Джейн Ан Кренц
Докосване на жена (2)

Глава 1

Вълната от желание, която се надигна у него, бе толкова силна и така го заля, че той потрепери. Забушува във вътрешностите му и го направи опасно неспокоен. Когато започна да търси Ребека, не беше очаквал такова нещо. Преди два месеца я откри и всичко си беше нормално. Той беше доволен от удара, който направи. Каза си, че късметът му не го е изоставил.

След време обаче изпита отчаяна нужда тази жена да е пред очите му и последните два месеца бяха истинско мъчение. Отначало си каза, че ще се справи. Но нещо се обърка. Дори не можеше да определи момента, в който положението започна да става неудържимо. Знаеше само, че тази вечер е обзет от унищожителна страст, която повече не би могъл да пренебрегва.

Най-после Кайл Стокбридж призна пред себе си, че се беше хванал в собствения си капан. До този момент той бе ловецът — непогрешим, самоуверен, умен. Сега вече очевидно бе в сериозна опасност. Ако не е изключително внимателен, ще се превърне в жертва. А Кайл Стокбридж никога не играеше тази роля. Впи поглед в жената с кехлибарените очи, наблюдавайки я как бъбри с приятели и сътрудници в другия край на претъпкания салон. Около него се чуваше неясен шум от разговори. Чашите звънтяха от кубчетата лед. Чуваше се музика, изпълнявана от инструментално трио. Стокбридж не обръщаше внимание на нищо друго, освен на Ребека Уейд.

Чувстваше се като хищник, разяждан от неутолим глад. Усещаше, че този глад го прави уязвим. Трябваше да бъде изключително предпазлив. Цели два месеца бе играл безразсъдна игра с тази жена, която го вълнуваше така, както никоя друга. Ребека не беше зашеметяваща красавица. Нито пък екзотична омайваща сирена, примамваща мъжете с някаква завладяваща магия. Тя беше просто Ребека и работеше при него. От два месеца бе във „Флеминг Лък Ентърпрайзис“, но там вече се усещаше строгият й стил. Страхотно организирана, трудолюбива и интелигентна, Ребека коренно промени някои неща. Просто имаше нюх към управлението. Като главен секретар на Кайл, Ребека се бе намесила във всичко — от ежедневните му задължения до начина, по който пощальонът доставяше пощата.

И най-важното, което засягаше служителите, Ребека можеше да се справя с шефа. За избухливия характер на Кайл се носеха легенди, но пред Ребека той никога не избухваше. Никога. Вярно е, че често спореше с нея, понякога нетърпеливо мърмореше, когато беше недоволен, правеше хапливи забележки, щом тя дръзнеше да наруши широките граници, които той щедро й бе предоставил. Но никога не избухваше. Не и по начина, по който правеше това пред останалите простосмъртни.

Кайл знаеше, че я наричат Дамата с вълшебната пръчица. Представата за този образ го забавляваше, но в него имаше и известна доза истина. Когато той направо бълваше огън и никой не смееше да припари в кабинета му, Ребека спокойно влизаше в леговището на дракона и после най-невъзмутимо излизаше оттам.

В края на първата й работна седмица той се чудеше в какво се беше забъркал. Ребека нахълта в неговия кабинет с неизменния клипборд в ръка и обяви, че поставя началото на ежеседмични съвещания. Предлагаше да се провеждат всеки петък сутринта и че на тях трябва да се гледа като на средство за управление.

— Вашите методи за управление са варварски — заяви тя. — Разбирам, че прямият ви подход привлича определен тип клиенти, които държат на прямотата и на честността. Но е редно, подходът ви към собствените служители да бъде малко по-различен.

— Не трябва ли да бъда честен към клиентите си?

— Би трябвало да се отнасяте дипломатично към служителите си.

— Дипломатичността, госпожице Уейд, не е от силните черти на моя характер.

