Кристина Дод
Принцът се жени (6)

5

Празничният дворец в Бомонтен

Преди три години

Рейнджър разби стъклото с мършавия си юмрук и се ослуша за крясъци — знак, че стражите са го чули и са се втурнали да го хванат.

Промуши ръка през малката дупка и сравнително лесно отвори прозореца. През него Рейнджър се плъзна в тъмното, просторно помещение и вдиша дълбоко от въздуха, напоен с миризмата на богатство. Намираше се в преддверието на празничния дворец, където дори посред нощ стените блестяха в позлата. Нямаше запалена свещ, но очите му лесно привикнаха с мрака. Живееше сред тъмнина толкова отдавна, че вече бе забравил що е то светлина.

Разполагаше само с няколко минути да открие крехката старица и да я подчини на волята си. Заловяха ли го, отново щяха да го хвърлят в тъмница, а той просто нямаше да понесе такова нещо.

Тя живееше в западното крило, където се радваше на следобедното слънце. Помнеше как иглата методично потъва в бродерията й, а студеният й, ясен глас не спира да мели…

Той спря, затвори очи и се олюля — унесен в спомени, обзет от отчаяната нужда да си отмъсти. Бе прегладнял. Божичко, от два дни не беше слагал нищо в устата си, а от осем години не се беше хранил до насита.

Отвори рязко очи и бързо тръгна по коридора. Движеше се безшумно и се ослушваше на всеки ъгъл. Стражите бдяха пред стените на замъка, но не и вътре. В двореца нищо не помръдваше. И мишка не смееше да наруши почивката на кралица Клаудия.

Вратите на покоите й се отвориха под внимателното му докосване и той разбра, че е дошъл, където трябва. Всеки сантиметър от дневната беше запълнен с изящни мебели, каквито дамите обичат, а единствената свещ в съседната стая огряваше масивно легло с омачкани завивки, таблата, на което беше украсена с точен дубликат на кралската корона.

С приближаването му към спалнята миризмата на лавандула ставаше все по-силна. Той прекрачи прага. Спалнята на кралицата беше огромно, високо помещение — не най-удобното място в двореца, но със сигурност най-величественото, а дъртата вещица само това я интересуваше. Рейнджър се плъзна напред, към купчината одеяла, които покриваха полегналото тяло.

Беше мечтал за този миг. В тъмницата, където рядко проникваше светлина, където таванът беше толкова нисък, че той не можеше да се изправи, а сивите стени го притискаха отвсякъде, той си представяше как стои тук, втренчен в дъртата вещица, и знае, че часът на отмъщението му е ударил.

В миг пред очите му сякаш се спусна було и кръвта забуча в ушите му. Той вдиша — бавно и дълбоко. Главата му се проясни.

И тогава зад него нещо изщрака.

Той се обърна и видя белокосата дама на стола до прозореца, обвита от глава до пети във вълнено одеяло, от гънките, на което стърчеше дулото на пистолет.

— Горе ръцете или ще те застрелям на място — заповяда му тя с дрезгав старчески глас.

Рейнджър забеляза две стари кървави петна на обюсонския й килим и не направи грешката да я подцени. Вдигна ръце и когато тя щеше да позвъни за стражите, каза:

— Но, Ваше величество, не познахте ли единствения си кръщелник?

Ръката й застина на шнура. Тя се взря в него.

Той знаеше какво виждат очите й. Сивите му дрипи висяха по мършавата му снага. В очите му гореше плам. Лицето му беше обрасло с брада. Устните му бяха забравили да се усмихват. И вонеше. Вонеше като човек, който не е виждал сапун и вода от години.

Изобщо не приличаше на кръщелник на една достопочтена кралица.

— Какви ги дрънкаш? — попита тя.

Той се поклони с вдигнати ръце.

— Принц Ранже дьо Леонидес, на вашите услуги.

— Малоумно нищожество! Кръщелникът ми беше застрелян от революционерите преди осем години.

— Слуховете за кончината ми са силно преувеличени.

Тя се изкикоти и нареди:

— Запали свещите!

Ръката й — обсипана с пръстени, с дълги остри нокти, не трепваше, докато държеше пистолета насочен право към гърдите му — сякаш принадлежеше на млада жена, а не на осемдесет и две годишна старица.

