Джоана Лейн
Малката стопанка (8)

Глава седма

„О, колко мъка се крие в малкото кръгче на брачната халка!“

Коли Сибър

Гонгът за вечеря прозвуча веднъж, след няколко минути още веднъж, изисквайки появата й долу в семейната гостна. Нора Джейн обаче не възнамеряваше да откликва на бездушния призив.

След дезертирането на Мариан тя имаше намерение да остане точно там, където беше, сама, и да си стои така, докато умре.

Как можа да бъде толкова глупава? Чумата да тръшне лейди Ема и хубавата й прическа „тит“! Чумата да тръшне и Беси също!

Струваше й се толкова просто, когато върза здраво косата си на тила с тънка панделка, после събра всичкия си кураж и отряза дебелата туфа точно над възела.

Но не се оказа толкова просто, защото след атаката на ножицата косата й остана твърде дълга отстрани и твърде къса отзад. Цял час прекара в дърпане, скубане, хапане на устни, затваряне на очи и тихи молитви, докато Мариан, не хвана на свой ред ножицата. Това, което остана от прическата й, беше просто катастрофа и камериерката напусна стаята, обляна в сълзи.

Нора Джейн си даде сметка, че прилича на току-що подстригана овца, или, ако щете — на малко момче, овъргаляло се в купа сено. Изобщо не приличаше на модерна светска матрона, каквато е, без съмнение, красивата и женствена лейди Ема.

Беше забележително, наистина, колко бързо един човек можеше да се сгромоляса от висините на самоувереността в дълбините на отчаянието.

След полудневната визита в кухните Нора Джейн се бе почувствала безкрайно уверена в себе си. Тя не бе подгънала крак, нито се бе оплакала. Не последва инструкциите на баба си. Не блъскаше, не тропаше, не заплашваше. Не се опита насила да наложи волята си, което щеше да бъде смешно, тъй като готвачката стърчеше с цял фут над нея и бе два пъти по-дебела. Вместо това влезе в стаята с усмивка, поздрави, после зацъка над тъжната съдба на хората, които изобщо нямаха представа от правилните методи за ръководене кухнята на един маркиз.

„Такова нещастно стечение на обстоятелствата…“, коментираше тя, като в същото време даде да се разбере, че й е ясно защо прислужниците са нещастни. Вероятно готвачката, миячката на съдове, прислугата за обща работа и всички останали щяха да бъдат по-доволни, ако работеха другаде? В мандрата, например. Или пък да обслужват рибарника. А можеха и да бият масло в краварника?

Трудни задачи, това бе сигурно, но очевидно бяха за предпочитане пред работата и спането в къщата, където хората трябва да белят зеленчуци, вместо да се наслаждават на животворното движение по полето в горещите летни дни.

Не било? Но защо? Сигурно щастливите работници бяха способни на много повече неща, отколкото разочарования персонал, обслужващ семейство Гиър на вечеря? Биха ли били така любезни да й кажат какво не беше наред, за да може да им помогне. Тя само искаше да помогне.

Тогава я настаниха на стол близо до огъня, поднесоха й чаша димящ чай и три пресни кифли, щедро намазани с ягодово сладко. Тя слушаше, докато прислужниците изплакваха мъката си, като през цялото време ръкомахаха и обещаваха, че могат да се справят по-добре, ще се справят по-добре, само ако веднъж ги подхване твърдата ръка на господарка, която знае какво иска. А не може ли да им бъде платено, м’дам?

Нора Джейн желаеше да бъде на масата тази вечер, когато в столовата щеше да бъде внесена печената говежда плешка. Копнееше да види невярващите погледи на всички Гиър, след всяко блюдо, което беше включила в менюто и при вида на цялата подредба на масата за вечеря.

А беше толкова лесно! Всичко, което някой трябваше да направи, бе да се погрижи за тези хора, да изслуша оплакванията им и после разумно да приведе в ред нещата. Един комплимент за таланта на готвачката да сътворява сосове. Мила дума на миячката за вещината, с която почиства ножовете. Оценяващо възклицание за прислужника, който предложи новата господарка да си поговори с Бабит за реда в столовата на прислугата. Обещание от сърце на бузестото момиче, което се осмели да предложи на лейди Робърт да прошепне в ухото на съпруга си за неизплатените от половин година заплати…

Нора Джейн вече не се чувстваше толкова излишна в „Грийн Касъл“. Но и не беше приета от семейство Гиър.

