Кристина Дод
Принцът се жени (5)

4

— Има само един кон, който може да яздите спокойно, мис… ъ-ъ мис… — Макларън се изчерви и посочи понито.

— Качила съм се на седлото, преди да проходя — невярващо възрази Сорша и заобиколи косматото животно, което според Макларън трябваше да я превози при бягството й от Монмаут.

Търговецът избегна погледа й.

— Това е единственото конче, което имам.

Сорша го погледна над гърба на понито. Утринното слънце огряваше набитата фигура на Макларън. Сякаш Господ беше сътворил един нормален мъж, а после беше вдигнал могъщия си чук и го беше сплескал с един-единствен удар, правейки го широк като делва… бездушен… купчина влажна глина.

Баба й никога не би допуснала такъв противен фъстък да я качи на противното си, злобно пони. Той вече беше натоварил дисагите й, но можеше да ги свали обратно. Сорша изправи рамене и го попита студено:

— Макларън, майка Брижет не ти ли каза да ми осигуриш кон — истински кон?

— Изпращам кума си да те изпроводи до Хамелдон. Трябва да си ми благодарна.

Но тя изобщо не му беше благодарна. Снощи майка Брижет се боеше, че всяка суетня може да предупреди врага и се наложи Сорша да се сбогува само с нея и сестра Маргарет. Другите калугерки, жените, с които бе прекарала толкова години, щяха да открият, че си е заминала чак тази сутрин, за да не се видят никога повече. Сестра Тереза — дребничка, миличка, истинска шотландка. Сестра Мери Саймън, сестра Мери Виртус, сестра Патриша — всички те безвъзвратно си бяха отишли от живота й.

Загубата й се отрази много тежко. Този нов удар усили мъката по баща й, тревогата за сестрите й… дори гнетящото съзнание, че баба й трябва сама да носи бремето на управлението.

Да бъде благодарна? На Макларън? Не, изобщо не му беше благодарна.

— Кой е кумът ти? — попита тя.

— Санди ковача. — Макларън посочи едрия, широкоплещест блондин, който товареше дисагите си за дългата езда.

— Приятно ми е да се запознаем, Санди — усмихна се Сорша.

Санди не отвърна на усмивката й. Ама че мрачно племе бяха тези шотландци. Или може би такива бяха само хората, които поради роднинските си връзки бяха принудени да живеят близо до стиснатия и намръщен Макларън?

— Санди също ще язди пони — добави Макларън, сякаш това щеше да подслади горчивия хап.

За нещастие Сорша само осъзна, че е позволила на шотландеца да й замаже очите.

— Имаш истински коне. Видях ги в обора — повелително изрече тя. — Дай ми един от тях.

— Имам два коня, мис… ъ-ъ… — Той започна да шава, сякаш не смееше да я погледне в очите. — Един за мен и един за женичката. Кой ще искате?

— О. Само два коня. Не бях разбрала. Не мога да лиша съпругата ти от кон. Предполагам, че това пони ще ме пренесе сигурно до… — Щеше, ако не й се наложеше да бяга от наемни убийци. — Добре де, и понито става. — Въпреки факта, че коремът му висеше, а ребрата му се брояха. — Благодаря ти, Макларън.

Той кимна.

— Как й е името?

— Чие име?

— На понито.

— Няма си име. — Макларън изсумтя и закрачи към пристана. — Име за някакво си тъпо пони!

Сорша се загледа след отдалечаващия се мъж, после се обърна към Санди.

— Е, в такъв случай ще я кръстя Светата ослица, като магарето, което занесло на гърба си Божията майка във Витлеем.

— Имаш се за нещо много, а? — тросна й се Санди и пришпори с колене понито си нагоре по пътя.

Сорша побърза да го настигне. Крачката на Светата ослица за малко не й изби зъбите и принцесата си помисли, че бедното животно навярно куца, но реши да не му придиря. В крайна сметка това си беше истинско приключение.

Тя спря горе на хълма, обърна се на седлото и се загледа през бушуващия океан към каменистото островче, където светата обител повдигаше ръце към бога. Както гледаше, изведнъж се спусна мъгла, която скри всичко в дълбините си; като в сън, от който няма да остане спомен.

— Айде де! — грубо я подкани Санди. — С това темпо няма да стигнем преди събота!

Сорша преглътна сълзите си, извади бяла кърпичка от ръкава си, избърса бузите си и чак тогава се присъедини към Санди. Той се втренчи в насълзените й очи.

— Какво? — попита тя.

— Никого няма да заблудиш с маскировката си, ако продължаваш така. — Той поклати глава и пришпори понито надолу по тясната пътека.

Сорша огледа дрехите си. Беше облечена като мъж. Това беше съвършената маскировка. Какво ли имаше предвид тоя човек?

— Накъде? — извика тя и побърза да го настигне. — Защо да не мога да заблудя никого с маскировката си?

Той сви рамене и продължи да язди.

— Плачеш като момиче.

— Само веднъж! И то не много дълго!

Санди не отговори.

— Няма да се повтори.

Отново мълчание.

— Ще бъда груба и корава като мъж!

Най-накрая Санди изплю едно изречение, с което извади наяве невероятната й наивност:

— Макларън си няма жена.

