Кристина Дод
Принцът се жени (21)

20

Стискайки скъпоценните си писма, Сорша се препъваше надолу по стълбите. Влезе в долното помещение, където снощи цареше такова веселие, и се огледа. Видя мъже. Мъже, които си шепнеха с ниски, измъчени гласове. Мъже, наредени около дългите маси, притиснали влажни кърпи към челата си. Мъже с кървясали очи и треперещи ръце.

Сорша спря да хълца, колкото да ги изгледа яростно. Мразеше всички мъже, всички до един. Глупаци. Отвратителни, тъпи, груби, ужасни, ужасни, ужасни мъже…

Завъртя се на пети и тръгна към кухнята. Надяваше се там да намери усамотение.

Но не би. В кухнята бе пълно с жени. Жени, препили като мъжете. Жени, които шетаха с бавни движения. Тулия пържеше шунка и наденици. Баба Санчия разбъркваше тенджера с овесена каша.

Никой не ядеше.

Всички погледи се обърнаха към Сорша. Всички забелязаха разрошената й коса, умореното й изражение, треперещите й устни.

— Ох, миличка! — извика Тулия. — Толкова зле ли беше?

Съчувствието на ханджийката беше последната капка.

Сорша престана да се интересува кой я гледа или кой я слуша — пороят от сълзи бе неудържим. Без да изпуска писмата, тя седна на масата, зарови лице в ръцете си и се разрева силно. Плачеше за баща си. Плачеше за сестрите си. Плачеше за годините, прекарани в самота. Плачеше за себе си, защото от все сърце беше повярвала, че хората са благородни и добри, че ако търси искрицата доброта у тях, те ще й отговорят с обич. Плачеше, защото тази вяра бе разбита по най-жесток начин.

Когато риданията й най-после почнаха да замират, тя усети как някой я подхвана. Крехка ръка със сгърчени пръсти и деликатна кожа. Сорша вдигна глава и се взря в мъдрите, тъжни очи на баба Санчия.

— Хайде, стига си плакала. Ще се поболееш — каза й старата жена.

— Чакай да ти закопчея роклята. — Роксана махна наметката й и закопча копчетата, които Сорша не бе успяла да достигне.

Тулия й подаде огромна бяла кърпичка.

— Издухайте си носа, Ваше височество.

— Фразите „издухайте си носа“ и „Ваше височество“ са несъвместими. — Сорша се изсекна. — Не ме наричайте „Ваше височество“. Поне не още. Викайте ми Сорша. Просто Сорша.

— Всяка жена плаче след първата брачна нощ. — Баба Санчия стисна насърчително пръстите й. — Ще стане по-добре.

Сорша се огледа наоколо си. Жените кимнаха вкупом.

— Отначало е болезнено и страшно, а той захърква веднага след това, но с течение на времето наистина става по-добре. — Рея й се усмихна окуражително.

— О! — Те говореха за… — О!

— Пък и да не стане по-добре, нали трае само няколко секунди. — Пия въздъхна жалостиво.

Жените закимаха още по-усърдно.

— Остава ти да се тревожиш единствено за влажното петно на чаршафите — добави Ора.

— На твоята половина от леглото. — Заядливата забележка на Роксана предизвика всеобщ кикот. Смехът обаче заглъхна бързо, защото всички искаха да видят какво ще каже Сорша.

— Проблемът не е там. — Но устните й потрепериха и тя изпита трудност да им обясни.

Не биваше да се оплаква. Жените знаеха коя е. Знаеха кой е Рейнджър. Но и те, подобно на Рейнджър, не се интересуваха от чувствата й. Интересуваха се единствено от себе си.

Сорша дори не можеше да ги вини. Хората тук се осланяха на нея и Рейнджър да прекратят изгнанието им. Искаха тя да е щастлива, защото това им гарантираше по-бързо завръщане в родината. Предпочитаха да се заблуждават, че не е харесала любенето му, вместо да видят, че не харесва самия него.

— Той не беше бърз. Отне му часове. — Тя си пое пресекливо дъх.

— Аха. Един бавен непохватен мъж е по-лош вариант в сравнение с един бърз непохватен мъж. Хорас, бог да го прости, живя достатъчно дълго, за да изпитам и двете. — Баба Санчия отправи красноречив жест към Тулия. Ханджийката завъртя канелката на бъчвата с вино, наточи една калаена чаша и я тресна пред Сорша.

Сорша се взря в запечатаните писма, които стискаше здраво. Видя колко са измачкани от дългото пътуване в дисагите на Рейнджър. И пи. Пресуши чашата до дъно.