Беси можеше да заявява колкото си ще, че е нейна сестра, но Нора Джейн не беше толкова глупава, че да повярва на тази жена, която не би любезничела, ако не се надяваше да получи няколко рокли като награда.

Маркизът бе избягал, вместо да остане и да опознае новата си дъщеря.

Графът я приемаше като необходимо зло. Мислеше си, че я съжалява, но в действителност не я харесваше, понеже не харесваше никой, най-малко себе си.

Лорд Уилям беше мил, но тъй като винаги, когато се срещаха, бе пиян, тя не можеше да прецени степента на приятелството му. Може би то беше само незлоблив хумор на пияница.

А колкото до съпруга й… Лорд Робърт беше мил, забележително мил, но за това той си имаше своите причини, а и своята вина. Ако беше възможно да спаси „Грийн Касъл“ по друг начин, той щеше да хукне да го гони и да я остави в „Темпъл Манър“, все още под надзора на баба й. Можеше и да му бе благодарна, можеше и да бе влюбена в него, ако изобщо можеше да разпознае любовта, но тя знаеше, че той не бе я търсил. Той не бе я искал.

Но сега поне слугите бяха нейни. Тя ги бе изслушала и те й отговориха, като изразиха своите чувства не с думи, а с парче топъл пай, което донесоха в стаята й час по-късно, поставено върху сребърен поднос и придружено с чаша прясно мляко. Това говореше много повече от едно „благодаря“. Казваше й, че бе приета.

Тя беше господарката на „Грийн Касъл“. Само да можеше да й порасне малко косата, за да продължи започнатото и заедно с ятото слуги да се заеме с въвеждането на порядък в огромната къща.

Тя не знаеше как да й порасне косата, но знаеше как да се справи с почистването на „Грийн Касъл“. Щеше да ги поведе със собствения си пример, като започне от семейното крило с кофа вода и парцал в ръце и нямаше да спре, докато всеки инч от тази къща не заблестеше. Щом тя водеше, слугите щяха да я следват.

И тогава, след като бъдат премахнати всички паяци, буболечки и хлебарки, щеше да претърси таваните и външните постройки, за да намери мебелите и статуите, за които готвачката й каза, че са складирани там. Щеше да направи „Грийн Касъл“ не само годен за живеене, но и красив.

Само да можеше да си върне малко от дължината на косата. Боже — въздъхна тя. Беше влудяващо! Всичките й мечти, всичките й планове, собственият й малък успех бяха засенчени от последната й голяма глупост. Лорд Робърт щеше да изпадне в ужас от това, което бе сторила с косата си.

Докато преди приличаше на пудинг с тази навита на букли коса, която я смазваше с тежестта си, а отрупаните й с волани поли се издуваха като балон около нея, сега наподобяваше разплетена дамаджана. Не — пирамида. О, глупости — главата и тялото й всъщност приличаха на ябълка, яхнала тиква. Но какво значение имаше? Бе забъркала такава каша!

Докато се смъкваше от леглото, за да хвърли още един поглед на физиономията си във високото огледало, един от воланите на роклята й с цвят на слонова кост се закачи за пирон от таблата на леглото и се разпра около фут или повече.

Тя се обърна разярена, злобно дръпна полата си и отпра целия волан.

— Да те вземат мътните! — възкликна тя, готова пак да се облее в сълзи. В същия момент, получила внезапно вдъхновение, наклони подстриганата си глава на една страна.

След като установи, че роклята така или иначе е развалена, Нора Джейн протегна ръце зад гърба си и започна да разкопчава забързано копчетата. Нямаше търпение да съблече дрехата и да се отправи към шкафа, пълен с влудяващо количество от еднакво грозни труфила.

Копчетата пукаха и се късаха, докато най-накрая роклята остана да лежи на пода — смачкана, омразна, отвратителна.

Нора Джейн се втурна към шкафа и го отвори широко, после прегледа съдържанието му с присвити очи. Накрая избра най-малко натруфената рокля. Тя бе от бледожълта импрегнирана коприна, със скромно квадратно деколте, за щастие без всякакви къдрички и с леко бухнали ръкави. Полата беше широка и покрита с три реда дълги по цял фут поръбени с дантели волани, два, от които тя вече отстрани мислено.

