Кристина Дод
Принцът се жени (2)

1

На един остров, недалеч от северозападното крайбрежие на Шотландия, 1810 г.

Сорша не знаеше какво всъщност дири; прекара цялото лято в наблюдения, само за да забележи отминаването на нетрайната топлина. Към края на октомври се взираше в пълноликата луна, а две седмици по-късно видя пристигането на Макларън в плиткото пристанище, където той идваше от сушата два пъти годишно, за да разтовари доставките от месо, вино и платове. Гледаше зорко облаците на първата снежна виелица, която се беше извила на хоризонта, а после беше връхлетяла островчето като ненаситен великан. Побеснялото море се беше превърнало в пяна от зелена мътилка.

Всяко от тези събития бе част от обичайния кръговрат на острова.

Днес тя се разхождаше по каменистия плаж и събираше плавея, изхвърлен от бурята. Вълните още помитаха брега, а облаците препускаха по прозрачната синева на небето. В пукнатините на невиделите слънце скали още имаше лед. Вятърът свиреше в ушите й, издуваше дрехите й. Червената коса се разпиля изпод шала и се развя около лицето и. Сорша отвратено изплю един кичур от устата си. Трябваше да се прибира, обаче манастирът имаше нужда от дърва за огън; пък и самата тя се чувстваше дива и неспокойна като морето.

Преброди плажа и струпа голите клонки върху едно старо, продрано платно. После замръзна на място. Наляво се виждаше единствено тънката линия на хоризонта, където океанът се сливаше с небето, а надясно — брегът на Шотландия, който приличаше на зелено-кафява гърбица. Не бе стъпвала на суша от седем години, обаче не можеше да се отърве от гнетящото усещане, че се налага да предприеме нещо.

Дразнещата логика, която баба й я бе задължила да изучи, бодеше съвестта й като фина игла за бродерия.

Папа беше мъртъв. Беше загинал в битка, докато освобождаваше кралството си от революционерите.

Според вестника, донесен от мистър Макларън, баба й стоеше начело на Бомонтенското правителство и управляваше мъдро страната.

Значи довереният прислужник на кралица Клаудия трябва да се е появил, за да отведе престолонаследницата в родината.

И така, къде се бавеше Джефри? Защо големият, плешив, мускулест пратеник още не беше дошъл?

През десетте години на изгнанието си в Англия Сорша бе видяла Джефри веднъж, когато бе дошъл посред нощ, за да я отведе тайно от дома на заточените бомонтенски монархисти, осигурили й приют. По време на отчаяното им, припряно пътуване на север, не спря да й повтаря, че нещата се развиват много зле, и че революционерите са платили на професионални убийци да я ликвидират. Настоя тя да остане в абатството, докато той не се появи с новината, че вече всичко е наред.

Сега в съзнанието й неизменно изплуваше въпросът, дали Джефри е жив. Затова ли не се появяваше? Нужно ли беше да вземе нещата в свои ръце и сама да замине за Бомонтен?

Докато се взираше в белите гребени на вълните и размишляваше върху евентуалното си пътуване, Сорша потръпна от страх.

Баба й се бе погрижила внучката й да получи най-доброто образование, но така и не успя да я научи на кураж.

Слънчев лъч светлина премина по водната повърхност, оцветявайки я в синьо, и изведнъж някакво движение привлече вниманието й. Сорша заслони очи с ръка и се взря в далечината. Една малка рибарска ладия се носеше по бушуващите вълни. Младата жена се изкатери на скалите, без да я изпуска от поглед. Дали някой нямаше нужда от помощ?

Това беше една от първостепенните цели на манастира, да осигуряват помощ на безпомощните, изхвърлени на плажа моряци, или да ги погребват с нужните молитви.

Едно течение подхвана ладията, запращайки я към брега.

Сорша се огледа за дълга пръчка или нещо друго, което да й послужи за кука, но не откри нищо подходящо.

— Хайде! Хайде, ела по-близо! — нетърпеливо извика тя на лодчицата, защото колкото и да не искаше да влиза в ледените води, дългът й — вездесъщият й дълг — щеше да я принуди на саможертвата.

Ладията изглежда я чу, защото идваше все по-близко и по-близко. Сорша се покатери още по-високо, мъчейки се да види дали вътре има някой… и тогава, досущ като непослушно дете, лодката спря тъкмо преди прибоя.

— Не спирай сега! — извика Сорша.

Ладията измина още няколко метра.

Сорша свали наметалото и ботушите си, завърза полите си нагоре с колана, направи недоволна гримаса и се хвърли във вълните. Ледената вода я остави без дъх, опари голите й крака, накваси тежко роклята й. Сорша се пребори със силното течение и с прибоя, за да се довлече до лодчицата. Една голяма вълна бутна ладията към нея и Сорша за малко да я хване. Вгледа се в прибоя, прецени момента и отново се опита да я улови. Този път успя, набра се на ръба и надзърна вътре. Нищо. Никакво тяло.

