Джоана Лейн
Малката стопанка (16)

Глава петнадесета

„О, не умирай, тъй като ще намразя всички жени,

ако твоят дух е отлетял.“

Уилям Дън

Нора Джейн се чудеше защо не може да заплаче.

Всички останали ридаха цял следобед и вечерта — прислужниците в къщата, помощник-готвачката, Филип и най-вече Беси. Всички, с изключение на Робърт, който все още беше навън, сред скалите, дори сега, в тази страшна буря, идваща откъм пролива. Той продължаваше да вика Роджър през рева на вятъра, продължаваше да търси брат си.

Смрачи се твърде рано, още с първите дъждовни капки. Тя повече не можеше да стои до прозореца на спалнята си и да гледа далечните очертания на високата фигура на съпруга си, увития около него плащ за езда, дългите му крака, очертани на фона на мрачното небе, когато заставаше на някоя скала и се взираше надолу към вълните, разбиващи се в брега, ниско долу.

Сърцето й се свиваше от болка за него, за всички тях.

Нора Джейн никога не бе смятала, че може да бъде източник на сила в критични ситуации — някой, към когото всички да се обръщат за помощ. Но тази роля й беше поверена днес, без да е молила за това. Дълго време тя си бе представяла, че е героиня, но това бяха само детски измислици, а тя беше престанала да живее в мечтите си от много месеци. Тук, днес, това беше реалният свят. Това беше ужасната действителност, без капка фантазия в нея.

Така че Нора Джейн не можеше да играе ролята на героиня, тъй като не участваше в пиеса. Тя можеше само да реагира по най-добрия възможен начин, като скриваше от тези, които обичаше, надигащата се в нея хистерия, като се концентрираше върху домашната страна на трагедията; като продължаваше да мисли, да се бори с проблемите, без да позволява на въображението си да оформя картина, изобразяваща потрошеното тяло на Родж върху скалите…

Това беше единственият начин да се справи, без да започне да крещи.

Хората се нуждаеха от храна. Хората трябваше да получат задачи и тя прекара следобеда и ранната вечер, изпращайки слуги до селото да съберат група мъже, които да претърсят скалите и тясната камениста плажна ивица под тях. Нора Джейн беше тази, която инструктира камериерката на Беси да я отведе в стаята й и да й даде лауданум. Нора Джейн беше тази, която нареди да сервират храна и затоплен ейл^[1] на хората, които претърсваха района.

Тя беше тази, оставена почти сама в „Грийн Касъл“, която посрещна Уилям в семейната гостна преди два часа и му каза за брат му. Този засмян млад джентълмен се беше върнал от дома на семейство Клифлинг, където беше отишъл, за да помоли сър Хари за ръката на дъщеря му Пеги.

Така че сега и Уилям беше навън със съпруга й. Прислужници носеха фенери и осветяваха мястото, известно като „хълма“, молейки се да открият ранения Роджър или неговото тяло.

Тялото.

Нора Джейн потрепери и придърпа шала по-плътно върху раменете си. Тя крачеше напред-назад пред френските прозорци, взираше се в главния път към скалите, изтощена от умора и от тъга. И не обърна внимание на тъпата болка, която премина и отмина в слабините й.

Нещастната Елизабет. Как ли щеше да реагира на новината? Тя бе избрала точно този ден, за да отиде с Роби на посещение при баба му, майката на неговия баща, в едно село на шест мили от „Грийн Касъл“. Нора Джейн се питаше кое щеше да е по-лошо — да остави един прислужник на пост пред вратата й или да изчака до утре и лично да й съобщи тъжната вест.

Без значение какво щеше да направи, Елизабет и Роби щяха да бъдат съсипани. Роджър със сигурност беше мъртъв. Инвалидният стол се беше разбил на парчета върху скалите и водите на пролива бяха погълнали завинаги Роджър Гиър. Имаше вероятност и да е решил да се върне сам обратно, а столът му да се е хлъзнал и да е паднал. Но ако е предприел тази стъпка, би трябвало да е наоколо и вече биха го открили.