Макар и нова, роклята беше печално старомодна според преценката на Беси, чийто гардероб, изпълнен изцяло по лондонската мода, засилваше протестите на Нора Джейн срещу собствените й дрехи. Бяха на мода по-дълги ръкави, по-високи талии и елегантни, без всякакви финтифлюшки поли, само с една-единствена дантела на подгъва. Тези дрехи щяха да се носят дори и през пролетта.

Но Нора Джейн не можеше да се занимава сега с повдигане линията на талията или с удължаването на ръкавите. Тя просто щеше да направи това, което можеше в момента.

Метна роклята върху ръката си, грабна кошничката си с шивашки принадлежности и се тръсна обратно на леглото, оставяйки роклята да се плъзне върху кръстосаните й крака.

Съсредоточила се, с език между зъбите, тя действаше, докато накрая разши всичките малки, внимателно направени бодове, придържащи двата горни волана. Остави само волана върху подгъва на роклята.

Следващата стъпка бе да отстрани широкия бял сатенен шал, който бе прикрепен на талията, с цел да се връзва на гърба й в огромна джуфка. Изправяйки се отново, тя съблече две от широките си фусти и после се пъхна в роклята. Извъртя я откъм гърба, за да може да закопчае повечето от копчетата, преди да си поеме дълбоко въздух и да я спусне върху тънката си талия. После мушна ръце в късите ръкави, изви ги назад по начин, най-малко подходящ за една лейди, и закопча останалите кончета.

Можеше да позвъни на Мариан, но вече беше причинила такова душевно разстройство на камериерката, че не искаше да я довежда до нова хистерия с изобретението си.

Ново пътешествие из стаята — до шкафа с обувките й. То завърши с откриването на чифт бледожълти малки пантофки с токчета. Тя ги обу и си пое въздух, за да набере смелост за нов поглед в огледалото.

— О, света Богородице! — възкликна тя, премигвайки от изненадата.

Първото нещо, което забеляза, беше, че усилията й бяха сътворили някакво чудо с нейната коса. Тя изглеждаше далеч по-различна сега, отколкото когато Мариан я решеше ожесточено назад, показвайки на господарката си, че е заприличала на момче.

Косата й беше само леко разрошена. Част от нея падаше върху челото, като се разделяше естествено на път над дъгата на лявото й око. Друга част лежеше близо до бузата й, а косата, която беше зад ухото й, падаше на тила й в доста привлекателен стил.

В крайна сметка косата й вече не беше ужасна. Просто изглеждаше къса. Много къса. Абсолютно права. И представителна… Донякъде.

А очите й! Дали някога преди са били толкова огромни? Толкова кафяви? А миглите й! О, небеса, нима са пораснали толкова много!

Нора Джейн пристъпи напред, вдигайки ръка към скулите си. Изглеждаха по-високи, отколкото си спомняше, с вълнуващи вдлъбнатини под тях, а прекрасният й тен с леката руменина от усилията й, й придаваше задоволително свеж вид.

А брадичката й нима винаги е била толкова деликатна и разположена така грациозно над дългата й шия с ясно очертаните линии на челюстта й, видими чак до мястото, откъдето започваха ушите? Изобщо не приличаше на челюстта на баба Темпъл, която служеше за отправна точка към тройна брадичка, нито пък беше като на Беси — мека и пълна, каквито бяха и бузите й.

И носът й беше доста привлекателен, къс и прав, леко издаден напред. Устата, която винаги й се струваше твърде голяма, изглеждаше красиво разположена под правите й вежди и огромните очи.

Това наистина ли беше тя? Беше ли тази персона, отразена в огледалото, приличащата на мишка малка Нора Джейн Темпъл? Нора Джейн Гиър? Лейди Робърт?

— Света Дево! — Нора Джейн дишаше съвсем лекичко, изпитваща страхопочитание към образа, който я гледаше от огледалото. — Започвам да вярвам, че съм почти красива. Просто бях скрита, това е всичко.

Откъсвайки смаян поглед от неузнаваемото си лице, тя погледна творението на мисис Лийвън, за да види какво поражение му е нанесла.

И тогава се усмихна, нещо, което не беше направила, докато изучаваше промените върху външния си вид. Роклята беше чудесна! Прилепнала в горната част на тялото и в талията. После тя се разширяваше грациозно и се плъзваше над бельото й във форма, наподобяваща обърнато лале, завършвайки с един-единствен волан. Жълтите й мънички пантофки едва се виждаха изпод удължения подгъв.

