Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (15)

Петнадесета глава

— Мъртва ли е?

Сара познаваше този глас. Опита се да вдигне глава, за да види говорещия, но болката я зашемети. Нещо притискаше корема й. Някой я притискаше към нещо студено, мокро и твърдо. Отвори едното си око и видя на светлината на един фенер две отпуснати ръце — своите собствени, чифт ботуши — със сигурност не нейните, и познатите стълби на верандата на Уайлд Оукс.

Колко странно…

— Какво се е случило? — настоя гласът.

— Естер! — извика някой. — Ела бързо!

Познаваше и този глас. Гласът на Джерико, който идваше някъде над мястото, където се беше отпуснала. Но защо крещеше така, след като главата й се пръскаше от болка?

— Мъртва ли е? — повтори първият глас. — Какво се е случило?

— Коя, по дяволите, сте вие? Къде е Естер?

— Тук съм, тук… О, боже, какво сте й сторили? Зле ли е наранена? Да не би да е?…

— Не, дявол да го вземе, не е мъртва, но и това може да стане, ако продължавате да се мотаете цяла нощ!

Добре. Значи не беше умряла.

— Помогнете ми да я сваля.

Да я свали откъде? От рая? Ако това тук беше раят, то адът наистина трябва да е ужасно място.

От всички страни я сграбчиха ръце. Усети полъх на подправки и лимон — нейната собствена есенция, която със сигурност не беше използвала, защото дори не се бе сетила да я вземе, когато бе тръгнала към Джерико.

— Какво й е? Капитан Уайлд? Не, не, чакайте… Нека да постеля нещо върху дивана, преди да я сложите отгоре, защото иначе ще го изцапа с кал.

Джерико изруга. Естер изскърца със зъби, изразявайки по този начин неодобрението си. Сара отвори очи.

Беше мокра, премръзнала, но най-после в хоризонтално положение. И съсипваше дивана. Смътно различавайки двете жени, които се носеха някъде над нея, тя се огледа като обезумяла за Джерико. „Не ме изоставяй!“, искаше й се да извика. Каквото и да стане, не ме изоставяй!

Той стоеше зад дивана, блед като платно. Разтриваше с ръка дясното си рамо.

— Боли те, нали? Казах ти, че трябваше да ме оставиш да карам аз! — Нямаше намерение да се нахвърля така върху него, но по някаква причина, изглежда, не можеше да контролира мислите си, а още по-малко езика си.

— О, мис Сара, замълчете! Не се опитвайте да говорите! — скара й се Естер.

— Най-добре да намеря ножица и да отрежа косата й — предложи Айвидейл Мойер.

При тези думи Сара премигна изпод мръсотията, която покриваше лицето й, и каза първите думи, които й дойдоха наум:

— Още ли сте тук?

— Коя, по дяволите, е тази жена? Естер, къде е Тюби? Някой трябва да извика доктор Уитърс.

— Шшшт, той вече тръгна. Отиде преди близо час, като мислеше, че щом толкова закъснявате, сигурно имате проблеми с рамото или е пожара. А ето че се оказа мис Сара, бедното агънце. Обгорена ли е някъде?

Сара смяташе, че някой трябва да се погрижи за рамото на Джерико. Нали именно той я бе пренесъл в къщата! Последното, което си спомняше, бе как излита от двуколката, как бе ударила главата си в нещо твърдо и бе видяла дъжд от искри. След това бе изгубила съзнание.

Със затворени очи се опитваше да възстанови случилото се, но изобщо не можеше да мисли при това разкъсващо главоболие.

— Поне прояви достатъчно здрав разум да не напрягаш рамото си — прошепна, без да е сигурна дали той е още до нея.

— Достатъчно здрав разум, за да не те оставя да паднеш на пътя, искаш да кажеш. — Джерико внимателно оправяше завивките върху нея. — Доколкото знам, не е обгорена.

Сара отвори очи точно когато той протягаше ръка към челото й.

— Не ме докосвай! Имам ли нещо счупено?

— Ще разберем веднага щом пристигне лекарят. А сега — тихо! Не се опитвай да говориш. Имаш доста голяма подутина, но не вярвам да имаш нещо счупено.

