Джоана Лейн
Малката стопанка (10)

Глава девета

„Аз съм причината за нещастието на Франция. Аз трябва да намеря лек.“

Наполеон Бонапарт — заточеник на Елба

1815

— Не мога да разбера защо продължаваш да отказваш поканите ми за вечеря — каза Нора Джейн на Елизабет Франклин, млада вдовица, която бе срещнала по време на едно от редките си посещения в селото, докато двете вървяха през банкетната зала на път за Кръглия салон. Той беше второто любимо място на Нора Джейн сега, след като повечето от официалните стаи бяха подновени.

Тя дръпна шнура на звънеца до вратата, сигурна, че Бабит скоро ще се появи, като донесе чай и топли кифлички.

— Прекарах месеци след женитбата си, убеждавайки се, че има, както Едмунд Бьорк^[1] е написал, „граница, при която търпението престава да бъде добродетел“, запомни това, Елизабет.

Елизабет се усмихна снизходително, тъй като беше поне с десетина години по-голяма от Нора Джейн и без много да се церемони, беше поела ролята на по-голяма сестра.

— Чела си много потънали в прахоляк книги, а, Нора? Внимавай, иначе като се върне Робърт вкъщи, ще открие, че се е омъжил за учена домакиня. Представяш ли си колко озадачен ще бъде!

— Глупости! Робърт никога няма да се учуди, не би си го позволил. Но не ме прекъсвай, моля те. Идва момент, Елизабет, когато трябва да извадим на въздух мечтите си, в противен случай трябва да ги оставим да умрат. Робърт ме научи на това. Може и да не мога физически да променя външния вид на малката мишка, която баба Темпъл продаде на семейство Гиър, но се научих да си развързвам езика. Това е много забавно и изключително обнадеждаващо. Сега е време ти да уловиш мечтата си и силно да я раздрусаш!

Усмивката на Нора Джейн беше повече любопитна, отколкото закачлива.

— Сигурно още се страхуваш да видиш Роджър.

Елизабет — висока, стройна жена с лешникови очи и светлокестенява коса, сложи ръце на кръста си и наведе глава.

— Мисля си, че ми обеща да не споменаваш името на граф Ийстърли в мое присъствие, Нора Джейн — с порозовели бузи сгълча тя тихо приятелката си.

— Недей да разваляш всичко сега, като се самоизолираш, Елизабет. Това не ти подхожда.

Нора Джейн посочи на приятелката си стол и сама се настани срещу нея, като същевременно се наслаждаваше на ранното мартенско слънце, което огряваше масивния стъклен купол. Дъгите му превръщаха огромната кръгла стая в блестящо кълбо, в процъфтяваща градина, в интимен, макар и официално мебелиран кът.

Церемониалните помещения бяха почти завършени, с изключение на Кралската спалня. По тази причина баба Темпът още се намираше в „Темпъл Манър“ и несъмнено си гризеше ноктите от нетърпение. Сега Нора Джейн беше единствената жена в „Грийн Касъл“. Също както цветята в солариума най-после тя бе разцъфнала, след тежка зима, след осемнадесетгодишна летаргия.

— Нали ти споменах, че преди три дни Беси замина за Лондон? — каза тя след малко. — На първи март, ако трябва да бъда точна, за да се подготви за сезона — завърши тя закачливо, внимателно следейки реакцията на Елизабет.

— Не, не си и много добре го знаеш — отвърна кратко Елизабет, с очевидно повдигнат дух. — Глупости, Нора не мога да повярвам, че си го мислиш, че вярваш, че ще отида при Родж, понеже жена му я няма. И изобщо не се опитвай да ми споменаваш онази работа, която Робърт ти бил казал за нещастния брак на Родж. Няма да си позволя никакви надежди заради такива безсмислици. Може и да съм изтеглила лоши карти преди десет години, но не съм безсъвестна. Знам си мястото.

Нора Джейн се засмя.

— Твоето място ли, Елизабет? И ако това не е най-глупавото нещо! Ако аз си знаех мястото, мислиш ли, че щях да съм тук като лейди Робърт, господарка на „Грийн Касъл“ и надзирател на цялото занемарено имение? Още си мисля, че е неразумно от страна на Робърт да се мотае по цяла Европа и Бог знае къде още, като че ли е млад ерген на пътешествие. Ако може да се вярва на редките му писма, скоро щял да се върне. Конгресът в края на краищата ще стигне до приемливо решение. Бедният ми, броди из цяла Европа по разпореждане на дука и се опитва да следи за изпълнението на най-различните споразумения. Във всеки случай Робърт вярва, че мистър Ралфбергер ще поеме задълженията — напомни Нора Джейн на Елизабет, въпреки че нямаше намерение да я занимава с имението.

Макар и в по-добро състояние от деня на венчавката й, чифликът далеч не беше процъфтяващ. Той беше потънал в забрава, а тя самата не изпитваше особена тъга от отсъствието на съпруга си. Без неговото наблюдение и притеснение, Нора Джейн бе размахала свободно криле. Бе стигнала до извода, че е постъпила правилно онази вечер, когато отиде при Робърт. Освен това той щеше да се върне у дома някой ден. Все някой ден! Междувременно Нора Джейн имаше намерение да накара Елизабет да повярва, че женитбата й е била успешна.