Ако Нора се вгледаше по-внимателно в роклята, щеше да забележи малките дупчици в плата на мястото на махнатите конци. Но сега нямаше време за дреболии.

Прекалено щастлива беше, за да обръща внимание на подробности. Само събра полите си, щом гонгът за вечеря отново удари, и се втурна извън спалнята, преди здравият й разум да я принуди да направи нещо друго.

За трети път лорд Робърт хвърли поглед на стенния часовник, чудейки се дали да не се качи горе и да провери какво задържа жена му, или да си остане на мястото, подпрян на инкрустираната с различни орнаменти камина, преструвайки се, че е очаквал закъснението й.

Беси например винаги закъсняваше за храна. Точно преди Бабит да обяви, че вечерята е сервирана, тя нахлуваше в стаята с царствена походка, натруфена по последна мода. Бузите й винаги бяха зачервени, тя се извиняваше, останала без дъх, а очите й живо търсеха по лицата на всички възхищение от тоалета й. Глупаво, празноглаво същество, притежаващо всички онези женски недостатъци, които Робърт ненавиждаше.

Дявол да го вземе, дали жена му щеше да се превърне в двойник на Беси? Той отпи нова глътка от виното. Наистина неприятна мисъл! И доста смешна, след като я обмисли, тъй като Нора нямаше нищо общо с Беси.

Тя беше твърде дребна и твърде срамежлива. А и Робърт знаеше, че не притежава гардероба, нито самоувереността и арогантността да играе ролята на светска дама.

Той повдигна едното ъгълче на устните си в лека усмивка, като си спомни как я видя тази сутрин да става от леглото. Нощницата й беше олицетворение на девича скромност, а смешната й плитка се спускаше почти до кръста й.

Освен интригуващите, очевидно интелигентни очи, най-многото, което можеше да каже в полза на външността на жена си, беше, че има безупречна кожа и че винаги е абсолютно чиста. Накратко — нямаше блестяща перспектива да стане звездата на „Мидхърст“.

Лорд Уилям се промъкна боязливо към него и промърмори само с ъгълчето на устата си.

— Не мога да повярвам, че изричам това, Робърт, имайки предвид бедствието, очакващо ни в столовата, но съм гладен. Мислиш ли, че трябва да кажем на Бабит да сервира, или Нора Джейн скоро ще се появи?

Беси, която седеше наблизо и се мъчеше върху малък гергеф, вдигна поглед усмихнато.

— Джентълмените трябва да научат какво представлява добродетелта, наречена търпение, Уилям — каза тя. — Убедена съм, че Нора Джейн ще бъде при нас след малко. Очевидно има големи проблеми с тоалета си тази вечер. Моля те, бъди кавалер и й направи комплимент, щом се появи, бедничката. Тя е толкова млада. Печално млада.

— Тя е навършила осемнайсет, Беси — дръпна се Робърт, непонасящ мисълта да го смятат за учител в забавачница. — Ти се омъжи за Родж на същата възраст.

— Беси никога не е била на тази възраст, Робърт — уточни графът от мястото си в инвалидния стол. — Била ли си, скъпа?

— И какво точно имаш предвид с това, скъпи?

— Разясни й, Робърт — бързо се намеси Уилям, — че ще се разхвърчи перушина.

Беси едва не ослепи двамата си девери с блестящата си усмивка.

— Не ставай смешен, Уилям. Никога не бих спорила с Роджър, като имам предвид окаяното му положение.

— Колко благородно от твоя страна, скъпа — процеди графът през зъби. — Просто недей да харчиш от зестрата на Робърт за траурно облекло. Такова прахосничество ще се окаже прибързано, тъй като възнамерявам да остана над земята още, да живея дълго, макар и недобре.

— Велики боже, Роджър, погледни! — възкликна лорд Уилям, сочейки към вратата. — Това е пор! Бързо всички да бягаме, преди да ни е опръскал!

Черно-бяла котка, шляеща се извън кухните, спря на прага, измяука един път и продължи нататък, като провали поредното театрално представление на Уилям, имащо за цел да стресне брат му и да го раздвижи.

Робърт, който стоеше до Уилям, награди брат си с ласкаво почукване по главата, благодарен за навременната му намеса, тъй като Роджър бе започнал да се дразни.

— Никога няма да се промениш, а, Уилям? — рече той усмихнато. — Как би могъл някой скункс да се унижи до такава стенен, че да се отбие тук?

