Джоана Лейн
Малката стопанка (17)

Глава шестнадесета

„Ти ни доставяше удоволствие достатъчно дълго.“

Джейн Остин

Нора Джейн се пробуждаше бавно и неохотно. Тя не искаше да се изтръгне от своя златен сън, в който щастливо се усмихваше. В този сън Робърт беше до нея, казваше й, че я помни, казваше й колко много я обича, казваше й, че двамата са създали най-красивото бебе.

Очите й се отвориха изведнъж, като разбра, че сънят й всъщност беше истина. Великолепна, прекрасна, чудна истина!

Бавно тя повдигна ръце от чаршафа и ги плъзна по корема си, после се усмихна и обърна глава към нежните звуци, които идваха от украсеното със син балдахин кошче до прозорците. „Тези драперии със сигурност трябва да се подменят“, помисли си тя и си спомни, че когато доставиха кошчето, баба Темпъл бе заявила с гордост, че то напълно подхожда на правнука й.

Оливия Анджелик Гиър. Доста дълго име за такова малко бебе. Оливия Анджелик. Никой нямаше да си позволява да я нарича Оливия Анджелик, както се обръщаха към самата нея с Нора Джейн. Нора Джейн се усмихна отново. О, добре. Време беше баба Темпъл да разбере, че не може винаги да има всичко, щом размаха парите си.

Въпреки това Нора Джейн си даваше сметка, че парите на баба й й бяха купили любов.

Нора Джейн се раздвижи в леглото, копнеейки да отиде до кошчето и да погледне дъщеря си, тъй като единственото, което си спомняше, беше гарвановочерната й коса и двете огромни, синьо-сиви очи. Но това леко физическо напрягане й напомни за деня и нощта на непрекъснато увеличаващите се, парализиращи болки. Чудовищните болки, които бе изтърпяла, преди Робърт да се присъедини към нея през последните минути, насочвайки я в раждането, отстранявайки страховете й, успокоявайки я с присъствието си, вдъхвайки й сила.

Сълзи потекоха по страните й, като си спомни колко зле се е държала. Та тя изобщо не приличаше на героиня. Освен това героини нямаше. Те съществуваха само в романите на баба й. А в живота човек просто правеше това, което можеше. Някои бяха родени да изкачват планини, други — да водят армии, трети — да управляват света. Но повечето хора правеха най-доброто, в зависимост от обстоятелствата. Изживяваха живота си толкова почтено, колкото им бе възможно, надявайки се да направят щастливи тези, които обичаха, да помагат на онези, които имаха по-малко късмет и да не наранят никого по пътя си.

Някои хора, реши Нора Джейн с очи, препълнени от щастие, бяха родени да бъдат съпруги, майки, да превърнат една къща в дом. И в този миг, с още болящо я тяло и с ясния спомен за сълзите на Робърт, тя не искаше дори да си помисли, че би могла да бъде някоя друга!

Колко прекрасен беше първият час след раждането на Оливия! Тя и Робърт поред държаха дъщеря си, като и двамата се прекланяха пред чудото, сътворили заедно и Робърт й повтаряше отново и отново колко много обича двете жени в своя живот.

Оливия заплака отново и Нора Джейн се запита дали много ще мърмори Мариан, ако се вдигнеше и отидеше при бебето.

В същия миг вратата се отвори и Мариан се втурна в стаята. С лице, засияло от щастие, тя отиде до кошчето и вдигна малкия увит в одеялце вързоп.

— Тихо, детенце — гукаше нежно тя. — Твоето сладко мамче доста се измори, докато те роди, и трябва да си почине.

— Добро утро, Мариан. — Нора Джейн се опита да се повдигне и подпре на възглавниците, но изохка от усилието. — Донеси ми Оливия, моля те. Лорд Робърт още ли е в леглото или чака навън, нетърпелив пак да я подържи?

Но тогава се сети за Родж. Как можа да забрави! Тя пое бебето и попита:

— Има ли някакви новини, Мариан?

— Лорд Уилям намери един от пантофите на графа преди малко. Доста далече от скалите, до някакви дървета. Никой не може да повярва, че са го пропуснали вчера. Сега търсят с повече надежда, както казва лорд Уилям, въпреки че ако някой види графинята, не би си помислил така. Тя се е обвила от главата до петите в черно и подсмърча. Сигурно е съсипала цяла кошничка с носни кърпички, но не си е свалила диамантите.

Мариан поклати глава.

— За нея ще е по-добре да се скрие от този ваш съпруг, тъй като джентълмен или не, сигурно ще откъсне главата на нейно благородие. А може и да й избоде очите.

Нора Джейн погледна към часовника над камината и видя, че минава десет. Слънцето се беше вдигнало високо в небето и изливаше потоци светлина върху прозорците на спалнята й.

— Някой сети ли се да отиде до къщата на мисис Франклин?

— Бабит прати някого преди малко. Щеше да го направи по-рано, ако всички не бяха заети да претърсват скалите. А един пратеник е на път за дома на баба ви. Сигурно добре му е платила, та да я викне на часа, щом бебето се роди. Човекът потегли за „Темпъл Манър“ още с пукването на зората. Казах това на лорд Уилям, докато се наливаше с чай в кухнята и показваше пантофа на графа, а той ме предупреди да въоръжа слугите с тигани и ножове и да залостя всички врати. Като че ли това ще я задържи!

