Кристина Дод
Принцът се жени (22)

21

Рейнджър се облегна на вратата на спалнята и видя как Сорша наглася бутилка вино и кафяви хартиени пакети в дисагите си.

— Какво правиш?

— Стягам си багажа.

Значи още му се сърдеше.

— Добра идея. Трябва да стигнем до Единбург, преди убийците да са открили къде сме.

— Не съм се запътила към Единбург. Или поне не още.

— Какво искаш да кажеш? — Той изпъчи гърди.

— Искам да кажа, че отивам да се видя със сестра си. Помниш ли я? Кларис, тая, дето се е омъжила за шотландски граф? Графът, чието имение е само на един ден езда от Единбург? — Сорша извиси глас. — Да не си въобразяваше, че ще стигна толкова бързо до сестра си и няма да отида да я видя? — Тонът й отново стана нормален. — Пък и веднъж добера ли се до Фрея Крегс, Робърт ще ме изпрати под охрана до кораба за Франция.

— Ти първо иди там. — Рейнджър насити гласа си с презрение.

— Ще ида, а после ще се добера безопасно и до Единбург, защото ще се движа в посока, противоположна на очакваната от убийците.

Беше права. Не му беше приятно да го признае, но в това отношение тя беше права.

— Да не би да си въобразяваш, че ще те пусна самичка?

Тя положи ръце на кръста си и го погледна право в очите.

— Не. Напълно съм уверена, че лесно ще си намеря стражи от това село. О! — Тя се направи на изненадана. — Предполагам, че и ти ще искаш да дойдеш, за да защитиш капиталовложението си. В края на краищата, преживял си толкова трудности, за да откриеш принцесата, която не е топлила ничия постеля.

Рейнджър беше дошъл тук с намерението да се изясни със Сорша. Да се вслуша в съвета на мъжете и да й се извини, въпреки че беше прав. Да я убеди в правотата на своята гледна точка.

Но когато тя му се изрепчи — толкова дръзка и цапната в устата — гневът му пламна. Къде се беше дянала веселата му спътничка? Кога беше станала свадлива и вироглава?

Мъжете от Нова Проспера бъркаха. Рейнджър трябваше да вярва на собствените си инстинкти. Снощи беше доказал, че може да я подчини с любенето си.

Сега тръгна към нея, стараейки се да излъчва мрачна решителност.

Тя не помръдна.

Той се извиси над нея.

Тя не промени войнствената си поза.

Рейнджър обви ръце около кръста й, притегли я към себе си и впи устни в нейните. Целуна я, влагайки цялата си опитност, подклаждана от страстта, която Сорша събуждаше у него.

Първоначално тя не откликна. Тялото й висеше като безжизнено, ръцете й се полюшваха отстрани, студените й устни не трепваха.

Постепенно Сорша се съживи. Пръстите й стиснаха мускулестите му ръце, плъзнаха се по бицепсите му и го притеглиха към тялото й. Устните й омекнаха под настоятелния му език. Тя го допусна в сладката пещера на устата си, отговори на нежните му ласки и дори започна да изследва устата му с неутолимо любопитство.

Допирът на заоблените й форми накара кръвта му да кипне. Споменът за страстната нощ, която бяха споделили, се завърна. Рейнджър си представи всички огнени любовни дуели, които ги чакаха в бъдеще. Пожела я толкова силно, та си помисли, че никога няма да й се насити. Сорша се превръщаше в негова мания. Той понечи да я бутне на леглото…

И в главата му звънна предупреждение.

Трябваше да тръгват сега.

Но тя отвръщаше на желанието му.

Трябваше да избягат от Шотландия.

Но целувките й бяха сладки като мед.

Лешоядите се сбираха за пир. Със Сорша нямаха много време, за да спасят себе си и своите царства.

За пръв път в неговия живот дългът и страната му можеха да се пръждосват. Нужна му беше цяла вечност, за да се налюби с жена си.

Рейнджър не разполагаше с цяла вечност и затова строго си припомни защо е започнал това — да й покаже колко силно е привързана към него. Беше постигнал целта си. И то напълно.