Сорша въздъхна облекчено и отиде до носа на лодката. Благодарение на силата, придобита чрез физическия труд в манастира, успя да я извлече на брега. Стърженето на дървото върху пясъка бе най-сладкият звук, който някога бе чувала. Сорша изстена, докато я изтегляше далеч от алчните вълни. Избърса ръце в корсажа си, обърна се — и откри, че над нея застрашително се е възправил някакъв мъж.

Тя изпищя.

Той отскочи назад. Беше облечен в груби, мокри, намачкани дрехи. Имаше невероятно широки рамене. Вонеше на риба и солена морска вода. Тъмна, остра брада обрамчваше бузите и брадичката му. Един парцал бе омотан около половината му лице.

Приличаше на чудовище.

Тя отново закрещя.

— Стига! — Той протегна към нея грубите си, отрудени ръце в знак на примирие и я укори: — Изплаши ме!

— Аз ли съм те изплашила? Ти ме изплаши! — Сърцето й още малко и щеше да изхвръкне от гърдите. — Кой си?

— Аз съм рибарят Арну. — Говореше на английски, но със странен акцент, който и се струваше смътно познат.

— Какво търсиш тук?

— Исках ладията. — Той посочи лодката и се ухили като малоумник. — Гледах я как се подмята насам-натам около острова. Помислих си, че ако не я взема, работата й е спукана. Ти беше много смела, както се хвърли във вълните.

— Да не казваш, че си ме гледал? — Сорша разгневено спусна надолу полите си.

— Ами… да. — Арну се намръщи объркано. — Че какво друго да правя?

— Примерно да ми помогнеш? — Сорша вдигна наметалото си и се загърна в него. Зъбите й тракаха от студ, вятърът притискаше мокрите дрехи към премръзналото й тяло.

— Не исках да влизам в студената вода — поясни Арну.

— А пък аз много исках, а? — Възмущението, което се надигна в нея, не можеше да я стопли.

— Не че съм те молил, ама браво на тебе…

Възмущението й поутихна. Човекът беше дружелюбен, разговорлив и благодарен. Приличаше на симпатично дребно магаренце, като се изключи, че… беше огромен. Висок, мускулест, корав. Такова тяло се придобиваше след години изтощителен труд и недостатъчно храна.

Той продължаваше да се хили — голям, глупав нещастник, който нямаше разум дори колкото водорасло.

— Май не е зле да поиздърпам лодката по-навън, а?

— Май да. — Сорша напъха краката си в ботушите и изстена, когато песъчинките болезнено се забиха в кожата й. Цялата беше премръзнала.

Обзета от нетърпение, тя не изчака Арну. Тръгна сковано по стъпалата, изсечени в скалите. Вятърът я тласкаше към покритите с лишеи стени на манастира. Трябваше да влезе на топло колкото се може по-бързо. Вече не чувстваше пръстите си.

Първо усети миризмата на непознатия, после чу тракането на дървените му налъми.

— Значи това е прочутият Монмаутски метох, който спасява изпадналите в беда моряци или ги изпраща на последния им път?

— Да. — Колко странно. Почти никой не беше чувал за метоха, камо ли да знае името му. Повечето хора смятаха Монмаут за мит.

— Тука ли живееш? — Тесните стъпала не му позволяваха да се изравни с нея, но не му пречеха да диша във врата й.

— Да. — Арну щеше да си направи извода, че е монахиня. Мъжете винаги я вземаха за такава, а тя не си правеше труда да ги разубеждава.

— С такава коса? — изкиска се той.

— Какво ми е на косата? — изскърца със зъби Сорша.

— Оранжева е като морков.

Тя се врътна и го изгледа сърдито. На лицето му грееше глупашка усмивка.

— Не е вярно. — Не беше чувала обида по адрес на косата си, откакто за последен път се видя с оня надменен звяр, принц Ранже дьо Леонидес, известен още като Рейнджър… който сега беше мъртъв.

— Морков е, морков е. Чукундурът е прекалено червен. — Челото на рибаря се набръчка от мисловно усилие.

Не че смъртта на Рейнджър я радваше — ако не й беше годеник, изобщо нямаше да се връзва на закачките му — но морковените му сравнения никак не й липсваха.

Отправи една кратка молитва за покой на душата му и една за неблагочестивите си мисли. Обърна гръб на Арну, направи две крачки и се хързулна обратно по влажната скала. Размаха ръце. Отчаяно се опита да запази равновесие. Изпита ужасяващото усещане, че пропада. Той я улови.

Всъщност я подхвана за кръста и с едно-единствено движение я изправи на крака. После изтри ръце в ризата си. На лицето му беше изписано странно изражение — на унижение и мъка.

Две впечатления я връхлетяха едно след друго: този мъж смърдеше ужасно и беше горещ като фурна.

— Кой си ти? Какво търсиш тук?

— Бурята ме запрати тука. — Арну погледна разтревожено небето, сякаш очакваше то изведнъж да се продъни. — Аха, бурята. Издуха ме до брега, а лодката ми потъна.

