Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (8)

Осма глава

Сара не би могла да заспи за нищо на света, въпреки че бе капнала от изтощение. Вечерта се бе оказала изключително напрегната.

Цялата седмица бе много тежка!

Седнала в леглото, тя размишляваше за новия си статут на омъжена жена. Опитваше се да си представи новия дом, който Арчибалд й бе обещал, с градинката, засадена от майка му. Поне това си имаха. Градина. А и той беше изключително мил. Дори и да не беше нищо друго, беше много мил човек.

Освен това, според приятелката й Кери, съществуваше възможност, след като консумират брака си, да се сдобие със собствено дете. Точно това се бе случило с Кери, която роди дъщеричката си само осем месеца и две седмици след сватбата си.

Дете. Сара въздъхна, сви колене под брадичката си и се опита да си представи своето бебе. Разбира се, то щеше да има матова кожа, тъмна гъста коса и черни очи, които можеха да изглеждат тъжни и замислени, но и да блестят от бликащ смях.

Сети се, че нямаше никаква представа каква е била косата на Арчибалд, преди да посивее. Все пак очите му бяха сини. Много приятно сини, макар и малко кървясали.

Замисли се за име на сина си. Може би Джеймс — като баща й. Или пък Джозеф. Или Джереми. Или пък…

Врявата от празненството от време на време избухваше по-гръмко, когато гостите се разхождаха из верандата. Тя се запита какво ли правеха Молси и Големия Саймън. Беше оставила бележка, че отива да посети своя приятелка в Хамптън и ще се върне след около седмица. Надяваше се по този начин да осигури безопасността и спокойствието на приятелите си, докато успее да уреди преместването им.

В най-добрия случай нещата щяха да се развият много неприятно. Тайтъс щеше да излива всичката си злоба върху тях. Норийн сигурно щеше да бъде по-въздържана, защото и двамата бяха наясно, че докато Сара я няма, нищо не би могло да задържи двамата освободени роби. А ако те си заминат, Норийн не би могла да си позволи да наеме други на тяхно място.

Навън в коридора някой вдигна шумен тост за младоженците, последван веднага от звънкото чупене на чаши. Очевидно празненството се бе получило. След като Арчибалд й бе обяснил, че за да бъде напълно законен, бракът трябва да се консумира, тя се чувстваше по-малко щастлива. Въпреки здравия си разум, тя все още не бе готова за това. Съвсем не. Съвместен живот — да. Общи интереси и сигурност — това бяха нещата, заради които се бе омъжила. Но ако именно консумирането на женитбата бе това, което я правеше законна, трябваше да го направи. Имаше ли друг избор, след като бе стигнала дотук?

Съвсем неканена, в съзнанието й се промъкна мисълта, че ако от другата страна на вратата стоеше Джерико, нямаше да очаква събитието е такава неохота. И би могло да бъде така. Той й го бе предложил.

Нима беше толкова глупава или прекалено упорита, за да се отклони от пътя, който вече беше избрала?

Навярно и двете. Но преди всичко — много горда. Бе открила, че не може да се омъжи само заради нечие съчувствие или неясна представа за дълг. Особено за мъж, който толкова силно я привличаше.

Боже господи, ами ако го беше обикнала? Сърцето й щеше да бъде разбито, когато той си тръгнеше, което очевидно имаше намерение да направи.

Не, по-добре безопасният, разумен път, който си бе избрала. Така поне сърцето й не участваше в цялата работа.

Врява от борба под прозореца разпръсна мислите й. Изглежда, празненството бе в разгара си. Сви рамене, скръсти крака и като си играеше с копчетата на нощницата си, се опитваше да се подготви за онова, което й предстоеше. Според приятелката й то отнемаше по-малко от времето, необходимо за сваряването на едно яйце, и можеше да бъде доста приятно.

Не че Сара търсеше някакви вълнения. Искаше само да приключи с всичко час по-скоро. Ако наистина търсеше вълнения, щеше да…

Е, това беше отминало.

Движението на дръжката на вратата й подсказа, че онова, от което се страхуваше, бе на път да се случи. Налагайки си да изглежда спокойна, тя приглади завивките с ръка и зачака да дойде времето за последната крачка към легализирането на брака й.

