Джоана Лейн
Малката стопанка (6)

Глава пета

„Съдбата избира роднините ни, ние избираме приятелите си.“

Жак Делил

Спалнята беше тъмна и тиха. Мариан бе спряла да кудкудяка като квачка за това как младите дами трябвало да си знаят мястото, за злото, което носи виното и за разни други неща, за които Нора Джейн нито искаше да се сеща в момента, нито да ги помни.

Това, което искаше, беше просто да умре. Никой нямаше да съжалява, ако изчезнеше от белия свят: нито баба й Темпъл, нито маркизът, ни Беси, по всяка вероятност дори и лорд Робърт Гиър, насила станал неин съпруг.

Как само щяха да се вайкат и да хапят устни заради изгубените пари, заради неосъществените си мечти за наследници и пълни джобове, за хубави рокли и поправени мелници…

Да, смъртта изглеждаше приемлива възможност. Разумно средство за избавление. Предпочитан избор. И най-вероятно щяха да й устроят хубаво погребение, но тя, да се свети името Божие, нямаше да бъде там, за да го види.

О, колко й беше мъчно!

Беше се направила за посмешище тази вечер и никой не бе обърнал внимание на това, освен самата тя и Мариан, може би, която й разясни лошите последици от пиенето на прекалено много вино. То обтягало нервите на нищо неподозиращите млади дами, за които било по-добре да си стоят в спалните, да си пийват лимонада или, казано по друг начин, да си държат езика зад зъбите.

Да благодари на небесата за Беси! Защото ако тази състрадателна лейди не я бе спасила, изтиквайки я от сцената на нейното падение, не се знаеше какво щеше да се случи.

Наистина ли каза онези неща на Робърт? Наистина ли се обърна към маркиза със „Стивън“? Какво, за бога, стана с нея? Тя не беше мъжкарана. Беше тиха, послушна, срамежлива и ужасно притеснителна млада жена: баба Темпъл й бе казвала това много, много пъти. О, никога през живота си не се бе държала така нахално!

И никога повече нямаше да го направи! Тази закъсняла изява на смелостта й и чудесните неща, които мислеше да каже вече часове след събитието, си имаха и добра страна — сега бе сама в леглото си и не бе длъжна да се унижава публично.

— Главата ми! — простена тя, когато часовникът над камината отмери дванадесет през нощта. Звуците му, подобни на биещи камбанки, завибрираха в главата й като развихрила се буря и накараха зъбите й да затракат.

Тя зарови лице във възглавницата и си пожела по-лека смърт от тази след агонията вследствие на шерито. Сигурно трябваше да хапне нещо от подноса, който Мариан донесе след обезпокоителната интерлюдия в легена. Но тогава последното нещо, което искаше да види, беше чиния, препълнена с пилешко, което плуваше в мазнина.

Тя лежеше, без да мърда, а видения, свързани със срама й, танцуваха под затворените й очи. Внезапно усети, че има някой в стаята, до леглото.

— Мариан? Ти ли си, Мариан? — попита тя.

„О, моля те, Господи, ако изпитваш поне малко състрадание към мене, бедната грешница, направи така, че да е Мариан!“

— Не, Нора Джейн — тихо отговори Робърт от тъмното и тя знаеше, просто знаеше, че той седи на ръба на дюшека и наблюдава как тя, злочест, окаян къс човешка плът, лежи там. — Искаш ли да позвъня за нея?

„Да! Боже Господи, да! Звънни й да дойде, тичай до стаите на слугите да я доведеш, кажи й да се въоръжи с широкоцевна пушка, за да те прогони оттук. Отиди, за да мога да се скрия в скрина, докато се върнеш!“

— Не, не, всичко е наред — отвърна едва-едва Нора Джейн. После се обърна по гръб, примигвайки при опитите си да проникне в тъмнината и да види повече от очертанията на лорд Робърт, но успяваше да види само очертанията на един силует на лунната светлина, струяща от прозорците. — В немилост ли съм?

Той поклати глава отрицателно.

— Напротив, скъпа моя. Аз съм този, на когото семейството гледа с лошо око. Те имат едно и също мнение по въпроса. И двамата ме обвиниха, че съм брутален, грубиян и студенокръвно влечуго, че съм успял само в разстояние на един-единствен ден да доведа съпругата си до такова отчаяние, че да търси спасение в силни напитки. Убеден съм, че ще бъда разпнат призори. Кажи ми, много ли те боли главата?

— Само когато дишам — призна Нора Джейн и се повдигна, за да се облегне на възглавниците. Сатенената завивка се плъзна към коленете й така, че скромната й памучна нощница се превърна в бяло петно на лунната светлина.

Плитката, сплетена от Мариан, падаше отпред на гърдите й и тежестта на гъстата коса предизвика нов рунд от боксовия мач вътре в черепа й.

— Толкова съжалявам! Трябваше да те послушам. Баба Темпъл ми казваше, че всички силни напитки са оръжия на дявола. Не мога да си обясня защо настоях да изпия цялата чаша.

— Цели две чаши. А аз мога да обясня — каза лорд Робърт, въздишайки. Той протегна ръка и докосна нейната.

Нора Джейн трепна, след което веднага се намрази за тази реакция. Бе настръхнала като дива кобилка, на която слагат юзда за първи път.

Но той не отмести ръката си. Просто я остави да лежи върху нейната, меко, нежно, успокояващо. Тя почувства, че болката в главата започва да я отпуска.