Роджър Гиър беше мъртъв.

Не. Не! Нора Джейн продължаваше да крачи пред френските прозорци. Не биваше да мисли за това. Не биваше да мисли за Родж. Трябваше да се съсредоточи върху други неща.

Робърт и Уилям дали ще се върнат скоро.

Личните им прислужници бяха ли им приготвили сухи дрехи и топла вода за банята?

Дали на печката още къкреше гърне с яхния? И двамата щяха да бъдат гладни, тъй като не бяха вечеряли.

Трябваше ли да изпрати някой да повика доктора.

А свещеника?

Каква погребална церемония можеше да има без тялото?

„Защо не мога да заплача?“

— Извинете, мадам — обяви Бабит от входа. Обичайно стържещият му глас бе примесен с тъга, но Бабит все още се държеше като цензор. — Мис Пеги Клифлинг е навън сама. Мисля, че е пристигнала с кон. Да я въведа ли?

Пеги Клифлинг тук? Да, това беше близо до ума. Нора Джейн си спомни, че бе изпратила един прислужник с молба да претърсят крайбрежната ивица, включваща и техния имот. Приливите са странно нещо и тяло, подето веднъж от тях, би могло много лесно… „Спри, Нора! — нареди си наум тя. — Спри да мислиш. От това няма да има полза. Просто действай!“

— О, да, разбира се, Бабит. Покани я, моля те, и ни донеси чай, тъй като мис Клифлинг сигурно е измръзнала до мозъка на костите си, ако е яздила в този дъжд.

Няколко секунди по-късно Пеги Клифлинг влезе в стаята. От дългата й до раменете червена коса се стичаше вода, както и от тъмносиния й костюм за езда. С дългите си, почти мъжки крачки тя бързо отиде до камината, където простя ръце над огъня. Нора Джейн улови за миг решителния поглед на зелените й очи и си отдъхна мъничко, тъй като избраничката на лорд Уилям, висока жена на двадесет и пет, нямаше намерение да припада.

— Дойдох веднага, щом чух и оставих коняря си няколко мили след себе си — заяви Пеги без излишни церемонии, стрелкайки Нора Джейн със зеления си поглед. — Къде е Уилям? Трябва да отида при него. Бог знае какво може да направи. Виждала съм го преди, полудял от скръб при нещастието с Родж. Няма да допусна моят Уилям отново да грабне бутилката, лейди Робърт, кълна се! Не и този път. Не и когато не ми останаха повече сили. Графът не е мъртъв, не може да бъде мъртъв. О, извинете ме, лейди Робърт. Татко винаги ми казва, че съм много пряма и рязка и се нахвърлям върху всички. Боже мили, та вие сте толкова малка, дори и с този огромен корем! Май всеки момент ще изхвърлите това жребче, ако не греша. Добре ли сте?

— Моля те, Пеги, помолих те и преди, просто ми казвай Нора — каза Нора Джейн, подавайки на Пеги шала, за да се завие. При други обстоятелства би се разсмяла с глас от това, че я сравниха с кобила. — Мисля, че съм много по-спокойна от теб, Пеги. Ако Елизабет Франклин, добра моя приятелка от селото, можеше сега да е с нас, щях да съм още по-добре. На Уилям и Робърт ще им трябват силни жени. На Родж също, щом го намерят.

Пеги прокара ръка през косата си и я отметна назад.

— Навън е кучешки студ, като се има предвид, че сме юли. Благодаря ти за шала, въпреки че вече е разсипан. Хм… Значи няма никакви новини, Нора? Абсолютно нищо?