Уилям сви рамене и разтърка главата си.

— Е, нещо тук вътре започна да мирише забележително силно, Робърт — каза той като обяснение и се ухили. — Може и да е основното ястие, въпреки че уханните изпарения от кухните никога не са си проправяли път по-далече от столовата. Велики боже, виж!

— Откажи се, Уилям. Този номер вече не минава — каза Робърт. Но очите на брат му сякаш щяха да изхвърчат от орбитите и той се обърна, за да хвърли поглед към вратата.

— Мили боже — промълви и той несъзнателно, като видя Нора Джейн, застанала в гостната.

Робърт не можеше да помръдне, не бе в състояние да направи и крачка дори, нито пък да каже нещо. Всичко, което можеше да направи, беше да стои там като безмозъчен инвалид и да зяпа.

Какво бе направила тя? Наистина ли това бе съпругата му — това фино, елегантно създание с царствено държание и омайваща фигура, и с най-красивото, екзотично лице? Възможно ли беше това да е Нора Джейн? Неговата Нора!

— Девойче, Нора, какво си направила със себе си? — изпищя Беси, преди някой друг да успее да проговори. Тя скочи на крака, втурна се напред и спря точно пред Нора Джейн, клатейки глава, като че ли се взираше в самата смърт. — Косата ти, Нора Джейн! О, скъпа моя, косата ти! Знам, че споменах да я подстрижеш, но… но… детето ми, прислужницата ти трябва да бъде нашибана с камшик!

— Спри я, Робърт. Ако Беси убеди Нора, че е развалила външния си вид, аз лично ще я удуша — прошепна лорд Уилям в ухото на лорд Робърт. — Знаеш, че това е в стила на Беси. Тя иска да бъде кралица навсякъде и да си пъха носа, където не й е работа. А Нора Джейн е доста по-млада от нея, за да може да й се противопостави. Обзалагам се на тазвечерната си дажба бренди, че в сметките на Беси, когато е казала на Нора Джейн да се подстриже, не е било включено превръщането на грозното патенце в лебед. Роклята й също не е толкова лоша, ако се позамислим. Ти си с дяволски късмет! Сега върви да спасиш красивата си младоженка, Робърт, преди Беси да й е внушила, че е преминала границите на приличието.

— Красива е, нали, Уилям? — попита лорд Робърт, правейки крачка напред, без да разбира, че усмивката му бе изпълнена с одобрение, с чувство за собственост, с гордост. — Не мога да повярвам!

— Повярвай, Робърт — каза графът, положил усилия да обърне стола си, за да застане с лице към вратата. — Исусе Христе, ти наистина имаш късмет! Но Уилям е прав. Беси е там и кудкудяка като квачка над пилето си, което току-що е паднало в кална локва. Ако не направиш нещо, тя ще разплаче детето само след миг.

Предупреждението на графа бе достатъчно да извади лорд Робърт от зашеметяващото смайване и да го накара да действа. Той пресече гостната бавно, но целенасочено, заставайки пред Беси, за да поеме студената леко разтреперана ръка на Нора Джейн.

Покланяйки се, той целуна връхчетата на пръстите й после се изправи, здраво хвана ръката й и изрече:

— Ти си истинско видение на красотата тази вечер, скъпа моя, и цялото чакане си струваше.

— Наистина ли, Робърт? — попита Нора Джейн, а огромните й кафяви очи се изпълниха с разбиране, защото тя смяташе, че това бе благородна лъжа от негова страна.

— Да, малката ми, наистина. Ти си красива. Но Уилям ми каза, че стомахът му се оплаква, гърлото му пресъхва и Бабит е готов да ни призове на масата. Мога ли да поема ръката ти?

— Не, съвсем определено не можеш — прекъсна го Уилям, изниквайки до Нора Джейн, като че ли беше самият Мерлин, сътворил се от ефира. — Много ти е вързан езикът, братко мой, а аз съм абсолютен експерт по комплиментите. — Той пое другата ръка на Нора Джейн и й се усмихна. — Ти си най-великолепното творение, което аз, пиян или трезвен, някога съм виждал. Видение, което заслепява очите. Божествено създание! Ела, моя малка нимфо! Амброзията ни чака! Извини ни, Беси — каза той, като гласът му стана доста остър. — И си затвори устата. Отблъскващо е да зееш така.