Естер се въртеше наоколо с влажни кърпи и вдигаше невъобразим шум. Айвидейл продължаваше да мърмори, че трябва да отреже косата й и че изглежда ужасно, но Сара изпитваше прекалено силна болка, за да й обръща внимание.

Тогава в стаята нахълта мъж, облечен в груб черен костюм, на чийто нос бяха кацнали очила, и избута всички настрана. Тя чу гласа на Рейф, който говореше нещо е Джерико, и внезапно потъна в благословена забрава.

 

Слънцето надничаше между пролуките на завесите, когато Джерико отвори очи. След като беше прекарал нощта на стола, всяка частица от тялото му го болеше. Или може би това се дължеше на необходимостта да я отнесе на ръце? Двуколката беше безнадеждно повредена, защото едното й колело се бе изгубило някъде по пътя, а другото бе съвсем изкривено. Бе освободил кобилата на Рейф и бедното животно бе изчезнало, преди да успее да го хване, иначе то би могло да докара Сара вкъщи. Така щеше да е далеч по-лесно и за двамата, отколкото да я носи през здравото си рамо, като през цялото време я придържаше с ръка.

Междувременно единственото, за което можеше да мисли, бе, че тя може да умре и ако това се случеше, той нямаше да може да го понесе.

Или че може да изгуби бебето си, което не го притесняваше особено, но все пак не би могъл да пожелае на никоя жена подобно нещастие. Твърде болезнено му напомняше за Луиза.

Но беше открил, че жената, към която от първия момент бе изпитвал непреодолимо желание и която бе занимавала непрекъснато мислите му, го беше правила на глупак. При това на по-голям глупак, отколкото се мислеше той.

Не че някога щеше да й позволи да разбере, че бе на път да се откаже завинаги от морето, преди доктор Уитърс да бе открил тайната й. Бе готов да се откаже от онова, което обичаше повече от всичко на света, заради нещо, което бе започнал да обича дори повече.

Мисълта се плъзна през съзнанието му, преди да успее да я отпъди, и той изруга. Да обича Сара?

Господи, обичаше я до полуда!

Сара изстена. Без да отваря очи, тя усети ослепителната светлина, която падаше върху лицето й. Пръстите й сантиметър по сантиметър започнаха да изучават всичко, което я обкръжаваше. Това не бяха грубите хотелски чаршафи. Нито пък безформените хотелски дюшеци. Нямаше я и обичайната врява, вдигана от пияници и комарджии. Шумът, който идваше иззад прозореца, беше някак си странно познат, но не можеше да се сети откъде.

Главата я болеше жестоко, но поне най-после беше суха, което й напомни за мокрите дрехи и за това колко ужасно се чувстваше неотдавна. И как се бе случило това.

Сега беше суха, но отново се чувстваше зле.

Сигурно бе издала някакъв звук, защото Джерико моментално застана до нея, сякаш бе чакал точно мига, в който тя щеше да се разбуди. Загледа се в лицето му. Той изглеждаше изтощен. Бръчките около устата му бяха по-дълбоки от всякога, бе започнал да брадясва.

— Изглеждаш ужасно! — промълви тя. — Цяла нощ ли беше тук?

— Естер те изми и се грижеше за теб известно време. Аз бях тук на вахта, но, изглежда, съм заспал.

Тя нямаше представа какво означава думата вахта, пък и не се интересуваше особено. За бога, нима всички бяха мислили, че ще умре?

— Да, изглежда, си проспал дежурството си. Раната ти не се ли отвори отново?

— Значи ти си спомняш? И какво друго си спомняте, мадам?

Мадам? Е, добре. И това не я интересуваше.

— Съжалявам, че създавам толкова неприятности. Съжалявам и за дивана. Задето го изцапах, имам предвид. Трябваше да оставиш Айвидейл да го покрие с нещо, преди да ме сложиш върху него.

В този момент вратата се отвори и въпросната жена влезе в стаята. Беше облечена в същата синя сатенена рокля, за която веднъж Сара й бе завидяла.

Сега й завиждаше заради това, че можеше да се движи и да се усмихва, вместо да лежи с главоболие, от което главата й заплашваше да се разпадне като счупена чаша.

— Както виждам, все още сте тук — каза Сара, което едва ли можеше да мине за любезност, но тази жена нямаше право да бъде толкова весела, щом двамата стопани се чувстваха зле.

