Бронуен Уилямс
Неизбежен брак (4)

Четвърта глава

Беше му невъзможно да заспи в общата стая, дори и да нямаше друга грижа, освен какво да си поръча за закуска. Тъй като в хотела имаше само осем стаи, повечето мъже бяха принудени да прекарват нощта тук, върху дюшеци и одеяла, постлани направо на пода.

Разговорът между моряците, дърварите и другите грубовати клиенти беше циничен, понякога и забавен. Но Джерико не беше в настроение да се весели. Нито пък да слуша подмятания за различните прелести на кестенявата красавица. Правеха облози за това дали е пристигнала да се срещне с любовника си, дали той изобщо ще се появи и дали междувременно бе узряла за любов.

Откъснат за миг от собствените си тревоги, той постла просененото одеяло в най-отдалечения ъгъл на претъпканата стая, скръсти ръце на гърдите си и се загледа в опушения таван.

Опитваше се да не слуша. Жената, която и да бе тя, беше в безопасност. Вероятно пътуваше с прислужницата си. Пък и в крайна сметка вратите се заключваха, нали? Необходимо беше само да превърти ключа.

Да, но с един ключ можеха да се отворят всички стаи в хотела, което го правеше съвсем излишен.

Джерико се убеждаваше, че тази жена изобщо не е негов проблем. Никога не се бе чувствал спокоен в присъствието на жени — или поне на почтени дами. Целия си живот като възрастен бе прекарал сред сурови, груби мъже.

Впрочем имаше си достатъчно свои грижи, за да се притеснява за някаква си непозната е големи бадемови очи и кожа с цвят на мед. И с твърде уязвимо лице.

В съзнанието му изведнъж нахлуха спомени, които го преследваха вече от няколко дни. Луиза като малко момиченце, което тича след кученцето си, настъпва връзките на обувките си, пада и плаче за Уико, викайки го да дойде, да я вдигне и да завърже проклетите връзки.

В неговите прегръдки бе намерила утеха, когато кученцето й умря. Тогава беше само на седем години. Десет години по-късно, когато бе дошъл на едно от редките си посещения у дома, той беше този, който изсуши сълзите й, след като приятелката й се бе омъжила за момчето, което и двете бяха обичали.

Колкото и да беше странно, те бяха останали близки през всичките години, откакто бе поел управлението на свой собствен кораб и задълженията му бяха нараснали. Баща му никога не му писа. Майка му беше неграмотна, но Луиза му пишеше често. Той отговаряше на писмата й, макар и не толкова редовно, колкото трябваше. Единственото му извинение беше, че е прекалено зает, а и от засетите с тютюн, пшеница и картофи полета на Уайлд Оукс го делеше цял един свят.

Беше му безкрайно неприятно, когато я бе оставил сама последния път, още повече че бе наясно какво трябва да направи. Може би още тогава бе имал някакво предчувствие.

След като бе продал кораба и се бе върнал с достатъчно пари, за да може да наеме нов управител и да се заеме с възстановяването на фермата, бе посрещнат от бледа, отчайващо слаба жена, в която с усилие бе разпознал сестра си, с която се бе разделил преди малко повече от месец.

Почувствал, че нещо не е наред, той веднага заподозря онзи проклет мъж от Вирджиния, който бе правил компания на сестра му от известно време насам. През първата вечер бе убеждавал Луиза да му каже какво има, очаквайки да чуе тъжната, но успокоителна приказка за още един завършил роман.

Вместо това обаче, трябваше да понесе удара да научи, че тя е бременна. Бе се хвърлила в прегръдките му и му бе обяснила, хълцайки, че току-що е разбрала и още не е имала време да съобщи на Смитърс, защото майка му се разболяла и го били повикали вкъщи. Беше забравил да й остави адреса си, а и Рейф не знаеше къде биха могли да го открият.

