Кристина Дод
Принцът се жени (17)

16

Сорша нещо не можеше да проумее какво му е толкова особеното на това село. Скромните къщи изглеждаха по-различни, отколкото в другите краища на Шотландия. Да, покривите им бяха леко скосени. Прозорците бяха разположени по-ниско и бяха по-широки. На входните врати имаше сребърни кръстове, които и бяха познати. Кръстове, досущ като този около врата й.

Разбирането я връхлетя със силата на ковашки чук. Това беше Бомонтенско селце, пренесено от Пиринеите в шотландските планини!

— Това място ми е познато.

— Била ли си тук преди? — Арну скептично повдигна едната си вежда.

— Не. Да. — В смущението си не знаеше какво да каже. — Напомня ми за дома.

— Това се казва съвпадение. — Арну не звучеше кой знае колко изненадано. — Чух, че тука има добър хан. Ето ти шанс да се поизмиеш, преди да пристигнем в Единбург.

— Дали няма друга причина така да искаш да отседнем тук? — Тя му отправи мамещ поглед.

— Да.

— Да. — Тя въздъхна. Защо този мъж беше толкова упорит? Защо отказваше да я люби? Снощи се приютиха в един хамбар и цяла нощ възбудата му не стихна. Огромният му петльо се притискаше в гърба й, докато двамата се гушеха един в друг, за да се топлят.

И все пак…

— Идеята ти за баня е чудесна. — Потръпваше от блаженство при мисълта за истинска гореща вана. Е, повече й се щеше да заспи гола в мощните прегръдки на Арну, но нямаше да си отваря устата, за да чопли повече този въпрос. Засега. Една коварна атака можеше да послужи по-добре на целите й. Щеше да се изкъпе и да си облече нощницата, която Мадам й беше подарила. Щеше да се покаже така на Арну и той щеше да се предаде на желанията й, зашеметен от нечуван и невиждан копнеж…

Завиха по улицата, която водеше към градския площад. Сорша видя, че натам сградите стават по-високи и над вратите висят дървени табели — кръчма „Червената канара“, месарница „Връх глетчер“, хан „Сребърните извори“. До градския кладенец в средата на площада се бе събрала групичка от десетина мъже и жени. Жените носеха малки бродирани шапчици и бели престилки. Мъжете бяха облечени с черни панталони, прихванати с червени тиранти. И най-сетне кладенецът има островръх покрив, което окончателно затвърди подозрението й, че това са група заточеници.

— Я гледай там!

— Това е кладенец — прозаично отвърна Арну.

— Нещо повече. Островърхият покрив прогонва злите сили. Сините стени благославят водата и предпазват от уроки. Тези традиции са разпространени в Ришарт и Бомонтен. — Как копнееше отново да зърне родната страна!

— Значи Ришарт и Бомонтен споделят общи обичаи? — Арну май знаеше отговора и само я бъзикаше.

— Споделят обща граница. Споделят еднакви традиции. Споделят един и същ език. И вероизповедание. Съперничат си за всичко. — Сорша се ухили, защото най-здраво вкоренената традиция беше двата народа да се оплакват един от друг. — Знаеш ли дали тукашните хора са чужденци?

— Чужденци? — Арну я удостои с озадачен поглед. — Искаш да кажеш от страна, която не е Шотландия?

— Няма значение. И сама ще разбера. — Тя пришпори коня си нататък.

Една жена с цял куп ситни бръчици около устните и очите седеше на пейката до кладенеца. Селският свещеник в традиционното черно расо и трима пълнички господа си пийваха вино. Пет млади жени — Сорша помисли, че са сестри — се кикотеха на Сорша и я зяпаха неприкрито, сякаш я намираха за страшно забавна. Една от тях, бременна, галеше изпъкналия си корем. И две жени на средна възраст се караха коя първа да си наточи вода от кладенеца.

Когато Сорша се доближи до тях, те спряха да говорят и я загледаха предпазливо. На устните й цъфна усмивка, защото лицата им бяха с остри носове, високи скули, жълтеникав загар и пъстри очи. За пръв път виждаше тези хора, но вече ги познаваше. Те бяха част от най-красивата нация на света.

— Вие бомонтенци ли сте? — радостно избухна тя.

Хората се свиха, сякаш нейният възторг ги уплаши.

Рейнджър се усмихна. Тук не я грозеше опасност. Селяните бяха предпазливи, но скоро щяха да разберат коя е. После щяха да схванат с каква чест са били удостоени. Засега Сорша щеше да ги залее с многословната си радост и, ако Рейнджър не се лъжеше, щеше да ги покори дори преди да им е казала името си.