— В такъв случай, ще се наложи да поработите върху този елемент от вашия стил на ръководство, нали господин Стокбридж? — отвърна тя с пленителна усмивка. — И докато се занимавате с това, ще поработите и върху техниката на управление. Време е, да се научите да гласувате доверие на подчинените си.

— Искам да знам какво правят моите хора — навъсено се защитаваше той.

— Има и други начини за това, а не като непрекъснато ги следите — тя леко се намръщи, тъй като се съсредоточи върху клипборда си. — Първа точка от седмичното ни съвещание е…

— Моето име.

Тя скептично вдигна поглед.

— Моля?

— Първа точка от днешното съвещание е името ми. Ако искаш да поемеш компанията ми, Ребека, ще трябва да се обръщаме един към друг на първи имена.

Това малко я обърка.

— Искам да ви успокоя, че нямам никакво намерение да уронвам вашия авторитет, господин Стокбридж.

— Тогава от време на време се опитвай да съблюдаваш някои мои изисквания. Това ще създаде впечатление, че все още аз съм шефът. Наричай ме Кайл.

Тя се усмихна леко, донякъде срамежливо.

— Много добре, Кайл.

Тази усмивка нанесе опасни поражения върху вътрешностите му. Той седна, наблюдавайки я как му докладва, и единствената му мисъл бе как да свали спретнатото й служебно карирано костюмче и да я повали на коженото канапе в ъгъла. Имаше чувството, че гладкото тяло на Ребека Уейд много добре ще изглежда полегнало голо върху пищната кафява кожа.

През следващите дни тя се бе заела да промени поведението му в офиса. За първи път през живота си Кайл разбираше какво означава да даваш на някого власт. Той не беше убеден, че му допадаше да ръководи компанията по този начин, но за момента работата вървеше.

Ребека е много привлекателна, помисли си Кайл, като се стремеше да бъде обективен, но беше нещо изключително. В стаята имаше далеч по-красиви жени, макар че той откри, че не можеше веднага да посочи някоя. Забеляза, че тази вечер пищната тъмнокестенява коса на Ребека беше гладка и блестяща. Беше я събрала в класически кок, който откриваше нежните й уши със златни обици. Откриваше се и тилът й, който непонятно защо му се стори невероятно секси. Той изпита силно желание да я погали там и знаеше, че мястото ще бъде меко, чувствително и много уязвимо.

Останалите черти на Ребека не бяха нещо особено, с изключение на прекрасните й кехлибарени очи. Обикновен прав нос, остра брадичка, устни, които често се усмихваха… Всичко беше приятно, без да е изумително. Но цялото й същество беше оживено от интелигентна чувствителност и интерес към другите и това караше всеки, който разговаряше с нея, дори мимоходом, да се чувства поласкан. И жените, и мъжете се гордееха и направо сияеха от искрения интерес, който тя проявяваше към тях. Тя беше около метър и шейсет и седем — метър и седемдесет, макар че невероятно високите токчета на обувките й създаваха впечатление, че е по-висока. Розовата копринена рокля с ниска талия се плъзгаше по стройната й фигура, като очертаваше малките й високи гърди и приятно заоблените бедра.

Кайл мислеше за скритата женска сила в това стройно тяло, когато забеляза познат силует в тъмен италиански костюм да се приближава към Ребека. Широки мъжки рамене я скриха от погледа му. Той видя усмивката й, когато тя се обърна да поздрави новодошлия и едно първично чувство за собственост го прониза като стрела. Той инстинктивно тръгна през тълпата, за да запази периметъра си. Беше абсолютно убеден, че същата вечер трябва да спи с нея. Крайно време бе да сложи край на мъчението, на което неразумно се беше подложил през последните два месеца. Това беше единственият начин да намери спокойствие. След това щеше да й разкаже всичко. След като я люби, щеше да има достатъчно време да й изповяда цялата истина. Щеше да разбере. Той щеше да се погрижи за това.