— Но сега се върна — бе продължила тя с усмивка, изпълнена с надежда. — Точно преди да се смрачи, видях коня му заедно със сивия жребец на Рейф до конюшнята, когато изведох Бриг на разходка. Сигурна съм, че първото нещо, което ще направи утре, е да дойде да ме намери, тъй като годината на траура ми изтече и вече няма причина да се отлага. — Очите й го молеха за разбиране. Или за подкрепа.

Първата мисъл на Джерико беше да намери проклетото копеле и да му прекърши врата, задето се бе отнесъл по този срамен, отвратителен начин с една жена, толкова мила и невинна.

Очевидно Луиза бе отгатнала мислите му.

— Не се ядосвай, Рико. Толкова много го обичам и съм сигурна… сигурна съм, че и той ме обича, но напоследък майка му е била много болна и… и това просто се случи. Впрочем и аз не съм в първа младост.

Джерико беше принуден да признае, че на възрастта на Луиза нетърпението й беше съвсем разбираемо, но, дявол да го вземе, проклетият негодник трябваше да е по-опитен, а не да й направи дете. Съществуваха начини, по които жената би могла да бъде предпазена. Ами ако нещо му се беше случило, преди да успее да се ожени за нея? Тя щеше да бъде опозорена. Не само сърцето, но и репутацията й щеше да бъде сломена.

Джерико искаше да ги отведе при най-близкия свещеник още преди да е настъпил новият ден.

За беда, на следващия ден беше насрочил среща с евентуалния бъдещ управител. Човекът пътуваше чак от Пъркуимънд и бе невъзможно да го отпрати и да го помоли да дойде по друго време. Бе претупал разговора разсеяно и след като бе наел управителя, бе изгубил двойно повече време да му покаже фермата и да отговори на въпросите му.

Само Господ знаеше дали изобщо е говорил смислено, след като мислите му бяха заети с далеч не толкова материални грижи.

— Къде е мис Луиза? — настойчиво бе запитал икономката, щом отпрати посетителя.

Строгата Естер Ренегар, която се грижеше за домакинството, откакто Джерико се помнеше, продължаваше да чупи яйца в една купа.

— Отиде при ухажора си като че ли. Колата тръгна някъде преди около час, следвана от онуй краставо псе. Беше го затворила в обора, но то се измъкна.

Бриг не беше нито крастав, нито псе, но точно в този момент Джерико нямаше време да го защитава. Оседла Боун и препусна в галоп през полето към къщата на Търнбайфил.

— Къде е Смитърс? — извика, втурвайки се през вратата. Рейф пиеше бренди и галеше един огромен котарак, излегнал се на коленете му.

— Тайтъс? Какво е забъркал пак този глупак?

— Няма значение, само ми кажи къде мога да го намеря. По-възрастният мъж си играеше с ухото на котката, която неочаквано се обърна и го одраска.

— Проклет неблагодарник! Говоря на котарака, Рико, а не на теб. За последен път видях Смитърс да изчезва надолу по алеята. Играехме карти, когато забеляза колата на Луиза и излезе. Учудва ме начинът, по който тя му влияе. Би могла да си намери нещо много по-добро, въпреки че е попрехвърлила годинките.

Рейфъл Търнбайфил наблюдаваше мъжа, който често го бе превъзхождал в надбягванията, борбата, лова и хазарта. Претегляйки всяка дума, той продължи:

— Ако бях на твое място, Рико, не бих я окуражавал в тази насока. Младият Смитърс е достатъчно добър за компания, но не е подходящ за съпруг, ако разбираш какво искам да кажа.

Джерико се страхуваше, че много добре го разбира, но вече бе твърде късно.

— Много съм ти задължен, Тюби — отвърна той, произнасяйки неволно омразния прякор. Като прескачаше стълбите през две, той се метна върху жребеца си и препусна по дългата алея.

Те не бяха край езерото, където някога тримата така обичаха да ловят риба. Изпълнен е нови тревоги, Джерико се отправи към къщи. Може би щеше да я намери в кухнята, споделяща сватбените си планове е икономката.

