Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Изгубените принцеси (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prince Kidnaps a Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 113 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Кристина Дод. Принцът се жени

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от sem.ilievi)

19

Слънчевата светлина нахлуваше в спалнята през прозорците. На перваза бяха накацали птички, които чуруликаха весело. Сорша не биваше да става, все пак беше будувала цяла нощ, ала мозъкът й беше превъзбуден от неподправена радост. Тя лежеше със затворени очи и се наслаждаваше на блаженото, бляскаво утро.

Обичаше Арну.

Снощи беше обявила намерението си да го направи свой консорт, а светлината на деня само засили твърдостта й. Надяваше се, че кралица Клаудия няма да припадне и да умре, като чуе нейното решение, макар че подобна възможност й се струваше направо невероятна. Баба й беше замесена от яко тесто и подобен край за нея би бил абсолютно поражение. Сорша даже би могла да гарантира, че баба й напук ще остане жива, за да й трие сол на главата и да вгорчава живота на Арну.

Горкичкият. Налагаше му се да се обучава за принц. Но той вече имаше най-важното: щедрост, доброта, и най-вече почтеност.

Отвори очи. Протегна се, за да прогони болката от тялото си. Не можеше да чака повече, за да зърне лицето на своя възлюбен.

Той лежеше тихо. Навярно още спеше.

Сорша полекичка се извъртя към него.

Парцалът, който покриваше окото му през цялото време, беше изчезнал.

Когато виждаше цялото му лице… ефектът беше различен. Всъщност — Сорша се подпря на лакът и се втренчи в него — окото му изглеждаше нормално. Определено нямаше белези и беше като непокътнато. Мислеше си — той й беше казал — че очната му кухина е празна.

Е, не беше, защото той се събуди и я погледна. Окото му беше кафяво и изглеждаше съвсем наред. Той я загледа втренчено с двете си очи, сякаш чакаше нещо.

Може би заради това й е струваше…

Тя се изправи. От известно разстояние Арну й се струваше познат. Невъзможно. Никой мъж от миналото й не би могъл да…

Тя извика толкова ужасено, че обидените птички разпериха криле и отлетяха другаде.

— Не! — Тя сграбчи чаршафа и го притисна към гърдите си. Не, това не можеше да е Рейнджър. Някой бе споменал името му вчера. Нейното въображение й погаждаше номера.

Той бавно се изправи в леглото.

— Сорша? — Гласът му беше като на Рейнджър. Преди не го забелязваше. Как така? Глуха ли е била?

— Не. — Нейната половина от леглото беше разположена до стената; ето защо тя се хвърли към долния край. Чаршафът беше здраво затъкнат и тя го заряза като непотребен за бягството й.

— Сорша, сърце мое. — Мъжът протегна ръка, за да я приласкае.

Тя се взря в пръстите, в дланта — твърде загрубели, с мазоли, неподобаващи на принц. Това бе ръка на моряк.

Чисто гола, Сорша прескочи долната табла на леглото. Нозете й докоснаха студения под. Ръцете й посегнаха към най-близкия жакет и тя наметна раменете си. Ръкавите висяха над ръцете й, полите висяха над бедрата й. Това не беше нейният жакет.

Не искаше неговия.

Мъжът стана от леглото. Беше много висок, с изключително широки рамене, с изпъкнали, големи мускули — и с огромен, дебел, лъщящ от лепкава влага член. Снощи невероятната му сила и изключителната му мъжественост бяха предизвикали у нея радостен порив.

Сега той я плашеше. Изпълваше я с гняв.

Защото не приличаше на Арну. Приличаше на Рейнджър.

Не може да бъде. Този мъж имаше белег на гърдите. Когато се наведе, за да си обуе панталоните, тя видя белезите по гърба му. Животът на моряците беше известен със своята жестокост и бруталност.

И този на затворниците.

Сорша за малко не се преви под силата на болката и гнева, които я връхлетяха.

Беше… мили Боже, вярно беше. Този мъж… човекът, когото мислеше за мъртъв, човекът, на когото бе казала, че го обича, човекът, на когото се доверяваше…

— Ти си Рейнджър! — Думите й прозвучаха като обида.

Като обвинение.

— Значи най-сетне ме позна. — Той се поклони с усмивка на устните — дворцов поклон, нелеп поради голотата му и поради усмивката, интимна като шепот.

Дощя й се да зашлеви ухилената му физиономия.

— Обуй си панталоните — изсъска тя.