— Защото аз съм оттам! Да не сте бежанци от Революцията? — извика тя.

— Някои сме от Бомонтен, други от Ришарт. — Една от двете жени до кладенеца — с ъглесто, кокалесто тяло, тънки устни, проницателен поглед — заряза спора за кофата и се отправи към Сорша. — А ти как позна, че сме бомонтенци?

Сорша премина на родния си език:

— Далеч съм от родното гнездо, но винаги съм добре дошла край огнищата на моите земляци.

Думите и нежният девичи глас галеха ухото. Възрастната жена постави ръка над сърцето си. През групичката премина шепот.

— Добре дошла. Добре дошла. — Лицето на жената грейна в усмивка. — Прощавай за сдържаността, ама не сме виждали никои от родината, откак сме тук. Сигурността ни изискваше да избягаме в Нова Проспера. Но не ни беше лесно с недружелюбните шотландци и още ни е страх от чуждоземните.

Един як мъж си проправи път до жената.

— Аз съм мистър Монтеро, ханджията. Това е жена ми Тулия. Влезте да пийнете малко вино. Настанете се удобно, хапнете и ни разправете новините от Ришарт.

— И от Бомонтен — добави Тулия.

— Нищичко не знам. Не съм си била вкъщи от десет години, обаче сега ще се завърна. — Сорша сияеше цялата.

Рейнджър се зачуди не е ли разбрала, че ако всичко мине като по вода, имат поне няколко седмици път.

— Ами той? — Мистър Монтеро го посочи.

— Той е от Нормандия.

— Прилича ми на бомонтенец — заяви Тулия.

— Не, ришартец е — решително я поправи ханджията. — Не всеки млад красавец е от Бомонтен.

— Всеки отракан млад красавец е оттам.

Една от петте по-млади жени преднамерено улови погледа на Рейнджър. Хубава и кокетна, тя не бе на повече от двайсет години. Пръстът й многозначително посочи първо ханджията, после неговата жена. Рейнджър незабавно схвана, че те двамата се дърпат като куче и котка, както всички бомонтенци и ришартианци. Когато още три млади дами, приличащи силно на мистър Монтеро и Тулия, пристъпиха напред, той си помисли, че ханджията и жена му проявяват не по-малко страст в леглото, отколкото в караниците.

Сорша се усмихна непринудено.

— Всъщност това е спътникът ми Арну. Надявахме се да отседнем в достопочтения ви хан, преди да продължим към Единбург и оттам към дома.

— Положението в Бомонтен май е добро — каза мистър Монтеро, — обаче се носят слухове, че Ришарт е в безизходица под ботуша на граф Дюбел.

Като чу името Дюбел, старицата се изплю на земята, а по-младите жени зажужаха като кошер бесни пчели.

— Аз се връщам в Бомонтен — заяви Сорша. — Време ми е.

— Мисля, че и ние трябва да се приберем — обърна се Тулия към мъжа си. — Можем да живеем при майка ми и баща ми…

— Не — отсече мистър Монтеро. — Когато принцът си възвърне престола, а аз — собствеността, тогава ще се върнем. Но не и преди това.

— Принц Рейнджър? Но той… е мъртъв! — Сорша ги погледна, търсейки потвърждение на думите си.

— Носят се слухове, че е успял да избяга от тъмницата на графа и сега събира армия, за да отвоюва страната си. — Лешниковите очи на мистър Монтеро запламтяха в зелено.

Рейнджър видя как изражението на Сорша се промени от удивление в удоволствие, а после в ужас.

Сорша гледаше ту Рейнджър, ту мистър Монтеро.

— Не… не мога да… да повярвам — измрънка тя. — Джефри ми каза, че граф Дюбел е пленил Рейнджър и го е убил.

— Не знам кой е тоя Джефри, обаче има грешка, ще ме прощава. Онзи млад мъж е креел в тъмница години наред и с Божията милост е успял да избяга.

— Кога? — попита Сорша.

— Вестта ни застигна още преди три години. — В гласа на Тулия звънна безнадеждност. — Прочетохме я в един английски вестник. Обаче пресата е известна с това, че мъти главите на хората и ги кара да вярват на измислици.

Три от момичетата заобиколиха майка си. Едно я прегърна.

Свещеникът заговори тихичко в ухото й.

Тулия избърса една сълза, кимна и изправи гръб.

— И така! — Мистър Монтеро плесна с ръце. — Колко стаи ще искате?

— Една — отвърна Рейнджър.