Колко по-добре щеше да бъде, ако тези планове бяха лъжливи! Но подходящ за съпруг или не, негодникът щеше да се ожени за нея. А ако се опиташе да прави номера, щеше да му се наложи да отговаря пред Джерико, защото този път той не беше на другия край на света, а съвсем наблизо, и можеше да се погрижи за сестра си.

Поне известно време. Докато си намереше друг кораб.

„Господи, ще ставам вуйчо!“, мислеше си той, докато бавно се приближаваше към къщата.

Останалата част от следобеда бе преминала много бавно. Естер му бе сервирала студено месо направо на бюрото. Без да обърне внимание на храната, той отново я бе запитал за Луиза.

— Все още е навън. Имат много да си приказват, горките деца. Преди около час чух кучето да лае като бясно някъде около живия плет.

— Може би е гонило заек — допусна Джерико, доволен, че тя бе взела кучето със себе си.

Късно същия следобед, потънал в счетоводните книги, които сега не му се струваха много по-различни от корабния дневник, чу Бриг да лае отвън. Затвори страниците, изправи се и разтри схванатите мускули на врата си.

Тя си беше вкъщи. Крайно време беше. Сгодени или не, Смитърс нямаше право да я задържа толкова до късно вечерта. Най-добре да са решили да направят бързо сватбата, в противен случай щеше да им се наложи да тичат към най-близкия свещеник толкова бързо, че подметките да им запушат! Неговият племенник нямаше да бъде незаконороден и да бъде принуден цял живот да търпи срама.

Заличавайки всички следи от гняв и тревога върху лицето си, Джерико тръгна навън, за да прибере колата и да разседлае кобилата на Луиза. Надяваше се да види Смитърс до нея, ала младото конте не се виждаше никъде.

— Закъсня — каза й, като се стараеше да не издава неодобрението в гласа си. — Сега не трябва ли да почиваш повече, след като… — Гласът му заглъхна и той се втренчи във фигурата, която се отпусна в ръцете му. — Божичко, Луиза, какво се е случило?

Тя хлипаше истерично, без да може да произнесе нито звук. Косата й се бе разпиляла по раменете. Винаги се беше гордяла със смолисточерните си къдри, но сега те бяха сплъстени и… Господи, това наистина ли беше кръв?

— Луиза! Спри да плачеш и ми кажи какво се е случило! Да не би колата да се е обърнала? — Разбира се, че не се е обърнала. Момичето не би могло да я изправи само.

Вкопчи се в него и пръстите й се впиха в ръцете му с учудваща сила, а проклетото куче се въртеше около тях, подскачаше и скимтеше. Без да му обръща внимание, Джерико я притисна, за да я накара да го погледне и да му отговори, и веднага съжали, че го беше направил.

Отнесе я на ръце в къщата, като се опитваше да не гледа белезите върху бузата й, сякаш причинени от тънка жилава пръчка.

Естер бе поела нещата веднага в свои ръце.

— Боях се, че това ще стане — измърмори старата жена. Джерико би искал да знае какво има предвид, но нямаше време да пита.

Без да си прави труда да оседлае Боун, той се спусна да търси доктор Уитърс, който живееше на около четири мили от тях. След като обясни набързо къде да отиде, той изпрати човека до Уайлд Оукс и препусна към фермата на Рейф, за да търси Смитърс. Нямаше никакво съмнение кой беше виновен за всичко. Преди да бе достигнал дървената ограда, която отделяше земите на двете ферми, забеляза червено-черен екипаж да напуска бързо имението и да се отправя на север.

— Смитърс! Проклета да е черната ти душа! Върни се веднага! — изкрещя той, без да спира бързоногия си жребец.

Кочияшът бе хвърлил през рамо поглед и бе заудрял неистово дорестия кон; колата се мяташе по неравния път и на два пъти едва не се преобърна. Джерико препусна в галоп. Забравил умората от препускането до дома на доктора и сякаш доловил отчаянието на господаря си, Боун бързо бе съкратил разстоянието.