Ребека видя, че Кайл се насочва към нея. С крайчеца на окото си го наблюдаваше как си проправя път през навалицата. Движеше се с арогантната самоувереност на въоръжен бандит от деветнайсети век, който се провира между комарджии и грубияни в кръчмата. Забеляза, че всички му правят път. Ребека тайничко се усмихна, когато той стигна до нея.

— Здравей, Харисън — процеди Кайл. Другият мъж изненадано премига. В думите на Стокбридж ясно пролича провлаченият западен говор, който се появяваше само когато беше ядосан. — Не знаех, че ще дойдеш. Мислех, че избягваш такива събирания.

Рик Харисън, млад и енергичен служител от отдел „Маркетинг“ във „Флеминг Лък Ентърпрайзис“, изгледа шефа си с дължимото внимание. След това се усмихна към Ребека.

— Ребека ме склони тази вечер да изпълня задълженията си. Според нея трябва повече да общувам с клиентите. Освен това ме увери, че се е погрижила да бъде нает друг снабдител за приемите на „Флеминг Лък“. Последния път имах чувството, че бях отровен.

— Щом си дошъл заради храната, защо не нападнеш масата със специалитетите? — предложи многозначително Кайл. — И без това доста се изръсих. Все пак остави малко и за клиентите. Като че ли тази вечер всички са се изсипали тук. Само ядене и пиене на аванта могат да ги измъкнат от ежедневието.

Рик учудено повдигна вежди при този явен намек да се отстрани. Той се усмихна на Ребека заговорнически.

— Виждам, че още му е криво заради сметката, която е платил за тази малка екстравагантност.

Ребека се засмя.

— От един месец навиква. Като че ли съм взела главен готвач от хотел с четири звезди и тук се сервира само хайвер и шампанско. Сигурна съм, че до следващия прием по случай годишнината на „Флеминг Лък“ ще ми бъдат изнасяни лекции на тема „Излишната екстравагантност в компанията“. После пак ще започне да мрънка.

— Радвай се, че не си омъжена за него — промърмори Рик доста ясно, когато се обърна. — Сигурно щеше да се наложи да даваш обяснение за всеки разход.

Ребека пламна. Мисълта за някаква по-трайна връзка с Кайл, да не говорим за брак, беше достатъчна, за да я залее вълна от копнеж и силно вълнение. Тя се опита да потисне неудържимите емоции, съзнателно избягвайки прекалено наблюдателния втренчен поглед на Кайл, като дискретно отпи глътка питие от чашата, която държеше.

Кайл наруши деликатната напрегната тишина, последвала забележката, която направи, когато си тръгна.

— Никога не навикам — каза нежно той. Зелените му очи блестяха.

Ребека си помисли: „Може би по-точно е да се каже, че крещи.“

— Напоследък хората започнаха да разчитат на теб да ме успокояваш, когато се каня да крещя. Бързо се ориентираха, нали? Само от два месеца си при мен като главен секретар и вече всички — от секретарката ми до портиера разчитат на теб да поддържаш щастието и спокойствието ми. Избрали са те за главен успокоител на свирепия звяр.

— Глупости.

Кайл сви рамене и отпи глътка уиски.

— Не, не са глупости. Виждал съм как някои, преди да влязат в кабинета ми, се съветват с теб, за да разберат в какво настроение съм. И съм напълно наясно, че колкото по-плахи са тези, които те молят да се намесиш в отношенията им с мен, толкова по-рядко ще идват при мен, когато нещо не е наред.

Ребека се намръщи. Последната забележка беше много близо до истината. Неведнъж я бяха молили от името на един нервен мениджър от среден ранг да укротява нрава на шефа си.

— Не знам защо всички мислят, че към теб имам специален подход. Истината е, че ти наистина си склонен да крещиш. Извинявай, искам да кажа — рядко, но в края на краищата си доста поносим.

Кайл отправи към нея поглед, изразяващ нещо средно между силна изненада и весело настроение.

— В този салон има хора, които ще припаднат от смях, ако чуят това, което каза.

— Защо? — попита тя. Напоследък имаше чувството, че за нея се разпространява някакъв виц. Такъв, за който всички във „Флеминг Лък“ с изключение на самата нея знаеха къде е жилото.

