Джейн Ан Кренц
Докосване на жена (6)

Глава 5

Настъпи един от онези прекрасни летни дни, с които се славеха Скалистите планини. Въздухът беше кристалночист, слънцето ослепително блестеше на далечните снежни върхове. Дърветата стигаха чак до серпантината на магистралата.

Ребека нямаше настроение за великолепните гледки. Тя беше решила да стигне там, за където бе тръгнала — в едно градче, сгушено в планината. Оттам, бе й казал адвокатът, имаше съвсем малко път до Долината на хармонията. Ключовете от къщата, в която Алис Корк бе живяла толкова много години, бяха на дъното на чантичката й.

Ребека не си направи труда да се обади на Тереза, за да й каже, че този ден ще отсъства от работа. Реши, че Кайл може да се справи с този проблем. Щеше да й бъде интересно да види как Кайл й обяснява, че изобщо не знае къде е Ребека. В края на краищата, всички от компанията много добре знаеха за неотдавнашната промяна в битието на шефа.

Но, познавайки Кайл, Ребека реши, че той може би изобщо няма и да направи опит да се извини за това, че неговият главен секретар — в случая любимата, с която живееше, отсъства. И никой нямаше да посмее директно да го попита. Щяха да плъзнат слухове. А служителите в компанията бяха твърде лоялни към Ребека, така че клюката щеше да се обърне срещу Кайл.

Тази мисъл донесе известно удовлетворение на Ребека. Тя все още се мъчеше да превъзмогне раната, която Кайл й бе нанесъл. Не изпитваше съчувствие към мъжа, който й бе причинил това. Макар че вероятно на Кайл изобщо нямаше да му пука, ако ще и целият персонал да се нахвърли върху него. Такива дреболии не тревожеха Стокбридж.

Но от ума й не излизаше мрачният и вглъбен вид на Кайл. Колкото и усилено да се опитваше да го прогони, отчужденото му и затворено в себе си изражение я преследваше.

Струваше й се, че известно време Кайл сякаш излизаше от мрака, който го обгръщаше. Но събитията от предишния ден доказаха, че винаги е бил забулен в него.

Беше се нарекъл двукратен неудачник. Ребека смаяна поклати глава. Нищо чудно, че изобщо не бе споменал за брака си. Може би е искал да се ожени, за да се добере до земята — също както са направили баща му и дядо му, но взимайки си поука, може би беше решил, че е по-добре само да прелъсти жената, вместо да й направи предложение.

Освен това, помисли си с горчивина Ребека, много по-лесно беше да се прекрати едно съжителство, отколкото узаконена връзка. Може би Кайл се беше уморил да разваля бракове и годежи. Вече имаше твърде богат опит в това отношение.

Ребека се укоряваше заради мъчителната несигурност, която изпитваше след последната сцена в жилището на Кайл. Той бе поискал нейното доверие, но нямаше това право — помисли си тя. Какво бе предложил срещу любовта и доверието, които вече му бе дала?

Кайл добре бе запазил тайните си. Ребека се чудеше колко ли още щеше да крие за Долината на хармонията и за нейната роля във враждата, която продължаваше вече три поколения. Кайл трябва да е знаел, че не му остава много време. И въпреки това нищо не й каза до момента, в който писмото на адвоката не стигна до бюрото й.

Това не бе присъщо за Кайл — помисли си Ребека. Той беше човек на действието.

Сякаш нямаше желание да се справя със ситуацията, която сам бе създал. Сякаш стискаше палци и чакаше късметът да му падне от небето. Той се надяваше щастието да дойде от само себе си, а не всичко да се провали с гръм и трясък.

Беше казал, че родът Стокбридж е известен с късмета си.

В някои области.

Ребека можеше да повярва, че на рода Стокбридж му вървеше в бизнеса, макар че според нея късметът им в тази област се дължеше на известна агресивна самонадеяност, на схватливост и на инстинктивна проницателност. Това бе късмет на бандита.