Нора въздъхна, гледайки Оливия, която отново бе заспала.

— Ако имаме късмет, вестоносецът ще й каже, че правнучето й е момиче и тя изобщо няма да си направи труда да дойде.

— Това е доста вярно, миси, като си помислим, че искаше сладката й ябълчица да си има стъбло. Но дай, боже, да изненада всички ни, като все пак се зарадва. Негово благородие едва не се пръсна от гордост заради Оливия и заради вас, миси. Никога не съм виждала мъж да плаче така или пък да стои при раждане. Майка ми ми е казвала, че мъжете искат да останат да гледат, за да се забавляват, но после хукват, като че по петите им са триста дяволи. Имате си чудесен джентълмен, миси. Чудесен.

Нора Джейн избърса сълзите си с крайчето на одеялото на Оливия.

— Да, Мариан. Дано всичко останало да свърши така щастливо.

Чу се леко суетене откъм прага и Нора Джейн вдигна поглед, за да види как Робърт и Елизабет влизат в стаята. Те се усмихваха и Нора се изпълни с надежда.

— Скъпо момиче! — възкликна Елизабет и се втурна към леглото. — Можеш ли да ми простиш?

— Да ти простя? Елизабет, не бъди глупава — каза Нора Джейн на приятелката си, която бе започнала да гука на бебето. — Ти не можеше да знаеш, че съм си наумила да родя снощи. Не си планирала нарочно да отсъстваш от къщи вчера.

— Но аз не съм отсъствала! — възкликна Елизабет, поглеждайки към Робърт, преди да вземе Оливия и да се отдалечи от леглото. — Робърт, може би ти ще обясниш по-добре.

— Всичко с времето си, Елизабет. — Робърт се настани върху леглото и взе ръката на Нора в своята. — Добро утро, малка моя любимке. Изглеждаш прекрасно тази сутрин. Добре ли си почина? И как е нашето малко бебе? Бих искал да я подържа, но едва ли ще мога да я измъкна от ръцете на Елизабет.

Нора Джейн гледаше ту мъжа си, ту приятелката си, без да може да схване защо бяха толкова спокойни.

— Намериха ли Роджър? — попита тя накрая.

— Скъпият ми брат никога не се е изгубвал, Нора. Когато обаче се оправи напълно и може да стои здраво на краката си, имам намерение да го съборя с един удар. А може да отнесе и повече. После Уилям ще се заеме с него. Имаш ли нещо против, Елизабет?

— Изобщо не, Робърт — отговори тя, като постави Оливия в кошчето й. — Но намеренията ни бяха много възвишени…

— Сега съм съвсем объркана — запротестира Нора Джейн. — Родж е добре и винаги е бил добре, така ли? Тогава защо не го намерихте?

— Защото той не е искал да бъде намерен, любима — уточни Робърт и кимна на Елизабет да се приближи до леглото. — Може и да искаш аз да обясня, Елизабет, но предоставям на теб този личен разговор. Ако нямате нищо против, отивам да наблюдавам как спи дъщеря ми.

— Елизабет? — попита Нора, след като приятелката й придърпа един стол и се настани до леглото.

Елизабет въздъхна и завъртя очи.

— Постъпихме толкова глупаво, толкова детски и необмислено! Но Родж беше направо бесен! Все пак да започнем отначало. Виж, Нора, аз не съм толкова добра, колкото ме смяташ. След завръщането на Беси не стоях настрана от „Грийн Касъл“. Напротив, и това беше моето падение. Може и да се изчервявам, Нора, но не мога да те лъжа. От дълго време се срещахме с Родж на любимото ни място сред скалите. Там Родж се упражняваше да ходи. Правеше това от месеци, тайно, заедно с Уилям, но не искаше другите да знаят, преди сам да влезе в гостната със собствените си крака. След всяко упражнение отивахме под дърветата и правехме… лю…

— Няма значение — каза бързо Нора Джейн. — Разбирам.

— Това наистина е милостиво от твоя страна, понеже знам, че се държах като пропаднала жена. Всъщност и двамата не се чувствахме гузни.

— Това обяснява и доброто настроение на брат ми — каза Робърт. — Неговата веселост ми пречеше да си го спомня, понеже през всичките тези години след бягството на Елизабет той беше като ранен звяр.

— Значи вчера на скалите сте имали уговорена среща с Родж? — Нора окончателно бе завладяна от романтизма на случката.

— Да, както обикновено — отговори Елизабет. — Беси предложила на Родж да го откара със стола му до скалите, за да поговорят насаме. Нора, научих какво й е казал вчера и се чудя на глупостта му. Родж сметнал за изключително забавно Беси да го отведе до мястото му за срещи и отпратил Филип. Не само че настоявал Беси да го бута, но настоявал да го отведе колкото е възможно по-надалече в скалите. Дори преминаха толкова близо покрай мене, че трябваше да се крия в тревата на хълма. Докато й каже да спре, тя вече беше доста изтощена и напълно вбесена. Това беше първата му грешка.

Нора Джейн се намръщи.

— А втората?

— Съобщил е на Беси, че я е излъгал и че е поискал развод, за да се ожени за Елизабет — каза Робърт. — Това била най-брилянтната стратегия на Родж точно на ръба на скалите да информира Беси, че губи всичко.