Дали докосването му не е вълшебно? И не беше ли тя най-глупавата, най-наивната, чувствителна гъска, сътворена някога?

— Нора Джейн… Нора, убеден съм, че бихме могли да поговорим, не мислиш ли?

— Да говорим ли?

Тя огледа стаята и чак сега успя да различи двата стола пред загасващия огън, ръбовете на масите и другите мебели, подредени покрай стените. Стаята обаче беше смалена единствено до големината на леглото, което тя и Робърт сега деляха. Близостта между двамата беше изнервяща. Беше любопитно възбуждаща.

— Сега ли? — изкряка тя накрая.

— Миналата нощ щеше да бъде по-добре, съгласен съм — каза той, като се наведе напред, за да вземе кутийката с огниво и да запали свещите, поставени на масичката до леглото. Светлината сякаш погали мъжествените му черти и тя си спомни как изглеждаше той предната нощ, точно преди да я целуне, преди да я докосне… О, господи, нима имаше намерение да го направи пак тази вечер?

Тя искаше ли той да го направи? Не бе възможно да го иска! Нима?…

— Имам значителен опит с жените, но нито една не е притежавала твоята невинност. Факт, който, предполагам, едновременно ме осъжда и ми прави чест. Снощи… Е, добре, виж, ние вече сме женени, Нора. Стореното е сторено. Трябваше да подходя към някои неща по друг начин. По по-добър начин. Но не го направих. Оплесках я здравата.

— Ти не можеш да се смяташ за отговорен, Робърт. Беси ми обясни защо — каза му бързо Нора Джейн, опитвайки се да го успокои. После веднага се запита какво значение имаше за нея как се чувства той.

— Наистина ли? Значи има обяснение, което трябва да чуя. Какво ти каза скъпата ми слабоумна снаха?

Нора Джейн реши, че със сигурност няма да умре от препиване. Причината за предстоящата й смърт бе определена сега: щеше да издъхне просто от притеснение.

— Тя ми каза, че на тебе, ъ-ъ, че на тебе това ти харесва. Че на всички мъже им харесва.

— Така ли? Е, това е било голяма помощ от страна на скъпата Беси. Тя обаче почти е права. Снощното преживяване беше много приятно, само че единственото, за което съжалявам, е, че ти не можа да му се насладиш така, както аз.

„Истина е. От мен се очаква да не се наслаждавам“ — помисли си тъжно Нора Джейн, разбрала, че становището на Робърт само потвърждаваше казаното от Беси. Той не очакваше да й хареса. Ако кажеше, че й харесва, само щеше да потвърди недостойното си потекло. Селянка месарка.

— Беси ме информира за всичко, свързано с това — каза му тя. Искаше й се свещите да не светят толкова силно, за да не можеше да вижда лицето му, нито пък той нейното.

— Направила ли го е? Е, това е хубаво. След като е жена, тя вероятно ти е обяснила всичко два пъти по-добре, отколкото аз бих могъл. Но това, което искам да ти кажа сега, Нора Джейн, е, че не искам да се страхуваш от мен. А ти се боиш от мене, нали?

Тя измъкна ръката си изпод неговата и веднага почувства дланта му върху бедрото си. Топлината му я опари през плата на нощницата. Тя облиза устни и преглътна мъчително, решавайки, че сега бе настъпило времето за смелостта. А може би и за добре насочен удар с юмрук.

— Да ме е страх ли? Пълна глупост. Аз не се страхувам ни най-малко.

— Никога не трябва да лъжеш, Нора Джейн — каза й той, премествайки се така, че да се облегне на таблата в горния край на леглото, с кръстосани върху завивките дълги крака. Позата му беше твърде предразполагаща и тя щеше да се отпусне, ако беше ден и те бяха облегнати на дърво, близо до някой поток, наблюдавайки носещите се облаци. Но не бяха и тя не се отпусна.

— Да лъжа ли? О, да твърдиш това наистина е много лошо от твоя страна. Нима казваш, че лъжа?

— Да, скъпо създание, точно това казвам. И, както ти е известно, го правиш изключително зле. Не те обвинявам обаче, че се чувстваш така. Баба ти ме предупреди, че знаеш много малко за това какво означава да си съпруга. Трябваше да позабавя нещата и да отнема невинността ти с твое съгласие, но има определени правила, засягащи женитби като нашата. Едно от тях е, че съюзът ни трябва да бъде консумиран в брачната нощ. Въпреки големия ни напредък в литературата и изкуството и колкото и горещо да протестираме срещу това, ние, англичаните, все още сме варварска раса.

— Беси ми обясни и това — каза Нора Джейн, чудейки се защо внезапно я обхвана оптимизъм. Та той имаше намерение да я целуне пак тази нощ. Щеше да я държи в прегръдките си. Много й харесаха целувките и прегръдките му.

Мислите, които я измъчваха през целия ден, изчезнаха поради близостта на Робърт и тя разбра, че сега, когато бе омъжена, никога повече нямаше да бъде сама. Чувството беше успокояващо и в противоречие с това, което Беси бе определила като „наказанието на Ева“.

— Изглежда Беси се е спряла на всички подробности. Май съм подценил скъпата си снаха. Винаги съм бил на мнение, че главата й е съвсем празна. Ще се наложи да й благодаря, нали?

Робърт се обърна, за да погледне Нора Джейн.

— Но нали можем да забравим Беси за момент? Признавайки, че не е във възможностите ми да върна назад случилото се през последните седмици и по-конкретно — снощи, бих искал да започнем отначало. Какво ще кажеш за това?

