи, когато след завръщането от заточение се мята във файтона и извиква: „Към Пасажа!“

А през онази ветровита пролет събитията се нижат бързо. Пожари! И внезапно — върху този оранжево-черен фон — видение: бегом, като стиска шапка, Достоевски тича нанякъде. Накъде?

Духов ден (28 май 1862 година), излязъл е силен вятър; пожарът е започнал над Лиговка, сетне пройдохи подпалват Апраксин Двор. Достоевски тича, пожарникарите сноват насам-натам „и в прозорците на аптеките сред разноцветни балони за миг те се отразиха“. Сетне гъстият дим нахлува през Фонтанка към улица Чернишева, където малко след това се вдига нов черен стълб… Междувременно Достоевски дотичва. Дотичва в сърцето на чернилката, при Чернишевски, и истерично започва да го моли да спре всичко това. Интересни са два момента: вярата в адската мощ на Николай Гаврилович и слуховете, че опожаряването е подчинено на същия план, изготвен от петрашевци през 1849 година.

Агентите, и те донейде с мистичен ужас, донасят, че през нощта в разгара на бедствието „от прозореца на Чернишевски ехтеше смях“. Полицията го надарява с дяволска хитрост и усеща коварство във всяко негово действие. Семейството на Николай Гаврилович заминава да прекара лятото в Павловск и ето че няколко дни след пожарите, а именно на 10 юни (здрач, комари, музика) някой си Любецки^[67], адютант от Образцовия улански полк на лейбгвардията, отракан младеж „с презиме като целувка“, на излизане от „гарата“ забелязва две дами, които лудуват като смахнати, и взел ги от наивност за младички камелии^[68], „извършва опит да ги хване и двете през талиите“. Четиримата студенти с тях го наобикалят и му се заканват, заявяват му, че едната от дамите е жена на литератора Чернишевски, а другата — нейна сестра. Какво прави съпругът според отчетите на полицията? Той настоява делото да се предаде в офицерския колегиален съд — не от съображения за чест, а само за да постигне покрай другото сближаване между офицерите и студентите. На 5 юли му се налага по повод на своята жалба да посети Трети отдел. Потапов, негов началник, отхвърля претенциите му, като казва, че по негови сведения уланът е готов да се извини. Тогава Чернишевски сухо се отказва от всякакви претенции и като променя разговора, пита: „Кажете — преди два дни изпратих семейството си в Саратов, и аз се каня да отида там на почивка («Современник» вече е забранен); но ако ми се наложи да заведа жена си в чужбина, на бани, ще мога ли да замина безпрепятствено?“ — „Разбира се, ще можете“ — добродушно отвръща Потапов; а два дни по-късно Чернишевски е арестуван.

Всичко това е предхождано от ето какво събитие: в Лондон се открива световното изложение (XIX век необикновено обича да излага богатствата си, пищния си и безвкусен чеиз, прахосан от сегашния век); там се събират туристи и търговци, кореспонденти и съгледвачи; веднъж на огромен банкет Херцен в пристъп на безгрижие пред очите на всички подава на Ветошников писмо за Русия, в което между другото (писмото всъщност е от Огарьов) моли Серно-Соловьович да обърне внимание на Чернишевски върху пуснатата в „Колокол“ обява за готовността му да отпечатва „Современник“ зад граница. Още щом лекостъпият куриер докосва руските пясъци, и е заловен.

Тогава Чернишевски живее близо до Владимирската църква (по-късните му астрахански адреси също се определят от близостта до един или друг храм) в къщата на Есаулова, където преди него, преди да стане министър, живее Муравьов — изобразен от нашия литератор с такова безпомощно отвращение в „Пролог“^[69]. На 7 юли го навестяват двамина приятели: доктор Боков^[70] (по-късно пращал лекарски съвети на изгнаника) и Антонович (член на „Земя и воля“, който не подозира въпреки близкото си приятелство с Чернишевски, че и той си има вземане-даване с организацията). Седят в гостната, пак там присяда уж като гост ниският, набит, неприятен, в черен мундир, с вълче ъгловато лице полковник Ракеев, пристигнал да арестува Чернишевски. Отново се извършва забавно, „вълнуващо играча в истерика“ (Страннолюбски) преплитане на исторически орнаменти: това е същият Ракеев, който, олицетворявайки подлото стъписване на правителството, откарва от столицата на посмъртно заточение ковчега на Пушкин. След като бъбри от приличие десетина минути, той с любезна усмивка, от която доктор Боков „вътрешно се смръзва“, заявява на Чернишевски, че иска да поговори насаме с него. „Ами да идем в кабинета“ — отвръща домакинът и пръв се втурва натам, и то с такава бързина, че Ракеев — не че се е смутил: прекалено е опитен — в ролята си на гост не смята за възможно да го последва със същата скорост. Чернишевски от своя страна веднага се връща, като трескаво дъвче и си помага да преглътне със студен чай (да преглътне листовете хартия, както ужасен се досеща Антонович), и загледан над очилата, пуска госта си да влезе пръв. Приятелите му, понеже нямат какво да правят (прекалено притеснително е да чакат в гостната, в която почти всички мебели са в савани), излизат да се разходят („… не може да бъде… не ми се вярва…“ — повтаря Боков), а когато се връщат отново към къщата, четвърта по Голяма Московска, с тревога съзират, че сега пред входа — в кротко и поради това още по-гнусно очакване — е спряла полицейска карета. Пръв влиза да се сбогува с Чернишевски Боков, след него — Антонович. Николай Гаврилович седи пред писалището, преметнал крак върху крак; разговарят — все от приличие — за предимствата на Павловск пред останалите вилни местности. „Средата най-вече е чудесна“ — мълви полковникът и се окашля.

„А вие нима също си отивате и няма да ме изчакате?“ — обръща се Чернишевски към апостола. „За съжаление трябва да си тръгвам…“ — душевно смутен отвръща той. „Е, тогава довиждане“ — казва Николай Гаврилович шеговито и като вдига високо ръка, я пуска в дланта на Антонович: вид дружеско сбогуване, добил по-късно голямо разпространение сред руските революционери.

„И ето — възкликва Страннолюбски в началото на най-хубавата глава от несравнимата си монография, — Чернишевски е арестуван!“ Новината за ареста обикаля града още през нощта. Не едни гърди се изпълват с гръмливо негодувание, не един юмрук се свива… Но не са малко и злорадните усмивки, аха, прибраха скандалния тип, прибраха „дръзкия въпиещ невежа“, както се изразява — впрочем чалнатата — писателка Кохановска. По-нататък Страннолюбски релефно описва сложната работа, която властите се налага да извършат, за да създадат уликите, „които трябваше да съществуват, но ги нямаше“, защото възниква твърде куриозно положение: „Юридически нямаше за какво да се хванат и се налагаше да вдигат скеле, за да може законът да се възкачи и да работи.“ Поради това действуват с „подставени величини“ така пресметнато, че подставките в един момент предпазливо да бъдат изтеглени, щом оградената от закона празнота се изпълни с истинското. Делото, образувано против Чернишевски, е призрак; но това е призракът на действителната вина; и ето — отвън, изкуствено, по околни пътища, — успяват да намерят известно решение на задачата, почти съвпадащо с истинско решение.

Ние имаме три точки: Ч, К, П. Прекарваме единия катет, ЧК. Властите веднага прикачват към Чернишевски уланския корнет от запаса Владислав Дмитриевич Костомаров още през август предишната година, в Москва, разжалван в редник заради тайното отпечатване на бунтовни издания — човек с разхлопана дъска, маниак, при това стихотворец: оставил е сколопендрова следа в литературата като преводач на чуждестранни поети. Прокарва се другият катет, КП. В „Русское слово“ Писарев обсъжда тези преводи, хока автора заради „скъпоценната тиара пламнала е като фара“ („из Юго“), хвали го заради „простото и сърдечно“ предаване на куплетите от Бърнс („Преди всичко, преди всичко нека бъдем честни… Молете се… за човека, брат да е човекът“), а по повод на това, че Костомаров доносничи на читателя — Хайне бил умрял като неразкаян грешник^[71], критикът ехидно съветва „страшния разобличител“ „да се полюбува на собствената си обществена дейност“. Ненормалността на Костомаров избива в засуканата му графомания, в безсмисленото, лунатично (макар и по поръчка) изготвяне на фалшиви писма с нанизани френски фрази; накрая в палаческата му закачливост: подписва доносите до Путилин^[72] (агента) с имената: „Теофан Отченашенко“ или „Венцеслав Люти“. И наистина е лют, безмълвно мрачен, фатален и лъжлив, самохвален и потиснат. Надарен с куриозни способности, умее да пише с женски почерк — самият той обяснява това така: „В пълнолуние у мен гостува душата на царица Тамара.“ Множествеността на почерците плюс обстоятелството (още една шега на съдбата!), че обичайният му почерк прилича на почерка на Чернишевски, значително качва цената на този завеян предател. Като косвено потвърждение, че възванието „Към господарските селяни“ е написано от Чернишевски, възлагат на Костомаров отначало да изготви бележчица уж от Чернишевски, в която да излага молба да бъде променена една дума в това възвание; а, второ — писмо (до „Алексей Николаевич“)^[73], в което да се съдържа доказателство за дейното участие на Чернишевски в революционното движение. Костомаров стъкмява и едното, и другото. Фалшифицирането на почерка е съвсем очевидно: в началото то е много старателно, ала към края фалшификаторът като че се отегчава и бърза да приключи: дори да вземем буквата „я“, която в оригиналните ръкописи на Чернишевски завършва с права и твърда черта — даже леко извита надясно, — а във фалшивото писмо тази черта някак със странен замах се завива наляво, към главата, сякаш буквата козирува.

