Кристина Дод
Принцът се жени (29)

28

Рейнджър се изправи с очевидно усилие, обърна се и погледна склона, на който лежеше трупът на узурпатора.

На сечището никой не помръдваше.

Години наред, в мрак и светлина, Рейнджър беше предвкусвал този миг. Беше планирал всяко движение, всеки удар, всяко париране. Беше си мислел, че ще изпитва радостно веселие.

Вместо това изпитваше само задоволство от добре свършената работа. Работа, на която отдавна й бе дошло времето.

— Той успя! — изкрещя някакъв мъж. Тези думи предизвикаха абсолютна шумотевица. Жените пищяха, мъжете си продраха гърлата от викане.

Рейнджър се обърна с лице към тълпата. Някои от добре облечените, охранени поддръжници на граф Дюбел опитаха да се спотаят. Рейнджър кимна на хората си да ги пуснат.

Но искрената радост озаряваше повече лица, отколкото той си мислеше, че е възможно. Не един придворен, не един от стражите беше ненавиждал графа от дъното на душата си.

Рейнджър беше приготвил хиляди ободряващи речи за приветстващото го множество. Ала сега откри, че желае да каже само няколко прочувствени думи на една конкретна жена.

Той потърси лицето й. Имаше нужда да се увери със собствените си очи, че тя е жива и здрава; че е доволна от победата му над граф Дюбел. Доволна, че той не е загинал.

Откри я незабавно. Лицето й беше пребледняло, великолепните й очи бяха широко отворени, изражението й беше измамно спокойно.

Какво ли си мислеше? Какво ли чувстваше?

От деня, в който тя бе разкрила измамата му, от деня, в който й беше разказал плановете си и беше пожелал сътрудничеството й, тя беше затворена книга за него. От онзи ден тя му даваше точно това, което бе поискал — и нищо от това, което желаеше.

Сега знаеше какво да прави.

Докато крачеше към нея, на Сорша й се щеше да се затича към него и да се хвърли в прегръдките му. Да го напрегръща, да го нацелува. Да вика от радост.

Но той искаше кралица, не съпруга.

Ето защо тя стоеше неподвижно и чакаше той да стигне до нея.

— Отлична работа, милорд — каза тя и протегна ръце към него, когато той се приближи достатъчно. — Треперливият й глас изобщо не подхождаше на една кралица и тя грижливо се поправи: — И за миг не съм се съмнявала в триумфа ви.

Но той… той изобщо не се държеше като крал. Държеше се като мъж.

Грабна я в прегръдките си, сякаш тя беше най-ценното му имане. Сякаш изпитваше отчаяна нужда да усети тялото й до своето. С глас, задавен от емоции, той прошепна:

— Боже мили, така се страхувах, че копелето може да те е убило. Да ти е причинило болка. Кажи ми: стори ли ти нещо?

Шокирана от буйния му изблик, тя поклати глава.

— Щом те видях, Господ отвърна на всичките ми молитви и аз разбрах… почувствах, че ще надмогна врага си. Заради теб. Защото бях длъжен да живея за теб. С теб. — Той отстъпи назад и взе лицето й в шепите си. Сведе поглед към нея. В тъмните му очи проблясваше нещо, което приличаше на… Ако бе жена, склонна към фантазии, би казала, че това е…

— Обичам те. — Преди да е успяла да си поеме дъх, той грациозно се отпусна на колене пред нея. — Когато изпълзях от тъмницата, дадох два тържествени обета. Заклех се, че ще се върна и ще убия граф Дюбел. Заклех се, че повече няма да падам на колене пред никого. Но някои обети се правят по основателни причини, а други са породени от гордост. Благодаря на Бога, че ти ми показа разликата.

— Рейнджър… — Ръцете й трепереха в неговите.

Трябваше да го спре сега. Беше ранен. Кървеше. За раните му трябваше да се погрижи лекар.

И по-важно: мъж, който щеше да бъде крал, никога не биваше да се унизява така в мига на своя триумф. Не и пред целия този народ. Баба й щеше да бъде покрусена от държанието му — бясна на Сорша, задето не го е възпряла.

Ала Сорша бе неспособна да изпълни дълга си. Искаше да види как Рейнджър посипва главата си с пепел — пред нея. Искаше да го чуе как моли — за прошката й. Искаше да чуе онези думи отново — обичам те.

Дали не си ги беше въобразила? Дали… дали той щеше да й ги каже отново?