— Да започнем отначало? — Нора Джейн прехапа устни, ядосана на себе си, че повтаря всяка дума, казана от Робърт. — Не разбирам.

И в този момент, погаждайки й страхотен номер, стомахът й закъркори. Шумно. Гладно.

— Ти не си вечеряла, нали, Нора Джейн?

Твърде много за цивилизован англичанин! Не знаеше ли съпругът й, че би трябвало да не обръща внимание на стържещия й стомах? Това беше нещо твърде лично.

Нора Джейн усети, че устните й взеха да се кривят и моментално си помисли дали няма да се върне предишният й кикот. Но какво пък значение имаше намекът му, когато той всъщност бе достатъчно интимен с нея предната нощ, в същото това легло?

— Шерито — започна тя като глупава овца, избягвайки очите му, — а после пилето беше толкова…

— Отвратително, безвкусно, потискащо само с вида си и изобщо не можеше да се дъвче. Да, Нора, съгласен съм. Просто бъди благодарна, че не видя рибата! — накратко обобщи Робърт, като я хвана за ръка и просто я издърпа от леглото, а пръстите на краката й се свиха при докосването до студения под. — Ето какво се случва, когато се отпуснат юздите на прислугата. Не знам дали да им изплатя надниците, или да ги изхвърля всичките. Хайде.

Почувствала нощния хлад върху внезапно оголените си крака, със свободната си ръка тя побърза да издърпа края на нощницата си изпод завивките.

— Какво правиш? — попита тя, когато той взе халата й от долния край на леглото и просто я напъха в него. Двамата приличаха на някой изкуфял родител и на нищо неразбиращо дете.

— Ти не вярваш, че дойдох тук, тази вечер, за да повторим станалото предната нощ, нали? Слава богу, останал ми е малко разум. Ти си гладна, Нора. Изненадващо е, но открих, че и аз съм гладен. Затова слизаме долу в кухните. Там трябва да има някой и друг кокал за глозгане. Къде са пантофите ти?

Той я водеше в кухните? В този час? Божичко! Кухните бяха владение на готвачката и другите прислужници, които не одобряваха присъствието на господарите си там. Никога ли нямаше да разбере тези Гиър?

— Някъде под леглото, предполагам — отговори накрая Нора Джейн, установила, че съпругът й чака отговор. После втрещено загледа лорд Робърт, който коленичи и затърси по тъмния под. — Защо просто не позвъним за Мариан?

Той я бутна обратно на ръба на леглото, нахлузи един след друг пантофите й, след което отново я изправи.

Ухилен по момчешки — имаше доста хлапашки вид за съпруг — той каза:

— Какъв смях ще падне, а, лейди Робърт? Готова ли сте? Трябва да бъдем тихи. Бог знае дали Уилям още не се мотае наоколо. Заключих избите, намалих количеството алкохол за сервиране през деня и той няма нищо, с което да придума Бабит да му даде ключа. Не че Бабит би се смилил над него. Цяла вечер Уилям обикаляше наоколо, претърсвайки шкафовете за някоя бутилка, която може да съм пропуснал. Като някоя изгубена душа ще броди из коридорите, ревящ с такава сила, която може да събори къщата.

— Бедният Уил — промълви Нора Джейн. Състрадателното й сърце бе трогнато от състоянието на лорд Уилям, изпаднал в такова отчаяние.

— Не съвсем. Можех да го заключа в стаите му, без нито капка. Но целта ми е да го откажа от пиенето бавно, за доброто на всички. Сега ела с мен.

Лорд Робърт я хвана за ръка и я поведе към вратата. За да я предупреди да пази тишина, той й намигна и постави пръст пред устата си.

— Нямаш намерение да крещиш „Пожар!“ с всички сили, нали? — осмели се да прошепне тя. Помисли си, че в момента той е копие на обичащия смешките негов по-малък брат.

— О, значи Уилям пак се е занимавал с това — отговори й той с крива усмивка, което й се стори толкова привлекателно. — Имаме доста неща, за които да говорим, Нора Джейн. Ще слезем по стълбите за прислугата в края на коридора, нямаш нищо против, нали? Те водят право към кухните на фамилното крило. Хубаво, че вече рядко използваме главните кухненски помещения, защото и двамата щяхме да измръзнем до смърт, ако се наложеше да пътуваме толкова надалече. Сега тихо, Нора Джейн. Тръгваме!

Чувствайки се като непослушно дете, избягало от детската стая и притеснена от предстоящата авантюра, Нора Джейн се остави да бъде изведена в сумрачния коридор, а ръката й здраво стискаше тази на съпруга й.

Стълбището на слугите беше доста тясно, с неприятни извивки, така че тя постави свободната си ръка върху гърба на лорд Робърт, докато си проправяха път през зле осветения проход. Най-накрая той я изведе право в кухните, където слаб огън гореше в единия край на камина, дълга колкото цялата стена.

„Тази площ изглежда по-обширна на дневна светлина. А и не е много чисто. Ще трябва да си поговоря със слугите, тъй като, за да се приготви добра храна, кухнята трябва да е абсолютно чиста“ — помисли си нервно тя и пристъпи към грубата дървена маса в средата на стаята. Робърт взе свещник с три свещи и се зае да обследва студения килер с дебели стени, който представляваше стая, отделена от главната кухня. Нора Джейн остана в почти непрогледен мрак.

— Намери ли нещо? — попита тя миг по-късно, просто, за да чуе гласа си.