Докато се извършват тези подготвителни работи, Николай Гаврилович лежи в Алексеевския равелин, близо до двайсет и две годишния Писарев, затворен четири дни преди него: прокарва се хипотенузата, ЧП, и фаталният триъгълник е налице. В началото Чернишевски не се дразни от затварянето си: отървал се е от натрапчиви посетители и сякаш си почива… но тихата неизвестност скоро започва да го тревожи. „Дълбоката“ пътека в коридора поглъща без остатък стъпките на часовоите. Дочуват се само класически удари на часовник и дълго трептят в ушите… Това е живот, който за изобразяването си изисква многоточия от писателя… Това е руското недобро усамотяване, от което се поражда руската мечта за добрата тълпа. Привдигнал крайчето на зелената вълнена завеска, часовоят през шпионката може да наблюдава затворника, седнал на зеления дървен креват или на също зеления стол по бархетен халат, с фуражка — разрешава се лична шапка, стига да не е цилиндър, — което прави чест на правителственото чувство за хармония, но следвайки закона за негатива, създава доста натрапчив образ (Писарев например лежи в затвора с фес). Разрешава се гъше перо, може да се пише на зелената маса с чекмедже, чието дъно като петата на Ахил единствено е останало небоядисано.

Есента отминава. В двора на затвора расте храстче офика. Арестант номер девет не обича да се разхожда; в началото обаче излиза всеки ден, досетил се (крайно характерна за него лъкатушна мисъл), че през това време му обискират килията — следователно отказът от разходка би накарал администрацията да се съмнява, че крие нещо; когато се убеждава, че не е така (оставя конци тук и там), с облекчение засяда да пише: към началото на зимата привършва превода на Шлосер, захваща се за Гервинус^[74], за Маколи^[75]. Пише и някои свои неща. Да си спомним „Дневникът“ — и от отдавна отминал абзац да хванем крайчетата на редовете, отнасящи се за писанията му в крепостта… или не — я по-добре да се върнем още по-назад, към „темата за сълзите“, започнала оборотите си още от първите страници на нашия тайнствено въртящ се разказ.

Пред нас е знаменитото писмо на Чернишевски до жена му от 5 декември 62 година^[76]: жълт елмаз сред прахоляка на многобройните му трудове. Гледаме този корав, грозен, но удивително четлив почерк с решително размахани словесни опашки, с примкоподобни „р“-та и „п“-та, с широките искрени кръстове на ер-големите — и ни обхваща отдавна неизпитвано чисто чувство, от което внезапно ни е по-леко да дишаме. Това писмо Страннолюбски определя с право като начало на краткия разцвет на Чернишевски. Целият плам, цялото могъщество на волята и мисълта, с която е дарен, всичко, каквото трябва да се стовари в часа на народното въстание, да удари и поне за кратко да стисне върховната власт… да дръпне юздата и може би да окървави устната на Русия — всичко това сега намира болезнен израз в неговата кореспонденция. Направо може да се каже, че тъкмо то е венец и цел на цялата му сподавена, отдавна разрастваща се жизнена диалектика — тези пронизани от железен бяс послания до комисията, разглеждаща неговото дело, които той вмъква в писмата до жена си, тази тържествуваща ярост на аргументите, тази дрънчаща с вериги мегаломания. „Хората с благодарност ще си спомнят за нас“ — пише той на Олга Сократовна и излиза прав: именно този звук отеква и се разлива по целия останал простор на века, кара сърцата на милиони интелигентни провинциалисти да забият в искрено и благородно умиление. Вече споменахме за частта от писмото, в която се говори за плановете по изготвянето на речници. След думите „както беше Аристотел“ идват следните: „Но впрочем споменах за мислите си: те са тайна; на никого не казвай това, което съобщавам на теб едничка.“ „Тук — коментира Стеклов, — върху тези редове е капнала сълза и се налага Чернишевски да повтори разлелите се букви.“ Това обаче не е така. Капката пада преди написването на двата реда, до сгъвката; налага се Чернишевски да повтори двете думи (в началото на първия ред и в началото на втория), попаднали на мокрото място, затова останали недописани (те… тайна, т… което).

Два дни по-късно все повече се ядосва и все повече вярва в своята неуязвимост и започва „да прекършва“ съдиите си. Това второ писмо до жена му може да се раздели на точки. 1. Бях ти казвал във връзка със слуховете за възможното ми арестуване, че не съм забъркан в нищо и че ако ме арестуват, ще се наложи на властите да се извиняват. 2. Смятах така, понеже знаех, че ме следят — хвалеха се, че ме следели много зорко, осланях се на тази хвалба, разчитах, че понеже знаят как живея и какво върша, ще се уверят, че съмненията им са безпочвени. 3. Надеждите ми се оказаха напразни. Защото освен това знаех, че у нас нищо не умеят да вършат като хората. 4. По такъв начин с моя арест компрометират властта. 5. Какво да правим „ние“? Дали да се извиним? Ами ако той не приеме извиненията, а каже: вие компрометирахте властите, мой дълг е да им обясня това. 6. Ето защо ще отлагаме тази неприятност. 7. Но от време на време властите питат дали Чернишевски е виновен — и в края на краищата ще изискват отговор. 8. Очаквам тъкмо този отговор.

„Копие от доста интересното писмо на Чернишевски — пише отгоре Потапов с молив. — Той обаче греши: никой не трябва да се извинява.“

След още няколко дни започва да пише „Какво да се прави?“ — и още на 15 януари изпраща първата порция на Пипин; седмица по-късно изпраща втората и Пипин предава двете на Некрасов за „Современник“, който от февруари отново е разрешен. Пак тогава е разрешено и „Русское слово“ след също такава осеммесечна забрана; докато нетърпеливо очаква плячка от списанията, опасният съсед вече е топнал перото.

Драго ни е да отбележим, че тогава някаква тайна сила все пак понечва да спаси Чернишевски поне от тази беля. Вече съвсем го налягат нещастия — как да не се умилостиви човек? На 28-и, понеже ядосаното от нападките му началство не разрешава свиждания с жена му, той започва гладна стачка: тогава гладните стачки са още непознати в Русия, а експонентът се случва смотан. Пазачите забелязват, че слабее, но като че ли си изяжда храната… Когато след четири дни, учудени от миризмата на развалено в килията, пазачите го обискират, се изяснява, че твърдата храна е скрита между книгите, а чорбата — изливана в пролуките. В неделя, на 3 февруари, към два през деня лекарят на крепостта преглежда арестанта и заключава, че той е блед, езикът му е доста чист, пулсът е малко слаб — и същия ден, по същото време Некрасов, на минаване с файтон от хотела на Демут за дома си, изгубва на ъгъла на Литейна с Басейна пакета, в който са двата прошнуровани в ъглите ръкописа със заглавие „Какво да се прави?“. Припомнил си с точността на отчаянието своя маршрут, не се сеща обаче, че вече близо до дома е сложил пакета до себе си, за да извади портфейла — тъкмо тогава шейната завива… плазовете изскърцват при наклона… и „Какво да се прави?“ незабелязано се хързулва: тъкмо тогава тайната сила прави опит — в дадения случай центробежен — да конфискува книгата, чиято щастлива съдба трябва толкова пагубно да се отрази върху съдбата на нейния автор. Ала опитът не сполучва: край Мариинската болница някакъв беден чиновник взема розовия пакет от снега; чиновникът е обременен с голямо семейство. Щом се прибира, слага очилата, оглежда находката… вижда, че е началото на някакво произведение, и без да трепне, без да си опърли пръстите, го оставя. „Унищожи го!“ — напразно моли безнадежден глас. Във „Ведомости Санкт Петербургской городской полиции“ е поместена обява за изгубения пакет. Чиновникът занася пакета на посочения адрес и получава обещаната награда: петдесет сребърни рубли.