— О, да, „покойният“ мистър Ралфбергер.

— Не се смей, Елизабет! Той ми писа миналата седмица, за да съобщи, че ще е необходим може би още един месец, преди жена му да е готова да издържи на едноседмично пътуване по калните пролетни пътища. Просто си представи Елизабет, три бебета наведнъж, и то момчета! Не бих кроила подобен план. Но къщата за тях е готова, и то повече благодарение на теб и Роби, отколкото на мене. Не знам как щях да намеря време да я оправя и да се погрижа да добавят друга стая, ако ти не беше предложила услугите си първия път, когато дойдох на оглед.

— Нямах избор, ако си спомняш — усмихна се Елизабет. — Тъй като това място стоеше празно, откакто си отиде последният управител на чифлика, непослушният ми син се беше настанил там и вярваше, че това е неговият замък. Но Роби се държа добре, нали?

— Е вече не вкарва любимата си коза вътре, щом завали, ако това имаш предвид — съгласи се Нора.

Появи се Бабит с голям сребърен поднос в ръце и занарежда сервиза за чай върху ниската масичка между двата стола.

Двете жени останаха смълчани, докато икономът подреждаше прецизно всяка чашка и чинийка, и после се оттегли с официален поклон към Нора Джейн, без да каже дори дума.

— Усещаш ли студенината му, Нора. Той ме мрази — заяви Елизабет, посягайки към каничката с чай.

— Кой? Бабит или Родж?

Елизабет сви рамене.

— И двамата, предполагам. Бабит, понеже се злепоставих, като избягах в Гретна Грийн^[2] преди десет години, а миналата есен се върнах в къщата на умиращата си майка от Хейстингс като вдовица, без пукната пара и с дете. Ние сме далечни роднини с Бабит и той винаги е бил света вода ненапита, още преди да поеме ключовете на иконом.

— А Роджър? Не можеш наистина да си вярваш, че и той те мрази — продължи Нора Джейн, като си отбеляза наум да обсъди с иконома на семейство Гиър какво представлява прошката като добродетел.

— Сигурно не. Омраза не е точната дума, въпреки че го разочаровах. Но какво друго можех да сторя, Нора. Не е никаква тайна колко луд за пари е маркизът. Той забрани нашата женитба с Роджър, както и трябваше. Бях само дъщеря на учител и нямах дори коза, която да му донеса в зестра. Не можех да остана тук с разбити надежди, толкова близо до Родж, без да имам възможност да съм с него. Не ставах и сега не ставам за съпруга на граф — бъдещ маркиз. Ако Джак не се беше съгласил да ме отведе, не знам какво щях да направя. И все пак ето ме отново тук, в сянката на „Грийн Касъл“, отново близо до Роджър, без да мога да го виждам, без да мога да му кажа дума дори. Животът ми май се завъртя в доста омагьосан кръг…

— Можеш да го видиш, Елизабет — за кой ли път вече отбеляза Нора Джейн. И за нея не беше лесно да събере смелост и да отиде при Робърт в онази нощ, но го направи. Сигурно и Елизабет, много по-силна от нея, можеше да стори същото. — Той не е на луната. Той е там, където седи винаги по това време на деня в гостната, в семейното крило. Съвсем сам. Няма ги нито Уилям, нито Беси.

— Не това имах предвид, Нора, и ти го знаеш — въздъхна Елизабет, после тъжно се усмихна. — Но стига. Просто отказвам да бъда мрачна в такъв чудесен ден. И няма да ти позволя да ме подведеш. Кажи ти как се чувстваш? Още ли ти е толкова лошо сутрин?

Очите на Нора Джейн заблестяха пакостливо, но след като беше направила всичко възможно, в момента трябваше да се оттегли от бойното поле. Тя обаче знаеше от Робърт, че Роджър вече е направил постъпки за развода си с Беси. Мисълта приятелката й да приеме ролята на нейна етърва й се струваше доста приятна.

Роджър отчаяно се нуждаеше от някой, който да го обича. Беси демонстрираше привързаност, но и на слепеца бе ясно, че не изпитваше нищо към него. Дори напротив, целенасочено и жестоко тя го нараняваше.

— Дали ми е било лошо ли? Не, не и през последните няколко дни — каза тя, подхванала новата тема. — Но не говори за това в „Грийн Касъл“, където и стените имат уши. Никой, освен тебе не знае за положението ми. Дори Мариан. Надявам се настроението ми да се подобри. Бедната Мариан. Притеснявам я почти всеки час, като от кикотене преминавам към сълзи и то по най-дребни поводи. Вчера, когато й казах, че ще се поразходя до езерото, Мариан ми отговори, че няма да се изненада, ако се върна в къщата разплакана, защото пантите са принудени да обикалят наоколо боси. И знаеш ли, тя не преувеличава.

Елизабет се разсмя.

— Това също ще отмине. Евентуално. Надявам се. Толкова съм ти благодарна, че ми обясни нещата, свързани с раждането, Елизабет, след като Беси така ме изплаши. Никога няма да й простя това, тъй като съм убедена, че съветите й бяха злонамерени. О, Елизабет, само да бях сигурна, че Робърт ще получи писмото ми, щях да му пиша, че очакваме дете. Съдейки обаче по въпросите в собствените му писма, той рядко получава новини от „Грийн Касъл“. Но скоро ще си дойде, сигурна съм.

