Джоана Лейн
Малката стопанка (3)

Глава втора

„Пречистени и готови да стигнат звездите.“

Данте Алигиери

— Съжалявам, Робърт. Ужасно, ужасно съжалявам и съм страшно притеснен. Или вече казах това?

Лорд Робърт стоеше пред тоалетната масичка, взираше се в огледалото и се питаше дали изглежда по-различно сега, когато вече беше женен мъж. Не виждаше никаква разлика.

— Да, Уилям, това вече го каза — отговори той и се обърна, за да се усмихне опрощаващо на брат си. — Каза го, римува го, дори сътвори музика по него, докато вечеряхме. Е, как беше за удоволствие на месаря, търгуващ със свинско, и закръглената му съпруга. Мисля, че сега вече можем да отхвърлим тази тема.

Лорд Уилям отпусна брадичка върху гърдите си, както си седеше проснат в близкия стол, с протегнати напред дълги крака, за да пази равновесие, и с почти празна чаша в дясната ръка.

— Да протестирам срещу сватбата! Божичко! Роби, папа щеше да ме застреля, ако имаше пистолет в жилетката си. Твоята бедна малка булка, бедната малка Нора Джейн… Това е името й, нали? Нора Джейн? Нора Джейн Темпъл Гиър, а? Такъв дълъг списък от имена за такова малко същество! Тя ми прости веднага. Хубаво дете. Е, не е изключително красива, нали? Въпреки че наистина ми харесват очите й. Те са нежни и доста приличат на тези на Граулър, не мислиш ли?

— Сравняваш съпругата ми с тази твоя хрътка, така ли, Уилям?

Робърт наметна халата върху раменете си. Беше съблякъл сакото, жилетката, бе свалил вратовръзката, но остана по риза и бричове, понеже не искаше да кара младата си жена да се разкрещи посред нощ, в момента, в който той влезеше в спалнята.

Уилям се постара да се вдигне от стола. Внимателно се придвижи по килима към масата с напитките и си наля либерално още три пръста бренди. В крайна сметка той беше прецизен в спазването на навиците си. Не беше като някои пияници, които се освобождаваха от ненужните чаши и пиеха направо от бутилката.

— Аз харесвам Граулър, Робърт. Харесвам го много повече от някои хора. Но, предполагам, че си прав. Не трябваше да го казвам. Не трябваше да си го помислям. Ще ме извиниш пред жена си отново, нали?

Робърт кимна, въпреки че нямаше намерение да се втурне с пълна скорост към младоженката си и да повтори сравненията на брат си за външния й вид. Така че не виждаше и причина да й предава извиненията му.

— Не мислиш ли, че направи достатъчно набези във винарската изба за един ден, Уилям? — попита той, наблюдавайки как брат му яростно се бори да се настани отново на стола.

— Не. Все още стоя, както виждаш. Все още вървя. Все още мисля. Все още мисля, по дяволите! — Той погълна брендито на един дъх, после се обърна, за да се подпре на масата и се ухили глуповато на Робърт. — Когато спра да мисля, тогава съм достатъчно пиян.

Робърт поклати глава.

— Айрин е омъжена вече повече от три години, Уилям, и то доста щастливо. Поне така съм чул. Освен това има дете. Не е ли време да се откажеш?

Уилям се отблъсна от масата с напитки и се втренчи с пиянско внимание в брат си.

— Не споменавай името й отново, Робърт — възкликна той разгорещено, после се изсмя. — Прозвучах ли задоволително разярено, братко? Достатъчно жлъч ли избълва сърцето ми? Не, предполагам, че не. Да ти кажа ли една тайна? О, защо не? Мога да ти се доверя.

Той се наклони напред и размаха пръст срещу Робърт.

— Не пия, за да забравя Айрин, Робърт. Направих го някога, за две седмици, може би, но не повече. Освен това чух, че е затлъстяла, което много ме радва. Дебела и най-вероятно свадлива. Омъжените жени са такива, ти знаеш. Аз пия, разбираш ли… — започна той, после спря като се намръщи. — Е, няма значение. Струва ми се, че пих твърде много, за да си спомня причината точно сега.

Робърт сърдито хвана брат си за рамото и го отведе обратно до стола, действие, което лорд Уилям очевидно не беше способен да извърши сам. Още от закуска човекът беше започнал здраво да се налива. Дрехите му бяха раздърпани, гъстата му руса коса беше паднала върху сините кървясали очи, крайниците му, като че ли се движеха, независимо от желанията му, а сега и езикът му се плетеше.

Сега не беше нито времето, нито мястото по-малкият брат да си разголва душата. Не и докато Нора Джейн чакаше в съседната стая. Но Робърт знаеше, че трябва да слуша.

— Не ти се налага да пиеш, Уилям — каза той с безразличен глас. Трябваше да каже нещо.

Лорд Уилям въздъхна, след като се отпусна в стола, после се усмихна на брат си.

— Това е единственото нещо, което правя добре. Папа харчи пари, Роджър страда, Робърт ни спасява, а Уилям пие. Всеки от семейство Гиър си изпълнява ролята, Робърт. Аз обаче не се давам.

Той отпусна глава в ръцете си.

— Но понякога не е така. Най-скъпи ми братко, спасителю мой, мислиш ли, че можеш да ме насочиш към вратата? Знам, че е там някъде, но са нужни движения всеки път, когато се опитам да я открия.

Робърт дръпна връвчицата на звънеца, викайки прислужник. Той продължи да наблюдава, докато човекът помагаше на Уилям да излезе от стаята, после се обърна пак към огледалото над тоалетната масичка.