Тя имаше право, когато още в началото реши, че Стокбридж беше роден в неподходящо време. Повече му подхождаше беззаконието от миналото, когато мъжете сами са си създавали нормите в тази пустош в Колорадо.

Ребека пристигна бързо. Градчето, което адвокатът беше записал на бележката с инструкциите, едва ли беше необходимо да бъде с табелка. В него имаше няколко бензиностанции, кафене, магазин за хранителни стоки, кръчма и малък мотел.

Ребека реши, че изборът й е съвсем малък. Тя се настани в хотела и се зарадва, че има късмет. Ако там нямаше свободни стаи, щеше да се наложи да отиде с колата до съседния град, който не беше чак токова близо.

Стаята беше облицована с ламперия, приличаща на дърво, която още повече смаляваше и без това недостатъчно голямото пространство. Но всички инсталации работеха и леглото не бе толкова на буци, колкото можеше да бъде при тези обстоятелства. Ребека извади дрехите си от куфара и излезе да потърси да хапне някъде.

Тя си помисли, че разполага с цял следобед, за да открие Долината на хармонията. Сега, когато беше близо до целта си, вече не се стремеше чак толкова много да я стигне. Изведнъж изпита известно вътрешно съпротивление да се изправи лице в лице със земята, която бе развалила отношенията й с Кайл Стокбридж.

Кафенето беше пълно с мъже с вехти каубойски шапки и кепета, с навсякъде разпространените емблеми на производителите на селскостопански машини. Когато Ребека се насочи към едно сепаре в дъното на кафенето, към нея се отправиха многобройни любопитни погледи. Тя потисна леката си усмивка. Очевидно по тези места рядко идваха непознати.

Тя седна и взе листа с менюто. Бе поразена от факта, че това незначително градче бе родното място на Кайл Стокбридж. И все пак някак не беше много странно, че Кайл произхождаше от такова място. Тя можеше да си представи как той бе расъл сред планините и бе станал твърд и неприветлив като самите Скалисти планини.

— Хамбургер и пържени картофки, моля — каза Ребека на сервитьорката, която дойде да вземе поръчката й.

— Сирене? — попита младата жена, като отметна конската си опашка и весело пукна едно балонче с дъвката си.

— Да, моля. И чаша кафе.

— Веднага.

Сервитьорката обърна глава, когато в кафенето премина вълна от поздрави.

Ребека погледна към вратата и замръзна от изненада.

— Хей — каза сервитьорката с доволна усмивка, — това е Кайл Стокбридж. Не съм го виждала тук цяла вечност. — Тя усърдно махна с ръка и дъвката й пак изпука. — Как си, Кайл?

Беше Кайл, естествено, но не този, когото Ребека познаваше. Преди всичко, не беше облечен с делови костюм. Носеше избелели плътно прилепващи джинси, памучна риза и стари очукани ботуши. На главата си беше нахлупил черна каубойска шапка. Очевидно се чувстваше в свои води. Вървеше с широка лека походка, присъща за мъж, прекарал дълго време из планините на седлото на кон.

Докато Кайл премина по пътеката към сепарето на Ребека, той бе посрещнат с приятелски кимвания и лаконични поздрави. Ребека неохотно си помисли, че тук непознатите може и да ги посрещаха със студени изпитателни погледи, но съвсем различно беше отношението към кореняците.

Тя до известна степен се поласка от това, че го видя. За момент по тялото й премина вълна от желание, но успя да овладее неочакваните емоции.

Обаче от проблясъка на доволство, който долови в очите му, Ребека разбра, че за момент се бе издала.

— Здравей, скъпа — каза нежно той и седна срещу нея. — Изненадана ли си, че ме виждаш?

— Да — каза сдържано тя.

— Не би трябвало. Трябваше да знаеш, че щях да те последвам чак до Тимбукту.

— Тук не е Тимбукту.

Той леко се усмихна и постави шапката до себе си на червената пластмасова тапицерия.