Елизабет повдигна вежди и поклати тъжно глава.

— Разбирам защо предпочиташ да му съобщиш радостната новина, като се върне. Но аз познавам Робърт още от детството му и не мисля, че той ще бъде доволен като разбере, че жена му не му е съобщила за проблемите с мистър Ролфбергер. Щом не можеш да разчиташ на пощата до Континента, можеш да пишеш до Лондон. Отдавна е време маркизът да се прибере в своя дом и да поеме задълженията си. А ако това не стане, можеш да помолиш Уилям за помощ.

Слушайки приятелката си, Нора Джейн се облегна на стола и установи, че сама е изяла всичките кифли. Честно казано, ако не криеше от закуската, която Мариан й носеше всяка сутрин, щеше да поглъща всяко нещо, попаднало пред погледа й.

Скоро нямаше да може да държи в тайна бременността си. Сигурно докато Робърт се прибереше, щеше да стане огромна!

— Уилям ли? — повтори тя и се засмя печално. — Той наистина е чудесен, Елизабет, но ако се окаже дори наполовина така изобретателен при управлението на „Грийн Касъл“, колкото е при снабдяването си с френски коняк, нищо повече няма да ми трябва. Робърт не трябваше да му отпуска средства.

— Френски коняк ли каза? Мислех си, че просто е изобретил начин да се вмъква в избите на „Грийн Касъл“. Но френски коняк! Как не се сетих по-рано! Нищо чудно, че го срещам толкова често в селото.

— Но Робърт ме увери, че е предупредил всички съдържатели на кръчми Уилям да не купува коняк от тях.

— Не от кръчмите, глупаче. — Ядосана, Елизабет тупна чашата си върху подноса. — С парите си той купува коняка от контрабандистите. Търговията между нашите рибари и Кале процъфтява от години, за съжаление дори и през войната. О, Нора, хванахме го! Всичко, което трябва да направим, е да си поговорим с Джонсън. Той е местният водач на свободно практикуващите търговци, а ми е и братовчед, както и на Бабит. Това ще помогне, за да затворим кранчето на лорд Уилям Гиър. Хайде! Твърде важно е, затова ще позвъним на Бабит. Ще го заловим в бърлогата му и да върви по дяволите неговото целомъдрие!

Нора Джейн скочи на крака, също обхваната от вълнение.

— Наистина ли мислиш, че е това? Че този човек е единственият? Робърт ще бъде толкова доволен, ако Уилям се откаже от пиенето. Но какво общо има Бабит с това? Аз не познавам мистър Джонсън, но ако ме заведеш при него…

— Тебе ли? Не, Нора. Не би било подходящо да виждат лейди Робърт с контрабандисти, не че той ще поиска да разговаря с тебе или пък с мен — прекъсна я Елизабет точно когато Нора Джейн мислеше да си вземе шапката и да нареди на един от кочияшите да я откара до селото. — Колко мислиш, че харчи Уилям при Джонсън?

Нора Джейн се намръщи, чувствайки се така, като че ли са й отмъкнали под носа голямо приключение, каквото неминуемо щеше да се окаже срещата с контрабандист. Сигурно мистър Джонсън имаше доста особен вид. Вероятно бе с черна превръзка на окото, а може би и с дървен крак и кацнал на рамото му папагал. Жалко, че образът на един контрабандист щеше да остане само като фрагмент от въображението й. Но Джонсън можеше да се окаже и отчайващо обикновен човек. В такъв случай по-добре беше да не го вижда. Така в мислите й щеше да си остане само Робърт и всичко, случило се с тях двамата, надминало дори най-смелите й мечти.

Тя се откъсна от мислите си и насочи ума си към темата, която беше на дневен ред.

— Защо ти е да знаеш сумата?

— Защото Джонсън не би се отказал от тези пари просто от добри чувства към нас двете — отговори Елизабет, докато се отправяха през салона към балната зала да търсят иконома. — Но ако му платим, за да не снабдява Уилям с контрабанда, той ще спечели два пъти, като продаде стоката на някой друг.

Нора Джейн бе възхитена от това блестящо решение.

— Знаех си, че ще те харесам, Елизабет Франклин. Да притежаваш дяволски ум сигурно е най-прекрасното нещо на света. А аз винаги съм била фантазьорка, когато, разбира се, не нареждам да подменят дюшеците или да проверят дали оградата е достатъчно здрава, за да не избяга добитъкът.

Все още обсъждайки стратегията, която щяха да използват, за да включат Бабит в начинанието да лишат Уилям от единствения източник на алкохол, Нора Джейн и Елизабет вървяха към фамилното крило. По пътя и двете налетяха на графа на Ийстърли, когото тъкмо изкарваха от гостната.

— Елизабет! — изненадан и притеснен възкликна Роджър, поглеждайки първо към любовта на своята младост, после към неподвижните си крака и накрая към Нора Джейн. Тогава очите му се присвиха от неприязън, защото реши, че Нора е причината за тази среща. — Филип! Откарай ме в стаите ми!