Той се появи почти веднага със свещника в едната ръка и с голяма дървена паница в другата. Паницата беше увита в някакъв плат, но тя със сигурност съдържаше останките на прасето от представлението на лорд Уилям. Робърт сложи паницата на масата и я отви.

— Едно нещо с рядка хубост, нали? Ах, с каква радост ще я погълнем! Трябва да има сирене в онзи шкаф, ей там, Нора — каза той, а после с една от свещите запали още няколко из стаята.

И пак потегли. Този път по посока на кухненското килерче, където държаха хляба, брашното и други неща от тоя род. Тя знаеше това от светкавичния си тур за запознаване с кухните, още преди женитбата си.

Нора Джейн откри малко колелце сирене и после се упъти към откритите лавици, за да вземе оттам две нащърбени глинени чинии, очевидно използвани от прислугата, както и един нож от внушителната редица подобни кухненски съоръжения, забодени в дървен блок до сухата мивка.

— Няма мляко, нали? — попита тя, щом лорд Робърт се върна със самун спечен хляб.

Той постави стола до масата и с елегантен жест на ръката си я покани да заеме своето място.

— Мислех си, че може да има кана при сиренето — обясни тя, — но нямаше. Сутринта ще се наложи да направя списък на необходимите продукти. Мога да върша това. Баба Темпъл ме научи.

Наведе глава, защото изведнъж ужасно се притесни. Как можа да се изложи така? Та дали наистина той се интересува от мнението й, от мислите й, дори от незначителните й домакински умения?

— Значи от Сюзън е имало някаква полза, в края на краищата. Добре. И да ти кажа ли, Нора Джейн, много ми харесва тази нотка на вещина в гласа ти. Моята съпруга, както изглежда, е на път да се превърне в ужаса на кухните.

Робърт измъкна друг, малък тръстиков стол за себе си и седна съвсем близо до нея в края на масата, махвайки с ръка към каната и двете глинени чаши, разположени до шунката.

— Водата е специалитетът тази вечер, милейди — заяви тъжно той, после се усмихна. — Въпреки това съм сигурен, че мога да набавя малко шери.

— Благодаря, не — отговори бързо Нора Джейн, смеейки се нервно, докато отрязваше две дебели филии хляб. След това постави по една върху всяка чиния, забравила, че седи до съпруга си, забравила, че бе облечена само с нощница и халат, забравила, че минаваше полунощ и беше сама с този мъж… Забравила всичко друго, освен насладата, която изпитваше. — Водата е съвсем достатъчна — осмели се да добави тя, гледайки право в него. — Мисля, че е доста невъзпитано от твоя страна да ми напомняш за несполучливия ми избор на освежаваща напитка рано тази вечер.

— Наистина ли? — Лявата вежда на лорд Робърт се повдигна нагоре. — Е, много добре от твоя страна. Аз не бях допуснат до интимния кръг и нямах представа, нали така? Би трябвало да казваш по-често това, което мислиш, Нора. Честността ти подхожда.

Нора Джейн усети, че страните й порозовяват и бе благодарна на сумрака в кухнята.

— Вероятно си прав. Но смятам, че това ще стане бавно, тъй като нервите ми със сигурност няма да ми съдействат за това.

— А сега направо ме накара да се разтреперя като вейка, малката ми.

Изумителната му, омагьосваща усмивка този път почти я накара да се свлече от стола върху студения каменен под. Тя отмести очи от така дълбоко проникващия му поглед.

— Да, добре… — каза тихо тя, жадувайки да сменят темата. — Може би трябва да намеря вилици? — предложи накрая, търсейки спасение в домакинските подробности.

— Няма нужда. — Лорд Робърт взе ножа и бързо се зае с разрязването на розовата шунка, поставяйки еднакви парчета във всяка от чиниите, а после направи същото и със сиренето. Тогава дръпна чинията на Нора Джейн пред себе си и постави върху филията парче шунка и парче сирене, след което я сгъна на две и й я подаде. — Можеш да започваш, Нора. Това е малък трик, който ние, англичаните, сме научили от Уилям Монтагю, граф на Сандуич. Той открил, че така е по-лесно да се храни на масата за комар, оставяйки свободна едната си ръка за картите.

— Твърде изобретателно, предполагам. — Нора Джейн взе сгънатия хляб и се втренчи като бухал в него. — Какво трябва да правя сега?

— Наблюдавай ме — предложи лорд Робърт, който вече бе повторил ритуала с шунката, сиренето и хляба в собствената си чиния. Отворил широко уста, той наведе глава и отхапа голям залък, усмихвайки й се с пълна уста. — Амброзията на боговете! — заяви той окуражаващо, след като преглътна. — Давай, Нора! Обещавам, че Сюзън никога няма да узнае.

— Така ще е най-добре, като имам предвид всичките й лекции относно правилните маниери на масата — промърмори Нора Джейн. После хвана сандвича с двете си ръце, подпря здраво лакти на масата и само с една-единствена силна атака отхапа голям къс от дебелия сгънат хляб. — Вкусно е! — възкликна тя с уста, пълна със забранения деликатес. Остави хляба и почисти трохите от устните си с опакото на ръката. — Абсолютна вкуснотия! Как не ги е срам слугите ти, Робърт! Как смеят да ни поднасят плувнало в мас пиле и да пазят за себе си тази хубава шунка?

Робърт отпи от студената вода, после удари силно чашата върху масата.