— Роджър! — възкликна Беси, вдигнала поли, за да изтича до съпруга си с напиращи сълзи в хубавите си сини очи. — Как можеш просто да си седиш там? Нима ще позволиш на тоя пиян простак да ме обижда?

— Точно така, Родж — доразви тази идея Уилям, като водеше Нора Джейн към столовата, — нима просто ще си седиш там? Защо не се вдигнеш да счупиш главата на този пиян простак заради ужасната обида? Хайде, хайде де, Родж. Две чудеса за един ден дали ще са възможни?

Беси подсмърчаше и въртеше възмутено очи, после пристъпи зад инвалидния стол, готова да изиграе ролята на мъченица, като закара съпруга си, където трябва.

— Не се заяждай, Уилям — изрече Нора Джейн като се усмихваше, а в очите й танцуваше закачка. — Друго чудо ни очаква в столовата, ако имаме късмет.

Лорд Робърт се чувстваше повече от пренебрегнат и завиждаше на по-малкия си брат. Изоставен, той вървеше тъжно по петите на жена си, но се наведе малко напред, за да попита:

— Какъв вид чудо, Нора?

Тя се обърна. Усмивката й го ослепи, почти го накара да спре и внезапно го изпълни с непреодолимото желание да я вземе в прегръдките си, да се втурне с нея по стълбите и после да я люби, докато проплаче за милост. Но тогава си спомни, че тя бе плакала през брачната им нощ и снощи отново, и неговият плам, роден така внезапно, бързо угасна.

— Не искам да развалям изненадата, Робърт — каза тя с плътния си, леко дрезгав и винаги привлекателен глас, в който сега звучаха страстни нотки.

Не само сладка, не просто невинна, а сладко, невинно съблазнителна. Дори влудяваща. Дявол да го вземе. Какво ставаше с нея? А с него?

Бабит, който чакаше на входа на столовата със загадъчна усмивка на лицето си, мина напред и отвори двойните врати със замах, после отстъпи и се поклони, подканяйки семейство Гиър да влязат.

— Сега знам кой държи ключа на избите, Робърт — каза лорд Уилям, гледайки подозрително ухиления иконом. — Човекът е попрекалил с опитването на вината и е толкова трезвен, колкото аз съм китаец. Дявол го взел, Робърт, хвърли един поглед!

Лорд Робърт надникна зад гърба на брат си и усети как собствената му челюст увисва, тъй като блясъкът на столовата го шокира. Стори му се, че никога преди не бе виждал тази стая.

Свещи горяха във всички сребърни свещници по стените и върху страничните маси. А полилеят, обикновено толкова прашен и приличащ на беззъба стара вещица, отново се бе превърнал в най-бляскавия предмет на красотата. Навремето именно този полилей бе запленил Робърт, когато стана достатъчно голям, за да напусне детската стая и да вечеря с Родж и родителите си.

По стените все още нямаше картини и килимът все още бе изтънял и малко прашен, но останалата част от стаята бе преобразена. Дългата полирана маса сега бе обсипана с блестящи прибори и китайски порцелан. Огромната сребърна фруктиера, която бе видял за последен път захвърлена в един шкаф, сега заемаше почетно място в средата на масата. Ако баща му сега беше тук, още на другия ден щеше да продаде този предмет.

— Помести се, Робърт — подтикна го графът. — Трябва да видя и останалото.

Робърт отстъпи встрани, докато Беси побутваше инвалидния стол към мястото, определено за съпруга й, отдясно до празния стол на маркиза, на челното място на масата. После се загледа в по-големия си брат, който с ръце, подпрени на масата възхитено оглеждаше стаята.

— Беси, ти си лентяйка — произнесе той накрая, намигайки на Нора Джейн.

Лорд Уилям, който в момента преместваше стола на Нора Джейн, отметна глава назад и се разсмя.

— Не подценявай съпругата си, братко — каза той подигравателно. — Скъпата Беси може да работи само върху един-единствен проект за собствено разкрасяване, за разлика от Нора Джейн, която е способна да постигне не само неоспоримо персонално съвършенство, но и да ни осигури естетика и комфорт. А сега дано да не е жилаво овнешкото!

— Абсолютно отвратителен си, Уилям Гиър! — възкликна Беси, пресягайки се за поръбената си с дантела носна кърпичка. — Знаеш, че изобщо не разбирам от домакинство.