— Не бих казала, че тя прие хладнокръвно новината — продължи Елизабет. — Започна неистово да му крещи, че е разсипал всичко, че е трябвало да умре след нещастния случай, както всеки отговорен мъж би сторил, оставяйки я да бъде графиня. Врещеше, че е платила скъпо с парите на баща си за тази титла и че няма намерение да го остави да й я отнеме. И тъй като не е успяла да ви раздели с Робърт, за да не създадете наследник, който да получи цялото състояние на Гиър, ще се компенсира с титлата. Не мисля, че Беси има много мозък в главата си. Питам се никога ли не си е помисляла, че ще прозрем лъжите й.

— Значи тя го е бутнала! — Нора Джейн се обърна към Робърт. — Но как се е спасил?

Елизабет отговори.

— Видях всичко. Не съм убедена обаче, че Беси го направи нарочно. По-скоро беше толкова бясна, толкова превъзбудена, че просто тикна със злоба стола, като че ли, за да изкара на него яда си. И не смяташе, че той ще се придвижи напред. Но инвалидната количка се плъзна и се насочи към скалната козирка. Не мога да ви опиша колко се изплаших, макар да знаех, че Родж може да ходи. Той се хвърли настрани от стола точно когато той набираше скорост — великолепно изпълнение, а после остана да лежи в тревата и да наблюдава как стола падна от скалите.

Робърт се закиска, като поклати глава.

— Той каза, че отдавна е замислял да бутне стола от скалите и да гледа как долу става на парченца.

Нора Джейн погледна и двамата.

— Моля ви, давайте нататък, кажете ми всичко.

— Няма много за казване и не съм толкова горда от определената ми роля — продължи Елизабет. — Дотътрих се до него адски изплашена и, моля ти се, видях го как лежи по гръб и умира от смях! Казвам ти, Нора, едва не му откъснах ушите. Но после, след като сподели с мен какво си е наумил, се зачудих дали не съм се влюбила в някой дявол.

— Той е искал да си отмъсти на Беси? — попита Нора, започнала да разбира. — Искал е тя да повярва, че го е убила. Но защо? И защо нищо не ни каза? Робърт и Уилям бяха отчаяни. Всички бяхме!

— Знам, Нора, и съжалявам, но Роджър има достатъчно солидна причина. Уверявам те! А и винаги сме смятали да ви кажем — добави Елизабет намръщено. — Но първо трябваше да го скрия, което не беше лесна работа, тъй като той можеше да изминава само кратки разстояния. Накара ме да оставя един от пантофите му на голямо разстояние от скалите и в съвсем противоположна посока от мястото, където се намираше. Той се надяваше Робърт да го открие и да разбере, че не е паднал от скалите. После му помогнах да се скрие в един дънер, толкова изсъхнал и кух, че цял се побра вътре. Робърт, моля те, разкажи й останалото.

Нора Джейн с очакване погледна съпруга си, като все още се опитваше да си представи графа, натикан в кух дънер. Надяваше се вътре да не е имало мравки и паяци.

— След като настанила Родж, Елизабет отишла в къщата си за одеяла и храна — продължи разказа Робърт. — Когато се върнала от там, ние всички вече сме били пръснати по скалите, търсейки Родж. Тя знаела, че не може да рискува да се остави да я видят и потеглила обратно към дома си, където да дочака да се мръкне. Синът й бил изпратен преди известно време при родителите на баща му. Родж каза, че ме е чул да викам и му се искало да отговори, но бил толкова разгневен на Беси, че запазил мълчание.

Елизабет въздъхна шумно и подхвана нататък:

— После взе да се смрачава и тогава вятърът се усили, а небесата като че ли се разтвориха. О, беше страховита буря! Дори и да знаех, че Робърт и Уилям са преустановили търсенето през тази нощ, не можех да направя нищо друго, освен да се препъвам и лутам в мрака и дъжда, за да стигна до Родж и да остана с него. Постарах се да го държа, доколкото е възможно, сух и се молех дъждът да спре. Настинал е много здраво, като частична компенсация за тревогите, които ви причини. Рано тази сутрин намерих Робърт и той ми помогна да го пренесем у дома, преди издирването отново да започне. Бях много закъсняла с помощта си към тебе, Нора, въпреки че изглежда не ти е липсвало много моето присъствие. Оливия е красиво дете, а Робърт ми каза, че самата ти си била чудесна.

Нора Джейн пъхна ръка в тази на Робърт.

— Не аз, а Робърт беше чудесен, Елизабет, но ти благодаря. О, толкова съм щастлива за теб и Родж! Уилям знае ли?

— Всички знаят, малката ми — намеси се Робърт, — с изключение на Беси, която ме срещна в коридора и най-чаровно ме помоли да увелича издръжката й, за да си купила нов траурен гардероб, тъй като и Родж би искал тя да се чувства удобно. Ще я оставим да се смята за убийца още няколко дни, докато Родж се оправи и ти възвърнеш силите си достатъчно, за да те пренесем долу. Мисля, че искаш да видиш как Беси ще се срещне с Родж. Сър Хари Клифлинг също не е посветен в плана, но и за това си има причина, тъй като Родж е замислил цяла драма. Сър Хари се е съгласил да присъства, без да подозира нищо, тъй като се нуждаем от свидетел, незаинтересуван лично, които да потвърди, че скъпата ми снаха е направила опит да се отърве от съпруга си. След като Родж веднъж завинаги приключи с Беси, тя ще бъде достатъчно мъдра да не предявява претенции към нас.