През това време започват да дават капки за апетит на Николай Гаврилович: два пъти ги взема, а сетне, страдайки силно, заявява, че няма да ги използва, понеже не се храни не поради липса на апетит, а по свое желание. На 6-и сутринта „от неопитност да различи симптомите на страданието си“ прекратява гладуването и закусва. На 12-и Потапов съобщава на коменданта, че комисията не може да разреши на Чернишевски свиждане с жена му, докато не се е възстановил напълно. Още на другия ден комендантът донася, че Чернишевски е съвсем здрав и пише с пълна пара. Олга Сократовна се явява с бурни оплаквания — от своето здраве, от Пипини, от липса на пари и после през сълзи започва да се смее на брадичката, която мъжът й си е пуснал, и вече съвсем разстроена се хвърля да го прегръща.

„Стига, гълъбице, стига — мълви той съвсем спокойно, с домашния тон, към който неизменно се придържа в контактите с нея; но я обича страстно, безнадеждно. — Нито аз, нито който и да било друг може да има причини, за да смята, че няма да ме пуснат на свобода“ — й казва с особен тон на раздяла.

Изминава още един месец. На 23 март е направена очна ставка с Владислав Дмитриевич Костомаров. Той гледа изпод вежди и явно се заплита. Чернишевски, гнусливо усмихнат, отговаря отривисто и презрително. Надмощието му е очевидно. „Само като си помисли човек — възкликва Стеклов, — че през това време той пише жизнерадостното «Какво да се прави?».“

Уви! Писането на „Какво да се прави?“ в крепостта е не толкова смайващо, колкото безразсъдно — макар и само защото то е прикачено към делото. Изобщо историята с появата на този роман е изключително занимателна. Цензурата разрешава публикуването му в „Современник“, понеже смята, че произведение, представляващо „нещо във висша степен антихудожествено“, със сигурност ще подрони авторитета на Чернишевски, че просто ще му се подиграват. И наистина колко струват например „леките“ сцени в романа: „Верочка бе задължена да изпие половин чаша за своята сватба, половин чаша за своята работилница, половин чаша за самата Жули (някогашна парижка проститутка, а сега другарка в живота на един от героите!). Двете с Жули вдигнаха шум, вик, врява… Почнаха да се боричкат, и двете се стовариха на дивана… и вече не пожелаха да станат, а само продължиха да викат, да се смеят, и двете заспаха.“ Понякога стилът прилича сякаш на войнишка приказка, сякаш на… Зошченко: „След чая… се прибра тя в своята стая и полегна. Ето че зачете в креватчето си, само че книгата се отпусна от очите й, взе да си мисли Вера Павловна: какво значи това, че напоследък май понякога ми е малко скучно?“ Многобройни са и чаровните неграмотности — ето един пример: когато медикът, разболял се от пневмония, вика свой колега, сетне: „Дълго опипваха хълбоците на единия от себе си.“

Никой обаче не се смее. Не се смеят дори руските писатели. Дори Херцен, който смята, че е „написано гнусно“, веднага прави уговорка: „От друга страна, има нещо много хубаво, здраво.“ И все пак по-нататък не се сдържа и отбелязва, че романът завършва не просто с фаланстер^[77], но с „фаланстер в бардак“. Защото, разбира се, е настъпило неизбежното: крайно чистият Чернишевски — никога непосещавал такива места, — в простодушния си стремеж да нагизди особено красиво общинната любов, неволно и несъзнателно, поради наивното си въображение достига тъкмо до баналните идеали, изработени от традицията на развратните домове; веселият му вечерен бал, основаващ се върху свободата и равенството на отношенията (ту една, ту друга двойка изчезва и отново се връща), много прилича между другото на заключителните танци от „Домът Телие“ от Мопасан.

И все пак не можем да докоснем без трепет този вехт брой (от март 63 година) на списанието с началото на романа; тук са и „Зелен шум“ („Търпи, докато можеш…“), и подигравателният разбор на „Княз Серебряни“… Вместо очакваните присмехулни отзиви около „Какво да се прави?“ веднага възниква атмосфера на всеобщо благочестиво поклонение. Четат го, както се четат богослужебни книги — и никоя творба на Тургенев или на Толстой не прави толкова мощно впечатление. Гениалният руски читател схваща доброто, което бездарният белетрист напразно се напъва да изрази. На пръв поглед правителството, разбрало грешката си, би трябвало да спре отпечатването на романа; то обаче постъпва по-умно.

Съседът на Чернишевски сега също се захваща да пише. На 8 октомври изпраща от крепостта за „Русское слово“ статията „Мисли за руските романи“, при което сенатът уведомява генерал-губернатора, че всъщност се анализира романът на Чернишевски с похвали на това съчинение и с подробно развиване на материалистичните идеи, заложени в него. За характеризирането на Писарев се посочва, че той е преживял умопобъркване, от което е бил лекуван: деменция меланхолика — през 59 година е бил четири месеца в лудница.

Както през детството си подвързва всяка своя тетрадка в шарена хартия, така като зрял мъж Писарев зарязва спешната си работа, за да оцветява най-грижливо илюстрациите в книгите, или когато заминава за село, поръчва на шивача червено-син летен костюм от басма за сукмани. Душевната му болест се отличава с някакъв извратен естетизъм. Веднъж на студентска сбирка внезапно става, вдига ръка, изящно приведен, сякаш иска думата, и в тази скулптурна поза припада. Друг път сред общото объркване, докато е на гости, започва да се разсъблича, весело и бързо хвърля кадифеното сако, шарената жилетка, карирания панталон… но тъкмо тогава го спират. Забавното е, че има коментатори, които наричат Писарев „епикуреец“, аргументирайки се например с писмата до майка му — непоносими, жлъчни, изсъскани през зъби фрази, че животът е прекрасен; или друго: за обрисуването на неговия „трезв реализъм“ се посочва наглед деловото, ясно, а всъщност напълно безумно негово писмо от крепостта до непозната девица^[78] с предложение на ръката си: „Жената, която се съгласи да освети и сгрее моя живот, ще получи от мен цялата любов, която Раиса отблъсна, хвърляйки се на врата на своя красив орел.“

Сега, затворен за четири години заради дребното си участие в тогавашните всеобщи размирици, които всъщност се базират върху сляпата вяра в печатното слово и най-вече в тайно печатното, Писарев пише от крепостта за „Какво да се прави?“, докато книгата излиза в „Современник“, който той получава. Макар сенатът в началото да се опасява, че похвалите му може да повлияят вредно на младото поколение, в дадения случай за властите е най-важно по този път да се сдобият с пълната картина за разлагащата сила на Чернишевски, която Костомаров само щрихира в списъка на „специалните му похвати“. „Правителството — казва Страннолюбски, — от една страна, позволява на Чернишевски да произвежда роман в крепостта, а, от друга, позволява на Писарев, неговия съзатворник, да произвежда статии за същия роман и действува напълно съзнателно, изчаква любопитно Чернишевски напълно да се изприказва и наблюдава какво ще излезе като резултат — във връзка с обилните екскреции на съседа му по инкубатор.“

В това отношение работата върви гладко и многообещаващо, но с Костомаров се налага да пришпорят нещата, тъй като са необходими определени доказателства за вина, а Чернишевски продължава най-подробно да кипи и да се гаври, наричайки комисията „пакостници“ и „безсмислен въртоп, който е съвсем глупав“. Затова закарват Костомаров в Москва и там еснафът Яковлев, негов предишен преписвач, пияница и скандалджия, дава важно, показание (в отплата го награждават с палто, което той пропива в Твер толкова шумно, че го затварят в усмирително заведение): докато поради лятното време преписва в градинска беседка, уж чува как Николай Гаврилович и Владислав Дмитриевич, както се разхождат под ръка (вярна подробност!), разговарят за подарък от страна на техни доброжелатели за господарските селяни (мъчно можем да се ориентираме в тази смесица от истина и внушени му показания). На втория разпит в присъствието на отново заредения Костомаров Чернишевски казва не съвсем уместно, че само веднъж е ходил в дома му, но не го е заварил; сетне натъртва: „Ще побелея, ще умра, но няма да си променя показанието.“ Показанието, че не е автор на възванието, е написал с разтреперан почерк — най-вероятно не от уплаха, а от бяс.

