Владимир Набоков
Дар (4)

2

Още преръсваше дъжд, а вече се появи дъгата, неуловимо внезапно като ангел: морно удивена от себе си, розово-зелена, с лилава ивичка от вътрешния край, тя увисна отвъд полегатото поле, над и пред далечната горичка, едната част от която тръпнещо просветваше през багрите й. Редките стрелици на дъжда, изгубил и строй, и тежест, и способността да шуми, безразборно проблясваха тук-там на слънцето. В окъпаното небе, грейнал с всичките подробности на чудовищно сложното си извайване, иззад врания облак се излягаше друг — упоително бял.

„Ето че отмина“ — смотолеви полугласно той и излезе изпод навеса от трепетлики, струпали се там, където тлъстият, глинест, „земски“ (какъв трап се съдържа в това название!) път слизаше в дол чинката, събирайки на това място всичките си коловози в продълговата вдлъбнатина, пълна догоре с гъсто кафе със сметана.

Мила моя! Образец на елисейски багри! Веднъж в Ордос, когато се изкачвал на хълм след буря, татко случайно попаднал в основата на дъга — крайно рядък случай! — и се озовал сред цветен въздух, сред играещ огън като в рая. Направил още крачка — и излязъл оттам.

Тя вече избледняваше. Дъждът напълно спря, приличаше, стършел с копринени очи кацна на ръкава му. В горичката закука кукувица, тъпо, малко въпросително: звукът се издуваше на кубенце и отново — на кубенце, все така без да намира решение. Горката дебела птица сигурно бе отлетяла нататък, защото всичко се повтаряше наново като умалено отражение (дали не търсеше къде ще е по-хубаво, по-тъжно?). Грамадна, плоска в летежа си пеперуда, синкавочерна с бяла превръзка, описа свръхестествена плавна дъга, кацна на мократа земя, сгъна се и тъй изчезна. Понякога такава донася някое сумтящо селско момченце, стиснало я с две ръце в каскета. Такава излита изпод ситнещите копита на послушното докторско пони, когато докторът, с почти ненужните поводи на коленете или завързал ги за предната дъска, замислено кара колата си по сенчестия път за болницата. Нерядко намираш четири черно-бели криле, пръснати като карти за игра върху горската пътека: останалото е изяла неизвестна птица.

Прескочи локвата, в която два торни бръмбара се пречкаха един на друг, вкопчени в сламка, и отпечата подметка в края на пътя: многозначителна следа от крак, все загледана нагоре, все виждаща отишлия си човек. Докато вървеше през полето сам, под дивно летящите облаци, си спомни как с първите цигари в първата си табакера се е приближил тук до един стар косач, поискал е огънче; селянинът е извадил кутия кибрит от кльощавата си пазва, беше го подал без усмивка — но духаше вятър, гаснеше клечка след клечка веднага след като те едва припламваха, и подир всяка го досрамяваше все повече, а селянинът гледаше с някакво отвлечено любопитство припрените пръсти на господарчето прахосник.

Навлезе в горичката; по пътеката бяха наслагани дървени скари, черни, хлъзгави, полепени с рижави обички и навеяни листа. Кой ли е изпуснал тази челядинка, разтворила белезникавото си ветрилце? В отговор дочу подвикване: момичета беряха гъби, къпини, които изглеждаха в кошницата много по-черни, отколкото на храста. Сред брезите имаше една отдавнашна позната — с двоен дънер, бреза лира, редом с нея — стар стълб с табела, на която нищо не можеше да се разчете освен следите от куршуми; веднъж по нея бе гърмял с браунинга си гувернантът англичанин, и той Браунинг, сетне татко му взе пистолета, мигновено и сръчно натика в пълнителя патрони и със седем изстрела издълба стройно К.

По-нататък сред малкото блато цъфтеше нощна теменуга, след него се наложи да прекоси шосето — отдясно се бялна градинска вратичка: входът за парка. Отвън обрамчен от папрат, отвътре бухнало подплатен с орлов нокът и с жасмин, там омрачен от елови клони, тук озарен от брезов листак, грамаден, гъст и многоалеен, той целият се крепеше на равновесие между слънце и сянка, те от нощ до нощ образуваха променчива хармония, но в непостоянството си принадлежаща само на него. Ако на алеята под краката ти се люшкаха петна горещо слънце, напреки в далечината непременно се проточваше дебела кадифена ивица, зад нея отново — оранжево решето, а още по-нататък, в самата дълбина, гъстееше жива чернилка, която при предаване удовлетворява окото на акварелиста само докато боите са мокри, така че се налага да полага пласт връз пласт, за да удържи красотата, умираща веднага. Всички пътеки водеха към къщата, но въпреки геометрията най-пряка изглеждаше не правата, стройна и поддържана алея с чувствителна сянка (надигаща се срещу теб като сляпа, за да ти опипа лицето) и с взрив от изумрудено слънце в края, а всяка от съседните, лъкатушни и неоплевени. Вървеше към още невидимата къща по любимата си алея покрай пейката, на която по установена традиция присядаха родителите му преди поредното заминаване на баща му да пътешествува: разтворил колене, той въртеше в ръце очила или карамфил, оборил глава с лека шапка, тикната на тила, с мълчалива, леко присмехулна усмивка около примижалите очи и в меките крайчета на устните, до самите корени на брадичката; а майка му говореше нещо отстрани, отдолу, изпод голямата трепкаща бяла шапка, или с връхчето на чадъра дупчеше пукащи трапчинки в понасящия всичко пясък. Минаваше покрай морената с изкатерили се по нея грапавинки (едната се бе обърнала, за да подаде ръка на по-малката), покрай тревясалата площадка, някога езерце по време на дядо му, край ниските ели, съвсем обли през зимата под затрупалата ги белота: снегът се сипеше вертикално и тихо, можеше така да вали три дни, пет месеца, девет години — и ето Вече отпред, в осеяния с бели мушици отвор се мярна приближаващо се мътно жълто петно, което внезапно попадна във фокус, трепна, уплътни се и се превърна в трамваен вагон, мокрият сняг полетя косо, облепвайки левия ръб на стъкления стълб до спирката, но асфалтът си остана черен и гол, сякаш по природа не можеше да приеме нищо бяло, и сред плаващите в очите отначало дори неразбираеми надписи на аптекарските, канцеларските, колониалните магазинчета само един-единствен все още можеше да изглежда написан на руски: Какао, докато наоколо всичко, току-що въобразено с живописна яснота (подозрителна сама по себе си като ярките сънища по никое време или след приспивателно), избледняваше, разяждаше се, разпиляваше се и ако човек се озърнеше — както в приказка изчезват стъпалата на стълбище зад гърба на изкачващия се по него, — всичко потъваше и се изгубваше: прощалното съчетание от дървета, застанали като изпращачи и вече отнасяни надалеч, избелялото от пране късче дъга, алеята, от която остана само жестът на завоя, трикрилата пеперуда без коремче на карфицата, карамфилът на пясъка до сянката от пейката, още някакви най-последни, най-издръжливи дреболии — и само след миг всичко това предостави Фьодор Константинович на неговото настояще и направо на спомена (бърз и безумен, обземащ го като припадък от смъртоносна болест по всяко време, на всяко място), направо от оранжерийния рай на миналото той се метна на берлинския трамвай.

Беше се запътил за частния урок, закъсняваше както винаги и както винаги у него се разрастваше неясна, зла, тежка омраза и към тромавата бавност на този най-бездарен начин на придвижване, и към безнадеждно познатите, безнадеждно некрасивите улици, точещи се зад мокрия прозорец, а най-вече — към краката, хълбоците, тиловете на туземните пътници. Разсъдъкът му знаеше, че сред тях може да има и истински, напълно човешки единици с безкористни вълнения, с чести изблици на тъга, дори със спомени, прозиращи през живота, но кой знае защо, му се струваше, че всички тези студени, плъзгащи се зеници, бодващи го така, сякаш караше със себе си незаконно съкровище (както всъщност беше), принадлежат само на долнопробни клюкарки и на гнили търгаши. Руското убеждение, че в малко количество германецът е пошъл, а в голямо е пошъл непоносимо, беше, той знаеше това, убеждение, недостойно за творец; и все пак го побиваха тръпки — само мрачният кондуктор с потиснат поглед и с лепенка на пръста, мъчително търсещ равновесие и проход сред конвулсивните тласъци на вагона и сред скотската теснотия на стоящите, изглеждаше външно ако не човек, то поне беден роднина на човека. На втората спирка пред Фьодор Константинович седна съсухрен мъж с късо палто и лисича яка, със зелена шапка и опърпани гети — щом се настани, той го блъсна с коляно и с ръба на дебелата си чанта с кожена дръжка, като по този начин превърна раздразнението му в неприкрит бяс, и затова, когато се взря съсредоточено в седящия, четейки чертите му, мигновено съсредоточи към него цялата си грешна омраза (спрямо жалката, клета, измираща нация), ясно осъзнавайки заради какво го мрази; заради ниското чело, заради тези белезникави очи; заради Vollmilch и Exrtastark — подразбиращи законното съществуване на разреденото и фалшивото; заради полишинеловата система и движения — закана с пръст на децата, не като у нас вечно възправящото се напомняне за небесния Съд, а като символ за размахана тояга, заради показалеца, а не пътеводния пръст; заради любовта към оградата, реда, подредеността; заради култа към кантората; задето, ако се вслушаш какво се говори вътре в него (или във всеки разговор на улицата), неизбежно ще чуеш цифри, пари; заради недодялания хумор и дебелашкия смях; заради дебелите задници на двата пола — дори и в останалите си части субектът да не е дебел; заради липсата на гнусливост; заради привидната чистота — лъскави дъна на тенджери в кухнята и варварска мръсотия в баните; заради склонността към дребнави гадости; заради грижливостта, проявявана в тях; заради отвратителния предмет, внимателно нахлузен върху решетката на градинката; заради нечия жива котка, цялата пронизана с тел за отмъщение на съседа, на всичкото отгоре телта е старателно завита в края; заради жестокостта във всичко, самодоволна и другояче неможеща; за изненадващата възторжена услужливост, с която най-малко петима минувачи ти помагат да събереш изпуснатите монети; заради… Така нанизваше точките на пристрастното си обвинение, загледан в седящия срещу себе си — докато оня не измъкна от джоба си брой на „Газета“-та на Василиев, като равнодушно се окашля с руска интонация.

„Това се казва номер“ — помисли си Фьодор Константинович и едва не се усмихна от възхищение. Колко е умен, изящно лукав и всъщност добър животът! Сега в чертите на четящия вестника различи родната мекота — бръчките около очите, едрите ноздри, подстриганите по руски мустаци — и веднага го досмеша, не можеше да разбере как се е излъгал. Мисълта му се ободри от този неочакван отдих и вече потръгна другояче. Ученикът, при когото отиваше, слабо образован, но любознателен стар евреин, още миналата година внезапно пожела да „бъбри на френски“, което изглеждаше за стареца и по-изпълнимо, и по-присъщо на годините му, на характера, на житейския му опит от сухото изучаване на езиковата граматика. Неизменно в началото на урока с пъшкане и със смесица от много руски, немски думи към стиската френски описваше умората си след дневната работа (бе директор на голяма хартиена фабрика) и от тези дълги жалби преминаваше към обсъждането — на френски! — на международната политика, веднага озовавайки се целият в безизходен мрак, при което искаше чудо: всичко това диво, лепкаво, тежко като превоз на камъни по разкалян път да се превърне изневиделица в ажурно слово. Напълно лишен от способността да запомня думи (пък обичаше да говори за това не като за недостатък, а като за интересно качество на характера си), не само не напредваше, но дори за годината учене успя да забрави и няколкото френски фрази, които Фьодор Константинович бе заварил у него и въз основа на които старецът се надяваше да съгради за няколко вечери свой личен лек, жив и преносим Париж. Уви, времето отминаваше безплодно, доказвайки безплодието на усилията, невъзможността на мечтата — пък и преподавателят се бе случил неопитен, напълно се объркваше, когато клетият фабрикант внезапно поискаше точната дума (как е на френски „влакнест полуфабрикат“?), впрочем питащият веднага се отказваше от отговора от деликатност и двамата изпадаха в минутен смут, както в стара идилия невинен младеж и девойка, докоснали се случайно. Полека-лека ставаше непоносимо. Тъй като ученикът все по-умърлушено се оправдаваше с уморения си мозък и все по-често отлагаше урока (небесният глас на секретарката му по телефона — мелодия на щастието!), на Фьодор Константинович му се струваше, че той най-сетне се е убедил колко е неумел учителят му, ала от състрадание към изтърканите му панталони все продължава това взаимно изтезание и ще го протака чак до гроба.

И сега, седнал в трамвая, толкова неосъществимо ярко видя как след седем-осем минути ще влезе в познатия кабинет, обзаведен с берлински, животински разкош, как ще седне в дълбокото кожено кресло до ниската метална масичка с отворена за него стъклена кутия, пълна с папироси, и с лампа като географски глобус, как ще запали, как бодрячески ще преметне крак върху крак и ще срещне изнемогващия покорен поглед на безнадеждния ученик — толкова живо ще чуе въздишката му и неизкоренимото „е, вуй“, с което той пълнеше отговорите си, че внезапно неприятното чувство заради закъснението се смени в душата на Фьодор Константинович с точното и някак нахално радостно решение изобщо да не се яви на урока, а да слезе на следващата спирка и да се върне вкъщи, при недочетената книга, при извънделничните грижи, при блажената мъгла, в която плаваше истинският му живот, при сложния, щастлив, неизбежен труд, завладял го ето вече година. Знаеше, че днес ще получи парите за няколко урока, знаеше, че в противен случай трябва отново да пуши и да обядва на вересия, ала напълно се примиряваше с това заради дейната леност (всичко е тук, в това съчетание), заради възвишеното неизвинено отсъствие, което си позволяваше. И си позволяваше не за пръв път. Свенлив и взискателен, както живееше винаги в катерене и изразходваше всичките си сили да преследва безбройните същества, мяркащи се в него, както на разсъмване в митологична горичка, той вече не можеше да се насилва да общува с хора заради своята прехрана или за развлечение, затова беше беден и самотен. И сякаш напук на баналната съдба му беше приятно да си спомня как едно лято не отиде на вечеринката в „извънградска вила“ изключително защото семейство Чернишевски го предупредиха: там ще бъде човек, който „може да му бъде полезен“, или как миналата есен не се накани да се свърже с бракоразводната кантора, която търсеше преводач, защото пишеше драма в стихове, защото адвокатът, обещал му да изкара малко пари, беше досаден и глупав, накрая защото твърде дълго отлага, а сетне вече не се реши.

Промъкна се до площадката на вагона. Вятърът тутакси грубо го претърси, след което Фьодор Константинович стегна по-здраво колана на мушамата, нагласи си шалчето, но малкото количество трамвайна топлина вече му бе отнета. Снегът бе спрял, къде се бе дянал — кой знае; оставаше само вездесъщата киша, която проличаваше и в шумолящия звук на автомобилните гуми, и в някак прасешки резкия, измъчващ слуха, прекъслечен вопъл на клаксоните, и в тъмнината на деня, тръпнещ от студ, от тъга, от отвращение към себе си, и в особения жълт оттенък на вече светналите витрини, в отраженията, в отблясъците, в рукналите огньове — в цялото това болезнено неудържане на електрическата светлина. Трамваят се озова на площад, мъчително удари спирачки и спря, но спря само предварително, тъй като отпред до каменното островче, където се блъскаха обсаждащите го, бяха заседнали два други номера, двата с вагони ремаркета, и в това тягостно струпване по някакъв начин също се отразяваше гибелното несъвършенство на света, в който Фьодор Константинович все още се намираше. Не издържаше повече, скочи и закрачи през хлъзгавия площад към другата трамвайна линия, по която с измама можеше да се върне в своя район със същия билет — гарантиращ му едно прехвърляне, но не и обратния път; праволинейната държавна преценка, че пътникът ще се движи само в една посока, в някои случаи се подкопаваше от положението, че щом познаваш маршрутите, можеш да превърнеш правия път в дъга, завиваща към отправната точка. Фьодор Константинович на драго сърце следваше тази остроумна система (приятно доказваща някакъв чисто германски порок при планирането на трамвайните линии), но от разсеяност, от неспособност дълго да се наслаждава наум на изгодата и замислен вече за друго, машинално плащаше наново за билета, който се бе наканил да си спести. И все пак измамата процъфтяваше, все пак се оказваше, че не той, а службата за градски транспорт се е охарчила — при това с доста, доста по-голяма сума (нордекспресна!), отколкото можеше да се очаква: прекоси площада и свърна в страничната улица, тръгна към трамвайната спирка през малък наглед гъсталак от ели, събрани тук за продан по случай наближаващата Коледа; сред тях се бе образувала нещо като алейка; размахвайки в движение ръка, с края на пръстите докосваше мокрите иглици; скоро обаче алейката се разшири, блесна слънце и той се озова на площадка в градината, където върху мекия червен пясък се различаваха следите на летния ден: отпечатъци от кучешки лапи, бисерна следа от стърчиопашка, дънлопова ивица от велосипеда на Таня, вълнисто раздвоила се на завоя, трапчинка от токче на мястото, където тя с леко нямо движение, в което се съдържаше четвъртинка от пирует, странично се е плъзнала от него и е продължила пешком, тикайки го за кормилото. Старата дървена къща в т.нар. „елов“ стил, боядисана в бледозелено, със също зелени улуци, с дантелена резба под покрива и с висока каменна основа (където в сивата мазилка сякаш се привиждаха заоблени розови туловища на зазидани коне), големият, солиден и необикновено изразителен дом с балкони на височината на липовите клони и с веранди, украсени с драгоценни стъкла, плаваше срещу му, облетяван от лястовички, разпънал всички сенници, чертаейки с гръмоотвода по синевата, по ярките бели облаци, безкрайно разтварящи прегръдки. На каменното стълбище откъм предната веранда, в упор осветени от слънцето, седят: баща му, явно току-що къпал се в реката, с хавлиена кърпа на главата, увита като чалма, така че не се вижда — а колко му се иска! — тъмната къса коса, леко прошарена, спускаща се към челото ниско под ъгъл; майка му, цялата в бяло, загледана право пред себе си и някак по младежки обгърнала колене; до нея — Таня с широка блузка, с края на черната плитка върху ключицата, гладкият път на косата й наведен напред, хванала в ръце фокстериера, ухилен до уши от жегата; горе — кой знае защо неизлязлата добре Ивона Ивановна, чертите й са размазани, но ясно личат тънката талия, коланчето, ланецът на часовника; встрани по-долу се е полуизлегнал, опрял глава до коленете на кръглоликата госпожица (панделки, кадифена лентичка на шията), която учеше Таня на музика, братът на баща му, дебел военен лекар, шегобиец и хубавец; още по-долу седят двама малко вкиснати, гледащи изпод вежди гимназисти, братовчеди на Фьодор: единият е с фуражка, другият без — този, дето е без, го убиха седем години по-късно край Мелитопол; съвсем ниско вече на пясъка, в поза като майка си, е самият Фьодор, какъвто беше тогава — впрочем слабо се е променил, белозъб, черновежд, късо подстриган, с разкопчана риза. Кой бе снимал — вече е забравил, но тази мигновена, избеляла, негодна дори за преснимане и, общо взето, незначителна фотография (колко други имаше, по-хубави) едничка се бе запазила по чудо, та стана безценна, бе допътувала до Париж с багажа на майка му, а тя миналата Коледа му я бе донесла в Берлин, защото сега, избираше ли подарък за сина си, вече се ориентираше не към по-скъпото, а към това, с което най-мъчно можеше да се раздели.