— Робърт, усмихваш се много злобно — отбеляза Нора Джейн, наклонила глава на една страна, докато го гледаше. — Какво сте замислили с Родж този път?

— Всъщност, любима, Родж цели единствено нещо като публично отмъщение. А завършекът на драмата е идея на Уилям — каза й той, целувайки я по челото. — Изглежда всички ние, Гиър, много си падаме по белите. Не се чувствам виновен, малка моя, особено като си спомня как тази особа Беси едва не разби живота на всички ни с невероятния си егоизъм. Почивай си, скъпа, ще се видим по-късно. Елизабет трябва да слезе долу отпусната тежко върху ръката ми, щастлива заради Оливия, но скърбяща по Родж. Мислиш ли, че ще се справиш с тази роля, Елизабет?

— Ако това ще ни отърве от Беси, готова съм да рецитирам всичките произведения на Шекспир, докато в същото време ме пекат на бавен огън — изрече прочувствено Елизабет и се отправи към вратата, оставяйки Нора и Робърт насаме.

— Обичам те, Нора Гиър — каза Робърт, нежно целувайки свежите й устни. — Обичам те, защото си прекрасна, заради Оливия, заради начина, по който се появи в тази къща и накара всички да се почувстват по-добре от присъствието ти. Но точно в този момент те обичам, понеже не си мислиш, че всички ние, Гиър, сме напълно побъркани.

— Напротив, Робърт — каза тя, прозявайки се, тъй като пак й се доспа. Беше безкрайно щастлива и неописуемо доволна. — Точно за това те обичам. Затова обичам всичките ми луди, лоши, чудовищни Гиър!

 

 

Сюзън Темпъл пристигна в „Грийн Касъл“ на третия ден след раждането на Оливия, тъкмо когато Робърт бе започнал да вярва, че властната гигантка не желае да види внучката си, която бе имала неблагоразумието да не й се подчини и да се роди момиче.

Лорд Уилям беше зърнал лъскавочерната пътническа карета от полята, в края на имението, и незабавно бе поел към мелницата да уведоми брат си. Робърт изобщо не се помая, а се втурна галопирайки към „Грийн Касъл“ и пристигна там точно когато платеният пратеник помагаше на Сюзън Темпъл да слезе от каретата.

— Добър ден, мадам — каза Робърт, като скочи от коня и се поклони галантно.

— Робърт — отговори кратко тя. — Казаха ми, че Нора Джейн и бебето се чувстват чудесно. Момиче, а? Е, невинаги се уцелва от първия път. Имаш още четири години, въпреки че надали си спомняш уговорката ни. Но така или иначе, скоро ще трябва да повториш, синко. Няма да допусна сладурчето ми да живее с лунатик, който не помни дори името си, още по-малко пък това, за което е бил купен. Но Стивън със сигурност ще те подсети за това.

— Не се и съмнявам, че ще го направи, но ви благодаря за напомнянето. И колко приятно е да ви видя отново! Не е ли това същата брошка, която носехте при запознанството ни в „Темпъл Манър“?

Цели няколко минути мисис Темпъл го фиксира изпитателно, като за голямо учудване на Робърт дебелият й врат пламна в тъмночервено.

— Значи си събрал акъла си, а, синко? Каква приятна изненада. Не говорех сериозно, когато споменах оная работа с лудницата. — Тя се обърна към лакея на Гиър и го тупна здраво по главата. — Клод! Май тлъстото парче злато не ти е било достатъчно за информацията.

— Очевидно не — отговори Робърт, предлагайки ръката си на временно извадената от равновесие Сюзън, придружавайки я до семейното крило. — И купищата злато, изглежда, не можаха да ви купят правнук. Както и да е, но ако сте пристигнали тук да тормозите жена ми с оплакванията си, предлагам ви още сега да премислите нещата. Няма да допусна да тревожите Нора.

— О, така ли? — очевидно свестила се вече, произнесе мисис Темпъл, докато сваляше ръкавиците си. После ги хвърли към лицето му, така че не му остана нищо друго, освен да ги хване. — Много добре от твоя страна, момче. Ха! Всъщност виж кой стоял тук с кървясали очи и разтворена паст! Какво има, синко? Нима мислиш, че една месарска съпруга не може да се държи благородно, след като е победена? Да не съм те разочаровала? Битка ли очакваше?

Робърт подаде ръкавиците на Бабит и последва мисис Темпъл в семейната гостна.

— Имаше нещо такова, признавам — каза той, като наблюдаваше как огромната маса плът си проправя път към масичката, върху която беше поставено огромно блюдо със сладкиши. — Обаче, въпреки че зачетохте раждането на Оливия, Нора и аз искаме да знаете, че не сме съгласни да се установите тук, както планирате, до раждането на мъжки наследник. Не очакваме от вас това нито сега, нито щом се роди първият ни син, най-вероятно в уточнения от вас петгодишен срок, ако Нора няма нищо против. Тя е очарована от майчинството и е блестяща в тази роля, каквато впрочем е във всичко. Моля, мадам, чувствайте се свободна да останете с отворена уста още веднъж.