Видя един не много млад мъж. Мъж на тридесет и две, който изглеждаше доста по-различен от баща си и братята си, и който много приличаше на починалата си майка. Мъж, участвал в битките на Полуострова. Мъж, оженил се заради пари, казвайки си, че върши каквото трябва, докато в същото време знаеше, че никога през живота си не бе проявявал по-голямо малодушие.

Не. Не изглеждаше по-различен.

Нито един от тях не бе станал по-различен.

Нито Роджър, потопил се в нещастието си.

Нито Беси, руса и красива, и абсолютно ненужна.

Нито баща му, който все още се опитваше да изобрети начин да отдели Робърт от щедрия дар на мисис Темпъл.

Нито Уилям, решен да играе ролята на пропаднал тип.

Не. Никой от тях не се бе променил, като се изключи факта, че вече имаше още един член на семейство Гиър. Един дребничък, смутен на вид член. Неговата съпруга. Мили боже, неговата съпруга!

Робърт се упъти към масичката с напитките и си наля щедра порция бренди.

 

 

Стаята беше извънредно голяма и много тъмна. По-голяма от стаята, в която Нора Джейн се облече тази сутрин, преди цял един живот време, но по-малка от пищните застрашителни помещения, които обитаваше в къщата на баба си.

А леглото бе по-голямо и от самата стая. Не, не беше. Не съвсем. Само изглеждаше по този начин сега, когато лежеше по средата му, на мили разстояние от краищата, и трепереше.

Мариан, добра жена, но понякога невероятно тъпа, реши, че господарката й е настинала в мразовития и влажен параклис и буквално я зарови под огромно количество завивки, с намерението да я предпази от по-нататъшни неприятности. Завивките обаче не вършеха работа. Тя продължаваше да трепери.

Но стаята беше хубава. Или пък така й се струваше. Влажните петна по тапетите отнемаха нещо от красотата й. За същото допринасяха и оскъдните мебели: няколко големи гардероба, два тапицирани с избелял брокат стола пред камината и огромен креват с балдахин.

Килимите бяха излинели и на петна, а кадифените завеси — невероятно прашни, както се увери Нора Джейн, след като Мариан излезе и тя ги дръпна, надявайки се в стаята да нахлуе лунна светлина.

Свещниците, а те бяха само няколко, разпръскваха странни сенки по стените до леглото и оставяха скрита от погледа вратата, която, както знаеше Нора Джейн, водеше към стаята на съпруга й.

Тя се взираше в тази врата вече пет минути, петнадесет минути, от цяла вечност. Но тя не се отваряше. Вероятно той беше решил да спи там. Джентълмените правеха понякога такива неща или поне така й се струваше. Те спяха в собствените си стаи, когато съпругите им биваха неразположени или бременни, или когато просто не можеха да понесат да гледат жената, която си беше купила място в бляскавото им семейство.

След като Нора Джейн обиколи Грийн Касъл, тя разбра, че само маркизът притежаваше апартамент с две спални, една за него и една за болната му, сега покойна съпруга.

Роджър и Беси не деляха втората, по-голяма стая единствено защото Роджър бе настанен на приземния етаж в малка всекидневна, която бе превърната в инвалидно помещение. Той нямаше достатъчно средства, за да поддържа своето малко, разположено наблизо имение „Ийстърли“.

Стаите на Уилям бяха най-малки от всички останали. Но пък той не спеше в тях повече от два пъти седмично, както я бе предупредил маркизът.

Обикновено лорд Уилям заспиваше там, където се бе приземил след последното си питие. Бе й казано да не се изненадва, ако някога открие него и хрътката му Граулър, свити един до друг до някои диван, или да подремват, настанени върху стол в гостната, или в много горещите нощи, отпуснали се удобно сред цветята в неподредените градини.

Към какво странно и интригуващо семейство се бе присъединила през този ден! Какъв великолепен живот й предстоеше — въоръжена с един от най-дълбоките джобове на Англия, да поправя тази къща и да я върне към предишната й слава!

Робърт сигурно не знаеше, но Нора Джейн си имаше собствено, осигурено от баба й състояние, за да не разчита на подаянията на съпруга си. Сега, в началото, щеше да използва само доходите от това богатство, но когато един ден роди мъжки наследник, контролът върху цялата сума щеше да бъде в ръцете й. Тогава щеше да даде тези пари на Робърт!

Щеше да ги спаси.

Тя щеше да спаси тях всички. О, да. Щеше да ги спаси, да ги направи щастливи, да ги заобиколи с красота, да внесе любов и ред, и комфорт в живота им!

Нали така правеха героините. Такова беше тяхното занимание. Тя винаги бе мечтала да бъде героиня. Не можеше да бъде като Жана Д’Арк, понеже изобщо не й се нравеше идеята да бъде изгорена на клада, а пък не притежаваше физическите данни и смелостта да стане втора Буъдисия, нито дори кралица Сюзън.

Но тя имаше пари. Много пари. Хубави пари. А имаше и мечтите си.

Най-голямата, най-важната от тези мечти беше да накара лорд Робърт да я обикне. Не можеше да го омае с красотата си, както би успяла някоя като Беси, но имаше други оръжия. Робърт обичаше „Грийн Касъл“. Той обичаше семейството си. А тя щеше да въведе ред във фамилията. Щеше да спаси „Грийн Касъл“. Това беше пътят към сърцето на съпруга й.