Постепенно се отдръпна. Целуна я по челото, по клепачите. После отново се отдръпна.

Най-накрая тя възвърна равновесието си. За миг се поколеба какво да прави, после си оправи полата и корсажа.

Той беше отбелязал важна победа — тя не можеше да му устои. Но когато Сорша вдигна глава, лицето й беше безизразно.

— Ако си свършил да ме лигавиш, предлагам и ти да си стегнеш багажа. Потеглям след час и няма да те чакам.

Рейнджър се надяваше, че изумлението му не си е проличало.

— Заминаваме за Единбург — отвърна той в отчаян опит да възвърне нещо от авторитета си.

— Аз отивам при сестра си. Ти можеш да ме придружиш до Фрея Крегс или да отидеш в Единбург — прав ти път.

 

Криволичещият път до Фрея Крегс беше по-добър от всички досегашни пътища в Шотландия, но това изобщо не оправи настроението на Рейнджър. Най-малкото, защото убийците можеха да дебнат отвсякъде. Имаше премного места за засада: хамбари, камари камънаци, самотни прави отсечки. Отдавна чакаше опасността и се чувстваше схванат от напрежение, въпреки факта, че всички селяни с коне от Нова Проспера яздеха с тях. Рейнджър обаче чувстваше надвисналата катастрофа.

Мъжете биха му казали, че катастрофата е станала още когато е излъгал съпругата си, принцеса Сорша.

Рейнджър се взря в нея. Тя яздеше дръзко изправена. Панталоните се виждаха под заметнатите и фусти. Свитата селяни я обграждаше плътно, не само за да я пази, но и за да се наслаждава на вниманието й.

Мъжете, разбира се, бяха изтощени от сватбената веселба, която бе продължила до късно, но храбро следваха Сорша. Тя ги омагьосваше, тя ги водеше напред с усмивките си, подкупваше ги със сладките си песни, а те бяха готови на всичко за нея.

Жена му не си даваше труд да оплете мрежите си около него. Даже не го поглеждаше.

Рейнджър откри, че ревнува от другите мъже. От стария Монтеро, румения млад Адриан, набития Чонсъри, нежния като момиче Савил, якия Алрой и зет му Върнън, и от още шестима други. Нямаше значение, че никой от тях не може да се мери с него по младост и сила на характера, да не говорим за благороден произход. Всяка усмивка, която Сорша им отправяше, всяка тяхна добродетел, която тя превъзнасяше, всяка песен, която им пееше, го вбесяваха.

След като това продължи три часа, той вече не издържаше. Конете трябваше да си поемат дъх. Мъжете също имаха нужда да си починат. А той беше длъжен да си върне вниманието на Сорша.

Пред тях се извисяваше дълбока клисура. Пътят се виеше през стръмни скали и Рейнджър трябваше да знае на какво са способни тези хора.

Поне така се залъгваше.

— Спрете!

Мъжете дръпнаха юздите и го погледнаха въпросително. Сорша го изгледа яростно, казвайки му безмълвно какво мисли за него.

Тъжно: Рейнджър предпочиташе това пред пълното й пренебрежение. Обаче игнорира злобата й и посочи пътя.

— Това място ми напомня за клисурата Сперанса в Ришарт.

Старите мъже погледнаха надолу и кимнаха.

— Много кражби и убийства ставаха там — добави Монтеро.

— Точно така. Преди да влезем, искам да знам на какво сте способни с оръжията. — Ако предполагаше правилно, селяните от Нова Проспера имаха безпогрешен мерник като всички мъже от Ришарт и Бомонтен, особено при стрелба с лък. Мъжете в двете планински царства знаеха как да бранят семейство и имот.

Селяните се ухилиха от ухо до ухо и наизвадиха оръжията от дисагите си — пищови, мускети, лъкове.

Една скална плоча се простираше далеч на поляната, близо до едно ударено от мълния дърво.

— Вие с мускетите, целете се в центъра на камъка. Вие с лъковете — в центъра на ствола. — Рейнджър извади собствения си лък. — Давам пет гвинеи на човека с най-точен мерник.