Нора Джейн не разбра кое я накара да направи това, дали ускореното дишане на жената до нея, или наскоро придобитата й смелост, но тя хвана Елизабет за лакътя, точно когато се обръщаше, за да избяга, и каза:

— Роджър, така ли трябва да се отнасяш с гостите ни? Имах по-добро мнение за тебе. Филип, свободен си.

— Нора Джейн, остави това — тихо помоли Елизабет с треперещ глас. — Моля те!

— Не, няма да го оставя! — разпалено отвърна малката домакиня, след като Филип, на когото предишната седмица бе подарила чиния сочни сливи, бързо се поклони и се изниза някъде към кухните. — Роджър, Елизабет е моя приятелка и моя гостенка. Няма да бъда толкова ужасна и да кажа нещо от арсенала на Уилям, нещо от сорта на „ако не искаш да виждаш приятелката ми, просто се вдигни от стола, върху който си залепнал с такъв инат и се махни“, но ще те помоля да се държиш изискано.

— Робърт трябваше да си потърси богаташка от котилото на някой манифактурист — заяви горчиво графът с ръце, стиснали одеялото в скута му. — Месарските внучки се оказаха големи грубиянки.

Това извади Елизабет от притеснението й. Тя издърпа лакътя си от хватката на Нора Джейн и се понесе право към инвалидния стол. После наведе глава и се втренчи в графа.

— За подобна грубост бих издърпала ушите на Роби — каза тя с тона на учител, който бе усвоила от баща си, — но синът ми, който е едва на девет, не би си позволил подобна обидна реч. Как смееш! Как си позволяваш да говориш по този начин на Нора! А като си помисля, че пазех такъв скъп спомен за тебе… Е, благодаря ти, Родж, че направи бъдещето ми по-леко, понеже сега знам, че омъжването ми за Джак ме е възпряло да извърша най-катастрофалната грешка в живота ми!

Тя се извърна, готова да си тръгне, но този път бе задържана от ръката на графа.

— Елизабет, почакай — помоли той, като погледна нагоре към нея, след като тя се обърна. Сините му очи, с болка забеляза Нора Джейн, бяха пълни със сълзи. — О, Елизабет, ти все още си хубавата ми, бодлива къпина. Не ме напускай отново! Моля те!

Те останаха така известно време, взирайки се един в друг, замръзнали като живата картина, която много често изникваше в будното въображение на Нора Джейн.

И тогава бавно Елизабет се отпусна на колене върху плочите. Тъмнозелените й поли се разпростряха около нея. Тя повдигна ръката на графа към устните си.

— Да те напусна ли? Никога няма да те напусна, скъпи мой Родж — каза тихо Елизабет. — Всъщност никога не съм го правила.

Нора Джейн тихо излезе от залата, като бършеше сълзите си с опакото на ръката си. Почувства се щастлива заради Елизабет, заради Роджър, но изведнъж я обхванаха самота и копнеж по Робърт.

 

 

— Откога е трябвало да сме уведомени за това? — попита Робърт, разположил се в главната квартира в Брюксел, където се занимаваше с работите на Уелингтън.

— Отпреди няколко дни, сър — каза потъналият в прах офицер, като едва успяваше да прикрие вълнението си от новината.

Младият офицер никога не беше ходил на война, никога не беше ставал свидетел на това, което тя правеше с младежи като него.

— Ето, сър, копие от официалното съобщение, дошло до Метерних^[3] от Генералния консулт в Генуа — продължи офицерът. — Пристигна през нощта, но той не го прочете до следващата сутрин, колкото и да ви се струва невероятно това! Депешата е с дата от двадесет и осми февруари. Дукът си помисли, че трябва да сте уведомен, и настоява незабавно да се явите във Виена, сър.

Робърт разгъна единствения лист и зачете бързо.

Кампбел, английският специален пълномощник, се е обадил, за да се поинтересува дали не са виждали Наполеон в Генуа. Той е изчезнал от остров Елба.

Остави копието на телеграмата върху писалището и прокара ръка през тъмната си коса, като се облегна на стола и погледна календара, поставен в сребърна рамка: 9 март 1815.

— Мили боже! Та той вече може да е във Франция и на път за Париж, точно това, от което се опасявахме. Проклети да са Талейран^[4] и Мурат заради техните схеми и дивотии в желанието им да похитят този мъж! Знаехме, че Наполеон няма да седи мирен, след като чуе за заговора им. Конгресът^[5] е като решето, пръска информация навсякъде. Хиляди дяволи!

На другия ден, веднага след като мълчаливият Бригъл приключи с опаковането на вещите на господаря си, други двама офицери влязоха в малката брюкселска хотелска стая, превърнала се в личен кабинет на Робърт. Те носеха много новини и клюки.

Бързо, един през друг, повтаряха слуховете за движението на императора.

На първи март Наполеон, заедно с хилядата си души, слязъл на сушата в Кан и поел през алпийските села, съпровождан от приветстващи го тълпи. После яздил свободно напред повече от сто мили, без инциденти, като оставил зад себе си в снежните планини дори оръдията си, толкова бързал да стигне Дофина.

Едва извън Гренобъл, близо до Мур, Бонапарт се сблъскал с кралските войски на Пети армейски корпус. Тогава той изкарал коня си напред, за да ги пресрещне, и изнесъл прочувствена реч пред някога лоялните му войници, предизвиквайки всеки от тях да излезе и да убие своя император.

