Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (18)

Осемнадесета глава

Най-после щеше да разбере всичко. Из съзнанието й преминаваха хиляди причини, които биха могли да предизвикат гнева на Джерико. Но над всички се налагаше една. Той никога не бе имал намерение да се връща у дома. В случай че не бъде убит в дуела — което едва му се бе разминало, — той бе планирал да се върне в морето и при онези жени, които посрещаха всеки кораб, пристигащ в пристанището. А тя трябваше само да поддържа дома му в ред.

Беше слушала за тези жени. Всяка почтена дама, живееща на разстояние стотина мили от пристанището, знаеше за тях и за онова, което правеха мъжете, прекарали в морето седмици, а понякога дори месеци наред.

Но първо трябваше да се убеди, че се е настанила добре. След това едно нещо бе довело до редица други и ето ти сега, обвързани от задължението, поето така прибързано в хотел „На половината път към дома“.

— Защо го направи? — настойчиво запита той.

Озадачена, тя повтори въпроса:

— Защо го направих?

— Толкова ли много искаше да си намериш съпруг?

Но за какво говореше той? За Арчибалд?

— Обясних ти защо съм избягала. И че Арчи…

Джерико я прекъсна с рязък, нетърпелив жест.

— Защо ме излъга?

Стиснала ръце в скута си, Сара се опитваше да проумее за каква лъжа говореше той. Доколкото й бе известно, бе му разказала самата истина. Не че не би могла да излъже, ако обстоятелствата налагаха, но в този случай просто не бе необходимо да го прави. Сведе поглед към ботушите му на лъскавия дъбов под. Мачкаше полата си с ръка и се мъчеше да си припомни какво от казаното от нея би могло да предизвика гнева му.

— Е? Или ще ми кажеш, че доктор Уитърс е сгрешил? Това вече беше абсурдно.

— Да е сгрешил за какво? Той каза, че ще оздравея и аз наистина се оправих. Здрава съм и мога да поема задълженията си вкъщи. Ако се оплакваш, че изгубих близо седмица, то трябва да ми имаш доверие…

— Да ти имам доверие?

По-озадачена от всякога, Сара се питаше дали той не бе ударил главата си, когато Тайтъс го бе ранил. Това бе единственото обяснение за бурята, която се надигаше в тъмните му дълбоки очи.

— За бога, Джерико, цяла седмица вече се мръщиш и сумтиш. Ако съм направила нещо, с което съм те обидила, защо просто не ми го кажеш, за да се опитам да поправя нещата?

Той застана толкова близо до нея, че почти докосна пръстите на краката й. Тя ги сви под стола и го погледна с открито лице. За цял живот се бе наситила на намеци и недомлъвки.

— Добре, ти се ожени много прибързано и сега се разкайваш! — възкликна тя. — Но моя ли е вината за това?

Никога не бе била агресивна, но сега й се искаше да запрати по него първото тежко нещо, което й попаднеше подръка.

За нещастие наоколо нямаше нищо подходящо.

— Какво?

— Разкайваш се! Съжаляваш! Наречи го както искаш. Съжалявам, ако не си получил онова, което си очаквал, но ако си спомняш, аз не съм ти обещавала нищо друго, освен… — Задъха се, но продължи: — … да те уважавам, да ти се подчинявам и да се грижа за дома ти.

Гъстите вежди се присвиха и почти закриха очите му, но тя нямаше намерение да му позволи да я прекъсне.

— Когато се ожени за мен, ти вече знаеше, че не съм красавица, така че сега не можеш да твърдиш, че си измамен в това отношение. Казах ти, че съм разумна и наистина съм такава, само че не съм свикнала да се излежавам цяла седмица. Освен това съществува и Айвидейл…

Той стисна устни. Не бе имала намерение да споменава нещо за Айвидейл, но тази жена беше като трън в петата й.

— Да? Какво за Айвидейл? — Джерико се бе облегнал на камината и си играеше с един свещник върху поставката й. Лицето му беше в сянка и не можеше да го види ясно, но инстинктивно усети, че съпругът й изпитва някакво задоволство.