— По-полека Не искам да се изнервя и по погрешка да застрелям кръщелника си. — Презрението й беше ясно доловимо, но все пак тя не повика стражите.

Той се придвижи внимателно встрани, взе една вощеница и я запали от огъня. С нея запали всички свещници, които успя да види.

— Обърни се — заповяда тя.

Той изпълни командата й. Тя беше стара, направо древна, и съсухрена. Някога красивото й лице беше покрито с мрежа от бръчки. Пръстите й бяха изкривени от артрит Обаче Рейнджър знаеше, че старицата няма да се даде току-така. На седемдесет и шест години беше смазала революционерите. Беше си възвърнала властта и сега, шест години по-късно, още се държеше. Не, нямаше да се даде на някой, който е проникнал в замъка й. Не и ако възприемаше този някой като натрапник.

Тя разгледа внимателно чертите му, търсейки потвърждение на думите му.

Лицето й посърна и тя се пресегна за звънеца.

Рейнджър се напрегна.

— Ще атакувам, ако е нужно — каза той.

— Няма що, поведението ти е достойно за принц — подигра го тя, но отдръпна ръката си. Въздъхна и посочи прозореца. — Видях те да идваш. Ако знаеш колко съм ги виждала: млади жени от благороден произход, които се прехвърлят смело през оградата с историйки как са моите отдавна изгубени внучки. Ти си първият човек, който подхожда от друг ъгъл и се представя за Рейнджър. Защо мислиш, че номерът ти ще мине?

В гласа й се усещаше такава умора, че той я съжали. Знаеше, че постъпва глупаво: кралица Клаудия беше преживяла революциите в двете страни благодарение на безмилостния си характер. Обаче по време на пътуването си към двореца беше чул клюките. Синът й, крал Раймонд, беше починал. Тегобите на управлението лежаха на мършавите й старчески рамене. И никой не приказваше за момичетата. За принцесите.

— Дайте да ви запаля цигарето — предложи й той.

— Колко мило от твоя страна — и колко неудобно за мен. Ще се приближиш, за да ми го дадеш, и после какво? Ще ми извиеш врата?

Би си помислил, че преживените трагедии са я превърнали в озлобена, несигурна старица, ако не знаеше, че тя от край време си е дръпната и студена по характер.

— Не искам да ви извия врата, или поне не по причините, за които се сещате. Вие сте единствената ми надежда. Искам си кралството. Искам да си отмъстя на бунтовниците, които убиха семейството ми и ме хвърлиха да гния в тъмница. Не мога да се справя без вашата помощ.

Веждите й — две сиви гъсеници — се извиха в израз на кралско удивление.

— Дори наистина да си Рейнджър, защо мислиш, че ще ти помогна?

Слабостта отново го заля като вълна. Той отстъпи назад и се подпря на масата.

— Човек не сяда в присъствието на кралица без изрична покана.

— Аз само се облягам. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Познавам те, бабо. Първия път, когато се видяхме, ти се постара да ме натикаш в миша дупка. Наложи ме с бастуна си. Каза, че съм единственият наследник на Ришарт и лично ще отговарям пред теб, ако нещо се случи с господарството ми, защото двете кралства били свързани и нямало да допуснеш да проваля Божия план от чисто мъжка глупост. После ме накара да препиша всичките книги „Царства“ от библията. Бях само на шест години.

Тя се умисли, но Рейнджър не се наемаше да каже дали това значи, че си спомня въпросната случка.

— Намираш ли ме за променена? — любезно го попита тя.

— Не особено. Същата антика сте, каквато ви помня.

Кралица Клаудия се изсмя сухо.

— Винаги си бил един хаплив сополанко. — Пистолетът клюмна и тя подпря китката си с другата си ръка. — Добре, ще направим следното. Ще се изкъпеш, обръснеш, преоблечеш и ако преценя, че си преминал изпитанието…

Нямаше да го убие.

— … ще ти възложа издирване, с което да се докажеш като достоен.

— Издирване? — Стаята се въртеше пред очите му.

— Помниш внучките ми, предполагам?

— Естествено. — Трите малки принцеси. Едната вечно пакостлива, другата пряма и решителна… и третата, която беше съдено да стане негова кралица.