Тогава бе пристигнала при него за две седмици след тригодишна раздяла и в първия миг, когато, напудрена до смъртна бледост, с черни ръкавици и черни чорапи, с разкопчано старо палто от кожи на морска котка, слезе по железните стъпала на вагона, поглеждайки еднакво бързо ту под краката си, ту него, и изведнъж с разкривено от щастие лице се притисна към сина си, като блажено мърмореше и го целуваше в ухото, по шията, му се стори, че красотата й, с която толкова се е гордял, е прецъфтяла, но щом зрението му свикна със здрача на настоящето, в началото толкова различен от останалата така надалеч светлина на паметта, отново разпозна в нея всичко, каквото бе обичал: чистия контур на лицето, стесняващо се към брадичката, изменчивата игра на зелените, кафяви, жълти възхитителни очи, кадифените вежди, леката издължена походка, страстта, с която запали цигара в таксито, вниманието, с което внезапно погледна — без да е ослепяла значи от вълнението на срещата, както би ослепяла всяка друга — забелязаната и от двамата гротеска: невъзмутим мотоциклетист прекара покрай тях в коша бюст на Вагнер; и вече близо до къщи миналата светлина догони настоящето, просмука го до насищане и всичко стана такова, каквото бе в същия този Берлин преди три години, каквото бе някога в Русия, каквото бе и ще бъде винаги.

У фрау Стобой се намери свободна стая, там още първата вечер (разтворен несесер, пръстени, свалени върху мрамора на умивалника), излетната върху дивана и припряно хапвайки си стафиди, без които не можеше нито ден, тя подхвана това, към което постоянно се връщаше вече почти от девет години, отново повтаряше — заплетено, мрачно, засрамено, извърнала очи, сякаш си признаваше нещо тайнствено и ужасно, — че все повече вярва: баща му на Фьодор е жив, нейният траур е нелепост, никой никога не е потвърдил неясната вест за гибелта му, той е някъде в Тибет, в Китай, в плен, в затвор, в някакъв отчаян въртоп от затруднения и нещастия, възстановява се след дълга, дълга болест — и внезапно ще влезе, след като шумно разтвори вратата и изтупа крака на прага. И още повече отпреди на Фьодор от тези думи му бе и хубаво, и страшно. Неволно свикнал през тези години да смята баща си за мъртъв, вече усещаше нещо уродливо във възможността той да се завърне. Допустимо ли е животът да извърши не просто чудо, а чудо, напълно лишено (непременно така — иначе е непоносимо) и от най-малък оттенък на свръхестественост? Чудото на това завръщане би се свеждало до неговото земно естество, до съвместимостта му с разсъдъка, до мигновеното въвеждане на невероятния случай в условно разбираемата връзка между обикновените дни; но колкото повече нарастваше с годините изискването за такава естественост, толкова по-мъчно ставаше за живота да го изпълни — и сега Фьодор го хващаше страх не просто да си представи призрак, а призрак, който да не е страшен. Имаше дни, през които му се струваше — ей сега на улицата (в Берлин има такива задънени улички, където в здрача душата сякаш се разлива) към него ще се приближи просяк, старец на около седемдесет години в приказни дрипи, обраснал с брада до очите, внезапно ще му намигне и ще каже както някога: здрасти, синко! Баща му често го навестяваше насън, сякаш току-що завърнал се от някаква чудовищна каторга, понесъл телесни изтезания, за които е забранено да се споменава, вече преоблякъл се в чисти дрехи — за тялото под тях не бива да се мисли, — и с неприсъщ му израз на неприятна многозначителна навъсеност, потен и сякаш леко озъбен, седнал на трапезата сред умълчалото се семейство. А когато, превъзмогнал чувството за фалш в самия стил, натрапван от съдбата, все пак се насилеше да си представи пристигането на своя жив баща, остарял, но безспорно близък, и най-пълното, най-убедителното обяснение за нямото му отсъствие, вместо щастие го обземаше мътен страх, който обаче веднага изчезваше, отстъпвайки пред усещането за удовлетворена хармония, щом той отместеше тази среща извън пределите на земния живот.

Но от друга страна… Случва се дълго да ти обещават голям късмет, в който не вярваш още от самото начало, тъй като не прилича на останалите дарове на съдбата, а дори и да мислиш понякога за него, изпитваш някакво снизхождение към фантазията — но когато най-сетне в съвсем делничен ден западен вятър довее новината, просто, мигновено и напълно помитаща всякаква надежда за този късмет, внезапно учуден разбираш, че макар и да не си вярвал, през цялото време си живял с него, без да съзнаваш постоянното, домашно присъствие на мечтата, отдавна охранила се и станала самостоятелна до такава степен, че сега няма как да я изтласкаш от живота, без да оставиш дупка в него. Така и Фьодор Константинович, макар против разума, макар и да не си представяше как ще се въплъти, лелееше обичайната мечта за завръщането му, тайнствено украсила живота и сякаш издигнала го над равнището на съседните животи, затова виждаше много далечни, необичайни неща, също както през детството, когато баща му го вдигаше под мишниците, та да зърне нещо интересно отвъд оградата.

След първата вечер, щом освежи надеждата си и се убеди, че същата надежда е жива и у сина й, Елизавета Павловна повече не спомена за нея с думи, но както винаги, тя се подразбираше във всичките им разговори особено защото не разговаряха кой знае колко на глас — често се случваше след няколкото минути оживено мълчание Фьодор изведнъж да забележи: през цялото време и двамата чудесно са знаели за какво става дума в двойната им, сякаш подмолна беседа, внезапно избликнала навън в един поток, с разбираеми и за двамата думи. Понякога играеха така: седнали един до друг, всеки си представяше мълчаливо, че се разхождат по един и същ път в Льошино, излизат от парка, минават по пътечката край нивята (отляво зад елшака е реката) през сенчестите гробища, където кръстовете сред петна от слънце показват с ръце размера на нещо преголямо и където някак е неудобно да си откъснеш малина, през реката, отново нагоре през гората, отново към реката, към Pont des Vaches^[1] и нататък през боровете, и по Chemin du Pendu^[2] — свои, недразнещи руския им слух названия, измислени още когато дедите им са били деца. И внезапно сред тази безгласна разходка, извършвана от две мисли, ползвайки се според правилата на играта от мярката човешка крачка (макар че в миг можеха да прелетят владенията си), двамата спираха и казваха кой къде се намира; когато се окажеше, както често ставаше, че никой не е избързал напред, че са спрели в една и съща горичка — у майката и сина пламваше еднаква усмивка през общата сълза.

Много бързо навлязоха във вътрешния си ритъм на общуване, защото малко бе новото, което да не знаят от писмата си. Тя му доразказа за наскорошната сватба на Таня, която сега с непознатия си за Фьодор мъж, свестен, спокоен, много учтив и с нищо незабележим господин, „работещ в областта на радиото“, била заминала до януари в Белгия, и че когато се върнели, щяла да се настани с него в ново малко жилище в огромна сграда край една от парижките градски врати: радвала се да се измъкне от малкото хотелче със стръмно тъмно стълбище, където дотогава бе живяла заедно с Таня в миниатюрна, но многоъгълна стая, изцяло поглъщана от огледалото и посещавана от разнокалибрени дървеници — от прозрачнорозови бебета до кафяви тлъстокожи дебелани, — живеещи на семейства ту зад стенния календар с пейзаж на Левитан, ту по-наблизичко, зад пазвата на прокъсаните тапети точно над двойното легло; но както се радвала на новия си дом, тя се и страхувала от него: зетят не й бе по сърце, имаше нещо престорено в бодряшкото показно щастие на Таня — „нали разбираш, не е съвсем от нашите среди“, избъбри веднъж тя, стиснала челюсти и загледана надолу, но това не беше всичко, Фьодор впрочем вече знаеше за онзи, другия човек, когото Таня обичаше и който не я обичаше.

Излизаха доста често, Елизавета Павловна както винаги сякаш търсеше нещо, бързо обгръщаше света с летящия поглед на своите пъстри очи. Германското празниче се случи дъждовно, тротоарите изглеждаха надупчени от локвите, през прозорците тъпо горяха светлинките по елхите, тук-там по ъглите на улиците рекламен Дядо Коледа с червено наметало, с гладни очи раздаваше обяви. Във витрините на универсалния магазин някакъв долен тип бе измислил да изложи манекени, облечени като скиори, върху бертолетов сняг под Витлеемската звезда. Веднъж видяха скромно комунистическо шествие — по кишата, с мокри знамена, — повечето участници в него бяха прекършени от живота, гърбави и хроми, кекави, много грозни жени и малко солидни еснафи. Запътиха се да погледнат къщата, жилището, където тримата бяха прекарали две години, ала портиерът беше друг, предишният собственик вече се бил споминал, на познатите прозорци се виждаха чужди пердета и сърцето им някак не можеше да познае нищо. Отидоха и на кино, даваха руски филм, при което с особен шик бяха показани гроздовите зърна пот, търкалящи се по лъсналите лица на фабрични работници — а фабрикантът все пушеше пура. И, разбира се, заведе я у Александра Яковлевна.

Гостуването не бе особено сполучливо. Чернишевска посрещна гостенката с печално умиление, явно показвайки колко отдавна и здраво ги е свързал опитът на мъката; Елизавета Павловна най-много се интересуваше как се отнася тя към стихотворенията на Фьодор, защо никой не пише за тях. „Може ли да ви целуна?“ — попита Чернишевска на раздяла, вече повдигайки се на пръсти: беше една глава по-ниска от Елизавета Павловна, която се сведе към нея с някак невинна и радостна усмивка, напълно унищожила смисъла на прегръдката.

— Нищо, трябва да търпим — каза Александра Яковлевна, докато им отваряше да излязат на стълбището, закрила брадичка с края на мекия шал, в който се загръщаше. — Трябва да търпим, така съм се научила да търпя, че бих могла да предавам уроци по търпение, но мисля, че и вие също добре сте преминали тази школа.

— Да ти кажа — подхвана Елизавета Павловна, докато предпазливо, но леко се спускаше по стълбището, без да обръща сведена глава към сина си, — май просто ще купя цигарена хартия и тютюн, защото инак излиза малко скъпичко. — И веднага допълни със същия глас: — Господи, колко ми е мъчно за нея.

И наистина, как да не съжалиш Александра Яковлевна. Мъжът й вече четвърти месец бе в приюта за отслабнали души, в „жълтеникавата къща“, както самият той закачливо се изразяваше в минути на проблясък. Още през октомври Фьодор Константинович му бе ходил на свиждане. В разумно обзаведената болнична стая седеше напълнелият, розов, чудесно избръснат и напълно луд Александър Яковлевич с гумени пантофи и непромокаема мушама с качулка.

— Как, нима сте умрели? — бе първото, което попита: по-скоро недоволно, отколкото учудено.

Понеже беше „председател на дружеството за борба срещу отвъдното“, все измисляше различни начини, за да не се допускат призраци (лекарят прилагаше новата система за „логично преструване“ и не му пречеше), а сега, изхождайки вероятно от другата й непроводимост, изпитваше гумата, ала резултатите явно излизаха по-скоро отрицателни, защото, щом Фьодор Константинович понечи да вземе стола, бутнат встрани, Чернишевски възкликна раздразнено:

— Оставете го, чудесно виждате, че на него седят двамина…

И това „двамина“, и скърцащата, припляскваща при всяко негово движение мушама, и безмълвното присъствие на служител, сякаш това бе свиждане в затвор, и всичките приказки на болния се сториха на Фьодор Константинович непоносимо карикатурно огрубяване на сложното, прозрачно, още благородно, макар и полубезумно състояние на душата, в което тъй доскоро Александър Яковлевич бе общувал с изгубения си син. С онзи сочно вицаджийски тон, пазен преди за шеги — а сега говореше сериозно, — той започна надълго и нашироко да се вайка, кой знае защо, все на немски, че хората прахосват пари за зенитни оръдия и за въздушни отрови, а хич не ги е еня да водят другата, милион пъти по-важна борба. В края на слепоочието си Фьодор Константинович имаше синина с одраскано — заранта си беше блъснал главата в реброто на радиатора, докато припряно търсеше под него капачката от пастата за зъби. Александър Яковлевич внезапно прекъсна словото си и с отвращение и тревога посочи с пръст слепоочието му.

— Was haben Sie da?^[3] — попита той, болезнено намръщен.

Сетне се подсмихна изкриво и като все по-силно се ядосваше и се вълнуваше, взе да приказва, че не могат да го преметнат: веднага е познал пресния самоубиец. Служителят се приближи до Фьодор Константинович и го помоли да си иде. Докато минаваше през гробищно разкошната градина, покрай тлъстите лехи, където в блажено успение цъфтяха басово пурпурни гергини, и отиваше към пейката (там го очакваше Александра Яковлевна, която никога не влизаше при мъжа си, но прекарваше цели дни в непосредствена близост до жилището му — угрижена, бодра, винаги с пакети), докато вървеше по пъстрия чакъл между миртовите храсти, приличащи на мебели, и вземаше срещнатите посетители за параноици, Фьодор Константинович си мислеше тревожно, че нещастието на Чернишевски е нещо като подигравателна вариация на тема неговата мъка, пронизана от надежда — и чак доста по-късно разбра цялата изящност на королария и цялата безупречна композиционна стройност, с която това странично звучене се включваше в живота му.

Три дни, преди майка му да замине, в голямата, добре позната на руските берлинчани зала, собственост на Дружеството на зъболекарите, ако се съди от портретите на мастити дентисти, гледащи от стените, се състоя публична литературна вечер, в която участвуваше и Фьодор Константинович. Събраха се малко хора, беше студено, пред вратите пушеха все същите вечни представители на местната руска интелигенция — и както винаги, щом зърнеше едно или друго симпатично лице, Фьодор Константинович се устремяваше към него с искрено удоволствие, заменящо се от скука след началния порив на разговора. На първия ред към Елизавета Павловна се присъедини Чернишевска; по това как майка му нарядко обръща глава ту насам, ту натам, ту си оправя прическата отзад, Фьодор, който витаеше по залата, заключи, че компанията на съседката не й е интересна. Най-сетне започнаха. Отначало чете именит писател, който навремето бе публикувал във всички руски списания, побелял, избръснат старец, приличащ по нещо на папуняк с прекалено добри очи за литературата; той прочете с разбран битов бъбреж повест из петербургския живот в навечерието на революцията с героиня, смъркаща етер, с шикарни шпиони, с шампанско, с Распутин и с апокалиптично апоплектични залези над Нева. След него някой си Крон, публикуващ под псевдонима Ростислав Странни, зарадва присъстващите с дълъг разказ за романтично приключение в стоокия град, под чужди небеса: за красота епитетите бяха сложени зад съществителните, глаголите също се бяха дянали някъде и, кой знае защо, десет пъти се повтаряше думата „предпазливо“ („тя предпазливо усмивка пророни“, „разцъфваха кестени предпазливо“). След антракта нагъсто потекоха поети: висок младеж с лице като копче, друг, нисичък, но с голям нос, госпожица, възрастен с пенсне, още една госпожица, още един младеж, накрая — Кончеев, който, за разлика от победоносната дикция на останалите, тихо и отпуснато промърмори стихотворенията си, но в тях от само себе си живееше такава музика, в подножието на неясния стих се разкриваше такава бездна от смисъл, такова доверие вдъхваха звуците и толкова изумително беше, че ето на, от същите думи, които всички нижат, внезапно изникваше, лееше се и се изплъзваше, без да утоли докрай жаждата, някакво неприличащо на думи, ненуждаещо се от думи своеобразно съвършенство — за пръв път тази вечер аплодисментите не бяха престорени. Последен излезе Годунов-Чердинцев. Той прочете от написаните през лятото стихотворения тези, които Елизавета Павловна толкова обичаше — руското:

Брезите жълти стинат в синевата…

и берлинското, започващо със строфата:

Тук всичко тъй е плоско, вяло,

с тъй зле направена луна,

макар от Хамбург специално

да е докарана за нас —

и това, което най-силно я трогваше, макар че тя някак не го свързваше със спомена за младата жена, която бе умряла отдавна и която Фьодор бе обичал на шестнайсет години:

На моста стар под сенки леки

стояхме в залезния час.

— Ти лястовичката навеки

ли ще запомниш? — питах аз.

— Разбира се! — отвърна меко…

И как извика в тези сенки

край нас животът прелетял:

до утре, до смъртта, навеки —

веднъж на моста овехтял.