Усмихната и не толкова трепереща, както преди минути, Нора Джейн се намести под завивките и с отворени очи засънува цветни сънища, в които всички от пасторалния и красив „Грийн Касъл“ я обичаха, а съпругът й, скъпият й, прекрасен, малко плашещ я неин съпруг — обожаваше земята, върху която тя стъпваше.

Красивата картина изчезна мигновено при звука от гласа на баба й. Щеше ли тази жена да нахлува във всеки миг от живота й?

— Той беше ли вече тук? Сега е долу, в гостната, и говори с брат си. Не с пияния, а със сакатия. Изпълни ли той задължението си към нас? Спа ли с тебе? Няма да види нито пени, докато не спи с теб!

Нора Джейн приседна, опирайки гърба си о инкрустираната табла на леглото, и безмълвно се втренчи в Сюзън, която се движеше тромаво из стаята, бляскава в своя пурпурен, подобен на юрган, сатенен халат.

Какво правеше тя тук? Не знаеше ли, че лорд Робърт можеше да влезе всеки момент? Или имаше намерение да гледа как той се промъква в леглото до нея?

— Аз не съм виждала лорд Робърт, откакто Мариан ме доведе тук горе да се изкъпя, бабо Темпъл. Та казваш, че е долу, така ли? Може да е гладен, бедният. Той не яде много на сватбената ни вечеря.

— Гладен ли? — Мисис Темпъл отметна глава назад и високо се изсмя. — Откъде да знам, пък и не ме е грижа. И се изправи. Така приличаш на дете. Трябваше да те храня повече и сигурно сега нямаше да бъдеш такава кльощава. Защо Мариан ти е сплела косата? Когато е навита, ти придава по-голяма важност — един вид ти вдига цената.

— Да, бабо Темпъл — отговори Нора Джейн, играейки си с острия като четка край на дебелата плитка, която бе преметната през дясното й рамо и стигаше почти до кръста й. Дали би могла да извика прислужника и да му нареди баба й да бъде отпратена от стаята, а и от самия „Грийн Касъл“? Лъжливи надежди. Можеше ли да нареди да я изхвърлят навън в нощта, облечена само с този грозен пурпурен халат? Но точно това правеха героините — освобождаваха замъците от всичките им човекоядци. Или пък тази битка бе привилегия на героите? Но тя обичаше баба си, поне през по-голямата част от времето. — Сплете я, понеже косата ми се заплита и разбърква.

На неудачното обяснение на Нора Джейн мисис Темпъл пренебрежително махна с обсипаната си с пръстени ръка.

— Няма значение, сладурче — каза тя с искрена обич.

Нора Джейн знаеше, че никога не би могла да изхвърли баба си от къщата. Но самата мисъл за това беше интригуваща.

— Нищо не можеш да направиш с ръста си, Бог да те благослови — каза Сюзън Темпъл. — Ти си копие на дядо си, облечен в рокля. Моят Сам може и да не беше и на половината от височината ми, но беше могъщ. Знаеш, че ти също трябва да бъдеш могъща. Не го забравяй. Сега си лейди Гиър и господарка на тази къща. Тази Беси въобще не я брой, макар да е графиня. Тя е една перушана — хубавичка, безмозъчна женичка, на която изобщо няма да й пука, ако поемеш управлението на това място. Обучавах те добре за този ден, Нора Джейн, учих те дълго и както трябва. Знаеш какво се очаква от тебе. И престани да си играеш с тази коса!

Нора Джейн, отдавна привикнала да се подчинява за всичко на баба си, веднага пусна плитката си и се издърпа по-напред в леглото. Та можеше ли само за един-единствен ден да се отърве от навиците, създадени през целия й досегашен живот.

— Бабо Темпъл — осмели се тя да зададе въпроса, който я ужасяваше непрекъснато, още от деня, в който лорд Робърт Гиър й бе предложил женитба, — какви точно са задълженията ми на съпруга?

Лицето на Сюзън Темпъл се покри с гъста червенина.

— Казвала съм ти го дузина пъти, сладурче. Да планираш менюто, да ръководиш стадото слуги, да хвърляш око на сметките за домакинството, да сложиш в ред тази бъркотия наоколо, да се погрижиш за арендаторите, да играеш ролята на домакиня…

— Да, да, всичко това го знам.

Нора Джейн отметна завивките, за да седне с кръстосани крака под обемистата си бяла нощница от тънък лен, и се вгледа настойчиво в баба си.

— Говоря за моите съпружески задължения, за причината, поради която лорд Робърт и аз трябва да спим в едно легло. За децата. Разбираш ли за какво те питам, бабо Темпъл? Мис Остин^[1] намеква за някои неща в книгите си и Мариан ми каза, че имало много повече от целуването. Много ми хареса, когато днес, след церемонията, лорд Робърт ме целуна. Не исках да шокирам Мариан, но наистина имам само бегла представа за същността на това нещо, за различните анатомични органи на мъжа и жената и за какво служат те, за това как всъщност се създава потомство. Но не трябва ли да има нещо повече, нещо като дълбоки чувства…

Мисис Темпъл погледна с голяма надежда към вратата, после въздъхна и се обърна към леглото. Като разположи огромното си туловище на ръба на дюшека, тя взе ръката на Нора и я вдигна към бузата си.

— О, детето ми, каква глупачка съм — каза тя с прегракнал глас. — На мене също никой не ми беше казал за тези неща. Мразех ги за този пропуск и ето, че сега аз допуснах същото прегрешение. Ти си така добре подготвена за всякакви случаи — погрижих се за това. Но си абсолютно невежа за най-важното оръжие на всяка жена: нейната женственост. Получи се така просто защото си малкото ми момиче, единствената ми внучка и аз… се страхувах да говоря по този въпрос с подробности. Какво ще кажеш, а?