„Vive l’empereur!“^[6], извикали хилядата като един и час по-късно две хиляди войници марширували след водача си към Париж…

— Седем хиляди човека сега го следват към Лион или поне така чух да говорят — клатейки глава, един от офицерите информира лорд Робърт. — Не са много, но информацията ни е от няколко дни; може да са станали петдесет хиляди досега, дори сто хиляди, плюс Старата гвардия, тези обучени ветерани! Проклет да е този тлъст Бурбон, който се нарича нещастен крал! Тези войници никога нямаше да се присъединят към императора, ако кралските особи знаеха какво вършат.

— Кралете рядко знаят какво им се иска — каза Робърт неохотно, а мислите му се върнаха към Нора. Беше уверен, че щяха да изминат дълги месеци, преди да я види отново. Ако изобщо я видеше отново. Ако оцелееше след битката, която се задаваше. — Какво друго чухте, джентълмени? Какво става сега?

Другият офицер поклати глава.

— Изчакваме, предполагам. Барон фон Щайн^[7] е готов да закрещи на Конгреса и да го обяви извън закона, но Наполеон все още разчита на лоялността на Хабсбургите. Как е възможно да обявиш извън закона зет си, съпруга на дъщеря ти, бащата на внука ти?

— Един по-добър въпрос, сър — отговори Робърт, вече представящ си първия си разговор с волевия Уелингтън. — Как може той да застане пред Съюзниците?

 

 

Докато Робърт стигна до Виена, въпросът с лоялността на Хабсбургите беше решен от дъщерята на австрийския император, Мария Луиза, съпругата на Наполеон. Сега тя живееше открито с един австрийски офицер и настояваше четиригодишният й син, наричан някога гордо Наполеон Франсис, да се нарича само Франсис.

Тя бе написала официална декларация до Конгреса, заклевайки се, че няма нищо общо с императора изгнаник и бе помолила тя и синът й да бъдат взети под протекцията на Съюзниците. Каква преданост на влюбена жена!

Но Наполеон все още имаше верните си французи, които добре се биха в миналото. Амбициите на Наполеон никога не се бяха ограничавали само с Франция. Никой не вярваше, че той се е отказал от плановете си да завладее света.

На тринадесети март официално бе оповестено становището на Конгреса:

„Силите заявяват, че Наполеон Бонапарт постави себе си над гражданските и обществени отношения и по този начин, като враг и нарушител на мира в света, е обявен за общо преследване.“

Император Наполеон Бонапарт сега бе извън закона. Никога повече нямаше да се обръщат към него с каквато и да било официална титла. Той вече бе заклеймен като „узурпатор“, като „човек извън закона“.

А войната сега беше неизбежна.

— Проклятие! — избухна лорд Робърт Гиър, останал сам в стаята си, загледан в Дунава. Той проклинаше Конгреса, Мария Луиза, патетичния Бонапарт, кълнеше всичко и всеки, който го разделяше от „Грийн Касъл“, от Нора.

 

 

„Моя най-скъпа Нора…“

Нора Джейн се изчерви, като прочете на глас тези думи пред Роджър, Уилям и Елизабет. Всички се бяха събрали заедно в семейната гостна през ранния майски ден. Тя усети леко вълнение в нежно закръгления си корем и беше сигурна, че детето на Робърт също се вълнува и че трябва да чуе всяка дума от писмото на баща си. Нора си пое дълбоко въздух и продължи.

„Вземам перото, за да те обезпокоя с новини, едновременно стари и нови, понеже не знам какво си научила и колко време ще мине, преди да намеря отново време за писане. Тя ще настане скоро, малка моя… тази битка, от която всички се страхуваме, сега, когато Ней се присъедини към Бонапарт редом с останалите.

Чухме да се мълви, че мадам Дьо Стал^[8], която често говореше за омразата си към Бонапарт, обещала да посвети литературния си талант на каузата на Франция, ако Бонапарт й платял двата милиона франка, за които тя твърди, че Франция ги дължала на баща и. Казват, че Бонапарт й отговорил, че не е толкова богат, та да откликне на молбата й.

Възхищавам се от хумора на този мъж, въпреки че ненавиждам перспективата, пред която ни поставя. Дори и при това положение чухме, че Бенджамин Констант — блестящият, амбициозен политик и приятел на мадам дьо Стал, е преминал на страната на Бонапарт.

В отговор на собствената си присъда, произнесена от Конгреса, той обявил извън закона Мормон, Ожеро и самия Талейран. Светът е обезпокоен, верността и приятелството се обръщат според посоката на вятъра.

Бонапарт обещава много на французите: свобода на словото, свободни избори… а колкото до нас, останалите, смята да сложи край на войната, да задоволи амбициите си само с Франция. Той обещава ли, обещава… Никой не му вярва, което ме довежда, малка моя, до тъжната ми прогноза.

Декретът от Виена слага край на мира и Бонапарт се подготвя за битка. Не му оставихме друг избор. Ако успее да спечели умовете и сърцата на французите, той трябва да има победата за себе си. Така, както ние трябва да го разгромим за последен път.