— Вярно. Но това е единственото кафене в града. Обадих се в мотела и там ми казаха, че си отишла на обяд. Не беше трудно да те намеря. Не забравяй, че преди те открих при много по-трудни обстоятелства.

— Проследил си ме — обвини го нежно тя.

— Ето защо си толкова добра като главен секретар, Беки. Много си прозорлива. Схващаш И най-малките нюанси в ситуацията. Много си интуитивна. Да, госпожице, проследих те.

— Какво обядваш?

— Хамбургер.

— Мъдър избор. Оценявам това, че няма да ме притесниш, като си поръчаш спагети или пиле по акадски. Щях да стана за смях — той погледна към младата сервитьорка, която се появи до него с каничка с кафе. — Жан, и аз ще си поръчам хамбургер. Непрепечен.

— Готово, Кайл — тя първо наля кафе на Кайл, после — на Ребека. — Този път за по-дълго ли ще останеш?

— Зависи.

Жан отправи към него разбиращ поглед.

— Всички очаквахме да се появиш веднага след като почина Алис Корк. Татко каза, че с Глен Балард ще дойдете на коне и ще се стреляте с пушки. Мислеше, че ще това ще стане пред бензиностанцията на Пат. Също както по филмите.

— Не е познал — Кайл погледна към Ребека. — Най-напред трябваше да открия кой е наследил Долината на хармонията.

Погледът на Жан с нескрит интерес се отмести към лицето на Ребека.

— Вие ли? — попита тя с жадно любопитство. — Тук всички се чудехме на кого Алис ще натресе проблема с долината. Коя сте вие?

— Запознай се с новата собственичка на Долината на хармонията — каза любезно Кайл. — Името й е Ребека Уейд. Тя е главен секретар във „Флеминг Лък Ентърпрайзис“. И… — добави той спокойно с чувство за собственост, — жената, с която живея.

Пръстите на Ребека затрепериха от гняв.

— Вече не — каза хапливо тя.

Но бомбата бе хвърлена. В съседните сепарета наостриха уши. Жан я гледаше втренчено, като любопитството й премина в нескрито учудване.

— Е, ясно — Жан се усмихна на Кайл. Това май дава отговор на въпроса кой най-после ще наследи Долината на хармонията, нали?

— Не е чак толкова сигурно — промърмори Ребека. — Жан, ще ти бъда много благодарна, ако изпълниш поръчката ми. Прегладнявам.

— Да, госпожо — преливаща от вълнение, Жан бързо отиде в кухнята. Очевидно бе нетърпелива да съобщи клюката.

— Аз пък си мислех, че многото приказки ще попречат на работата — Ребека погледна Кайл, вдигайки чашата си с кафе.

— В продължение на три поколения хората тук клюкарстват за фамилиите Стокбридж и Балард — отбеляза Кайл. — Не се безпокой. И двете фамилии със сигурност не се безпокоят.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти първи започна да говориш за мен.

— Хората трябваше да говорят за теб. Поне така си изясняват фактите.

— От това, което ти им каза, няма да си ги изяснят. Току-що изтърси на Жан опашата лъжа. Защото от вчера не живея с теб.

— Искаш ли веднага след като хапнем, да отидем с колата до Долината на хармонията? — попита общително Кайл.

Ребека се бореше със себе си, за да не избухне. Тя вече беше виждала Кайл да прилага тази тактика. Когато не му харесваше посоката, която взима разговорът, той просто променяше темата. Щеше да е безполезно да се опитва насила да го кара да признава погрешните си ходове.

— Не може и дума да става за това. Смятам следобед да отида в долината. Сама.

— Ще те закарам. Ако си сама, има голяма вероятност да се изгубиш.

— Тогава ще се изгубя. Значи такъв ще е късметът ми.

Кайл я погледна спокойно.

— Аз ще те заведа до къщата на Алис, Беки.

Ребека знаеше, че губи, но нещо я караше да се сражава докрай.

— Ами ако отклоня предложението ти? — заинтересува се иронично тя. Кайл винаги искаше да кара човек да съзнава колко много зависи от него.