Защо ли, за бога, се чувстваше толкова доволен?

— Айвидейл? Ами тя… След като вече наехме чистачка, смятам, че нямаме нужда от нея. Това е. Ако питаш мен, тя от всичко най-малко се занимаваше с чистене.

— Не си спомням да съм те питал, но Айвидейл не е тук, за да чисти.

— Така ли? А за какво тогава? Не, не ми отговаряй. Не искам да знам.

Сара изправи рамене и съжали, че изобщо бе повдигнала този въпрос. Искаше й се изобщо да не бе идвала в Уайлд Оукс. И никога да не се бе срещала е Джерико Уайлд.

Не, не искаше това. Независимо по каква причина съдбата бе пресякла пътищата им, тя не съжаляваше за нито един миг оттогава насам.

— Е, добре. Можеш да продължаваш в този дух и да си построиш любовното гнезденце. Не ме интересува какво правите двамата, стига да не се налага да налитам на нея всеки път, когато се обърна. — За да подсили думите си, тя вирна брадичка, което беше голяма грешка, защото тона й даде възможност да види лицето му и…

И той се смееше!

Сара скочи на крака. За беда обаче настъпи подгъва на роклята си, залитна и щеше да падне по очи, ако Джерико не се бе пресегнал мигновено и не я бе уловил за раменете.

Продължаваше да се смее, но когато тя понечи да се отдръпне от него, смехът му заглъхна.

— Сара — каза той и ръцете му я обгърнаха по-плътно. — Защо ме излъга? Щях да се оженя за теб при всички случаи, тъй като и аз бях толкова отговорен за съсипаната ти репутация, колкото и Рикетс.

Тя вече имаше проблеми с дишането и с говора.

— Из-злъгала с-съм те? Но нали ти обясних всичко. Никога не лъжа, освен ако не се налага да пощадя чувствата на някого. Но в този случай не съм лъгала, защото наистина не знаех за жена му. В противен случай никога не бих…

— Ти ми каза, че си бременна. Доктор Уитърс твърди, че това е невъзможно.

— Е, значи всичко е наред. Няма да се наложи да даваш името си на детето на Арчибалд, а пък аз няма да надебелея като балон, което със сигурност щеше да ми попречи да си гледам работата.

Пръстите му се забиха в нежната плът и й причиниха болка. Когато започна да я разтърсва, тя понечи да го ритне и изстена, защото босите й пръсти се удариха в кожените ботуши.

— Престани! — запротестира Сара. — Известно е, че ти си по-силният от двамата, така че не се налага да го доказваш. Това, че си мой законен съпруг, не ти дава правото да се отнасяш с мен като е…

— Като с лъжлива малка кучка! А как един мъж трябва да се отнася с жената, която го е примамила да се ожени за нея с твърдението, че е била в леглото с мъж и носи детето му? — Очите му бяха пълни с укор, но ръцете разхлабиха хватката си.

— Откъде бих могла да знам, че не съм заченала? Както ти е известно, това би могло да се случи. Точно сега можеше да си изправен пред необходимостта да се грижиш за неколцина дребни Рикетсчета и нямаше да можеш да обвиниш никого, освен себе си.

Джерико бавно, с недоверие поклати глава.

— Ще си направиш ли труда да ми обясниш мотивите си?

Сара отчаяно се опитваше да измисли някакъв хаплив отговор, но нищо не й идваше наум. Никога не бе използвала остроумието си по този начин.

— Не — прошепна тя.

— И аз така си помислих. Мадам, ако изобщо забременееш, то, кълна се, ще бъде с моето дете.

Тя преглътна с усилие и се загледа в копчето на ризата му. То все още висеше. Беше убедена, че дрехата е била прана след онзи незабравим ден, но очите на Естер вече не бяха толкова силни. Дори да липсваха всички копчета, едва ли би забелязала.

Дали пък нямаше предвид, че да спи с него беше едно от задълженията й като съпруга?