— Не. — Долната устна на Нора се разтрепери и тя я притисна с ръка, надявайки се да се овладее. Не искаше да говори за това, да мисли за това. — Не и през последните два часа. Но сигурно това е добре. Имам предвид, ако не са намерили тяло… — Гласът й изневери и тя не можа да каже нищо повече.

— О, ела тук, бедно дребосъче! — възкликна Пеги, притискайки Нора Джейн до себе си, като с това разруши остатъците от самообладание у по-младата жена. — Ти, малко, храбро същество!

Тогава Нора Джейн се разплака на гърдите на Пеги, като позволи на скръбта и сълзите й да се отприщят и да облекчат тежестта в душата й. Тя се овладя, едва когато Бабит остави подноса с чай на близката масичка и се оттегли.

Накрая уверена, че трябва да усмири емоциите си, за да не навреди на бебето, а и да е в състояние да помогне на Робърт, щом се върнеше в къщата, Нора Джейн се освободи от прегръдката на Пеги и й се извини за изблика на чувства.

— Ела, Пеги — каза тя, избърсвайки сълзите си за пореден път. После хвана ръката на другата жена и я стисна успокоително. — Хайде да се качим горе и да видим дали Мариан може да ти намери нещо сухо да облечеш. Не можеш да се върнеш у вас тази вечер, в никакъв случай. Ще наредя да ти приготвят стая.

Те тъкмо пристъпиха в коридора, когато Робърт и Уилям разтвориха френските врати и се появиха, подгизнали и тъжни. Зад гърбовете им дъждът се лееше като из ведро. Светкавица разкъса оловносиньото небе, тресна ужасяващ гръм.

— Робърт? — извика Нора Джейн, когато той се обърна да затвори вратата, но вече бе разбрала, че не й носят добри новини.

Без да каже нищо, той смъкна мокрия си плащ и го пусна на пода, до този на Уилям, после се упъти към масата с напитките, следвайки брат си. Нора и Пеги си размениха бързи погледи, докато лорд Уилям наливаше две чаши с бренди.

— О, не, не го прави, Уилям Гиър! — извика Пети, пресичайки стаята, за да вземе чашата от ръката на любимия си. — Ето там има горещ чай, който ще те стопли.

— Господи, Пеги, не сега — изръмжа Уилям, като направи опит да си върне чашата. — Нуждая се от нещо по-силно от чай, ако трябва да се върна пак там тази нощ. И какво правиш ти тук, между другото? Току-що се сгодихме, още не сме се оженили, за бога! О, добре де — възкликна той, когато Пеги се втренчи в него, точно на височината на очите му. — Проклет да съм, ако мога да си обясня как го правите вие жените! А дори не съм в брачни окови все още. Хайде, Пеги, води ме към чая.

— Робърт? — Нора Джейн стигна до него едва след като бе пресушил питието си. Той се взря дълго в нея, след което бързо се обърна и запрати чашата в камината, където тя се разби на хиляди парчета. — О, Робърт, недей! Моля те, недей! — Тя се вкопчи в ръката му, когато той отново се обърна, за да вземе гарафата, очевидно с намерението да я запрати след чашата.

— Да не го правя ли, Нора? — попита той сковано, като изморено потъркваше врата си. — Родж си отиде и аз помогнах за убийството му. Собственият ми брат! Собственият ми брат, когото тъкмо бях започнал да си спомням, да опознавам. И всичко това, защото исках да накажа Беси, че ме е лъгала. Изглеждаше толкова невинно отмъщение… Боже мой, Нора, та това е почти смешно!

Нора Джейн взе гарафата от ръката му и я върна на масата. От яростта в гласа му, от отчаянието и едва сдържания му яд нея буквално я втресе.

Той погледна нагоре, като че можеше да види в спалните над него.