— Това е престъпление, ето какво е! Но си спомни, Нора, че сега те са и твои слуги. Какво ще правим с тях? Предлагам да ги изтърбушим и разчекнем, като се съмне!

— Така, както ще направят с тебе ли? Или можем първо да разпнем тях, а после да се занимаем с тебе? — каза придобилата смелост Нора. После се закиска, знаейки, че вече не е пияна от шерито. Беше се напила от думите на лорд Робърт, от прекрасната му компания. И бе дръзнала, само през тези няколко мига, да бъде жената, която желаеше да бъде.

Но лорд Робърт я наблюдаваше така любопитно, като че ли никога преди не я бе виждал. Дали не отиде твърде далече? Не си ли позволи прекалено много? Новата й радост се изпари, за да бъде заменена от тягостното напомняне, че трябва да си отваря устата само за да се прави на глупачка.

Робърт постави лакти на масата и отпусна брадичка върху ръцете си. Тъмните му очи сега проблясваха закачливо.

— Ти не си ми простила, Нора. Надявах се, че след като се навечеря, ще ми върнеш благоразположението си. Не храня надежди относно семейството си, което ме вижда отчасти като спасител, отчасти като преследвач.

Нора Джейн се намръщи, после стана дори още по-сериозна. Хрумна й, че лорд Робърт също като нея е играл ролята на жертвено агне в тази аранжирана женитба. Разбира се, че бе така. Ако тя бе предложена в замяна на обществено положение, то съпругът и бе продаден за семейна изгода.

Тя постави импулсивно ръка върху неговата.

— Много ли беше лошо това за тебе?

Робърт вдигна ръката й към устните си, нежно я целуна и притисна дланта до бузата си. Нора Джейн усети стомаха си да се преобръща пак, но този път чувството беше приятно и пръстите на краката й се свиха от удоволствие в копринените пантофи.

— Не по-лошо, отколкото за тебе, обзалагам се — каза той, освобождавайки ръката й. — Ето защо, Нора Джейн, смятам, че трябва да поговорим.

— Повече ми харесва, когато ме наричаш Нора — изтърси тя и веднага усети, че е стигнала още веднъж твърде далече. — Тоест — продължи бързо, като смотаваше думите, — ако искаш, ме наричай Нора. Но можеш да ми казваш и Нора Джейн, както впрочем винаги са се обръщали към мене, дори и да е най-смешното име на дете, измисляно някога.

Стомахът й пак закъркори и езикът й веднага се схвана.

— Нора — каза меко той с успокояващ тон, с онази усмивка, от която тя буквално се разтапяше, — съгласен съм, че това обръщение е значително по-добре. А сега защо не продължиш с настъплението си върху храната, докато аз се опитам да уредя някои неща между нас?

Нора Джейн кимна безмълвно, сигурна, че би се изкачила на върха на най-високата планина и би скочила оттам, само Робърт да я помолеше. Тя бе започнала да го боготвори, без да се интересува дали това е неправилно или глупаво. Той беше напълно различен от хората, които беше срещала в досегашния си живот. Намираше го толкова великолепен, че не намираше думи, с които да го опише!

Робърт отпи глътка вода, после задържа чашата в ръце, като че искаше да подреди мислите си.

— Откъде да започна?

— Знам много малко за теб и за семейството ти.

— Добре тогава, Нора, ще започна оттам.

Той й се усмихна и тя отхапа голямо парче от импровизираната си вечеря, чувствайки се така, като че ли е извършила нещо прекрасно, а шунката, сиренето и ронливият хляб са наградата й.

— Много обичам семейството си, Нора. Казвам ти го, понеже това, което ще последва, може да те накара да повярваш в обратното, което не е истина. Странна компания сме ние, семейство Гиър, и доста буйна. Откакто майка ми умря преди двадесет години, винаги ни е липсвала женска нежност, цивилизовано влияние. Забелязваш ли, че изобщо не броя прекрасната, изключително безмозъчна Беси? Но ние се обичаме един друг по наш, собствен начин.

— Когато бях на седем, родителите ми загинаха при нещастен случай с една карета — довери му Нора Джейн, чувствайки, че иска да го направи. — Но си ги спомням много добре. Баба Темпъл затъмни с огромния си ръст всичко останало в живота ми, като ме държеше изключително до себе си, подготвяйки ме за „правилния живот“, както обичаше да казва. Мисля, че всички, включително и дядо Темпъл, изпитваха страхопочитание към нея.

— Не мога да си обясня защо — отвърна лорд Робърт със закачлив блясък в тъмните очи, което накара Нора Джейн да потисне нов изблик на смях.

— Тя е доста внушителна, нали?

— Виждам, че скъпата ми женичка притежава дарбата да разбира. Така е, Нора. Ако Уелингтън разполагаше на бойното поле с хиляда човека като Сюзън Темпъл, Бонапарт щеше да се облее в сълзи за една седмица, молейки само за едно — да се върне на Елба. Но да се върнем към семейството ми…

Той отпи пак от водата, после остави чашата на масата.

— Състоянието на семейството значително намаляло, след като баща ми наследил титлата на двадесет и една годишна възраст. Той обаче наследил и склонността на семейство Гиър към комара, което го откъсвало с всеки изминал ден от управлението на „Грийн Касъл“. По-късно Роджър и аз правехме всичко възможно, за да свържем двата края. Същото направи и Уилям, след като приключи с обучението си. Парите на Беси помогнаха за известно време, но тогава Роджър се остави жена му да го замъкне в Лондон, за да живее от Сезон на Сезон, от парти на парти. Боя се, че Роджър никога не е бил от тези, които изпитват носталгия по изсъхналите поля и селското стопанство, но пък наистина харесваше танците и посещенията при шивача си. Непрекъснатите партита му помагаха да забрави жената, която… Но, това е друга история.