Тулия й наля още.

Баба Санчия почука с пръст по масата. Тулия наточи една чаша и за нея. После хвърли поглед към останалите жени и рече:

— Май всички трябва да пийнем.

Когато чашите бяха напълнени и раздадени, Сорша внимателно разчупи печата върху писмото на Кларис.

Със своя елегантен почерк сестра й описваше всички неща, които самата Сорша би искала да й каже. Казваше, че Сорша й липсва невероятно, че непрекъснато се тревожи за нея. Пишеше как двете с Ейми са преживявали, продавайки кралските кремове на баба им. Сорша четеше между редовете и разпозна отчаянието, което ги беше довело до подобна стъпка.

Кларис деликатно й съобщаваше новината, че Ейми е избягала, но я уверяваше, че двете поддържат връзка и Ейми е добре. Говореше за бебето, което ще си имат с Робърт и завършваше с молитвата скоро да се видят.

Сорша заплака и притисна хартията, сякаш така можеше да предаде на Кларис обичта си.

После, с повече нетърпение и по-малко внимание, отвори и писмото на Ейми. Докато разчиташе силно наклонения почерк, тя почти усещаше ентусиазма на сестра си. Ейми беше преживяла приключение, в което се включваха похищение от маркиз и залавяне на злосторник. Не се впускаше в подробности — Сорша се зарече един ден да научи всичко за приключенията на сестричката си — но едно беше ясно. Ейми обожаваше своя маркиз… и носеше неговото дете в утробата си.

Ейми щеше да си има бебе. Сорша преброи месеците на пръстите си. И то скоро щеше да се роди.

Сорша още веднъж оброни глава на масата и зарида горко.

Беше пропуснала толкова много от живота на сестрите си — живот, прекаран в трудности и лишения. Не ги беше спасила от глада, нито от похитителите. Не беше подложила на кръстосан разпит съпрузите им. Не ги беше видяла като булки.

Но най-вече плачеше от облекчение, че са живи и здрави.

Сестрите й бяха добре. За пръв път от години насам Сорша почувства как бремето на страховете й олеква. Радостта й беше огромна, направо сърцераздирателна. Кларис и Ейми не бяха бездомни, гладни или мъртви.

Сълзите й напоиха носната кърпа. После Тулия й подаде студен компрес и Сорша го притисна към подпухналите си очи.

Масата беше отрупана с чаши. Жените бяха изпонасядали по пейките и се взираха навъсено Сорша. Тя сви рамене, усмихна се с треперещи устни и положи усилия да дойде на себе си.

— Ето ти го доказателството, че на света няма свестни мъже — опечалено заяви Пия. — Щом принцът не може да ощастливи съпругата си, значи за никоя от нас няма надежда.

— Проблемът при мене не е, че мъжът ми е бърз. — Салвиния ядно буташе чашата си напред-назад. — Просто не усещам кога ми го вкарва.

Това изказване беше посрещнато със силен изблик на смях.

— Наистина ли му е толкова малък? — ококори се Роксана.

— Като прясно картофче — увери ги Салвиния. Нищо чудно, че кафявите й очи гледаха толкова тъжно.

Сорша подсмръкна в кърпичката.

— Проблемът на Рейнджър е друг. Всъщност една от проститутките на мадам Пинчън каза, че той е изключително надарен.

— Още не сте се оженили, а той ходи по курви? — възмути се Тулия.

— Не, аз отидох при тях. — Сорша обви чашата с длани, загледа се в червеното вино и си пожела да изтрие образа на Рейнджър от съзнанието си. — Той дойде да ми каже, че е време за тръгване, а Ивлийн го огледа и ми прошепна, че имал грамаден петльо.

Всички жени отпиха от чашите. Тулия облиза горната си устна и промълви:

— Бил се е надървил.

— В това състояние е, откакто ме прогони от метоха.

Жените ахнаха ужасено.

Реакцията им определено й достави задоволство.

— Вярно е. Той е подлец. Подпали килията ми. Налагаше се да си тръгна, за да не застрашавам безопасността на манастира.

— Действал е съобразително — прецени Рея.

Баба Санчия се закашля и посочи с глава към Сорша.

— За мъж, де — побърза да добави Рея.

— Ваше височество, не ми го побира главата — объркано и гневно се изрепчи Роксана. — Щом не му е малък и той не е бързал, значи стенанията ви снощи не са били от болка…

Ора заби лакът в мършавите ребра на Роксана.

