Джоана Лейн
Малката стопанка (9)

Глава осма

„Какво ли би било, ако този свят ми бе разкрит миналата нощ?“

Уилям Дан

Нора Джейн направи всичко възможно да не критикува Рейчъл, една от няколкото нови прислужнички, които бе наела с препоръката на Бабит. Рейчъл бе потопила парцала във ведрото с мръсна вода и се бе приготвила да избърше плочите на пода пред едно от големите огнища в салона.

Нора Джейн нае Рейчъл и още няколко души от селото, понеже Робърт бе прехвърлил задачите, свързани с „Грийн Касъл“, изцяло върху плещите й. Тя трябваше да има грижата за всичко: от сметките за домакинството и планирането на менюто, до надзираването на малката армия от работници, които поправяха покрива, боядисваха или слагаха тапети по стените. Трябваше да подрежда наличните мебели и да купува нови. Накратко — трябваше да върши абсолютно всичко, свързано с ежедневното ръководене и реставриране на гигантската къща в имението.

Това беше хубаво, тъй като Нора Джейн се нуждаеше от нещо, което да ангажира съзнанието й, в противен случай щеше да прекарва времето си, плачейки. С това се занимаваше нощем. Тихичко хлипаше във възглавницата си, понеже вече от два месеца съпругът и спеше в тоалетната си стая.

— Рейчъл, скъпа, мисля, че и ти, и плочите ще се чувствате по-добре, ако смениш с чиста вода това ведро — каза спокойно тя. После се усмихна с благодарност, след като прислужничката се поклони недодялано и се втурна да изпълнява нареждането й. Нора Джейн се обърна да погледа огромния салон, който бе значително подобрен през изтеклата седмица.

Семейното крило вече бе завършено, тъй като най-малко бе пострадало от годините немарливост, превърнали „Грийн Касъл“ в жалка развалина. През последния месец поради дъждовете и студеното декемврийско време, Нора Джейн прехвърли армията си от слуги и работници в официалните стаи, разположени в центъра на това, което тя все още наричаше наум „размазана буболечка“.

Червеният салон сега бе с нови, китайски тапети. Гипсовият му таван бе боядисан в млечнобяло, подобно на гипсовите орнаменти покрай прозорците и сводовете над вратите и колоните, стигащи до тавана.

Цели три дни в началото на месеца, ръководени от неуморната Нора Джейн, прислужниците се трепеха от зори до мрак да навиват огромните килими от централното крило, включително и килима в Червения салон, и ги изнасяха навън за цялостно изтупване. Някои от мебелите, които тя откри на тавана, бяха откарани в Червения салон, където семейството често се отморяваше след вечеря. С изключение на Робърт, разбира се.

Приличащата на пещера гостна, лепната до малкия Червен салон също бе подредена, въпреки че бе прекалено огромна и ставаше само за големи увеселения. Благодарение широките пръсти на маркиза, който бе продал всичко, което можеше да му осигури няколко седмици разкош в Лондон, стените й изглеждаха печално оголени.

Затова пък библиотеката бе гордостта на Нора Джейн. Четирите й стени бяха отрупани от пода до тавана с току-що почистени книги, датиращи още от седемнадесети век и включващи всички възможни теми под слънцето.

Въпреки че бе голяма колкото останалите стаи в официалното крило, библиотеката просто светеше с тъмния си прясно полиран фурнир. Килимите с тъмночервени и сини орнаменти, заедно с подредените върху тях кожени столове, тежките писалища в стил „Тюдор“ и единствения диван, син като среднощно небе превръщаха библиотеката в рай в дъждовните дни. За това допринасяше и веселият огън, който пращеше в камината.

Нора Джейн прекарваше там много следобеди, след като се увереше, че слугите са схванали дневните си задължения. Сядаше като свиваше крака под себе си и поглъщаше много книги, които завладяваха въображението й. А тя си представяше, че лорд Робърт седи на някой от столовете срещу нея и също чете, като от време на време двамата си разменят изпълнени с любов усмивки.

Но това, разбира се, беше само мечта, както и всички останали мисли на Нора Джейн, отнасящи се до съпруга й. Човекът, държал се толкова нежно с нея и изведнъж жестоко охладнял.

„Вие направихте «Грийн Касъл» ваш, мадам“, бе казал той на сутринта след катастрофалната вечеря. Вечерята, която бе подготвила като толкова приятна изненада и която се бе превърнала в истинско мъчение за Нора, която остана да седи и да се мъчи да се усмихва до празния стол на съпруга си.

„Домът е твой, а не мой, Робърт. Само се опитвах да помогна“, бе отвърнала тя. Отново потрепери, като си припомни това. Бе изрекла страхливо тези думи, като дете, счупило скъпа ваза, докато се бе опитвало да я постави правилно на масата, знаейки, че никога не би трябвало да я докосва без разрешение.

„Глупости, Нора Джейн“, бе отговорил той почти любезно. Бе я нарекъл Нора Джейн. Вече не се обръщаше към нея с „Нора“. „Ти просто правеше това, на което си научена. Следваше пътя, който баба ти е начертала, път към утвърждаване в обществото, нищо, че това напълно подрони авторитета ми. Но аз си го просех, нали? Много добре. Заповядвай на слугите каквото си искаш. Плащай им от джобните си пари. Те са твои сега, къщата е твоя. Можеш да разполагаш с още пет хиляди лири за мебели, драперии и други подобни. Смятай го за друг сватбен подарък от баба ти. Колкото до мене, аз ще продължа да се занимавам с чифлика.“

„Ти искаше помощ, за да бъдеш свободен да управляваш чифлика. Не е ли така?“, бе се осмелила да попита тя, тъй като така и така вече почти нямаше какво да губи. Бе си отрязала косата, а и след като се втурна в борбата за независимост беше предоволна от постигнатото.