 

Двадесет минути по-късно Сара лежеше по гръб, загледана в тъмнината, докато съпругът й хъркаше до нея. Според Кери първия път, когато се осъществяваше знаменателният акт, болката беше непоносима.

Арчибалд поне не я беше наранил, освен когато кокалестото му коляно случайно бе попаднало върху ръката й и бе притиснало пръстите болезнено към дюшека.

Дали бяха направили бебе? Струваше й се невъзможно през тези няколко срамни минути грухтене, пухтене и обилно потене, през които мъжът се ровеше неумело из полите на нощницата й, да бъде заченат нов живот. Но това в известна степен ставаше при животните. Петелът сграбчваше гребена на кокошката, търкаше се по гърба й няколко минути, докато падне на земята, и — ето, оплодени яйца!

Не можеше да заспи. Независимо колко упорито се опитваше, всеки път, щом затвореше очи, като тъмни облаци я връхлитаха мислите, които тя отчаяно се опитваше да отхвърли.

Как, за бога, бих могла да прекарам целия си живот с този беден стар човек, след като мога да мисля само за Джерико и за това как би изглеждала тази нощ, ако бях в прегръдките му?

Някъде около полунощ, доста преди да приключи празненството, Джерико довлече един стол на верандата в най-отдалечения ъгъл на крилото към Вирджиния. Там, в пиене и мрачни мисли, той прекара остатъка от нощта. Очакваше Търнбайфил и компанията на Смитърс да пристигнат много преди този късен час. Кой глупак би яздил цяла нощ, за да отиде направо сред тресавището без никаква подготовка и да очаква да излезе победител?

Глупак, който се бе бил в пет дуела и бе убил петима мъже.

Но тогава не беше ли и той същият глупак, след като прекарваше нощта в пиене и размисъл за една жена, или по-скоро опитвайки се да не мисли за нея, вместо да легне да поспи? Или да се поупражнява с ножа? Беше прекарал безкрайни часове в стрелба с пистолет, но когато ставаше въпрос за бой с ножове, той не бе наясно дори с правилата.

Ако изобщо съществуваха правила. При единствената борба с ножове, която бе наблюдавал, противниците бяха инструктирани да завържат десните си крака един за друг, да сложат левите си ръце зад гърбовете и едва тогава да започнат да се бият. Което те и направиха, докато единият не се просна окървавен на пода, пренесъл се прекалено далеч, за да може да продължи.

Тръпка на безпокойство или отвращение премина по гърба му. В среднощния въздух се носеше намек за приближаващата зима, примесен с миризмата на пушек и блато.

Хрумна му мисълта, че ако можеше да се сети за някаква молитва, може би точно сега беше времето да я каже.

Облегна стола си на стената, подпря крака върху парапета и като затвори очи, си пожела в този момент да може да не мисли за нищо. По дяволите, опитваше се да забрави миналото! Да разсъждава над настоящето не беше по-добре, а що се отнасяше до бъдещето, то беше прекалено неясно, за да гледа към него.

Проблемът беше, че го глождеше съмнение, че съдбата се е обърнала против него.

Зората точно си пробиваше път сред смесицата от мъгла и пушек, когато Джерико се разбуди от скрибуцането на несмазани колелета. Прозявайки се, той оправи шапката си и се подготви за среща с противника, надявайки се, че Рейф язди непосредствено след каретата на Смитърс.

В момента, в който се изправи, върху главата му се посипаха парчета мазилка, напомняйки му, че предишната вечер бе прекалил. Темпераментен по природа, бе се опитвал без особен успех да отхвърли мисълта за следващите няколко часа. Или да изтрие от паметта си миналото.

Във всеки случай това беше много глупаво начинание. Вратът му се бе схванал, а главата си чувстваше като пъпеш, изпаднал от фургон върху калдъръма.

Примижавайки с кървясалите си очи, той се огледа за Смитърс. С изключение на един очукан и безвкусно боядисан фургон, който очевидно току-що бе пристигнал, дворът беше празен. Не се виждаше нито Рейф, нито Смитърс.