Но вече бе късно, мнозина се придвижваха към изхода, някаква дама се обличаше гърбом към подиума, ръкопляскаха му слабо… Вън чернееше мокра нощ с бесен вятър: никога, никога не ще стигнем до вкъщи. Но все пак трамваят дойде и увесил се на ремъка до входа над майка си, Фьодор Константинович с тежко отвращение мислеше за стихотворенията, които беше написал до днес, за думите пролуки, за изтичането на поезията и в същото време с някаква радостна, горда енергия, със страстно нетърпение вече диреше да създаде нещо ново, още неизвестно, истинско, напълно отговарящо на дарбата, която чувствуваше като бреме в себе си.

Преди нейното заминаване двамата седяха до късно в неговата стая — тя в креслото, където леко и сръчно (а нали преди не умееше) кърпеше и поръбваше излинелите му дрехи, а той на дивана, като си гризеше ноктите, четеше дебела опърпана книга; по-рано, през юношеството, бе пропускал някои страници — „Анджело“, „Пътуване до Ерзерум“, — но напоследък намираше особена наслада именно в тях: тъкмо му бяха попаднали думите „Границата съдържаше нещо тайнствено за мен; от дете пътешествията бяха моя любима мечта“, когато внезапно нещо силно и сладко го бодна. Без още да разбира, остави книгата и със слепи пръсти бръкна в картонената кутия с натъпкани с тютюн папироси. В същата минута майка му, без да вдига глава, продума:

— Какво си спомних ей сега! Смешните двустишия за пеперудите, които съчиняваше заедно с него, когато се разхождахте, нали помниш: „Облякъл се Фраксин, под палтото е с фрак син.“

— Да — отвърна Фьодор, — някои бяха направо епични: не е лист, дар на Борея, а е кацнала arborea.

(Какво беше! Баща му току-що бе донесъл от пътуването си най-първия екземпляр, беше го намерил по време на пътя през Сибир — дори още не бе успял да го опише — и ето че през първия ден след пристигането в льошинския парк, на две крачки от къщата, без изобщо да мисли за пеперуди, на разходката с жена си, с децата, докато подхвърляше топката за тенис на фокстериерите, докато се наслаждаваше на завръщането, на нежното време, на здравото си и весело семейство, но несъзнателно с опитния поглед на ловец забелязвайки всяко попаднало му насекомо, внезапно посочи на Фьодор с върха на бастунчето пухкава, червеникава, с вълнисто изрязани крила копринарка от рода на листо-подобните, заспала на стъбълце под храста; понечи да я отмине — видовете в този род много си приличат, — но най-неочаквано приклекна, сбърчи чело, огледа находката си и внезапно изрече с ярък глас:

— Well, I’m dammed!^[4] За какво ли се влачих толкова далеч!

— Винаги съм ти казвала — през смях се намеси майка му.

Мъхестото миниатюрно чудовище в ръката му бе тъкмо донесената нова пеперуда — и то къде, в Петербургска губерния, чиято фауна е изследвана толкова добре! Но както често се случва, развихрилата се сила от съвпадения не миряса, издържа още един етап, защото след няколко дни стана ясно: тази нова пеперуда е току-що описана по същите тези петербургски екземпляри от един колега на баща му и Фьодор плака цялата нощ: изпревариха ни!)

Ето че тя се стегна да се връща в Париж. В очакване на влака стояха дълго на тесния перон, до повдигачната машина за багажа, а на другите коловози се забавяха за минута, припряно хлопайки врати, тъжните градски влакове. Влетя бързият за Париж. Майка му се качи и веднага се подаде усмихната на прозореца. До съседния солиден спален вагон, изпращайки някаква простичка старица, бе застанала бледа красавица с червени устни, облечена в черно копринено палто с висока кожена яка, до нея бе прочут летец акробат: всички го зяпаха, шала му, гърба му, сякаш търсеха крила.

— Искам да ти предложа нещо — весело изрече майка му на раздяла. — Останаха ми към седемдесет марки, изобщо не ми трябват, а за теб е важно да се храниш по-добре, не мога да те гледам колко си слабичък. Ето, вземи.

— Avec joie^[5] — отвърна той, като веднага си намисли годишна карта за държавната библиотека, млечен шоколад и користна млада германка, каквато понякога в груба минута все се канеше да си намери.

Умислен, разсеян, измъчван от неясната мисъл, че май не е казал нещо най-важно на майка си, Фьодор Константинович се върна в стаята си, събу обувките, отчупи с късчето сребро крайче шоколад, дръпна отворената книга на дивана… „Жътвата струеше в очакване на сърпа.“ Отново същото божествено убождане! И как зовеше, как подсказваше редът за Терек („А колко ужасен беше!“) или — още по-точно, още по-близо — за татарските жени: „Те яздеха, увити в яшаци: виждаха се само очите и токчетата им.“

Така се вслушваше в най-чистия звук на Пушкиноия камертон — и вече знаеше какво именно иска този звук от него. Две седмици след заминаването на майка си й писа какво е наумил, че за замисъла му е помогнал прозрачният ритъм на „Ерзерум“, а тя му отвърна така, сякаш вече е знаела. „Отдавна не съм била толкова щастлива, както при тебе в Берлин — писа тя, — ала внимавай, това начинание не е от лесните, с цялата си душа усещам, че прекрасно ще го осъществиш, но помни, нужни са много точни сведения и съвсем малко семейна сантименталност. Ако нещо ти трябва, ще ти пиша всичко, каквото мога, но за специалните сведения се погрижи сам, нали това е най-важното, вземи всички негови книги и книгите на Григорий Ефимович^[6], и книгите на великия княз, и други, и други, разбира се, ще се ориентираш в това, непременно потърси Василий Германов Крюгер, намери го, стига още да е в Берлин, често пътуваха двамата, спомням си, потърси и другиго, по-добре от мен знаеш кого, пиши на Авинов, на Верити, пиши на германеца, който идва у нас преди войната (Бенгас? Бонгас?), пиши до Щутгарт, до Лондон, до Тринг в Оксфорд, навред, débrouille-toi^[7], нали аз нищо не разбирам от тези неща, само в ушите ми звучат имената, а колко съм сигурна, че ще успееш, мили мой.“ Но той още изчакваше — от замисления труд го облъхваше щастие, страхуваше се от припряност да не увреди това щастие, пък го плашеше и сложната отговорност на труда, не беше още готов за него. Продължавайки тренировъчния режим през цялата пролет, хранеше се с Пушкин, вдишваше Пушкин — увеличава се обемът на дробовете на Пушкиновия читател. Докато се учеше на точност в думите и на чистота в съчетаването им, извеждаше прозрачността на прозата до ямб и сетне го преодоляваше, за жив пример му служеше:

Недай си Бог да видя руски бунт,

безсмислен, зъл и безпощаден.

Закалявайки мускулите на музата, като с железен бастун излизаше на разходка с наизустени цели страници от „Пугачов“. Насреща му се запътваше Каролина Шмит^[8], силно начервена девойка, смирена и скромна наглед, купила кревата, на който е умрял Шонинг. Оттатък Грюнвалдската гора пушеше лула на прозореца си надзирател, приличащ на Симеон Вирин, и по същия начин на перваза бяха наредени саксии с балсамин. Небесносин сукман на госпожица-селянка се мяркаше сред елшака. Намираше се в това състояние на чувствата и душата, когато материалното, отстъпило пред мечтанията, се слива с тях в неясните видения на първия сън.

Пушкин навлизаше в кръвта му. С гласа на Пушкин се сливаше гласът на баща му. Целуваше горещата малка ръка, вземайки я за другата, за едрата ръка, лъхаща на сутрешен кравай. Помнеше, че им бяха взели бавачка оттам, откъдето бе Арина Радионовна: оттатък Гатчина, от Суйда — бе на час път от техните места; и тя също говореше „ей тъй песнопойно“. Бе чувал как през свежото лятно утро, когато слизаха към къпалнята, върху чиято дъсчена стена златно преливаше отражение от водата, баща му с класически патос повтаряше това, което смяташе за най-прекрасното от всички писани някога по света стихове: „Тук Аполон е идеал, там Ниобея е печал“, и Ниобея с червеникаво крило и седеф се мярваше над самогризката в крайбрежната полянка, където през първите дни на юни нарядко срещаха дребен „чер“ аполон.

Без почивка, в упоение (в Берлин с поправка от тринайсет дни вече също бе началото на юни), сега истински се готвеше за работа, събираше материали, четеше до съмване, изучаваше карти, пишеше писма, срещаше се с нужните хора. От прозата на Пушкин премина към неговия живот, така че в началото ритъмът на Пушкиновия век се смесваше с ритъма на бащиния му живот. Научните книги (с печата на Берлинската библиотека неизменно на деветдесет и девета страница), познатите томове на „Пътешествия на натуралиста“ в непознати черно-зелени корици бяха поставени до старите руски списания, в които той диреше Пушкинов отблясък. Там веднъж се натъкна на чудесните „Очерци от миналото“ от А. С. Сухошчоков, в които между другото имаше две-три страници за дядо му, Кирил Илич (баща му бе споменавал за тях — с неудоволствие), и това, че мемоаристът го докосваше в случайна връзка с мисли за Пушкин, сега му се стори някак особено важно, нищо, че бе описал Кирил Илич като скубач и пройдоха.

„Разправят — пишеше Сухошчоков, — че човек, комуто са отрязали крака до бедрото, още дълго го усеща, мърда несъществуващи пръсти и напряга несъществуващи мускули. По същия начин Русия още дълго ще чувствува живото присъствие на Пушкин. Има нещо привличащо като пропаст във фаталната му съдба, а и самият той чувствуваше, че с фатума е имал и ще има особени сметки. Допълнително към поета, извличащ поезия от миналото си, той я намираше и в трагичната мисъл за бъдещето. Тройната формула на човешкото битие: невъзвратимост, несбъдване, неизбежност, му бе добре позната. А колко му се живееше! В споменатия вече албум на моята «академична» леля собственоръчно бе записал едно стихотворение, което и до днес помня с ума и очите, така че дори виждам разположението му на страницата:

Живот, за мен не си пустиня.

Живее ми се на света.

Душата моя не изстина,

прощавайки се с младостта.

 

Съдбата пак ще ме съгрее,

ще ме опие звезден час.

Мицкевич нека още зрее,

а своето ще свърша аз.

Никой поет според мен не се е вглеждал в бъдното толкова често ту на шега, ту суеверно, ту вдъхновено сериозно. И досега в Курска губерния е жив над стогодишен старец, когото помня вече възрастен, възглупав и злобен, а Пушкин го няма с нас. През своя дълъг живот при срещите ми с бележити таланти и при важни събития често съм се замислял как той би се отнесъл към това, към онова: нали би могъл да види освобождаването на селяните, би могъл да прочете «Ана Каренина»!… Сега, като се връщам към тези свои мечти, си спомням, че на младини дори имах нещо като видение. Този психологически епизод е свързан със спомен за един човек, жив и здрав и до днес, когото ще нарека Ч. Дано не ми се разсърди заради това съживяване на далечното минало. Семействата ни поддържаха познанство, моят дядо и неговият баща някога били приятели. Когато през 36 година бил в чужбина, този Ч., тогава съвсем млад (нямал дори седемнайсет), се сдърпал със семейството си, като по този начин, както разправят, ускорил кончината на баща си, герой от Отечествената война^[9], и в компанията на някакви хамбургски търговци преспокойно отплавал за Бостън, а оттам попаднал в Тексас, където успешно се заел с говедовъдство. Така изминали двайсет години. Прахосал натрупаното си богатство на карти на един кораб по Мисисипи, върнал си го във вертепите на Нови Орлеан, отново го профукал и след безобразно продължителни, шумни дуели с пистолет в затворени помещения, по онова време модни за Луизиана, и след много други приключения му домъчняло за Русия, където впрочем го очаквали бащините имоти, и също тъй безгрижно леко, както заминал, се върнал в Европа. Един зимен ден през 1858 година се изтърси у нас на Мойка; баща ми беше заминал някъде, посрещнахме го все млади хора. Докато гледахме това презморско конте с черна мека шапка и черни дрехи, сред чийто романтичен мрак особено ослепително изпъкваше копринената риза с бухнали дипли и синкаво-люляково-розовата жилетка с диамантени копчета, двамата с брат ми едва удържахме смеха си и веднага решихме да се възползваме, че през всичките тези години той не е чувал нищо за родината си, сякаш тя е пропаднала някъде, така че, събудил се сега като четирийсетгодишен Рип ван Уинкъл^[10] в променилия се Петербург, Ч. жадуваше за всякакви сведения, с които обилно се захванахме да го снабдяваме, лъжейки го на поразия. Например на въпроса дали Пушкин е жив и какво пише, кощунствено отговорих: «Ами да, тези дни публикува нова поема.» Същата вечер заведохме Ч. на театър. Впрочем не сполучихме кой знае колко. Вместо да го нагостим с нова руска комедия, показахме му «Отело» с прочутия чернокож трагик Олдридж в главната роля. Нашия плантатор в началото дори го досмеша от появата на истински негър на сцената. Остана безразличен към дивната сила на играта му и повече оглеждаше публиката, особено нашите петербургски дами (за една от които скоро се ожени), погълнати в този миг от завист към Дездемона.

— Я вижте кой седи до нас — внезапно се обърна тихо брат ми към Ч. — Ей там, вдясно от нас.

В съседната ложа седеше старец… Дребен, с износен фрак, жълтеникавомургав, с чорлави пепеляви бакенбарди и прошарена рядка, рошава коса, той твърде оригинално се наслаждаваше на играта на африканеца: дебелите му устни потрепваха, ноздрите му се издуваха, при някои реплики дори подскачаше и удряше от удоволствие по преградата, а пръстените му святкаха.

— Кой е той? — попита Ч.

— Как, не го ли познахте? Вгледайте се по-добре.

— Не го познавам.

Тогава брат ми се ококори и прошепна:

— Та това е Пушкин!

Ч. погледа… и след миг се заинтересува от друго. Сега ми е смешно при спомена за настроението, обзело ме тогава: лудорията, както често се случва, се обърна от опаката си страна и лекомислено извиканият дух не желаеше да си иде; не можех да се откъсна от съседната ложа, гледах тези резки бръчки, широкия нос, големите уши… побиваха ме тръпки, цялата Отелова ревност не можеше да ме разсее. Какво би било, ако е наистина Пушкин, фантазирах си аз, Пушкин на шейсет години, Пушкин, пощаден от куршума на фаталния пройдоха, Пушкин, навлязъл в разкошната есен на своя гений… Ето го тук, ето, тази жълта ръка, която стиска сега бинокъла, е написала «Анчар», «Граф Нулин», «Египетски нощи»… Действието свърши; избухнаха ръкопляскания. Прошареният Пушкин скочи поривисто и все още усмихнат, със светло блеснали млади очи набързо излезе от ложата.“

Сухошчоков не е прав, като рисува дядо ми празноглав комарджия. Просто интересите на последния се намирали в друга плоскост, различна от мисловния бит на младия петербургски литератор дилетант, какъвто бил тогава нашият мемоарист. Дори и Кирил Илич да е щурял на младини, след женитбата не само уляга, но и се хваща на държавна служба, заедно с това удвоява със сполучливи похвати наследения имот, а сетне заживява на село и изявява необикновено умение за водене на стопанството, между другото създава нов сорт ябълки, оставя интересна „Записка“ (плод на свободното време през зимата) за „Равенството пред закона в царството на животните“ и предложение за остроумна реформа с модното тогава заплетено заглавие „Съновидения на Египетския Бюрократ“, а вече на стари години заема важен търговско дипломатически пост в Лондон. Бил е добър, смел, правдив, с чудачества и страсти — какво повече? В семейството остава легендата, че след клетвата да не играе никога вече комар не може дори физически да се намира в стая, в която има тесте карти. Старинният колт, който му служил добре, и медальонът с портрета на тайнствена жена неудържимо привличаха мечтите на детството ми. Той кротко приключи живота си, запазил до края свежестта на бурното му начало. През 1883 година, когато се завръща в Русия вече не луизиански авантюрист, а руски високопоставен служител, издъхва през един юлски ден на кожения диван в малката синя ъглова стая, където по-късно държах своята колекция от пеперуди; в предсмъртното си бълнуване приказвал все за огньове и музика на някаква голяма река.

Баща ми е роден през 1860 година. Любовта към пеперудите му е от гувернанта германец (впрочем къде се дянаха сега тези особняци, които учеха руските деца да обичат природата — зелено сакче, тенекиена кутия на ремък, набодена с пеперуди шапка, дълъг учен нос, невинни очи зад очила, — къде са те, къде са скелетите им; да не са били някаква особена порода германци за руско ползуване или нещо недовиждам?). Завършил рано, през 1876 година, гимназия в Петербург, той получава университетско образование в Англия, в Кеймбридж, където изучава биология под ръководството на професор Брайт. Първото си пътешествие, околосветското, извършва още преди смъртта на баща си и оттогава до 1918 година целият му живот се състои от странствания и писане на научни трудове. Основните му произведения са: „Lepidoptera Asiática“ (8 тома, излизали от 1890 до 1917 година), „Ципокрилите в Руската империя“ (излязоха първите 4 тома от предполагаемите 6 от 1912 до 1916 година) и най-известното на широката публика „Пътешествията на натуралиста“ (7 тома, 1892–1912 година). Тези трудове единодушно бяха признати за класически и още на младини името му зае едно от първите места сред тези на проучвателите на руско-азиатската фауна заедно с имената на инициаторите Фишер фон Валдхайм, Менетрие, Еверсман^[11].

Той работеше в тясна връзка с бележитите си руски съвременници. Холодковски^[12] го нарича „конкистадор на руската ентомология“. Сътрудник е на Шарл Обертюр, на вел. кн. Николай Михайлович, на Лич, на Зайц. В специализираните списания са пръснати стотици негови статии, от които първата — „За особеностите в появата на някои пеперуди в Петербургска губерния“ (Horae Soc. Ent. Ross.), излиза през 1877 година, а последната — „Austautia simonoides n. sp., a Geometrid moth mimicking a small Parnassius“ (Trans. Ent. Soc. London) — през 1916 година. Язвително и убедително спори с Щаудингер^[13], автор на прочутия „Katalog“. Вицепрезидент е на Руското ентомологично дружество, действителен член на Московското дружество на изпитателите на природата, член е на Императорското руско географско дружество, почетен член е на многобройни научни дружества в чужбина.