Нора Джейн започна пак да трепери. Не беше обичайно за баба й да дава и най-малък знак за обич. Да показва някакви признаци на слабост, за нея беше повече от необичайно; никога преди не се бе случвало. А това плашеше Нора Джейн. Тя потърси начин да помогне на баба си.

— Само си мислех, че трябва да знам мъничко повече как… ъ-ъ… как да го правя, по какъв начин. Мариан каза, че дори може да ми хареса. Тя твърди, че на някои жени им е много хубаво.

— Мариан е магаре — отговори сковано мисис Темпъл. — Виж какво, сладката ми, става късно, а току-що си спомних, че трябва да свърша нещо.

Тя сграбчи непохватно раменете на Нора Джейн и я придърпа в кратка, но силна прегръдка.

— Просто помни, сладката ми, че единственото, което исках, бе ти да имаш всичко, което не можах да ти дам. Исках само най-доброто за тебе. Трябваше да се омъжиш все някой ден и, да опустее дано, мисля, че ти купих красавец!

Тя си тръгна, изчезна сред облак от тежък парфюм и шумолене на кралско пурпурно, а Нора Джейн отново остана сама.

И отново се разтрепери.

 

 

Робърт остави брат си в гостната и се отправи неохотно по коридора, който водеше към брачното му ложе.

Когато часовникът беше отмерил полунощ, той и Роджър бяха седели заедно смълчани почти час, всеки, потънал в собствените си мисли. Роджър не искаше да бъде откаран в самотното си легло, за да прекара още една безсънна нощ, тъй като жена му спеше в отделна стая. Робърт пък се мъчеше да отложи неизбежното с още един миг, с още един час.

Тъкмо стигна до горната площадка на стълбите, когато пред него изникна Сюзън Темпъл. Тя го сграбчи безцеремонно за лакътя и го издърпа в алкова, който някога бе пазил статуята на някаква гръцка богиня, отдавна пренесена в склада, за да спести на семейство Гиър допълнителна работна ръка.

— Все още сте на крак, мадам? — попита той толкова учтиво, колкото му бе възможно — тази неделикатна жена бе взела да му дотяга. — Бих си позволил мисълта, че вече сте се унесли в съня на щастливия победител, тъй като всичките ви най-съкровени мечти се осъществиха. Вие бяхте тази, която чух да цвили от щастие, когато накрая свещеникът произнесе брачните клетви, нали?

— Не сега, Гиър — просъска тя. — Само ми кажи едно нещо — спал ли си някога с девственица?

— О, значи това било! Това е, наистина! Мадам, аз се ожених за внучката ви. Вие имате това, което искахте и аз имам това, което исках. В по-голямата част от сделката взаимно сме задоволени. Но аз не съм ваша собственост и отказвам да отговарям на всеки ваш смешен въпрос, отказвам и да се подчинявам на всяка ваша заповед, като някой смахнат тъпанар, на когото плащат. Ясно ли се изразих?

Тя се приближи в тъмното към него. Беше толкова висока, че почти се гледаха очи в очи. Заговори тихо, но бясно:

— Аз никога не й казах за тези неща. Тя може да шие, да рисува с водни бои — лошо, признавам, може и да свири сравнително добре. Може да управлява домакинство, да подуши лъжец или мошеник, да прави дузина неща, които обикновените девойки не биха могли. Но никога не й казах…

Сега Робърт беше колкото объркан, толкова и ядосан.

— Никога не сте й казвали какво, мадам? Страхувам се, че трябва да бъдете по-конкретна. Какво не знае моята съпруга?

— Ти знаеш, по дяволите, Гиър! Говоря за болката. Една от сестрите ми — забравила съм коя — навремето ми разказа нещичко, но се оказа, че всичко това не е вярно. Сам беше добър човек, не беше настоятелен, а и беше значително по-възрастен. Може и да е бил непохватен, но не можех да бъда сигурна, тъй като нямаше начин да преценя, нямах източник за сравнение, ако разбираш какво имам предвид. Непрекъснато мислех за титлата и за общественото положение. Забравих колко невинна е внучката ми и какво дете е всъщност. О, това не е честно! Лорд Робърт, синко, разбираш ли какво се опитвам да кажа?

— Да. За нещастие ми се струва, че напълно ви разбирам. — На Робърт му се прииска да беше изпил повече коняк. Може би цяла гарафа. — Нора Джейн не знае нищо за консумирането на един брак, абсолютно неподготвена е за физическата болка, която се изпитва след домогването на съпруга до жена си. Благодаря ви, мисис Темпъл. Толкова съм ви задължен!

Той се обърна и остави жената в сянката, сигурен, че ако се позабавеше още малко, сигурно щеше да му се прииска да я удари.

Сюзън още веднъж го сграбчи за ръката.

— Слушай, ще се споразумеем с теб.

Робърт се вгледа в нея многозначително, докато тя го пусна.

— Мисля, че направихме достатъчно сделки.

— Не. Изслушай ме. Ще си тръгна сутринта и няма да се върна месец, два месеца, ако обещаеш да… да бъдеш мил с детето.

Робърт се замисли върху това за миг, все още изпълнен от желанието да удари Сюзи Темпъл. Тя да не би да си мислеше, че той е някакво чудовище! Не само че нямаше намерение да връхлети върху жена си и да я изнасили, а му беше трудно да повярва, че изобщо ще е възможно да изпълни съпружеските си задължения тази нощ, тъй като в ни най-малка степен не бе привлечен от детето, дори и в най-смътно романтичен смисъл.