— Наистина ли? Ти ми връщаш парите? И все още настояваш, че си си върнал паметта? Ти си Гиър, синко, спомняш ли си? Дай си един миг, за да помислиш. Остави кръвта на Гиър да ороси мозъка ти. Никога в историята не е имало Гиър, който да върне дори пени.

Робърт се подпря на ръба на малката масичка, като внимаваше да не напраши мебелите на Нора Джейн, тъй като бе яздил цял ден и бе потънал в прах. Знаеше, че трябваше да се изкъпе и да се преоблече, преди да седне в някой от светлите столове. Новата му грижа го накара да се усмихне, тъй като никога не се беше старал да пази предишните мебели. Но сега Нора Джейн беше господарка на „Грийн Касъл“ и се гордееше със спретнатия си дом.

— Много неща, отнасящи се до мъжете от семейство Гиър вече са невалидни, мадам — каза й той, докато се любуваше на това как тя лапна три захаросани сливи една след друга.

Мисис Темпъл се усмихна с пълна уста.

— Да, виждам това. — После смени тона с много по-приличен. — Но защо не сте в траур? Да не би да сте намерили графа жив?

— Изобщо не сме го открили, мадам — хладнокръвно я излъга Робърт, — но траурното облекло ще бъде прибързан знак на песимизъм. Две малки групи още претърсват местата около скалите. Ние обаче сме запланували малка възпоменателна служба тази вечер в параклиса, тъй като надеждите ни почти изчезнаха на този късен етап. Вие, разбира се, сте добре дошла.

Мисис Темпъл въздъхна и поклати глава.

— Нещастният Ийстърли! Какъв позор! Исках ти да станеш граф, но не по този начин. Да се хвърли от скалите! Винаги съм си представяла, че умира в леглото си. Мемориална служба ли каза? Ще трябва да сме облечени в черно, нали? Изпратихте ли да повикат Стивън.

— Не мадам, не сме. Нямаше да бъде от полза при издирването, а и двамата с Уилям решихме, че не желаем този човек да се мотае наоколо и да се обзалага след колко време приливът ще изхвърли тялото на Родж на брега. Не искам да кажа, че той не обича синовете си. Обича ни, но най-важното нещо в живота му е огромната му любов към комара и залаганията. Желаете ли да видите Нора и правнучката си или да позвъня на Бабит да напълни отново купата със сладкиши. Мога да направя и нещо още по-разумно, да извикам каретата ви? Все още остава голяма част от деня, за да успеете да стигнете до удобна странноприемница на път за „Темпъл Манър“.

— Хайде, хайде, синко, не се дръж грубо с мене. Ти не каза нито дума, когато заявих на Стивън мнението си, че графът не ще живее дълго и затова поисках да вложа парите си в теб. Но наистина не искам да видя Ийстърли мъртъв. Бях започнала да го харесвам, докато пребивавах тук. Жена в моето положение обаче трябва да бъде практична.

— Аз също бях практичен, мадам, слушайки ви как погребвахте брат ми, и ви проклинах наум, когато протегнах ръка, за да спася семейството си. Не се гордея с това, което направих, но се научих да живея с греховете си. За щастие Нора ми прости и дори ме обикна. И така, мадам, едновременно с ненавистта си към мотивите ви и срама от моето участие в сделката, аз ви благодаря. Не за парите, а за Нора. Тя ми даде всичко, което ми е скъпо сега — любовта си и нашата дъщеря. Това има по-голяма стойност за мен дори от най-голямото богатство. Това е по-значимо за мене дори от самия „Грийн Касъл“, нещо, което никога не съм вярвал, че мога да кажа.

Мисис Темпъл се вдигна от стола с доволна усмивка.

— Ти наистина го мислиш, нали, синко? Е, това решава нещата! Ще имаш останалата част от уговорената сума, веднага след като се уредят формалностите. Но това не е за тебе, така че не си надигай много главата. Парите ще бъдат за Оливия. За моята мъничка правнучка. За моето малко, сладко момиченце. Ще се натрупа значителна зестра, ако ги вложиш както трябва, в което сама ще се уверя. Но стига приказки за пари и тем подобни! Къде е Нора Джейн? Не съм изминала целия този път, Робърт, за да гледам хубавата ти физиономия цял ден!

 

 

Параклисът беше полутъмен. Единствената светлина идваше от няколкото свещи, които потрепваха върху олтара и леко осветяваха изпитото лице на викария.

Нора Джейн седеше на първата пейка отляво, Робърт до нея, а Беси се кипреше самотна от другата страна на пътеката, красива във вдовишкото си одеяние, с проблясващи на ушите и шията диаманти. Мисис Темпъл и сър Хари Клифлинг бяха настанени точно зад графинята, а Уилям и Пеги седнаха зад Нора Джейн и Робърт.

Каменният вълк си беше на мястото, недокоснат от недовършените ремонти на Нора Джейн, и се зъбеше на всички тях.

Единственият звук, който се чуваше в параклиса, беше тихото хлипане на Беси, която често вдигаше към очите си обрамчена с черно кърпичка и внимателно ги докосваше с нея, за да не се зачервят.

Това беше първото излизане на Нора Джейн от стаята й. Баба й беше забранила, но Нора настоя. Не беше сигурна точно какво щеше да се случи в този параклис, но нито леките следродилни болки, нито любовта към детето й, временно оставено в обичните и грижовни ръце на Мариан, можаха да я задържат в леглото.