— Така де, какво не му е наред? — настоя Роксана. — Сорша, защо си му толкова бясна?

— Това се опитвам да ви кажа — нетърпеливо обясни Сорша. — Той ме прогони от метоха. Подведе ме да го взема за мой придружител през цяла Шотландия. Излъга ме кой е и какво иска. По-лошо: при пожара в килията ми изгоряха писмата на моите сестри.

— Другите принцеси? — Баба Санчия се дръпна в непресторен ужас. — Изгорил е писмата на принцеса Кларис и принцеса Ейми?

— Да. — Сорша с удоволствие петнеше името на Рейнджър. — Не знаех дали сестрите ми са живи или мъртви. Живи са — додаде тя, след като видя разтревожените лица на жените.

Жените погледнаха с благодарност кръста, който висеше на стената.

— Мислех, че последната ми връзка с Кларис и Ейми е изгоряла безвъзвратно. Плаках за писмата. — Сорша подсмръкна при спомена за пролетите сълзи. — И знаете ли какво?

Всяка жена в кухнята поклати глава.

— Той имал нови писма в дисагите си, но до тази сутрин изобщо не благоволи да ми каже. — Сорша посочи писмата на масата, облегна се назад в стола и зачака.

— Мъже! — Баба Санчия размаха костеливия си юмрук към съседното помещение.

— Надарен или не, заслужава да иде на бесилото — с известно съжаление рече Салвиния.

— Всички слухове в Ришарт, че принцът бил разглезен и лигав, са верни — заключи Тулия и напълни чашата на Сорша догоре.

— Той е… безбожник. — В погледа, който Сорша отправи към рубиненочервеното вино имаше толкова плам, че бе цяло чудо как напитката не кипна. — Той е… нещастник. Той е негодяй. Той е…

— Коцкар — добави Роксана.

Тулия й изшътка. Обаче се оказа, че Сорша е търсела точно тази дума.

— Да. Коцкар мръсен! Гаден, гнусен, подъл коцкар.

— Мухльо! — беше приносът на Ора.

— Да. Мухльо. — Сорша за пръв път чуваше думата, но предполагаше, че е нещо ужасно, ако съдеше по корена „мухъл“. — Отвратителен, небогоугоден мухльо.

— Дяволски задник — намеси се баба Санчия.

— Разбира се, че е дяволски задник. — Сорша изрече с наслаждение фразата. — Вонящ, горящ дяволски задник.

— Сланинест разгонен шопар — подметна Финис.

— Да, той е най-лошият сланинест разгонен шопар, който съм виждала. — Сорша предъвка думите с ревностно усърдие.

Роксана остави чашата си.

— Всъщност мисля, че той е изключително красив и нежен мъж с много власт.

Всички в кухнята се обърнаха и я изгледаха яростно.

— Сланинест разгонен шопар — набързо се поправи Роксана. — Не зная как ми е убягнало.

— И аз не знам. — Сорша им показа писмото на Кларис. — Кларис се е омъжила за Робърт, лорд Хепбърн от имението Маккензи, тук, в Шотландия. Известно ли ви е къде се намира?

— Имението Маккензи се намира точно до градчето Фрея Крегс. — Тулия се обърна към Ора. — Мъжът ти язди натам, за да купува овнешко. Колко далеч казваш, че е?

— С добър кон пътят от Нова Проспера до Фрея Крегс е само един ден.

— Искате да кажете, че ако тръгна сега, ще се видя с Кларис довечера?

— Да, Ваше височество, но не може да заминете самичка. — Тревогата на Финис се предаде на останалите жени, които закимаха с глава. — Принц Рейнджър може да е сланинест разгонен шопар, но в случая има право. Убийците на граф Дюбел…

Баба Санчия се изплю на пода. Тулия се втурна да го почисти.

— Убийците на граф Дюбел — продължи Финис — ще ви дебнат. Самичка ще бъдете лесна мишена. Не можем да ви изгубим точно сега.

— Няма — успокои я Сорша. — Не възнамерявам да изложа живота си на риск. Дайте ми добре въоръжена охрана и незабавно потеглям към Фрея Крегс.

 

Веднага щом Рейнджър се преоблече — колко хубаво бе да носиш дрехи, които ти стават, — побърза да слезе долу.

Откри мъжете да си шушукат тревожно на малки групички. Отец Терънс. Монтеро ханджията. Върнън касапина. Чонсъри шивача. Алрой, Савил, Пол, Октавий. В помещението се бяха наблъскали двайсетина мъже и хвърляха погледи ту към кухнята, ту към стълбището. Когато Рейнджър застана на прага, Монтеро го приветства с неискрена сърдечност:

— Заповядайте, Ваше височество.