— Нека да приемем, че имам репутация на труден човек.

— Повечето мъже в твоето положение обикновено са трудни — изфилософства Ребека. — Но това, че си шеф, естествено, не извинява грубостта и неделикатното ти поведение — прибави твърдо тя.

— Ще го имам предвид. Много благодаря за лекцията за добрите маниери, госпожице.

По крайчеца на твърдите устни на Кайл се долавяше лека ирония. Ребека се поколеба за момент и после се престраши.

— Е? — каза леко предизвикателно тя.

Кайл я погледна.

— Какво „Е“?

— Защо всички смятат, че имам някакъв магически подход към теб? Толкова труден ли си бил, преди да постъпя във „Флеминг Лък“?

Кайл размисли за момент.

— Ричардсън от „Личен състав“ има дипломатично обяснение на това. Според него ти си внесла цивилизован подход във „Флеминг Лък“.

Ребека бавно се усмихна, усещайки как я облива топлина.

— Приятно ми е да го чуя. Не мога да кажа, че това е традиционна оценка за служител, но е много очарователна. Надявам се да бъде записана в досието ми.

— Някои други по не толкова дипломатичен начин изразяват магическия ти подход към мен — продължи много внимателно Кайл.

Усмивката на Ребека изчезна. Тя срещна погледа му и усети внезапна тревога.

— Какво казват някои други?

— Че причината толкова лесно да ме въртиш около малкия си пръст, е, че спиш с мен.

Ребека за малко не изпусна чашата с вино. За момент изобщо не можеше да разсъждава. Бе шокирана. Сякаш Кайл бе прочел мислите й и бе разкрил съкровените й мечти. Както и очевидно всички от персонала. Тя направи усилие да възвърне самообладанието си.

— Не — прошепна Ребека, озадачена от намека. Ако хората си мислеха такива неща, тя беше в ужасно положение. Единственият изход бе да напусне „Флеминг Лък Ентърпрайзис“. — Не — повтори тя отчаяна. — Защо ще говорят такива неща? Ние не сме. Искам да кажа, че ние дори не излизаме, камо ли да става въпрос за нещо повече. Не разбирам. Не е редно. Не може да говорят такова нещо. Нямат никакво основание. Отношенията ни са изцяло професионални. Как смее някои да намеква…? — Тя се обърка и прекъсна.

Наблюдателните очи на Кайл се присвиха, когато изучаваше смутеното й изражение.

— Толкова лошо ли щеше да бъде? — попита той с характерната си нетактичност.

— Как можеш да говориш така? Щеше да бъде ужасно. Такава клюка е опасна, дори пагубна! — Ребека усещаше как обезумява от яд. — Трябва да бъде преустановена.

— Защо?

— Защото не е вярно — каза отчаяно тя. — Какво ти става? Не разбираш ли?

— Искам да ти кажа нещо, Беки. В днешно време всички имат любовници там, където работят.

— Аз нямам!

Той мрачно се усмихна.

— Нямаш, нали? Разбиранията ти за добро поведение в службата са подчертано пуритански. Бившият ти шеф ми каза колко държиш на професията си. Че дори не излизаш с някого, ако ти е колега. И аз виждам как се отнасяш към мъжкото съсловие от компанията ми. Но за всяко нещо има първи път. Отговори ми на въпроса. Толкова лошо ли ще бъде, ако спиш с мен?

— За бога, как можеш да ме питаш такова нещо?

— Помисли си.

— Кайл.

Вниманието му бе привлечено от едър мъж в другия край на салона.

— Току-що видях, че влезе Клифтън Пийбоди. Като имам предвид колко пари спечелихме от него миналата година, добре е да отида да го поздравя. Извинявай, Беки, ще се върна след малко — той тръгна, после спря и в последния момент се обърна. — Харисън не беше прав, да знаеш.

Ребека бе прекалено разстроена, за да разбере за какво става въпрос.