Между 1885 и 1918 година обикаля невероятно пространство, като нанася на карта пътя си с мащаб от пет версти в продължение на много хиляди версти и събира поразителни колекции. През тези години извършва осем големи експедиции, продължили общо осемнайсет години; но между тях има много дребни пътешествия — „диверсии“, както ги наричаше, при което смяташе за такива дреболии не само пътуванията из най-неизследваните европейски страни, но и околосветското пътешествие, което прави на младини. Щом се залови сериозно за Азия, изследва Източен Сибир, Алтай, Фергана, Памир, Западен Китай, „островите в Гобийско море и неговите брегове“, Монголия, „непоправимия материк“ на Тибет и с точни, пълноценни думи описа пътешествията си.

Такава е общата схема на живота на моя баща, извадена от енциклопедията. Тя още не е запяла, но вече долавям живия й глас. Остава да кажа, че през 1898 година, на 38 години, се жени за Елизавета Павловна Вежина, двайсетгодишна дъщеря на известен държавен деец, че има две деца от нея, че в паузите между пътешествията…

Мъчителен, трудноизразим с думи, донякъде кощунствен въпрос: дали й е било добре с него, заедно и разделени? Дали да засегна този вътрешен свят, или да се огранича само с описването на пътищата — arida quaedam viarum descripto? „Скъпа мамо, вече имам голяма молба към теб. Днес е 8 юли, неговият рожден ден. В друг ден не бих се решил да поискам това от теб. Напиши ми нещо за него и за себе си. Не такова, каквото мога да намеря в общата ни памет, а каквото само ти си почувствувала и преживяла.“ И ето отговора: „Представи си — сватбено пътешествие, Пиренеите, дивно блаженство от всичко, от слънцето, от ручеите, от цветята, от снежните върхове, дори от мухите в хотелите — и понеже всеки миг сме заедно. Една сутрин май ме заболя глава или може да е било прекалено горещо за мен, той каза, че ще излезе преди закуска да се разходи половин час. Кой знае защо, помня, че седях на балкона в хотела (наоколо тишина, планини, дивните скали на Гаварни) и за пръв път четях книга, непредназначена за девойки, «Une vie»^[14] на Мопасан, тогава тя много ми хареса, както си спомням. Гледам си часовничето, вече е време за закуска, минало е повече от час, откакто излезе. Чакам. Отначало малко се ядосах, после започнах да се тревожа. Донесоха закуската на терасата, не можах нищо да хапна. Излязох на полянката пред хотела, върнах се в стаята, пак излязох. След още час бях в неописуемо състояние от ужас, от вълнение, Бог знае от какво. За първи път бях далеч от дома, бях неопитна и плашлива, а и тази «Une vie»… Реших, че ме е напуснал, най-глупави и страшни мисли пълнеха главата ми, денят си отиваше, струваше ми се, че слугите ме гледат някак злорадо — ах, не мога да ти опиша какво беше! Дори започнах да хвърлям роклите си в куфарите, за да замина веднага за Русия, сетне внезапно си внуших, че е мъртъв, изскочих навън, забъбрих нещо безумно на хората наоколо, пращах ги в полицията. Кога гледам, идва насреща ми през полянката, лицето му толкова весело, както не го бях виждала дотогава, макар че през цялото време си беше весел, върви и ми маха, сякаш нищо не се е случило, светлите му панталони на зелени мокри петна, платнената му шапка я няма, сакото скъсано отстрани… Мисля, вече разбираш какво се бе случило. Слава Богу поне, че все пак накрая я хванал — с кърпата, на отвесна скала, — иначе щял да пренощува в планината, както преспокойно ми обясни… Но сега искам да ти разкажа друго от малко по-късно време, когато вече знаех какво е истинска раздяла. Тогава бяхте съвсем малки, ти караше третата годинка, не можеш да си го спомняш. През пролетта той замина за Ташкент. Оттам на 1 юни трябваше да замине на пътешествие и да отсъствува не по-малко от две години. Това беше вече второто му голямо пътуване през нашето време заедно. Сега често си мисля, че ако се съберат всичките години, които той е прекарал без мен от деня на сватбата ни, общо взето, ще излезе по-малко от сегашното му отсъствие. И освен това си мисля: тогава понякога ми се струваше, че съм нещастна, ала сега зная, че винаги съм била щастлива, че това нещастие е било една от багрите на щастието. Накратко, не зная какво ми стана онази пролет, сякаш се побърквах винаги когато заминаваше, но тогава ме обхвана нещо направо неприлично. Изведнъж реших, че ще го настигна и ще пътувам с него чак до есента. Скришом от всички накупих хиляди неща, представа си нямах какво ми трябва, но все ми се струваше, че пазарувам съвсем правилно и добре.

Помня бинокъла, алпенщока, походното легло, тропическия шлем и заешкото кожухче като от «Капитанска дъщеря», и седефеното револверче, и някаква брезентова грамада, от която ме хващаше страх, и някаква сложна манерка, която не можех да развинтя. Накъсо, спомни си снаряжението на Tartarin de Tarascon! Как съм могла да ви оставя толкова малки, как съм се сбогувала с вас — това ми е в мъгла, дори не си спомням вече как съм се измъкнала изпод надзора на чичо ви Олег, как съм стигнала до гарата. Но ми беше хем страшно, хем весело, чувствувах се много храбра, а на гарата всички гледаха английския ми пътен костюм с късата (entendons-nous^[15]: до глезена) карирана пола, с бинокъл през едното рамо и със сакче през другото. Такава изскочих от пътната кола в селището оттатък Ташкент, когато сред яркото слънце видях, никога не ще забравя, на сто крачки от пътя твоя баща: бе застанал, сложил крак на един бял камък, опрял лакът на оградата, разговаряше с двамина казаци. Втурнах се през камънака, виках и се смеех, той бавно се обърна и когато спрях пред него като глупачка, ме огледа цялата, примижа и каза с ужасен, неочакван глас само две думи: «Марш вкъщи!» И аз веднага се обърнах и тръгнах към своята пътна кола, качих се в нея, видях как той пак по същия начин слага крак и се обляга, продължава разговора с казаците. И ето че потеглих обратно, вцепенена, каменна, само някъде далеч у мен вече се готвеше буря от сълзи. Е, след три версти (и тук от реда в писмото изведнъж бликна усмивка) ме настигна сред облак прах на бял кон, тогава вече се сбогувахме по съвсем друг начин, затова сетне пътувах обратно за Петербург почти бодра, каквато бях заминала, само дето все се вълнувах как ли сте, добре ли ви е, но нищо, бяхте здравички.“

Не, кой знае защо, ми се струва, че помня този епизод, може би защото по-късно често говореха за него. Изобщо целият ни бит бе просмукан от разкази за баща ми, от тревога за него, от очакване на завръщането му, от скрита тъга при изпращанията и от дива радост при посрещането. Отблясък от страстта му личеше у всички ни, оцветен различно, възприеман различно, но постоянен и обичаен. Домашният му музей, където бяха наредени тесни дъбови шкафове с вадещи се стъклени чекмеджета, пълни с разпънати пеперуди (останалото — растения, бръмбари, птици, гризачи и змии — той предоставяше за изучаване на колегите си), където миришеше, както сигурно мирише в рая, и където на маси до остъклената стена работеха препаратори, беше нещо като тайнствено средищно огнище, осветило отвътре петербургската ни къща, и само тътенът на Петропавловското оръдие можеше да нарушава тишината му. Нашите роднини, неентомологичните приятели, прислугата, смирено докачливата Ивона Ивановна говореха за пеперудите не като за нещо реално, а като за атрибут на баща ми, съществуващ, доколкото съществува той, или като за недъг, с който всички отдавна са свикнали да се съобразяват, така че ентомологията у нас се превръщаше в някаква домашна халюцинация, в нещо като наше си безвредно привидение, което, без вече да учудва никого, присяда всяка вечер до камината. И в същото време никой от нашите безбройни чичовци, вуйчовци и лели не само не се интересуваше от неговата наука, но едва ли бе прочел общодостъпния му труд, който четяха и препрочитаха десетки хиляди интелигентни руснаци. Аз самият и Таня от най-ранно детство оценихме баща си и той ни се струваше по-вълшебен например от Харалд, за когото ни бе разказвал — Харалд, бил се срещу лъвове на цариградската арена, гонил разбойници в Сирия, къпал се в Йордан, превзел с атака осемдесет крепости в Африка, „Синята страна“, спасявал исландци от глад и който се прославил от Норвегия до Сицилия, от Йоркшир до Новгород^[16]. Сетне, когато и аз попаднах под обаянието на пеперудите, в душата ми нещо се разтвори, преживях всичките пътешествия на баща си, сякаш аз самият съм ги извършил, виждах насън лъкатушния път, кервана, разноцветните планини, завиждах на баща си безумно, мъчително, до сълзи — горещи и бурни, внезапно бликващи на масата, когато обсъждахме негови писма от пътя или дори при обикновеното споменаване на далечна, далечна местност. Всяка година с наближаването на пролетта, преди да се преместим на село, чувствувах в себе си бедна частица от онова, което бих изпитал преди заминаване за Тибет. На проспект Невски, през последните мартенски дни, когато безбройните дървени павета синееха от влага и слънце, първата жълта пеперуда прелиташе над файтоните покрай фасадите на къщите, покрай градската дума, покрай липичките в градината. В класа бе отворен големият прозорец, врабците кацаха на перваза, учителите не се явяваха в час, оставяйки вместо това сякаш квадрати синьо небе с футболна топка, падаща от синевата. Кой знае защо, по география винаги имах лоша оценка, а с какъв израз понякога нашият географ споменаваше името на баща ми, как при това се обръщаха към мен любопитните очи на моите другари, как у мен самия от потискан възторг и от страх да не го издам кръвта ми приливаше и отливаше — и днес, когато си мисля колко малко зная, колко лесно мога някъде да направя глупашка грешка, докато описвам изследванията на баща си, в своя полза и за утеха си припомням неговото толкова смешно прихване, когато, прегледал мимоходом книжлето, препоръчано ни в училище от същия този географ, намери очарователен лапсус, допуснат от компилаторката (някоя си госпожа Лялина), която, обработвайки невинно Пржевалски за средните учебни заведения, явно бе приела войнишката прямота на стила в едно от писмата му за орнитологична подробност: „Жителите на Пекин изливат всичките си помии на улицата и тук постоянно можеш да видиш, както минаваш по улицата, наклякали орли ту отляво, ту отдясно.“

В началото на април при откриването на ловния сезон членовете на Руското ентомологично дружество по традиция заминаваха оттатък Чорная Речка, където в още голата и мокра брезова гора, цялата в плешивини от порест сняг, се намираше по дънерите, плоско притисната към брезовата кора с прозрачни слаби крила, любимата ни рядкост, специалността на губернията. На два пъти взе и мен. Сред тези възрастни семейни хора, съсредоточено и предпазливо свещенодействуващи в априлската горичка, имаше и стар театрален критик, и лекар гинеколог, и професор по международно право, и генерал — кой знае защо, особено ясно съм запомнил фигурата на този генерал (Х. В. Барановски — у него имаше нещо козуначено), ниско привел дебел гръб, сложил едната си ръка отзад, застанал до фигурата на баща ми, клекнал някак леко, източно — двамата внимателно оглеждат изровената с лопатка червеникава пръст; и до днес ме забавлява мисълта как ли са ги преценявали кочияшите, очакващи ги на шосето.

Понякога в лятно утро в класната ни стая доплаваше баба, Олга Ивановна Вежина, пълна, свежа, с ръкавици без пръсти и цялата в дантели. „Bonjour, les enfants“^[17] — пропяваше тя звучно, а сетне, като силно натъртваше на предлозите, известяваше: „Je viens de voir dans le jardin, près du cèdre, sur une rose un papillon de toute beauté: il était bleu, vert, pourpre, doré — et grand comme ça.^[18] Бърже грабвай сакчето — продължаваше тя, като се обръщаше към мен, — тичай в градината, може още да я завариш.“ И отплаваше, без изобщо да знае, че ако ми попаднеше такова приказно насекомо (дори нямаше смисъл да гадая коя градинска баналност е толкова живописно украсена от въображението й), щях да умра от разрив на сърцето. Понякога нашата французойка, понеже искаше да ми достави особено удоволствие, избираше да науча наизуст басня на Флориан^[19] за също толкова неестествено гиздава птиметр^[20] пеперуда. Случваше се някоя леля да ми подари книга на Фабр^[21], към чиито популярни произведения, пълни с дрънканици, с неточни наблюдения и направо с грешки, баща ми се отнасяше пренебрежително. Помня и друго: веднъж си потърсих сакчето, излязох да го диря на верандата и срещнах завръщащия се отнякъде с него на рамо вестовой на чичо, поруменял, с гальовна и лукава усмивка на малиновите устни. „Що нещо ви налових!“ — съобщи той доволен и тръсна сакчето на пода; мрежичката до обръча бе стегната с връв и се бе образувало чувалче, в което шаваха и шумоляха живинки — Боже мой, какви боклуци имаше: трийсетина щурчета, цветче на маргаритка, две водни кончета, класове, пясък, оронена до немай-къде зелева пеперуда и освен това бронзова манатарка, забелязана из пътя и добавена за всеки случай. Простонародният руснак познава и обича природата. Колко подигравки, колко предположения и въпроси съм чувал, когато, притеснен непоносимо, минавах през село с мрежичката си. „Нищо не е — мълвеше баща ми, — да беше видял физиономиите на китайците, когато веднъж събирах колекция на някаква свещена планина, или как ме изгледа една напредничава учителка във Верном, когато й обясних с какво се занимавам в дерето.“

Как да опиша блаженството на разходките ни с татко из горите, нивята, из торфените блата или постоянната лятна мисъл за него, ако пътуваше, вечната мечта да направя някакво откритие, как да опиша чувството си, когато ми показваше всичките места, където през детството си уловил това и това — гредата на полуизгнилото мостче, където през 71-ва хванал паунско око, стръмнината по друма за реката, където веднъж паднал на колене, разплакан и с молитва на уста: изпуснал я, завинаги отлетяла! А какъв чар имаше в словото му, в някак особената плавност и стройност на изразите, когато говореше за своята специалност, каква гальовна точност в движенията на пръстите, въртящи винта на изправилката или на микроскопа, какъв действително вълшебен свят се разкриваше и неговите уроци! Да, зная, така не бива да се пише с тези възгласи не се прониква до дълбините, — но перото ми още не е свикнало да следва очертанията на образа му и на мен са ми неприятни тези заврънкулки. О, не ме гледай, мое детство, с тези големи уплашени очи.

Сладостта на уроците! През топла вечер ме водеше на езерцето да наблюдавам как трепетликовата вечерница се мярка над самата вода, как потапя в нея крайчеца от тялото си. Показваше ми как се препарира гениталната арматура за определяне на видовете, неразличими външно. С особена усмивка ми обръщаше внимание на черните пеперуди в нашия парк, появяващи се тайнствено и грациозно неочаквано само през четни години. Забъркваше за мен глюкоза с бира, за да мога да ловя през страшно студена, страшно дъждовна есенна нощ по намазаните дънери, лъснали от светлината на газената лампа, многобройни и едри, гмуркащи се, забързани към примамката нощни пеперуди. Ту стопляше, ту охлаждаше златните какавидки на моите копривени пеперуди, за да мога да получавам от тях корсикански, полярни и съвсем необикновени пеперуди, сякаш изцапани с катран, с полепен копринен пух. Учеше ме как да разкрия мравуняк, за да намеря гъсеницата на синявка, сключила с тамошните жители варварски съюз, и виждах как алчно, гъделичкайки с пипалца един от сегментите на неповратливото й слузоподобно телце, мравката я принуждава да отдели капка пиян сок, която веднага поглъща — а в отплата й предоставя за храна своите личинки, също както, ако кравата ни даваше шартрьоз, ние да я храним с бебетата си. Но силната гъсеница на един екзотичен вид не се осланя на такава размяна, чисто и просто излапва мравешките дечица, а после се превръща в непроницаема какавида, която най-сетне мравките, издебнали времето на излюпването й (ала слаби ученички на опита), наобикалят, изчаквайки появата на безпомощно сбръчканата пеперуда, за да й се нахвърлят; и наистина я нападат, ала все пак тя не загива. „Никога не съм се смял толкова — рече татко, — както когато се убедих, че природата я е подсигурила с лепкаво вещество, от което мустачките и крачетата на настървените мравки се слепват и след миг те вече се търкалят и се гърчат около нея, докато тя, безразлична и неуязвима, чака крилата й да изсъхнат и укрепнат.“