Сорша.

— Преди десет години, когато неприятностите започнаха да ни затрупват като лавина, изпратих внучките си в Англия, за да са защитени от ония мръсни копелета, ония мародерстващи бунтовници, ония неблагодарни селяндури, които си въобразяваха, че ще станат крале, щом си надянат корона на главата. — Очите й блеснаха злобно, от устата й хвръкнаха плюнки.

— Не са тук? Момичетата ги няма? — Рейнджър нямаше откъде да го знае. Страната му беше завладяна от революционерите по същото време, а той не се бе задържах на трона. Не беше отишъл в изгнание. Вместо това го погребаха жив.

— Няма ги. Англия беше сигурно място, затова ги изпратих на различни места в провинцията при хора, на които платих да се грижат за тях. Но преди пет години, когато си възвърнах управлението и ги потърсих, се оказа, че ги няма никъде. — Устните й се свиха от отвращение.

— Хората, на които сте платили…

— … не бяха надеждни. Когато парите спряха да идват, те ги натирили по пътя. Оставили ги на произвола на съдбата. Една двойка дори се самоуби, за да не отговаря пред мен. Изгубих внучките си. Не мога да ги намеря — Гласът на кралица Клаудия се понижи с една октава. — Сега ти прехвърлям топката.

Той я разбра. Разбра незабавно.

— Искаш да ги открия. — Рейнджър изправи рамене. — Чудесно, обаче в замяна си искам кралството.

— Много искаш — бавно поклати глава кралицата. Устните й бяха нацупени.

— Но народът ми страда! Тиранинът ги има за дойни крави, съсипва ги от данъци…

— Първо намери принцесите и ги доведи у дома. — Кралицата се приведе напред и в очите й блесна твърдост — Тогава ще ти дам позволението си да вземеш, която искаш за жена. Чак тогава ще ти позволя да използваш армията на Бомонтен, за да си възвърнеш господарството. Предлагам ви сделка, принц Ранже.

Неумолимата старица държеше коза Рейнджър взе решение.

— Дадено.

Кралица Клаудия се облегна назад. Сякаш охотното му съгласие я беше накарало да размисли.

Той се разсмя. Обзе го грубо, непривично веселие.

— Да не мислехте, че ще се разбунтувам срещу нарежданията ви? Че ще изпадна в изблик на гняв и ще се нацупя? Живях в студена тъмница, предавах съобщения с пръсти на другарите си в съседната килия, копаех тунел с пръсти, съществувах на ръба на отчаянието. Веднъж годишно тиранинът, чийто предателски задник седи на моя трон, идваше да ми се подиграва и да гледа как копоите му ме пребиват — Той вдигна ризата си и се обърна с гръб към нея.

— Божичко! Това ли си изтърпял? — Докато оглеждаше множеството белези и струпеи, покриващи гърба му, гласът й потрепери от погнуса. — Едно е да бичуваш някого веднъж. Друго е да го правиш редовно. Това превръща човека в животно, което познава единствено омразата или… — Дъхът й секна.

Рейнджър я погледна право в очите.

— Или лудостта. — Той позволи на неподправената омраза да проблесне в погледа му… а може би кралицата съзря и лудостта.

Но побъркан или не, тя имаше нужда от него. Нямаше на кого другиго да се опре. Рейнджър го знаеше.

— Да, бабо — каза той. — Аз съм Рейнджър, но не този Рейнджър, когото познаваш.

— Да. Виждам. — Тя бавно остави пистолета на масата.

— След уроците по търпение и самообладание, които бях принуден да усвоя, мислиш ли, че за мен ще представлява проблем да открия твоите внучки? Това е нищо в сравнение с досегашните ми изпитания. Вие имате войската. Ще изпълня повелята ви, но после ролите ще се разменят. Ще открия принцесите. Ще се оженя за една от тях по мой избор. А вие ще ми дадете войници, с които да си завоювам обратно Ришарт.

— Дадено. — Тя му махна да се приближи.

Той пристъпи напред предпазливо и дори залитна малко, но се изправи над нея.

Ноктите й се сключиха около ръката му и я насиниха:

— Обаче знай: ти не си единственият, който търси моите внучки.