Докато пиша това, вече сме на път обратно към Брюксел. Ненавиждам дори самата мисъл за битката, но знам, че тя трябва да се осъществи, преди Бонапарт да е събрал още сили. И така, светът още веднъж се изправя пред прага на войната. Бонапарт се нуждае от битка, за да демонстрира силата си, ние се нуждаем от битка, за да спрем по-нататъшни кръвопролития. Така или иначе, мнозина ще загинат.

Яздя заедно с дука. Бригъл е винаги до мен, а «Грийн Касъл» и семейството ми са винаги в мислите ми. Моли се за мене, малка Нора, моли се за Англия, моли се да не се провалим.“

Очите на Нора Джейн се напълниха със сълзи, докато изричаше последните думи с разтреперани устни:

„Приеми моите най-добри пожелания и моята любов сега и завинаги.

Твой съпруг: Робърт Едуард Гиър“

— Нора? Добре ли си?

Тя вдигна очи и видя, че Елизабет е застанала пред нея. Усмихна се едва, кимвайки с глава.

— Добре съм, Елизабет. Нищо няма да се случи на Робърт. Бог няма да го позволи. — Гласът й изневери и тя леко изхлипа. „Ще бъдеш ли с него, Господи?“

15 май 1815

Гросвенър Скуеър

„Поздрави на всички!

Не е ли настъпило най-вълнуващото, най-прекрасното време! Стивън проклинаше и мърмореше недоволно, преди да се върне в Шотландия, заклеймявайки Лондон като мътна, кална канавка, но за мен той е земен рай. Утре заминавам за Брюксел, центъра на света, на цялата вселена. Всички заминават, абсолютно всички. Не се безпокойте за мене, тъй като ще пътувам с виконт Блакстоун и скъпата му съпруга, които обещаха да се грижат за мене. Имам толкова много и толкова прекрасни приятели.

Сигурно ще видя милия Робърт. Дали ще бъде в униформа как мислите? О, Родж, защо си толкова сакат, че да не можеш да отидеш на война, а ти, Уилям, защо си толкова пиян, че да не можеш да усетиш вълнението на битката? Ще плача за вас и ще обясня на всички защо не сте в Брюксел с останалия свят. Написах чек до банката ти, Родж, която ще ми отпусне пари, понеже просто се нуждая от нова рокля. Графинята на Ричмънд ни обеща бал.

Всички приемете цялата ми любов, ти също, малка Нора Джейн, малка домакиньо. Много бързам.

Беси“

— Невежа егоистична кучка — промърмори графът, като смачка писмото на жена си, а после взе ръката на Елизабет, докато Нора Джейн безшумно стана, за да излезе от гостната, твърдо решена да не плаче.

Уилям, който бе издържал на принудителната трезвеност не повече от две седмици, напусна стаята, за да напълни отново чашата си. Той си беше намерил друг източник на бренди, който дори решителната Елизабет, не успя да открие.

 

 

20 май 1815

Брюксел

„Роджър, скъпи братко,

Това, което сме, което мечтаем да бъдем, зависи от собствения ни дух и от собствената ни воля. В момента във всеки един момент, аз желая да съм в «Грийн, Касъл». Но това е глупаво желание, егоистична мечта в такъв исторически момент, на кръстопътя на света, в какъвто се е превърнал Брюксел.

Градът е полудял. Пълен е с кикотещи се жени и с перове — позьори, като нито един от тях няма и най-слабата представа каква сеч ще настъпи. Дали наистина не е вярно неписаното правило, че висшето общество няма мозък?

Достатъчно с оплакванията! Ако потърсиш добре в писалището ми в библиотеката, ще откриеш ключа на едно малко чекмедже. В това чекмедже ще намериш завещанието ми, на което свидетели бяха Бригъл и Бабит и което написах, преди да замина за Виена. Трябваше да се консултирам с теб и Уилям, но не исках да правя трагедии. Сега, докато се подготвям за битка, ще се притеснявам за едно нещо по-малко.

Моля те да следваш инструкциите ми, в случай, че не се завърна от Брюксел. Не показвай това писмо на Нора, понеже не искам да знае за мрачното ми настроение, докато чакам неизбежното. Треперя при мисълта, че мога да я изоставя сега, когато между нас има толкова неизказани неща. Вярвам, че бихме могли да имаме хубав живот, ако сме благословени с тази възможност. Много пъти ми се е искало да можем да изличим недоразуменията между нас и да започнем от самото начало, от деня, в който се срещнахме, без аз да правя глупави грешки, които да застават между нас. Бих могъл да я обичам, ако ми бъде дарено такова скъпоценно време. Моята малка любима…

Но стига тъжни приказки! Нека ти кажа какво става тук — нещо немного окуражаващо.

Бонапарт се задвижи и то по-бързо, отколкото предполагахме. Докато ние събираме силите си тук, в Брюксел, той е тръгнал насреща ни, вместо да се окупира в Париж. Той няма търпение да победи, преди руснаците и австрийците да пристигнат в края на юли, ако не ни е погрешна информацията. Моля се на Бога да грешим и те да пристигнат по-рано. Блюхер е добър войник и твърд съюзник, но не е божествен, независимо от мнението на дамите. Никой от нас не е божествен. Нито един не е безсмъртен.