— Ще те последвам — каза просто той.

Перспективата да броди из непознати пътища и да търси смътните ориентири на адвоката, а черното порше да се мержелее на огледалото за обратно виждане, беше обезкуражаваща.

— Много мило, че така нарушаваш спокойствието си — каза сдържано Ребека.

— За мен е удоволствие — Кайл млъкна и се замисли. — Бил ли съм някога груб към теб. Беки? Бъди честна, скъпа.

— Ето, идват хамбургерите — обяви Ребека. Самата тя смени посоката на разговора.

Кайл си помисли, че успехът на рода Стокбридж може отново проработи. Беше крайно време. Очевидно на Ребека не й беше приятна създалата се ситуация, но поне седеше до него в поршето и не му крещеше. В такива деликатни моменти човек трябваше да извлича това, което успее.

Но Кайл донякъде искаше тя да му крещи. Тишината го гнетеше. След като излязоха от ресторанта, Ребека беше необичайно мълчалива. Тя изглеждаше някак отдалечена, сякаш бе дълбоко потънала в собствените си мисли и нямаше никакво намерение да му каже какви бяха те.

Кайл усети, че никак не му беше приятно да не общува с нея. Той осъзна колко бе свикнал със смътното, но хубаво чувство, което го обземаше, когато разговаряше с нея. През последните десет дни за него беше нещо ново това, че се учеше да общува с жена. Като че ли Ребека го разбираше. По дяволите, Ребека го беше обичала.

Когато наближиха Долината на хармонията, Кайл реши да разведри атмосферата, като приеме ролята на екскурзовод.

— Тук е красиво — каза той. Обзе го познато приятно чувство, когато посочи тучната малка долина и внушителните планински хълмове, които я ограждаха. — По време на разцвета на рудодобива хубавите пасища и обработваемата земя никога не са били използвани пълноценно. Да не говорим за това, което има високо по хълмовете. Цяла година тече пълноводен поток.

— Какво е правила толкова много години Алис Корк съвсем сама на това отдалечено място? — Ребека учудено запита, загледана в зеления пейзаж. Тя проговори за първи път, откакто излязоха от ресторанта.

Кайл я погледна с крайчеца на окото си и се опита да отгатне настроението й. Преди това изобщо не му беше трудно. Сега откри, че полага усилие, за да я прецени. Това го притесняваше.

— През повечето време се занимаваше с фермата — каза Кайл. — Известно време имаше няколко крави и говеда, а след това — няколко овце. Преди да почине, продаде добитъка. Като че ли знаеше, че краят й наближава. Алис винаги предусещаше нещата.

— Какви неща?

Кайл сви рамене.

— Не знам как да го обясня. Просто сякаш имаше някакъв усет. Например за това кога ще се роди бебе. Тя беше нещо като местната акушерка. Хората, които живеят по тези отдалечени места, невинаги успяваха да отидат навреме до болницата, особено при лошо време. Алис ставаше от леглото и сред снежни виелици отиваше с пикапа си до съответното ранчо точно когато трябваше да се роди бебето.

— Така ли? — изведнъж очите на Ребека проблеснаха от жив интерес.

— Да. Наистина — Кайл бегло я погледна, доволен, че най-после действително бе привлякъл вниманието й. — Странното е това, че в половината от случаите никой не я бе викал за помощ. Тя просто се явяваше в подходящия момент. Като че ли знаеше точно кога ще настъпи той. Разбираше и от животни. Понякога местният ветеринарен лекар се съветваше с нея. — Кайл замълча, за да си спомни. — Веднъж спаси едно мое куче.

— Какво стана?

— Джоукър тежко се разболя. Според ветеринарния положението беше неспасяемо и предложи да го приспи. Татко каза аз да реша какво да правим, но ако бил мое място, би потърсил друг изход.

— И ти е предложил да занесеш кучето при Алис ли?

Кайл кимна.