— Кой ще определи победителя, Ваше височество? — попита Алрой.

— Аз — изхили се Рейнджър.

Мъжете погледнаха лъка в ръцете му, изстенаха и после се засмяха. Рейнджър прихна заедно с тях.

Строиха се в редица и започнаха да стрелят. Правеха го заради удоволствието от играта, не заради наградата.

— Ти се оглеждай за нападатели — нареди Рейнджър на Сорша, мислейки, че така ще я постави на място.

Но тя не изглеждаше сплашена. Всъщност изглеждаше нетърпелива.

— Колко ще трае това? Искам да стигнем до имението Маккензи час по-скоро. Искам да видя Кларис още тази вечер.

— Това е за твоята собствена безопасност — обясни Рейнджър.

— Мислех, че искаш да се изфукаш с уменията си в стрелбата — гласеше отговорът й.

— Аз съм принцът. Не ми е нужно да се фукам. — Макар че му беше минала мисълта как тя може би ще се възхити на неговото майсторство.

Същата мисъл определено беше хрумнала и на селяните, защото те се дразнеха един друг, докато стреляха.

— Откажи се, Монтеро. Толкова си одъртял, че ръката ти трепери и вместо дървото ще улучиш скалата.

— Хей, Октавий! Ще улучиш само ако целиш тъща си!

— Всички да залегнат! Савил държи зареден мускет!

Обаче изстрелите бяха добри и точни, и Рейнджър щеше да се затрудни с определянето на победителя. Но първо трябваше сам да си опита късмета. Приближи коня си и вдигна лъка.

— Рейнджър! — Гласът на Сорша бе сподавен и настоятелен. Сега, когато я пренебрегваше, тя търсеше вниманието му.

— Чакай малко? — Замижа и се прицели.

— Рейнджър, идват някакви мъже!

Той прецени ситуацията за по-малко от секунда. Врагът ги причакваше, точно както се беше опасявал. За противника щеше да е много по-лесно да ги нападне в клисурата, но чувайки изстрелите, бяха решили, че някой се опитва да им отмъкне плячката. Сега се спускаха към тях, движейки се бързо и ловко, плъзгайки се от едно прикритие към друго, мъчейки се да оползотворят всеки изстрел. Бяха професионалисти; наемници, назначени с една цел — да убият Сорша, Рейнджър, или и двамата.

Обаче мъжете от Нова Проспера дадоха незабавен отбой, обърнаха конете и с боен вик направиха кръг около Сорша. А тя, каквото умно момиче си беше, се прилепи към врата на коня и започна да обикаля в кръга. Някои вражески изстрели можеха да улучат месо, но не лесно и не това на желаната мишена.

— Бягайте, Ваши височества! — кресна Монтеро. — Бягайте към Единбург. — Ние ще им попречим!

Рейнджър видя бунтовния поглед на жена си, но когато й махна с ръка да тръгва, тя се подчини.

— Искат нас! — изкрещя той. — Заминем ли си, ще се опитат да ни последват, и нашите хора ще ги задържат!

Тя кимна и продължи да препуска бясно. Преминаха едно село, после отново излязоха на равното. На пътя пред тях имаше хамбар от едната страна и горичка от другата, сред които Рейнджър зърна движение и моментално разбра къде е втората засада. Поизмъкна пистолета от пояса си, така че да му е под ръка. Лъкът вече беше в ръцете му.

Двама конници ги атакуваха от хамбара, един — от горичката.

— Към дърветата! — заповяда на Сорша.

Но тя изпълняваше командата му още преди да я е чула. Втурна се в горичката, като ловко избягваше клоните и използваше дърветата за прикритие.

Един от конниците се впусна подире й.

Двама препуснаха към Рейнджър, един от ляво и един от дясно.

Той опъна лъка си. Не видя къде е попаднала стрелата, но чу внезапно секнал вик. Приведе се ниско на седлото и хукна в посоката на звука. Един куршум профуча край него, близвайки врата на коня. Аланджей потрепери, изправи се на задните си крака и затанцува в кръг.