— Което е много добре, след като двамата е капитана сте толкова болни. Ренегар не би могла да изкачва всички тези стълби по няколко пъти на ден. — Сърдитото й изражение се смени със състрадание, когато се обърна към Джерико: — По-добре ли се чувствате, капитан Уайлд? Нали си спомняте, че ви предложих да постоя при Сара?

Джерико измърмори нещо и се изправи сковано. Сара погледна подноса, върху който бяха подредени две чаши с чай и една е нещо, което приличаше на мляко. Наистина имаше нужда от лауданум, но би предпочела чая.

Кракът я болеше. Защо, за бога, я болеше кракът? С усилие се опита да седне в леглото. Огледа обстановката и за първи път си помисли колко странно бе всичко това. Имаше някакъв смътен спомен, че се бе преместила в една от задните стаички…

Айвидейл се присегна и нагласи възглавницата във възможно най-неудобното положение, после се обърна към Джерико и лицето й засия:

— Ето, струва ми се, че тази сутрин тя изглежда доста по-добре. Поне този ужасен оток върху челото й е започнал да спада. Доктор Уитърс ни увери, че няма да остане никакъв белег. Съобщихте ли й вече новината?

Джерико изръмжа. По никакъв друг начин не би могъл да бъде определен звукът, който се изтръгна от гърдите му и се процеди през стиснатите зъби. Също като огромен мечок, от онези, които живееха край тресавището и за които Сара много беше слушала, но никога не бе виждала.

— Ще се погрижа да си вземе лекарството. Кажете на Естер да приготви нещо подходящо за ядене. Ще сляза долу след минута. — Лицето на Айвидейл засия. Наистина, помисли си Сара, на нито една жена, която изглежда толкова хубава, не трябва да бъде разрешавано да влиза в стаята на друга, която никога не е могла да се похвали с подобно нещо.

— Да поръчам ли бекон, шунка, пържени домати и яйца?

— Поръчайте каквото искате, по дяволите, но веднага ми донесете купа гъста супа с подправки!

— Какво, за бога, представлява…

— Овесена каша! Естер знае!

— О, но…

— Изчезвайте! Да ви няма! — Той плесна с ръце и плясъкът се заби като пирон в мозъка на Сара и накара Айвидейл да заскимти като подритната котка.

Което в крайна сметка си струваше болката.

След като Айвидейл изчезна, до вратата застана Рейф, разнасяйки около себе си миризмата на пури, ром и пушек.

— Добро утро, мис Сара. Защо не свалите тази маска и не ни се усмихнете, както само вие можете?

При тази приятелска закачка очите на Сара заблестяха.

— О, Рейф, толкова се радвам, че все още си тук!

— Отново, миличка, а не все още. Прекарах нощта в собственото си легло, но дойдох при първия удобен случай. Нали тази сутрин не се чувстваш толкова зле?

Той влезе в стаята и като пренебрегна напълно намръщената физиономия на стопанина, в която нямаше и следа от гостоприемство, изненада стопанката с букет рози, очевидно поръчан чак от Норфолк.

Сара зарови зачервеното си подуто лице в букета и почувства как очите й се насълзяват. Прокле се заради тази слабост.

— Ти поне няма да ме наричаш „мадам“ и няма да искаш да ми режеш косата, нали?

— Да отрежа прекрасната ти коса? Не, не бих казал. И ако не трябва да те наричам „мадам“, но пък отвратителният ти съпруг се мръщи всеки път, когато се обърна към теб с „мила“, значи трябва да измислим нещо друго. Какво ще кажеш за „петуния“? Някога познавах един мъж, който наричаше съпругата си така. Тя пък го наричаше „разцъфнал цвят“. Те бяха най-щастливата двойка, която съм виждал.

Въпреки болките, Сара се разсмя. Смехът й обаче пресекна веднага щом забеляза реакцията на Джерико. Очевидно той не оценяваше усилията на приятеля си да я развесели, защото отново изпадна в мълчаливото си, мрачно настроение. Тя започна да подозира, че това е нещо обичайно за него.

— Сам ли ще си тръгнеш, Търнбайфил, или да ти помогна, като те изхвърля през прозореца?