Тогава той я бе погледнал странно, почти тъжно, казвайки: „Да, май наистина исках точно това. Аз съм глупак, любимото ми мъниче. Един горделив глупак. Може би дори идиот. Моля те, дай ми време. Дай време и на двама ни.“ И тогава се бе усмихнал печално. „Само ми обещай, че ще оставиш за най-накрая Кралската спалня, докато вършиш чудесата си в домакинството. Сюзън обеща да не се появява до март.“

И това беше последният път, спомняше си Нора Джейн, в който съпругът й разговаряше интимно с нея и в който я нарече „любимото ми мъниче“. Сега разговорите им се провеждаха само в компанията на останалите Гиър, с изключение на маркиза, който им бе писал, че бил поканен да остане в Шотландия до пролетта.

Но ако Робърт се сърдеше, той все пак не го правеше в стаите си като Роджър, нито пък с бутилка в ръка като Уилям, който все още успяваше, дори и при положение, че всичкия алкохол се заключваше до вечерта.

Не, не и Робърт. Не и изобретателният, трудолюбив, неуморен лорд Робърт Гиър.

Всеки ден той ставаше и излизаше още преди да се е съмнало. Обхождаше полята и решаваше кое да се посади по-напред, за да си спестят бедната реколта, за да се възстановят полята след толкова години занемаряване.

Прекарваше дните си в горите, в мелницата или на пасищата, където бяха новозакупените коне, крави, коне и овце.

Връщаше се вкъщи по тъмно, потънал в прахоляк. Дрехите му бяха просмукани от влага и мръсотия, ръцете му загрубели и почервенели от студа. Под ноктите му имаше кал, по лицето му драскотини. През деня нейният герой бе водил битка или с някоя ограда за поставяне, или с поправянето на някой фермерски покрив, или пък с измъкването на някоя глупава овца от блатото.

Дори за голямо нейно учудване Робърт прекара няколко дни извън „Грийн Касъл“, плавайки с рибарите по канала, без да зачита придошлите от зимата води, нито реалната опасност от бури. Искаше да провери дали е годна за плаване малката им флотилия.

Толкова много го обичаше! Толкова се гордееше с него. Сега й се искаше да замине и никога да не се връща, след като той вече не я обича…

— Това добре ли е, мога ли да продължавам, милейди? — попита Рейчъл, откъсвайки Нора Джейн от тъжната ретроспекция. Тя вдигна тежкото дървено ведро, пълно сега с чиста вода, обилно примесена с оцет. — Том рече дъ ви кажъ, милейди, че му трявате да въ види в салона — кръглия, милейди.

— Том ли? — повтори объркано Нора Джейн, но после съзнанието й се проясни. На Рейчъл доста й харесваше странният дребничък мъж, когото Нора Джейн бе наела да почисти и реставрира статуите, складирани във външните постройки. Съвсем скоро те щяха отново да заемат местата си в празните алкови в салона и навсякъде другаде. — О, имаш предвид мистър Хароу. Разбира се, Рейчъл, благодаря ти.

С уморени стъпки Нора Джейн премина през дългата зала към масивните врати, водещи до Кръглия салон. Тя отново се зачуди защо изобщо си бе помислила, че подреждането на „Грийн Касъл“ ще бъде толкова съблазнително предизвикателство.

Това беше работа, усилена работа, а тя се съмняваше, че някой оценява това. Понякога жадуваше да се върне обратно в „Темпъл Манър“, където да й минава времето в чакане на деня, когато щеше да приложи домакинските си умения.

— Какво има, мистър Хароу? — извика тя, като пристъпи в Кръглия салон, проправяйки си път през гората от сандъци, които лежаха до статуи на гръцки и римски богове, достигнали различни стадии на реставрация.

Мистър Хароу изникна иззад голяма статуя на Афродита. Тясното му лице изглеждаше разстроено, а около оръфаните му дрехи бе вързана широка престилка. Той напомняше на Нора Джейн за страхлив недохранен заек, а дългият му тънък нос винаги се бърчеше, докато правеше опити да задържи очилата си върху него.

— Някакъв проблем ли имате? — попита с притеснение Нора Джейн.

— Наистина имам, милейди. Това… това е той!

— О, здрасти, Нора Джейн! — изви трели Уилям, появявайки се иззад една доста вулгарна статуя на Бакхус, Бога на забавленията. — Кажи на този труп да си върви по пътя, ще го направиш ли? Той плаши приятеля ми и аз няма да търпя това!

Нора Джейн завъртя очи в недоумение, като видя, че Уилям държи чаша, пълна догоре с бренди.

— Уилям, какво, за бога, смяташ да правиш?

— Негово благородие смята да се бори с тази статуя, м’дам — каза мистър Хароу, като кършеше ръце с такова трагично изражение, че Нора Джейн се зачуди какво привлекателно, по дяволите, е намерела Рейчъл в този слаб кривокрак човечец.

— Опитах се да убедя негово благородие, че Бакхус не може да се възстанови — забележете огромните пукнатини в основата му. Но той изобщо не ще да чуе за изхвърляне. — Мистър Хароу изкриви лице и прочисти гърлото си, отбягвайки да погледне Нора Джейн в очите. — Той… той казва, че му е брат, м’дам.

— Мой брат! Точно! Братът на душата ми, сърдечен приятел, единственият мъж, който ме разбира. — Уилям продължи да стиска с една ръка статуята, като в същото време се наведе напред да огледа лицето й. — Не съм ли прав, Бакхус, стари приятелю?

Вдигна чашата си до мраморните устни на статуята.

— Ето ти, братко. Сръбни си малко.

— О, Уилям — Нора Джейн гледаше нервно как статуята леко се наклони на една страна, застрашавайки девера й, — твърде много си пил.

— Твърде много ли? „Дрън-дрън“, сестричке, ако трябва да цитирам скъпата Беси, която ме изхвърли от Червения салон, където унищожава един гоблен, представящ добродетелите на пролетта. Тя казва, че съм отвратителен. Не съм отвратителен, нали, Нора Джейн?