Както и да е, делото отива към своя край. Следва решение на сената: твърде благородно той признава за недоказан противозаконния контакт с Херцен (как сенатът е определил Херцен, виж по-долу в кавичките). Що се отнася до възванието „Към господарските селяни“… тук вече е узрял плодът от подкупи и фалшификации: пълното нравствено убеждение на сенаторите, че Чернишевски е написал възванието, се превръща в юридическо доказателство чрез писмото до „Алексей Николаевич“ (уж се има предвид Плешчеев, кротък поет, „блондин във всичко“ — но кой знае защо, никой особено не подчертава това положение). Така в лицето на Чернишевски бива осъден неговият — много приличащ на него — призрак; измислената вина дивно е гримирана като истинска. Присъдата е сравнително мека — в сравнение с това, което изобщо може да се измисли в тази насока: четиринайсет години каторжен труд в рудниците и след това вечно изселване в Сибир. „Дивите невежи“ от сената изпращат решението на „белокосите злодеи“ от Държавния съвет, които напълно се присъединяват, сетне то отива при императора, който го потвърждава, като намалява наполовина срока на каторгата. На 4 май 64 година присъдата е оповестена на Чернишевски, а на 19-и в 8 часа сутринта е наказан на площад Митнински.

Ръми, чадърите се вълнуват, площадът тъне в киша, всичко е мокро: жандармските мундири, потъмнелият подиум, лъщящият от дъжда гладък чер стълб с веригите. Внезапно се задава полицейската карета. Твърде припряно, сякаш се изтърколват, слизат Чернишевски с дълго палто и двамина палачи със селяшки вид; и тримата минават покрай редиците войници към подиума. Публиката се люшва, жандармите изтикват назад застаналите най-отпред; тук-там се чуват сдържани викове: „Свалете чадърите!“ Докато чиновникът чете вече известната му присъда, Чернишевски настръхнал се оглежда, чопли си брадичката, намества си очилата и няколко пъти плюе. Когато четецът се запъва и едва произнася „сацалически идеи“, Чернишевски се усмихва начаса, познал някого в тълпата, кимва му, окашля се, пристъпва от крак на крак: под палтото се вижда как черният му панталон пада на хармоника върху галошите. Застаналите наблизо виждат на гърдите му продълговата дъсчица с надпис от бяла боя: „държавен престъп“ (последната сричка не личи). След приключване на четенето палачите го поставят на колене; старшият събаря фуражката от дългата му светлоруса коса, заресана назад. Стесненото му надолу лице с едро лъщящо чело е наведено, с пукот пречупват над него слабо подрязана шпага. Сетне го хващат за ръцете, изглеждащи необичайно бели и слаби, оковават ги в черните вериги, закрепени за стълба, и така той трябва да остане петнайсет минути. Дъждът се усилва; палачът вдига фуражката и я нахлупва на главата му — и полека, мъчително, веригите пречат, — Чернишевски я намества. Отляво зад оградата се виждат скелите на новострояща се къща: работниците се изкатерват на оградата, чува се как ботушите им стържат по дъските, насядват и отдалеч почват да хулят престъпника. Вали; старшият палач поглежда сребърния си часовник. Чернишевски само леко раздвижва ръце, без да вдига очи. Внезапно откъм прилично облечената публика литват букети. Жандармите скачат, мъчат се да ги хванат във въздуха. Избухват рози: за миг може да се зърне рядка комбинация: стражар с венче. Късо подстригани дами с черни наметала хвърлят люляк. Междувременно набързо освобождават Чернишевски и откарват мъртвото тяло. Не — грешка: уви, той е жив, дори е весел! Студентите тичат редом с каретата, викат: „Сбогом, Чернишевски! Довиждане!“ Той се подава през прозореца, смее се, заканва се с пръст^[79] на най-усърдните бегачи.

„Уви, той е жив“ — възкликнахме ние, защото как да не предпочетем смъртното наказание, конвулсиите на обесения в ужасната си какавида пред погребението, което след двайсет и пет безсмислени години е отредено на Чернишевски. Лапата на забравата полека започва да отнема живия му образ още щом е откаран в Сибир. О, да, разбира се: „Да пием за този, който написа «Какво да се прави?»“… Но нали ние пием за миналото, за миналия блясък и изкушение, за великата сянка — а кой ще вземе да пие за треперещото старче с тик, което нейде в легендарна далнина и тишина прави калпави хартиени корабчета за якутските деца? Ние твърдим, че книгата му е изсмукала и събрала в себе си целия плам на личността му — плам, който липсва в безпомощно разсъдъчните й градежи, но който е стаен сякаш между думите (както бива горещ само хлябът) и неизбежно е обречен да се стопи с времето (както само хлябът може да се вкоравява). Май днес единствени марксистите все още са в състояние да се интересуват от призрачната етика, затворена в тази малка мъртва книга. Лесно и свободно да бъде следван категоричният императив за общата полза, такъв е „разумният егоизъм“, откриван от изследователите в „Какво да се прави?“. Да напомним за развлечение измислицата на Кауцки, че идеята на егоизма е свързана с развитието на стоковото производство, и заключението на Плеханов, че Чернишевски все пак е „идеалист“, тъй като според него излиза, че масите трябва да настигнат интелигенцията по сметка, а сметката от своя страна е мнение. Но работата е по-проста: мисълта, че сметката е основа на всяка постъпка (или подвиг), ни води до абсурд: сама по себе си сметката бива героична. Всеки предмет, попаднал във фокуса на човешкото мислене, се одухотворява. Така се е облагородила „сметката“ на материалистите; така материята при най-добрите й познавачи се е превърнала в безплътна игра на тайнствени сили. Етичните постулати на Чернишевски представляват своеобразен опит да бъде съградено все същото перпетуум-мобиле, където двигателят материя да движи другата материя. Много ни се иска да се върти във вид на егоизъм-алтруизъм-егоизъм-алтруизъм… но триенето спира колелото. Какво да се прави? Да живеем, да четем, да мислим. Какво да се прави? Да работим за своето развитие, да постигнем целта на живота: щастието. Какво да се прави? (Но съдбата на самия автор вместо смисления въпросителен знак поставя присмехулния удивителен знак.)

Чернишевски е щял да бъде изпратен доста по-бързо в Сибир, ако не е делото на каракозовци: на техния процес става ясно, че са искали да му осигурят възможност да избяга и да оглави революционното движение — или поне да издава списание в Женева, — при което, пресмятайки датите, съдиите намират в „Какво да се прави?“ предсказана датата за покушението против царя. И наистина: на заминаване за чужбина Рахметов „се изпуска между другото, че след три години ще се върне в Русия, защото май в Русия, не сега, а тогава, след три години (многозначително и типично повторение за автора) трябва да е тук“. А нали последната част на романа носи датата 4 април 63-та, точно три години по-късно е извършено покушението. Така дори цифрите, златните рибки на Чернишевски, му подлагат динена кора.

Рахметов днес е забравен; през онези години обаче създава цяла житейска школа. С какъв пиетет поглъщат читателите този спортно революционен елемент от романа: Рахметов се подлага на боксьорска диета — и диалектическа! „Затова, ако се сервираха плодове, той абсолютно ядеше ябълки, абсолютно не ядеше кайсии; портокали ядеше в Петербург, не ги ядеше в провинцията — нали виждате, обикновените хора в Петербург ги ядат, а в провинцията — не.“

Откъде изведнъж се мярва това младо закръглено лице с голямо, детински изпъкнало чело и с бузки като две гърненца? Коя е тази приличаща на болнична санитарка млада девойка в черна рокля с бяла широка якичка и с часовниче на шнур? Когато през 72 година пристига в Севастопол, пеш обикаля околните села, за да се запознае с бита на селяните: тогава е в своя период на рахметовщина — спи на слама, яде мляко и каша… и, завърнали се в първоначалното си положение, отново ще повторим: стократно е по-завидна мигновената съдба на Перовска, отколкото угасващата слава на боеца! Защото, докато се опърпват броевете на „Современник“ с романа, преминаващи от ръка на ръка, магията на Чернишевски отслабва; и уважението към него, отдавна превърнало се в задушевна условност (която, извадена иззад душата, се оказва мъртва), вече не може да се възземе след кончината му през 89 година. Погребението минава тихо. Отзивите във вестниците са малко. На панихидата в Петербург доведените за по-парадно неколцина работници с обичайните си дрехи са взети от студентите за тайни агенти — на едного дори подвикват „копой“, което донейде възстановява равновесието: дали пък бащите на тези работници не са хулили през оградата коленичилия Чернишевски?

На другия ден след палячовското наказание, по здрач, „с вериги на нозете и с мисъл в главата“, Чернишевски завинаги напуска Петербург. Пътува с тежка пътна кола и тъй като „да чете книжки из пътя“ му разрешават едва след Иркутск, първия месец и половина скучае ужасно. На 23 юли най-сетне го докарват в рудниците на Нерчинския минен окръг, в Кадая: на петнайсет версти от Китай, на седем хиляди — от Петербург. Почти не му се налага да работи, живее в къща, в която духа отвред, мъчи го ревматизъм. Изминават две години. Внезапно става чудо: Олга Сократовна се стяга да иде при него в Сибир.