— Тя още ли е в леглото, играеща ролята на съсипана от скръб вдовица? Нейните хистерии почти ме бяха убедили, ако не бях наясно с шегата на Роджър. Господи, знам, че не мога да го докажа, но това не е нещастен случай. Тя е бутнала Родж от скалата и после дойде тук, толкова хладнокръвна, толкова владееща се, толкова усмихваща се! Тази жена си отваря устата единствено за лъжи! Имам намерение да се кача горе и да изтръгна истината от нея!

— Скъпи, не! — извика Нора Джейн, наистина изплашена, тъй като никога не бе виждала Робърт изпаднал в такава ярост. — Не можем да бъдем сигурни. Освен това може да намерят Роджър. Има толкова места по хълма, където е могъл да се мушне, ако се е освободил от стола.

— Би могло да е така, Робърт — каза Уилям, седнал до Пеги, която му наливаше втора чаша чай. — Филип също не си спомня добре къде е видял стола. Трябва да претърсим цялата площ. Сега, когато заваля, няма да останат никакви следи. Нищо не може да се направи в тази буря.

— Точно така! — възкликна Нора Джейн. — Родж сигурно лежи някъде ранен, но не и мъртъв. Може би е паднал от умора под някое дърво и дълбоко е заспал, докато е чакал да го намерите. Моля те, изчакай до сутринта, докато бурята премине. Нищо повече не можеш да направиш тази нощ. Моля те, Робърт!

— Ние търсим човек, а не игла в купа сено. Трябваше да сме го открили досега. Не мога да не си мисля най-лошото.

— Моля те, Робърт — повтори Нора Джейн.

— За бога, човече — съгласи си Уилям, като дръпна Пеги, за да я изправи на крака. — Послушай жена си. И да раздрусаш Беси, няма нищо да постигнеш, въпреки че идеята е много привлекателна. Ела, Пеги, любов моя. И двамата сме вир-вода. Ще те дам на Бабит. Той ще ти намери място за спане.

Най-после Робърт протегна ръка и погали обляната в сълзи буза на Нора Джейн.

— Добре, малка моя любимке, всички са съгласни с тебе. Вече е среднощ. Ще изчакам и ще раздрусам Беси на сутринта, дори и да открием Родж. Призори всички ще се съберат за ново претърсване. Няма да се опитвам да спя, но трябва да се изкъпя, да се преоблека и да хапна нещо. Можеш ли да кажеш на Бабит или на някой друг да се погрижи за това, преди да си легнеш, Нора?

Нора преглътна сълзите си и кимна, после проследи с поглед съпруга си, който уморено последва по стълбите Уилям и Пеги. Тогава се появи нова болка в долната част на гърба и в слабините й, но тя реши да не й обръща внимание.

 

 

Робърт се беше изкъпал, преоблякъл и бе хапнал от заешката яхния, която Нора беше изпратила от кухнята. Беше едва два часът. Нямаше да се зазори още няколко часа, но бурята утихваше. На сутринта щяха да могат да продължат претърсването.

Това обаче не означаваше, че той щеше да остане затворен в стаите си заедно с мислите, които продължаваха да се блъскат настойчиво в главата му. Тъй като по-голямата част от „Грийн Касъл“ бе потънала в тъмнина, той слезе долу и заброди из коридорите, неспособен да се спре, неспособен да успокои ума си.

Как можа да приеме за забавно хрумването на Родж. И двамата бяха постъпили неразумно, хлапашки. Трябваше просто да обявят истината, че Родж е започнал да движи краката си, а Робърт да възстановява фрагменти от паметта си, от спомените си за Нора Джейн.

Да се справят с Беси трябваше да бъде най-последното нещо в плановете им.

Но Родж му разказа за номера, който бяха направили на баща си за Коледа, поръсвайки любимия пунш на маркиза с карамфилово олио, така че всичките му гости се втурнали към кухнята за студена вода.

Тази история извика в мозъка на Робърт един спомен, за друга една шега, която бяха организирали с Роджър. Подробно разработената им схема беше завършила с това, че маркизът плати петстотин лири на безскрупулен агент за чистокръвен ирландски жребец, който се оказа… скопен. Робърт и Роджър прекараха няколко чудесни седмици в Лондон със своя дял от парите.