За голямо облекчение на Нора Джейн, той пусна статуята и се запрепъва през стаята, докато застана точно срещу нея. Люлееше се насам-натам и я гледаше в упор, с обхванати от треска сини очи и с изкривено шалче. Изглеждаше толкова млад, толкова тъжен…

— Няма ли да чуя нещо, Нора Джейн? Няма ли да чуя най-блестящото нещо, което някога е казвал човек? — попита той, обръщайки се отново към статуята. — Съжалявам, старче, не се отнася за тебе — каза той на каменния Бакхус, после отново погледна Нора Джейн. Движенията му бяха забавени и тя знаеше от тъжния си опит, че скоро щеше да заспи, както си стоеше. — За какво говорех? — попита той, сбърчвайки вежди. — О, да! Щях да ти кажа най-брилянтното нещо, най-брилянтното, което някой е казвал. Лесинг го е казал. По дяволите! Имало ли е изобщо подобно име? Немско, мисля. Както и да е, той е казал, Лесинг е казал: „Човек може да пие прекалено много, но никога не пие достатъчно“. Сега кажи, Нора Джейн, това не е ли брилянтно?

— Трябва да го махнете оттук, м’дам. — Хленченето на мистър Хароу се бе засилило. — Иначе не бих могъл да гарантирам за статуите.

— Разбирам — каза Нора Джейн, обви с ръка кръста на лорд Уилям и го поведе към библиотеката, където се надяваше да го убеди да легне на дивана, преди да се строполи някъде. — Сега можете да си продължите работата, мистър Хароу. Уилям, чуй ме — молеше го тя, тъй като тежестта на тялото на „Негово благородие“ заплашваше да събори и двамата на пода. — Трябва да ми помогнеш. Прегърни ме, само за равновесие, нали разбираш.

— Р-р-азби-и-ра се, малка Нора Джейн — откликна пиянски Уилям. Тя забеляза, че чашата му вече бе празна и сигурно не беше първата, нито шестата за деня, въпреки че скоро бе превалило пладне. — Ти ще спасиш Бакхус заради мене, нали? Той е най-добрият приятел на сърцето ми, мой брат. — Малка Нора — продължи той като вървяха бавно към вратите, водещи от малкия салон до библиотеката, а гласът му отекваше глухо под стъкленото кубе. — Скъпа, сладка, прекрасна, малка Нора. Нашата работна пчеличка. Искаш ли пак да декламирам, скъпа сестричке? Да поупражнявам гласа си, да демонстрирам великолепното си ораторско изкуство, дори полупиян? Това е единственият ми талант, знаеш ли? Единственият ми талант — завърши той тъжно.

Уилям взе да се накланя много към Нора Джейн. На нея й се щеше той да се концентрира върху ходенето, вместо върху говоренето, но беше готова на всичко, само да продължава да се движи.

— Разбира се. Уилям. Продължавай, рецитирай ми.

Той постави целувка върху челото й, благодари й и вдъхновено изрецитира:

„Как ли малката пчеличка използва всеки светъл час

и от разтворени цветенца събира мед за нас?“

— Това беше от Исак не знам кой си. В момента не си спомням. Но това си ти, малка Нора, собствената ни сладка работа пчеличка, използваща всеки час от деня. Обичам те, Нора Джейн Гиър — довърши той, лепвайки друга целувка някъде до дясното и ухо. — Аз истински, истински те обичам.

Някъде откъм вътрешността на библиотеката се чу слаб звук, може би смях дори.

— Така ли, Уилям? Е, а аз как да приема това, а?

— Робърт! — възкликна Нора Джейн. Веднага й дойде наум, че е облечена в една от най-старите си рокли, а върху нея бе метнала не много чиста престилка. Косата й беше в безобразно състояние, разрошена и пълна с паяжини, понеже работеше заедно с чистачките. Защо не си беше облякла една от новите рокли? А по всяка вероятност, имаше и петна от сажди по лицето си.

И въобще не й хрумна, че Робърт може да я ревнува от лорд Уилям. Това би било най-смешното нещо. Първо — Уилям беше пиян и второ съпругът й изобщо не го бе грижа кой я обичаше. Естествено, след като сам не се интересуваше от нея…

Та тя го виждайте единствено на вечеря. „Грийн Касъл“ беше огромна къща и двама души спокойно можеха да живеят в нея с години, без изобщо да се виждат, както тя и Робърт правеха по негласно споразумение от известно време.

— Робърт! — повтори като ехо комично Уилям, надничайки в стаята към мястото, където стоеше брат му и държеше нещо, приличащо на писмо. — Какво правиш тук посред бял ден? Не трябваше ли да си зает с нещо навън, да израждаш теле, или да чистиш конюшните, например? Няма значение — каза той, махвайки за нещастие с тази ръка, с която държеше чашата. Изпусна я и тя се разби на пода. — Просто се махни, моля те. Казвам на жена ти колко много я обичам. Всъщност я обожавам. Само добри неща се случват в „Грийн Касъл“, откакто Нора Джейн е тука.

— Така ли, Уилям? — Робърт сгъна писмото и го пъхна в жакета си. — Какво стори, Нора Джейн? Бръкна в дълбоката си кесия, за да снабдиш брат ми с бренди ли? Ето откъде го взима. От щедрата си, наивна, малка снаха. Никой в селските кръчми не би му продал. Погрижих се за това. Така че мога да си направя заключение, че си си купила нов обожател. Първо домашната прислуга, после Беси, чиято любов никак не е евтина съдейки по роклите, с които се ветрее тия дни, а сега и по-малкия ми брат. Дори аз бях купен, въпреки че не мога да се оплача, нали? В края на краищата си имах цена.

— Ох, ох — каза Уилям, изтъпанчвайки се пред Нора Джейн, — мисля, че нашият лорд и господар е ядосан от нещо, малка пчеличке. Внимавай сега, може да ни намушка с рогатата си глава на бик, какъвто си е. Но не се тревожи. Аз ще те пазя.