Докато той лежи в крепостта, тя, както казват, кръстосва из провинцията, толкова безгрижна към съдбата на мъжа си, че на роднините дори им минава през ум дали не се е побъркала. В навечерието на позорното наказание дотърчава в Петербург… на 20-и заранта пак хуква нанякъде. Никога не бихме повярвали, че е способна да иде в Кадая, ако не познавахме тази нейна способност да се придвижва леко и трескаво. Как я очаква той! Поема в началото на лятото със седемгодишния Миша и с доктор Павлинов^[80] (отново навлизаме в сферата на красивите имена) и стига в Иркутск, където я бавят два месеца; там е настанена в хотел със скъпоценно глупашко име — може би изопачено от биографите, но най-вероятно особено внимателно избрано от лукавата съдба: Hôtel d’amour et Co. Не пускат по-нататък доктор Павлинов: вместо него потегля жандармският ротмистър Хмелевски^[81] (усъвършенствувано издание на павловския палавник), пламенен, пиян и нахален. Пристигат на 23 август. За да бъде отпразнувана срещата на съпрузите, един от заточените поляци, някогашен готвач на Кавур, за когото Чернишевски навремето пише толкова много и толкова злобно, приготвя сладкишите, с които предишният му господар се е тъпчел до пръсване. Ала срещата не сполучва: учудващо е как всичко горчиво и героично, подготвено от живота за Чернишевски, е съпътствувано от привкуса на долнопробен фарс. Хмелевски се умилква на Олга Сократовна и не се отделя на крачка от нея, в циганските й очи се мярка нещо потиснато, но и примамливо — дори може би въпреки волята й. Той уж в замяна на благосклонността й предлага да организира бягството на мъжа й, но съпругът решително отказва. Накратко, от постоянното присъствие на безсрамника им е толкова тежко (а какви планове градяхме!), че Чернишевски сам убеждава жена си да потегли обратно, и ето, на 27 август тя постъпва тъкмо така, по такъв начин след тримесечно лутане остава само четири дни — четири дни, читателю! — при мъжа си, когото този път напуска за повече от седемнайсет години. Некрасов й е посветил „Селски деца“. Жалко, че не й е посветил своите „Руски жени“.

През последните дни на септември местят Чернишевски в Александровския завод на трийсет версти от Кадая. Там той прекарва зимата в затвора заедно с каракозовци и с бунтовни поляци. Тъмницата притежава монголска особеност — „пали“: греди, забити прави плътно една до друга около затвора; „ограда без градина“ — шегува се един от заточениците, бившият офицер Красовски^[82]. През юни следващата година, след изпитателния срок Чернишевски е пуснат на по-свободен режим и наема стая у псалта, който необикновено прилича на него: полуслепи сиви очи, редичка брадица, дълга сплъстена коса… Винаги малко пиян, винаги въздишащ, той покрусено отговаря на въпросите на любопитните: „Все пише, пише клетникът!“ Но Чернишевски остава там само два месеца. Името му всуе се споменава на политическите процеси. Смахнатият еснаф Розанов^[83] дава показания, че революционерите искали да хванат и да затворят в клетка „птица от царско коляно, за да я разменят срещу Чернишевски“. Граф Шувалов^[84] изпраща до Иркутския генерал-губернатор депеша: „Целта на емиграцията е да освободи Чернишевски, моля вземете всячески мерки спрямо него.“ Междувременно Красовски, пуснат от затвора заедно с него, бяга (и загива ограбен в тайгата), затова имат всички причини да върнат опасния заточеник отново зад решетките и един месец да го лишат от право на кореспонденция.

Понеже непоносимо страда от пронизващите течения, никога не сваля нито халата, подплатен с кожа, нито овчия калпак. Придвижва се като листец, подгонен от вятъра, с нервна олюляваща се походка, ту тук, ту там се дочува пискливото му гласче. Задълбочава се навикът му за логични разсъждения — „в духа на бабината му трънкина“, както образно се изразява Страннолюбски. Живее в „кантората“: обширна стая, разделена с дъсчена преграда; в по-голямата част покрай стените се нижат нарове; в другата има нещо като подиум; там като на сцена (или също както в зоологическите градини излагат тъжния хищник сред скалите на родината му) е поставен креват и до него маса, което всъщност е покъщнината на целия му живот. Става след обеда, по цял ден пие чай и се излежава, непрекъснато чете, а истински сяда да пише след полунощ, тъй като денем непосредствените му съседи, поляци националисти, напълно безразлични към него, се залисват със свирене на цигулка, тероризират го със скрибуцаща музика; по професия са колари. На другите заточеници чете през зимните вечери. Веднъж забелязват, че макар и спокойно и плавно да им ниже заплетена повест с многобройни „научни“ отстъпления, всъщност гледа в празна тетрадка. Ужасен символ!

Тъкмо тогава написва новия си роман. Още изпълнен с успеха на „Какво да се прави?“, очаква много от него — очаква най-вече пари; нали при публикуването си в чужбина романът, така или иначе, трябва да донесе средства на семейството му. „Пролог“ е твърде автобиографичен. Когато вече споменахме за него, казахме за своеобразния опит да бъде реабилитирана Олга Сократовна; според Страннолюбски в него е заложен същият опит да бъде реабилитирана и самата личност на автора, защото, от една страна, подчертавайки влиянието на Волгин, толкова силно, че „високопоставени лица му се умилкват чрез жена му“ (предполагайки, че поддържа „връзки с Лондон“, тоест с Херцен, от когото новоизлюпените либерали се страхуват като от огън), от друга страна, авторът непрекъснато набляга на плахостта, мнителността, бездействието на Волгин: „Да чакам, да чакам колкото може по-дълго, колкото може по-тихо да чакам.“ Възниква впечатлението, че упоритият Чернишевски сякаш иска да има последната дума в спора, като яко укрепи повтаряното пред своите съдии: трябва да ме разглеждате въз основа на моите постъпки, а постъпки няма и не може да има.

За „леките“ сцени в „Пролог“ по-добре да премълчим. През болезнено подробния им еротизъм треперливо звънка такава нежност към жена му, че най-малкият цитат от тях би изглеждал прекалена гавра. За сметка на това да послушаме ей този чист звук в писмата му до нея през онези години: „Мила радост моя, благодаря ти, че с теб е озарен животът ми…“ „Тук щях да съм дори един от най-щастливите хора в целия свят, стига да не знаех, че тази много изгодна лично за мен съдба твърде тежко се отразява на твоя живот, моя мила приятелко…“ „Прощаваш ли ми ти мъката, на която те изложих?“…

Надеждите на Чернишевски за литературни доходи не се сбъдват: емигрантите не само злоупотребяват с името му, но и публикуват произведенията му като крадци. Съвсем пагубни за него са опитите да го освободят, сами по себе си смели, но изглеждащи безсмислени за нас, понеже от височината на времето виждаме разликата между образа на „окования великан“ и онзи истински Чернишевски, когото напъните на спасителите му само вбесяват; „Тези господа — казва той по-късно — дори не знаеха, че не умея да яздя.“ Поради това вътрешно противоречие резултатът е дивотия (чийто особен оттенък ни е отдавна познат). Ако се вярва на мълвата, Иполит Мишкин^[85] се явява във Вилюйск при полицейския началник, преоблечен като жандарм, и иска да му бъде предаден затворникът, но проваля работата с грешката, че си окачва акселбанта на лявото рамо вместо на дясното. Преди това, по-точно през 71 година, прави опит Лопатин, при този опит всичко е шантаво: в Лондон внезапно зарязва превеждането на „Капитал“, за да достави на Маркс, който вече се е научил да чете на руски, „ден гросен русишен гелертен“, отива в Иркутск уж като член на Географското дружество (сибирските жители го вземат за ревизор инкогнито), арестуван е след донос от Швейцария, бяга, заловен е, пише писмото до генерал-губернатора на Източен Сибир, в което с необяснима откровеност разказва за плановете си. Цялата тази суматоха само влошава съдбата на Чернишевски. Според присъдата изселването в Сибир трябва да започне на 10 август 70 година. Едва на 2 декември го прехвърлят на друго място, а това място се оказва много по-лошо от каторгата — във Вилюйск.