После засия, усмихвайки се на Нора Джейн.

— Моите комплименти, скъпа, за тази вълшебна подредба, въпреки че не мога да си обясня как си се справила. Вероятно произходът ти е по-подходящ за домакинска работа. Ти сама ли излъска фруктиерата?

— Нейният произход ли, Беси? — саркастично я сряза графът, посягайки за чашата с вино, която Бабит току-що бе напълнил. — Да не би да греша? Нима дъщерята на търговеца на въглища стои по-високо от правнучката на сър Джордж Форестър? Или намекваш за месарската присадка? Сигурно не. Ти никога не би могла да бъдеш така декласирана!

Робърт едва потисна усмивката си, докато помагаше на стисналата здраво устни Беси да се настани срещу графа, после бързо зае мястото си в долния край на масата, където отдясно вече бе седнала жена му, а лорд Уилям се мъдреше срещу нея.

— О, Родж, не бъди груб — промърмори Беси най-накрая, вземайки чашата си с вино. — Просто засегнах миналото на Нора Джейн, понеже мисис Темпъл непрекъснато разтръбяваше домакинските способности на детето. Наистина, Нора Джейн, аплодирам успеха ти и завиждам на твоята сърцатост. Как успя да постигнеш толкова много с тези опърничави слуги? Просто ти се възхищавам!

— Аз… аз — започна Нора Джейн, а бузите й пламнаха. — Благодаря ти много, но не искам вино, Бабит — отказа тя учтиво, щом икономът се приближи да напълни чашата й. — Би ли ми донесъл малко лимонада? Знам, че Сюзи приготви известно количество този следобед.

— Веднага, лейди Робърт! — отговори Бабит, удряйки елегантно пети една в друга, и излезе от стаята, като остави Уилям и Робърт с празни чаши.

— Нора Джейн, това не е честно! — запротестира Уилям. — Чаках цял ден за чаша вино. Бабит никога не е скачал да изпълнява моите нареждания толкова бързо.

— Вероятно защото си скаран до смърт с думи като „моля“ и „благодаря“ — каза лорд Робърт, загледан в порозовелите бузи на жена си, като успя да улови погледа на кафявите й очи, преди тя да го отклони и да смачка салфетката в скута си.

— Беси — опита той да поласкае снаха си, тъй като беше сигурен, че независимо от временния си триумф, рано или късно Нора Джейн щеше да се сблъска с отмъщението на Беси. — Още веднъж искам да ти благодаря за твоята проницателност. Ако не беше ти, Нора никога нямаше да се осмели да си подстриже косата в стил „тит“. Да, Беси, ти я вдъхнови. Сигурен съм, че вие, дамите, нашите две, красиви дами, трябва да получите награда. Какво ще кажеш, Родж? По три нови рокли на всяка, а?

— Три ли? — Беси тръсна златните си къдри. — Винаги пропускаш по нещо, Робърт. Та Нора Джейн вече обеща по половин дузина. Нали, скъпа сестро? От собствените й, доста високи доходи… О, да ме вземат мътните! — ахна тя с ръка на устата си, фиксирайки Робърт, после изписка. — Господи, не трябваше да казвам това! Кога най-после ще се науча да си държа езика зад зъбите? Скъпи Робърт, дали не те притесних?

Удоволствието на Робърт от вечерта и от съпругата му се изпари за миг. Доходи ли? Не беше чул нищо за такива доходи. Нима Сюзън Темпъл си е помислила, че обрича внучката си на гладна смърт, докато „Грийн Касъл“ не бъде приведен в ред? Помислила си е, че ще намали храната на Нора, че ще я остави на хляб и вода? Никога през живота си не бе поставян в подобна унизителна и обидна ситуация. Той хвърли пронизващ поглед към Нора Джейн, принуждавайки я да вдигне очи.

— Имаш ли доходи?

— Аз… аз — започна Нора Джейн, като гледаше виновно Робърт през смешно дългите си мигли. — Е, да, всъщност… Мисля, че баба Темпъл ги определи като джобни пари.

— Джобни пари — повтори глухо Робърт, докато в същото време Бабит постави чаша охладена лимонада пред Нора Джейн. Той бе намерил лед! Помещението за лед било наводнено по време на последния дъжд и съдържанието му било унищожено, поне така казаха на лорд Робърт. Но в лимонадата на жена му имаше лед!

Господи, нима се беше оженил за чародейка, омагьосала слугите и направила от тях свои роби?