— Дръпни се от нея, глупако, преди да си паднал отгоре й — нареди Робърт, като бързо пресече стаята и сграбчи брат си за рамото, бутайки го не много нежно към тъмносиния кожен диван. — Дори и пиян, трябва да знаеш, че убиването на златната гъска няма да ни донесе нищо добро.

Уилям се спъна няколко пъти, после се стегна и се обърна, за да се втренчи вбесен в по-големия си брат.

— Ти си магаре, Робърт. Знаеш ли това? Аз може да съм пиян, но ти си задник! — Казал всичко, което явно искаше да каже, лорд Уилям се изпъна като свещ и тръгна сковано към гостната, където, без съмнение, щеше да се строполи върху един от малкото столове и да спи, докато сервират вечерята.

Нора Джейн трябваше да си напомни да изпрати някой да донесе одеяло за него, иначе щеше да се простуди.

Тя се пребори с желанието да последва мъжа си и остана на място. Смъкна ожесточено кърпата от главата си и прокара пръсти през късата си коса, за да я приглади поне малко, докато Робърт наблюдаваше как брат му напредва.

— Трябва да говоря с тебе — каза Робърт веднага, след като лорд Уилям изчезна. Усещане за нещо предопределено, което трябваше да се извърши, потрепваше във въздуха. — Налага се да замина от „Грийн Касъл“. Утре.

Нора Джейн се стресна така, като че ли току-що я беше ударил.

— Заминаваш? — Тя не искаше той да замине. Никога не бе го искала. О, беше си го помисляла, когато му беше много ядосана за това, че я пренебрегваше, но никога не го бе искала наистина. — Къде? Защо?

Робърт приседна на ъгъла на писалището, а десният му крак увисна над пода. Нора Джейн забеляза, че по ботушите му имаше полепнала кал, явно току-що е пристигнал от полето.

Тя знаеше, че не бе получил писмо със сутрешната поща, така че писмото в жакета му трябва да е било доставено от някой, намерил време да го открие из чифлика.

Сърцето й се разтуптя, усетило опасност, грозяща съпруга й.

— Касълриф се е развилнял на конференцията и Уелингтън ме вика във Виена да му помогна да прецизира нещата. Талейран и Мурат са се хванали за гушите, а после изненадващо се съюзили. Крал Луи и останалите от Бурбоните не са нищо повече от тъжна шега. Ако не сме изключително внимателни, Нора Джейн, Наполеон може да реши, че сме оплескали работата и ще направи опит да отплава за Франция, за да я спаси, както той би се изразил. И Бог да ни е на помощ тогава. Седем фрегати и хиляда мъже са предоставени на разположение на императора, ако реши да поеме такъв курс. Как е възможно победителите да дадат на изгнаника такива опасни подаръци?

Нора Джейн направи няколко крачки, после спря, знаейки, че не бива да отива при него. Той нямаше да й бъде благодарен, ако го стореше.

— Но… войната свърши. Отпразнувахме всички победи с Блюхер и с царя, всички паради на мира отминаха, дори издигнаха Храм на съглашението в „Грийн парк“. Прочетох за всичко това и… — Гласът й затихна и настъпи изпълнена с тревога тишина. Тя разбра, че говори несвързано и че Робърт нямаше да напусне любимия си „Грийн Касъл“, ако дукът не беше много притеснен. — Колко… Колко време няма да те има?

Робърт стана, заобиколи писалището и започна да изпразва съдържанието на чекмедже след чекмедже. Натрупа толкова много листове, че тя се озадачи от количеството им. Нямаше представа, че той използва библиотеката.

Кога идваше тук? Сигурно късно през нощта, когато всички си бяха легнали. Той спеше ли изобщо? Нищо чудно, че винаги изглежда уморен и така напрегнат. Защо се трепеше толкова? Какво се стремеше да докаже? Тя знаеше нищожно малко за съпруга си, почти нищо.

— Не знам, Нора Джейн. Може би месеци. Тези листове съдържат подробните ми планове за „Грийн Касъл“, за посевите, добитъка, мелницата всичко. Тук са и имената на най-доверените ми арендатори, както и бележки за тези, които трябва да се наблюдават. Ще дойде Ралфбергер, управителят на чифлика, когото наех миналата седмица. За нас ще е по-добре да пристигне колкото може по-бързо, но това ще стане в разстояние на две седмици. Засега, Нора Джейн, единствената ми възможност е да поверя „Грийн Касъл“ на тебе. От Родж и Уил няма никаква полза. Сюзън, хм, баба ти каза, че си научена изцяло да се справяш с управлението на огромно имение като „Грийн Касъл“.

Нора Джейн се приближи към писалището с изписаните листове така боязливо, като че очакваше всеки момент те да пламнат и да я изгорят.

— Да, вярно е. Научена съм, но никога не ми се е налагало да прилагам на практика уроците си. — Тя взе един лист и видя, че смелият, твърд почерк на Робърт го е изпълнил от горе до долу. Той беше толкова идеално точен, толкова много знаеше и така неохотно й се доверяваше… — Името на онзи мъж е Ралфбергер, нали?

— Говорих с него миналата седмица във Фолкстоун и изглежда е доста компетентен. Но за жалост той не живее там. Настанил се е временно до Уимбълдън — каза й Робърт, като междувременно беше застанал до прозореца, с ръце зад гърба, отпускайки и свивайки юмруци. — Жена му — Робърт се поколеба за момент, после продължи, — жена му всеки момент ще роди първото им дете, затова пристигането им ще се забави. Уредих една къща в селото за него и семейството му, последната в края на алеята, водеща към имението. Може би ще наредиш да я почистят и да покрият покрива й? Боя се, че ще се нуждае и от обзавеждане.

— Разбира се — обеща автоматично Нора Джейн, докато се бореше с напиращите сълзи. Защо се чувстваше така, като че ли едва сега щеше да бъде изоставена? Нима не беше изоставена сама с всички задачи в „Грийн Касъл“, откакто баба й си замина след венчавката? — Ще ти трябва ли нещо друго? Да ти помогна ли да подбереш и опаковаш нещата си за пътуването, ъ-ъ, за пътешествието?