От една страна, това я плашеше. Но пък, от друга, този човек, който доскоро й бе съвсем непознат, я изпълваше с трепетно очакване.

Насилвайки се да изглежда спокойна, тя каза:

— Е, поне най-болезнената част мина.

— Моля? — Той се облегна на библиотеката и плъзна ръце по раменете й, притискайки я опасно силно към слабините си.

Сара едва не се задуши. Усети, че лицето й пламна, но успя някак си да запази хладнокръвие. В края на краищата вече не беше неопитно момиче.

— Може би нямаш представа за това — започна тя, — но когато жените… Ами по-различно е. Или така поне мисля. Може би и мъжете първия път усещат болка. С теб беше ли така?

Сега беше негов ред да се изчерви.

— Сара, майка ти някога… Хммм… Обяснявала ли ти е тези неща?

— Имаш предвид за мъжа и жената?

Той кимна мълчаливо.

— Бях само на единадесет години, когато тя почина, а дълго време беше болна, така че естествено не сме говорили за… такива неща. Когато пораснах, там вече беше Норийн. С нея никога не сме говорили за нищо, но аз имам приятелка, която се омъжи в Илиной. Тя ми писа за тези неща. — Облекчена, че отново има контрол над положението, Сара запита меко: — Ти сигурно си го правил много пъти, нали? Достатъчно си възрастен за това, а пък и аз зная как стоят нещата с моряците.

— Така ли?

— И не само с моряците. Чувала съм, че повечето мъже си имат любовници. И тъй като сега търсиш къде да настаниш Айвидейл…

— Това ли наистина искам да направя?

— Ами да. Нали сам го каза.

За момент той изглеждаше така, сякаш се бе задавил е нещо.

— Остави Айвидейл на мен, ако обичаш.

— Точно това се опитвам да кажа — търпеливо обясни Сара. — Аз вече не съм дете, Джерико. Знам как се правят тези неща. Ти сигурно искаш да имаш наследник, което е съвсем естествено, но това е мое задължение. Исках само да знаеш, че разбирам…

— Да? Какво си мислиш, че разбираш, Сара?

— Ами, след като вие с Айвидейл… но смятах, че трябва първо ние двамата…

— Трябва да се погрижа първо за наследници от теб, това ли се опитваш да ми кажеш? И след това мога да си имам толкова любовници, колкото мога да задоволя?

Да задоволя. Изразът предизвика взрив от емоции, повечето от които Сара не можеше да разбере. Но онова, което разбираше, бе, че след като веднъж бе дала дума, трябваше да я удържи. Когато една жена няма нищо друго, освен гордостта си, нейната честна дума бе за нея всичко.

— В такъв случай можем да смятаме, че сме се разбрали по този въпрос — каза Джерико и преди тя да има време да разбере какво имаше предвид, той вече я носеше към вратата.

Сара сграбчи с ръце касата на вратата и се опита да го спре.

— Сега?

— А защо не?

— Ами защото още не се е стъмнило.

— От сигурен източник знам, че наследници могат да се правят по всяко време на денонощието.

— Да, но… Какво ще стане с вечерята? Трябва да поговоря с Молси за храната, която най-много обичаш.

— В това отношение никак не е трудно да ми се угоди.

— Така ли?

Тя му хвърли пълен с отчаяние поглед и Джерико бе готов да отстъпи. Жената или бе шокиращо невежа, или продължаваше да го мами. За нищо на света не можеше да проумее какво си мислеше, че ще спечели с това, че се прави на толкова опитна. Той можеше да открие истината веднага щом успееше да свали тази широка рокля и да вдигне краката й.

Значи я беше боляло, така ли? Нямаше представа какво бе успял да й направи Рикетс, но със сигурност знаеше какво не бе направил.

— Естер! — извика Сара, докато той забързано я дърпаше през коридора.

— Няма значение, Естер! — каза Джерико, когато икономката надникна през вратата на салона. — Двамата със Сара имаме да свършим една работа. След това веднага ще слезем долу.