— Значи сте вдовец, сър Хари? — обърна се мисис Темпъл към дребничкия човек, който беше близо с десет години по-млад от нея. Тя говореше с обичайния си гръмотевичен глас, което накара Нора Джейн да се обърне възмутена. — Моето имение е в противоположна посока от вашето, но това не ни пречи да си правим визити от време на време.

— Визити ли? — изписука сър Хари. — О, не, предполагам, че няма да може, мадам.

— Нали знаете, че съм вдовица? Скъпият Сам се помина преди осемнадесет месеца. Самотно е без другар. Вижте този пръстен. Струваше ми петстотин лири. Някой би казал, че сумата е голяма, но аз имам доста голямо състояние. Вие как сте, сър Хари?

— Тя пак започва — прошепна Робърт в ухото на Нора Джейн. — Ако баща ми беше тук, щеше да се обзаложи, че до един месец тя ще накара сър Хари да й направи предложение.

— Шшт, Робърт — смъмри го Нора, опитвайки се да не се засмее, виждайки, че сър Хари много приличаше на дядо й — лилипут. Майката на Пеги трябва да е била гигантът в семейството. — Освен това, ако направи за себе си и наполовина толкова добре онова, което стори за нас, трябва да сме щастливи.

— Ще бъда щастлив от всичко, което я държи далече от „Грийн Касъл“, малката ми — каза Робърт и се обърна, тъй като Уилям го потупа по рамото.

— Какво чака свещеникът, Робърт, знак от небето ли? Цял ден копнея за този миг. Огледа ли добре Беси? Тя едвам се сдържа при мисълта за дохода, който ще осигуриш на нея и на бъдещия й съпруг. Графини, дори и такива, които миришат на магазин, се харчат добре на открития пазар. Безсърдечна кучка! Едвам се сдържам да не й кажа, че тези диаманти са фалшиви.

Нора въздъхна.

— Уилям! Сигурно се шегуваш.

Робърт сложи пръст на устните си, приканвайки ги към тишина.

— Не, малка моя, не се шегува. Ние сме пръскащите пари Гиър, или поне бяхме такива, когато бяха купени тези бижута. Родж винаги е смятал, че е изиграл на Беси хубава шега. След като стана графиня, тя го заряза и замина със Стивън за Лондон да харчи парите на баща си.

— Извинете — прекъсна ги Пеги със свиреп шепот, — но мисля, че свещеникът е готов да започне. Ще бъде добре, Уилям, ако престанеш да се държиш като пълен идиот и ако спреш да се хилиш, като че ли ти доставя удоволствие смъртта на графа. Господи, Уилям, по-лесно ми е да обяздя див жребец, отколкото да те науча как да се държиш. И за вас се отнася същото!

Нора Джейн веднага застана сериозно и се загледа в олтара, стискайки ръката на Робърт. Щом викарият заговори, хлипането на Беси се усили. Дали тази жена се чувстваше виновна?

— Мои скъпи приятели, милорди, милейди, скъпа графиньо, събрали сме се тази вечер по извънредно тъжен повод, да скърбим за трагичния край на нашия брат Роджър, граф на Ийстърли.

— Нещастното момче! — възкликна мисис Темпъл с изпълнен със сълзи глас, след което силно си издуха носа. — С удоволствие бих дала четвърт от състоянието си, за да го видя у дома здрав и читав.

На Нора Джейн й се стори, че някой въздъхна някъде в параклиса…

Почти веднага лорд Уилям се разкашля силно, като че ли нещо, по всяка вероятност удоволствието от изявлението на мисис Темпъл, бе заседнало в гърлото му.

— Сърце мое — поучаваше го Пеги, като го тупна три пъти здраво по гръб, — трябва да овладееш скръбта си.

Викарият погледна към малкото паство и изчака да настъпи тишина, след което продължи.

— Не познавах добре граф Ийстърли, тъй като не се молеше с нас в неделните дни, но той беше християнин, един от Божиите синове. Той беше син, брат и съпруг.

— О, съпругът ми! Моят нещастен Родж! — запревива се Беси, а раменете й се затресоха от скръб.

Нора Джейн бе абсолютно убедена, че тази жена плаче само заради потресаващия ефект. Но тя плачеше прекалено често. Може би това беше талант, който можеше да се овладее с много практика.

— Да умре от такава жестока смърт, тъкмо когато започвахме новия си живот заедно. Толкова е жестоко, толкова е ужасно…

— Винаги съм се възхищавал на английското притворство, а ти? — Уилям попита Пеги. — Още няколко сълзи и ще се удавим в тях. Как всъщност Ной е построил онзи ковчег? Не е ли бил около четиридесет аршина дълъг?

Викарият прочисти гърлото си и отвори молитвеника.

— Бог дава и Бог взима. Да се свети името му. Бог…

— Бог не ме е взел — безтелесен глас изрече високо някъде от тъмното. — Бях бутнат при него.

— Какво, за бога, беше това? — попита мисис Темпъл наистина изплашена, хвърляйки едрата си персона върху много по-дребничкия сър Хари. — Кой каза това?

— Той беше бутнат! Беше бутнат… Беше бутнат… — прокънтя друг глас.