— За какво не е бил прав?

— Ако живееш с мен, няма да ти крещя за всеки разход в кредитната ти карта. Ще бъда щедър.

На Ребека като че ли изведнъж й падна перде. Силен гняв помете объркването и почти истеричното настроение, които я бяха обхванали.

— Имам си свои кредитни карти — процеди тя. — Не ми се налага да използвам твоите или на някои други хора.

Но не беше сигурна, че той я чу. Кайл вече се бе обърнал и си пробиваше път в тълпата. Ребека се загледа към отдалечаващата се фигура. Усещаше някаква празнота. Дори в най-смелите си фантазии не си бе представяла такъв разговор, какъвто току-що бе водила с Кайл Стокбридж.

Фактът, че бе успял да докосне най-съкровените й мечти, силно я изнервяше. Направо я разтърси признанието на Кайл, че той не би имал нищо против да има любовна връзка с нея. Сигурно реалността, която много се доближаваше до мечтите, бе опасна.

Харисън не беше прав. Ако дойдеш да живееш при мен…

Рик Харисън бе споменал нещо за женитба, но не и за съвместен живот — спомни си решително Ребека. Кайл удобно изтърси думата „брак“, когато спомена за заядливата забележка на Рик.

Той просто проучваше възможностите — внезапно осъзна Ребека. Беше предпазлив. Току-що бе повдигнал въпроса, който те внимателно избягваха през последните два месеца. Всъщност тази вечер за първи път и двамата се изправиха, макар и косвено, пред проблема, на взаимното си привличане.

Слава Богу, че беше взаимно, помисли си Ребека с облекчение, което я заинтригува. Очевидно Кайл също като нея усещаше енергията, която ги свързва. В края на краищата, това не бе плод на въображението й. Досега не беше сигурна, че той я желае толкова много, колкото тя него. Опасното беше, че Кайл не само я привличаше. Тя много се опасяваше, че е влюбена в този мъж. Имаше усещането, че си търси белята.

Въпреки че бе почитател на костюмите с хубава кройка и на снежнобелите ризи, Кайл Стокбридж често й напомняше някакъв герой от Дивия Запад. Трябваше да се роди преди сто години, когато тази част от Колорадо е гъмжала от каубои, разбойници, комарджии и гангстери. Сред тях щеше да се чувства като у дома си. Не че не се вписваше в съвременния Денвър — призна пред себе си Ребека. Той с голям успех се движеше из бизнес средите. В продължение на двата месеца, през които беше работила с него, тя бе видяла колко изкусно играе изпълнената с голям риск игра на компанията.

„Флеминг Лък Ентърпрайзис“ беше процъфтяваща компания, която се занимаваше с недвижими имоти. Имаше репутацията, че нейните служители се явяваха на най-подходящото място в най-подходящото време. Репутация, която носеше късмет.

Но независимо колко съвременни бизнес операции извършваше Кайл, Ребека знаеше, че трябва да гледа на него като на някаква аномалия. Той имаше груб старомоден мъжествен чар, който не съответстваше много на съвременния манталитет. Повече щеше да му отива черен жребец, отколкото черно порше. Трябваше да носи дрехи от кожа и док, а не бизнес костюм. Револверът щеше да му приляга също толкова добре, колкото и куфарчето, което носеше.

Кайл Стокбридж имаше грубоват вид, не беше хубав. Сякаш бе излят от желязо и издялан от гранит в ерата на стъклото и хрома. Грубо изсеченото му лице имаше неумолимия вид на връх на Скалистите планини през зимата. Очите му бяха зелени, изпъстрени със златисто и той изучаваше околния свят с остра наблюдателност. Беше малко по-нисък от метър и осемдесет и два, но стройната му осанка излъчваше сила.