— Водете ме при оня стар пиян женкар! — крещеше някой. Неугледното возило се наклони, кожените ремъци изскърцаха и от него изскочи неугледна червенокоса жена с червендалесто лице и в доста напреднала бременност, която очевидно бе готова да предизвика голям скандал. В ръцете си размахваше нещо, което приличаше на писмо. — Ей, ти! — изрева тя.

— Аз ли? — Все още сънен, Джерико запремигва към нея.

— Не, глупако, виках президента Джаксън! Ела да хванеш тез коне, докато изритам моя непрокопсаник от кревата на онази никаквица!

В този момент към нея забърза конярчето, триейки очите си с ръце. Джерико бързо му прехвърли отговорността за конете и забърза след жената по стълбите към верандата, като едва успя да й отвори входната врата.

Някой нещастен дявол щеше да си го получи. Ако съществуваше нещо, което бе в състояние да го излекува от махмурлука и да го поразсее, то това беше именно такава сцена.

Жената спря точно в средата на фоайето и постави ръце върху възпълните си хълбоци. Издутият й корем повдигаше избелялата й пола високо над глезените. Тя хвърли мрачен поглед към неколцината гуляйджии, налягали пияни наоколо, и към двамата търговски пътници, които в същия момент се появиха до вратата.

— Е, къде е той? — настоя жената.

— Кой, мадам? — обърна се към нея чиновникът, който се опитваше с една ръка да навлече палтото си, а с другата — да намести очилата си.

Гласът й приличаше на вой на сирена, затова Джерико не бе изненадан, когато откъм двете крила на хотела по нощници се втурнаха гостите, питайки един през друг къде е пожарът. Като им хвърляше огнени погледи, жената започна да сипе заплахи, които биха могли да бъдат чути на няколко мили от двете страни на канала и чието съдържание гласеше, че ако оня негодник не дотътри нещастната си мърша ей сега, в тази минута, тя сама ще го изрита от кревата на онази повлекана.

Джерико си помисли, че сестрите Джоунс бяха напуснали прекалено рано. Можеха да разказват тази история години наред.

Докато наблюдаваше цялото представление от вратата, изпита съчувствие към неверния мъж на тази жена. Не бе трудно да се разбере защо при такава съпруга вкъщи нещастникът бе кривнал от правия път.

Веселието продължи само до момента, в който забеляза Арчибалд Рикетс да си пробива път с лакти през тълпата и да натъпква ризата в панталоните си.

— Млъкни, Ида Лу — изръмжа амбулантният търговец. — Не е това, което си мислиш. Аз просто…

— Дяволски добре знам кво просто си правил, стари глупако! Всеки път, щом си достатъчно трезвен да си намериш копчетата на панталоните, хукваш подир първата кучка, която размаха опашка под носа ти!

Близо две дузини очи се местеха от единия към другия от съпрузите. Започнаха да се правят облози.

— Хващам се на бас, че дъртата вещица ще го върже за краката и ръцете и ще го затътри навън кат прасе! — подхвърли един търговец на дървен материал.

— Чувай кво ти казвам, тоя ей сегинка ще я просне на земята с един тупаник! — допусна друг.

— Нали сички видяхте с коя се въргаляше в кревата? — изрева единият от тримата мъже, които се бяха опитали да нахълтат в стаята на Сара. — Дъртият му негодник! Трябва да го обесят кат скопения шопар на Бейли!

Стиснала устни, Сара се опитваше да не обръща внимание на грубите подмятания, докато бързаше по коридора след съпруга си. Начинът, по който той бе скочил от леглото, я бе накарал да се разтревожи, че се е случило нещо ужасно. Може би пожар, обир или пък ужасната треска от холера, тръгнала от Канада, вече се бе разпространила между гостите.

Втурна се във фоайето точно навреме, за да види как съпругът й бе награбен за ухото от една бълваща огън жена, която крещеше високо против неверните мъже, които оставят жените и деветте си деца, за да се втурнат след първата фуста, която се изпречи на пътя им.

Съпруга? Деца?

Милостиви боже, но къде отиваше тя с Арчибалд?