— И ветеринарният лекар се съгласи. Каза, че това няма да му навреди. Така че качих бедния Джоукър в задната част на пикапа и отидохме с татко при Алис. Той ме предупреди, че може и да не ни допусне да паркираме пред къщата й. Тя бе известна с това, че поздравяваше хората от фамилиите Стокбридж и Балард с пушечни изстрели. Но тогава Алис ни разреши да отидем с пикапа чак до вратата на къщата. Излезе, сякаш ни бе очаквала, и само нареди на татко да внесе Джоукър. Татко го внесе, без да продума. Алис ни каза да си тръгваме и ние си тръгнахме.

— Какво стана?

— След пет дни Алис се обади. Каза да си приберем Джоукър и затвори телефона. Отидохме с татко до къщата й и Джоукър изтича навън да ни посрещне, жив и здрав. Татко понечи да плати на Алис, но тя каза, че някои неща не могат да се заплатят с парите на рода Стокбридж. Направо ни изгони. После се върнах да й благодаря, но тя не ме пусна да вляза.

— Звучи чудесно.

На Кайл не му допадна съвсем нескритото й възхищение. Присви очи, навлизайки с поршето в силно разбития път към къщата на Алис.

— Тя беше твърдоглава, с тежък характер, зла вещица.

— Ти си от рода Стокбридж. Предубеден си.

Кайл поклати глава.

— Попитай, когото искаш.

— Ще си правя собствени изводи. В края на краищата, тя ми е била роднина, макар че изобщо не бях чувала за нея — Ребека се наведе напред, обзета от внезапно нетърпение. — Това ли е къщата?

— Това е. Не е много приятна за гледане.

Алис се бе грижила повече за обора и за градината си, отколкото за къщата.

Порутената постройка изглеждаше така, сякаш при по-силен вятър ще се срине. Дървото бе посивяло от времето и от това, че не бе боядисвано. Покривът на верандата бе опасно провиснал.

Ребека отвори вратата на поршето още преди Кайл да изключи мотора. Възхищението й от Алис Корк и от старата къща бе започнало да завладява и него. Не бе виждал Ребека да се държи така.

Кайл излезе от колата и я последва по стълбите към верандата, наблюдавайки я как вади връзка ключове от чантичката си. Обзе го странно неудобство, когато тя отвори вратата и влезе вътре. Това беше забранена територия. Поне за хора от фамилиите Стокбридж и Балард. Имаше чувството, че извършва нарушение — което бе ужасно глупаво, като се има предвид, че той имаше най-голямо право върху тази долина от когото и да било, включително и от Ребека.

Ребека погледна назад, сякаш усети колебанието му.

— Какво има? — попита тя, като леко се намръщи.

— Нищо — изведнъж Кайл се ядоса на себе си и влезе с твърда стъпка в къщата. — Ако Алис Корк ме видеше сега, щеше да припадне. Тя не разрешаваше кракът ми да стъпи тук. В деня, в който й донесохме Джоукър, разреши на татко само да го внесе в хола и да го остави пред камината. Аз трябваше да чакам на верандата.

— Погледни само — каза тихо Ребека. — Като че ли е от музей на Америка от края на деветнайсети век. — Тя разгледа масивната каменна камина, обточеното с ширит чердже, вехтия дървен под и старите мебели. — Никакви съвременни уреди, нито централно отопление. Единственото нещо, което изглежда сравнително ново, е телефонът.

— Тя имаше нужда от телефон. Често й се обаждаха за съвети как да се лекуват от грип или стомашни болки.

Когато започна да обикаля из старата къща, Кайл почувства прилив на потиснато вълнение.

Най-после след толкова много години Долината на хармонията беше достъпна. Сега възможността да стане собственост на ранчото „Флеминг лък“ беше по-голяма от всякога. Ако късметът му не го изоставеше, всичко щеше да бъде негово, помисли си той. Нямаше причини, поради които Ребека и долината да не станат негово притежание. Той бързо възвърна увереността си.