Нора Джейн веднага си представи графа на Ийстърли: мъж, принуден да се откаже от истинската си любов, за да се ожени за пари. Романтичен образ на необичан, прикован към инвалидния стол и изпълнен с горчилка човек. Граф Роджър — едно тъжно видение…

Но Робърт продължаваше да говори.

— Накрая си купих офицерски чин. Вярвах, че дългът повелява на втория син или да отиде на война, или да приеме свещенически сан, идея, която бе и продължава да ми е напълно чужда. Надявах се, че Родж и Уил, които се бяха присъединили към останалата част от семейството в Лондон, ще се вразумят и ще се върнат в „Грийн Касъл“, преди напълно да ни разорят.

Той подпря с ръка брадичката си.

— За да бъда напълно искрен, Нора, трябва да ти кажа, че се чувствах безсилен и с вързани ръце, след като се опитах сам да управлявам „Грийн Касъл“ с малкото пари, които имах.

— Къщата се нуждае от някои поправки — кимна разбиращо Нора Джейн. Но беше ли позволено на героите да се чувстват с вързани ръце? Беше ли позволено на съпрузите да бъдат човешки същества?

— Отново владетелка на разума. Не си обиколила земите и градините, нали? Превърнали са се на сметища, а чифликът е опустошен. Няколко от фермерите ни си отидоха, а тези, които останаха, знаят, че е невъзможно да се направи нещо, без да има нужда от много средства. Ето защо беше невъзможно да отхвърля предложението на баба ти. Има толкова много неща за вършене в мелницата, в горите и полята, в селото. Но аз май се отплеснах…

— Ти наистина си загрижен за земята и хората — заяви Нора Джейн. Лорд Робърт Гиър беше добър човек и тя бе горда, че е негова съпруга, макар че все още изпитваше мъничко страхопочитание към него. Но това не бе нищо повече от момичешка боязън и склонност към мелодраматични изводи. — Радвам се, че можах да помогна, макар и малко.

Лорд Робърт се засмя с гърления си приятен тембър.

— Петдесет хиляди лири и уреждането на всички ипотеки едва ли може да се нарече малка помощ, Нора. Ти спаси „Грийн Касъл“. Сега от мене зависи отново да превърна имението в процъфтяващо. Това обаче, боя се, ни връща обратно към въпроса за моето семейство.

— Баща ти заминава утре, нали — попита Нора Джейн и се изчерви, като си спомни как бе нарекла маркиза с малкото му име. Лорд Робърт говореше като герой, а съпругата му просто се бе държала като невъзпитана грубиянка пред цялото семейство. Заминаването на маркиза вероятно щеше да й даде малко простор, щеше да й позволи да диша свободно, да възвърне самообладанието си и да се захване със задълженията си на героиня, в унисон със съпруга си герой. — Дали той ще потегли рано през деня, или пък по-късно? Как мислиш?

Лорд Робърт се усмихна. Той започна да мачка бузата си, което му придаде изражението на малко момче, готово да извърши беля.

— Ако закусиш в покоите ни, ще можеш да го избегнеш, малката ми — подкачи я той, после стана сериозен. — Не трябваше да се самозалъгвам, че баща ми ще остане тук да ми помогне. Той не се върна в „Грийн Касъл“ дори когато заминах да служа при Уелингтън. Тогава нито един от тях не си дойде у дома. Много жалко, като се има предвид какво се случи…

Предусещайки някаква интрига, Нора Джейн забрави да отхапе от хляба.

— Какво се случи, Робърт?

— След като вече почти от две години бях заминал, Уилям реши да ме последва на война. Татко обаче изцяло отхвърли плана му, като отказа да му плати за офицерски чин. С Родж, който също бе решил да стане доброволец, понеже се нуждаехме от всички мъже, годни да носят оръжие, направи същото. И така Уилям и Роджър, които нямаха възможност да си закупят сами офицерски звания, останаха в Лондон. И двамата имаха още една година да безделничат. Предполагам, че така им е хрумнала идеята за конните надбягвания — просто като някакво занимание.

Той се облегна назад и пресуши чашата си, забравил, че в нея имаше само вода, а не вино.

— И Роджър бе наранен — довърши вместо него Нора Джейн, стигнала бързо до този извод. — Тази вечер се досетих, че Уилям се смята отговорен за положението на графа. Но — добави тя с надежда — Уилям е сигурен, че Роджър може отново да проходи, стига само да се опита.

— Имаш предвид крясъците „Пожар!“? — каза лорд Робърт и отново се усмихна.

Нора Джейн окончателно се убеди, че щом се усмихне, съпругът й става изключително красив и още по-достъпен.

— Всички вярваме, за наше и негово добро. Само Роджър отказва да повярва. Костите му заздравяха, но благодарение на неговата инертност мускулите и волята му просто изчезнаха. Бедният Роджър! Щеше ми се да го познаваш отпреди. Преди Беси, преди нещастния случаи. Беше толкова жизнен, толкова безгрижен — Робърт въздъхна. — Рано тази сутрин той дойде при мене и ме помоли да напиша писмо до адвоката ни, с което да се поинтересувам как да се разведе с Беси и да й осигури издръжка, така че тя да има възможността да започне нов живот с някой здрав мъж.