„Натикан от Бога в най-далечното чекмедже на Азия — казва Страннолюбски, — в дълбините на Якутска област, далеч на североизток, Вилюйск представляваше селище върху огромна купчина пясък, надовлечен от реката и заобиколен от безкрайно жабунясало блато, почти цялото обраснало с храсти от тайгата.“ Жителите (500 души) са: казаци, полудиви якути и малък брой еснафи (за които Стеклов се изразява твърде живописно: „Местното общество се състоеше от чифт чиновници, чифт черковници и чифт търговци“ — сякаш става дума за ковчег). Там Чернишевски е настанен в най-хубавата сграда, а най-хубава сграда във Вилюйск се оказва затворът. Вратата на влажната му килия е тапицирана с черна мушама; двата прозореца, и без това почти опиращи в оградата от греди, са препречени с решетки. Тъй като няма други заточеници, се озовава в пълна самота. Отчаяние, безсилие, усещане за измама, чувство за извършена несправедливост спрямо него, зейнало като пропаст, уродливи недостатъци на полярния бит — всичко това за малко да го побърка. Призори на 10 юли 72 година внезапно започва да троши с железния дилаф катинара на вратата, целият разтреперан, мърмори и крещи: „Императорът ли е пристигнал, министърът ли е пристигнал, че надзирателят си позволява да ме заключва през нощта?“ С настъпването на зимата се поуспокоява, но от време на време донасят… и ето че ни попада едно от онези редки съчетания, представляващи гордост за изследователя.

Навремето, а именно през 53 година, баща му пише (по повод на неговия „Опит за речник на Ипатиевата хроника“): „По-добре да беше написал някоя приказчица… приказката и до днес е на мода във висшето общество.“ Много години по-късно Чернишевски съобщава на жена си, че иска да напише „научна приказка“, намислил я е в затвора; в нея ще я изобрази като две девойки: „Ще стане хубава научна приказчица (повторение на бащиния ритъм!). Само да знаеш колко се смях самичък, докато изобретявах различните шумни лудории на по-малката… колко плаках от умиление, докато изобразявах патетичните размисли… на по-голямата.“ „Чернишевски — донасят неговите надзиратели — нощем ту пее, ту скача, ту плаче, та се къса.“

Пощата от Якутск се изпраща веднъж месечно. Януарска книжка на петербургското списание стига дотам чак през май. Развилата се болест (гуша) той се мъчи да лекува сам по учебника. Изтощителният катар на стомаха, дето го навестява като студент, се повтаря тук с нови особености. „Гади ми се от «селяни»^[86] и от «селско земевладение»“ — пише на сина си, смятал да го заинтересува, като му праща икономически книги. Храната е отвратителна. Храни се почти само с каша: гребе направо от гърнето — със сребърна супена лъжица, почти четвърт от нея се изхабява от стърженето в пръстените стени през онези двайсет години, през които се изхабява и той. Лете в топлите дни с часове стърчи с навити крачоли в плитката речица, което едва ли му е полезно, или, увил глава с пешкир да се брани от комарите, приличащ на руска селянка, обикаля по горските пътеки с кошница за гъби в ръка, без да навлиза в гъсталака. Забравя си табакерата под лиственица, която мъчно се научава да различава от бора. Набраните цветя (чиито имена не знае) увива в цигарена хартия и ги изпраща на сина си Миша, който се сдобива с „малък хербарий от вилюйската флора“: по същия начин Волконска завещава на внуците си „колекция от пеперуди, флора на Чита“. Веднъж в двора му се появява орел… „долетял да кълве черния му дроб — отбелязва Страннолюбски, — но не го признал за Прометей“.

Удоволствието, което изпитва на младини от стройно разпределената в Петербург вода, сега се сдобива с късно ехо: колкото да убива времето, прокопава канали — и за малко да залее един обикнат от вилюйци път. Жаждата си за просветителство утолява, като учи якутите на добро държане, но както и дотогава, туземецът сваля калпак от двайсет крачки и кротко замира в това положение. Смислеността, разумността му се свеждат дотам, че съветва водоносеца вместо връвчицата от конски косми, която му разранява ръката, да вземе кобилица; якутът обаче не изменя на навика. В градчето, където само играят простички хазартни игри и разпалено обсъждат цената на дървения материал, страстта му по обществената дейност изнамира староверци и Чернишевски изпраща преспокойно записка за тяхното дело, изключително подробна и дълга (с включени в нея дори вилюйски дрязги), до императора, като приятелски му предлага да ги помилва, защото те го „имат за светец“.

Той пише много, но изгаря почти всичко. Съобщава на близките си, че резултатите от „научните му занимания“ ще бъдат приети благоприятно; тези трудове са пепел, мираж. От цялата камара белетристика, която произвежда в Сибир, освен „Пролог“ са се запазили две-три повести, някакъв „цикъл“ недописани новели^[87]… Пише и стихотворения. По тъканта си никак не се различават от някогашните, изготвяни в семинарията за домашно, когато ето как превежда псалм на Давид: „Едничък дълг на мен възлагат: овцете бащини паса, и още млад, аз химни пея, Всевишния да възхваля.“ През 75 година (на Пипин) и отново през 88 година (на Лавров) изпраща „староперсийска поема“^[88]: Страшно нещо! В една от строфите местоимението „им“ се повтаря седем пъти („Поради бедната страна телата им и скелетите им, и през дрипите им ребрата им се виждат, широки са лицата им и плоски са чертите им, а от чертите им безстрастни личи бездушие и страх“), а от чудовищните вериги родителни падежи („От вопля томленья их жажды до крови…“) на раздяла при твърде ниското слънце проличава познатото влечение на автора към свързаността, към брънките. Пише мъчителни писма до Пипин и упорито изразява желание напук на администрацията да се занимава с литература: „Това произведение («Академията на Лазурните планини», което съм подписал с «Дензил Елиот» — уж че е превод от английски) е от високо литературно качество^[89]… Търпелив съм, но — надявам се, никой не помисля да ми пречи, когато работя за моето семейство… Прочут съм в руската литература с небрежния си стил… Когато поискам, мога да пиша с всякакви добри сортове стил.“

Плачете, о! за Лилебея.

С вас плачем и ние.

Плачете, о! за Акраганта:

подкрепата наша очакват!

„Какво е (този) химн на Небесната Дева? Епизод от прозаичния разказ на внука на Емпедокъл? Един от многобройните разкази в «Академията на Лазурните планини». Херцогиня Кентърширска заминава с компания свои приятели от висшето общество на яхта п р е з С у е ц к и я к а н а л (разредката е моя) за Малайския, за да посети малкото си царство в подножието на Лазурните планини близо до Голконда.“ Там се занимават с това, с каквото се занимават умните и добри благородници (с разказване на разкази), които ще пристигнат със следващите пакети на Дензил Елиот до редактора на „Вестник Европы“ (Стасюлевич — който не публикува нищо).

Свят ни се вие, буквите пред очите ни се размазват и гаснат и ето че отново стигаме до „темата за очилата“ на Чернишевски. Моли близките си да му пратят нови, но въпреки усилията си особено нагледно да обясни все пак обърква работата и половин година по-късно получава диоптър „четири и половина вместо пет или пет и четвърт“.

Задоволява страстта си да напътствува, като на Саша пише за Фермат, на Миша — за борбата на папите против императорите, на жена си — за медицина, за Карлсбад, за Италия… Свършва се, както би трябвало да свърши: обясняват му да се спре с тези „научни писма“. Това толкова го оскърбява и потриса, че към половин година изобщо не пише писма (властите така и не дочакват от него смирено умолителните послания, които например унтерофицер Достоевски праща от Семипалатинск до силните на деня). „От татко ти няма никаква вест — пише през 79 година Олга Сократовна на сина си, — дали ми е жив, милият мой“ — и заради тази интонация могат да й бъдат простени много неща.

Още един палячо с презиме на „ски“ внезапно изскача сред статистите: на 15. март 81 година „твоят неизвестен ученик Витевски“, както сам се представя, а по данни на полицията — пиян лекар от Ставрополската земска болница, протестира със съвсем излишна разпаленост против анонимното мнение, че Чернишевски е отговорен за убийството на царя, и му праща във Вилюйск такава телеграма: „Твоите произведения са изпълнени с мир и любов. Ти това (тоест убийството) изобщо не си го желал.“ Дали от наивните му думи или поради някаква друга причина правителството омеква и в средата на юни оказва грижовна любезност на квартиранта в затвора: стените на помещението му са освежени с тапети в цвят на сивкава перла с бордюр, а таванът е тапициран с американ, което струва на хазната общо 40 рубли и 88 копейки, тоест малко по-скъпо от палтото на Яковлев и от кафето на Муза. А още през следващата година търговията с призрака на Чернишевски приключва с това, че след преговори между „доброволната охрана“ и изпълнителния комитет на „Народна воля“ относно спокойствието по време на коронацията е взето решение, че ако коронацията премине благополучно, Чернишевски ще бъде освободен: така го заменят срещу царете — и обратното (което по-късно получава вещественото си увенчаване: нали съветската власт в Саратов сложи негов паметник на мястото на паметника на Александър Втори). След още година през май от името на синовете му (той, разбира се, не знае) е подадено прошение във възможно най-пищния, сърцераздирателен стил; министърът на правосъдието Набоков прави съответния доклад и „Негово величество благоволи Чернишевски да бъде прехвърлен в Астрахан“.