— Сорша, всичко е наред. — Той като че ли беше изненадан от злобата й. — Ние сме женени.

— Не, не сме. — В паниката си да изчезне оттук тя затърси сватбената премяна, заета й от жените. — Не се омъжих за теб. Омъжих се за човек, който беше добър и почтен, щедър и достоен за доверие. Човек, който ме пазеше.

— Това бях аз.

— Не, повярвай ми, не беше ти. — Тя откри каквото търсеше: фина блузка, старомодна пола и елече от светлосиня вълна, тъмносиня наметка с дължина до глезените, топъл черен панталон, сламено боне. Сватбени дарове от селото. Най-доброто, което жените бяха успели да съберат от булчинските си одежди.

До тях беше захвърлена друга премяна: черни панталони, черен жакет, бяла риза, долни гащи, яка и ръкавели. Селяните се бяха показали не по-малко щедри към него, отколкото към нея.

— Не бъди неразбрана: Арну и аз сме един и същи човек. — За пръв път Рейнджър показа някакво раздразнение.

— О, много съм разбрана даже. — Тя захвърли жакета. — Сега всичко ми е ясно.

Той погледна голото й тяло. Погледна го с наченките на желанието и остатъците от страстта.

Сорша го намрази. Намрази го с цялата пламенност на предадена жена.

Запрати жакета с всичка сила в лицето му.

Той го улови, метна го на един стол и я загледа жадно, като вълк, който дебне вечерята си.

Уместно описание на Рейнджър.

Тя грабна блузката и я навлече. Намъкна фустата и така яростно я завърза около кръста си, че се прещипа.

— Известна съм със здравия си разум, въпреки че се проявих като невероятна глупачка. Но може би съм по-умна само от другите жени. Определено не мога да се меря с теб, нали? Но не по ум, а по коварство. Не съм гнусна, потайна… всички долу ли знаят кои сме? — попита тя. При спомена за вчера — децата, букетите, радостта, с която селото отпразнува сватбата им — разбра колко абсурден е въпросът й.

— Те се радват много за своите суверени. — Той си обу панталоните, сякаш се примиряваше с временното си въздържание.

Тя потърка пламналото си лице. Унижена. Чувстваше се унижена. В очите на това китно селце тя не беше кралица, а глупачка.

Облечи се. Трябваше да се облече и да се махне, преди така да се вбеси, че да му се нахвърли.

Намъкна се в роклята, която беше със задно закопчаване. Сорша трябваше да се пресегне неудобно. Горе-долу се справи, но средата зееше. Бе натясно, но няма него да моли за помощ.

Защото колкото повече мислеше за събитията, които я бяха довели до тук, толкова повече растеше унижението й. И мъката й.

— Боже мили, ти си подпалил метоха. Ти си изгорил писмата на сестрите ми.

— Всичко е наред — успокои я той. — Нося ти други. В дисагите.

— Какво? — Не можеше да е чула правилно.

— Имам нови писма от Кларис и Ейми. Дай ми минутка и ще ти ги донеса. — Той излезе.

Тя се втурна подире му.

Сграбчи го за гърба, завъртя го и сграбчи ризата му:

— Кларис и Ейми? Видял си сестрите ми?

Той изглеждаше смаян от нападението й. Не наранен, а смаян.

— Да. С радост мога да ти съобщя, че те са в цветущо здраве. Задомиха се добре…

— Сестрите ми са женени? — Кларис беше омъжена? Ейми, малкото й сестриче, си имаше мъж!

— А Кларис има бебе.

— Сестра ми е била трудна? — Щом Кларис беше майка, значи тя беше леля. Беше изпуснала раждането. Не бе държала ръката на сестра си. Не я бе утешавала.

— Кларис се омъжи за един шотландски благородник, а именно Робърт Маккензи, граф Хепбърн. Ейми взе англичанин от знатно потекло, Джърмин Едмъндсън, маркиз Нортклиф. И двамата съм ги виждал. — Рейнджър говореше толкова спокойно и сериозно, сякаш си мислеше, че й вдъхва увереност. — Можеш да си сигурна, че те са достойни съпрузи.

— За разлика от мен. — Тя му обърна гръб.