— Осем години живях в мрак. Единствената светлина бе споменът за прекрасния ти лик. Помня как се цупеше, когато те дразнех; как се смееше, когато се шегувах с теб. Мислех за всеки поглед, който ми беше отправяла, за плавната ти походка, за това как се превърна от дете в жена.

— Мислел си за мен през цялото време в затвора?

— Всеки ден. — Тъмните му очи засияха, когато той най-сетне й призна истината. — В деня на сватбата ни дадох още един глупав обет: че никога няма да ти разкрия чувствата си.

— Защо? — Тя прокара палец по оцапаната му буза.

— Защото любовта ми беше толкова силна, че се боях, че ти ще ме накараш да падна на колене пред теб.

Палецът й кръжеше на сантиметър от кожата му.

— Никога не бих сторила подобно нещо.

— Знам. — Той не откъсваше поглед от нея. — Но познавам жени, които не биха се въздържали.

Жулиен. Той говореше за Жулиен.

— Аз не съм от тези жени. — Това сравнение й се стори най-малкото обидно.

— Знам. Знаех го и тогава, но… ме беше страх. — Беше пребледнял. По челото му бе избила пот.

Налагаше се да го спре, преди да е припаднал от загубата на кръв.

Очевидно Рейнджър беше прочел нейните мисли, защото стисна ръцете й.

— Почакай още малко. Имаш нужда от признанията ми. Ако нещо се случи с мен, ще бъдеш кралица и всички трябва да знаят какво изпитвам към теб.

Искриците жарава в душата й започнаха да помръкват.

— Говориш ми тези неща, за да защитиш положението ми, в случай че загинеш от раната си?

— Донякъде.

— Може би не бива да се притесняваш чак толкова за нараняванията си. — Думите й бяха сърдечни. Тонът — не.

Той се засмя. Всъщност това не бе точно смях, а болезнено хъркане.

— Не, не ме разбираш правилно. — Рейнджър поклати глава. — Да, искам да си защитена, в случай че умра. Но бих могъл да открия по-лесен начин да свърша това, отколкото да се просна в краката ти. Правя го, защото… защото ти трябва да си наясно. Защото поне веднъж трябва да ти кажа… че не мога да живея без теб. Когато разбрах за отвличането ти, си дадох сметка, че не знаеш най-важното за мен — Той се огледа наоколо и бавно се изправи. — Може ли да се поразходим малко?

— Естествено — отвърна тя и му подаде ръката си. Любопитството я глождеше. Беше разказал толкова много пред чуждите уши. Какво искаше да й сподели насаме?

Той постепенно я отдалечи от тълпата. Облягаше се на нея, сякаш се нуждаеше от нейната подкрепа — сякаш знаеше, че винаги може да разчита на нея за подкрепа. Спря край дърветата и тихо прошепна:

— Длъжен съм да ти разкажа какво се случи в тъмницата на граф Дюбел.

Сорша не знаеше дали Рейнджър ще сметне факта, че го е обсъждала зад гърба му, за предателство, но си призна:

— Марлон ми разправи всичко.

— Хубаво. Но Марлон не знае най-важната част. Никой не я знае, освен мен — и теб.

— И мен? — Рейнджър беше доста потаен, което беше доста нетипично за него. — Какво искаш да кажеш?

— Осем години живях в мрак, студ и влага. На седмата година се пречупих. Умолявах граф Дюбел да пощади живота ми, здравето ми, свободата ми. Недостойно. Безполезно. Безсмислено. И как другояче? — Рейнджър изви устни в горчива гримаса. — Марлон ме презря, но това бе нищо в сравнение със силата, с която самият аз презрях себе си. В последвалата година се ненавиждах с такава безумна ярост, че ми стана все едно дали ще живея, или ще умра. Бях предал своето семейство, баща си — теб!

— Не и мен.

— Само защото бях такъв разглезен лигльо, че ти не хранеше никакви илюзии относно личността ми. Но в душата си аз ти бях изменил. Лежах в мрака и постепенно открих нещо отвъд страха. На следващата година, когато ме изкараха за поредния побой, граф Дюбел не можа да ме прекърши. Опита. Опита да ме убие и когато стражите ме домъкнаха обратно в килията, усетих, че той е успял. Живецът изтичаше от мен — от раните по гърба ми, но също така от духа ми и от сърцето ми.

Рейнджър говореше така сериозно и отчетливо, наблюдаваше я толкова напрегнато, че косъмчетата по врата й настръхнаха.