— Благодаря ти, но прислужникът ми Бриг, който ме придружаваше на Полуострова, вече е приготвил всичко — отвърна й Робърт и се обърна с гръб към прозореца, точно когато дъждовните капки плиснаха върху стъклото. Като че ли природата изплакваше мъката си вместо Нора Джейн и денят бе също толкова мрачен, колкото и тя самата. Лицето на Робърт беше сурово, когато каза: — Моля те да ми позволиш сам да съобщя това довечера на масата, след което ще се оттегля рано, тъй като трябва да хвана отлива във Фолкстоун сутринта. Писмото на Уелингтън е от преди три седмици, така че не мога да си позволя да губя повече време.

И тогава, без да промълви нито дума повече, без да я погледне, Робърт излезе от стаята. Остави я да си мисли какво ли щеше да стане, ако бе събрала цялата си смелост и бе осъществила, заедно с него, съня от предната нощ, дръзвайки да му покаже тази Нора Джейн Гиър, която винаги е искала и се е надявала да бъде.

И дали някога ще си прости, ако не му покаже скоро тази Нора Джейн Гиър. Колкото може по-скоро.

 

 

Той чуваше шумоленето й в другата стая. Тежката врата не беше достатъчна, за да заглуши неспокойните й стъпки, също както не му попречи да чува тихите й стонове или хлипания по цели нощи през изтеклите седмици, откакто се бе пренесъл в своята стая. Той се мяташе и въртеше в леглото, изпълнен с омраза към себе си, към съдбата, към Сюзън Темпъл, към всички и всичко, с изключение на Нора Джейн Гиър.

Неговата Нора. Неговата Нора с огромните кафяви очи. Неговата Нора със зацапаното личице и навитите ръкави, която показваше на прислужниците какво точно иска от тях. Неговата Нора, храбрата малка фея, която някога той смяташе за кръгла нула.

Колкото и да се мъчеше да си повярва, че тя е пресметливо, умалено подобие на баба си, знаеше, че не е така. И никога не е било. Тя вършеше всичко от загриженост, независимо от това, на което я бяха научили, независимо от това за кого я бяха омъжили. Тя просто и напълно естествено стана господарка на „Грийн Касъл“.

Успехът й сред прислугата първо ядоса Робърт, въпреки убеждението му, че тя е сторила необходимото. По-нататъшният й успех с къщата бе смайващ. Тя вършеше чудеса. Компетентността й беше невероятна. Притежаваше добър вкус и безпогрешно разпознаваше красотата.

Накратко, Нора Джейн беше точно съпругата, която той искаше, жената, от която се нуждаеше.

Но тя не беше негова жена. Не и в пълния смисъл на думата. Не му беше жена от втората вечер след венчавката им, когато прекараха няколко идилични мига в кухнята и той допусна първичния си инстинкт да го завладее, люби я за втори път, причини й болка за втори път.

Само да се бяха срещнали случайно, той и Нора Джейн и естествено да се бяха влюбили и оженили. Само да не беше се подчинил на амбициите на Сюзън Темпът! Само ако не бе допуснал да бъде купен, а Нора Джейн — продадена. Изминаха два месеца и той все още не можеше да си обясни това, което бе извършил в името на „Грийн Касъл“. Все още не можеше да погледне недоверчивите, питащи, невинни очи на Нора Джейн, защото се чувстваше виновен за странното им начало, страхуваше се от думите на Беси, че Нора Джейн би могла да заплати с живота си за така желания от Сюзън Темпъл внук.

Нора Джейн не беше бременна, поне така изглеждаше. Това все пак беше нещо, някаква малка надежда. Особено сега, когато заминаваше, за да се бие в още една война, ако Уелингтън правилно бе преценил вятъра, който духаше от Наполеоновата Елба.

Робърт много-много не вярваше на приказките на Беси за крехкото тяло на Нора Джейн и за трудностите, които щяла да има при едно раждане. Беси — той бе открил това, наблюдавайки отблизо усмихнатата бърбореща жена — се оказа по-умна, отколкото всички подозираха.

Не беше много интелигентна, но пък бе изобретателна, хитра и подла като лисица. Като играеше ролята на безмозъчна светска дама, тя можеше да каже всичко, да направи всичко, да посее семената на раздора, да пожъне въпроси без отговор, да върти и обръща думите си в зависимост от аудиторията и целите си.

Видя я да прави това с брат му Роджър, размахвайки като знаме любовта си към него, докато в разговора внимателно вмъкваше с меден глас намеци за осакатяването му и за неминуемия му близък край.

Тя си играеше по този начин и с Уилям. Уж го порицаваше закачливо за пристрастяването му към алкохола, но винаги, с остър поглед или намек, му напомняше, че е прав да пие, тъй като е разсипал живота на брат си.

Сега беше ред и на Нора Джейн. Тя изглежда харесваше Беси, но беше толкова млада, толкова наивна, та не можеше да разбере, че Беси щеше да я ласкае само докато й изнасяше. Беси я коткаше само заради новия гардероб и изреченото с половин уста обещание да й позволи да замине за градската къща на „Гросвенър Скуеър“ през март, уж с цел да подреди там, в случай, че Нора Джейн изобщо пожелаеше да пътува до „Мидхърст“.

След като тази жена веднъж се добереше до Лондон, Робърт знаеше, че Нора Джейн щеше дълго да чака да я види отново. Но дали Нора Джейн беше толкова невинна и наивна, колкото Беси предполагаше? Може би тя беше по-умна от всички останали!

Робърт отметна завивките и стана от неудобната кушетка. Отиде до прозореца и се загледа в неподдържаните градини, пожелавайки си за хиляден път да не е толкова горд и такъв инат.

Ако беше малко по-отстъпчив, нямаше да прекарва нощите си в своята стая или в библиотеката, където работеше. А после прегъваше високата си фигура на четири върху кожения диван.