Разказвал ми е за миризмите на пеперудите — мускусни, ванилени; за гласовете им: за пронизващия звук, издаван от чудовищната гъсеница на малайската вечерница, усъвършенствувала мишия цвъркот на нашата адамова глава; за лекия звучен тимпан на някои арктиди; за хитрата пеперуда в бразилската гора, имитираща чирикането на една тамошна птичка. Разказвал ми е за невероятното творческо остроумие на мимикрията, необяснима с борбата за живот (с грубата припряност на еволюционните черноработни сили), прекалено изискана за мамене на случайните врагове, пернати, люспести и други (които много не придирят, а и не си падат особено по пеперуди), и сякаш измислена от веселяк живописец тъкмо за умните човешки очи (догадка, която би могла да отведе далеч еволюциониста, наблюдаващ маймуни, които се хранят с пеперуди); разказвал ми е за тези магични маски на мимикрията: за грамадната нощна пеперуда, която в състояние на покой взема образа на загледана във вас змия; за една тропическа педомерка, оцветена също като определен вид дневна пеперуда, безкрайно далечна от нея в системата на природата, при което за по-забавно илюзията за оранжевото коремче на едната се създава при другата от оранжевите вътрешни гънки по крилата; за своеобразния харем на прочутия африкански кавалер, чиято самка лети в няколко мимични разновидности, по цвят, по форма и дори по летеж наподобявайки пеперуди от други породи (уж неядивни) и представляваща модел за многобройни други подражателки. Разправял ми е за миграцията, как по синевата се движи дълъг облак, състоящ се от милиони бели пеперуди, безразличен към посоката на вятъра, винаги на една и съща височина от земята, който меко и плавно се вие над хълмовете и отново се потапя в долините; срещне ли случайно облак от други пеперуди, жълти, се просмуква през него начаса, без да се ожълти, и отплава нататък, а нощем накацва по дърветата, които до заранта сякаш са отрупани със сняг, и отново се вдига да продължи пътя си — накъде? Заради какво? Природата още не е довършила изречението — или вече сме забравили. „Нашата репейна пеперуда — говореше той, — «начервената дама» на англичаните, «красавицата» на французите, за разлика от сродните й видове, не зимува в Европа, а се ражда в африканската степ: призори пътешественикът с късмет може да чуе как цялата равнина, блеснала в първите лъчи, пращи и хрущи от безбройното количество разпукващи се какавиди.“ Оттам поема незабавно на север, в ранна пролет стига бреговете на Европа, внезапно, за ден-два оживява кримските градини и терасите на Ривиерата; без да се мае, но оставяйки навред представители за летен разплод, се издига по-нататък на север и към края на май вече в единични екземпляри достига Шотландия, до Хелголанд, до нашите места, а оттам и до крайния материков север: хващали са я дори в Исландия! В странен, неприличащ на нищо полет, бледа, едва разпознавана, обезумялата пеперуда кръжи между льошинските ели, избрала суха ивица земя, а към края на лятото по магарешките тръни, по астрите вече се наслаждава на живота чаровното й възрозово потомство. „Най-трогателното е — добавяше татко, — че през първите студени дни се забелязва обратното явление, отлив: пеперудата се устремява на юг, за да презимува, но, естествено, загива, без да стигне до топлите краища.“

Едновременно с англичанина Tutt, който в швейцарските планини наблюдавал същото, както и баща ми в Памир, татко бе открил истинската природа на роговото образувание, появяващо се под края на коремчето при оплодените самки на аполоните, изяснявайки, че съпругът с чифт шпакловидни израстъчета поставя на съпругата си изваян пояс на верността собствено производство, съвсем различен при всеки вид от този род, ту като лодчица, ту като охлювче, ту — както при крайно редкия тъмнопепеляв orpheus Godunov — във формата на малка лира. И като frontispiece към сегашния ми труд, кой знае защо, ми се иска да сложа тъкмо тази пеперуда — ах, как говореше той за нея, как изваждаше от шестте корави триъгълни плика шестте донесени екземпляра, доближаваше до коремчето на единствената самка лупата, прикрепена към окото му; и колко набожно неговият препаратор намокряше сухите, лъскави, близко прибрани крила, та сетне гладко да прониже гърдичките на пеперудата, да забие карфицата в пролуката в корка и с широки ивици полупрозрачна хартия плоско да прикрепи върху дъсчиците някак откровено беззащитно изящната разтворена хубост, да подложи памуче под коремчето, да изправи черните пипалца — за да изсъхне така навеки. Навеки ли? В Берлинския музей многобройните пеперуди от татковия улов са също толкова свежи днес, както през 80-те, през 90-те години. Пеперуди от колекцията на Линей се пазят в Лондон още от XVIII век. В Пражкия музей може да се види същият екземпляр пеперуда атлас, на която се е любувала Екатерина Велика. Защо тогава толкова ми домъчня?

Неговите находки, наблюденията, звука на гласа в научните думи — струва ми се, че ще запазя всичко това. Ала то е тъй малко. Бих искал със същата относителна вечност да удържа може би най-обичаното у него: живата му мъжественост, неговата непреклонност и независимост, студа и жаравата на личността му, властта над всичко, с каквото се залавяше. Сякаш на шега, сякаш в желанието си между другото да опита своята сила върху всичко, той остави следа почти върху всички области на естествознанието, избирайки тук и там обект извън ентомологията: има само едно растение, описано от него сред всичките събрани, но то е забележителен вид бреза; една птица — приказен фазан; един прилеп — ала най-едрият в света. И във всички краища на природата фамилното ни име откликва безброй пъти, защото другите натуралисти са назовали с името му кой паяк, кой рододендрон, кой планински хребет — впрочем последното го ядосваше. „Да се изясни и да се запази старинното местно название на един превал — писа той — е винаги по-научно и по-благородно, отколкото да му се надене името на някой добър познат.“

Харесваше ми — едва сега разбирам колко ми е харесвала — тази особена волна сръчност при държането му с кон, с куче, с пушка, с птица или със селско момче, явило се при него с петнайсетсантиметров трън в гърба — вечно му водеха ранени, сакати, дори недъгави, дори бременни жени, сигурно възприемайки тайнственото му занимание като знахарство.

Харесваше ми, че за разлика от повечето неруски пътешественици, например Свен Хедин^[22], никога не променяше облеклото си с китайско, когато пътешествуваше; изобщо държеше се независимо; бе крайно строг и решителен при срещите си с туземци, без да проявява никакво снизхождение към мандарини и лами; на становете се е упражнявал в стрелба, което му е служело като чудесна предпазна мярка против всякакви досадници. Етнографията не го интересуваше ни най-малко, а това, кой знае защо, дразнеше някои географи, големият му приятел, ориенталистът Кравцов, за малко да заплаче, докато го кореше: „Поне едничка сватбена песничка да беше донесъл, Константин Кирилович, поне някаква дрешчица да беше нарисувал.“ Имаше един казански професор, който особено го нападаше от някакви хуманитарно-либерални позиции, уличавайки го в научен аристократизъм, в надменно отношение към Човека, в невнимание към интересите на читателя, в опасно чудачество — и в още много други неща. А веднъж на международен банкет в Лондон (този епизод най-много ми харесва) Свен Хедин, който седял до баща ми, го попитал как така, нечувано свободно пътувайки по светите места на Тибет, в непосредствена близост до Лхаса, не я е огледал, на което татко отговорил, че не му се губел дори час лов заради посещаването на още едно вонящо градче (one more filthy little town) — и толкова ясно виждам как сигурно е присвил очи.

Беше надарен с уравновесен характер, с издръжливост, със силна воля, с ярък хумор; когато се ядосаше, гневът му бе като внезапно свил студ (зад гърба му баба казваше: „Всички часовници вкъщи спряха“) и добре си спомням тези внезапни мълчания на трапезата, веднага появилия се някак разсеян израз върху лицето на мама (недоброжелателките, наши роднини, уверяваха, че тя „трепери пред Костя“) и как в края на масата някоя от гувернантките бързо удържаше с длан звъннала чаша. Причина за гнева му можеше да бъде нечий пропуск, грешка на управителя (татко чудесно се ориентираше в стопанството), лекомислено изказване за негов близък човек, политическа пошлост в пазарно-патриотарски дух, развита от злополучен гост, и накрая — някоя моя пакост. През живота си бе избил безброй птици, беше докарал веднъж за подарък на току-що оженилия се ботаник Берг цялата растителна покривка на планинска разноцветна полянка с големина колкото стая (дори си представих как я е навил в сандъците като персийски килим), намерил я някъде на страшна височина сред голи скали и снегове, а не можеше да ми прости льошинско врабче, просто така простреляно с пушка „Монте Кристо“, или насечената със сабя от мен трепетличка край езерния бряг. Не понасяше пипкането, неувереността, мигащите очи на лъжата, не понасяше нищо сладникаво и престорено — и съм сигурен, че ако бе забелязал у мен физическа страхливост, щеше да ме прокълне.

Не съм казал още всичко: наближавам може би най-важното. У татко и около него, около тази ясна и пряма сила, имаше нещо, което мъчно може да се изрази с думи, димен облак, тайна, загадъчна недоизреченост, усещана от мен ту повече, ту по-малко. Сякаш този истински, съвсем истински човек беше облъхнат от нещо още неизвестно, което обаче може и да беше у него най, най-истинското. То нямаше пряко отношение нито към нас, нито към моята майка, нито към външната страна на живота, нито дори към пеперудите (всъщност може да бе най-близко до тях); това не беше нито замисленост, нито тъга — и няма как да обясня впечатлението, което ми правеше лицето му, когато го наблюдавах отвън, през прозореца на кабинета: как, забравил внезапно за работата си (вътре в себе си чувствувах как я е забравил — сякаш нещо е потънало или е утихнало), леко извърнал едрата си умна глава от писалището и подпрял я с юмрук, така че от бузата до слепоочието се вдигаше широка гънка, оставаше неподвижен за минута. Сега ми се струва понякога, че, знам ли, усамотявайки се в своите пътешествия, може би не толкова е търсил нещо, колкото е бягал от нещо, а сетне, завърнал се, разбирал, че то още е с него, в него, неизчерпаемо, непресъхващо. Не мога да намеря име за тайната му, само зная, че тъкмо поради това възникваше особената — нито радостна, нито мрачна, изобщо несвързана с видимостта на жизнените чувства — самота, в която нямаха достъп нито мама, нито всичките ентомолози на света. Странно: може би нашият пазач на имението, груб старец, на два пъти обгарян от нощни светкавици, единствен от хората в селското ни обкръжение научил се без помощта на татко (който бе обучил на това цял полк азиатски ловци) да хваща и убива пеперуда, без да я превърне в каша (което, разбира се, не му пречеше да ме съветва пролет да не бързам с лова на дребните пеперудки, „мъничетата“, както се изразяваше, ами да изчакам до лятото, когато ще пораснат), именно той искрено и без всякакъв страх смяташе, че татко знае нещо, което не знае никой — и беше прав по свой начин.

Както и да е, днес съм сигурен, че тогава животът ни наистина беше просмукан от някакво вълшебство, непознато в другите семейства. От разговорите с татко, от мечтите в негово отсъствие, от близостта с хилядите книги, пълни с рисунки на животи, от скъпоценните оттенъци на колекциите му, от картите, от цялата тази хералдика на природата и от кабалистиката на латинските имена животът добиваше такава магична лекота, че сякаш всеки миг щях да поема на път. Оттам и досега вземам назаем крила. В кабинета на татко между старите и спокойни семейни снимки в кадифени рамки висеше копие от една картина: Марко Поло напуска Венеция. Тя беше румена, тази Венеция, а водата в лагуните й — лазурна, лебедите — двойно по-големи от лодките, в една от тях слизаха по дъска дребни лилави хора, за да се качат на кораба със сгънати платна в далечината — не мога да се отърся от тази тайнствена красота, от тези старинни багри, плаващи пред очите, сякаш в търсене на нови очертания, когато сега си представям как товарят кервана на баща ми в Пржевалск: там той обикновено пристигаше с пътна кола от Ташкент, предварително изпратил с бавна поща запаси за три години. Неговите казаци купували коне из околните аули, снабдявали се с магарета, с камили; готвели товарни сандъци и дисаги (какво ли нямаше в тези изпитани от вековете сартски дисаги и кожени чували, от коняк до стрит грах, от кюлчета сребро до нитове за подкови); след панихида на езерния бряг до надгробната скала на Пржевалски, увенчана от бронзов орел — около който без страх накапвали местни фазани, — керванът потеглял на път.

Виждам след това как, преди да потъне в планините, керванът се вие между хълмове с райски зелена окраска, също толкова зависеща от тревната покривка — върбовката, колкото от ябълковоярката скала, от епидотовите шисти, които я образуват. Движат се на върволица, на ешелони стегнатите, набити калмицки кончета: чифтовете денкове с еднакво тегло два пъти са превързани с ремък, за да не се плъзгат, а всеки ешелон се води за повода от казак. Пред кервана с берданка на рамо и с мрежа за пеперудите, с очила, с памучна дебела риза язди татко върху белия си бързоходец, съпровождан от джигит. В самия край на отряда е геодезистът Куницин (така виждам пътниците), величав старец, невъзмутимо пропътувал половин век със своите инструменти в калъфи — хронометри, бусоли, изкуствен хоризонт; когато спре, за да прави засечки и да записва азимутите в дневника, конят му се придържа от препаратора, дребния анемичен германец Иван Иванович Вискот, някогашен аптекар в Гатчина, баща ми навремето го научил да препарира птичи кожички и оттогава той участвуваше във всичките му експедиции чак докато умря от гангрена през лятото на 1903 година в Дънкоу.

По-нататък виждам планините: веригата Тяншан. В търсенето на превали (нанесени на картите по данни от местни хора, но за пръв път изследвани от татко) керванът се катери по стръмнини, движи се по тесни корнизи, извива на север към равнината, гъмжаща от сайгаци, и отново се катери на юг, като тук преминава в брод потоци, там се мъчи да прекоси пълноводна река — и все нагоре, нагоре по едва забележими пътеки. А как ликува слънцето! Поради сухия въздух границата между светлина и сянка е поразително рязка: на светло така припламват лъчите, блясъкът е толкова изобилен, че понякога не може да погледнеш скала, ручей; а в сянката е мрак, погълнал подробностите — затова всяка багра живее вълшебно умножен живот, променя се цветът на конете, навлизащи в тополова прохлада.

От тътена на водата в ждрелото човек направо се побърква; електрическо вълнение изпълва гърдите и главата; водата препуска със страшна сила, но гладка, същинско стопено олово, ала внезапно чудовищно се издува, щом стигне праг, трупа разноцветни вълни, с бесен рев прехвърля бляскавите чела на камъните и от седем метра, под дъгите, се стоварва в мрак, тича нататък, но вече другояче: бълбукайки, цялата сивкава и снежна от пяна, и се блъска ту в едната, ту в другата стена на конгломератния каньон така, че сякаш бучащият крепеж на планината не ще устои, а по склоновете й в това време сред блажена тишина цъфтят ириси — и внезапно от еловата чернота върху ослепителната поляна изскача стадо марали, спира тръпнещо… не, само въздухът трепти, те вече са се скрили.

Особено ясно си представям — сред цялата прозрачна и изменчива обстановка — най-важното и постоянно занимание на моя баща, заниманието, тъкмо заради което предприемаше тези огромни пътешествия. Виждам как, наведен от седлото, сред грохота от падащи камъни, със сакчето на дълга дръжка закачва със замах и увива с бързо движение на китката (така че изпълненият с шумолящо блъскане край на тюленото чувалче да се прехвърли през обръча) някой царствен роднина на нашите аполони, с търсещ полет понесен над опасните сипеи; и не само баща ми, но и другите ездачи (младшият пристав Семьон Жаркой например или бурятът Буянтуев, или онзи представител на мисълта ми, когото през цялото си детство изпращах след тате), безстрашно притиснали се към скалите, преследват бяла, сякаш многоока пеперуда, най-сетне я хващат — и ето я в пръстите му мъртва, с извито надолу жълтеникаво, космато, прилично на върбова обичка телце и с кървави петънца в корена на прибраните крила, гланцово хрущящи изотдолу.

Избягваше да се бави, особено за нощувки, в китайските ханове, не ги обичаше заради „суетнята, лишена от душа“, тоест състояща се само от крясъци, без ни най-малък намек за смях; но странно: после в паметта му миризмата на тези ханове, особеният въздух във всяко място на китайска уседналост — прегорялата воня на кухня, на дим от изгарян листак, от опиум и конюшня — му говореха повече за любимия лов, отколкото припомняният аромат на планински полянки.

Докато се придвижвам с кервана по Тяншан, сега виждам как се спуска вечерта, как опъва сенки по планинските клонове. Отложил за заранта мъчителния преход (през бурната река е прехвърлен стар мост с каменни плочи върху клонак, а отсреща възвишението е стръмно и най-вече гладко като стъкло), керванът се разполага за нощувка. Докато залезните багри все още се удържат върху въздушните етажи на небето и вечерята се приготвя, казаците, свалили първо потниците и подложките от плъст, промиват раните на конете, ожулени от денковете. В гаснещия въздух трепти чистият звук от подковаване над широкия воден шум. Напълно се мръква. Тате се е качил на скалата, търси място да закрепи фенера за лов на нощни пеперуди. Оттам в китайска перспектива (отгоре) в дълбокото ждрело се мержелее прозрачната червенина на огъня сред мрака; през краищата на дишащия му пламък сякаш плават плещестите сенки на хора, променящи безкрай очертанията си, червеният отблясък трепти върху клокочещата вода на реката, ала не се помръдва от мястото си. А горе е тихо и тъмно, само нарядко еква звънчето: сред гранитните морени бродят конете, вече отпочинали и получили дажбата си сух фураж. Над главата в някак страшна и възхитителна близост са се сипнали звезди, и то така, че всяка изпъква като живо зрънце, ясно разкрила облата си същност. Започва летежът на нощните пеперуди, привлечени от светлината: те описват бесни кръгове около фенера, блъскат се със звън в отражателя, падат, пълзят в осветения кръг върху проснатото платнище, сивкави, с бляскави въгленчета на очите, трепкат, литват и отново падат — бавно сръчната, голяма, ярка ръка с бадемовидни нокти ги прибира лопатка след лопатка в морилката.

Понякога е бил и съвсем сам — без дори това съседство на заспали хора в походните шатри, върху кечетата около камилата, излегнала се до огъня. Използвайки продължителните престои в местата, богати с храна за животните от кервана, баща ми за няколко денонощия заминава на разузнаване и при това, увлечен от някоя нова пиерида, неведнъж пренебрегва правилото на планинския лов: никога да не се движиш по път, от който не знаеш как да се върнеш. И сега все се питам: за какво ли е мислел сред самотната нощ — страстно се мъча да доловя в мрака течението на мислите му и сполучвам доста по-малко, отколкото в посещаването на места, които никога не съм виждал. За какво, за какво е мислел? За наскорошния улов? За моята майка, за нас? За вродена странност на човешкия живот, усещане за която тайнствено ми е предал? А може би не бива със задна дата да му натрапвам тайната, която сега носи със себе си, когато другояче навъсен, угрижен, скрил като някакъв срам болка от незнайна рана, се явява в сънищата ми, но която тогава не е била в него — просто е бил щастлив сред още неназования свят.