— Кротко, момче, кротко! — занарежда Рейнджър и успя да се задържи на седлото. — Кротко, момче. Добро момче! — Тъкмо си възвърна контрол, и за миг зърна как сред дърветата се разнесе облаче барут.

Когато покрай него префуча още един куршум, той използва юзди, колене и обичта на Аланджей към него, за да се насочи към горичката.

— Сорша!

— Сорша! При мен!

При звука на своето име и думите, извикани на родния й език, Сорша застина на място. Но въпреки че гласът й беше познат, това не беше дълбокото ръмжене на Рейнджър.

Кой ли бе?

Около нея дърветата се сляха в едно. Тя се запромъква между клоните, знаейки, че така е по-трудна мишена. Листата я шибаха в лицето. Дъхът й гореше в дробовете. Обаче ръцете й здраво стискаха юздите и Завоевание се водеше лесно през гъсталака. Още бяха живи, но вече наближаваха края на горичката. Преследвачът й искаше да я изкара на ливадата, където щеше да бъде лесна мишена.

Трябваше да остане жива.

— Сорша! — Отново я повика странникът. — Нека ти помогна!

Кой ли беше?

— Нека ти помогна отново!

Дърветата свършиха. Тя чу пращенето зад себе си и ездачът излезе от гъсталака.

Да остане жива.

Сорша видя един огромен плешив мъж на грамаден кон. Лицето му беше изподрано и подпухнало. Бледите му очи бяха присвити. Мъжът носеше кинжал и сабя.

— Джефри! — Сега го позна.

Джефри беше довереният телохранител и посланик на баба й, човекът, който беше завел Сорша в шотландския метох от убежището й в Англия; човекът, който уж я защитаваше от беди — човекът, който бе насочил пистолет към нея.

— Мръсник! — изпищя гневно тя и очите й се свиха в цепки. Как смееше! Как смееше да й насочва пистолет!? Как смееше да й мисли злото!

Оръжието в ръката му трепна. Той стреля. Но не улучи. Тя профуча край него обратно сред дърветата. Видя как един — не, двама ездачи препускат към нея.

Рейнджър, който яздеше с всичка сила. И втори мръсник, който го следваше по петите.

Щом я зърна да се насочва към него, вторият мръсник се ухили, показвайки черните си зъби. Повдигна мускет, прицели се…

И Рейнджър се обърна, за да забие куршум в гърдите му. Кръвта рукна. Мъжът се олюля и се катурна от коня си.

Рейнджър отново се втурна към нея. Твърде късно.

Джефри се носеше към него с вдигната сабя. Рейнджър зърна проблясъка на стомана тъкмо навреме. Скочи от седлото и падна по гръб на земята. Ударът на Джефри изсвистя там, където допреди малко беше тялото му.

Аланджей побягна в галоп. Джефри обърна коня си към Рейнджър, решен да не изпусне плячката си.

Принцът лежеше неподвижен. Замаян? Или мъртъв?

Боже, дано не е мъртъв!

Погледът на Джефри не се отклоняваше от проснатото тяло.

Сорша видя протегнатия клон.

Джефри — не.

— Джефри! — изпищя тя.

При звука на гласа й той се обърна и дебелият клон го помете от седлото, като същевременно изпука при силния сблъсък. Сорша с облекчение си пое дъх и се замоли Рейнджър да стане.

Дори повален на земята, Джефри изглеждаше страшен, но Сорша и Завоевание нямаше да се поколебаят да го стъпчат, ако от това зависеше животът на Рейнджър.

И тогава, слава богу, Рейнджър се размърда. Бе жив. Поклати глава и криво-ляво се изправи. Прецени ситуацията с един безмълвен поглед и нападна запъхтяния Джефри. Направо скочи върху него. Заби юмрук под брадичката му.

Главата на Джефри се килна назад и той се завъртя като дервиш. Сорша зърна блясъка на нож в ръката му.

— Рейнджър, внимавай! — Глупаво бе да му крещи предупреждения, но вече бе доказала, че е глупачка.

Рейнджър сграбчи ръката на Джефри. Мъжете се сбориха. Мускулите им се издуваха от напрежение.