— Къде е Сорша? — Рейнджър държеше да изясни въпроса с неразумното и поведение на секундата.

— В кухнята при жените.

Рейнджър се запъти натам.

Отец Терънс го спря с мощно дръпване за ръкава.

— Тя ще се оправи. Там ще се погрижат за нея.

— Трябва да й обясня някои нещица. Всъщност не „някои“ а „доста“.

— Не, не трябва — намеси се Монтеро.

— Ние трябва да ти обясним някои нещица. — Алрой го дръпна за другия ръкав. — Я ела тук.

Алрой беше ковачът. Гърдите му бяха мощни като на бик, а мускулите играеха под ризата му. Говореше ли Алрой, останалите слушаха.

Ето как настаниха Рейнджър пред огъня. Столът там беше най-удобният в цялата стая, но отец Терънс придърпа една табуретка и седна до него, а Алрой застана от другата му страна с ръце, скръстени пред гърдите. Рейнджър разбра, че не може да мръдне наникъде.

Монтеро напъха канче бира в едната му ръка и препечена филийка с тънки резенчета бекон в другата.

Рейнджър първо погледна храната и пиенето, после — суровите лица на мъжете.

— За какво е всичко това?

— Пийте, Ваше височество. Няма да си тръгнете, преди да сме довършили разговора си. — Отец Терънс зачака Рейнджър да хапне и да пийне, после премести столчето си точно срещу него. — Ако нещата се бяха развили нормално, щяхте да се венчаете в присъствието на вашите семейства, които да празнуват с вас.

— Да. — Рейнджър чакаше напрегнато.

— Празненствата щяха да траят няколко дни. Щеше да има обеди, вечери, възможности да опознаете новите си роднини, да разговаряте с булката си и може би да си откраднете целувка. — Отец Терънс взе собственото си канче от Монтеро, пресуши го и избърса устата си с ръка. — В сватбеното утро баща ви и вашите чичовци щяха да ви дръпнат настрана и да ви дадат наставления какво да правите с невестата си през първата брачна нощ.

Рейнджър не можеше да повярва на ушите си.

— Знам какво да правя с една жена.

— Да, Ваше височество, но жените от миналото ви не са били принцеси. По всяка вероятност не са били и девици. — Свещеникът неистово извиси глас. — Определено не са изскачали от леглото ви с писъци и крясъци, сякаш някой е тръгнал да ги коли.

Монтеро се намеси колебливо:

— Отец Терънс се опитва да ви каже, че е било нужно да се отнасяте по-нежно с принцесата.

— Ощастливих я!

— Разбира се! — Гласът на свещеника беше пропит със сарказъм. — Никога не съм виждал по-щастлива младоженка от принцеса Сорша, когато тя нахълта тук, изгледа ни, сякаш сме зверове и изтича в кухнята.

— В края на краищата тя ще свикне с леглото. Тогава вече можеш да я яздиш като кобилка. — Гласът на Алрой резонираше в масивния му гръден кош.

Рейнджър се накани да ги изпрати всички по дяволите.

— А и да не свикне, какво — нали трае само няколко секунди! — обади се Върнън.

Рейнджър застина на място с отворена уста.

— Много търпение — повтори Алрой и се запъти към бъчвата, за да си налее бира.

Всички мъже последваха примера му. Чонсъри се облегна на бара и заговори:

— Жена ми вика, че ми бил малък, но дори най-големият орган изглежда мъничък в катедралата.

Рейнджър изяде филийката с бекон и допи канчето си. Нуждаеше се от подкрепление, ако мъжете щяха да го тормозят с откровенията си.

— Не съм я наранил — обяви той на всеослушание.

Всички го погледнаха вкупом.

— Не бързах. Яздих я половината нощ. Тя ми пееше толкова сладко, та се боях, че ще я чуете.

— Чухме я — призна си Монтеро. — Но когато я видяхме тази сутрин, помислихме, че…

— Не плачеше заради това. — Рейнджър отказа второ канче бира, което му предложи ханджията. Със Сорша трябваше да си тръгват колкото се може по-скоро и той имаше нужда от непокътнати умствени сили. — Гневна ми е, защото я направих на глупачка.

— А, това ли било? — Отец Терънс поглади брадичката си. — Права е. Така не разбрах защо не си й разкрил кой си.

— Или защо носеше тоя шал около окото си — присъедини се Чонсъри.