Всички се обърнаха и го зяпнаха, сякаш той беше дресирана мечка, която току-що е проговорила с човешки глас.

— Една? Какви ги говориш? Нали каза, че с теб няма да… — Сорша замлъкна.

— Няма да те оставя. — Той взе ръката й и я стисна. — Твърде опасно е.

Тя изпърха с мигли под напрегнатия му взор. Във вълнението си бе забравила да модулира своя глас. Зоркото око несъмнено би забелязало, че тя се държи както женска — с мъжкаря си.

А високият, широкоплещест свещеник определено имаше орлов поглед. Той дойде при тях и ги изгледа сурово.

— Женени ли сте?

— Женени? — изхъмка мистър Монтеро. — Отче Терънс, май трябва да си сложите очила. Това са мъже.

— Малкият е жена, нещастнико! — Тулия заби лакът в ребрата му.

— Не е вярно! — рече той, но на секундата огледа Сорша от глава до пети. — Боже! — невярващо възкликна той.

— Веднага го разбрах — заяви Тулия.

— Жено! Лъжеш! — Очите му се оцъклиха страшно и той впи поглед в съпругата си.

— Напротив. Бомонтенките имат усет за тези неща — надменно изрече тя.

Рейнджър ги слушаше и им гледаше сеира. Бременната жена застана близо до него, погледна го развеселено и подхвърли:

— Мама и татко вечно се дърпат за нещо.

Тогава съпрузите заявиха в един глас:

— Не можете да останете в една стая, ако не сте женени.

— Има и изключения от правилото — допълни младата булка.

Рейнджър я озари с усмивката си.

— Млада госпожице, останахте ли вярна на църквата ни? — попита отец Терънс.

— Да — отмаляло отвърна Сорша.

— Знаеш колко сме строги в това отношение — намеси се Тулия. — Не сме като англичаните или шотландците. Разпуснати хора без капчица нравственост!

— Налага се да нощуваме в една и съща стая — Рейнджър използваше създалата се ситуация за свои цели, но не говореше празни приказки. Не би оставил Сорша сама. Групичката беше прераснала в тълпа от двайсетина зяпачи и той обяви на всеослушание: — Има такива, дето искат да я пратят на оня свят.

— Арну! — Сорша го изгледа яростно. — Стига си правил сцени!

— Няма да те оставя сама.

— Очевидно е, че сте спътници. Познавате се… много добре. Ако ни убедите и че сте женени, няма проблем да ви дадем една и съща стая. — Кафявите очи на отец Терънс ги заковаха на място.

Рейнджър зачака да види дали Сорша ще излъже свещеника.

— Ъ-ъ, ами то ние определено сме… — Както и да го въртеше, тя си оставаше прекалено близко до истината. — Ако приемем, че клетвите за вярност, които си разменихме, са един вид съюз, тогава бихме могли да кажем, че…

— Не сме женени — равнодушно я пресече Рейнджър.

— Трай, Арну! — разгневено изсъска Сорша.

— Значи имаме налице разногласие — обобщи отец Терънс.

— Отче, има ли къде да поговорим насаме със Сорша? — Рейнджър скочи от коня и протегна ръце, за да й помогне да слезе от седлото.

— Църквата е нататък по улицата — посочи с ръка свещеникът. — Там може да си поговорите необезпокоявано.

Сорша се плъзна в обятията му с непринудеността на жена, която е свикнала на интимност с него. Той я задържа малко повече от нужното, взря се в очите й и с удоволствие видя как клепачите й трепнаха, а страните й се изпълниха с цвят.

Може би не го съзнаваше, но за всички присъстващи беше очевидно: тя беше неговата жена. Той положи ръце на кръста й и меко изрече:

— Помниш ли какво каза мадам Пинчън за убийците? Победила си първия, обаче по пътя ни чакат още, по-умни от този. Те са умели. Може би дори са тук, сред тази тълпа.

— Тези хора са добри — заяви тя след един кратък поглед.

Той обърна лицето й към своето с пръст на брадичката.

— Откакто излязохме от каменния кръг, непрестанно съм нервен — за жалост това беше истината — и се доверявам на инстинктите си повече, отколкото на тези хора тук. Хайде. — Той я поведе към параклиса, в чийто двор имаше малко гробище, заслонено от мощен дъб. Картината поразително наподобяваше черквите в Бомонтен и Ришарт.

Рейнджър бутна тежката врата и силата на спомена едва не го преви на две. Устоя единствено заради измамата, която трябваше да извърши. Но миризмата на свещи, видът на дървения олтар със златотканата покривка, сребърният кръст и статуята на Девата тъй силно му напомниха за всички черквици в Ришарт, които беше обиколил като малък принц.