 

— Сега можеш да отидеш при майка Брижет — сестра Тереза се усмихна и отвори вратата на смътно осветения кабинет.

Арну се втренчи в нея и влезе. Тази жена му се усмихваше за пръв път от началото на престоя му тук и нейната вежливост му се стори доста плашеща.

В кабинета на игуменката беше тъмно като в пещера и той примигна, докато очите му се приспособят с тъмнината. Майка Брижет седеше на бюрото си и дращеше нещо на къс хартия под светлината на една свещ.

Арну беше на мисия, но не забравяше маскировката си. Дотътри се тежко до игуменката. Ухили се. Отдаде чест. Престори се на малоумник.

— Майко, къде е госпойца Сорша?

Майка Брижет остави перото, посипа с пясък писмото и запуши бурканчето мастило с коркова тапа.

— Защо питаш, Арну?

— Еми днеска трябваше да тръгваме за сушата, а нея никъде я няма. — Той сведе глава, намести парцала над окото си и пресъздаде отлично образа на прост рибар, когото са били твърде често като малък с дървени налъми по главата.

— Неслучайно не си я видял никъде. — Игуменката сключи внимателно ръце пред себе си и го изгледа с милосърдието на гладна котка към апетитно мишле.

По гръбнака му полазиха тръпки. Опасност.

— И що тъй?

— Тя си замина снощи.

Арну забрави маскировката си, изпъчи гърди и се взря свирепо в игуменката.

— Какво?

— Вече е далеч от лапите ти. — Майка Брижет му отговори с не по-малко яростен поглед и в очите й той видя неустрашима интелигентност.

Усещането за опасност се засили.

— Ти ни излъга, Арну. Не си този, за който се представяш. Леденият й глас охлади гнева му и събуди инстинкта му за самосъхранение. Той се огледа. Във всеки ъгъл имаше по една сестра.

Но нима те можеха да му сторят нещо?

— Освен това човек може да се поизмъчи с по-малки обуща, ако наградата си струва — продължи тя.

По дяволите! Тази жена с проницателния поглед знаеше какво е направил!

Той вдигна глава нагоре. От тавана висеше рибарска мрежа.

Погледът му се премести на майка Брижет. Тя държеше въжето на мрежата в ръка.

Капан.

— Не! — извика той.

— Да. — Гласът й беше безизразен.

Арну опита да избяга, но беше твърде късно. Мрежата го обгърна, все едно беше тигър, набелязан за лов. Това се беше случвало и преди.

Но той нямаше да се върне в затвора. Не и без борба. Подлуден от паника, от гняв, от болка, той се съпротивляваше, оплитайки се все повече и повече в мрежата.

— Арну, прекаляваш! — зашлеви го гласът на майка Брижет. — Успокой се. Няма да ти причиним болка.

Но думите й не можеха да намалят ужаса му. Нямаше отново да се остави да го впримчат.

Един нисък, як шотландец излезе зад някакъв параван. Той метна въже около торса на Арну. Копелето затегна примката.

Арну се задушаваше, разкъсван между мрежата, въжето и паниката. Опита се да разкъса оковите си.

— Макларън, не го убивай! — нареди игуменката.

— Тоя се е побъркал! — остро си пое дъх Макларън.

Арну видя блясъка в очичките на шотландеца. Макларън обичаше да хваща хората в капан. Обичаше да ги души. Арну забрави мрежата и му се нахвърли.

Защото Макларън беше прав. Наистина се беше побъркал.

Нямаше да го хвърлят в тъмница. Нямаше отново да го затворят в ада.

Препъна се. Падна. Строполи се на земята, решен да убие Макларън.

Чу пресекливи крясъци от болка.

Но те не излизаха от собствената му уста.

Четири монахини се втурнаха към него.

Мрежата се впи в лицето му, скъса се и превръзката над окото му се изсули.

Арну застина със съзнанието, че е разкрит.

— Окото му! — ахна сестра Тереза. — Окото му е здраво!

— Съвсем здраво! — Усети как гневът на игуменката прониква през мъглата на страха, която го обгръщаше, дарявайки му миг на яснота. — Бях права. Той е лъжец.

Сестрите метнаха върху му вълнени одеяла.

Мракът го обгърна. Задуши го. Паниката се завърна с подновена сила. Той отново започна да се бори.

Стана му горещо. Не му достигаше въздух. Задушаваше се. Преди да припадне, Арну мрачно си напомни, че е живял в тъмница, при това в килия с размерите на ковчег. Беше оцелял четири години без светлина, без топлина, без свястна храна. Духът му понасяше удар след удар. Приятелите му бяха загинали. Биеха го, бичуваха го… най-накрая, след цяла вечност угнетителна чернота, той се беше пречупил. Животът му загуби смисъл.

Но някак си точно тогава, когато бе останал без надежда, в себе си бе открил мъничко светлинка. Бавно, болезнено, той отново беше дошъл на себе си.

И пак щеше да го направи.

Защото сега не беше същият човек като преди. Несгодите бяха калили изнежения принц, превръщайки го в решителен и силен мъж.

Щеше да си върне Сорша. Щеше да спаси кралството си. В края на краищата той беше принц Рейнджър.