От него можеше да излезе невероятен враг, помисли си Ребека. Но тя го познаваше само като приятел, разумно отзивчив работодател и въображаем любовник. Той още в самото начало бе любезен към нея, предлагайки й работа точно в момента, когато службата, в която работеше, щеше да бъде закрита. Беше чувала за характера му, но не разбираше за какво се вдига толкова много шум. Понякога Кайл беше раздразнителен, взискателен и труден, но тя не знаеше случаи, в които да е бил несправедлив към някого или пък да е бил наистина опасен.

— Здрасти, Беки, как е? Май честването на петата годишнина на „Флеминг Лък Ентърпрайзис“ започва шеметно. Слава Богу, че склони Стокбридж тази година да смени снабдителя.

Ребека се обърна с усмивка към привлекателната жена на средна възраст, която току-що бе застанала до нея. Натали Пен от две години работеше в отдел „Личен състав“ на компанията.

— Здравей, Натали. Май най-много са коментарите за храната. Започвам да вярвам, че всички гадни слухове за снабдителя от миналата година са верни.

— Без изключение. Студеният бюфет беше пълен с блудкави неща, размазани по мокри филии. При повече от половината „специалитети“ човек не можеше да познае какво яде. Само можеше да предполага. Но тази година всичко е първокласно — тя се огледа из салона, като кимаше одобрително. — Крайно време беше Стокбридж да обърне внимание на тази страна на бизнеса.

— Сигурно е зает с отчетите за последните пет години — каза тихо Ребека. — Не е имал време да се занимава с имиджа на компанията си. Знаеш какъв става, когато се съсредоточи върху конкретна задача. Пренебрегва страничните неща.

— Такъв си е — Натали се засмя. — Умее да пренебрегва всичко, което би могло да го отклони от целта му. Като например чувствата на хората. Като препоръките на шефовете на отделите. Като добрите снабдители. Кайл Стокбридж много умее да преследва това, което иска.

По гърба на Ребека полазиха леки тръпки. Това, което каза Натали, беше вярно. Кайл можеше да бъде изключително целенасочен. Нищо не можеше да му се опре, ако беше решил, че го желае. А тази вечер беше дал да се разбере, че желае нея.

— Говориш така, сякаш трудно се работи с Кайл — отбеляза спокойно Ребека. — Но вече две години си в компанията. С твоята квалификация можеш да отидеш навсякъде.

— Може би. Но никъде няма да получа по-висока заплата. Повярвай ми, убедена съм в това. Около месец, след като постъпих тук, проверих на доста места. Веднага след като една сутрин Стокбридж нахлу в кабинета ми и искаше да знае откъде намирам глупаците, които му изпращам да интервюира за работа в счетоводството.

Ребека, удивена, поклати глава.

— С поста си, който заема, той не би трябвало лично да интервюира кандидатите за тази работа.

— Знам, но докато ти дойде, Стокбридж беше, меко казано, ревностен администратор. На никого нямаше доверие, че ще свърши работата както трябва.

— Е, значи се учи. „Флеминг Лък“ е твърде голяма компания, та шефът й да се занимава с дребните подробности от управлението.

— Точно така мисля и аз — каза сдържано Натали.

— Но преди два месеца прекалено често виждахме шефа и чувахме неговите нареждания. Той все изникваше в най-неподходящия момент. А често пъти Стокбридж става дори непоносим, макар и не задълго. Обаянието и тактичността не са от най-изявените му качества. Дори не съм сигурна дали знае какво означават тези думи.

— Наистина понякога е доста безцеремонен.

— Това е меко казано, и ти го знаеш. Стокбридж направо е готов да прегази някого, който се изпречи на пътя му. Беки, да ти кажа право, много е добре, че ти се намеси.

Ребека трепна.

— Всички ли ме виждат в тази светлина? Аз съм назначена като главен секретар, а не като…

— Гладиатор ли? Или рицар с блестяща броня? — Натали се подсмихна. — Знаеш ли какво? Преди да назначи теб, Стокбридж нямаше главен секретар. Не знаеше какво да прави с човек на такава длъжност. Твърдеше, че му е предостатъчно да има секретарка. Но преди два месеца най-неочаквано се появи в кабинета ми и ми нареди да задържа документите на кандидатите за главен секретар. Каза, че не се налага да се правят интервюта за тази длъжност. Бил избрал вече подходящ човек.