Само ако можеше да отстъпи мъничко, да признае това, което очите, умът и сърцето му говореха, тогава щеше да падне на колене пред Нора Джейн и да я моли за прошка, че е бил такъв „задник“, както Уилям го нарече. И какво значение имаха причините за женитбата му с Нора Джейн? Те бяха женени.

Не, явно той не обичаше достатъчно съпругата си, но й се възхищаваше и я ценеше. А още повече я желаеше. Като се оставят настрана мотивите на Беси, която не искаше Нора Джейн да роди наследник, при положение, че самата тя не можеше, се оказваше, че той — уж търпелив съпруг и обигран любовник, не можеше да накара Нора Джейн да се отпусне в прегръдките му и да вземе дейно участие в правенето на любов, вместо да изтърпява всичко това.

Той не беше чак такова чудовище, знаеше как да достави удоволствие на една жена. Не една от любовниците му през ония младежки години в Лондон бе казала, че бил най-добрият, най-изобретателният в леглото. Трябваше ли обаче съпругът да прави с жена си това, което вършеше с любовниците си — жени със съмнителна репутация, готови да легнат по гръб и да извършат всичко, дори да стенат от страст за няколко диаманта.

Но какво значение имаше това сега, когато напускаше „Грийн Касъл“? Преди да получи писмото на Уелингтън, той се успокояваше с факта, че му трябва време да обмисли подхода си към Нора.

Но тези напразно пропилени седмици бяха вече зад гърба му. Не можеше да иде при нея сега. Още по-малко му се искаше да я види да плаче отново, след като я беше насилил, беше потънал дълбоко в нея, губейки контрол над себе си при сблъсъка с дребното й тяло, със стегнатостта й, с миниатюрното й съвършенство, дори със слабите й стонове. Тогава тези стонове от болка ли бяха или от удоволствие? Как му се искаше да знае.

Господи! Той беше чудовище. Как е могъл да си мисли, че й доставя удоволствие, когато тя нямаше представа защо бе толкова развълнуван. Тя можеше само да лежи там, задушавана от него, неизпитваща нищо от екстаза, който той желаеше да я накара да изпита. Навярно единственото, което чувстваше, беше страхът, че той може никога да не престане, да не се махне от нея.

Да се махне. Да, щеше да се махне. Когато получи писмото, изпита едва ли не радост, защото дните в „Грийн Касъл“ бяха станали дълги за него, а нощите непоносими. Работеше заедно с хората си, от зори до мрак, до пълно изтощение. В началото — за да докаже, че може, а после — с надеждата, че ще може да заспи, а не да мечтае.

Но не се получи. И сега не се получаваше с Нора Джейн, движеща се в съседната стая, вършеща Бог знае какво, караща съзнанието му да се върти в дяволски, объркващи, изпълнени с вина кръгове.

— Робърт, мога ли да поговоря малко с теб?

Той се извърна, като чу гласа на жена си, благодарен, че бе метнал халат върху голото си тяло.

— Нора? — каза той, взирайки се в тъмнината, за да различи застаналия на прага силует. Линиите на изящното й тяло се виждаха, благодарение на свещите, които горяха в стаята зад гърба й. Така се беше изгубил в мислите си за нея, че не я бе чул да влиза. — Какво има? Случило ли се е нещо?

Нора поклати глава и той можа да види съвършено изваяната й брадичка и грациозната линия на шията й, плавно преливаща се в раменете.

— Не, Робърт — тихо отвърна тя. — Просто… е, добре, просто исках да ти кажа, че нямам нищо общо с брендито на Уилям. Откъде се снабдява е загадка както за тебе, така и за мене. Не бих искала да заминеш с мисълта, че съм толкова ужасна, за да печеля приятелство чрез разруха.

Той изпусна с въздишка задържания си дъх.

— Сгреших, като те обвиних, Нора Джейн. — Той се усмихна едва, повдигайки единия край на устата си в нещо, което можеше да се определи и като гримаса. — Нападнах те, нападнах и двама ви, а това беше глупаво, егоистично от моя страна. Но — той се поколеба, после продължи откровено — той те целуваше, Нора Джейн, и аз…

Това беше всичко, което успя да каже. А тя продължаваше да стои пред светлината и той виждаше очертанията на тънката й талия, примамливо заоблените бедра, дължината на съвършените й крака.

— Уилям беше пиян, Робърт — каза тя с укрепнал глас, с повече увереност в себе си, както тогава в кухните. Той знаеше, че е изплашена и проявеният от нея кураж предизвика възхищението и желанието му. Такава храбра, малка, приказна принцеса — да дразни великана-човекоядец в бърлогата му! — Той просто се закачаше, сигурна съм — продължи тя. — И на сутринта вероятно няма да си спомня нищо. Мога само да се надявам, че по същия начин ще забрави и странната си привързаност към онази статуя на Бакхус, която мистър Хароу нареди да изхвърлим в градините. — Тя вдигна брадичка. — Но стига за Уилям. Ако трябва да бъда напълно искрена, той просто ми послужи като повод, за да говоря с теб. Дойдох тук по друга причина. — Гласът й се снижи до шепот. — По съвсем друга причина.

Робърт леко тръсна глава, без да схваща напълно думите й. Умът му трескаво работеше върху по-важни неща. Халатът й му се струваше толкова прозрачен, толкова ефирен, разкриващ толкова много… Дали си беше облякла нощница отдолу? Май че не беше.

— Не можеш ли да спиш? — попита той накрая, неспособен да измисли нещо друго, което да каже. Струваше му се, че се е върнал в най-ранната си младост, когато езикът му се схващаше само при мисълта за разговор с дама.

— А ти можеш ли, Робърт? Тази нощ, през всичките тези нощи? — контрира го тя твърдо, още по-самоуверено и може би предразполагащо. Отново го смайваше. Наистина ли това беше неговата Нора Джейн, любимото му мъниче? Това ли бе срамежливата му някога, невинна съпруга? Какъв път бе изминала през изминалите седмици, имаща на разположение само две възможности: да порасне или да се остави да бъде затрупана и да умре под тежестта на товара, който бе принудена да понесе на гърба си.