— Каква точно е сумата, която мисис Темпъл ти е определила като джобни пари, Нора Джейн?

— Сумата ли? — Тя му се усмихна едва-едва, убедена, че това, което щеше да му каже, нямаше да го изпълни с щастие. — Определя се върху лихвите от капитала, който ще бъде мой, когато, хм… по същото време, когато ти получиш втората половина от парите. Сумата варира, Робърт, но е приблизително две хиляди и петстотин лири на тримесечие, поне така мисля — добави тихо тя, толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред, за да чуе. — Но аз нямам намерение своеволно да ги харча, Робърт — обеща тя с нарастваща смелост. — Просто този следобед изплатих със задна дата заплатите на всички домашни прислужници, както и за следващото тримесечие. Това изглеждаше разумно. Мислех си…

— Ти си си мислила? — изсъска лорд Робърт през стиснати зъби. Нищо чудно, че Бабит едва не й целуваше краката! Нищо чудно, че столовата бе приведена в ред. Неговата съпруга, невинната му съпруга купуваше прислугата му! Точно както Сюзън Темпъл купи него. — Ти си си мислела, така ли?

— Две и петстотин? Десет хиляди годишно! Като джобни пари? — намеси се Уилям, точно когато Робърт щеше да изгуби самообладание, нещо, което не беше правил от тийнейджърската си възраст. — Исусе! Робърт, та това е богатство! Прескъпа Нора Джейн, ще се омъжиш ли за мен? Не се безпокой за Робърт. Както ми се струва, ти току-що го уби. Бабит! — заповяда той с вдигната чаша. — Напълни я догоре и не се оттегляй с бутилката! Имаме повод да празнуваме. „Моля“ ли трябваше да кажа, Бабит? — завърши той и намигна на Робърт.

С пълна чаша и за да разреди напрежението в атмосферата наоколо, Уилям се изправи и изрецитира пасаж от Ричард Шеридън:

„Да пием за девойката свенлива на петнайсет,

да пием за вдовицата на петдесет,

за уличницата нахална нека пием,

да пием и за наш’та домакиня пестелива.

Да вдигнем тост и нека пием ний до дъно,

а аз ви уверявам — тя ще ни прости.“

Той изпи виното на един дъх и запрати чашата към камината. Не улучи и тя се разби в стената, което накара графа да се разсмее, истински развеселен, а Беси облещи очи и измърмори, че е принудена да живее сред варвари. Нора Джейн пък отново сведе поглед към скута си с побледняло лице и с рамене, приведени под тежестта на нещастието.

 

 

По-късно, много по-късно лорд Робърт научи, че вечерята е имала голям успех с печеното говеждо в средата на масата, освежено с вкусни зеленчуци и сосове, гордост за слугите от кухнята. И за изключително скромната лейди Робърт, която само бе помолила слугите да направят най-доброто, на което са способни.

Ясна бе причината за закъснялата информация, която той, лорд Робърт, бе получил! Веднага след поетичния изблик на Уилям той захвърли салфетката си и напусна разярен стаята. Минути по-късно напусна и „Грийн Касъл“, отправяйки се към селото за порция печен гълъб и няколко халби бира. След това отново се потопи в яда, разочарованието и объркването си.

В мислите си упрекваше жена си. Неговата красива, съблазнителна, приличаща на дете, невинна и въпреки това не съвсем наивна, и въпреки това любопитно брилянтна, непредсказуема съпруга. Той знаеше, че беше неин съпруг, за което беше платено.

Въпреки че, мислеше си той, докато се настаняваше в собствената си стая за през нощта с крака, щръкнали извън късата кушетка, някои неща просто не можеха да се купят.

И неговата мъжественост беше едно от тях!

В крайна сметка нямаше да се мисли до побъркване върху думите на Беси, че Нора Джейн винаги щяла да изпитва болка при правенето на любов и раждането щяло да застраши живота й. Изпълнил си беше задължението, но това не означаваше, за бога, че щеше да продължи да й прислужва сега, когато месарската внучка бе станала лейди Робърт. Проклет да бъде, ако се приближи до жена си пак, докато не измине адски дълъг период, докато не докаже, че може сам да се справи с „Грийн Касъл“, че той е господар на имението, господар на дома си, господар на собственото си сърце. А междувременно Сюзън Темпъл да върви по дяволите с нейния правнук!