— Имаше защо. — Рейнджър не възнамеряваше да се впуска в обяснения пред тези мъже.

— Е, и така да е, не мисля, че оправданията ти ще я впечатлят — отсече отец Терънс. — Никой ли не те е правил на глупак? Неприятно е, да знаеш.

Рейнджър чудесно знаеше колко неприятно и болезнено може да бъде. Жулиен го беше направила за посмешище и той още потръпваше при спомена за това как я защитаваше чисто гол.

Отец Терънс го погледна благо и мъдро.

— Да, прошката ще отнеме известно време.

Добре. Рейнджър щеше да приеме, че тя усеща жилото на унижението. Но реакцията й по другия въпрос беше нелепа и крайна.

— Тя май ми е по-сърдита, че изгорих писмата на сестрите й — призна той, като очакваше мъжете да се засмеят.

— Изгорил си писмата на сестрите й? — викнаха мъжете в един глас, сварвайки го неподготвен.

— Да. — Той се поколеба дали да им разкаже всичко докрай, но те май знаеха нещо. — Носех нови писма, но не й ги показах.

Последва всеобща въздишка и скръбно клатене на глави.

— Не че жена ми и сестрите й се разбират, обаче направих грешката да им се набъркам. — Алрой преглътна и очите му се разшириха от спомена за преживяния страх. — Белезите още ми напомнят за моето неблагоразумие.

— Нападнали са те? — На Рейнджър му се щеше да избухне в смях при мисълта за този здравеняк, натикан в миша дупка от някакви си жени.

— Като глутница вълци. Не се траем помежду си…

— Освен когато не трябва да се обединят срещу някой мъж — прекъсна го Октавий и се потупа по гърдите. — Аз съм баджанакът на Алрой.

— Мъдрият мъж никога не се меси в караниците на сестрите — заключи Алрой.

Рейнджър разтърка челото си. Главата го болеше. Не от твърде много пиене, а от объркващи и непонятни съвети.

— Значи принцесите са живи? — Очите на Върнън грейнаха.

— Съвсем живи — потвърди Рейнджър.

Мъжете започнаха да се тупат един друг по гърба и да се поздравяват, сякаш току-що бяха станали татковци за пръв път.

Радостта им сгря Рейнджър, подсказвайки му до каква степен Сорша е грабнала техните сърца.

— Ейми живее в Южна Англия. Кларис е омъжена недалеч оттук.

— Ъх — ох! — затюхка се Монтеро.

Мъжете поклати глави.

На Рейнджър започваше да му писва от това нямо общуване.

— Принцеса Сорша ще поиска да се види със сестра си — обясни Върнън.

— Не може. — Рейнджър вече беше обмислил въпроса и имаше становище. — Трябва да вземем кораб от Единбург колкото се може по-бързо. Когато съдбата на кралствата е подсигурена, сестрите й могат да дойдат, но дотогава…

Алрой изсумтя.

— Ако си въобразяваш, че незначителна подробност като наемните убийци ще спре Нейно височество в устрема й да види сестра си след дългогодишна раздяла, ти си по-голям наивник, отколкото си представях.

— Нужно е да проявиш търпение, синко — каза свещеника на Алрой. — Той е преживял осем години в тъмница.

— Това е единственият начин човек да остане невеж относно женската природа. — Алрой изсумтя повторно. — Това и животът в манастир.

Рейнджър скочи на крака и застана очи в очи с много по-високия, много по-силния Алрой:

— Проявяваш незачитане.

— Преди да слезеш при нас, отец Терънс каза, че ние сме твоето семейство. Е, аз ти наливам мозък в главата, както ако ми беше по-малък брат. Принцеса Сорша ти е бясна. Признай си вината, измоли нейната прошка, заведи я при сестра й, пълзи в краката й като червей, докато не ти прости.

— Абсурд. За пръв път чувам подобни глупости. — Нещо повече: когато беше избягал от тъмницата, бе дал два обета. Първо, да се завърне, да срита задника на граф Дюбел и да спаси царството си. Второ, никога да не пълзи в ничии крака.

Определено нямаше намерение да играе ролята на покаяник пред собствената си жена.

— Рано или късно ще се завърнеш в постелята й. Не ти препоръчвам ледена кралица да те топли през нощта — каза Алрой.

— Тя не е ледена. — Това беше нещо, което Рейнджър знаеше със сигурност. — Уверих се лично.

— Кажете ми същото утре сутрин, Ваше височество. — По всички лица проблеснаха усмивки и Алрой повтори: — Кажете ми го утре сутринта.