— Ти си гневна, много повече, отколкото очаквах, но не проявяваш усилие да проумееш. — Той тръгне по петите й. — Докато обяснявам, нека те закопчая…

— Разбирам всичко прекрасно и не искам ти да ми закопчаваш роклята. Знаел си колко страдам от факта, че загубих и последната си връзка с Кларис и Ейми. Всъщност точно ти си я унищожил. — Наметката. Искаше си наметката. Искаше от Рейнджър да я делят възможно най-много слоеве плат. Искаше да ги дели много голямо разстояние. Измерено в години, а не в мили. — Но според теб деянието ти е маловажно, защото си имал по-нова кореспонденция, която лесно е щяла да замени писмата, които съм чела, препрочитала и притискала до сърцето си; които бяха най-ценните ми притежания в самотата и заточението на манастира?

— Знаех, че скръбта ти ще бъде мимолетна. Знаех, че след като ти разкрия кой съм, ще ги получиш.

Точно сега идеята на Сорша за здрав разум се състоеше в това да му избоде очите.

— Как смееш да ми говориш така! Остави ме да яздя дни наред през шотландската пустош, където можехме да измръзнем от студ, да бъдем убити от разбойници или от хората на Дюбел, и твърдиш, че е приемливо да не ми ги дадеш? — Тя размаха наметката си, очертавайки невидимата граница, която той нямаше да прекрачи, ако имаше капка мозък в главата си. — Бил си твърде дълго в тъмница, за да ми излизаш с тази логика.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш се мъчеше да прояви търпение.

Имаше наглостта да се държи така, сякаш тя е виновната!

— Прекарах много години в тъмницата, но повярвай, Сорша, трудностите ме закалиха. Всичко, което каза, важи за стария Рейнджър. Бях вятърничав, капризен, егоистичен, груб. Поемам пълна отговорност за състоянието на Ришарт и ще направя всичко по силите си да възмездя моя народ за преживяното. Този народ. — Той махна с ръка към долния етаж.

— Да не би да ми казваш, че сега си се поправил? Излъга ме, измами ме, предаде доверието ми, накара ме да мисля, че сама се спасих от убиеца… — Сорша замлъкна.

Той кимна утвърдително, сякаш тя трябваше да му е благодарна, задето й се е притекъл на помощ.

— Насърчи ме да си въобразявам, че съм в състояние сама да се грижа за себе си, когато това очевидно не е вярно. — Тя го посочи обвинително с пръст и изведнъж й хрумна нещо. — Ти стоеше и зад сделката с конете, нали? Някак си накарал Макмъртри да плати справедлива цена.

— Ами да. — Рейнджър имаше приличието да се засрами леко. Леко. — Не можех да допусна да ни преметне с парите.

— Направи ме за посмешище пред всички и според твоята извратена логика трябва да съм благодарна, че преживените несгоди са те направили различен! — Тази наглост я остави без дъх. — Е, аз не искам нито да те виждам, нито да те чувам.

Той не й обърна внимание.

Може би смяташе, че като си прави оглушки, гневът й ще премине? Може би. Но по-вероятно смяташе, че гнусната му шарада е напълно оправдана.

— Ти, непоносима змийо! Ти, кръвожадна хрътко! — Проблемът, когато живееш в замъци и манастири, е, че не научаваш достатъчно обидни псувни. От дълбините на съзнанието си Сорша изрови най-мръсната дума, която знаеше. — Ти, негодяй грозен!

Той дори не мигна, което значеше, че речникът й наистина е доста оскъден.

— Не го направих нарочно. Измамата беше необходима, защото не знаех насоката на мислите ти относно твоето обещание да се омъжиш за мен.

— Затова ме излъга и запази писмата на сестрите ми в тайна? — Обувки. Трябваха й обувки, за да излезе оттук. — Не откриваш ли противоречие?

— Нека обясня.

— Чакам. — Думата едва се отрони през стиснатите й зъби.

— Твоята баба ми каза, че трябва да открия изгубените принцеси и щом се оженя за една от тях, ще ми осигури армия да победя граф Дюбел и да отвоювам страната си. Когато открих Кларис и Ейми, те вече бяха срещнали бъдещите си съпрузи и всъщност — той махна с ръка към леглото и направи опит за усмивка — топлеха постелите им.

Да не би Рейнджър да се имаше за остроумен? Или пък за чаровен?

— Знаех, че ти си последната ми възможност. Когато те открих, помислих, че е най-добре да спечеля обичта ти, като…

— Като ме излъжеш? — Тя грабна панталона и ботушите и се намести на един стол.

— Като не се представям за мъжа, когото презираш от все сърце.

Сорша млъкна, докато си навличаше панталона, и го удостои с убийствен поглед.