Елизабет. Не беше точно като една от трите вещици в „Макбет“, но звучеше добре и изключително ефектно. Нора Джейн покри уста с двете си ръце и погледна към Беси, която изведнъж се оказа със сухи очи и извънредно бледа под гъстия черен воал.

— Бутнат ли? — попита Уилям и се изправи, като че ли беше негов ред да рецитира, а Нора Джейн се облегна назад, все още не напълно сигурна какво става, но доволна от хода на събитията. Време беше Беси да бъде изплашена на свой ред.

— Бутнат… — повтори призрачният глас на Елизабет, тъжно проточвайки тази единствена дума. — Една бродеща душа, жестоко убита и осъдена да не намери покой, докато виновният не признае греха си. Да признае… Да признае… Да признае…

— Кажи им, кажи им, кажи им… — пропя първият глас с баритона на Родж, който не можеше да се сбърка. — Дай ми покой. Дай покой на собствената си душа. Ти трябва да кажеш. Ти трябва да кажеш…

Беси присви очи и огледа забуленото в мрак помещение, сграбчила с ръка облегалката на пейката, мъчейки се да локализира източника на гласовете.

— Това е абсурдно! Това не е Родж! Уилям Гиър, с каква чудовищна глупост си се захванал?

— Аз ли? — възкликна лорд Уилям с прекрасно демонстриран ужас, като притисна разперените си пръсти до гърдите си. — Какво, по дяволите, те кара да мислиш, че имам нещо общо с това? Как мога да си правя шеги със собствения си брат, който лежи неизвестно къде и по всяка вероятност служи за храна на рибите? Стига, Беси, знаеш какво мисля. Мисля, че това е духът на Родж! И Бог да ни е на помощ, това с него е банши^[1]. Ела, Пеги, да се махаме оттук!

— Не се шегувай, Уилям! — почти изкрещя Беси. — Няма такива неща като призраци и духове. Няма! Това не може да бъде!

— О, не знам нищо за това, Беси — каза Робърт, като се изправи и посочи с пръст празния олтар. — Скъпият ни викарий изглежда е сметнал това за вероятно и благоразумно е изчезнал. Или може би си е спомнил за някой неотложен ангажимент някъде другаде. Имаш ли представа за какво говорят нашите духове? Доколкото си спомням, ти беше последният човек, видял Родж. Може би ще хвърлиш малко светлина върху този въпрос?

Нора Джейн бе изумена и възхитена.

Признание? Робърт искаше да чуе признание от Беси. Разбира се! И то пред сър Хари и баба й, които да бъдат свидетели, в случай, че тя реши да оспорва развода. О, беше се омъжила в семейство на дяволи. Но безценни и доста по-забавни, от които да било герои от романите.

— Да, Беси — настоя лорд Уилям, който направи три заплашителни крачки към снаха си. — Кажи ни!

— Кажи им… Кажи им… Кажи им! — подканяха призраците в унисон.

— Какво да им каже? — страхливо зашепна мисис Темпъл от мястото си, заровила нос в сакото на сър Хари. — И каквото и да е то, за слава на небесата, нека да им го каже, за да си вървят!

— Кажи им… Кажи им… Кажи им… — отекваха гласовете отново и отново, блъскаха се в гредите, вибрираха по стените, обгръщайки всички в параклиса, докато дори Нора Джейн, която знаеше, че това е номер, се разтрепери.

— Спрете! Спрете! — Беси притисна с длани ушите си и се разплака този път съвсем истински. — Аз нямах намерение да го правя! — избълва изведнъж тя, после бързо погледна към Робърт, знаейки, че е казала много малко, но всъщност твърде много.

— Не си имала намерение да направиш какво, Беси? — попита Робърт, като хвана ръката на Нора Джейн. — Ти нямаше намерение да разстроиш връзката с жена ми, още преди да е започнала, нали? Не го искаше и когато се опита да изплашиш до смърт Нора Джейн относно раждането, и когато ми каза, че тя трябва да бъде предпазвана дори от докосването ми? Не го правеше нарочно и когато изкриви истината след Ватерло, с цел да ме държиш в шах и после да измъкнеш голяма сума от мене в замяна на това, че съм изоставил теб, „истинската си любов“? Не го правеше нарочно и всеки път, когато нападаше Уилям със завоалираните си обиди или преследваше Родж с фалшивото си съчувствие? Не си бутнала и стола на Родж нарочно от скалите, така ли?

Ръцете на Беси се спуснаха от ушите към пребледнелите й бузи.

— Аз… аз… Не беше точно така! Ти изкривяваш всичко! Никога не съм искала да нараня когото и да било. Само исках да стоя в Лондон. Исках да имам развлечения. Не е честно ти и Нора да имате всичко — титлата, наследника, парите! Двеста лири на тримесечие! Та това е подаяние. Баща ми плати за Роджър. Купи го и плати за него. Аз платих за него. Това ме доведе до вашето варварство, до вашата бедност. Стивън е единственият, който знае как да живее!

— Кажи им… Кажи им… Кажи им…

— Млъквай! — изкрещя Беси със стиснати юмруци. — Не беше убийство и ти го знаеш! Ти ми се подигра. Каза ми, че искаш да сложим край на женитбата ни. Да се разведем, но това нямаше да ми донесе нищо от парите на Робърт. Така че реших да се преструвам, че никога не си споменавал за развод и да продължа да бъда графиня Ийстърли. Това е засилило колелата ти, а не аз. Изобщо не съм си мислила за убийство. Ти го направи, Родж! Ти ми накара да те бутна! Твоя е вината, че падна от скалите!