Ребека, леко притеснена, неловко се отмести.

— Разбирам.

— И аз мислех така — каза въздържано Натали. — Мога да ти кажа, че доста скептично посрещнах цялата тази ситуация. Не можех да си я обясня. Защо на Стокбридж ще му хрумне да назначи главен секретар, който освен всичко друго, е жена? Той никога не е допускал личният му живот да влияе върху решенията му за компанията. Всъщност, не съм убедена, че той има кой знае какъв личен живот. Не си пада по жените, в това съм сигурна. Животът му е в службата.

Ребека беше искрено разочарована.

— Според теб е създал тази длъжност заради лични отношения с мен ли?

— Мина ми през ума — Натали широко се усмихна. — Но ти направи такива чудеса, откакто дойде, че изобщо не ми пука дали между вас гори любовта на века. Както и на никого тук. Всъщност според повечето служители ти си точно жената, която му е необходима. Та той те слуша, Беки.

— Не ми е любовник — отвърна хапливо Ребека, направо вбесена. Беше по-лошо, отколкото си го представяше. Очевидно, всички смятаха, че с Кайл са любовници. Сега вече разбра какъв виц витае около нея. Явно жилото му беше въображаемата й връзка с Кайл.

— Щом казваш — на Натали това й беше напълно безразлично. — Ако питаш мен, това няма никакво значение, щом така можеш да му въздействаш. Просто продължавай да ни предпазваш от Стокбридж и всеки служител на „Флеминг Лък“ ще ти бъде благодарен. А, ето го Ричардсън. Май ми дава знак. Отивам да видя какво иска. Пак ще дойда, Беки.

Ребека се обърна смаяна и си проправи път през тълпата към едно спокойно ъгълче в салона. Виеше й се свят, но причината не беше от малкото вино, което бе пийнала. Не можеше да си представи по-сложна ситуация. Всички, с които работеше, смятаха, че тя спи с шефа. Самият Стокбридж явно нямаше нищо против това. А що се отнасяше до нея, тя беше влюбена в този мъж. Донякъде отчаяно искаше тези слухове и предположения да бяха истина. Но тя беше на трийсет години и през времето, през което си проправяше пътя в бизнеса, нито веднъж не си беше позволявала да има любовни връзки със свой колега. Твърде често бе виждала катастрофалните последици от такива връзки. Няколко от любовните връзки в службите завършваха с брак, но много повече приключваха при такива неудобни, неприятни, дори непоносими обстоятелства, че един от двамата трябваше да напусне работа. И тъй като бизнесът е предимно мъжка професия, обикновено жената трябваше да си търси друга работа. Ребека често се заричаше никога да не допуска да изпада в такова унизително положение. Но тя никога не се беше влюбвала в шефа си.

От тайното си ъгълче Ребека нервно огледа салона. Кайл беше от другата страна и разговаряше с важен клиент. Тя знаеше, че напоследък „Флеминг Лък“ здраво се бе заел точно с този клиент.

Новият клиент от две години бе поверил бизнеса си на една конкурентна фирма — „Клиър Адвантидж Дивелъпмънт“. Но Кайл беше решил да промени намеренията му и, както винаги, бе получил това, което искаше. Такъв си беше Кайл Стокбридж — сети се Ребека. Щом веднъж си наумеше нещо, бе неудържим. Имаше огромна енергия и бе целеустремен. Тази вечер тя за първи път осъзна, че тази енергия ще бъде насочена и съсредоточена към нея. Трябваше да бъде внимателна, помисли си Ребека. Трябваше да бъде предпазлива.

Но част от нея не искаше да бъде предпазлива, а да се подчини на мечтата на любящия Кайл.