Баба й беше избрала Джефри заради силата му. Той беше човек канара, много по-огромен от Рейнджър.

Сорша не можеше да си седи на Завоевание и да гледа схватката. Затова си потърси оръжие.

Клонът. Тя улови провисналия му край, увеси се на него с цялата си тежест и го скърши. Понесе се към биещите се мъже, вдигна клона над главата на Джефри… и двамата се претърколиха. Сега Рейнджър беше отгоре. Сорша беше безсилна.

Ножът изчезна без предупреждение. Чу се хъркане и тя осъзна: някой беше намушкан.

Тя скочи от седлото и хукна към тях.

Рейнджър се изправи несигурно; ръцете и ризата му бяха оцапани с кръв. Той погледна Джефри.

Острието беше забито в гърдите на изменника.

Сорша спря. Облекчението й беше толкова голямо, че тя се олюля замаяно. Рейнджър бе жив. Единствено това имаше значение. Рейнджър бе жив.

Той я погледна.

— Добре ли си?

— Да. Само… да.

Рейнджър се надвеси над гърчещия се Джефри.

— Граф Дюбел ли те нае?

Джефри се засмя глухо.

— Преди много години.

— Защо? — Сорша коленичи до него. — Защо предаде баба?

— За пари. Вечната причина, нали, Джефри? — Рейнджър се изправи и подсвирна на конете да дойдат.

— Той каза… той каза… защо да работя за една жена, когато мога да работя за него? — Джефри се сви от болка.

— Няма мъж, по-корав от баба ми. — Сорша докосна рамото му.

— Не. — Дъхът на Джефри излизаше със свистене. Рейнджър уви юздите на Аланджей и Завоевание около един клон. Огледа се предпазливо наоколо и Сорша разбра, че той е готов всеки миг да я грабне и да побегне с нея.

Но мисълта да остави някого да умре сам, пък бил той и Джефри, й бе противна.

— Вие… вие, принцесите, бяхте толкова мили момичета, хубави и нежни — измърмори той. — Бяхте добри с мен.

— Да. — Сорша и нейните сестри действително се бяха отнасяли добре с Джефри.

— Не можех да ви убия. — Джефри се опита да си поеме въздух, но вместо това се закашля. — Затова ви изпратих надалеч… та да не може никой да ви открие. А той разбра…

Рейнджър погледна опустошенията, които бяха нанесени на малката горичка.

— Джефри! — силно извика той. — Колко убийци има още?

Джефри като че ли не го чу. Очите му се бяха оцъклили и той се взираше в Сорша, сякаш не можеше да откъсне поглед от нея.

— Ти ми беше сърдита, когато стрелях по тебе!

— Ръката ти трепна.

— След толкова много години… пак ми беше непосилно да те убия. — Кръвта се стичаше от устните му. — Когато си сърдита, приличаш… на баба си.

Гръмовният тропот на копита разтресе земята. Рейнджър се взря в пътя и извика настоятелно:

— Джефри! Какво е възнаграждението за главите ни?

Джефри блуждаеше в друг свят и имаше очи само за Сорша.

— Когато разбра, че си… жива… ми даде последен шанс. Реши, че щом ме познаваш, ще тръгнеш с мен, но аз още не можех да го направя.

Рейнджър дръпна Сорша и я изправи на крака. После чуха вика и той се отпусна.

— Това са мъжете от Нова Проспера. Засега сме в безопасност… Ще яздим до Единбург и си отиваме у дома възможно най-бързо.

— Без значение колко щеше да ми струва, не можех… да те убия — продължи Джефри със същия унесен глас. — Виж, него можех да утрепя. — Погледът му се плъзна към Рейнджър. Внезапно в замъглените му очи проблесна искрица разсъдък. — Наградата за главите ви беше хиляда златни гвинеи, Ваше височество. Сметнете сами колко ловци са по дирите ви.

Рейнджър хукна към пътя и замаха на селяните.

— Предайте на кралица Клаудия… — със сетни сили прошепна Джефри, — че в крайна сметка не я предадох.