След цяло лято, прекарано в планините (и то не е едно, а няколко, през различни години, които се наслагват една върху друга на прозирни пластове), керванът ни се запътва на изток и излиза през дефилето в каменлива пустиня. Там полека-лека изчезват и коритото на ручея, разтваряйки се на ветрило, и растителността, вярна на пътника до последна крайност: хилавият саксаул, чият, клекът. Натоварили камилите с вода, потъваме в тези призрачни дебри, където на места едрият камънак изцяло покрива лепкавата червеникавокафява глина на пустинята, нашарена тук-там е кръпки мръсен сняг и с избелели петна сол, които отдалеч вземаме за стените на търсения град. Пътят опасен поради страшните бури, когато по пладне всичко потъва в солена кафява мъгла, вятърът бучи, дребни камъчета блъскат лицата ни, камилите полягат, а брезентовата ни палатка се разкъсва на парцали. Поради тези бури земната повърхност е променена невероятно и предоставя чудновати очертания на никакви замъци, колонади, стълбища; или ураганът издухва нова котловина — сякаш тук, в тази пустиня, още действуват разгорещените сили, извайващи света. Но има и дни на дивно затишие, когато качулатите чучулиги се заливат в мимични трели (татко ги наричаше съвсем уместно „смехурковци“) и ята обикновени врабци придружават нашите измършавели животни. Случва се да нощуваме в самотни селища, състоящи се от две-три къщи и от срутила се кумирня. Случва се да ни нападат тангути — с овчи кожуси и червено-сини вълнени ботуши: мълниеносен пъстър епизод посред пътя. Случват се и миражи, при което природата, дивната измамница, достига истински чудеса: виденията за наличие на вода са толкова ясни, че дори отразяват съседните, истинските скали!

По-нататък се проточват тихите пясъци на Гоби, отминават дюна подир дюна като вълни, разкриват къси охрени хоризонти и сред кадифения въздух се чуват само тежкото, учестено дишане на камилите и шумолът на широките им копита. Керванът се движи, като ту се издига до гребена на дюната, ту се спуска надолу, и привечер сянката му добива огромни размери. Петкаратовият елмаз на Венера на запад изчезва заедно с вечерното зарево, което изкривява всичко с белезникавия си, оранжев, виолетов светлик. Татко обичаше да разказва как веднъж при такъв залез, през 1893 година, сред мъртвото сърце на пустинята Гоби срещнал — отначало ги взел за призраци, донесени от играта на лъчите — двамина велосипедисти с китайски сандали и кръгли меки шапки, американците Сахтлебън и Алън, невъзмутимо поели на спортно пътешествие през цяла Азия до Пекин.

Пролетта ни очаква в планините Наншан. Всичко вещае идването й: ромонът на водата в ручеите, далечният тътен на реката, свирукането на охотоните, населяващи дупките в хлъзгавия мокър склон, чаровното пеене на местната чучулига и „маса звуци, чийто произход мъчно можеш да си обясниш“ (фраза от записките на приятеля на баща ми, Григорий Ефимович Грум-Гржимайло; запомнил съм я навеки, тъй като е изпълнена с удивителната музика на истината тъкмо защото я казва не невеж поет, а гениален естествоизпитател). По южните склонове вече се срещат първите интересни пеперуди — потаниновата разновидност на бутлеровата бяла пеперуда, а в долината, където се спускаме по изворна падина, заварваме вече истинско лято. Всичките склонове са покрити с гъста тъкан от анемони, от примули. Газелата на Пржевалски и фазанът на Щраух изкушават стрелците. А какви изгреви! Само в Китай ранната мъгла е толкова обаятелна, всичко трепти — фантастичните очертания на фанзите, просветващите скали… Сякаш в бездна, реката се губи в мъглата на предутринния здрач, който още се бави в дефилетата; малко по-горе покрай бързащата вода всичко искри, всичко трепти и по върбите край воденицата се е събудила цяла тумба сини свраки.

В компанията на петнайсетина пеши китайски войници, въоръжени с алебарди и понесли огромни, глупаво ярки знамена, пресичаме много пъти хребета по превалите. Въпреки средата на лятото нощем е толкова студено, че заран цветята са замрежени в скреж и стават тъй чупливи, та се трошат под краката с изненадващо нежен звън, а два часа по-късно, щом слънцето припече, чудесната алпийска флора отново е грейнала, отново излъхва смола и мед. Притиснати към стръмнината, ние се движим под ярката синева; изпод краката ни скачат щурци, кучетата тичат с изплезени езици, търсят защита от слънцето в късата сянка от конете. Водата в кладенците мирише на барут. Дърветата изглеждат бълнувани от ботаник: бяла офика с алабастрови плодове или бреза с червена кора!

Сложил крак върху отломък от скала и леко подпрян върху дръжката на сакчето, татко гледа от високата планинска верига, от голите ридове на Танегма към езерото Куку Нор — огромна площ тъмносиня вода. Там, долу, в златистите степи профучава табун кианги, а по скалите преминава сянка на орел; горе царят пълен покой, тишина, прозрачност… и отново се питам за какво мисли татко, когато не е зает с лов, а стои ей така замрял… появил се сякаш върху гребена на моя спомен, за да ме измъчва, да ме възхищава до болка, до някакво безумно умиление, до завист и любов, дразнейки душата ми с неуязвимата си самота.

Докато се изкачваме по Жълтата река и нейните притоци през разкошно септемврийско утро, случва се в крайбрежните долчини сред гъсталаците от лилии да уловя с него кавалера Елвез — черно чудо с опашки във формата на копита. Преди да заспи в кишавите вечери, той чете Хораций, Монтен, Пушкин — трите книги, които е взел със себе си. Една зима, докато преминавам по леда на река, отдалеч забелязвам разположена напреки върволица от тъмни предмети, големи рога на двайсетина диви якове, връхлетени при прекосяването от внезапно застиващ лед; през дебелия му кристал ясно се виждат вцепенените тела в плаваща поза; издигнатите над леда прекрасни глави биха изглеждали живи, ако птиците вече не са изкълвали очите; кой знае защо, си спомням за тирана Шаусин, който от любопитство разпарял бременни жени, а веднъж, когато през студено утро видял как носачи газят през ручей, заповядал да им отсекат пищялите, та да видел в какво състояние бил костният мозък.

В Чънг по време на пожара (пламтяха трупите, приготвени за строежа на католическа мисия) виждам как възрастен китаец, на безопасно разстояние от огъня, усърдно, безспир, неуморно облива с вода отблясъка от пламъците върху стената на жилището си; щом се убеждаваме в невъзможността да му докажем, че неговото жилище не гори, оставяме го на безплодното му занимание.

Често се налага да се движим въпреки всичко, без да обръщаме внимание на внушаваните от китайците страхове и на забраните: точната стрелба е най-добрият паспорт. В Татциен-лу по кривите и кални улици скитат бръснатоглави лами, разпространявайки слуха, че съм ловял деца, за да варя от очите им питие за утробата на моя „Кодак“. Там, по склоновете на заснежените планини, облени с разкошната розова пяна на грамадни рододендрони (нощем клоните им ни служат за огрев), през май намирам тъмносивкавата на оранжеви петна ларва на императорски аполон и негова какавида, прикрепена с копринена нишка към долната част на камък. През същия ден, както си спомням, е убита бяла тибетска мечка и е открита нова змия, която се храни с мишки, а мишката, извлечена от мен от стомаха й, също се оказва неописан вид. Рододендроните и окичените с дантелени лишеи борове лъхат на замайваща смола. Наблизо някакви знахари с предпазливия и хитър вид на конкуренти берат китайски ревен за своите користни нужди, коренът му необичайно прилича на гъсеница, дори има крачета и дихалца, а аз, докато обръщам камъните, се любувам на гъсеницата на неизвестна нощна пеперуда, представляваща вече не по принцип, а напълно конкретно копие на този корен, така че не е напълно ясно кой кому подражава и защо.

В Тибет всички лъжат: дяволски мъчно може да се измъкне точното наименование на местностите и кой е верният път; неволно и аз ги лъжа: понеже не умеят да различат светлокосия европеец от побелелия, мен, младия мъж с изрусяла от слънцето коса, ме вземат за престарял човек. Навред по гранитните канари може да се прочете „мистичната формула“ — шамански подбрани думи, тълкувани „красиво“ днес от поетичните пътници като: о, перла в лотоса, о! От Лхаса пращат при мен някакви чиновници, които ме заклеват в нещо, заплашват ме с нещо — не им обръщам внимание; впрочем помня един особено натрапчив глупак с жълти коприни под червен чадър; той язди муле, чиято естествена умърлушеност се задълбочава от провисналите ледени шушулки под очите, образували се от замръзнали сълзи.

Виждам от голяма височина тъмна блатиста котловинка, цялата трепкаща от искренето на безбройни извори, която напомня нощния небосклон с пръснатите по него звезди — а и тя наистина така се нарича: Звездна долина. Превалите се издигат над облаците, преходите са тежки. Мажем раните на товарните животни със смес от йодоформ и вазелин. Случва се, когато нощуваме в съвсем пустинно място, внезапно заранта да видим: в широк пръстен около нас са изникнали като гъби черните юрти на разбойници — изчезващи обаче много бързо.

Подир изследването на тибетските възвишения поемам към Лоб Нор, за да се върна вече оттам в Русия. Таръм, побеждаван от пустинята, с най-последните си води образува обширно тръстиково блато, днешния Кара Кошук Кул, Лоб Нор^[23] на Пржевалски — и Лоб Нор от ханските времена, — каквото и да говори Ритхофен. То е обрамчено от солници, но водата е солена само до бреговете, пък и освен това камъш не би растял около солено езеро. Една пролет го обикалям за пет дни. Там в шестметровите тръстики успявам да открия забележителна полуводна пеперуда с първобитна система от жилки. Буцестите солници са отрупани с раковини на мекотели. Вечер сред пълното безмълвие до нас стигат стройните мелодични звуци на лебедов полет; жълтият камъш особено ясно подчертава матовата белота на птиците. Из тези места през 1862 година половин година живеят шейсет души староверци с жените и децата, след което се отправят за Турфан, а къде са се дянали сетне, никой не знае.

По-нататък е пустинята Лоб: каменлива равнина, етажи от глинести урви, стъкловидно солени локви; бяло петънце в сивия въздух: самотна пиерида на Роборовски, отнасяна от вятъра. В тази пустиня са се запазили следи от древния път, по който шест века преди мен е минал Марко Поло: личат пътепоказателите, наредени от камъни. Както в тибетското дефиле, чувам интересен тътен като думкане на барабан, плашил нашите първи пилигрими, така и в пустинята по време на пясъчните бури виждам и чувам същото като Марко Поло: „шепот на духове, викащи ни настрани от пътя“, и сред странно блещукащия въздух — безкрайно преминаващи срещу ни вихри, кервани и войски от призраци, хиляди призрачни лица, някак безплътно напиращи връз теб, през теб и разпръсващи се внезапно. През 20-те години на XIV век, когато великият пътешественик умира, неговите приятели, събрали се около леглото му, го умоляват да се откаже от това, което им изглежда невероятно в книгата му — да намали чудесата чрез разумни съкращения; той обаче отговаря, че всъщност не е разказал дори половината от видяното.

Всичко това вълшебно се удържа сред багри и въздух, с живо движение отблизо и с убедителна далечина; сетне, както димът от полъх се люшва нанякъде и се стапя, Фьодор Константинович отново видя мъртвите и невъзможни лалета по тапетите, рохкавата купчинка угарки в пепелника, отражението на лампата в черното прозоречно стъкло. Той отвори прозореца. Изписаните листове върху бюрото трепнаха, единият се зави, другият плавно се хлъзна на пода. В стаята веднага стана влажно и хладно. Долу по празната тъмна улица полека премина кола: странно, тъкмо тази бавност напомни на Фьодор Константинович многобройни неприятни неща — току-що отминалия ден, пропуснатия урок — и когато си представи, че заранта ще се наложи да позвъни на излъгания старец, сърцето му тутакси се сви от някакво отвратително униние. Ала още щом отново затвори прозореца и вече почувствува празнотата между свитите си пръсти, щом се обърна към търпеливо чакащата лампа, към пръснатите чернови, към още топлата писалка, незабелязано плъзнала се в ръката му (обяснила празнотата и успяла да я запълни), той веднага попадна пак в света, който му бе толкова присъщ, както снегът — на белотата, както водата — на Офелия.

Невероятно живо помнеше, сякаш е запазил този слънчев ден в кадифен калъф, последното завръщане на баща си през юли на 1912 година. Елизавета Павловна отдавна бе заминала да посрещне мъжа си на гарата, намираща се на десет версти: тя винаги го посрещаше и винаги се случваше така, че никой не беше съвсем наясно от коя посока ще се завърнат, дали отляво или отдясно на дома им, тъй като пътищата бяха два, единият по-дълъг и по-гладък — по шосето през селото, другият по-къс и разбит — през Песчанка. За всеки случай Фьодор си обу брича и нареди да оседлаят коня му, но все пак не можеше да се реши и да препусне от страх да не изтърве баща си. Напразно се мъчеше да превъзмогне набъбналото, преувеличено време. Рядката пеперуда, тези дни уловена сред боровинките на торфеното блато, не бе изсъхнала още на изправилката: все докосваше коремчето й с карфичка — то още беше меко, уви, значи не можеше да свали хартиените ивици, напълно закриващи крилете, а толкова му се искаше да ги покаже на баща си в пълната им красота. Луташе се из имението в някакво тежко, болезнено вълнение, завиждаше на другите, загдето преживяват по-леко тези едри празни минути. Откъм реката долитаха отчаяно разпалените крясъци на къпещите се селянчета и тази врява, винаги бликаща в дъното на летния ден, сега звучеше като далечна овация. Таня възторжено и бурно се люлееше на люлката в градината, застанала върху дъската; по летящата бяла пола така препускаше виолетовата сянка от листата, че го заболяваха очите, блузката ту изоставаше, ту прилепваше за гърба, очертавайки впадината между събраните плешки, единият фокстериер я лаеше отдолу, другият търчеше подир патица, въжетата скърцаха радостно и сякаш Таня излиташе, за да съзре над дърветата пътя. Французойката под слънчобрана от моаре с отдавна нечувана любезност споделяше опасенията си (влакът ще закъснее два часа, а може изобщо да не пристигне) е Браунинг, когото мразеше, а той се пляскаше с твърдия камшик за езда по кожените гамаши — не беше полиглот. Ивона Ивановна излизаше ту на едната, ту на другата веранда с недоволния израз върху дребното си лице, който винаги се появяваше при радостни събития. Около работните пристройки навън кипеше особено оживление: вадеха вода, цепеха дърва, градинарят носеше диви ягоди в две продълговати изкаляни кошници. Жаксъбай, възрастният киргиз, набит, дебелолик, със сложни бръчки около очите, спасил живота на Константин Кирилович през 92 година (застрелял връхлетяла го мечка) и живеещ сега на спокойствие в льошинската къща, болен от кила, се премени в синия си бешмет с джобове във формата на полумесеци, лачени ботуши, червена тюбетейка с лутърки, препаса се с червен копринен пояс с пискюли, настани се до входа за кухнята и вече дълго седеше така на припека с пламтящ върху гърдите сребърен ланец на часовника, обзет от тихо празнично очакване.

Внезапно с тежък тропот по заоблената пътека, която отиваше надолу към реката, от сенчестата дълбина изскочи с диво блеснали очи, с вече крещяща, но още беззвучна уста, старият слуга Казимир със сиви крайчета на мустаците: довтаса с новината, че от близкия завой, откъм моста се е чуло чаткане на копита (бързо дървено громолене, секнало веднага) — залог, че ей сега каляската ще профучи край парка по мекия път. Фьодор се завтече натам — между дънерите, по мъха, през къпините, а там, зад последната пътека, вече минаваше над линията от ниски ели с бързината на някакво видение главата на кочияша и неговите метличинови ръкави. Втурна се обратно — в градината трептеше изоставената люлка, а пред входа бе спряла празната каляска с отметнато одеяло, майка му се изкачваше по стъпалата, влачейки след себе си сивкавия шал, а Таня се бе увесила на баща си, който, извадил часовника със свободната ръка, го гледаше, защото винаги обичаше да знае за колко минути е пристигнал от гарата до вкъщи.

През следващата година, зает с научните си трудове, не замина никъде, а вече през пролетта на 1914 година започна да готви нова експедиция до Тибет заедно с орнитолога Петров и с английския ботаник Рос. Войната с германците обаче внезапно прекрати това.