— Три месеца — рече той накрая, наслаждавайки се на мисълта да види „Грийн Касъл“ освободен от мисис Сюзън Темпъл за цели три месеца.

— Три ли? — Мисис Темпъл се намръщи. Очевидно тя беше планирала да се настани там до първото кръщене. — О, добре. По въпроса за сделките ти си два пъти повече мъж, отколкото баща ти е бил някога. Но трябва да консумирате брака още тази нощ. Колкото повече отлагате, толкова по-трудно ще бъде за Нора Джейн. Няма да й е лесно, но тя трябва да стане жена. Сега. Тази нощ. Или ще се разминеш с ипотеките. Още не съм ги платила и това ти е добре известно.

— Колко вежливо! Колко изтънчено! Колко любвеобилно! — Робърт поклати глава. — Така вдъхновяващо! Да вземем да се уточним за четири месеца. Ще бъдем лишени от бляскавата ви компания до първи март. Съгласна ли сте?

— Съгласна съм! — отсече мисис Темпъл с въздишка като вирна брадичка и разкърши рамене така, като че ли бе смъкнала от тях тежък товар. — Аз наистина я обичам. Ужасно я обичам. Но по свой собствен начин.

— Както кажете, мадам — отвърна Робърт отвратен и я остави там, където стоеше.

Той застана пред вратата на спалнята, постави ръка на бравата и погледна към стълбите. Мисис Темпъл величествено се оттегляше към коридора, водещ към стаите за гости в най-отдалечения край на къщата. Едва тогава Робърт отвори вратата и се прокрадна вътре.

Необходими му бяха няколко мига да привикне с полумрака, въпреки че тази стая бе негова, откакто бе напуснал детската на третия етаж и познаваше всеки инч от нея. Погледна първо столовете, а после леглото, където различи малка фигурка, облегната на възглавниците.

Тя може и да не знае много, помисли Робърт, но в крайна сметка бе разбрала къде й е мястото.

Предпазливо приближавайки леглото, сдържащ дъха си и изпълнен с тайната надежда да я намери заспала, накрая той видя тези огромни очи с дълги мигли да се взират в него. Очите на Граулър. Големи. Кафяви. Доверчиви.

И дявол да го вземе, толкова невинни.

— Добър вечер, Нора Джейн — заяви той фаталистично знаейки, че не би могъл повече да отдалечава момента, към който се бе отправил още, след като се съгласи на тази женитба.

Защо не можеше да бъде като другите мъже и да приеме тази брачна нощ като задължение, което трябваше да бъде изпълнено, като едно упражняване в съпружеските права? Въпреки че в неговия случай това можеше и да не се окаже съвсем приятно, то със сигурност щеше да му даде успокоителното усещане, че си е получил пая от сделката в замяна на малко отпускане.

Нали за това бяха съпругите — да осигуряват наслада и наследници? Дори принц-регентът за първи път бе изпълнил задължението си към собствената си, но неподходяща съпруга, като само бе помолил личния си прислужник да му донесе бренди.

— Лорд Робърт — чу я той да шепне и още веднъж беше приятно изненадан от нейния приятен тембър. Гласът й беше плътен, леко дрезгав, почти мелодичен. Нямаше нищо общо с този на баба й. Нищо у нея, слава богу, не беше като у баба й.

Трябваше да бъде благодарен на съдбата за тези дребни неща, с които го бе облагодетелствала.

Усмихна се насила и отговори.

— Само Робърт, Нора Джейн. Едва ли са ни необходими подобни формалности.

— Робърт — повтори тя и той забеляза, че се бе поотпуснала някак си. Пръстите й престанаха да стискат завивките в смъртна схватка.

А очите й наистина бяха доста хубави. И определено не бяха като на Граулър. Повдигаха се нагоре във външния си край, съвсем леко и напълно достатъчно, за да бъдат интересни. Интригуващи. А шията й бе толкова дълга, така странно грациозна над изправените рамене. Това го учуди. До този момент той не беше забелязал, че жена му изобщо притежава шия.

Лицето й също изглеждаше някак различно тази нощ. Нежната линия на брадичката й бе толкова красива, така чисто изваяна, скулите й бяха толкова високи, с едва доловима тайнственост… Можеше да я види по-ясно сега, когато ужасната й планина от черна коса бе махната от лицето.

Въпреки осемнайсетте си години тя бе малко, приказно дете, деликатна елфида. И въпреки че беше слаба, в действителност тя беше доста хубава. Млада, но не толкова млада, че да не се омъжи. Не прекалено млада, за да не бъде с мъж в леглото.

Защо ли не бе обърнал внимание на това преди? И защо не бе забелязал как го гледа тя, почти с обожание? Мили боже, възможно ли бе това? Дали детето не си представяше, че е влюбено в него?

Тя проговори отново.

— Вие ще, тоест, би ли искал да си легнеш сега?