— Не ти ли хрумна, че ще изпълня дълга си към своя народ независимо дали те презирам или не?

— Реших, че ще изпълниш този дълг по-лесно, тласкана от обич към мен.

— И ти извика тази обич за живот, като се представяше за прост, но благороден мъж. — Тя завърза жартиерите си, после се наложи да ги отпусне, за да не си пресече кръвообращението.

— Признавам, че не съм прост. Арну не е умен колкото мен. — Той наклони глава в изкусна имитация на ролята, която бе играл толкова много седмици. — Но никой не би те охранявал по пътя през Шотландия с по-голяма всеотдайност.

— Според мен не само си прост, но и малоумен. — Горките й износени ботуши бяха сухи, топли и лъснати. Тя напъха крака вътре и ги завърза със същата енергия, която беше проявила спрямо фустата и жартиерите. — Току-що си призна, че си ме заблуждавал и си се оженил за мен единствено защото съм била последната ти възможност да си отвоюваш Ришарт, и си ме защитавал, защото умра ли, шансовете ти да станеш крал се изпаряват.

Рейнджър отиде при нея, изгледа я отвисоко, сякаш това доказваше превъзходството му и заяви:

— Пожела да чуеш истината.

Тя се отдръпна, скръсти ръце пред гърдите си и го погледна с изфабрикувано безочие.

— Пожелах да чуя всичките ти лъжи. Арну ме защитаваше и ме взе за жена заради мен самата. За пръв път в живота ми някой беше добър и всеотдаен към мен. Не заради статуса ми на принцеса. Не заради облагите, с които можеше да се сдобие чрез мен. Не за да уважи традицията или заради някаква изгода. Сега излиза, че съм безмозъчна гъска, задето реших, че съм хубава, достойна за обич жена. Приех, че един мъж е готов да даде живота си за мен. Ти наистина си прост, щом вярваш, че някога бих могла да ти простя подобно нещо.

Лицето му застина в студена гримаса, а в убийствения му поглед Сорша зърна частица от истинското му аз — безмилостен принц, който би пожертвал всичко, за да си възвърне трона и да постигне отмъщение.

— Снощи ти се закле да ме направиш свой консорт. Закле се да пребориш баба си и министър-председателя заради мен. Закле се, че ме обичаш.

— Заклех се, че обичам Арну. — Тя стисна юмрук. — Арну е мъртъв. — И Боже Господи, колко скърбеше за него!

Сорша скочи на крака и блъсна Рейнджър. Вдигна необичайно тежките му и обемисти кожени дисаги и изтръска съдържанието им. На пода се изсипаха навито въже, пистолет, куршуми, шише с коркова тапа и едно одеяло.

А също и две подпечатани писма.

— Чакай. Дисагите са прекалено тежки. — Рейнджър се втурна при нея. — Дай на мен…

Сорша заби лакът в гърдите му.

Той се преви на две, останал без въздух.

— Момичетата на Мадам не ме научиха единствено как се правят свирки — удоволствие, което ти никога няма да получиш, поне не и от моите талантливи устни. — Тя вдигна писмата от пода и се взря в познатия, драг на сърцето й почерк на Кларис и Ейми. В очите й плувнаха сълзи и Сорша осъзна колко несигурно е душевното й равновесие в момента. — Но нали сега ме хвана и си опече работата: баба ще ти осигури армия и ще си върнеш короната — уверена съм, че ще се нароят много кандидатки длъжността кралска свирачка. Ако обичаш, не позволявай на някакви глупави задръжки, че сме женени, да те спрат. — Тя закрачи към вратата. — Разбира се, че клетва, направена по необходимост, не обвързва. Кралете го доказват от поколения насам. Затова има революции, мръснико гаден. — Сорша затръшна вратата след себе си.

Рейнджър разтърка удареното място и се опита да възстанови нормалното си дишане. Финалните думи на Сорша си ги биваше, но той се беше зарекъл, че никой мъж няма да му говори с подобен език, камо ли жената, която бе направил своя съпруга. Камо ли жената, която бе ухажвал, целувал, милвал.

Нямаше да се отърве от него току-така.

Той отиде до вратата, отвори я с трясък и чу как Сорша тича надолу по стълбите, ридаейки така, сякаш сърцето й беше разбито.

Рейнджър тихичко затвори вратата.

Потърка очите си. Двете си очи.

Разговорът не беше оправдал очакванията му.

Но на кого му пукаше: та нали Сорша изглеждаше фантастично в рокля!