— Когато нямаше надежда за оцеляването ми, тъмничарите ме пренесоха в друга килия, за да издъхна сред другарите ми. — Гласът му стихна до шепот. — В мрака беше лесно да посрещнеш смъртта.

— Значи си умрял. — Знаеше, че така е станало. Марлон й беше разказал.

— Определено. Спомням си всичко. Въздухът беше лош. Бездушните камъни ме обграждаха отвсякъде. Ничий глас не нарушаваше тишината. Ничия ръка не можеше превърже раните ми или да отнеме болката ми. Помниш ли, Сорша? — попита я тихичко той.

Да. Помнеше. Помнеше съня така ясно, както и нощта, в която го бе сънувала.

— За легло ми служеше купчина кости от плъхове, а за завивка — дълга ефирна паяжина — промърмори тя.

Той отново поде разказа си:

— Някъде наблизо се стичаше вода и бавното капене, което някога ме докарваше до полуда, сега само допринасяше за безразличието ми. Моят свят се състоеше от самота и печал. Знаех, че умирам и приветствах края на неутешимостта, скръбта, мъката. Пръстите ми докоснаха костеливата ръка на смъртта — и аз преминах в отвъдното.

Очите на Сорша плуваха в сълзи. Преживяваше с него всяка дума от разказа му.

Рейнджър стисна двете й ръце и я погледна право в очите.

— Видях кръст. Блестеше със синкав пламък. Не можах да устоя. Трябваше да го докосна. Неговият пламък ме изгори. Осъзнах, че той е закачен около шията на една жена — поех си остро въздух и неохотно се завърнах към мъчителния, болезнен живот.

Сорша позна в него човека, когото беше съзряла в съня си.

— И тогава първият светъл лъч проникна в килията ми. Една чайка посрещна с пронизителен и радостен крясък новия ден — каза тя.

— Била си ти, любима моя. — Усмивката му беше сладка, завладяваща, влюбена. Той целуна връхчетата на пръстите й. — Знаех, че си ти.

— Да. Аз бях. — Тя издърпа кръста изпод деколтето си и му го показа.

— От години не вярвах в Господ. Защо да почитам с молитвите си един Бог, който ме подложи на такива нечовешки изпитания? Но сега имам доказателството за Божията милост. Имам теб и твоята любов. Мога да ти отвърна единствено с взаимност. — Той й показа белега, прогорен в дланта му. — Не знам дали това е достатъчно, но се надявам, че стига.

Тя сложи пръст върху устните му.

— И аз не знам дали е достатъчно. Но ако обещаеш да ме обичаш завинаги, мисля, че ще стигне.

Той я целуна така, сякаш би умрял, ако не бе намерил упоение в устните й.

— Моя мила Сорша, все едно какво ще се случи оттук нататък, ти имаш повече помощници, отколкото си очаквала. Я виж кой стои зад теб!

Тя насочи вниманието си от Рейнджър към двете жени, които я бяха подкрепяли по време на битката.

Дребна блондинка с пищно тяло.

Изненадващо висока, стройна брюнетка.

И двете облечени в нещо като войнишка униформа.

И двете толкова познати.

— Кларис? Ейми? — Сорша се събуди от дългия сън на самотата и неизречените страховете.

— Сорша! — едновременно извикаха двете и се втурнаха към нея. Тя се засмя през сълзи, докато нейните сестри я прегръщаха и бърбореха несвързани изречения, мъчейки се да поберат десет години в един миг.

Кларис й каза своите новини. Ейми — също.

— Момче? — обърна се Сорша към Ейми. — Момиче? — каза на Кларис.

Тя вдигна поглед и съзря Рейнджър, застанал до двама други мъже, които ги гледаха с доволен блясък в очите.

— Извинете ме. — Тя целуна сестрите си. — Извинете. Върна се при Рейнджър и улови ръката му. — Ти ли ги доведе заради мен?

— Веднага щом се прибрахме в Бомонтен, изпратих покани по специален пратеник. Наложи се да почакат до пролетта, но…

— Толкова си добър към мен! Тъй умен и чудесен! Как да ти се отплатя?

Озова се в обятията му, преди да е гъкнала. Рейнджър я наведе назад и я целуна. Без преструвки. Без финес. Просто с великолепна страст и огнена възбуда.

Целувката му разпали нейния плам и подхрани нейното желание.

Тя обви ръце около врата му и го вкуси сладостно, давайки му всичко, което изпитваше в душата си, защото така трябваше да бъде.

Защото бяха едно цяло.