— Разбира се, да, Нора Джейн — каза той, развързвайки колана на халата си, а усмивката му стана по-широка. Вероятно той щеше да отнесе повече облаги от тази женитба, много повече, отколкото просто да приключи с живота си на обеднял благородник. А ако тя го обичаше, значи я бе спасил от Сюзи Темпъл. Значи не беше направил това единствено за пари. Не би могъл. Възможно бе самият той да е бил привлечен от нея. О, по дяволите! Щеше да анализира чувствата си някой друг път. Сега си беше наумил по-важни неща. — В крайна сметка аз просто желая да си легна сега…

Нора Джейн широко отвори очите си, но щом той отметна завивките, плътно ги стисна. Робърт целомъдрено духна няколко от половин дузината свещи, който горяха на масичката до леглото, преди да се освободи от бричовете и ризата си и да се плъзне, почти чисто гол, между чисто новите чаршафи, донесени от баба й.

Когато лунната светлина заструи през прозорците, той полежа няколко мига, без да мърда, позволявайки й да свикне с факта, че двамата делят едно легло.

Накрая той се обърна с лице към нея и подпря главата си с ръка, излагайки на показ голите си рамене и гърди.

Видя, че тя лежеше по същия начин, наблюдавайки го с тези огромни очи, втренчени в него, като че очакваха всеки момент той да се хвърли върху плячката си. „Как бих могъл да устоя и да не го направя…“

— Точно така — започна тихо той, надявайки се да спечели доверието й. — Аз съм гол. Сега сме женени, Нора Джейн. Знаеш ли какво правят женените, когато са заедно в леглото?

— Аз… аз имам някаква представа. Не съм толкова загубена. Чела съм романи — отговори тя, все още вторачена в него. Очевидно страхът почти я беше лишил от разум, но тя не бягаше. Не плачеше. Просто го гледаше, без да мигне, без да трепне. Храбро. По същия начин, както в деня, в който й предложи женитба, както и в параклиса.

Тя беше много добра във взирането. Почти му се струваше, че вижда през него и дамгосва лицемера, който той представляваше в опитите си да повярва, че е влюбен, докато примитивните му чувства в момента можеха да се охарактеризират единствено с думата похот. Робърт потрепери вътрешно и отхвърли проклетите мисли, предпочитайки да се съсредоточи в мига, който му бе под ръка. Възможността, която му бе паднала.

О, това бе окуражаващо! Деколтето на нощницата й се бе смъкнало настрани, откривайки пред погледа му прекрасно оформена ключица. Тя имаше дребната, добре изразена костна система на истинската царственост и достатъчно мека плът, която да покрие този аристократичен скелет, за да го направи интересен и привлекателен.

Или само се опитваше да убеди себе си, че тя събужда в него желание колкото да бъде консумиран бракът? Само докато се появи на бял свят мъжки наследник. Докато успее да накара сам себе си да повярва, че не бе копеле, възползвало се от удобния случай.

Тъмната стая се осветяваше само от няколко свещи, които бе оставил запалени, от няколкото лъча лунна светлина, които падаха в долния край на леглото, и от отблясъците на умиращия огън. Бе избързал с изгасването на свещите до леглото. Искаше му се да можеше да види повече от Нора Джейн Гиър.

Много повече.

В същото време беше наясно със своята голота. С нарастващата си възбуда. Дали това се дължеше на добронамерените му мисли, или на външния вид на жена му? Каквото и да бе, въздействието й върху него бе окуражаващо.

— Чела си романи нали, Нора Джейн? — проговори той след известно време. — И така, знаеш някои неща, предполагам. Знаеш ли как се правят бебетата? — попита той, а в същото време му се прииска да си фрасне един.

Не трябваше да говори за бебета. Трябваше да обясни, че това, което бяха на път да направят, бе в резултат на любовта на женените, на взаимната им грижа един за друг и че това можеше да се окаже, ако бъде вълнуващо, красиво изживяване.

Но може би бе по-добре направо да се захване с осигуряването на потомство. Така бе по-голяма вероятността да набере точки. А любовта и грижата, красотата на преживяването бяха друга тема, тема за по-нататък.

Със сигурност тези хубави неща не бяха целта, която би могъл да постигне през тази първа нощ. За нея, за тази девствена младоженка, това нямаше да е прекрасно. Девствена! Всеки мъж искаше девствена съпруга, но всеки се плашеше да спи с такава! Освен някой, който беше садист.

— Бебета, Нора Джейн. Ти живееш в провинцията. Сигурно си виждала… била си свидетел на…

Тя не му отговори веднага. Само се намръщи, после отвърна погледа си от него.

— Знам повече, отколкото бих искала баба ми да вярва, че знам, ако това имате предвид. Когато бях малка, имах едно куче — обясни тихо тя. — Казваше се Моли. Един ден край нас мина едно скитащо куче и… После готвачката плисна кофа с вода върху тях и безпризорното куче избяга. По-късно Моли се сдоби с четири малки. Но не е възможно да твърдите, че няма нищо повече от това. Ако това е всичко, нищо чудно, че мис Остин не навлиза в подробности. Мислех си, че има нещо общо с целувките и… прегръдките! Сигурно не може да бъде…

„Чудесно сравнение, Гиър — смъмри се Робърт безмълвно, — но ти беше този, който отвори вратата.“ Той протегна ръка и започна да си играе със сатенените панделки по нощницата на Нора Джейн, които се връзваха около врата й.

— Всъщност има много общо с целуването. И с прегръщането. Съвсем сигурен съм.

— Това е обнадеждаващо, Робърт — каза му тя без всякакво притворство. — Защото не мисля, че на Моли много й хареса онова преживяване. Ъ-ъ… — Тя все още гледаше право в него, все още му вярваше. Обичаше ли го? — Би ли ми обяснил по какво още се различава?