— Как така? Ами онази лодка чия е? — Тя посочи ладийката на пясъка. — Какво съм издърпала тогава?

— Това не е моята лодка. — Арну поклати решително глава. — Или поне не беше досега. Ако никой не си я поиска, моя е.

— Ти ми каза, че си я искал, че си я гледал как вятърът я подмята насам-натам… — Не беше казал, че ладията е негова. Тя сама си го беше внушила. — На кого е тогава?

— Отгде да знам. На някой, дето не знае как да си пази нещата, ха-ха-ха!

Погледът й първо се спря на лодката, после на лицето му.

— Ти как се озова тук?

— Хванах се за една дъска от лодката ми и вятърът ме довя на брега.

— Тогава къде е собственикът на онази ладия?

— Отгде да зная? Може да се е удавил.

— Да си виждал следи от друг човек?

— Не.

Значи един моряк все пак беше мъртъв. Сорша потрепери от студ и отново пое към манастира.

— Откога си тук?

— От няколко часа.

— Защо направо не дойде в метоха? Тежката дървена порта се издигаше пред тях.

— Защото исках лодката.

Едно си баба знае, едно си бае. Сорша изсумтя раздразнено.

Рибарят вдигна тежката желязна халка и я остави да падне върху дъските. Звукът отекна в целия метох.

Сорша се обърна рязко и го хвана да я гледа с непревързаното си око. За един плашещ момент този мъж й се видя не глупав рибар, а страшно чудовище.

— Защо си забулил така лицето си? — остро попита тя.

— Загубих си окото. — Арну се ухили дружелюбно и на шега й отдаде чест. — Грозна гледка, всичко е в червени и подути белези. Затова го крия. Искаш ли да видиш? — Той започна да повдига парцала.

— Не!

Отвъд затворената порта се разнесе звук като от скърцаща шума. Сорша от опит знаеше, че така шумоли колосаната монашеска одежда. Вратата се разтвори широко. Пред тях застана една възрастна калугерка със сведен поглед и ръце, прибрани в ръкавите.

— Сестро Тереза, един пътник е бил изхвърлен на бреговете ни. — Сорша пристъпи в преддверието. — Предайте на майка Брижет, че той моли за подслон, докато не стане възможно завръщането му при миряните.

Когато чу как тракат зъбите на Сорша, милата сестра Тереза вдигна поглед. От сдържаното й поведение не остана и следа и тя изгука напевно:

— За бога, чедо, да не си цопнала в морето? Бързо, трябва да те стоплим, преди да си измръзнала до смърт. — Тя метна едно одеяло върху Сорша и я прегърна. — Бягай в лечебницата!

— Да, сестро. — Сорша не беше в състояние да спори. Разтърсваше се от треска.

Сестра Тереза огледа Арну чак сега. Присви ноздри, когато усети вонята му. Посочи едно невидимо петънце на пода и заговори с глас, който издаваше стоманена воля:

— Ти! Пътниче! Да не си мръднал оттук, преди да дойде някой да те прибере. Отвори си ушите добре: да не си мръднал! Не пипай нищо! И само имай късмета да оцапаш нещо!

Арну се намъкна вътре. Светлината нахлуваше на ивици през високите прозорци.

Сестра Тереза отиде при Сорша и я прихвана нежно.

— Горе главата, момиче, скоро ще се оправиш.

Сорша кимна, защото знаеше, че горещите торби с пясък в лечебницата ще я стоплят. Сестра Ребека, която се грижеше за здравето на монахините, щеше да й предпише медец, сбран от пчелина в градината на самата Сорша. Обаче стъпките на младата жена бяха несигурни. Не можеше да се освободи от усещането, че е изоставила Арну.

— Госпойце! — извика той с гръмовния си глас.

Сорша се обърна. Изпитваше някакво абсурдно облекчение при мисълта, че още може да го вижда.

— Да?

Проточил врат, той стоеше в преддверието на мястото, което сестра Тереза му беше посочила. Гледаше я с неизказана скръб, сякаш тя отнасяше щастието му и надеждата му за спасение в ръцете си.

— Не ви попитах как се казвате?

— Сорша. — Докато го гледаше така, застанал между светлосенките, нещо в него й се стори познато. Стойката му — леко разкрачени крака, здраво стъпили на земята, с юмрук, небрежно положен на кръста. Изправената глава с арогантно вирната брадичка. Окото му… немигащо, широко отворено, хипнотизиращо… като че ли в един отдавнашен сън Сорша беше виждала и двете му очи, които се взираха в нея, докато смъртта протягаше ръката си да я грабне…

Сестра Тереза я повлече нататък. Сорша подскочи сепнато.

— Миличка, ще премръзнеш до смърт, ако бързо не отидем в лечебницата.

Когато Сорша отново погледна Арну, той ухилено поклати глава. Отново беше простият, глупав рибар. Обаче сребърният кръст на гърдите й гореше.