— Можеш да разгледаш, Кайл — каза Ребека от другата страна на хола. Тя проучваше овехтелите драперии. — Къщата е моя.

Забележката й го разтревожи.

— А ти ми принадлежиш — напомни й кратко той.

— Не повече, отколкото Алис е принадлежала на баща ти или пък майка й — на дядо ти. Интересно е, нали, Кайл?

— Кое е интересно? — попита предизвикателно той.

— Как тези две жени са устояли и на рода Балард и на рода Стокбридж. Имам чувството, че тази традиция се е предала на мен.

— Не си прави прибързани заключения — предупреди я той, опитвайки се да потуши паниката, която усети, когато тя постави така въпроса. — Освен това, ако си спомняш, ти нямаш нищо против Стокбридж — прибави рязко той.

Тя потръпна.

— Грешка, признавам. Тогава не знаех за семейната традиция в това отношение. Сега знам.

С рязък жест Кайл затвори чекмеджето на бюрото и хвърли на Ребека успокоителен поглед.

— Не наричай връзката ни грешка, по дяволите. И не започвай да говориш за семейни традиции. Ти довчера дори не знаеше, че Алис Корк ти е роднина.

— Съжалявам, че не съм я познавала — каза Ребека искрено, ровейки из едно бюро. — Бих искала да я познавам. Сигурно е била забележителна жена. Харесва ми старата й къща.

Кайл реши, че със сплашване нищо няма да постигне. Искаше му да знае как този ден да се отнася към Ребека. Нейната отчужденост все повече го държеше нащрек. Преди тя да разбере истината, Кайл бе уверен, че ще успее да се справи с нея. Беше много сигурен, че ще може да контролира положението, без да загуби нито нея, нито земята. Но се боеше, че така всичко щеше да се разкрие.

— Скъпа, бъди разумна. Тази стара къща е опасна. Може да се срути всеки момент. Най-добре е да бъде съборена.

Ребека попита:

— И да се построи нова ли?

Кайл вдигна очи към нея и бавно поклати глава. Той погледна през прозореца към красивите планински склонове.

— Знаеш ли какво бих направил с тази долина?

— Какво? — Ребека не помръдна.

Тя напрегнато го гледаше.

— Бих я превърнал в първокласен ски курорт.

— Ски курорт!? — тя беше потресена.

Кайл кимна.

— Отдавна си мисля за това. Долината на хармонията може да стане страхотно място за каране на ски. Курортът ще създаде нов поминък и ще вдъхне нов живот по тези места. Ще съживи икономически района. При добра организация той може да се използва целогодишно. През лятото много туристи минават оттук с коли. Няма причина да не бъдат привлечени.

— За това начинание ще са необходими огромни финанси — отбеляза Ребека. „Флеминг Лък Ентърпрайзис“ няма да се справи сама. Ще трябва да потърсиш и други инвеститори.

Кайл се подпря с ръка на прозореца, отдаден на мечтите си.

— Може да стане — каза настойчиво той.

— Ако ти продам земята — отвърна рязко Ребека. — Кайл, ще бъда напълно откровена с теб. Точно сега нямам представа какво точно да правя с Долината на хармонията.

— Беки, ти си разумна жена. В повечето случаи. Пределно ти е ясно, че единственото, което можеш да направиш с тази долина, е да я продадеш. Не мога да си представя ти да живееш тук сама, както Алис. Ще се побъркаш.

— Може би. А може би не — Ребека отвори друго чекмедже на старото бюро.

— Не ми се опъвай за това, скъпа — приласка я нежно Кайл. — Продай ми земята и всичко между нас ще стане така, както преди. Ще видиш. Ти беше щастлива с мен, Беки. Признай си.

— Десет дни съвместен живот не е кой знае колко дълго време, за да може човек да бъде толкова сигурен — каза тя. — Виж, тук има една стара книга.