Към края на февруари 83 година (натежалото време вече тътри съдбата му пряко сили) жандармите, без да обелят и дума за резолюцията, внезапно го откарват в Иркутск. Все му е едно — само по себе си напускането на Вилюйск е щастие и неведнъж при пътуването по дългата Лена (тъй сродно повтаряща извивките на Волга) старецът с разскачва, като си пее хекзаметри. Но през септември пътуването приключва, а с него и усещането за свобода. Още първата нощ Иркутск му изглежда все същият затвор в дълбока околийска провинция. Заранта при него отива началникът на жандармското управление Келер. Николай Гаврилович седи облегнат на масата и не отвръща веднага на поздрава. „Негово величество ви помилва“ — казва Келер и повтаря тези думи още по-високо, понеже е забелязал, че подопечният му е сякаш сънен или неразумяващ. „Мен ли?“ — внезапно пита старецът, става от стола, отпуска ръце върху раменете на вестоносеца и заридава с трепереща глава. Вечерта, усетил се като оздравяващ след продължително боледуване, но още немощен, със сладка отмала в тялото, пие чай с Келер, приказва неспирно, разправя на децата му „долу-горе персийски приказки — за магарета, рози, разбойници…“ — както е запомнил един от слушателите. Пет дни по-късно го откарват за Красноярск, оттам за Оренбург — и вече в късна есен, в седем вечерта, с пътническа кола минава през Саратов; там в хана до жандармското управление сред подвижния мрак уличният фенер се клатушка така, че той все не може добре да огледа променящото се, младо, старо, младо, обгърнато от дебел шал лице на Олга Сократовна, презглава дотърчала на неочаквана среща; и още същата нощ мислещият кой знае за какво Чернишевски е изпратен по-нататък.

Твърде майсторски, необичайно живо (почти състрадателно) Страннолюбски описва въдворяването му на местоживеене в Астрахан. Никой не го посреща с разтворени обятия, никой дори не го кани на гости и той твърде бързо разбира, че всичките грамадни намерения, единствена негова опора през заточението, сега ще се стопят в някак глуповато ясната и съвсем непоклатима тишина.

Към сибирските му болести Астрахан добавя жълта треска. Често настива. Сърцето му трепка мъчително. Пуши много и немарливо. А най-вече е изключително нервен. Странно скача насред разговор — сякаш му е останало от порива в деня на ареста, когато се втурва в кабинета, за да изпревари фаталния Ракеев. При среща човек може да го взема за стар занаятчия: прегърбен, с вехт летен костюм, с омачкана фуражка. „А ще ми кажете ли…“, „А не ви ли се струва…“, „А…“: случайни любопитни му досаждат със случайни приказки. Актьорът Сиробоярски все настоява да му кажел дали да се ожени, или не. Има две-три последни доносчета, изсъскали като мокър фойерверк. Поддържа познанство с местните арменци — търговци на дребно. Образованите хора се чудят, че кой знае защо, не се интересува от обществения живот. „Какво искате — отвръща той оклюмал, — нима разбирам от тези работи: нито веднъж не съм присъствувал на заседание на публичен съд, нито веднъж — на земско събрание…“

Гладко сресана, с открити уши, прекалено големи за нея, и с „птиче гнездо“ малко над темето — ето тя отново е с нас (докарала е от Саратов бонбони, котета); същата лека присмехулна усмивка на дългите устни, още по-остра е страдалческата линия на веждите, а сега ръкавите ги шият така, че да стърчат над раменете. Вече е прехвърлила петдесетте (1833–1918), но характерът й е все същият, болезнено палав; истеричността й в някои случаи стига до конвулсии.

През тези последни шест години от живота си бедният, стар, никому ненужен Николай Гаврилович с постоянството на машина превежда за издателя Сол-датенков^[90] том след том „Обща история на Георг Вебер“^[91] — при което, терзан от старата неудържима потребност да се изказва, постепенно се мъчи покрай Вебер да промуши и свои мисли. Подписва превода си „Андреев“ и в рецензията за първия том („Наблюдател“, февруари 1884 г.)^[92] критикът отбелязва, че това е „своеобразен псевдоним, защото в Русия Андреевите са също толкова, колкото Иванови и Петрови“; следват хапливи упреци заради тромавия стил и леко мъмрене: „Нямало е защо в своя предговор господин Андреев да се разлива за качествата и недостатъците на Вебер, който е отдавна познат на руския читател. Още през петдесетте години бе издаден неговият учебник и заедно с него трите тома от «Курс по обща история» в превод на Е. и В. Корш^[93]… Не би трябвало да пренебрегва трудовете на предшествениците си.“

Този Е. Корш, любител на архируски термини вместо общоприетите от германските философи („затреба“, „срочно затапване“, „ман“ — последната дума впрочем и той самият пуска на бял свят под усиления конвой на кавички), е вече осемдесетгодишен старец, сътрудник на Солдатенков, и в това си положение коригира „астраханския преводач“ и внася поправки, вбесили Чернишевски, който се захваща в писмата си до издателя „да прекършва“ Евгений Фьодорович^[94] по старата си система: отначало яростно настоява коректурите да чете друг, „който по-добре да разбира, че в Русия няма друг тъй добре да познава руския литературен език като мен“, а сетне, когато постига желаното, прилага прочутия си похват за „двойно затапване“: „Нима наистина бих се интересувал от подобни дреболии? Впрочем, ако Корш иска да чете коректурите и по-нататък, помолете го да не прави поправки, те наистина са нелепи.“ С не по-малко мъчителна наслада прекършва и Захарин^[95], който от добро сърце говори със Солдатенков с предложението да плаща на Чернишевски на месец (по 200 рубли), понеже Олга Сократовна е редкопръста. „Вие сте били заблудени от нахалството на човек, чийто ум е разстроен от пиянство“ — пише Чернишевски и пуснал в движение целия апарат на ръждясалата си, скрибуцаща, но все така лъкатушна логика, отначало мотивира избухването си с това, че го смятат за крадец, който иска да трупа капитал, а сетне обяснява, че се бил гневял само за пред очи, за пред Олга Сократовна: „Благодарение на това, че тя узна за прахосничеството си от моето писмо до Вас и аз не й отстъпих, когато ме помоли да смекча изразите си, припадъци нямаше.“ Тъкмо тогава (в края на 88 година) цъфва още една рецензия — този път за десетия том^[96] на Вебер. Страшното състояние на душата му, накърненото самолюбие, старческите шантавии и последните безнадеждни опити да надвика тишината (което е доста по-мъчно дори от опита на Лир да надвика бурята), всичко това трябва да се помни, когато четем през неговите очила рецензията от вътрешната страна на бледоягодовата корица на „Вестник Европы“: „За съжаление от предговора излиза, че руският преводач само в първите шест тома е останал верен на простичките си задължения на преводач, а от седми том нататък сам си е възложил ново задължение… «да очиства» Вебер. Едва ли можем да му бъдем признателни за подобен превод с «преобличането» на автора, при това толкова авторитетен като Вебер.“

„Човек би си казал — отбелязва тук Страннолюбски (като малко обърква метафорите), — че с този небрежен ритник съдбата достойно приключва върволицата от възмездия, които му изковава.“ Ала не е така. Остава ни да разгледаме още една най-страшна, най-съвършена, най-последна екзекуция.

От всички безумци, разкъсвали на парцали живота на Чернишевски, най-жесток е синът му; не малкият, Миша, разбира се, който живее кротко и с любов се занимава с тарифни въпроси (на служба е в железниците): той се е пръкнал от положителната бащина цифра и е добър син — защото по времето, когато блудният му брат (възниква поучителна картинка) публикува (през 1896–1898 година) своите „Разкази фантазии“ и ненужна стихосбирка^[97], той набожно подхваща своето монументално издаване на произведенията на Николай Гаврилович и почти го изкарва докрай, когато през 1924 година сред всеобщо уважение умира — десет години след като Александър издъхва скоропостижно в грешния Рим, в стаичка с каменен под, обяснявайки се в нечовешка любов към италианското изкуство и крещейки в пристъп на диво вдъхновение, че ако хората го били послушали, животът щял да потръгне другояче, другояче! Сътворен сякаш от всичко, каквото баща му не понася, Саша веднага след детството се пристрастява към чудноватото, приказното, неразбираемото за съвременниците — поглъща Хофман и Едгар По, увлича се по чистата математика, а малко по-късно — един от първите в Русия оценява френските „прокълнати поети“. Баща му, нали гине мърцина в Сибир, не може да наблюдава развитието на сина (който расте у Пипини), а това, което узнава, си обяснява по свой начин, още повече, че от него крият душевното заболяване на Саша. Полека-лека обаче чистотата на тази математика започва да дразни Чернишевски — и лесно можем да си представим с какви чувства младежът чете дългите бащини писма, започващи с подчертано добродушна шега, а сетне (също като приказките на онзи герой на Чехов, който подхваща толкова хубаво — „стар студент съм, какво да се прави, непоправим идеалист…“) завършващи с бесни хули; вбесява го тази математическа страст не само като проява на безполезното: гаврейки се с всичко ново, изостаналият от живота Чернишевски си го изкарва на всички новатори, чудаци и неудачници на света.