Възприе войната като досадна пречка, с времето все по-досадна. Роднините, кой знае защо, бяха сигурни, че Константин Кирилович начаса ще замине доброволец начело на дружина: смятаха го за чудак, ала за мъжествен чудак. Всъщност Константин Кирилович, който бе прехвърлил петдесетте все със същия запас от здраве, лекота, свежест, непокътнати сили — и май повече от всякога бе готов да преодолява планини, тангути, лошо време и хиляди други опасности, които домошарите дори не са сънували, — сега не само заседна вкъщи, но се мъчеше и да не забелязва войната, а дори и да я коментираше, говореше за нея само със злобно презрение. „Баща ми — писа Фьодор Константинович, припомняйки си онова време — не само ме научи на много неща, но и постави мисълта ми по правилата на своята школа, както се поставя глас или ръка. Ето защо бях толкова безразличен към жестокостта на войната; дори допусках, че може да се намери известно очарование в точния изстрел, в опасността при разузнаване, в изтънчената маневра; ала тези дребни удоволствия (при това по-добре представени в другите специални отрасли на спорта като лов на тигри, морски бой, професионален бокс) ни най-малко не изкупват оттенъка на мрачен идиотизъм, присъщ на всяка война.“

В същото време въпреки „непатриотичната позиция на Костя“, както се изразяваше леля Ксения (която сигурно и умело бе задействувала „големи връзки“ и бе скрила мъжа си офицер в тилова сянка), суетнята на войната проникваше в дома им. Елизавета Павловна бе въвлечена в лазаретна работа, при което коментарите бяха, че с енергията си тя значи компенсирала бездействието на своя мъж, „който повече се интересува от азиатските буболечки, отколкото от славата на руското оръжие“, както впрочем изтъкваше един бодряшки вестник. Завъртяха се грамофонни плочи с романса „Чайка“, предрешен в защитна униформа („Ето прапоршчик млад води взвода пехотен…“); в къщата се появиха някакви сестри с букли изпод касинките, които сръчно почукваха в табакерата папиросата, преди да я запалят; на фронта избяга синът на портиера, връстник на Фьодор, и Константин Кирилович бе помолен да съдействува да го върнат; Таня наминаваше в майчиния лазарет да ограмотява на руски един кротък източен брадатко, комуто все по-нагоре и по-нагоре режеха крака, надпреварвайки се с гангрената; Ивона Ивановна плетеше топли ленти за китките на войниците; на празник артистът Феона забавляваше военните с фарсови песнички; на любителските постановки играеха „Вова се приспособи“; списанията публикуваха стихчета, посветени на войната:

Сега си бич съдбовен на земята мила,

но светла радост ще проблесне в руски взор,

когато ще сполети германския Атила

на времето безстрастно тежкият позор!

През пролетта на 1915 година, вместо да се стягат за Льошино, което винаги изглеждаше толкова естествено и непоклатимо като редуването на месеците в календара, заминаха за лятото в кримското имение — на морския бряг между Ялта и Алупка. Из полегатите полянки на райски зелената градина Фьодор, страдалчески ухилен (ръцете му трепереха от щастие), ловеше южни пеперуди; но не там, сред миртите, мушмулите и магнолиите, а доста по-високо из планините, сред скалите на Ай Петри и на вълнистата Яйла, се въдеха истинските кримски уникати: неведнъж по боровите пътеки с него онова лято се изкачваше и баща му, за да му покаже с усмивка, снизходителна към европейската дреболия, сатира, наскоро описан от Кузнецов и който прелиташе от камък на камък точно до мястото, където някакъв долнопробен смелчак бе издълбал името си върху стръмната скала. Само тези разходки поразсейваха Константин Кирилович. Не че беше мрачен или раздразнителен (подобни ограничени епитети не се връзваха с духовната му осанка), а, направо казано, не си намираше място — и Елизавета Павловна, че и децата чудесно разбираха какво точно му се иска. Внезапно през август замина за кратко, никой не знаеше закъде освен най-близките: така си засекрети пътуването, че можеше да му завиди всеки пътешествуващ терорист; смешно и страшно бе да си представиш как би плеснало с ръчици руското обществено мнение, ако узнаеше, че в разгара на войната Годунов-Чердинцев е пътувал до Женева, за да се срещне с дебел, плешив, необичайно жовиален^[24] германски професор (там пристигна и третият съзаклятник, един стар англичанин с очила в тънки рамки и с широк сив костюм), че те се събрали там в малка хотелска стая за научно съвещание и когато разбрали каквото трябва (ставаше дума за многотомен труд, който упорито продължаваше да излиза в Щутгарт с предишното участие на чуждестранни специалисти по отделните групи пеперуди), кротко се разотишли — всеки към дома си. Ала това пътуване не го ободри, напротив — постоянната мечта, която го гнетеше, още повече засили своя стаен натиск. През есента се прибраха в Петербург; той усилено работеше върху петия том на „Ципокрилите в Руската империя“, почти не излизаше, играеше шах — повече се ядосваше от грешките на противника, отколкото от своите — с наскоро овдовелия ботаник Берг: преглеждаше вестниците с крива усмивка; вземаше Таня на коленете си, внезапно се замисляше, ръката му върху кръглото й рамо също се замисляше. Веднъж през ноември, докато се хранеха, му донесоха телеграма, отвори я, прочете я наум, препрочете я, ако се съдеше по погледа му, за втори път пробягал по нея, остави я, отпи портвайн и невъзмутимо продължи разговора с бедния роднина, старче с лунички по целия череп, което идваше да обядва два пъти месечно и неизменно носеше дъвчащи бонбони за Таня. Когато гостите си отидоха, той се отпусна в креслото, свали очилата, прокара длан от горе до долу по лицето си и съобщи с отмерен глас, че чичо Олег е опасно ранен с парче ръчна бомба в корема (докато работел на превързочен пункт под стрелбата), и веднага в душата на Фьодор се очерта, разкъсвайки я с краищата си, един от безбройните преднамерено глупави диалози, които братята съвсем доскоро бяха водили на трапезата:

ЧИЧО ОЛЕГ (с умилкващ се тон): Кажи сега, Костя, не си ли имал случай да видиш в резервата ви птичката Зо-вас?

БАЩА МУ (сухо): Не.

ЧИЧО ОЛЕГ (въодушевено): Ами не си ли имал случай да видиш, Костя, как мухата на Попов хапе коня на Поповски?

БАЩА МУ (още по-сдържано): Не.

ЧИЧО ОЛЕГ (в пълен екстаз): А не си ли имал случай например да наблюдаваш диагоналното придвижване на ентоптичните ята?

БАЩА МУ (гледайки го втренчено): Имал съм.

Още същата нощ замина да го вземе от Галиция, необичайно бързо и удобно го докара, намери най-добрите измежду добрите лекари, Гершензон, Ежов, Милер-Мелницки, лично присъствува на две продължителни операции… До Коледа брат му оздравя. И сетне внезапно нещо се промени в настроението на Константин Кирилович: погледът му живна и стана по-благ, чу се отново музикалното му тананикане, което той издаваше в движение, щом биваше особено доволен от нещо; пътуваше донякъде, пристигаха и заминаваха някакви сандъци, а в къщата около тайнствено развеселения домакин се чувстваше нарастването на някакво смътно, изчаквателно недоумение — и веднъж Фьодор, минавайки случайно през златистия салон, облян от пролетно слънце, внезапно забеляза как месинговата дръжка на бялата врата към кабинета на баща му трепна, но не се наведе веднага, сякаш някой отвътре отпуснато я държеше, без да отваря; ето обаче, че вратата тихо се открехна, майка му излезе с разсеяно кротка усмивка върху разплаканото лице, странно махна с ръка, докато минаваше покрай Фьодор… Той почука на вратата и влезе в кабинета. „Какво има?“ — попита Константин Кирилович, без да се обърне, продължавайки да пише. „Вземи и мен“ — каза Фьодор.

Това, че Константин Кирилович внезапно реши да изостави семейството си в най-тревожното време, когато се ронеха границите на Русия и се разяждаше вътрешната й плът, та за две години да замине на далечна научна експедиция, се стори на повечето хора щурава прищявка, чудовищно безгрижие. Дори подхвърляха, че правителството „няма да допусне закупките“, че безумецът не ще намери нито спътници, нито товарни животни. Ала още в Туркестан вонята на епохата почти не се долавяше: урежданият от околийските управители той^[25], на който идваха гости с дарове в полза на войната (малко по-късно избухна въстание сред киргизите и казаците, заради тяхната мобилизация), бе почти единственото напомняне за нея. Преди самото заминаване, през юни 1916 година, Годунов-Чердинцев пристигна в Льошино да се сбогува със семейството си. До сетната минута Фьодор се бе надявал, че баща му ще го вземе със себе си — нали някога бе казал, че ще го стори още щом синът му навърши петнайсет. „В друго време бих те взел“ — каза той сега, сякаш забравил, че за него времето винаги е друго.

Само по себе си това последно сбогуване по нищо не се различаваше от предишните. След поредицата от прегръдки, наложена и създадена от семейния обичай, родителите надянаха еднакви жълти очила с велурени капаци отстрани, седнаха в червения открит автомобил; наоколо стояха слугите; старият пазач, подпрян на тоягата си, бе застанал малко встрани, до разполовената от светкавица топола; дребният дебел шофьор с рижав врат и с топаз върху дебелата бяла ръка, целият заоблен, с ливрея от кадифе и с оранжеви кожени гамаши, напрягайки се страшно, дръпна, дръпна пак и запали колата (баща му и майка му затрепериха, както седяха), бързо седна на волана, премести някакво лостче на него, надяна ръкавиците си с фуниевидни краища, огледа се. Константин Кирилович му кимна замислено, автомобилът потегли, фоксът се задави от лай, заизвива се диво в ръцете на Таня, преобърна се на гръб, подал глава под рамото й; червената каросерия се изгуби зад завоя и вече иззад елите се чу във възходяща гама воят при рязката смяна на скоростите, а сетне и облекчено отдалечаващото се боботене; всичко утихна, ала четвърт минута по-късно откъм селото зад реката отново се чу победоносният тътен на двигателя, затихващ постепенно — завинаги. Ивона Ивановна, обляна в сълзи, тръгна да сложи мляко на котарака. Таня, тананикайки си престорено, се върна в прохладната, кънтящо празна къща. Сянката на Жаксъбай, споминал се миналата есен, се плъзна от полянката пред къщи обратно в тихия си пременен рай, богат на рози и овни.

Фьодор мина през парка, отвори звучната паркова вратичка, прекоси пътя, по който личаха току-що отпечатани следи от дебели гуми. От земята се издигна плавно и описа широк кръг познатата черно-бяла красавица, също участвувала в изпращането. Свърна към гората и по сенчестия мек път, където в трепета на напречните лъчи висяха златни мухи, стигна до любимата си полянка — буцеста, разцъфнала, влажно блеснала под жежкото слънце. Божественият смисъл на тази полянка се изразяваше в пеперудите й. Всеки би намерил нещо тук. Курортистът би си починал на пънче. Живописецът би присвил очи. Но малко по-дълбоко проникваше в истината й умножената със знание любов: с отвора на зеницата, ако парафразираме Пушкин.

Свежи, от свежест изглеждащи засмени, почти портокалови селени изумително тихо плаваха на изопнати крила, припламваха рядко, рядко, както златна рибка с плавник. Вече малко опърпан, без една шпора, но още мощен махаон, хлопайки с доспехи, кацна върху маргаритка, излетя, сякаш отстъпваше назад, а напуснатото цветче се изправи, разлюляно. Лениво летяха бели овощни пеперуди, някои накапани с какавидена кръвчица (петната й върху белите градски стени предсказвали на прадедите ни гибелта на Троя, мор, земетресение). С подскачащ тромав алюр първите шоколадени хиперанти вече пърхаха над тревата; от нея излитаха и веднага се стоварваха обратно бледи молци. Върху самогризката в компания на мушица се бе настанила червено-синя циганка със сини пипалца, приличаща на маскиран бръмбар. Припряно напуснала полянката и кацнала върху елшов лист, зелева самка със странно вирване на коремчето и с плоско положение на крилата (приличащо на слепнати уши) известяваше на овехтелия си преследвач, че вече е оплодена. Две медни пеперудчета с лилави отсенки (самките им още не се бяха оформили) се срещнаха в светкавичен полет, вдигнаха се вихрено, въртейки се едно около друго в бясна схватка, извисиха се още и още по-нагоре — и внезапно се стрелнаха на различни страни обратно при цветята. Лазурен амандус, прелитайки, се лепна за пчела. Мургава фея се мярна сред селените. Малка вечерница с тяло на земна пчела и гланцови крилца, невидими в бързото трепкане, се опита от въздуха да бодне дългото си хоботче в един цвят, втурна се към втори, към трети. Целият този обаятелен живот, по чието днешно съчетание можеше без грешка да се определи както възрастта на лятото (с точност почти до ден) и географското разположение на местностите, така и растителния състав на полянката; всичко това живо, истинско, безкрайно мило бе възприето от Фьодор сякаш мигновено, с един-единствен обичайно дълбок поглед. Внезапно той опря юмрук до брезовия дънер и наведен към него, се разплака.

Макар че баща му не си падаше по фолклора, понякога цитираше чудесна киргизка приказка. Единственият син на велик хан, изгубил се по време на лов (както започват най-хубавите приказки и приключва най-хубавият живот), зърнал между дърветата как нещо блещука. Щом наближил, видял, че девойка с рокля от рибешки люспи събира съчки; не могъл обаче да прецени какво е блестяло така, дали лицето или дрехите й. Когато отишъл с нея при старата й майка, ханският син предложил да даде за девойката откуп — къс злато с големината на конска глава. „Не — казала момата, — ето, вземи тази торбичка, нали виждаш, почти колкото напръстник е, напълни нея.“ Ханският син се засмял („Дори една жълтица — казал той — няма да побере“) и хвърлил вътре паричка, после втора, трета и накрая всичките, които носел. Твърде озадачен, се запътил при баща си. След като насъбрал всичките си съкровища и ги изсипал в торбичката, ханът опразнил хазната, допрял ухо до торбичката, пуснал вътре още два пъти по толкова — но само издрънчавало на дъното. Повикали старицата. „Това е човешко око — обяснила тя, — то иска да побере целия свят.“ Взела щипка пръст и веднага с нея напълнила торбичката.

Последното достоверно съобщение за баща ми (ако не броим писмата му) намерих в бележките на френския мисионер (и учен ботаник) Баро, който случайно го срещнал в планините на Тибет (през лятото на 1917 година) до село Чету. „Учуден забелязах — пише Баро («Exploration catholique» от 1923 година) — бял оседлан кон да пасе насред планинската ливада, след малко се появи, като слизаше откъм скалите, мъж в европейско облекло; той ме поздрави на френски и се оказа прочутият руски пътешественик Годунов. Не бях виждал европеец повече от осем години. Прекарахме няколко чудесни минути на моравата под сянката от скалата, обсъждайки номенклатурната тънкост във връзка с научното наименование на миниатюрната синя перуника, която растеше до нас. След което се сбогувахме приятелски и се разделихме, той пое към своите спътници, които го викаха откъм дефилето, а аз — към отец Мартен, умиращ в една далечна гостилница.“

По-нататък се спуска мъгла. Ако се съди от последното писмо на баща ми, кратко както винаги, но тревожно по нов начин, по чудо стигнало до нас в началото на 1918 година, наскоро след срещата си с Баро той тръгнал по обратния път. Понеже беше чул за революцията, убеждаваше ни да се прехвърлим във Финландия, където леля имаше вила, и пишеше, че по негови пресмятания „с максимална бързина“ ще се върне до лятото. Чакахме го две лета до зимата на 19 година. Живяхме ту във Финландия, ту в Петербург. Къщата ни отдавна бе разграбена, ала татковият музей, душата на дома ни, сякаш опазил неуязвимостта си, присъща на светини, оцеля (премина по-късно към Академията на науките) и тази радост напълно изкупваше гибелта на познатите от детство столове и маси. В Петербург обитавахме две стаи в жилището на баба, която, кой знае защо, водиха два пъти на разпит. Тя настина и умря. Няколко дни след кончината й, през една от онези страшни зимни вечери, гладни и безнадеждни, които вземаха тъй пряко участие в гражданските смутове, при мен дотича непознат младеж с пенсне, невзрачен и доста необщителен, и ми предложи веднага да съм идел при чичо му, географа Березовски. Не знаеше или не искаше да каже по каква работа, ала веднага усетих как нещо у мен се скъсва, вече живеех машинално. Сега, няколко години по-късно, понякога срещам този Миша в Берлин, в руската книжарница, където работи — и видя ли го, макар че почти не разговарям с него, чувствувам как по целия ми гръбнак преминават горещи тръпки и с цялото си същество изживявам наново нашия общ кратък път. Мама я нямаше, когато този Миша дойде (името му също съм запомнил навеки), но я срещнахме, докато слизахме по стълбището; понеже не познаваше моя спътник, тя развълнувано попита къде отивам. Отговорих, че съм тръгнал да взема машинка за подстригване, тези дни бе ставало дума да потърсим такава. По-късно често ми се присънваше тази несъществуваща машинка и вземаше най-неочаквани образи — на планина, пристанище, ковчег, латерна, — ала винаги знаех с усета на съня, че е тя. „Чакай“ — извика мама, но вече бяхме излезли. По улицата вървяхме бързо и мълчаливо, той малко пред мен. Гледах маските на къщите, гърбиците от преспи, мъчех се да надхитря съдбата, като си представям (и по този начин предварително премахвайки възможността да се появи) още неосмислената, черна, прясна мъка, която ще понеса обратно към къщи. Влязохме в стая, която, кой знае защо, съм запомнил изцяло жълта, а в нея някакъв старец с остра брадичка, със стар брич и с дълги ботуши направо ми заяви, че по още непроверени сведения баща ми вече не е жив. Мама ме чакаше долу на улицата.