Смятам, че Хансбергер е добър човек и способен управител. В редките писма на Нора — мисля, че много от тях не стигат до мене — се казва, че всичко е наред с «Грийн Касъл» и че ти и Уилям много й помагате. Моля те, Родж, пази Нора от баща ни, от онази харпия Сюзън Темпъл, от нейното собствено добро сърце. Нуждаем се от тебе, Родж, всички ние. Разчитам на вас двамата с Уилям. Искам братята ми да са силни заради Нора, заради «Грийн Касъл», заради себе си.

Моли се на Бога скоро да бъдем отново заедно.

Робърт“

Уилям върна писмото на графа и после се хвърли на един стол с разперени ръце и крака, с отпусната на гърдите брадичка.

— Е, това ни довърши! Като че ли скъпата ти жена не ни нарича непрекъснато страхливци! Иска ми се да взема пистолета, братко, и да пръсна непотребния си мозък.

Графът придвижи инвалидния си стол напред и се настани точно пред по-малкия си брат.

— И ти ли си толкова наясно, колкото и аз, че сме като воденични камъни, увиснали на шията на Робърт? — попита тихо той, съзирайки болка в обикновено засмените му, макар и размътени, сини очи.

Уилям вдигна глава.

— Какво предлагаш?

— Ще ти кажа, Уилям — каза графът тържествено, като внимателно сгъна писмото. — Много ценя желанието на Нора Джейн да изглеждаме добри в очите на брат си. А ние изменяме на дълга си вече доста време. Предлагам, Уилям, да сключим споразумение. За всяка глътка, която не излееш в гърлото си, ще ти позволя да ми помогнеш за тези нещастни крака, като приложим предписаното от шарлатанина на Робърт, ако мога да си го спомня. Накратко, Уилям, крайно време е ние двамата да пораснем. Само се надявам да не е станало твърде късно.

 

 

7 юни 1815

Брюксел

„Привет на скъпото ми семейство!

Вълнението трепти във въздуха! Брюксел пулсира в очакване на предстоящата битка, на великата отплата, когато с могъщата си, британска пета ще размажем в тинята онзи френски жабар. Боже, не звуча ли много яростно! Смятаме да отидем с карета и да наблюдаваме от хълмовете битката. Можете ли да си представите такава гледка!

Видях Робърт миналата вечер, но той само ме умори с въпросите си за «Грийн Касъл», а тъй като зная малко, а и не ме интересува, той не се бави много. Съпругът ти изглежда чудесно, Нора Джейн, скъпа, и е великолепна гледка в униформа, а и на подиума за танци. Всички дами са възхитени от тъмния блясък в очите му! Надявам се, че си последвала съвета ми и си оставила косата си да порасне, тъй като къдрите са по-модни. За роклите ти няма да говорим, понеже ти направи голям напредък, като се освободи от архаичния стил, избран от глупавата ти баба. Робърт, както знаеш, е страстен почитател на женската фигура, но разбира се, ти нищо не можеш да направиш за тънката си снага.

Тъжно е да се спомене, но дукесата на Ричмънд е ограничила гостите си до по-малко от двеста, само най-отбрани, разбира се, така че на роклята ми ще се възхищават доста незначителен брой хора, а не както се надявах. Балът е определен за вечерта на петнадесети юни, така че, скъпи съпруже, когато ти четеш това писмо, аз вече ще съм танцувала със самия Железен дук! Такава слава за малката ти съпруга!

Но трябва да спирам да пиша. Днес сме на пикник в провинцията, една прекрасна интерлюдия сред потъналите в зеленина и цветя поля, които, ако се вярва на мълвата, скоро ще се превърнат във вълнуваща сцена на най-великия триумф на дука на Ватерло! «Ла Бел-Алианс»! Какви странни имена! Блюхер също скоро пристига в града, този чудесен пияница! Трябва да скрием всички силни питиета, както постъпихме така безрезултатно със скъпия Уилям. Не е ли вълнуващо да се живее в такива чудесни времена?!

С много любов: Беси“

— Ето, прочети тези глупости и после ги унищожи.

Графът, който беше в слънчевата градина заедно с Елизабет, й подаде писмото.

Той седеше на стола си, а Елизабет — до него, върху постлано на земята одеяло. Двамата прекарваха чудесно времето си, като рисуваха с водни бои западната част на „Грийн Касъл“, докато Бабит не им донесе последната поща. Синът на Елизабет, Роби, отегчен от такова скучно занимание, бе изчезнал с един от градинарите, който търсеше някаква къртица, разровила цветните лехи.

— Докато четеш, любов моя — добави графът, — моля те, не забравяй, че се ожених за тази жена заради парите й. И го направих, след като разбрах, че си изгубена за мене. Не искам това да прозвучи като извинение, но е факт!

— Убедена бях, че рано или късно ще прехвърлиш част от вината върху мене, сърце мое — каза Елизабет, поклащайки глава. Но през това време бе прочела писмото, надраскано с неравния, отвратителен почерк на Беси и веселието й изчезна. — Скоро Беси ще се прибере у дома и спокойните дни ще останат зад гърба ни. Ще ми липсваш. Знам, че ще липсваш и на Роби, заедно с глупавите ти истории, които му разказваш. Мога само да се надявам, че и Робърт ще се върне скоро, за да се усмихне отново Нора Джейн. Толкова се тревожа за нея и за детето! А и мисис Темпъл се е възстановила след нараняването си, ми каза Нора, и ще пристигне след няколко дни. След като чух какво говори Уилям за нея, направо се страхувам да я срещна. Според брат ти единственото друго същество в историята, всявало в сърцата на хората такъв страх и ужас само с вестта за пристигането си, бил хунският вожд Атила. Защо не си е счупила и двата крака, когато е паднала от проклетата си карета!