— Защо трябваше да казваш това? — яростно прошепна Сара. — Сега всички ще разберат какво правим!

— Да не би да предпочиташ да го направим пред публика?

— Джерико, за бога!

— Естер ще намери начин да задържи останалите двама долу — дори ако й се наложи да ги върже за печката.

Сара отпусна рамене и въздъхна. Вдигна поли и затича боса нагоре по стълбата, следвана плътно от Джерико, който бе вперил поглед в равномерно движещите се бедра и жадно вдишваше аромата на цитруси и подправки, който сякаш я следваше навсякъде.

Ентусиазмът му растеше. Най-после щеше да се люби с нея. Отначало по стандартния, общоприет начин. Поне първите няколко пъти. Веднага щом я накараше да забрави какво бе правила с Рикетс, щеше да й предложи да опитат някои по-вълнуващи пози. Бе научил как да задоволи една жена от онези, за които удоволствието беше професия.

Сара очевидно нямаше представа как да достави удоволствие на един мъж, което правеше още по-любопитен факта, че така силно го привличаше. Без да прави каквито и да било опити да бъде съблазнителна, тя стъкми огъня, затвори завесите, след това се наведе над леглото и грижливо отметна завивките, сякаш беше най-обикновена прислужница, а не жена, която за първи път ще се люби със съпруга си.

Развеселен, но и е растяща възбуда, Джерико се облегна на вратата, за да я наблюдава как се движи из стаята, как проверява дали каната е пълна е вода. Вдигна едно одеяло и го разгъна. Точно смяташе да й каже, че няма да има нужда от него, защото и бездруго ще й стане горещо, когато видя, че тя покрива с него огледалото.

Отдръпна се от вратата и запита:

— Защо правиш това?

— С одеялото ли? — Лицето й пламна. Дори на слабата светлина можеше да се забележи неудобството й. — О, ами моята приятелка… от Илиной… Нали си спомняш, че ти говорих за нея? — Той кимна и се запита каква ли още глупост му предстои да чуе. — Тя чела в една книга за… ами за онези домове… ти знаеш кои… в Лондон. Сигурно няма да повярваш, но имало един, в който леглата били оградени от всички страни с огледала. Можеш ли да си представиш нещо по-срамно?

Джерико беше вече убеден, че жена му се нуждае от опитна ръка, която да я отърве от шокиращото невежество и от невярната информация, пристигнала от Илиной.

— Сара, ела тук! — прошепна той с глас, нетърпящ възражение. Тя се приближи покорно и застана пред него, все още закопчана чак до брадичката и с ръце, покрити до китките. — Сама ли ще се съблечеш или искаш аз да го направя?

— Да се съблека? — Вдигна към него пламналото си лице и той й намигна, за да я окуражи. — Сигурен ли си, че искаш да го направим точно сега? Искам да кажа, че винаги бихме могли… Можем да отидем да се разходим или нещо друго. При това слънце навън сигурно е доста топло…

— Сара?

— Да?

— Бъди така добра да замълчиш. Сега се обърни и ми позволи да те разкопчея. След това, ако искаш, можеш да направиш същото с мен.

Никога преди не си бе давал сметка колко е неопитен е жените. Или поне с почтените жени. През целия си живот на възрастен човек бе живял сред мъже. Неговият опит се изчерпваше с това, че в такива ситуации мъжът просто правеше избора си, плащаше, след това отиваше с жената до стаята, където природата си взимаше своето, без в това да бъдат влагани някакви чувства.

Жените, с които бе имал работа, разбираха от занаята си. Обикновено носеха само няколко дантелени дрехи, които лесно можеха да бъдат свалени. Когато се налагаше да разсъбличат мъжа, пръстите им бяха сръчни и опитни.

С тежка въздишка, която издаваше колко много се страхува от онова, което й предстоеше, Сара се обърна с гръб към него. Джерико беше непохватен, но и копчетата бяха много дребни. Като се мръщеше, бавно разголи гърба й и с всеки сантиметър гола кожа си припомняше как бе изглеждала тя, когато я бе отнесъл на ръце по стълбите и я бе положил в леглото.