— О, милият! — възкликна Нора Джейн. Нежното й сърце бе докоснато от благородството на графа. — Сигурно много я обича.

Робърт стана от стола и се подпря с ръце върху него гледайки Нора Джейн.

— Не мисля така. Всъщност, убеден съм, че двамата се ненавиждат. Самосъжалението подтиква Роджър да направи това, дори и да не го признава. Присъствието на Беси в „Грийн Касъл“ му напомня за предишния живот в Лондон, а отсъствието й — горчивия факт, че тя продължава да води съществуване, изпълнено със забавления и свобода в „Мидхърст“, докато той е залепнал тук, в „Грийн Касъл“. Освен това — добави той — го тормози и липсата на дете.

Нора Джейн възнамеряваше да каже на съпруга си, че Беси мрази да изпълнява задълженията си в леглото. Но все още не беше в достатъчно близки отношения с Робърт, за да подхване толкова деликатна тема, без да се изчерви или да заеква. Така че отговори бързо и не съвсем откровено.

— Да, баба Темпъл ми обясни това. Смятам, че тя се уповава на надеждата един ден внукът й да стане маркиз на Чевли. О! Май не трябваше да казвам това, а?

— Защо не, малката ми? Това е съвсем вярно. Сюзън не си хвърля парите напразно. Това е още една причина, която ме накара да проведем този разговор.

Нора Джейн си отдъхна.

— Ти я мразиш, нали?

— Не съвсем. Тя е разумна, прагматична жена. Не харесвам склонността й да използва другите, за да постигне своето. Нора — той се приближи до нея и хвана ръката й, — стореното е сторено, но това не означава, че трябва да играем изцяло по свирката на баба ти.

Нора Джейн отдръпна ръката си. Да не би да смяташе да я отпрати? Задъхано и забързано, тя се втурна да му обяснява:

— Но аз искам да ти помогна. Подготвена съм за съпруга. Мога да ръководя домакинство, да посещавам болни, дори да преглеждам сметките. Може и да не вярваш, като ме гледаш такава малка, но аз знам как да се оправям с прислугата и не се страхувам да давам нареждания. Дори изучих много повече от основното — за изпълнението на ежедневните проблеми, които възникват в един чифлик. Може и да не мога да чета на гръцки или да разпознавам изящното изкуство, но съм един вид учена домакиня. Умът ми е претъпкан от полезна информация.

Тя се намръщи, когато той се усмихна снизходително и поклати глава.

— Но ако ти не…

— Не това имам предвид, малката ми.

— Така ли? — Тя се поотпусна. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, Нора, че ни трябва известно време да се опознаем, преди да повторим предната нощ. Оженихме се като непознати, но дойде времето да се научим да бъдем приятели. Само тогава би трябвало да мислиш за вероятни наследници.

— О, разбирам.

Нора Джейн произнесе това толкова тихо, че сама едва се чу. Защо бе толкова разочарована? Какво, по дяволите, й ставаше?

— В своята стая ли ще спиш в такъв случай?

Усмивката му беше унила.

— Не мисля, че е необходимо нещо чак толкова драматично. Освен това не искаме слугите да говорят, нали? Сюзън плаща поне на двама от тях да й докладват всяко наше действие. Не се тревожи, Нора. Вярвам, че мога да споделям едно и също легло с тебе, без да се хвърлям отгоре ти като див звяр. По-късно, след няколко седмици или месеци, когато станем по-близки, като свикнем с тази женитба, можем да помислим за преодоляването на бариерата. Просто не желая да повторя и тази нощ фиаското, което кара жена ми да се чувства дотолкова нервна с настъпването на вечерта, че да търси утеха в шерито. Прав ли съм?

Той седна отново.

— А сега защо не си довършиш храната, за да те заведа обратно в леглото? Сигурно си изтощена.

— Добре.

Нора Джейн послушно отхапа един залък, после още един, довършвайки яденето не защото беше още гладна, а защото съпругът й бе настоял. Беше сигурна, че предложението му нямаше нищо общо с нервността или с чувствителността й, нито дори с набезите й върху алкохола. Явно тя просто не го привличаше, щом можеше да спи в едно и също легло с нея, без да изпитва и най-слабото желание да я люби. Омъжена едва от два дни, тя се провали като съпруга!

И двамата мълчаха. За да прекъсне конфузното положение, Нора Джейн каза първото нещо, което й хрумна:

— Аз… аз доста харесвам Беси — каза тя. — Може и да е много глупава, но ми беше от голяма полза. Ти напълно ли си убеден, че не трябва да си подстригвам косата? Ако искаш да знаеш, наистина мразя косата си. Баба Темпъл избра прическата, като каза, че щяла да ми придава по-голяма тежест. Аз обаче съм сигурна, че видът ми е такъв, като че ли очаквам всеки момент да бъда премазана от тази огромна купчина коса. А колко ненавиждам машата за къдрене!

Робърт се разсмя високо и отново протегна ръка към нея.

— Е, това решава въпроса, Нора. Щом Сюзън Темпъл е избрала прическата, просто трябва да я сменим! Аз нареждам! Трябва да потърсим някой, който умело да работи с ножиците. Мисля, че не ни е необходима прическата „тит“, трябва ни по-малко драстична промяна. Хайде сега, отдавна мина времето ти за лягане. Ще оставим тази бъркотия на слугите. Те си заслужават допълнителната работа.