— Чакайте! — извика Сара, като си пробиваше път през тълпата. — Арчибалд, какво?…

Джерико я улови за ръката и я дръпна зад себе си точно в момента, в който двойката изчезваше през вратата. Държеше някакво писмо, което й се стори страшно познато.

— Шшшт — меко се обърна към нея. — Тя е негова жена.

— Негова какво! Да не искате да ми кажете, че тази жена е съпруга на Арчибалд?

— Като при това премълчавам факта, че е и баща на деветте им деца.

— Но…

— Шшшт, ще поговорим за това по-късно. Точно сега имате нужда да си починете.

Ала Сара нямаше нужда от почивка, а от отговора на един много прост въпрос.

— Но… Но щом тя е негова съпруга, тогава аз каква съм?

Двадесетина минути по-късно, когато Сара се бе отпуснала върху един стол и се взираше в студената камина е невиждащи очи, някой почука на вратата.

— Не е заключено — вяло се отзова тя. Каква полза имаше да заключва сега? Най-лошото вече й се бе случило.

Първите лъчи на зората се промъкваха през мръсните прозорци, когато Джерико влезе в стаята с бутилка и две чаши.

— Изпий това — нареди той и й наля голяма доза бренди, после сипа и на себе си.

Тя сковано пое чашата, изгълта съдържанието и се задъха. Избърса влажните си очи с края на наметката си и продължи да гледа към камината, докато в стомаха й бушуваше огън. Какво щеше да прави оттук нататък? Боже мили, тя беше съвсем съсипана! Какво бе станало с всичките й разумни планове за нов дом за нея, за Молси и Големия Саймън?

От малкото, което знаеше, можеше само да предполага, че носи детето на Арчибалд.

— Сара?

Тя внимателно постави чашата на шкафчето до леглото.

— Джерико, мисля, че съм бременна.

— Какво? — Беше негов ред да преглътне с усилие парещата течност. После остави чашата си до нейната.

— Казах…

— Чух какво каза!

— Ами… Това се случи с приятелката ми Кери. Осем месеца и две седмици след първата й брачна нощ се роди дъщеря й.

Джерико се почувства така, сякаш някой го бе ударил с юмрук в корема.

— Спала си с него?

Разбира се, че е спала с него, глупак такъв! За какво, мислиш, се ожени за нея? Да играят домино?

— Сватбата не е законна, ако бракът не се консумира. Арчибалд ми го обясни. Той беше много мил човек, независимо от… — Тя въздъхна. — Е, през повечето време беше наистина много мил човек.

Мил? Наистина ли мислеше така? Джерико се чудеше възможно ли е наистина човек да бъде толкова наивен.

— А той… Беше ли… Имам предвид, ти добре ли си?

Сара кимна и каза:

— Не ме болеше толкова, колкото очаквах. — Сключи пръсти и се загледа в тях.

Джерико проследи погледа й. Нямаше никакво желание да научи какво се бе случило между тях. Наведе се над леглото и се загледа към профила на булката, която не бе станала съпруга. За няколкото дни, които бе прекарала в хотела, загорялата й кожа бе придобила цвета на стара слонова кост.

Или може би това се дължеше на шока от откритието, че се бе омъжила за двуженец?

— Сара, чуй ме… Спомняш ли си за какво говорехме преди? За Уайлд Оукс и за това, че ако… ако нещо се случи с мен, то ще премине в наследство на третия ми братовчед, живеещ някъде на запад, който може дори вече да не е жив? Той мрази фермерството. Той е… той е ловец.

— Не си спомням нищо за братовчед ви — въздъхна отново момичето.

Нямаше никакъв братовчед. Беше го измислил, за да не го съжалява заради самотата му. Искаше да се ожени за нея, но проклет да бъде, ако й позволи да му съчувства. Мъжът си имаше своята гордост. Но, господи, каква болка му причиняваше мисълта, че онзи проклет негодник бе първият мъж, с когото бе спала! Почти колкото го болеше от предположението, че може да е бременна от него.

— Сара, ако носиш дете, това е само още една причина да се омъжиш за мен — разумно отбеляза той. Беше почти сигурен, че това е невъзможно, защото не смяташе, че старият женкар изобщо бе в състояние да й направи нещо. Най-много да й бе пуснал ръце, което също изглеждаше малко вероятно.