— Ще мина през вратата, ако не възразяваш. Никога не съм се опитвал да излизам през прозорците на втория етаж. — Вдигна помирително ръка и продължи: — Ще се видим скоро, цветенце. Докторът каза, че ще се оправиш. Доколкото разбрах, болките в стомаха са се дължали на нещо, което си яла.

— Само това ли научи? — притисна го Джерико.

— Е, не… След като отвори дума за това, чух всичко, което каза доктор Уитърс на онази русокоса дама, която се размотава наоколо. Има ли нещо, за което би искал да поговорим, Рико? Може би имаш нужда от някой и друг съвет?

Джерико присви очи. Сара сграбчи ръкава на Рейф и прошепна:

— Какво има? Какво каза докторът? Има ли ми нещо? Има ли нещо, което не си ми казал?

— Нещо, което и ти не си казала на Рико — предпазливо отвърна Рейф, като приглаждаше ръкава си. Очите му изглеждаха уморени, но в тях имаше някакъв блясък, което съвсем не би могло да се каже за съпруга й.

— Махай се!

— Ако имаш нужда от съвет…

— Махай се! Изчезвай от дома ми!

Рейф тръгна към вратата, като се смееше, което изглеждаше съвсем неуместно.

— Тръгвам си, тръгвам си! Не е необходимо да бъдеш груб. А, да, Рико, по въпроса за моя…

— По-късно ще се разберем за това.

— Когато се прибрах у дома, кобилата ми беше на ливадата до конюшнята. И с изгорено на задната…

— Вън!

— Като изключим тази дреболия, тя е в доста добра форма. Не бих могъл да кажа същото за файтона си. Изпратих шестима души на пътя, за да го…

— Вън! Веднага ще се разплатя с теб!

Рейф сложи ръка на дръжката на вратата. Отвори я леко и откъм коридора се разнесе лек шум, сякаш някой беше подслушвал зад нея.

— Точно това трябва да направиш, дявол да те вземе! Цветенце, не позволявай нищо да те разстройва. Ако този негодник те изхвърли, винаги можеш да дойдеш при мен, разбра ли?

Да я изхвърли?

Сара знаеше само, че всичко я боли — главата й очевидно все още не функционираше както трябва — и че по някаква причина Джерико й се сърди. Тя отново беше станала „мадам“.

Но да я изхвърли?

Движейки се предпазливо, тя се извърна на една страна, затвори очи и се опита да лежи неподвижно. Ако Джерико помислеше, че е заспала, може би щеше да я остави сама, докато успее да премисли нещата. Изглежда, бе извършила нещо ужасно, но за нищо на света не можеше да си спомни какво.

Но в момента това не я интересуваше.

Чу изскърцването на стола и разбра, че той все още е тук, но двамата продължаваха да пренебрегват взаимно присъствието си, докато накрая тя наистина заспа.

От кухнята се носеше тропането на съдове и миризма на пържен бекон. Чуваше се гласът на Айвидейл, която викаше на някого да изчезва. Един присмехулник изпълняваше целия си репертоар, а Бриг излая няколко пъти.

Сара продължаваше да спи. Спеше и сънуваше, че се опитва да измъкне съпруга си от тресавището. Едната му ръка беше изчезнала и докато я търсеше, застанала на колене между евкалиптите и секвоите, всичко около тях избухна в пламъци. Навсякъде се извиваха отровни змии и тя се опитваше да предупреди Джерико, но от устата й не се изтръгваше дори звук.

Веднага щом се увери, че Сара наистина е заспала, Джерико излезе. Прекоси кабинета, където онази натрапница Мойер бършеше праха, и я прогони. Не обичаше никой да се рови из нещата му.

Най-после намери Естер в кухнята.

— Коя, по дяволите, е тази жена? И какво прави тук? — настоя той.

— Тая ли? Тя е сестрата на новия ти управител. А колкото до това какво прави тук — самата аз не знам. Твърди, че не можела да спи в таванското помещение. Затова се пренесе тук и заяви, че ще си тръгне само когато този пушек изчезне.

Премисляйки, Джерико си припомни, че управителят му имаше сестра. Имаше толкова много грижи, че новият му служител беше последната от тях. Бе предположил, че сестрата ще е някоя стара мома, която едва ли ще бъде забелязана на място като Уайлд Оукс.