Деликатни. Нямаше друга дума, с която да опише раменете й. Тя му напомняше за онези инкрустирани нефрити, които някога бе виждал в Китай — нежни като дантела, но изумително здрави.

Ухаеше много приятно. Когато се наведе и зарови лице във врата й, усети как бричовете му болезнено се впиват в слабините. Спокойно, капитане, не бива да я плашиш…

С разтреперани пръсти най-после успя да откопчее и последното копче и смъкна роклята през раменете. Ръцете й се притиснаха да задържат предницата към гърдите, въпреки че беше все още с гръб към него.

Джерико погледна към огледалото в другия край на стаята. Представи си как би изглеждала съвсем гола. Почти я бе видял така през онази нощ, когато я бе отнесъл на ръце вкъщи и Естер бе свалила мръсната мокра рокля.

Господи, никога през живота си не се бе плашил така. Едва не бе умрял, когато я бе видял легнала по лице в тресавище то. Дори след като я бе отнесъл в къщата, уверен, че все още е жива, не бе могъл да се отдели от нея. Цяла нощ и цял ден бе докосвал ръката й, за да провери дали е още топла, и бе наблюдавал бавното повдигане и отпускане на гърдите й, търсейки доказателство, че все още е жива.

Искаше да й каже колко му е скъпа, защото — въпреки всичко, което бе сторила — това беше самата истина. С всичките си чудатости, с цялата си упоритост и странни схващания, тя бе успяла да влезе под кожата му. Понякога му се искаше да бе имал повече време, за да се научи как трябва да разговаря с жените. Наистина да разговаря с тях, но не за това колко сръчно е поднесла храната или колко взема за услугите си.

С нежно шумолене роклята се плъзна по бедрата и се свлече около краката й. Чудеше се дали първо да разкопчае корсета, или да разплете плитката й.

Тя стоеше, неподвижна като статуя. За какво ли мислеше? Дали се страхуваше от онова, което той щеше да направи с нея? Искаше да й каже да не се бои, но може би тя наистина имаше причина за това. Никога не беше отнемал девствеността на някоя жена. Беше чувал да се говори за това, но не смяташе, че е способен да причини такава болка на някоя жена. Знаеше също, че за други жени актът не беше по-болезнен от ухапване от комар.

Надяваше се, че Сара е от втория тип, защото в противен случай никога нямаше да успее да го направи. Всичко би свършило в мига, в който тя покаже, че усеща болка. Беше уверен в това. Тя разплете косата си. Все още стоеше с гръб към него, без да смее да го погледне в очите.

Ръцете му трепереха, дланите му бяха изпотени. Изтри ги в бричовете и се зае с копчетата на фустата. Тогава тя се изправи пред него само по корсет и дълги дантелени гащи, е тънката долна риза, която едва покриваше раменете. Косата й се стелеше по гърба като водопад от кафява коприна.

Джерико усети, че трепери като лист. Ако продължаваше така, нищо чудно да свърши още преди да започнат.

— Искаш ли… Искаш ли да ти помогна с копчетата? — запита го тя е едва доловим глас.

— Не… Не, благодаря ти. Върви в леглото, Сара.

Тя погледна през рамото си точно в мига, в който той затвори очи. Имаше вид на човек, който изпитва силна болка, но тихо ругаеше.

Или поне забеляза устните му да се движат и долови една дума, която беше чувала само веднъж през живота си, когато момчето, което бе помагало на Саймън, бе изпуснало брадвата и бе отсякло върха на ботуша си.

Покорно тръгна към леглото, но преди да бе направила и две крачки, Джерико я улови и я притисна към себе си. Устните му намериха нейните в една нежна целувка и само за секунда от главата й се изпари всяка трезва мисъл.

Езикът му изучаваше устата й. Той имаше вкус на бренди и на нещо още по-опияняващо. Нещо тъмно, тайнствено и съблазнително.