Тогава тяхната красота и спокойствие не го трогваше; гледаше на това като на досаден дълг.

А сега му се струваше, че си е у дома.

Не можеше да проумее разностранните си чувства. В непрогледната тъмница на граф Дюбел беше започнал да се съмнява в Бога. Така усърдно се молеше — първо за отмъщение, после за бягство и накрая за смърт. Беше се измъкнал от зандана чак когато се беше отрекъл от Господ.

Ако божието присъствие осеняваше тази земя, Рейнджър още не беше видял доказателството.

Погледна Сорша. Тя беше коленичила смирено, устремявайки поглед към олтара. Устните й шептяха молитва, пръстите й стискаха сребърния кръст, който още висеше на шията й.

Кръст, досущ като този на сестрите й.

Кръстът беше единственият предмет, който я свързваше с Кларис и Ейми. Беше чул с какъв копнеж говори за сестрите си и ако беше по-друг тип човек, щеше да изпита вина за писмата, които носеше в дисагите си. Писмата, написани с любов от Кларис и Ейми до сестра им Сорша.

Вината нямаше място в кроежите му.

Но ето че усети как в гърдите му напира молитва. Не благочестива, но за сметка на това пък искрена. „Нуждая се от Сорша, Боже мой. Нека бъде моя. Не позволявай да загине.“ Защото, ако попаднеше в ръцете на похитителите, плановете му пропадаха.

Ако я нямаше да го дразни и закача, да му додява с неприлични въпроси, светлината щеше да изчезне, реките щяха да спрат да текат и той щеше завинаги да заживее в сянка.

Уф — ама че глупави, лигави чувства. Временна слабост, резултат от твърде малкото храна и твърде многото тревоги.

Сорша изящно се изправи на крака и му се усмихна.

— Не е ли прекрасно тук?

— Да. Чудесно място за сватба.

— Какви ги дрънкаш? — Тя още не разбираше. Още не беше проумяла намеренията му — и ако нещата протечаха по план, нямаше да се усети, преди да е изправена пред свършен факт.

— Трябва да се венчаем в тази черква, защото няма да те оставя самичка. — Рейнджър успя да го каже, все едно че ставаше дума за нещо прозаично.

— Не мога да се оженя за теб. Не е необходимо.

— Необходимо е, ако смятат да ни разделят за през нощта. — Той внимателно започна да излага доводите си. — Все тая. Ние сме към различни църкви.

— Да, вярно. — Тя му се усмихна мило. — Мой сладък, глупав Арну, какво значение има това?

— Според католическите обреди — Рейнджър подбираше внимателно думите си, за да не излезе по-късно, че се е представил за католик — бракът е недействителен, ако и двамата младоженци не са се причестили. Така ли е във вашата църква?

— Не. Много отдавна Бомонтен и Ришарт са били католически страни. Обаче ние сме две малки царства, сгушени в планината. Зимите са тежки и в края на петнайсети век сме имали свой кардинал и сме движели нещата по собствен почин. Обаче често се случвало двата народа да се женят за католици — привърженици на старото време или чужди поданици. Ето защо в особени случаи като нашия отец Терънс има разрешително да ни венчае незабавно, без да се интересува от каква религия сме, без трикратно известяване на годежа и други ритуали, крепящи благоприличието.

— Какво ще рече „особени случаи“? — Сякаш Рейнджър не знаеше!

— Цялото село мисли, че сме споделяли благословията на брачното ложе, а и ти настоя да ни дадат една стая. Всички останаха с впечатлението, че вече сме консумирали връзката си. — Тя въздъхна горестно. — За съжаление нещата не стоят така.

Само почакай!

— Такива „бракове“ официално се признават от църквата за действително сключени. Обикновените хора им викат „от пързалката в леглото“.

Той се захили. Отдавна не беше чувал този идиоматичен израз.

— По-добре да идем в друго село, в друг хан. — Обаче копнежният й взор опровергаваше монотонния тон, с който изрече думите. Ясно беше, че желанието й е да остане при своите сънародници.

Малко усилие от негова страна, и тя щеше да се навие.

— Наблизо няма нито друго село, нито друг хан.

— Тогава се налага да пренощуваме в някоя ферма или на полето. Няма да ни е за пръв път.

— Още убийци ме чакат там, където знаят, че трябва да сме по пътя за Единбург. И мадам Пинчън ти го каза същото.