Половин година (докато чичо Олег почти насила ни прехвърли през граница) ние се мъчехме да узнаем как и къде е загинал, а и дали изобщо е загинал. Освен че се е случило в Сибир (Сибир е голям!), на връщане от Азия, не узнахме нищо. Нима са крили от нас мястото и обстоятелствата на загадъчната му гибел — и продължават да крият? (Биографията му в съветската енциклопедия привършва просто с думите: „Умрял през 1919 г.“) Или наистина противоречивостта между неясните сведения не допускаше категорични отговори? Вече в Берлин от разни източници и от разни лица понаучихме още нещичко, но това „още“ се оказа само напластена неизвестност, не пролуки в нея. Две несигурни версии, и двете по-скоро от дедуктивно естество (при това неказващи най-важното: как именно е загинал — ако е загинал), непрекъснато се преплитаха, като взаимно се опровергаваха. Според едната някакъв киргиз съобщил за смъртта му в Семипалатинск, според другата — някакъв казак в Ак Булат. Откъде е минавал? Дали е потеглил от Седемречието за Омск (през коиловата степ с водач, яхнал рошаво конче), или се е движел от Памир към Оренбург, през Тургайска област (из песъчливата степ с водач на камила, той самият на кон, краката му в брезови стремена — все по-нататък на север от кладенец до кладенец, заобикаляйки аулите и железницата)? Как е преминавал през бурята на селската война, как се е измъквал от червените, нищо не мога да открия, а и каква ли шапка-невидимка би му прилегнала — той и нея би носил накривена. Дали се е крил в рибарските хижи (както смята Крюгер) близо до гара Аралско море, при непоклатимите уралски староверци? А ако е загинал — как е загинал? „Какво ти е званието?“ — попитал Пугачов астронома Ловиц. „Броя звездите.“ Затова го обесил — да е по-близо до звездите. Как, как е загинал? От болест, от студ, от жажда, от човешка ръка? И ако е от ръка, нима и до днес тази ръка е жива, взема хляб, вдига чаша, гони мухи, шава, сочи, вика, отпуска се неподвижно, стиска други ръце? Дълго ли се е бранил със стрелба, запазил ли е последния куршум за себе си, жив ли е бил пленен? Завели ли са го в щабния вагон на някой наказателен отряд (виждам страшния локомотив, чийто парен котел се сгрява със сушена риба), след като са го взели за бял шпионин (не е шега работа: с белогвардейския генерал Лавър Корнилов веднъж на младини обиколил Степта на Отчаянието, а по-късно го срещнал в Китай)? Дали са го разстреляли в дамската тоалетна на някоя затънтена гара (строшено огледало, раздран плюш), или е бил изведен в градина през тъмна нощ, където са чакали да надникне луната? Как е чакал с тях в мрака? С пренебрежителна усмивка. И ако някоя белезникава нощна пеперуда се е мяркала из мрака на репеите, дори и в тази минута, зная, той я е проследил със същия поощрителен поглед, с който понякога след вечерния чай, докато пушеше лула в льошинската градина, приветствуваше розовите посетителки на люляка.

А понякога ми се струва, че това е само празен слух, мижава легенда, създадена от същите трошици приблизително знание, които използвам и аз, щом мечтата ми се лута из области, за които зная само от книгите или само съм чувал за тях, така че първият опитен човек, видял с очите си споменатите места през въпросните години, не ще ги познае, ще се присмее на екзотичната ми мисъл, на хълмовете моя тъга, на откъслеците от въображение и ще намери в догадките ми също толкова топографски грешки, колкото и анахронизми. Толкова по-добре. Щом слухът за гибелта на баща ми е измислица, защо да не допусна, че самият му път от Азия е само прикрепен като опашка към измислицата (също както хвърчилото с опашка, което младият Гриньов майсторял от географска карта) и че може би по още неизвестни причини моят баща, дори да е поел обратно (а не е паднал в пропаст, не е заседнал в плен у будистки монаси), е избрал съвсем друг път. Дори съм имал случая да чуя предположения (звучащи като закъснял съвет), че е могъл да тръгне на запад за Ладак, за да се спусне до Индия, или защо да не се запъти за Китай, а оттам с който и да е кораб — до всяко пристанище по света?

Така или иначе, сега вече съм събрал всички материали, свързани с живота му. От мрака на черновите с дълги извадки, от нечетливите бележки върху различни листчета, от кратките изречения с молив, залутали се по полетата на някакви други мои писания, от полузадрасканите фрази, от недовършените думи и от непредвидливо съкратените, сега вече забравени названия, криещи пълния си вид някъде из книжата, от крехката статика на невъзстановими сведения, на места вече разрушени от твърде припряното движение на мисълта ми, на свой ред пръснала се в пустотата — от всичко това сега трябва да направя стройна, ясна книга. Понякога чувствувам, че някъде тя вече е написана от мен, ето я, крие се тук сред мастилените дебри, само трябва да я освободя на части от мрака и тези части ще се съчетаят сами… — но каква полза — когато този труд на освобождаването им сега ми се струва тъй тежък и сложен, толкова се страхувам да не го замърся с надута дума, да не го забавя с обяснение под линия, че вече се съмнявам дали тази книга изобщо ще бъде написана. Ти чудесно знаеш с какво набожно чувство, с какво вълнение се готвех за нея. Нали ми писа за изискванията, които трябва да се предявят към такъв труд. Но сега ми се струва, че ще ги изпълня трудно. Не ми се сърди за слабостта и страхливостта. Все някога ще ти прочета случайните, разпилени, неоформили се откъслеци от записаното: колко е далеч то от моята снажна мечта! През всичките тези месеци, докато събирах, записвах, спомнях си, мислех, бях блажено щастлив: бях сигурен, че се създава нещо нечувано прекрасно, че моите бележки са само дребна подкрепа за него, просто жалони, жалки закачалки, а основното се развива и се създава само, ала сега виждам, сякаш пробудил се на пода, че всъщност няма нищо освен тези нищожни бележки. Какво да правя? Знаеш ли, когато чета неговите книги или книгите на Грум, когато чувам техния упоителен ритъм, когато изучавам разположението на думите, незаменими с нищо и невъзможни за преместване, ми се струва кощунство да разредя всичко това със себе си. Искаш ли да ти призная: нали всъщност съм само търсач на словесни приключения — затова ми прости, че отказвам да преследвам мечтата си там, където татко е излизал на своя лов. Да ти кажа, разбрах колко е невъзможно да накарам да покълнат образите от неговите странствувания, без да ги заразя с вторична поезия, все повече отдалечаваща се от онази, която е заложил в тях опитът на възприемчивите, знаещи и целомъдрени натуралисти.

„Какво да се прави, разбирам те и ти съчувствам — отвърна майка му. — Мъчно ми е, че не ти спори, но, разбира се, не бива да се насилваш. От друга страна, съм убедена, че малко преувеличаваш. Убедена съм, че ако не беше мислил толкова много за стила, за трудностите, за това, че първата целувка била първа крачка към охлаждането и т.н., сигурно щеше да ти потръгне много добре, много правдиво, много интересно. Само ако си представяш, че той чете книгата ти и му е неприятно, а ти се срамуваш, само тогава я зарежи, разбира се. Ала зная, че това е невъзможно, зная, че той би ти казал «браво». Нещо повече, сигурна съм, че все някога ще напишеш тази книга.“

Външен подтик за прекратяване на работата стана преместването на Фьодор Константинович в друга квартира. За чест на хазайката му трябва да кажем, че тя го търпя дълго, цели две години. Но когато й се представи възможността от април да се сдобие с идеална квартирантка — възрастна госпожица, вдигаща се от сън в седем и половина, седяща в канцеларията си до шест, вечеряща у сестра си и лягаща си в десет, фрау Стобой предложи на Фьодор Константинович през следващия месец да си намери друг подслон. Той все отлагаше не само от мързел и от оптимистична склонност да придава на дареното късче време заоблената форма на безкрайността, но и защото му бе непоносимо противно да нахлува в чужди светове, за да си дири място. Чернишевска впрочем обеща да му помогне. Март вече се изнизваше, когато една вечер тя му каза:

— Струва ми се, че ви намерих нещичко. Веднъж видяхте у нас Тамара Григориевна, една арменска дама. Досега тя наемаше стая у едно руско семейство, а сега се оказа, че търсела на кого да я предаде.

— Значи не е било хубаво, щом търси друга — безгрижно отбеляза Фьодор Константинович.

— Не, просто се връща при мъжа си. Впрочем, ако предварително сте против, няма да се занимавам повече с това, никак не обичам да уреждам каквото и да било.

— Не се сърдете — каза Фьодор Константинович, — много ми е нужна стая, кълна ви се.

— Ясно, не е изключено вече да са я взели, но все пак ви съветвам да й звъннете.

— О, непременно — каза Фьодор Константинович.

— Понеже добре ви познавам — продължи Александра Яковлевна, вече прелиствайки черното си бележниче — и тъй като съм сигурна, че сам никога няма да й се обадите…

— Още утре — каза Фьодор Константинович.

— Тъй като никога не ще я потърсите… Уланд четирийсет и осем трийсет и едно… аз ще се заема с това. Ей сега ще ви свържа, а вие ще я попитате.

— Чакайте, чакайте — сепна се Фьодор Константинович, — изобщо нямам представа какво да я питам.

— Не се притеснявайте, тя сама ще ви каже.

Александра Яковлевна повтори номера с бърз шепот, протегна ръка към масичката с телефона.

Щом допря слушалката до ухото, тялото й на дивана взе привична телефонна поза, от седящо положение зае полулежащо; без да поглежда, тя си оправи полата, сините й очи се задвижиха насам-натам в очакване да се обадят.

— Добре ще е — подхвана тя, но тъкмо тогава телефонистката се обади и Александра Яковлевна изрече номера с някак абстрактна убедителност в тона и с особен ритъм при произнасянето на цифрите, сякаш 48 беше теза, а 31 антитеза, и добави като синтез: „Явол.“

— Добре ще е — обърна се Александра Яковлевна към Фьодор Константинович — тя да дойде в квартирата с вас. Сигруна съм, че никога през живота си вие… — Внезапно свела с усмивка очи, раздвижи закръглено рамо, леко кръстоса изопнати крака. — Тамара Григориевна ли е? — попита с нов глас, мек и канещ. Тихо се засмя, докато слушаше, и щипна гънката на полата си. — Да, аз съм, познахте. Стори ми се, че няма да ме познаете, както винаги. Добре, да кажем, често. — И докато се настаняваше още по-удобно: — Какво се чува към вас? — Слушаше какво се чува и премигваше, сякаш в скоби премести кутията с бонбони с плънка от зелен мармалад към Фьодор Константинович; сетне връхчетата на малките й нозе с протъркани кадифени пантофи започнаха да се допират леко едно в друго; престанаха.

— Да, казаха ми вече, но все си мислех, че има постоянни пациенти. — Продължи да слуша. В тишината долиташе безкрайно малка частица от барабаненето на отвъдния глас. — Е, това вече са глупости. Значи ето как стоят нещата — изрече тя след минута и сетне на бързия въпрос, прозвучал за Фьодор Константинович като микроскопичен лай, отвърна с въздишка: — Ами нищо ново, криво-ляво. Александър Яковлевич е здрав, занимава се със своите работи, сега отиде на концерт, а аз какво, не правя нищо особено. До мен седи… Ами да, разбира се, забавлява се, но не можете да си представите как понякога мечтая да замина с него поне за месец. Какво говорите? Не, не зная къде. Изобщо понякога ми е много тежко на душата, иначе няма нищо ново. — Тя бавно огледа дланта си и остана с вдигната ръка. — Тамара Григориевна, до мен седи Годунов-Чердинцев. Между другото, търси стая. При онези вашите още свободна ли е? А, чудесно. Чакайте, давам му слушалката.

— Здравейте — каза Фьодор Константинович и се поклони леко на телефона, — Александра Яковлевна ми…

Гласът, дотолкова звучен, че нещо загъделичка средното му ухо, необикновено чевръст и ясен, веднага завладя разговора.

— Стаята още не е заета — бързо започна да му обяснява слабо познатата Тамара Григориевна — и те желаят именно наемател русин. Сега ще ви кажа кои са. Фамилията му е Шчоголев, това нищо не ви говори, но в Русия е бил прокурор, много, много културен, симпатичен човек… И значи жена му, също твърде мила, има дъщеря от първия си брак. Така значи: живеят на Агамемнонщрасе 15, чуден район, апартаментът е мъничък, но хох модерн, парно, баня — накратко, има всичко, всичко. Стаята, в която ще живеете, е чаровна, но (с пауза) гледа към двора, това, естествено, е малък минус. Ще ви кажа колко плащах за нея, плащах трийсет и пет марки на месец. Чуден кауч^[26], тишина. Това е. Какво друго да ви кажа? Хранех се у тях и трябва да призная, че беше чудесно, чудесно, но вие сам ще се разберете за цената, аз бях на диета. Сега ще направим ето какво. Ще бъда у тях утре заранта, долу-горе към десет и половина, много съм точна, и вие елате там значи.

— Един момент — каза Фьодор Константинович (за когото ставането в десет бе като за друг в пет), — един момент. Утре май… Може би ще е по-добре, ако ви… — Понечи да каже: „Ако ви позвъня“, но Александра Яковлевна до него така се ококори, че той преглътна и веднага се поправи: — Да, общо взето, ще мога — промълви посърнал, — благодаря ви, ще дойда.

— Значи така… — (повествователно) — значи Агамемнонщрасе 15, на третия етаж, има асансьор. Така ще направим. До утре, много се радвам.

— Довиждане — каза Фьодор Константинович.

— Чакайте — извика Александра Яковлевна, — не затваряйте, ако обичате.

На другата заран, когато с обвит в памук мозък, раздразнен и някак половинчат (сякаш другата му половина поради ранния час още не се беше отворила), отиде на посочения адрес, се оказа, че Тамара Григориевна не само не е дошла, но дори се била обадила, че не може да дойде. Прие го самият Шчоголев (другите бяха излезли), който се оказа огромен, дебел, по очертания приличен на шаран мъж около петдесетте, с едно от онези руски лица, чиято откритост е комай вече непристойна. Лицето му бе впрочем доста пълно, с овална кройка, с малка черна брадичка под самата устна. Беше с невероятна и донякъде неприлична прическа: възрядка черна коса, пригладена и зализана от двете страни на път не съвсем посред главата, но не и отстрани. Големи уши, обикновени мъжки очи, дебел жълтеникав нос и влажна усмивка допълваха, общо взето, приятното впечатление.

— Годунов-Чердинцев — повтори той, — ами да, ами да, твърде известно презиме. Познавах… простете, баща ви не е ли Олег Кирилович? Така ли, чичо ви. Къде се намира сега? Във Филаделфия? Е, не е близо. Виж ти къде ни запраща съдбата! Чудесно нещо.

А поддържате ли връзка? Добре, добре. Е, хайде тогава да не преливаме пустото в празно и да ви покажа апартамента.

Вдясно от антрето имаше къс коридор, който веднага завиваше отново надясно под прав ъгъл и като зачатъчен проход опираше във вратата на кухнята. От лявата страна се виждаха две врати, Шчоголев енергично изсумтя и отвори първата. Пред тях трепна и замря малка продълговата стая, боядисана в охра, с маса до прозореца, с кушетка покрай една от стените и с гардероб до другата. На Фьодор Константинович тя му се стори враждебна, отблъскваща, не по живот (както бива „не по сърце“), разположена на няколко фатални градуса косо (както с пунктир се отбелязва отместването на геометрична фигура при завъртането й в кръг) спрямо въображаемия правоъгълник, в чиито граници би могъл да спи, да чете, да мисли; но дори и по чудо битието да се сместеше според ъгъла на тази неправилно застанала кутия, все пак покъщнината, цветът, изгледът към асфалтирания двор — всичко беше непоносимо и той веднага реши, че за нищо на света няма да я наеме.

— Това е — бодро каза Шчоголев, — а до вас е банята. Малко е разхвърляно. Сега, ако позволите…

Той силно се блъсна във Фьодор Константинович, щом се извърна в тесния коридор, и като изпъшка виновно, го хвана за рамото. Върнаха се в антрето.

— Тук е стаята на дъщерята, тук е нашата — каза той и посочи две врати, отляво и отдясно. — А това е трапезарията. — И като отвори вратата навътре, постоя няколко секунди, сякаш снимаше на бавна скорост, държейки я отворена.

Фьодор Константинович отмина с поглед масата, фруктиерата с орехи, бюфета… До далечния прозорец, където имаше бамбукова масичка и високо кресло, волно и въздушно през ръчките му бе метната синкава рокля от газ, съвсем къса, както по това време се обличаха за баловете, а на масичката до ножиците блестеше сребристо цветче.

— Това е всичко — рече Шчоголев и внимателно затвори вратата, — както виждате, уютно, семейно жилище, малко е, но си имаме всичко. Ако пожелаете да се храните при нас, нямаме нищо против, ще поговорим с моята съпружница, между нас казано, бива я за готвачка. Тъй като сте познат на мадам Абрамова, ще ви вземаме колкото на нея, няма да ви притесняваме, ще си заживеем като гугутчици.

И Шчоголев се засмя.

— Да, стаята май е добра — каза Фьодор Константинович, без да го гледа, — всъщност бих искал в сряда да се пренеса.

— Моля, заповядайте — отвърна му Шчоголев.

Изпитвал ли си, читателю, едва доловима тъга при раздяла с необичано жилище? Сърцето ти не се къса както при раздяла с предмети, които са ни мили. Овлажнелият поглед не се лута наоколо, удържайки сълзата, сякаш в нея иска да отнесе тръпнещия отблясък от напусканото място; но в най-хубавото кътче от душата си чувствуваме съжаление към вещите, които не сме оживили със себе си, почти не сме забелязвали, и ето че навеки ги оставяме. Този вече мъртъв инвентар не ще възкръсне в паметта: не ще го последва леглото, понесло само себе си; отражението в гардеробното огледало не ще възкръсне от гроба; единствено изгледът от прозореца ще остане за малко — както вградената в кръст снимка на грижливо подстриган, немигащ господин с колосана яка. Бих ти казал „сбогом“, но ти дори не би чула сбогуването ми. Все пак — сбогом. Точно две години преживях тук, мислих тук за много неща, сянката на моя керван вървя по тези тапети, лилии израстваха на килима от Папиросната пепел, но пътешествието вече завърши. Потоци от книги се вляха в океана на библиотеката. Не зная дали някога ще препрочета скиците и извадките, вече мушнати под дрехите в куфара, но зная, че никога, никога вече няма да надникна тук.

Фьодор Константинович затвори куфара, както седеше върху него, обиколи стаята, за последно огледа чекмеджетата, но нищо не намери: мъртъвците не крадат. Нагоре по прозоречното стъкло пълзеше муха, нетърпеливо се хлъзваше, почти падаше, полулетейки надолу, сякаш изтърсваше нещо, и отново се захващаше да пълзи. Къщата отсреща, дето по-миналия април я завари в скели, сега очевидно отново искаше ремонт: на тротоара бяха натрупани дъски. Изнесе си нещата, отиде да се сбогува с хазайката, за пръв и последен път й стисна ръка, оказала се суха, силна, студена, върна й ключовете и излезе. Разстоянието от старото до новото жилище беше приблизително както някъде в Русия от Пушкинска до улица Гогол.