Графът докосна бузата на Елизабет.

— Всичко ще бъде наред, сърце мое. Обещавам.

Елизабет се усмихна, целуна дланта му, после стисна здраво ръката му.

— Ще те държа отговорен за думите ти, Роджър Гиър. Няма да те оставя на мира!

 

 

На шестнадесети юни, нападайки едва с половината си армия, отритнатият от закона Наполеон победи Блюхер при Лин.

Два дни по-късно, след едно разтърсващо начало, когато мъжете се втурнаха от бала на херцогиня Ричмънд право към бойното поле, с някакъв чудодеен късмет дук Уелингтън спечели битката.

Урокът, който съюзниците бяха усвоили от блестящия млад стратег Бонапарт, се обърна срещу самия него. Съюзниците помнеха тези уроци, докато бившият император изглежда бе изчерпан. Той бе изтощен и бе загубил подвижността си, характерна за кампанията му преди тази патетична, предопределена среща извън Брюксел.

Никой не можеше да повярва, че Бонапарт, този майстор на битките, който преди години бе атакувал толкова рано сутринта при Йена, така че оръдията събудиха враговете му, може да си позволи да чака да изгрее слънцето и да не помръдне войските си до дванадесет на обяд.

Неуморните прусаци закрачиха след изгрев-слънце, но бившият император, пред вида на разкаляната от дъжда почва, отказа — също като жена, която не иска да изцапа ръба на роклята си, за да пресече мръсната улица — и остана в палатката си до пладне.

Това бе дар Божи, който Блюхер използва по най-добрия начин.

Бонапарт изпрати Ней с половината си войска към Брюксел да посрещне англичаните, като остави гърба си открит за пруската армия.

След като разбра грешката си, беше невъзможно да върне обратно Ней, тъй като той вече се биеше с Уелингтън при Квартер Брас. Ней изпрати само един армейски корпус, но го насочи погрешно, към Франция. За Съюзниците тази грешка бе дар от боговете.

Фаталният, финален ден на битката изгря, сварвайки Блюхер, едва възстановил се след падането си от коня си при Лин, а Бонапарт — все така муден и не можейки правилно да прецени противника си. Железният дук, въпреки невероятната си храброст, не печелеше битката, по-скоро Бонапарт я губеше.

Робърт видя Бонапарт късно следобед в „Ла Бел-Алианс“. През пушека и мъглата, през адския шум и гледката на избити мъже, той вдигна поглед и съзря бившия император. Обвит в зелен плащ, седнал странично върху огромен кон, Наполеон гледаше надолу към бойното поле.

Той беше оставил Старата гвардия в резерв, въпреки че единственият му шанс бе да я жертва в боя. Цяла Европа вече знаеше, че той е бит, макар че Блюхер бе докладвал бързо спешната заповед на Уелингтън: „Ако корпусите ви не продължат марша си, битката ще бъде изгубена.“

Изтощен до крайност, Робърт се изправи сред високата трева, разлюляна от силния вятър, за да види по-добре. Вече два коня бяха застреляни под него, но той не можеше да си позволи да стои там, изправен над бойното поле, и да наблюдава омагьосан как Старата гвардия най-накрая извиква смразяващото кръвта „Vive L’empereur“. Но това не помести нито английските, нито пруските войски, които вече надушваха победата, въпреки кръвта, напоила земята под краката им.

Докато Робърт гледаше, не вярвайки на очите си, Бонапарт пое надолу по хълма, осмелил се да се изложи на британските пушки, подтиквайки хората си да се бият. Въпреки своя страх да не умре в бой или да не свърши в друг британски затвор, той представляваше величествена гледка. И Робърт за миг усети тъга пред разгрома на могъщия някога враг.

Това беше истината. С цената на големи загуби и от двете страни битката най-после приключи. Наполеон най-после изгуби абсолютно всичко.

Раздърпан и с няколко малки кървящи рани по себе си, Робърт се изправи с празен пистолет в едната ръка и окървавена сабя в другата, наблюдавайки как на двадесет ярда от него преминава бягащият император, а копитата на хиляди коне тресат земята под краката му. Дори и пистолетът му да бе зареден, той пак щеше да си стои така, със свито сърце и да наблюдава.

Той не би могъл да отдаде заслуженото на Наполеон за смъртта на толкова воини. Законите трябваше да решат съдбата на този човек.

Накрая лорд Робърт се обърна, като почти не чуваше ужасяващото цвилене на простреляни коне, жалните стонове на умиращите. Всичко свърши и той не усещаше нищо.

Беше неадекватен от умора, от облекчение, от обземащата го тъга, че светът бе достигнал до тази точка, до това място в историята. До този момент, когато си задаваш въпроса какво струват почестите и славата пред страданията и смъртта…

Той не чу яростно чаткащите копита зад гърба си, нито видя трескавите очи на младия френски гренадир, който догонваше бягащия си император.

Не усети куршума, изстрелян повече от паника, отколкото от ярост. Но, уви той го повали.