Тишината, последвала признанието на Беси, беше едва ли не оглушителна и Нора Джейн задържа дъха си, чудейки се какво ще последва.

От дъното на параклиса се чу шумолене, точно под вълчата глава.

— Добър вечер на всички — каза любезно Роджър Гиър, като се движеше бавно по пътеката между пейките. Елизабет го подкрепяше и той се опираше върху облегалките, докато се придвижваше напред, без да спира. После застана пред Беси.

— Ти!? — Беси се дръпна назад, но само след миг се усмихна широко и протегна ръце към съпруга си. — Ти си жив! О, Родж, скъпи, какво чудо! Ти знаеш, че никога не съм ти мислила злото. Беше случайност! И ти прощавам за тази малка шега. Трябва да си бил извънредно ядосан. Но не и сега, със сигурност. Не и сега, когато ще бъдеш свободен да се ожениш за единствената си любов. И по-рано не бих оспорвала развода. Щях да ти го дам с удоволствие.

— Сигурно щеше да му го даде — вметна лорд Уилям, — след като престанеше да крещи и да се тръшка.

Беси стрелна девера си с отровен поглед.

— Ние не бяхме много щастливи, Родж, нали? Нека след развода да ми остане титлата, както и задоволителен доход и любимата ми къща в „Мидхърст“ и всички ще бъдем щастливи.

— Родж, недей просто да стоиш там, по дяволите! Кажи нещо! Тази жена се завърта по-бързо от пумпал — каза потресен Уилям. — Нищо чудно, че не сме разбрали същността й толкова време. Тя самата не си дава сметка какво представлява! Мислите ли, че изобщо осъзнава какво говори? Скъпата Беси не е убийца! Тя е идиот! Прав ли съм, Родж?

— Почакай сега, Уилям. Чуха ли всички признанието на скъпата ми съпруга? — попита Роджър, обръщайки се към сър Хари и мисис Темпъл.

— Да, разбира се — отговори сър Хари, изваждайки голяма носна кърпа, с която попи потта от челото си.

— Мисис Темпъл, сега можете да отпуснете хватката си, ако нямате нищо против. Мачкате ръкава ми и се страхувам, че ръката ми стана съвсем безчувствена.

— Значи това наистина е графът? Не го бях виждала така изправен. Колко е висок! — с изумление констатира мисис Темпъл, извисила се над сър Хари. — А това е онази жена Франклин. Предполагам, че графът ще се ожени за нея сега. Нищо чудно, че никой не е облечен в черно. Сър Хари, бих искала да пийна нещо. Какво ще кажете да ме придружите до Червения салон? Това е най-свястното място в цялата къща и е толкова интимно! — Тя избута сър Хари на пътеката, после спря. — О, а ти, Роджър Гиър, можеш да пратиш по дяволите онзи въпрос, който засягаше четвъртината от състоянието ми.

— Жалко. — Умърлушен, Уилям погледна Пеги. — Вече започнах да измислям начини да взимам заеми от него. Робърт? Не искаше ли да кажеш нещо на Беси?

— Всъщност да — заяви хладно Робърт, поглеждайки живо снаха си, докато тя помагаше на изтощения граф да седне на най-близката пейка. — Беси, ще бъдем много доволни, ако си стегнеш багажа и потеглиш сутринта, тъй като по-нататъшното ти оставане в „Грийн Касъл“ не е нито желано, нито препоръчително. Поръчал съм каретата ти да бъде готова за десет часа. Съмнявам се, че майка ти и новият й съпруг те очакват, но съм сигурен, че ще им обясниш всичко.

— Майка ми ли? — лицето на Беси се изкриви, а устата й се сви. — Не ме пращате в Лондон, така ли?

— Разбира се, че не в Лондон и не с издръжка — радостно извиси глас Уилям. — Ти вече отмъкна достатъчно от семейство Гиър. Тези диаманти ще ти донесат много пари, ако ги продадеш. Не съм ли прав, Родж? Но не се безпокой, Беси. Щом ние с Пеги заминем за Лондон, ще обясним точно и ясно на всички защо не си там. Тъй като доста често изпълняваше подобни задачи заради мене, това е най-малкото, което мога аз да направя за тебе.

Беси изхвърча от параклиса, притиснала кърпичката си до устните. Нора Джейн погледна съпруга си, който не изглеждаше доволен като братята си.

— Робърт? Какво има?

Той я целуна по челото.

— Нищо, скъпа, хайде — каза той и я взе на ръце. — Време е да се връщаш в леглото.

— Не мислиш, че Беси ще ни остави да спечелим толкова лесно, нали? — попита Нора Джейн, след като усмивката му не я убеди, че беше напълно щастлив.

— Не знам, малката ми — отговори той, а откровението му я изплаши. — Но тя е такъв невероятен егоист, че сигурно ще се опита да разбие живота на Родж, докато премине разводът.

Нора Джейн обви по-здраво ръка около врата на Робърт и положи глава на гърдите му.

— Как смяташ, дали ще я видим пак?

— О, Нора — въздъхна той. — Кой може да каже? Изобщо не е възможно да се предвиди как действа ум като този на Беси.