Но сега Родж липсваше и най-вероятно беше мъртъв. Мъртъв, въпреки уверенията на Нора, че е заспал някъде в тревата и сега се крие, като може би крои друг номер на Беси, без да е уведомил брат си.

— Кой е там?

Робърт вдигна глава. На стълбите стоеше Нора Джейн и притискаше с една ръка до гърдите си краищата на дълга бяла наметка, а в другата държеше свещник.

— Каква правиш тук, малка моя? — Той тръгна към стълбите, за да й помогне да слезе, без да си застъпи подгъва. — Мислех, че си заспала.

— Безпокоях се да не тръгнеш към скалите, без да дочакаш Уилям и останалите. Един Гиър, изгубен на хълма, май е достатъчен. Третото стъпало от горе на долу скърца, въпреки всичките ни усилия да го поправим, и като го чух преди малко, реших да видя какво става. Гладен ли си?

Не беше гладен, но усещаше, че Нора Джейн се нуждаеше от нещо, с което да ангажира съзнанието си, затова й кимна и двамата тръгнаха към кухните. Той седна на стола, който тя му посочи, и с брадичка, подпряна върху ръцете си, започна да наблюдава как тя се движи из кухнята и носи месо, сирене и самун хляб.

Имаше нещо много уютно, нещо изключително успокояващо в премерените движения на жена му, докато се занимаваше с тези най-обикновени домакински неща.

Тя постави нож и две глинени чинии на масата, до тях кана мляко и две чаши и после седна срещу него, загадъчно усмихната.

— А сега ще приготвя нашето тайно ястие — продължи тя с храната, като отряза две филии хляб и нареди върху всяка резен шунка и резен сирене. — Хлябът трябва да се прегъне ето така — каза му тя, като се подсмихваше. — И после се яде с ръце, както децата отхапват от сладкиши.

Тя му подаде едно от творенията си и той си помисли, че приличат на изобретенията на графа на Сандуич, после се облегна да го наблюдава как се храни.

— Правили сме това преди, нали? — попита той, като я наблюдаваше с любопитство и я виждаше такава, каквато бе изглеждала преди месеци, с коса, сплетена в гъста плитка, с уязвими, меки, почти уплашени устни. Той затвори очи. — Усещам го, ние двамата сме тук. Виждам и двама ни. — Той се втренчи през масата още веднъж в нея. — Но това е лудост. Какво сме правили в кухните?

— Сприятелявахме се — отговори тихо Нора Джейн с толкова лъчезарна усмивка, че му се доплака.

И тогава си спомни. Късчетата от минало, които плуваха из съзнанието му безредно през последните дни, изведнъж се съединиха и станаха едно цяло.

Той си спомни.

— И после те разплаках — Робърт протегна ръка през масата, за да хване нейната. — Но не само веднъж — добави той, спомняйки си как й бе обърнал гръб, на нея, на парите на баба й и близо два месеца се беше държал като противен кретен, докато не пристигна известието от Уелингтън. И тогава Нора Джейн бе дошла при него и му бе направила най-големия дар, на който някога се беше надявал…

— Робърт, всичко е наред — зашепна му трескаво тя. — Всичко ще се оправи.

— Спомних си, Нора — каза той, стискайки ръката й по-силно, вкопчил се в нея, като че тя беше единственият човек на света, който можеше да оправи всичко, което не беше наред. — О, Нора, спомних си колко много те обичам!

Той се свлече от стола и падна на колене пред нея, все още стиснал здраво ръката й, а другата му ръка галеше изпъкналия й корем, доказателството за тяхната любов.

— Едва сега мога да повярвам в това. Сега знам, че ще намерим Родж на сутринта. Това е ден на чудеса!