През януари 75 година добрият Пипин му изпраща във Вилюйск разкрасения образ на сина студент, съобщавайки му също и нещо, което трябва да се хареса на създателя на Рахметов (Саша уж бил си поръчал метална топка, тежка осем килограма, за да прави гимнастика), и нещо, което би поласкало всеки баща: сдържано нежно Пипин, като си спомня младежкото приятелство с Николай Гаврилович (на когото е много задължен), разказва, че Саша е също като него несръчен, недодялан е като баща си, по същия начин се смее гръмогласно с фалцет… Не щеш ли, през есента на 77 година Саша постъпва в Невския пехотен полк, но преди да пристигне в действуващата армия, се разболява от тифус (в постоянните му нещастия проличава наследственост от баща му, който троши всичко, всичко му пада от ръцете). След завръщането си в Петербург наема квартира, дава уроци, публикува статии по теория на вероятността. От 82 година душевното му заболяване се изостря и се налага неведнъж да го настаняват в болница. Страхува се от пространството или по-точно се бои да не се плъзне в друго измерение — и за да се спаси, все се държи за сигурната, стабилна, цялата в евклидови дипли пола на Пелагея Николаевна Фан дер Флит (по баща Пипина).

Продължават да крият това от живеещия в Астрахан Чернишевски. Упорито като палач, претенциозно коравосърдечно, също като някой преуспял буржоа Дикенсово и Балзаково производство, той нарича в писмата сина си „нелеп чудак“, „опросял чудак“ и го кори заради желанието му „да си остане просяк“. Най-сетне Пипин не се стърпява и малко разпалено обяснява на братовчед си, че дори и Саша да не се е превърнал в „пресметлив и студен далавераджия“, за сметка на това си е изградил „чиста, честна душа“.

И ето че Саша пристига в Астрахан. Николай Гаврилович вижда тези лъчисти изпъкнали очи, чува този странен уклончив говор… След като постъпва на работа при търговеца на газ Нобел и получава пълномощно да придружи по Волга стока на шлеп, из пътя Саша в зноен, нефтен, сатанински ден събаря фуражката от главата на счетоводителя, хвърля във водата с нефтени петна ключовете и си отива вкъщи в Астрахан. Още същото лято във „Вестник Европы“ се появяват четири негови стихотворения; има в тях проблясък на талант: „Животът ти, ако горчив изглежда (впрочем нека обърнем внимание на тази мнимо добавяща се сричка — «жизень». «Если жизнь покажется горькой» — нещо твърде характерно за неуравновесените руски поети от средите на клетниците: белег, че в живота им не достига нещо, което да го превърне в песен), кори го ти, ала не го съди — нали виновен си, че си роден с надежда и с топло, любещо сърце в гърди. Ако ли ти не искаш да признаеш дори тъй очевидната вина…“ (ето само този стих звучи истински).

Съвместният живот на баща и син е съвместен ад. Чернишевски докарва Саша до мъчителни безсъния с безкрайните си наставления (като „материалист“ има жестокия фанатизъм да смята, че основната причина за разстройството на Саша е — „жалкото материално положение“) и самият той страда толкова силно, както не е страдал дори в Сибир. И двамата си отдъхват, когато през зимата Саша заминава — отначало май за Хайделберг със семейството на свой ученик, после за Петербург „поради необходимостта да се посъветва с медиците“. Дребни, привидно смешни злощастия продължават да се стоварват върху него. Така от писмо на майка му (през 88 година) узнаваме, че докато „Саша излязъл да се разходи, къщата, в която беше неговата квартира, бе опожарена“, при което изгаря всичко, каквото той притежава; и вече пълен голтак се настанява във вилата на Страннолюбски^[98] (дали е баща на критика?).

През 89 година Чернишевски получава разрешение да се премести в Саратов. Каквито и чувства да изпитва, те са отровени от непоносимата семейна грижа: Саша, който винаги храни болезнена страст към изложенията, внезапно предприема съвсем шантаво и щастливо пътуване до прословутото парижко Световно изложение, Exposition universelle — отначало засяда в Берлин, където се налага да му пратят пари чрез консула с молба да го върне обратно; къде ти! Щом получава парите, Саша стига до Париж, насища се на гледката на „дивното колело, на гигантската ажурна кула“ — и отново остава без пукната пара.

Трескавата работа на Чернишевски върху тухлите на Вебер (превръщаща мозъка му в каторжен рудник и всъщност представляваща най-голямата подигравка с човешката мисъл) не покрива извънредните разноски — и както по цял ден диктува, диктува, диктува, той чувствува, че повече не може, че не може повече да превръща световната история в рубли, а на всичкото отгоре го мъчи и паническият страх, че от Париж Саша ще се изтърси в Саратов. На 11 октомври пише на сина си, че майка му праща пари да се върне в Петербург и — за кой ли път — го съветва да се хване на каквато и да е работа и да изпълнява всичко, каквото му заръча началството: „Твоите невежи, нелепи поучения към началството няма да ги търпят никакви началници“ (така приключва „темата за азбучните истини“). Като продължава да гърчи лице в тик и да мърмори, залепва плика и лично тръгва да пусне писмото на гарата. Из града препуска жесток вятър, който още на първия ъгъл пронизва леко облеченото, припряно, ядосано старче. На другия ден въпреки високата температура превежда осемнайсет страници дребен шрифт; на 13-и иска да продължи, но го убеждават да се откаже; на 14-и започва да бълнува: „Инга, инк… (въздишка), съвсем съм разстроен… Нов ред… Ако за Шлезвиг-Холщайн бъдат изпратени трийсет хиляди шведски войски, те лесно ще разгромят всичките сили на датчаните и ще завладеят… всички острови с изключение може би на Копенхаген, който ще се брани упорито, но през ноември, поставете в скоби на девети, се предава и Копенхаген — точка и запетая; шведите превръщат цялото население на датската столица в светло сребро, изпращат в Египет енергичните хора от патриотичните партии… Чакай, чакай, къде беше това… Нов ред…“ Дълго бълнува така, прескача от въображаемия Вебер на някакви свои въображаеми мемоари, пипкаво разсъждава, че „най-малката съдба на този човек е решена, за него няма спасение… В кръвта му е намерена дори микроскопична частичка гной, съдбата му е решена…“. Дали говори за себе си, дали в себе си е почувствувал тази частичка, невидимо разрушила всичко, каквото е направил и изстрадал през живота си? Мислител, труженик, светъл ум, населил утопиите си с армия от стенографисти — сега вече е дочакал бълнуването му да бъде записано от секретаря. През нощта срещу 17-и получава удар — чувствува, че езикът в устата му е някак дебел; след което бързо умира. Последни негови думи (в 3 часа сутринта на 17-и) са: „Чудно нещо: в тази книга нито веднъж не се споменава за Бога.“ Жалко, не знаем каква именно книга е четял наум.

Сега вече лежи сред мъртвите томове на Вебер; всички все се натъкват на калъфа с очилата му.

Изминават шейсет и една години от онази 1828-а, когато в Париж се появяват първите омнибуси и саратовският свещеник записва в молитвеника си: „На 12-ия ден от юли заранта в два и нещо се роди синът ми Николай… Кръстен е заранта на 13-и преди обедната служба. Кръстници: протойерей Фьод. Стеф. Вязовски…“ Това презиме Чернишевски дава по-късно на главния герой четец в сибирските си новели — и по странно съвпадение така или почти така (Ф. В……………ски) се подписва неизвестен поет, който публикува в списание „Век“ (1909 година, ноември) стихотворение, посветено по наши сведения в памет на Н. Г. Чернишевски — слаб, но интересен сонет, който ние цитираме изцяло:

Как правнукът след време ще те оцени,

когато миналото слави и ругае?

Че участ имал си ужасна, но нехайна

за щастие и рай, за по-честити дни?

Че подвигът е жив — труда ти осени

с поезия добра и в песен го обърна,

и бялото чело страдалческо обгърна

с кръг от затворени незнайни светлини?