На Робърт му се искаше да се предаде. Да захвърли всичко. Да се махне. Можеше да замине за Франция. Там, високо в планините, имаше манастири. Можеше да си живее спокойно, да общува с природата, да се моли, да тъпче грозде и да прави долнокачествено вино, да се наказва за всички възбуждащи, ужасни мисли, които в момента препускаха в мозъка му.

Не беше длъжен да стои тук и да бъде изтезаван от доверието на това невинно, вълнуващо, влудяващо дете, да бъде обичан от това младо момиче, обречено на разочарование.

Той пусна сатенената панделка и вдигна ръка, за да погали бузата й. Гладката й, топла буза. Единият пръст премина по очертанията на ухото й. Беше малко ухо, подобно на раковина и плътно прилепнало към главата. Възхитително ухо.

Закопня да го обходи с пръсти, да го изследва, да навлезе в ушната мида дълбоко и да види дали тя ще потръпне в отговор на това интимно нашествие.

— Е, както казах, мъничкото ми, хората се целуват. Ние го направихме този следобед, в параклиса. Спомняш ли си? Би ли искала да започнем с целувка?

— Това… това изглежда добре — прошепна тя и той усети мускулите на стомаха си да се стягат, докато тя помръдна главата си съвсем мъничко, привлечена от ръката му.

С дланта си той обхвана почти половината й лице, с един пръст притисна плитчината зад ухото й, а с палеца си леко галеше съвършената й долна устна.

Тя беше толкова мъничка, толкова крехка, че той усети внезапно смирение и изпита не само страх да не я нарани, но и да не я счупи.

Трябваше ли да я предупреди за болката?

Не. Тя щеше да научи за нея достатъчно скоро.

Трябваше ли да го направи бързо?

А искаше ли да го направи бързо?

— Нора Джейн — прошепна той, премествайки се още по-близо до нея, така че вече не ги деляха инчове, толкова близо, че можеше да види тъничката вена, пулсираща неистово в основата на шията й. Внезапно той се почувства могъщ, безкрайно мъдър и въпреки това ужасяващо уязвим. — Нора.

Не разбра кога беше започнал да я целува.

Устата й ухаеше и леко напомняше с вкуса си на подсладен с мед чай, беше мека и влажна, и вълнуващо неподготвена.

Той продължи да целува клепачите й, малкия й правилен нос, подобните на раковини уши.

Обсипа с целувки дългата й шия — бързи, подобни на кацащи и отлитащи пеперуди целувки, които засилваха желанието му, изостряха апетита му за още… и още… После отново заклейми устните й, обучавайки я, въвеждайки я в познанието със своя носещ наслада език.

Как се случи така, че се оказа сведен над нея, не разбра. Миг след това я усети да трепери, след като мушна едната си ръка под тялото й, а с другата започна да гали едната й малка твърда гърда през тънкия лен на нощницата.

Тя се вдърви от шока. Защото за нея това беше шок.

Той беше толкова голям, а тя толкова малка! Ако се отпуснеше върху нея, щеше ли да я прекърши с тежестта си? Ако свалеше нощницата й, щеше ли тя напълно да се вцепени, уплашена от него, уплашена от собственото си тяло, от собствената си голота, притисната от неговата?

В един момент той си помисли, че можеше да се окаже невъзможно да я обладае. Глупав, късоглед мъж! Невъзможно беше да не я обладае. Но нали не бе влюбен в нея? Дори не я познаваше, но пък я желаеше!

Господи, как я желаеше!

— Нора Джейн? — попита я тихо той, задъхан, докато притискаше устни о вдлъбнатината зад ухото й. — Обвий ръце около мен, мъничката ми. Прегърни ме!

Тя бе изцяло покорна и незабавно обгърна раменете му. Направи го непохватно, но с нетърпение, което сътвори чудеса за плановете му през следващите няколко минути.

Нямаше да я съблича. Не тази нощ. Имаше достатъчно време за това. Имаше години за това. Щеше да я дари със собствената й скромност, взимайки само това, което трябваше да вземе. Щеше да остави експериментите за друг път, за друг момент, когато нямаше да се притеснява за болката, а двамата щяха да имат безкрайно много време за удоволствие…

Той плъзна ръка между краката й, използвайки пръстите си, за да придърпа бавно одеждата й над коленете, над бедрата й.

— Не искам да те нараня, мъничката ми — каза той, когато тя го стисна конвулсивно, а дишането й стана накъсано — дали от страх, дали от страст, той не искаше да гадае. — Но ще боли малко този първи път. Само този път, обещавам, и никога вече. Идеята не е моя, Нора Джейн, а на природата. Ще се справим ли с това?

Главата й кимна утвърдително и той се запита дали невинните й, доверчиви очи бяха отворени, или плътно затворени. Помоли се да бъде второто. Не искаше да види в тях болката й, болката, която щеше да й причини. В този момент той разбра, че оттук нататък би искал по-скоро да умре, отколкото да я кара да страда.

Като се наведе леко, той вмъкна коляното си между краката й и усети силното напрежение на мускулите й.

Дали не трябваше да спре? Не трябваше ли да я успокоява по-дълго, да я възбуди, да я накара да се отпусне и бавно да я поведе към разочарованието, което бе сигурен, че я очакваше?

Не. Не можеше да чака. Никога не бе имал девица. Никога не бе искал да обладае девственица. Но сега тази мисъл го вълнуваше неизмеримо, преминаваше извън всякакви граници на сдържаност, почти надхвърляше рамките на разума. Ах, какво копеле беше той!