Той вдигна поглед към лицето й и видя стичащите се по бузите й сълзи. Но видя и долната й устна, прехапана толкова силно, че в ъгълчето й се беше появила малка червена перла от кръв. И тогава усети твърдите очертания на корема й да стават още по-твърди под ръката му, да се превръщат в нещо живо, в огромен, здрав като гранит юмрук от контрактиращи мускули.

— Мили боже, Нора! Какво става?

Тя бавна повдигна глава, тъй като всяко движение я караше да агонизира.

— Не… не знам, Робърт. Бебето трябва да се роди след около четири седмици, но болките се засилиха през последните два часа. Реших да сляза и да потърся Бабит, за да може да изпрати някого за Елизабет, но вместо това намерих тебе. Преди издържах на болките, Робърт, но изведнъж те зачестиха, идват почти една след друга. Страх ме е… о! О, господи, нещо става с мен. Мисля, че кървя. Робърт, трябва ми Елизабет. Моля те, Робърт, изпрати да я повикат.

Той я улови в момента, когато тя политна, после я понесе на ръце и хукна с нея навън от кухните, викайки Бабит, Уилям, всеки, който би му помогнал.

Робърт стоеше до леглото, неговото легло, неговото и на Нора Джейн брачно легло, държеше ръката на жена си и й помагаше да издържи болката от поредната силна контракция.

— Ето, това е, скъпа, почини си сега. Почини си и възвърни силите се — каза той, като усети, че контракцията е отминала.

— Ще опитам, Робърт — обеща му тя. Беше толкова мъничка, така трогателно крехка, така изгубена посред това огромно легло, дори и с този корем, който нарастваше при всяка нова болка. — Намериха ли Елизабет?

— Не още, малка моя — отвърна искрено той, но му се щеше да беше я успокоил с някоя заблуда. Уилям лично бе яздил до къщата на Франклин, но я беше намерил тъмна. — Поради бурята сигурно е решила да прекара нощта с близките на съпруга си. Бабит изпрати човек да я доведе.

— А докторът, м’лорд? — попита Мариан, докато изтриваше с влажна кърпа челото на Нора Джейн. — Къде може да е този джентълмен? Минаха три часа, м’лорд. Това бебе трябваше вече да се е родило, понеже водите на мисис са изтекли. Готвачката казва така.

Робърт не отговори веднага, понеже Нора Джейн бе обхваната от нова болка и извиваше гърба си, като че ли се бореше да избегне поредната контракция.

— Всичко е наред, милата ми — успокои я той, когато тя сграбчи ръката му с ярост, която му се струваше невъзможна за толкова дребна жена. — Не се съпротивлявай на тялото си. Мисля, че не ни е необходимо да чакаме Елизабет или добрия доктор. Можем да го направим сами. Нали можем, скъпа?

— Елизабет! — извика накрая Нора Джейн, след като болката я поотпусна и тя падна пак върху дюшека. — Аз имам нужда от нея. Имам нужда да ми каже. Трябва да я чуя да ми го каже отново! Толкова скоро! Бебето идва толкова скоро! Аз… — Гласът й угасна, а тялото й бе обхваната от поредната контракция.

— Тя е много уплашена, м’лорд. Винаги е била уплашена за тая работа, освен когато мисис Франклин бе наоколо и й обещаваше, че всичко ще бъде наред. Дали ще дойде скоро, м’лорд? Мисис ужасно се нуждае от нея.

Паметта на Робърт внезапно се проясни и кръвта му се смрази. Спомни си измамните бръщолевения на Беси за ръста на жена му, за отношението й към интимностите в брачното легло, за трудното раждане, което можело да доведе до смъртта й. О, господи, същото е наговорила и на Нора!

— Тази кучка!

Мариан го погледна, без да разбира.

— Мисис Франклин ли, м’лорд? О, не, сър. Тя е добра лейди.