Много бавно я пусна на пода. Тя се облегна на него и усети сковаността на тялото си.

— О, Сара, бих искал да не ти причинявам болка, но…

Тя вече изпитваше болка, която й беше позната, защото се връщаше всеки път, когато той я докосваше. Нещо средно между болка и сладостно удоволствие. Нещо между глада и преситеността, което беше абсурдно. Искаше й се да се потърка в нещо, както котка в крака на масата. Но в Джерико, а не в някаква мебел. И тъй като вече бе изгубила всякакъв контрол върху действията си, тя направи точно това.

С помощта на устните, езика и ръцете си той продължаваше да я отдалечава все повече и повече от земята и да я води към някакъв нов, непознат и вълнуващ свят. Притисната до него, извиваше тялото си и усещаше как неговото все повече се сковава.

— Господи!

— Сара, не мога да чакам… — изстена той.

— Искам… Моля те! — Не знаеше какво точно иска, но беше сигурна, че Джерико и само Джерико може да й го даде, а ако не го направи, тя щеше да умре.

— Нека да… — Той се отдръпна и започна да дърпа дрехите си. На всички страни се разхвърчаха копчета, но нито единият от двамата не обърна внимание.

Сара се зае да разкопчава панталона му и смътно си припомни, че бе правила това и преди. Разбърза се инстинктивно, страхувайки се, че някой може да дойде и да им попречи.

— Как се?…

— Така — прекъсна я той и постави ръката й върху предната част на панталона.

Сграбчвайки вълнения шевиот с ръка, тя го смъкна от слабините му. Кокалчетата на пръстите й се допряха до пламналата, втвърдена плът, оградена с гъсти косми, и тя се наведе, за да погледне онова, което бе открила.

Боже господи!

— Не ме гледай! — прошепна той.

— Но аз искам да те гледам. Искам…

— Аз също. Любов моя, аз също!

Двамата изведнъж се оказаха голи и обзети от свян, какъвто не бяха изпитвали преди. Това продължи само няколко секунди, но бе достатъчно за Сара да си помисли: Няма да стане. Трябва да има някакъв друг начин да се…

Мислите на Джерико бяха по-различни. Тя е прекалено миниатюрна. Господи, наистина е най-красивото нещо на света, но е прекалено мъничка. Там, вътре в нея, няма да има място за мен!

— Мила, не искам да ти причинявам болка… Никога не бих го направил… — Гласът му беше напрегнат, дрезгав и изпълнен е копнеж.

— Не ме е страх. И сега ме боли. Направи нещо! Накарай това чувство да изчезне. Моля те, Рико!

Можеше да направи това за нея. Можеше да задоволи копнежа, който я изгаряше. Беше изненадан, че тя изпитва подобно чувство, защото за всички други жени, с които бе спал, това беше само част от представлението. Част от онова, за което мъжът плащаше: преструвката, че и тя, наета само за час, изпитва същата страст, както жадният за сексуално облекчение клиент.

Простата логика му доказваше, че това не е така. През годините няколко жени го бяха учили как да ги задоволява, но времето струваше пари, а той се съмняваше, че някоя от тях би заменила златото за удоволствието.

— Цялата трепериш — прошепна той.

— Ти също.

Ние сме чудесна двойка, помисли си Джерико. Вдигна я леко в прегръдките си и каза:

— Не се плаши, Сара. Ще те сложа в леглото, а след това ще направя… Всъщност няма точно… — Господи, как можеше да обясни подобно нещо на една толкова невинна жена, без да се изрази вулгарно?

Той не беше покварен. Искаше само да й достави удоволствие. Искаше да направи това, което предстоеше, за нея красиво. Искаше да й покаже колко много означава за него.

Но как би могъл да й го обясни? Как да намери най-подходящите думи? Господи, та той беше само един недодялан моряк!

— Сара, опитвам се да ти обясня, че има начини… — Положи я на леглото и изруга наум. — Няма да ни отнеме много време. Ще се опитам да облекча болката ти, а после ще те оставя сама да решиш, обещавам ти.