Преследването бе свършило така бързо, както бе започнало.

— Проклето копеле, слез веднага оттам! — Гласът беше тих, но в него безпогрешно можеше да се разпознае опасната закана. Очите на другия се разшириха от ужас.

— Стой далеч от мен, луд глупак! — изкрещя Смитърс. На капрата на екстравагантната карета, облечен целият в черно, седеше кочияшът и в очите му светеше убийствен огън.

С бързо като светкавица движение Джерико бе уловил края на плетения камшик, дръпна го силно и повали младия човек на земята. Спускайки се от гърба на коня си, за миг се озова до него.

Но не последва борба, защото Смитърс се беше парализирал от ужас. Паниката разкривяваше съвършените му черти. Джерико беше само на милиметър от решението да обвие ръце около бялата му шия, когато някакъв глас зад него каза студено:

— Не искаш наистина да направиш това, Рико. Ако го убиеш сега, ще те обесят. Кой тогава ще се грижи за Луиза?

Наведен над гърчещата се фигура на земята, Джерико изчака огънят в гърдите му да поутихне. Рейф бе прав. Не това беше начинът да го направи, ако искаше да живее достатъчно дълго, за да се погрижи за сестра си и детето й.

— Не знаеш какво искаш от мен — изръмжа той.

— Сигурно не, но каквото и да имаш против това момче, не това е начинът да го уредиш. — Рейф все още седеше върху огромния си сив жребец. Бе наблюдавал сцената безстрастно със зачервеното си от дългите години бурен живот лице. — Отдръпни се, Рико!

— Искам да го видя мъртъв.

Мъжът на земята се опитваше да се търколи настрани. Като се изправи бавно, Джерико постави обутия си в ботуш крак върху края на палтото му.

Рейф уреди подробностите. Щяха да се срещнат в хотела веднага след като Смитърс успееше да намери някой, който би могъл да му стане секундант. Ясно ли беше всичко?

Ясно беше.

Докато се уговаряха, Смитърс бе повръщал на средата на пътя.

Джерико и Рейф се прибраха заедно. Мълчаха, докато пътят не ги отведе до мястото, откъдето започваха деветстотинте акра земя на Търнбайфил.

— Ще ти стана секундант, ако искаш — тихо каза по-възрастният мъж. — Чувствам се донякъде лично отговорен. Той беше мой гост.

Джерико кимна:

— Задължен съм ти. И, Рейф, благодаря ти, че ме спря. Щях да убия кучия син.

— Луиза? Той кимна.

— Бил я е.

Очите на Рейф помръкнаха.

— Исусе! — бе успял само да промълви.

Джерико бе замълчал. Нямаше смисъл да споменава за бебето. И без това скоро щеше да се разчуе.

— Дай няколко дни на Смитърс. Съмнявам се, че лесно ще намери някой, който с готовност би се отзовал на молбата му да му стане секундант.

— Бих предпочел да се върна и да свърша работата още сега — каза Джерико и остро се изсмя.

— Върви си вкъщи. Ако има нещо, което мога да направя, само ми съобщи. В противен случай ще се видим в хотела след около седмица. И, Рико, не се тревожи. Ще се погрижа за момчето, дори ако трябва, ще го довлека лично.

Като се връщаше към спомените, сега Джерико искаше Рейф изобщо да не се бе намесвал онзи ден. Искаше му се да бе свършил започнатото. Не че това би могло да промени нещо. Луиза си бе отишла и бе отнесла със себе си необходимостта да остане жив.

Беше станало много късно още в момента, когато се беше прибрал вкъщи. Бе разбрал това още щом бе видял стария доктор Уитърс да излиза и да се отправя към малката карета. Старият човек изглеждаше на сто години. Джерико буквално бе усетил как кръвта се смразява във вените му. Винаги беше смятал, че това е само израз, но сега знаеше, че не е така.