— Не, Мариан — каза Робърт, като взе и двете ръце на Нора Джейн в неговата и се наведе до ухото й, с дрезгав от вълнение глас. — Нора, чуй ме! Свести се от болката и ме чуй! Тя те е лъгала. Беси те е лъгала. Тя искаше да те уплаши, да уплаши и двама ни. Тя не искаше ти да раждаш дете, което да наследи всичко, ако се случи нещо с Роджър. Нора, чуваш ли ме?

Тя го погледна, а в очите й се беше настанила болката.

— Робърт? — Тя го дръпна още по-близо. — Кажи ми, че Беси лъже. Кажи го пак. Моля те, кажи ми, че Беси е лъгала.

— О, господи! — Робърт трепереше, опитвайки се да си спомни всичко, казано от тази вероломна жена. Независимо от факта, че Елизабет е успокоявала неговата Нора, болката изтикваше лъжите на преден план. Бебето идваше на бял свят много рано, а можеше и изобщо да не дойде. Всичко вървеше зле. — Нора — продължи да шепне той в ухото й, — спомни си всичките лъжи на Беси. Спомни си как тя ти каза, че правенето на любов е болезнено, че не доставя никакво удоволствие. После си спомни какво изживяхме последната нощ, най-прекрасната ни нощ. Нямаше болка, само удоволствието, което двама като нас, които се обичат, си доставят. Тогава бях тук за тебе, заедно с тебе, сега отново съм тук. Нека ти помогна, Нора, нека ти помогна да изтърпиш болката!

Нова контракция я обхвана и тя се задъха, но този път задържа очите си отворени, загледана в Робърт, за да черпи от силата му, докато сълзите капеха от неговите бузи върху нейните. Той умираше хиляди пъти, знаейки, че не може да я изгуби сега. Не можеше да изгуби своята Нора, своята майка любима.

— Дишай, Нора — насърчаваше я той. — Не се бори с болката. Предай се на нея. Остави тялото ти да си свърши работата.

— М’лорд, докторът е тук — каза Мариан зад него. — Бил е извън селото. Да го въведа ли?

Робърт кимна, без да отмества поглед от малкото личице на Нора.

— Чу ли това, малкото ми? Докторът е тук. Виждаш ли колко интелигентно коте си, знаеш докога да чакаш. Но сега е време, мила, време е да посрещнем детето си.

— Ти… ти няма да ме оставиш, нали, Робърт? Съжалявам, че бях толкова изплашена. Искам да съм смела. Само, моля те, не ме оставяй!

— Ти си смела, малка моя. Ти си най-смелата жена на света.

Робърт извърна глава, за да изтрие сълзите си с опакото на ръката. Как бе могъл да я забрави дори за миг? Как можа да блокира съзнанието си за малкото чудо, което представляваше Нора Джейн Гиър?

Неговата продадена съпруга.

Неговата единствена любов.

Тя беше дошла тук като непозната. И бе поела върху плещите си целия товар, вършейки всичко правилно, по своя собствен, ненатрапчив начин. По своя неегоистичен, изпълнен с обич начин. Утре „Грийн Касъл“ можеше да се срине от скалите, но той нямаше да скърби за загубата, докато имаше Нора. Тя беше станала неговият свят, неговият живот.

— Няма да те оставя, малката ми — обеща той, когато докторът се втурна вътре и даде задачи на Мариан и на две домашни прислужници. — Никога вече няма да те напусна.

Час по-късно Оливия Анджелик Гиър си проби път към света, с червено лице и ревяща от възмущение, но абсолютно здрава, въпреки дребния си ръст.

Майка й, преди да се отпусне в напълно заслужен сън, изглеждаше невероятно доволна.

Баща й — изключително благодарен на нея и на майка й, след като целуна и двете, прие поздравленията на по-малкия си брат и на останалите от домакинството. После си сложи плаща и излезе в мъгливото утро, отново крачейки към скалите…