Очите й придобиваха все по-стъклен отблясък. Знаеше, че трябва да говори бързо, за да не я остави да заспи.

— Сара, за онова, което казах…

Тя се прозя.

— Все още не разбирам защо не можеш сам да се погрижиш за Уайлд Оукс. Каза, че все още не си си намерил работа на кораб, така че защо просто не се върнеш у дома и не направиш каквото е необходимо?

Джерико изруга тихо. Не искаше да й разкрива истината, но нямаше време да търси други убедителни причини.

— Има нещо, което не съм ти казал — тихо започна той. — Сара, предстои ми да участвам в дуел. Точно затова дойдох тук. — Чу я как шумно си пое дъх, но без да й обърне внимание, продължи: — Един мъж прелъсти сестра ми, направи й дете, а когато тя отиде да поговори с него, очаквайки да се оженят, той я преби, след което тя изгуби детето и умря.

Лицето й бе изгубило и последния оттенък на цвят.

— О, не! — прошепна тя. Извърна се към него и в дълбините на очите й той прочете изумление.

— Много е вероятно да се измъкна от цялата тази работа невредим, но ако това не стане, за мен ще бъде голямо облекчение да зная, че Уайлд Оукс се намира в добри ръце. Може би дори ще намериш време да посадиш няколко красиви храста на гроба й на хълма, недалеч от къщата.

Тя сякаш се бореше с нещо. Прииска му се да се бе сетил да донесе и кафе е брендито или изобщо да не бе носил алкохол.

— Разбира се, че ще го направя. Ще посадя храсти… Искам да кажа… Джерико, не е необходимо да се жениш за мен заради това. Бих могла да се грижа за дома ти, докато се подготвиш да се върнеш…

— Не, Сара. Или ще го направим както аз искам, или изобщо няма да го правим. Като моя съпруга… или вдовица, ако нещата се обърнат, всичко, което притежавам, става твое. Ти ще имаш име, дом за детето и приятелите си и достатъчно пари, за да преживяваш, докато фермата се съвземе.

Можеше почти да види мислите, които се лутаха в главата й, докато извиваше ръце в скута си. Имаше малки ръце. Способни ръце. Опитваше се да не мисли за усещанията, които те биха могли да предизвикат върху тялото му. Бе дошъл тук, за да сложи в ред нещата, в случай че му бе съдено да умре през следващите няколко часа. Тя беше почти пияна, а той — така възбуден, че съществуваше опасност да пръсне бричовете си.

Изкашля се.

— И така, ако имаш желание да ми помогнеш, бих желал да приключим бързо с това. Смитърс трябва…

— Кой?

— Мъжът, с когото трябва да се срещна на полето на честта.

Тя се загледа в него е отворена уста.

— Смитърс ли каза? Нали нямаш предвид Тайтъс Смитърс?

Тя се изправи, преобърна стола, залитна към вратата, след това се върна обратно. Джерико я наблюдаваше изумено. Стана бавно от леглото, където бе седял до този момент, чудейки се дали не се е побъркала от откритието, че се е оказала омъжена, бременна, изоставена и със съсипана репутация само за една нощ.

Или пък това се дължеше на брендито?

— А сега, Сара…

— Знаеш ли кой е той?

— Кой?

— Тайтъс! Той е доведеният ми брат. Същият, който се опита да ме изнасили, за да ме принуди да се омъжа за него! Същият, от когото избягах! Негодникът, който заложи и пропиля всеки цент, който баща ми бе оставил след смъртта си, и сега, щом научи за наследството ми, иска да се ожени за мен заради него!

— Исусе! — прошепна Джерико. Такива неща се случваха само в романите.

И все пак беше ли наистина толкова странно? Да се срещнат в хотела, който беше известен с бързите бракосъчетания и уговорените дуели? Сара беше дошла заради едното, а той — заради другото.

— Сара? Мисля, че ще е най-добре да се омъжиш за мен колкото може по-скоро, защото в противен случай доведеният ти брат би могъл да реши, че предпочита да те отведе оттук, вместо да плати дълговете си на честта.