Нора Джейн улови ръката му, гледайки го притеснено. В очите му видя онзи блясък, който бе видяла предната нощ, точно преди да пъхне ръка под нощницата й. Но имаше малка вероятност да е променил решението си. След като я бе нахранил, може би смяташе пак да я люби? Щеше ли да се поддаде на първичния инстинкт на мъжа, както би го определила Беси? Това щеше да бъде голямо нещастие, след като се разбираха толкова добре през изтеклия час…

— Да — каза нежно тя, — бих искала сега да си легна. Страшно съм преуморена. Не мога да държа очите си отворени дори минута повече. Наистина!

В същия момент се препъна дали в нощницата, или от лъжата, не разбра, но Робърт веднага я грабна и я вдигна високо до гърдите си, като дете.

— Обзалагам се, че тежиш по-малко от Граулър — каза той развеселен, — въпреки че очите ти са по-големи.

Приклекна, посочвайки й с глава да вземе свещника.

— Ето, тръгваме, малка моя — изрече той веднага, след като тя вдигна високо свещите. — Дръж се здраво. Не бих искал да те изпусна.

Нора Джейн направи каквото й каза, обгръщайки здраво раменете му и с глава върху гърдите му. Чувстваше се толкова приятно! Под бузата си усещаше финия лен на неговата риза и стегнатите мускули на тялото му.

Той не направи опит да балансира по тясното стълбище на прислугата, а тръгна право към главния портал и коридора зад него, който водеше към главните стълби.

Нора Джейн мярна отразените им силуети в едно от огледалата, покрай които минаваха. Видя своята свободно люшкаща се плитка, подаващите се изпод края на халата пантофки, ръката си, стиснала свещника, и другата — здраво прегърнала рамото на Робърт.

Тя приличаше на героинята на някой булеварден роман, прекрасна мадмоазел, носена от своя любовник. Беше потресаваща, прекрасна! Нора бързо затвори очи, като отново зарови лице в гърдите на мъжа си. Чувстваше се закриляна, обнадеждена, изпълнена с чувства…

Сигурно той я усещаше как трепери.

Робърт тъкмо бе изкачил първото стъпало, когато малко нечленоразделната реч на Уилям го накара да спре.

— Залови я, като се опитваше да избяга от съдбата си, а, Робърт? Колко благородно от твоя страна!

— Върви да спиш, Уил — нареди Робърт. Гласът му завибрира дълбоко в гръдния кош и погъделичка ухото на Нора Джейн. — Всички бутилки са заключени за през нощта.

— А ти върви в ада, Робърт — любезно отвърна лорд Уилям. — Макар че там няма да се чувстваш у дома си. Ти си един такъв светец-кръвник, нали?

— Лека нощ, Уил — тихо каза лорд Робърт и продължи нагоре по стълбите.

Нора Джейн държеше очите си плътно затворени, докато съпругът й се справяше с бравата на вратата на спалнята. Ръката й бе започнала да я боли от тежестта на свещника, така че почувства облекчение, когато той го взе от нея, а после я положи на леглото.

Тя се премести бързо в другия му край, изхлузвайки пантофите и заравяйки крака в завивките, но си спомни, че все още бе облечена с халата си.

„Той ще ми го съблече“ — помисли си тя, после потръпна. Не. Нямаше да го направи. Той каза, че няма да го прави. Много добре тогава. Просто щеше да спи с това нещо, тъй като нямаше намерение пак да се измъква изпод одеялата.

Със завивка, придърпана до брадичката й и с очи, широко разтворени от любопитство, тя наблюдаваше как Робърт засенчва с ръка всяка от свещите, преди да ги духне и да потопи спалнята в тъмна бездна.

После Нора Джейн зажумя, като се опита да съзре изпод миглите си очертания му от луната силует, да проследи как разкопчава копчетата на ризата си, дългата му шия, широкия гръден кош и накрая силните му мускулести ръце.

Щом той посегна към панталона си, тя се обърна настрани и се завзира в нищото.

Миг по-късно усети тежестта му върху дюшека и бързото повдигане на завивките.

— Нора?

Можеше да се престори на заспала, но не го направи. Обърна се бавно и се взря право в тъмните му очи. Мигна веднъж, втори път и внимателно се прозя.

— Да, Робърт?

Той пак се усмихваше с онази влудяваща я усмивка.

— Наистина ли си преуморена?

Пулсът й забуча чак в ушите й, а устата й пресъхна. Напълно пресъхна, като че ли току-що бе преминала през жежка пустиня, влачейки се по корем. Дишането й се учести, като че бе тичала нагоре-надолу по стълбите като луда…

— Не. Не съвсем. Аз… всъщност съм съвсем бодра в момента.

— Това е хубаво, Нора. Изглежда в момента между ума и тялото ми се води спор. Как да го кажа? За това, което говорихме преди малко долу. За необходимото и на двама ни време… да се опознаем по-добре… и да се харесаме един друг. Е, добре, Нора, въпреки че преди минута моята идея бе добра…

Тя изобщо не можеше да диша в този момент, затова думите й излязоха като въздишка, надежда, молитва.

— Да, Робърт?

— „Да“ ли, Нора? Тогава наистина разбираш моите тъпи опити и си мисля дали би се съгласила… така да се каже…

Тя прехапа устни за миг, после, убедена, че следва традициите на героините, които биха дръзнали да направят всичко за мъжа, когото обичаха, прошепна:

— Да, Робърт.

С щастлива усмивка той протегна ръце към нея.

— Любимото ми мъниче, толкова се надявах да кажеш това.