Сорша кимна с нещастно изражение.

— Ако парите, които задигнах от първия убиец, са някакъв показател, граф Дюбел плаща добре.

— Ти пък откъде знаеш за граф Дюбел? — настръхна тя.

— Мистър Монтеро го спомена. — Рейнджър трябваше да внимава. Сорша беше доверчива, прекалено доверчива, но не беше глупава. Трябваше да я придума ласкаво, не да я изплаши. — Няма да те оставя да нощуваш сама. Знаеш, че няма да си позволя повече, отколкото ти ми позволиш. Разбирам къде ми е мястото в живота ти. — Преди много време щеше да се бои да дрънка такива крещящи лъжи в църква, но сега даже не трепна. Важно бе единствено да спечели Сорша и да си върне кралството.

— Брак между мен и мой нисшестоящ е забранен.

— Нали каза, че свещеникът може да ни венчае.

— Можеше да ни венчае, ако не бях принцеса…

— Нали уж каза, че вероизповеданието няма значение! — Рейнджър я погледна уж смутено с огромните си, прелъстителни очи.

— Простолюдието може да се жени както си иска, но ние, владетелите на Ришарт и Бомонтен, сме като английските крале — водачи на църквата. Като член на кралското семейство годеникът ми трябва да се числи към Църквата на Планината.

— Защото ти стоиш начело на църквата. — Той сви рамене. — На никого няма да кажем.

— Не е толкова просто.

— Ако се оженим, не можем да прекараме нощта в едно легло. Схващаш ли?

Той схващаше, тя — не.

— Защото твоят принц е жив.

— Това е само мълва. — Тя постави пръст на устните му.

— Но може да е вярна.

— Може би. — Не звучеше убедено.

— Няма ли да си по-щастлива да се омъжиш за него, отколкото за някой друг?

— По всяка вероятност Рейнджър ще е най-малкото зло.

Рейнджър потрепери. Не на този отговор се надяваше.

— Но аз няма да прекарам живота си с мисълта, че слухът може да е верен. Не, Рейнджър не е проблемът. Проблемът е, че ако вляза в моята църква и изрека брачните обети, за да се обвържа с теб, после не мога да изконсумирам тази женитба.

Той отвори широко очи, уж в недоумение. Сорша въздъхна и се помъчи да обясни:

— Щом е имало свидетели от моя народ, ще се наложи да кажа на баба, на кардинала и на епископа. Те ще поискат анулиране и ще се наложи да се закълна, че между нас не е се е случило нищо. Не ще съм способна на такова нещо, ако действително прекараме нощта заедно.

— Че ти наистина ли щеше да ми се отдадеш? — За пръв път Рейнджър осъзна колко малко се интересува годеницата му от кралския разкош и изпита опасно топло чувство на гордост. Сорша го харесваше такъв, какъвто е — беден, невеж, прост.

— Разбира се, че щях да ти се отдам.

— Но ти си принцеса.

— Екстазът няма да навреди на нито един от двама ни. — Тя прокара гладкия си пръст по брадясалото му лице. — Лаская се от мисълта, че аз съм жената, която може да те докара до върха.

— Да. — Той инатливо се върна на безспирния си рефрен. — Но аз няма да те оставя сама, а ние няма да мърдаме оттук.

— Ох. — Тя устреми взор към тавана, сякаш молеше за Божествена намеса. — Ти си невъзможен!

— Ако те закарам жива в Бомонтен, сигурно ще получа голяма награда. Като труп не струваш нищо.

— Някой мисли другояче — озъби му се тя, после прехапа устни.

— Не е кой знае колко трудно да те убие човек, нали? — За първи път той позволи на глупашката си фасада да се пропука и й позволи да зърне колко опасен може да бъде.

— Не, не е. — Тя отстъпи назад.

— При тези обстоятелства, Ваше височество, — той умишлено използва титлата й, за да й напомни коя е, — трябва да се възползвате от всяка хитрина, която ще ви заведе жива до родината. Важно е да останете жива.

Сорша се отдръпна от него. Показа му гръб. Плъзна пръсти по полираната дървена пейка.

— Майка Брижет ми каза почти същото — изрече тя толкова тихо, че Рейнджър трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Добре. — Тя кимна бавно. — Ще се оженим.

— Обещавам, че с мен ще си в безопасност.

— Никога не съм се съмнявала в това, Арну — усмихна се тя.

Сладко смело момиче. Колко добре прие поражението си!

Когато истината излезеше на бял свят, сто на сто щеше да признае пълния си разгром със също толкова достойно.