Щеше да вземе нейното моминство, нейната девственост, нейната невинност и, Бог да му е на помощ, щеше да бъде във възторг от този дар. Имаше нещо почти праисторическо в мисълта да проникне през фината мембрана, която разделя момичето-дете от жената. Нещо безкрайно могъщо и неизмеримо възбуждащо.

Той застана между краката й, повдигайки се леко, така че да надвисне над нея, като гледаше надолу към малкото й личице и виждаше нарастващото объркване и страха в тези чудесни, доверчиви очи.

Ръцете й вече не бяха обвити около него, а лежаха сковани отстрани до тялото й. Жертвена девица, оставена за заколение върху олтара на амбициите на баба й и алчността на съпруга й. Неговата алчност и набъбналата му похот.

Трябваше ли да го гледа?

Плъзвайки ръка между краката й, той я потърси, насочвайки се към нея, срещу нея, а очите му се затвориха, внезапно изпитал срам от собственото си желание.

И тогава най-после я намери. Тя беше влажна! Не много, но достатъчно, за да му даде надежда, кураж. Достатъчно, за да го накара да повярва, тъй като той искаше да повярва, че бе готова за него.

Не. Не можеше да се самозалъгва. Тя не беше готова за него. Нищо в краткия й живот не я бе подготвило за него. Тялото й можеше и да го стори инстинктивно, но съзнанието й, сърцето й не го правеха, не биха могли да го направят.

Напрежението между тях стана непоносимо, глухата тишина бе нарушавана само от тежкото му дишане, от нейната неподвижност, нейното мълчание.

Тя беше толкова нежна, толкова малка, толкова стегната…

И той я усещаше така осезателно!

Мозъкът му го заплашваше, напомняше му, подканяше го, проклинаше го и го увещаваше, предизвиквайки го да бъде по-малко от това, което трябваше да бъде, но да бъде повече, отколкото си бе представял.

Толкова стегната… Толкова стегната… Толкова стегната… Толкова — О, боже, о, боже, о, боже!

Нарастващото му напрежение се отприщи и той почувства, че потъва, за да влезе, да бъде обгърнат, за да прониже, да бъде вътре, в плен на горещината, на влагата, на тъмната тайна от плана на природата — най-чудната, най-озадачаващата шега на природата.

Робърт лежеше неподвижен, а телата им бяха сплетени от гърдите до коленете. Главата му бе отпусната до нейната върху възглавницата.

Тя мълчеше, бе напълно неподвижна и той се мразеше, защото знаеше, че я боли. Беше сигурен, че се раздвоява между объркването от току-що случилото се и от силния копнеж да види главата му побита на кол за това, че я бе наранил, че бе влязъл грубо в най-тайното й, най-интимното й място.

Но той не можеше да спре.

Беше стигнал твърде далеч, за да спре.

Следващия път щеше да бъде по-добре за нея. Закле се в това, въпреки че не проговори — не би могъл да проговори.

Всичко, което можеше да направи, бе да довърши започнатото, това, което баба й бе започнала, което бе започнал безотговорният му баща-прахосник.

Всичко, което можеше да направи, бе да се лъже и да си казва, че това не е нищо повече от поставен печат на взаимно изгодната сделка.

Всичко, което можеше да направи, бе да почувства ужаса й… мекотата й… топлината й.

И своята похот.

Започна да се движи. Надявайки се да й достави някакво удоволствие, той се движеше бавно, премервайки тласъците си, молейки се за някакъв вид отговор. Но всичко, което усещаше, бе собствената му страст, която нарастваше бързо, неконтролируемо.

„Толкова стегната! Толкова стегната! Толкова стегната!“

Той свърши едва ли не преди да бе започнал. Успя само да обвие ръце около крехкия й гръб и да сдържи дъха си, докато семето му се изливаше в нея, заклевайки я, правейки я негова, независимо дали той искаше това, или не; правейки я негова, независимо дали тя искаше, или не.

Докато лежеше там, търсейки глътка въздух, и се проклинаше, че не бе могъл да се овладее, почувства, че малките й ръце го обгръщат разтреперани и се отпускат върху хлъзгавия му от пот гръб. Почувства устните й върху бузата си, преди тя да извърне глава, преди отново ръцете й да се строполят върху леглото.

Тя му беше простила. Искаше му се да се самоубие.

Той стана от леглото, бързо облече халата си и взе малката хавлиена кърпа от умивалника.

Тя бе придърпала завивките до брадичката си, а очите й бяха широко отворени и немигащи, сякаш току-що бе изживяла ужасен шок. Със сигурност беше претърпяла шок. Но същото стана и с него.

— Ето, Нора Джейн, може би искаш да използваш това.

Това беше всичко, което каза, всичко, което успя да измисли. Боеше се да не види кръвта й, доказателство за неговото нашествие.

Тя взе кърпата, промърморвайки някакви благодарности, после се обърна на една страна, с гръб към него.

Искаше му се да я прегърне, да я успокои, но не посмя. Вероятно искаше малко време за себе си. Искаше да помисли. А може би и да поплаче. Той бе изпълнил задължението си и повече не бе необходим.

— Няма да боли следващия път, Нора Джейн — каза той безпомощно, с толкова плътен глас, че едва го разпозна. — Никога повече няма да те боли. Обещавам.

— Така казваш ти, Робърт. Благодаря ти. Аз… Ще бъде ли възможно да остана сама сега?

Не му оставаше нищо друго, освен да събере разхвърляните си дрехи и да се оттегли в малкото легло в стаята си, при гарафата с бренди, която го очакваше. Щеше да пие колкото може повече и колкото може по-бързо.

И нямаше да гледа в огледалото.