Тя все още бе някак срамежлива, все още малко колеблива и това го накара да изпадне във възторг. Неговата невинна изкусителка.

Още нещо се криеше в последните й думи — цяла галактика от мечти, дълго бленувани, но отхвърляни от съзнанието като невъзможни. Дали жена му също мечтаеше? Дали го желаеше? Изпитваше ли нужда да прави любов? През изминалите дни той бе забелязал искри на независимост да проблясват в очите й, но възможно ли бе да се надява, че тя е дошла при него да му предложи себе си, любовта и…?

Той отхвърли тъжно тази мисъл. Не, вероятно тя никога нямаше да преодолее бариерата между тях двамата — благодарение на тъпотията, глупостта и несръчните му действия в брачното легло.

Той направи само една стъпка към нея. Неговата стая сега му се струваше като огромна и непреодолима планинска верига. Но трябваше да опита. Само този път, този последен път.

— Не, Нора Джейн, не мога да спя — каза тихо той накрая. Изминалото време му бе помогнало да стигне до истината и да прати гордостта си по дяволите. Беше го обърнал на просия, но изобщо не го беше грижа. — Мога да лежа — продължи той бавно. — Дори мога, налагайки волята си, да затворя очи. Но не мога да намеря път към съня. Нора, напълно съм убеден, че ако не успея още веднъж да те взема в прегръдките си, преди да замина, никога няма да мога да заспя.

— Вярно ли е това, Робърт?

И тогава тя заговори толкова бързо, че той трябваше да се концентрира, за да я разбере.

— Ти ми беше толкова сърдит, Робърт. Беше толкова разочарован. Аз реших да бъда смела, което беше най-глупавото нещо, тъй като изобщо не съм такава. Не и в действителност. Такава съм само в собственото си съзнание. Смелостта не ми донесе нищо добро, нали? Много ме беше страх да вляза тук, дори и сега, защото не исках да се правя на глупачка. Но в същото време, през изминалите близо два месеца, бях убедена, че нищо добро няма да постигна, ако си седя настрана и играя ролята на лейди, когато аз… Но сега ти тръгваш и като мисля за това заминаване, просто не мога да си представя как ще живея без тебе! Трябваше ми време, много време, за да предприема първата стъпка и да изгоря всички мостове зад себе си. Наистина ли искаш да ме прегърнеш? О, Робърт! Точно това се надявах да кажеш, молех се да го изречеш! И трябва да ти кажа, Робърт — завърши тя яростно, — като се вземе под внимание фактът, че бях много добра, време беше!

При тази екзалтирана реч — наполовина изповед, наполовина обвинение, лорд Робърт не можа да сдържи усмивката си. Но после стана сериозен.

— И сега, когато е време вече, малкото ми, вероятно ще ми кажеш какво да направя, тъй като не бих искал да стъпя накриво към тези горящи мостове…

Той наблюдаваше омагьосан как Нора Джейн пое дълбоко дъх, после вдигна ръка към колана, придържащ халата към кръста й, и го развърза. Дрехата плавно се плъзна по раменете й и се надипли леко в краката й.

Тя остана там, пред смаяния му поглед, абсолютно гола, с прекрасната си кожа, блестяща като коприна на светлината на свещите и с лице, скрито в сянка.

И тогава тя бавно повдигна ръце, приканвайки го. Цялото им минало остана зад тях. Цялото им бъдеще беше пред тях.

Друг мъж на негово място щеше да се възгордее от този жест, щеше да го възприеме единствено като своя победа. Но в този миг Робърт ни най-малко нямаше усещането, че е победител. Почувства се по-скоро смирен, благословен и толкова близо до сълзите, колкото не беше бил от детството си насам.

— О, господи, Нора, когато решиш нещо, никога не го вършиш наполовина — простена той, унищожавайки пропастта между тях и вдигайки я до гърдите си.

Занесе я в спалнята и я положи на леглото. После бързо смъкна халата си и легна до нея. Взрял се дълбоко в очите й, той се поколеба само миг, преди да попита:

— Сигурна ли си, Нора? Съвсем сигурна ли си?

— Сигурна съм от седмици, Робърт — промълви тя и вдигна ръка, за да погали бузата му, от което по целия му гръбнак се разнесе трепет. — Ако ме беше погледнал, можеше и да забележиш. Робърт, целуни ме… Помогни ми да разбера защо се чувствам по този начин, когато си до мене.

Не му беше нужна нова покана. Устните му откриха нейните и жадно, алчно се впиха в топлата влага на невинната й прелъстителност, а зъбите и езикът му подхванаха нейните в еротичен двубой.

— Толкова си сладка, толкова сладка… — изстена той, докато покриваше лицето и шията й с целувки, а езикът му проследяваше очертанията на брадичката й, вълнуващите вдлъбнатини зад ушите й, пулсиращите вени в основата на гърлото.

Кожата й беше мека, топла и толкова жива… И той бе сигурен, че тя отново му поднася себе си, както бе направила и през брачната им нощ.

Но този път беше различно. Тя обгръщаше раменете му с малките си ръце, пръстите й се забиваха в мускулите му, собствената й уста целуваше врата му, гърдите, раменете му. Нора го заливаше със съгласието си, с неопитността си, смесена с нетърпението да му достави удоволствие, докато той си помисли, че ще експлодира от екстаз, причинен от самоукия й плам.

Той отново откри устните й, разтвори ги и плъзна език вътре, докосвайки небцето й, втурнал се навън и навътре, в такт, наложен от предстоящото му навлизане в тялото й. Сърцето му се разтопи, когато тя не се вкамени, а го посрещна жадно, дори ухапа езика му, когато той се опита да се отдръпне.

Беше божествено, беше повече от божествено да държи жена си в своите прегръдки и тя да е изпълнена с желание, дори с нетърпение.