Бе слязъл от коня и го бе потупал по задницата.

— Какво стана? — настоя той точно когато старият лекар поставяше кожената си чанта на седалката.

— Съжалявам, сине. Направих всичко, което можах. Не вярвам, че тя изобщо искаше да живее. Още щом започна кръвоизливът, вече нямаше как да й помогна. Опитах всичко, което зная, но Божията воля е такава.

Някога Джерико се беше заклел, че никога няма да плаче, но тогава не издържа.

— Както разбирам, ти си знаел, че тя е бременна? — тихо попита старият човек.

Като вдигна мокрото си лице към небето, където все още проблясваха последните лъчи на залеза, Джерико отговори:

— Знаех.

След това я беше погребал. Под огромния чинар, до родителите им и двете им деца, които бяха починали още като бебета.

А сега чакаше, за да завърши онова, което трябваше да направи, преди да се върне в морето. Господ му беше свидетел, че не искаше повече никога да види Уайлд Оукс. Естер и наетият от него управител заедно можеха да се справят.

Някъде към полунощ шумът затихна. Джерико почти се бе унесъл в дрямка, когато чу двама мъже да говорят за жената в стая номер три. Не беше необходимо да притежава кой знае какво въображение, за да се досети, че имаха предвид кестенявата красавица, която беше забелязал на прозореца при пристигането си.

Проклинайки тихо, той се обърна върху твърдия под и сложи навитото на руло палто под главата си, ала беше невъзможно да не обръща внимание на разговора.

— Гледай сега, разбрах, че тя е съвсем сама в крилото към Каролина. Няма дори прислужница с нея. Само един тип жени отсядат в хотел съвсем самички.

— Освен ако не чака мъжа си.

— Или го чака, или бяга от него.

— Ааа, тая не е омъжена. Няма вид на семейна. Залагам два долара. Мислиш ли, че стигат? — намеси се един младеж.

Стомахът на Джерико се сви. Дамата, независимо от положението й, заслужаваше повече уважение. Като приседна, той извади единия от двата пистолета и го сложи в скута си.

— Господа — каза със смразяващо спокойствие, — да се тревожи сънят на една дама е много невъзпитано. Да не говорим колко е нездравословно.

В стаята настана такава тишина, че би могло да се чуе бръмченето на муха. Миг по-късно някакъв мъж изруга. Друг се засмя нервно. След това отново се заеха със заниманията си, заплашваха и поръчваха бутилка след бутилка.

Примирен с очакващата го безсънна нощ, Джерико се изправи и сгъна одеялото си. Беше легнал с ботушите, защото не искаше да поема риска да му бъдат откраднати.

— Извинете ме — учтиво каза той, прескочи двама пияни и се насочи към вратата.

— Ей, ама ти май тичаш след оная, а? Това не е честно! Аз пръв я видях! — провикна се един младеж, който беше или посмел, или по-пиян от останалите.

— Почивайте спокойно, господа. Дамата има право да поспи.

Случи се така, че и Джерико също спа спокойно през останалата част от нощта. Коридорът, на който бяха подредени стаите, беше поносимо тих, при това доста по-чист от общата стая. Но не това бе причината за онова, което направи. Беше успявал да въведе ред сред моряците, далеч по-груби от онези в общата стая, без да прибягва до насилие.

Тази жена беше нечия сестра. Или дъщеря.

Или съпруга.

Все пак, поради някаква необяснима причина, той би предпочел да не е омъжена. Пияният беше прав: тя нямаше вид на семейна.

Но независимо от положението й, той чувстваше някакъв порив да направи всичко възможно, за да я защити. Заради Луиза, ако не заради себе си. И така той прекара остатъка от нощта, проснат пред вратата й, с глава върху палтото, скръстил ръце пред гърдите си, като в дясната стискаше здраво дългия пистолет.