Приемът по случай годишнината на компанията се проточваше цяла вечност. С усилие на волята Ребека се откъсна от спасителното ъгълче и отново отиде сред клиентите и колегите си. Всички признаваха, че приемът беше успешен и оценяваха нейната заслуга за това, но Ребека не можеше да се отпусне така, че да се зарадва на този успех. Тя мислеше единствено за това какво ще стане, когато приемът приключи.

Кайл щеше да я изпрати до дома й. Той небрежно уговори това още следобед. Появи се в коридора пред кабинета й, като се разположи така, сякаш беше негов, което всъщност беше вярно, и й каза, че щом приемът свърши, ще я изпрати до тях.

Ребека не се съпротиви много. Учтиво благодари и му отправи любезна служебна усмивка. Кайл рязко кимна и изчезна.

Сега предложението, което изглеждаше направено от любезност, започна да я плаши. Ребека реши след първата чаша да не пие повече вино. Имаше чувството, че по-късно ще й бъде необходим ясен разсъдък. От една страна очакваше, а от друга се страхуваше от неизбежното изпращане.

Малко след десет часа Ребека стоеше до Кайл и го чуваше как се сбогува с последните гости. По двама и по трима те излизаха от салона за приеми в хотела, който бе нает специално за случая, и изчезваха в благоуханната лятна вечер.

Когато си тръгна и последният гост, Кайл огледа салона, по който бяха разпилени празни чаши и подноси. Той кимна доволно.

— Добре се справи, Беки. Но се радвам, че чак до следващата година няма да се занимаваме с такива неща.

— Не забравяй купона по случай Коледа.

— Какво? Във „Флеминг Лък“ не правим такива неща.

— Репутацията ти на цербер трябва малко да се промени.

Той изстена.

— Не съм способен да преживея подобна травма. Почакай до ноември и тогава започни да ми говориш за Коледен купон. Готова ли си да тръгваме?

— Само да си взема чантата — промълви тя и изхвръкна до гардероба. Настъпи неизбежното. Напрежението на чувствата между нея и Кайл беше станало осезаемо. Тя чувстваше как тупти в тялото й. Чуваше го в гласа му.

След десет минути Кайл я изведе на паркинга на хотела и я настани на седалката на черното си порше. Настани се до нея и затвори вратата. Ребека имаше странното усещане, че се плъзга под повърхността на океан, огрян от лунна светлина. Все още можеше да диша под водата, но се чувстваше като уловена от топло течение, което я носеше в неизвестна посока.

И двамата мълчаха, докато Кайл извеждаше колата на улицата. Ребека усещаше, че той бе потънал в мисли. Това не бе непознато за нея. След като два месеца беше работила при Кайл, тя беше свикнала с продължителните му мрачни разсъждения. Знаеше, че в момента е потънал дълбоко в мислите си и само можеше да предполага какво минава през ума му. Дали не мислеше за някакво подходящо извинение, за да я накара да се отбият у тях, преди да я закара до дома й? Дали замисляше дяволски начини да я прелъсти? Не, това не бе присъщо на Кайл. Той винаги бе откровен и прям за това, което искаше, често дори объркваше околните. Както каза Натали, никой не можеше да обвини Кайл Стокбридж в прекалена чаровност и тактичност.

Ребека реши, че е по-добре веднага да помисли за това, което искаше тя. Кайл беше трудно предвидим. Ако се свържеше с него, поемаше голям риск. В този мъж имаше тъмни, покрити с дебели сенки страни и тя знаеше, че може би никога нямаше да й бъде позволено да ги види или разбере. Не беше сигурна дали може да приеме някой толкова неразбираем мъж.

— Не ми отговори на въпроса, който ти зададох — обади се най-после Кайл.

— На кой въпрос? — но тя знаеше. Знаеше какво щеше да каже той. Стисна длани в скута си, опитвайки се да намали част от напрежението, което я бе обзело.

— Толкова ли ще ти бъде трудно да спиш с мен?

Ребека пое дълбоко дъх и се отдаде на фантазията си.

— Не — прошепна тя. — Изобщо няма да ми бъде трудно.