Докато той почти лежеше върху нея, повдигнал се съвсем леко, ръцете му се придвижиха към малките й гърди. Пръстите му напипаха твърдите й зърна и ги накараха да пламнат. После той смъкна тялото си надолу и смени ръцете с устата си, обгръщайки връхчетата по ред, наслаждавайки се на малкия триумф, донесъл му слабия стон на Нора Джейн в отговор. Робърт усещаше движенията й към него, предлагащи му още по-лесен достъп до нейното тяло.

Какво я бе променило така изобщо не го интересуваше в момента. Всичко, което можеше и искаше да направи, беше да приеме предложеното от нея и да й даде същото в замяна.

Той спусна ръка към талията й, погали бедрото й с пръсти. После се осмели да плъзне тези пръсти ниско под корема й, точно над къдрите, които криеха търсеното съкровище.

Коремът й беше плосък, почти хлътнал и той можеше да опипа тазобедрените й кости, можеше дори да запълни мястото между тях с разтворената си длан, толкова мъничка беше.

Това го накара да спре, напомни му за предупрежденията на Беси. Но той изхвърли от съзнанието си тази нелепа мисъл, когато Нора заби пети в дюшека и повдигна бедрата си към ръката му, отправяйки му покана да продължи.

Той си позволи интимното докосване и краката й се разтвориха, а тя въздъхна в ухото му. После отново въздъхна, щом той плъзна пръсти в гнездото от къдри и по-нататък, към сладкия й, тайнствен център.

И тя беше готова за него. Не беше за вярване, но тя беше готова за него, влажна, топла и разтворена.

Въпреки че сърцето му биеше до пръсване, а тялото му изгаряше, той си наложи да забави темпото, за да се наслади на отговора на Нора Джейн. Не искаше да я обладае, преди да чуе стоновете дълбоко в гърлото й, преди да усети трепета й под пръстите си, довели я почти до безумие.

— Толкова си сладка, толкова прекрасна. Няма да ти причиня болка, Нора — прошепна й той, бавно насочил се между краката й. — Никога няма да ти причинявам болка — закле се докато потъваше в нея, изпълвайки я, като през цялото време я успокояваше с ръце, целуваше лицето, ушите, очите, косата й. — Никога няма да те боли… няма да те боли… О, Нора!

Тогава старият като света ритъм го обхвана и бедрата му се задвижиха, без да бъдат ръководени от съзнателна мисъл, а тя вдигна крака, за да ги обвие около кръста му… Той се приповдигна на лакти, за да я гледа… да се взира в мястото, където се съединяваха телата им… да наблюдава чудото, потъвайки в хубавите кафяви очи, когато тя сграбчи здраво раменете му, с отхвърлена назад глава, със стисната между зъбите долна устна, с гърди, примамливо белеещи се на светлината на свещите… И дойде мигът, когато той усети тялото си готово за финалното освобождаване, а нейното дишане се учести, накъса… И заедно те се понесоха нагоре, към далечната луна и още по-нататък, където всички звезди блестяха по-ярко от слънцето.

Тогава той я прегърна и взе да я успокоява с гальовни, нищо незначещи звуци и нежни целувки, докато чакаше тялото й да престане да трепери и собственото му сърце да се върне към нормалния ритъм.

Не проговори, не искаше да развали магията на изтеклите мигове с нещо толкова незначително като обикновените думи. Само покри телата им с одеялата и продължи да я притиска в обятията си, преизпълнен с обич и проклинайки се наум за глупостта си, накарала го да прахоса изминалите седмици далеч от нея.

— Робърт? — промълви най-после тя, като повдигна глава от рамото му.

— Шшт, малкото ми — зашепна той, като зарови пръсти в косата й и я притисна отново към себе си. — Имаме толкова много да си кажем, толкова много да разберем един за друг. Толкова неща трябва да ти обясня. Но нека не разваляме това съвършенство с думи. Просто си лежи и ми позволи да те прегръщам. Нека на сутринта да отнеса със себе си сладкия спомен за съпругата си. Това ще направи пътуването ми по-леко и ще ускори мисията ми. Защото не искам нищо друго, освен отново да бъда с тебе.

Той почувства, че тя кима утвърдително, после въздъхна, притискайки тялото си още по-близо до неговото и почти веднага потъна в сън, като дете, изтощено след дълъг ден, изпълнен с приключения.

Робърт се усмихна в тъмното, давайки си сметка, че и за двамата това беше истинско приключение. Приключение, изследващо великолепното правене на любов. Сега той знаеше, че беше човек с късмет и бъдещето беше пред него. Сюзън Темпъл му беше направила услуга. Гордостта вече не означаваше нищо. Той имаше „Грийн Касъл“, имаше храбра, желаеща го съпруга и един ден щеше да има син.

В един момент обаче хладна тръпка премина по гърба му и скова усмивката му. След толкова измъченото им начало сега беше фантастично. Но в живота бе невъзможно да имаш всичко, да постигнеш абсолютното съвършенство. И той го знаеше. Действителността винаги се намесваше.

Той обви още по-здраво ръка около тялото на Нора Джейн, като му се щеше да я събуди, да я люби отново и да се поддаде на молбите й да не я напуска.

Тя беше стопроцентова жена и щеше да бъде напълно нормално, напълно в природата й да иска да го задържи сега, когато бяха толкова близки. На него също му се струваше съвсем естествено да забрави, че Уелингтън го зове и да остане. И тъй като не беше убеден, че ще може да откаже на молбите й, той й позволи да спи.

Самият Робърт обаче не беше склонен да изпусне дори миг от времето, останало му да прекара с Нора Джейн. Той остана да лежи, болезнено буден, заслушан в равното й дишане, докато зората започна да се прокрадва на хоризонта.

Тогава, сигурен, че Бригъл ще го чака долу с багажа, той целуна нежно спящата си любима и тихо се изниза от леглото, от стаята… За да отпътува надалеч от „Грийн Касъл“… От жената, която се беше престрашил да обича… От жената, която се бе научила да обича…