Тази жена обаче съвсем не оставаше незабелязана. Тя предизвикваше не само леко поклащане на повърхността, а истинско вълнение! За нищо на света не можеше да разбере какво цели, но беше сигурен, че има нещо наум. Като че ли не му бе достатъчно, че все още не знае какво да прави със собствената си съпруга, ами сега трябваше да се оправя и с двете!

Трябваше да се върне в морето. Трябваше да се оправи със Смитърс, да превърже раната си и да се довлече до най-близкото пристанище, за да си намери работа дори като обикновен моряк, ако се налагаше.

Докато Естер сменяше превръзката и се тюхкаше за онова, което би могло да стане, ако острието бе попаднало малко по-надолу и бе засегнало дроба, Джерико продължаваше да задава въпроси:

— Какво правеше тази жена в стаята на майка ми?

— Мис Мойер? Жена ти се съгласи да си разменят стаите точно преди да хукне с Рейф при теб. Както вървят нещата, май ще ти остане голям белег.

— Сара й е разрешила да се настани в стаята на майка ми?

Веднага щом бе пренесъл съпругата си у дома, той я бе настанил в господарската спалня. Мис Мойер бе настоявала, че тя е нейна и че Сара ще се чувства далеч по-добре в една от задните, където е доста по-тихо.

Той бе разрешил спора с няколко остри думи. Бе й наредил веднага да освободи стаята заедно с целия си багаж. Това никак не й бе харесало, но се бе подчинила, без да протестира повече, което бе много добре, защото само още една дума — и би се озовала в дома на брат си.

Час по-късно той продължаваше да снове из стаята си, с ръка, намазана с камфор и превързана към врата му с бинт. Това бе помогнало, защото бе облекчило болките му, но не беше в състояние да прогони тревогите.

Тя го беше излъгала. Неговата собствена съпруга го беше измамила. Не само че не беше бременна, но и никога не беше спала с мъж. Той бе издърпал доктор Уитърс настрани и го бе попитал дали всичко с бебето е наред. Старият човек бързо се бе върнал в стаята, където двете жени продължаваха да се суетят около болната. Няколко минути по-късно се бе появил отново и го бе информирал, че момичето е девствено.

— Но аз предполагах, че това ви е известно, след като тя е ваша съпруга. — Лекарят изглеждаше много изненадан. И двамата се почувстваха неловко.

След това Джерико усети как у него се надига гняв.

Тя го беше излъгала. Той бе действал на доверие, за да спаси репутацията й и да й осигури дом. Бе й вярвал, защото нямаше причина да не го прави, а тя го беше лъгала!

Старият човек си бе тръгнал, давайки му последен съвет:

— Ако искаш да знаеш дали ще може да има деца, бъди спокоен, момчето ми. Въпреки че е слабичка, може да забременее. Някои жени не могат. Мис Луиза не беше създадена да ражда деца, но тази тук може да ти народи повече, отколкото са семената в една диня!

Джерико все още не можеше да повярва.

— Вие твърдите… Казвате, че съпругата ми… че е…

Доктор Уитърс го бе разбрал погрешно.

— Здрава е като бик. Що се отнася до подутината на главата й, тя съвсем скоро ще спадне. Охлузванията ще заздравеят по-бавно. Мокри компреси. За лицето използвайте пудрата, която оставих. А изкълченият глезен, с малко повече късмет, ще се оправи. Коварно нещо е това глезенът. Глезенът й? Джерико не знаеше нищо.

— Аз имах предвид…

— Дай й малко време, момчето ми. Тя ще се оправи и ще бъде в състояние да изпълнява задълженията си на съпруга.

— Но…

— А сега, ако послушаш съвета ми на стар човек, който е минал през доста тревоги през живота си, отпрати тази жена — Мойер. Накарай я да си събере багажа, преди да е оплескала нещата. Не е моя работа, но тя е от оня тип, който създава много проблеми. Повярвай ми, синко. Такива ги подушвам отдалеч, както усещам симптомите на треската.

Все още замаян от чутото, Джерико не бе обърнал внимание на думите му. Дори не бе забелязал кога старецът си е отишъл.

Исусе Христе! Девствена!

Добре, тя го беше направила на глупак. Той никога не би си помислил да се ожени за нея, ако не му бе казала, че е бременна. Ако не я бе съжалил. Ако не се бе промъкнал в леглото й, докато тя спеше, за да бъде открит там от двете най-големи клюкарки на света, и не се бе почувствал задължен да спаси доброто й име.