— С мен живя само десет дни, но работиш във фирмата ми от два месеца. И това време влиза в сметката, Беки. Ние се опознахме. Освен това в леглото сме луди един за друг. След като се успокоиш по въпроса с Долината на хармонията, ще разбереш, че съм прав. Дай ми шанс, Ребека. Поне това ми дължиш. Продай ми земята и аз ще ти докажа, че между нас нищо не се е променило. Отношенията ни нямат нищо общо с тази долина.

— Тефтер за сметки — каза тихо Ребека. Тя не обърна внимание на Кайл и преобръщаше отново и отново дебелата тетрадка с кожена подвързия. — Или дневник. — Тя го отвори. Прилича на отчет на делата във фермата, придружен с бележки от личен характер.

— Беки — каза бавно Кайл, усещайки, че отново не е обект на внимание. — Остави тази тъпа книга за сметки. Опитвам се да ти говоря за сериозното положение, в което се намираме. За мъжа и жената е важно да разговарят.

— Така ли? — попита отнесено Ребека, мръщейки се над дневника.

— Разбира се — избухна той. — Ние би трябвало да общуваме. Да обсъждаме проблемите си. Всеки отнесен, който решава да пише книга, твърди това.

— Не знаех, че четеш такива неща — Ребека хвърли последен поглед на къщичката. — И откога реши, че откритото общуване между мъжа и жената е толкова наложително? Досега с мен си разговарял само по работа.

— Обичам да говоря за работата с теб — отвърна бързо той. — Ние се разбираме. Няма причина да не разговаряме и по други въпроси.

— Друг път, може би — каза любезно тя. — Кайл, струва ми се, че приключих тук за днес. Моля тя, закарай ме до мотела. Искам да премисля всичко.

Кайл съзнаваше, че пред него се е издигнала каменна стена, чак когато се сблъскваше в нея. Той отстъпи и опита друг подход.

— Може да останеш в ранчото — каза безгрижно той, като тръгна към вратата. — Има много място. Обадих се на чистачката и я предупредих довечера да бъде там. Тя обеща да зареди хладилника и да смени бельото на леглото.

— Оставам в мотела, Кайл.

Той с усилие си наложи да бъде спокоен.

— Във Флеминг Лък има четири спални. Можеш да си избереш — каза с дрезгав глас той. Беше му трудно да се примири с мисълта, че Ребека щеше да спи без него, но реши да бъде внимателен към нея.

— Оставам в мотела — повтори Ребека.

Когато тя излезе на верандата, дневникът беше под мишницата й.

— Беки, още няма три часа. Ела с мен във Флеминг Лък. Искам да ти го покажа.

— Опасявам се, че този следобед няма да мога да вместя обиколката в разписанието си.

— Какво ще правиш? Ще седиш в този долнопробен мотел цял следобед и цяла вечер? Ще се отегчиш до смърт.

— Няма. Ще чета дневника на Алис. Ще се запозная малко с местната история.

— С версията на Алис Корк за тази история ли?

— Защо не?

— Не мислиш ли, че ще бъде малко изопачена? — попита грубо той.

— Историята винаги е изопачена — осведоми го любезно тя. — Това е така, защото има само две гледни точки — на победителя и на победения. Важното е да знаеш коя от тях четеш.

— Според теб Алис на страната на победителите ли е?

— Точно в тази битка май няма истински победители. Може би никога няма да има.

Ребека се отдалечи.

— Точно в тази битка може и да няма победители, но със сигурност има две страни — добра и лоша — изкрещя след нея Кайл.

— В такъв случай, аз съм на страната на жените от рода Корк.

— Тя е лошата.

— Въпрос на гледна точка.

Кайл едва не скочи след нея да я помоли да вечерят заедно. После би могъл да я прилъже да отидат в къщата му. Беше сигурен в това. Само му трябваше малко време.

Но един внезапен прилив на здрав разум го възпря. Ще я закара в града и ще я остави една нощ сама на спокойствие в този въшлив мотел. На другия ден сутринта Ребека ще се зарадва, когато го види. А щом я покани на закуска, тя сигурно с нетърпение ще приеме.

Умният мъж умее да изчаква най-подходящия момент.