Ако нея бе разсъбличал отново и отново в мислите си и не се бе наслаждавал на всеки сантиметър от тялото й… което, както се оказа, никога не е било докосвано…

Но тя го беше излъгала. Може би бе заложила примката в мига, в който бе разбрала, че Рикетс си има съпруга.

Ала инстинктът му говореше, че Сара не е от ония жени, които обичат да си играят с мъжете. Не и неговата Сара. Не и жената, която го бе дразнила, бе му се доверявала, бе се смяла с него и се бе грижила за него въпреки грубостта му.

От друга страна, тя беше сестра на Смитърс.

Не, не беше вярно. Той беше само неин доведен брат. Нямаха никаква кръвна връзка. Нали самата тя бе избягала от проклетото копеле?

Господи, каква каша! Джерико разтри врата си и прокара ръка през косата си, разпилявайки гъстите кичури на всички страни. Как бе допуснал да се замеси в това?

И което беше най-важно — как щеше да се измъкне от него?

Поне Смитърс беше мъртъв. Не че искаше да мърси ръцете си с нечия кръв, но ако съществуваше човек, който заслужаваше да умре, то това беше именно той. Не само заради Луиза, но и заради Сара.

Сара. Какво щеше да прави с нея? Знаеше какво иска да направи дори и сега, след като знаеше, че го бе излъгала.

Замисли се върху единствената си продължителна връзка е жена. С онази, която се бе опитала да му пробута детето на друг за негово само защото бе сметнала, че морякът има по-добро бъдеще от един зарзаватчия.

Някой почука на вратата и още преди да успее да отговори, усмивката на Айвидейл засия от прага.

— Надявам се, че нямате нищо против, задето ви безпокоя. Помислих си, че бихте желали чаша кафе.

Припомняйки си думите на стария лекар, Джерико огледа високата привлекателна жена. Беше ли тя наистина от онези, които създават проблеми?

— Не знаех дали го пиете със захар — сладникаво продължаваше тя.

Това беше сладост, от която човек можеше да започне да скърца със зъби. Тя беше прекалено сладка. Никоя жена не би могла да бъде такава, освен ако не искаше нещо. Господ знаеше, че Сара никога не се бе държала така.

Което означаваше…

Което означаваше, че когато ставаше въпрос за жени, той все още се намираше в морето.

— Случайно чух какво каза доктор Уитърс за бедничката Сара — свенливо каза тя. — Тъкмо бършех прозорците в съседната стая.

Не можеше да й се отрече, че много прецизно изпълняваше задълженията си по разчистването, особено когато наоколо ставаше нещо интересно.

— Сега не изглежда много добре, но ще се оправи — измърмори той. Независимо каква беше, не можеше да допусне да бъде одумвана от друга жена.

— Не че някога е била голяма красавица. Все пак се надявам, че след няколко години белегът на бузата й съвсем ще изчезне.

Джерико изпука пръстите си няколко пъти. Имаше чувството, че някой току-що е обидил жена му. Сара беше негов проблем — той щеше да прекарва с нея живота си.

— Някога познавах един мъж във Файетвил, който анулира брака си след две години. Чували ли сте за такава възможност? Твърдеше, че жена му отказвала да изпълнява съпружеските си задължения, и съдията го освободи. — Тя се усмихна, сякаш очакваше да й благодари заради възможността, която му бе подхвърлила.

— Благодаря ви за кафето, мис Мойер. Предайте на брат си, че бих желал да го видя в кабинета си утре сутринта. Това ли е всичко?

Усмивката й се промени.

— Е, аз просто исках да бъда сигурна, че не съм забравила нещо в стаята на Сара. Настаних се там заради пушека, но Ренегар каза…

Лицето на Джерико придоби изражение, което Сара би могла да разпознае веднага, тъй като го беше виждала многократно.

— Ако забележа нещо ваше, веднага ще ви го предам — отсече той.

Наблюдаваше я, докато тя пренасяше нещата си, сред които имаше сребърна четка, огледало и шишенце за парфюм, които много му напомняха за Сара. Но имаше прекалено много проблеми, за да обърне внимание на някакви женски дрънкулки.

И един от тях беше какво трябва да прави с лъжливата си девствена съпруга.